Труди Канаван
Кралицата на изменниците (22)

Глава 21
Нарушител

И въпреки това Денил се поколеба. „Никога не съм знаел каква част от мислите ми разчита Оусън по време на общуванията ни. Винаги съм предполагал, че тъй като знае предпочитанията ми, той не рови твърде надълбоко — и че досега щеше да изкаже възраженията си, ако Гилдията прецени, че се сближавам твърде много с Ачати“. Освен това Оусън можеше да долавя само онова, което Денил си мислеше в момента, докато носи пръстена, но не и спомените му.

Което означаваше, че трябва просто да избягва да мисли за нощта с Ачати, докато общува с Оусън. Разбира се, всеки човек беше склонен да мисли най-често за това, което го тревожеше. Това можеше да бъде преодоляно единствено чрез концентрация и контрол, умения, които Денил усърдно бе усъвършенствал като ученик.

Той затвори очи и направи няколко успокояващи ума упражнения. Когато почувства, че вече може да контролира мислите си, той си сложи пръстена. В главата му веднага прозвуча менталният глас на Оусън.

— Денил. Добре. Имам важни новини за теб. Сония се срещна с Изменниците преди няколко нощи. Кралицата им Савара разкри намеренията си да свали управлението на Амакира и ашаките, и да освободи всички роби.

Нямаше нужда да се притеснява какво щеше да открие Оусън в ума му. Разпоредителят беше погълнат от новините. Сърцето на Денил подскочи, когато Оусън му каза за отклонената покана за участие на Обединените земи в сраженията и за сключеното вместо това споразумение.

— Лоркин се присъедини към Изменниците. Сония и Регин са се отправили към Арвис, като ги следват по петите.

— Изменниците са тръгнали насам?!

— Да. Вчера нападнаха първите имения. Не знам колко време ще им е необходимо, за да стигнат до Арвис, ако въобще стигнат дотам.

— Смятате ли, че ще победят? — Щом Лоркин бе тръгнал с тях, значи вярваше в това. Но щом вече бе един от тях, той може би бе избрал да им помогне, защото шансовете им не бяха много добри.

— Няма как да знам. Сония смята, че те са подготвяли това от години. Не го извършват по принуда. Според нея не биха рискували всичко, ако не вярваха, че ще спечелят.

И въпреки това Ачати не вярваше, че ще успеят. Образът на мъжа се появи в съзнанието му и той усети как го бодва притеснение, преди да го отблъсне.

— Съжалявам, Денил. Знам, че смяташ Ачати за приятел, но не можеш да го предупредиш. Амакира ще разбере, че сме научили за това преди него. Не прави нищо, което би могло да повдигне подозрения за осведомеността ни.

— Разбирам. Какво да правим?

— Останете където сте. Не се разделяйте — това включва и Тайенд. Не им се набивайте в очите. Изменниците няма да ви наранят. Ашаките не би трябвало да го направят, ако не подозират, че сме сключили споразумение с Изменниците. Постарайте се Мерия и Тайенд да научат всичко, което току-що ви казах.

— Ще го направя. Някакви съобщения за тях?

— Не. Сония и Регин ще се присъединят към вас, щом пристигнат, но подозирам, че ще се появят чак след края на конфликта.

— Ще останем тук. Така поне ще знаят къде да ни намерят.

— Да. Отсега нататък докладвайте по веднъж на ден или веднага, след като научите нещо ново. Пазете се, Денил. Свържете се с мен, ако се случи нещо.

Денил свали пръстена и впери поглед в него. „Сачака е във война — помисли си той. — Насам се е запътила армия. Армия от черни магьосници. Които несъмнено ще се сблъскат с армията от черни магьосници на крал Амакира — конфликт, какъвто не е имало от шест века“.

Той пусна пръстена в джоба си, стана и излезе бързо от стаята. Робите отскачаха от пътя му. Едва бе направил двайсетина крачки в коридора, когато зад гърба му се разнесе женски глас.

— Посланик!

Денил се обърна и видя Мерия, която вървеше бързо към него.

— Снощи научих нещо, което може да ви се стори интересно — каза тя.

— Тайенд трябва ли да го научи?

Тя кимна.

Той й махна с ръка и тя тръгна след него. Двамата минаха през Господарската стая, излязоха в коридора от другата й страна и скоро стигнаха до стаята на Тайенд. Робинята, която чакаше до вратата, се хвърли по очи на пода.

— Тай… Посланик Тайенд тук ли е? — попита Денил.

Тя кимна.

— Кажете му, че искаме да го видим.

Робинята бързо се скри в една от стаите. Миг по-късно се чу тих стон и проклятие.

— Вън!

Робинята излетя през вратата и заситни към Денил и Мерия.

— Недей — каза й Денил, когато жената се накани да се просне на пода.

— Посланикът се облича — каза тя и отново застана до стената с наведени очи.

„Оусън каза, че Изменниците ще освободят робите — помисли си Денил. — Ако успеят, къде ще отидат тукашните роби?“ Може би ще останат като платени прислужници. Надяваше се да стане така. Щеше да изпита огромно облекчение, когато те престанат да се държат по този начин. „Макар че сигурно ще си променя мнението, когато започнат да ни врънкат за разни неща, както правят киралийските прислужници“. Той примигна, сещайки се за още нещо. „Ако Изменниците спечелят, сложат край на робството и се присъединят към Обединените земи, възможно ли е някои от бившите роби да станат магьосници?“

Спомни си докъде бе стигнал Фергън в опитите си да попречи на приемането на Сония в Гилдията. Щом той смяташе, че тя не заслужава да стане магьосница, как ли би се отнесъл към сачаканските роби?

Тази мисъл го развесели, но настроението му веднага се промени при появата на Тайенд, който изглеждаше размъкнат в набързо навлеченото си претрупано облекло.

— Посланик. Лейди Мерия — каза Тайенд, махвайки им с ръка. Поведе ги към табуретките, подредени в средата на стаята, после се настани на една изключително голяма възглавница и разтърка очи.

— Късно лягане? — попита Денил.

Тайенд направи физиономия.

— Късно и доста мокро. Сачаканските ми приятели изглеждаха твърдо решени да удавят тревогите си. — Той се обърна към робинята. — Донеси малко вода и хляб.

Щом жената излезе, Денил издигна около тримата заглушаващ звука щит и се наведе към Тайенд.

— Имат си причина.

Елийнецът се ококори и се изпъна.

— Нима?

Когато Денил им предаде новините от Оусън, Тайенд и Мерия закимаха.

— Това обяснява всичко — каза Мерия. — Снощи моите приятелки ми казаха, че две робини, заподозрени, че са Изменници, са били измъчвани и убити. — Тя се поколеба и се намръщи. — Обяснява и още нещо. Приятелките ми смятаха да пътуват до едно провинциално имение през лятото и ме поканиха с тях. Казах, че не мога да отида, а трябва да остана тук, с вас. — Тя кимна на Денил. — А те ми казаха, че ако е нужно, можете да дойдете и вие с Тайенд.

— Ако е нужно? — повтори Тайенд. — Хм.

— Сигурно вече са тръгнали. Предполагам, че мога да разбера къде са. — Мерия изглеждаше разтревожена.

Денил поклати глава.

— Не можем да заминем с тях.

— Тук ли трябва да останем? — попита Тайенд, поглеждайки към Денил. — По време на война се случват грешки. Хората могат да бъдат убити само защото се намират на погрешното място или запратения магически удар пропусне целта. — Той сви устни. — Предполагам, че тримата с Ачати не можем да тръгнем на ново изследователско пътешествие.

Думите му накараха Денил да почувства едновременно признателност и тревога. „Макар че харесва Ачати, едва ли щеше да го включи, ако не беше заради мен“.

— Ако му предложим нещо такова, той сигурно ще заподозре, че знаем за плановете на Изменниците — отвърна Денил.

— Освен ако самият той не знае за тях. Бихме могли да го изведем оттук. Но той никога няма да ни прости, че сме му попречили да изпълни дълга си — додаде Тайенд, извръщайки поглед.

Елийнецът беше прав. Ачати бе верен на краля и на народа си. „Той никога няма да напусне Сачака. Не и заради мен“. Винаги го беше знаел.

— Какво ще направят Изменниците на свободните жени и техните деца? — попита Мерия.

Те се спогледаха мрачно.

— Не мисля, че ще убиват немагьосници — отвърна бавно Тайенд.

— Може би зависи от това как са се отнасяли към робите си — додаде Тайенд.

Мерия сви рамене.

— Колкото и да твърдят, че не харесват Изменниците, приятелките ми като че ли поддържат връзка с тях. Това може би означава, че сте прав. — Тя погледна към Денил. — Притеснявам се за вашия приятел.

Завръщането на робинята го спаси от отговора. Денил се изправи с намерението да си тръгне и Мерия го последва.

— Ще останеш ли за малко, Денил? — попита Тайенд. Елийнецът изчака робинята и Мерия да излязат и едва тогава заговори. — Притеснен си, виждам. Не забравяй, че Изменниците може да загубят.

— Лоркин е с тях.

Тайенд се намръщи.

— Ах, да. Значи и в двата случая е зле, така ли?

Денил поклати глава.

— Можем само да се надяваме, че както и да завърши това, хората, които обичаме, ще оцелеят и ще успеят да се измъкнат. — Той се обърна и тръгна към вратата.

— Обичаш го, нали?

Денил се спря и погледна назад към изправилия се Тайенд. Сети се за думите на Ачати: „Бих искал да сме повече от приятели, поне за известно време, преди обстоятелствата да ни накарат да се държим като врагове“. Той въздъхна.

— Не съм влюбен, Тайенд.

— Нима? — Тайенд отиде до Денил и сложи ръка на рамото му. — Сигурен ли си?

— Да. Никога не съм смятал, че ще продължи дълго. Просто… Очаквах, че ще приключи поради най-обикновени политически причини.

— Страхуваш се за него.

— Както се страхувам за всеки приятел.

Тайенд вдигна недоверчиво вежди.

— Вие двамата сте повече от приятели, Денил.

— Ти и аз сме повече от приятели, Тайенд. Били сме заедно твърде дълго, за да твърдим обратното. В това положение се притеснявам и за теб.

Тайенд се усмихна и леко стисна рамото на Денил.

— Както и аз за теб. Единствената разлика е, че бих те приел обратно без задни мисли. А ти не. — Той се обърна и се върна при табуретките.

Денил го зяпна изненадано. Когато елийнецът го погледна през рамо, Денил бързо отмести поглед и излезе от стаята. Едва когато стигна до собствената си стая, успя да се отърси от изненадата и да се замисли върху всичко, което бе научил и от което се бе страхувал.

 

 

Лилия мина през вратата за вътрешния коридор на Университета и направи няколко крачки, преди да види събралите се ученици. Когато ги приближи, те не помръднаха от местата си. Вместо това се обърнаха към нея, а трима й препречиха пътя.

Лилия забави крачка. Зад нея се чу звукът на отваряне на врата и едно триумфално „ха“. Тя се обърна и видя Бокин, който се приближаваше ухилен, заедно с двама ученици.

— Лилия — извика той. — Тъкмо когото търсехме, нали? — Той погледна към момчетата с него и те кимнаха.

Тя поклати глава. „Не мога да повярвам колко са глупави. Не мислят ли за бъдещето? Не смятат ли, че ще помня всичко това и след като завърша?“ Но за тях това бе далечното бъдеще. Те знаеха, че никога няма да й бъде позволено да използва черната магия, освен при изключителни обстоятелства, и не можеха да си представят, че може да си отмъсти и по друг начин.

— Знаеш ли какво чух, Лилия? — попита Бокин. — Някой каза, че учениците отдавна не са се обединявали срещу някой като теб. Някой, който не си знае мястото. Чух, че последния път е било много резултатно.

„Имат предвид Сония“ — осъзна Лилия.

— Резултатно ли? — отвърна тя. — Тя е победила съперника си в предизвикателството и е станала Висша магьосница. Ако на това му викаш резултатно, би трябвало да окуража учениците да се обединят срещу мен.

Тя преглътна смеха си, забелязвайки изненадата по лицата на останалите ученици.

Бокин се намръщи.

— Преди това. Преди…

Вратата зад тях се отвори и през нея мина магьосник с черна мантия. Лилия почувства вълна от облекчение, после бързо наложи маска на спокойствие на лицето си. Дори да покажеше нещо, тя се надяваше, че те ще бъдат твърде заети да зяпат Калън, за да го забележат.

Калън ги огледа и се намръщи още повече, когато осъзна какво става тук. Учениците се поклониха. Той присви очи.

— Лейди Лилия — каза Калън. — Нуждаем се само от един доброволец. — Той огледа лицата им. — Кой от тях ще има честта?

Другарите на Бокин се обърнаха към него и го изгледаха намръщено. Калън проследи погледите им и кимна.

— Вие ще свършите работа, лорд Бокин. Последвайте ме.

Когато мина покрай тях, учениците се притиснаха към стената. Лилия не искаше да върви след Калън и Бокин, затова се обърна и ги поведе към малката стая, в която Калън провеждаше занятията си. Когато стигна вратата, тя се озърна, очаквайки да види, че Бокин е избягал.

Но момчето вървеше послушно до магьосника. То беше пребледняло и се мръщеше. „Притеснява се — помисли си Лилия, преглъщайки усмивката си. — И аз бих се притеснявала. Какво ли иска да прави с него Калън?“

Магьосникът отвори вратата и бутна Бокин вътре. Лилия го последна. Калън му посочи един стол. Бокин седна и заби поглед в пода.

— Благодаря, че ни предлагате услугите си — каза Калън и седна на другия стол. — Лилия обясни ли, че няма да боли?

— Н-н-н… — заекна Бокин с ококорени очи.

— Все още не — намеси се Лилия. — Нямах време да обяснявам много.

Калън я погледна. Макар че се мръщеше неодобрително; тя улови някакъв проблясък в погледа му. „Какво ли е намислил?“.

Той се обърна към младежа.

— Всъщност ако се направи както трябва, субектът дори няма да усети, че разчитат съзнанието му. — Бокин се ококори, но Калън като че ли не забеляза. — Така, наистина пристигнах малко късно и не искам да ви забавям за първите ви занятия, така че най-добре да започваме. — Той махна с ръка на Лилия. — Застанете зад него.

Тя се зарадва, че й е дал причина да се махне от погледа на Бокин, защото подозираше, че няма да може още дълго да сдържа усмивката си. Когато отиде зад гърба му, Бокин се опита да се обърне и да я погледне.

— Това не е… Аз не съм…

Калън се наведе напред и впери предизвикателен поглед в Бокин.

— Променихте намеренията си, така ли? Предполагам, че можем да обявим на всеослушание, че търсим някой друг.

Бокин се вцепени. Лилия можеше да си представи как претегля възможностите си на ум. Да бъде заклеймен като страхливец или съзнанието му да бъде разчетено от страховития Черен магьосник и Лилия. Тя се развесели, когато той реши да остане.

— Нали няма да ровите из спомените ми? — попита той.

Калън поклати глава.

— Разбира се, че не.

Бокин кимна.

— Добре тогава.

Калън се изправи и кимна на Лилия.

— Аз ще се свържа с вашето съзнание; вие ще се свържете с неговото.

Лилия си пое дълбоко дъх, притисна длани към слепоочията на Бокин и, усещайки ръцете на Калън върху своите, започна простички упражнения за прочистване на ума и съсредоточаване.

— Лилия — каза Калън.

— Калън.

Единственото, което усещаше, беше присъствието му и мисловния му глас. При другите уроци, които включваха директно прехвърляне на инструкции от съзнание в съзнание, той я бе окуражавал да си представя съзнанието си като стая. Понякога това правеше уроците по-трудни, но това означаваше, че схваща концепцията по-скоро инстинктивно, отколкото съзнателно. Така използването на магията приличаше на раздвижването на някой крайник — колкото по рефлекс, така и умишлено.

— Бокин ще ни докладва, ако преровиш спомените му, но аз и без това се съмнявам, че може да ги контролира. Сигурно ще ни покаже онова, което не би искал да видим. Ако внимавате, можете да видите нещо, което да използвате, за да го откажете да ви тормози.

Лилия не можа да скрие изненадата си.

— Но… ние трябва да пренебрегнем тези спомени!

— Да. Но Гилдията позволява смекчаване на закона в някои случаи. Разбрахме, че е по-добре да постъпваме така и да попречим на тормоза над учениците, отколкото да го игнорираме и да рискуваме по-нататък други ученици да нарушават правилата и законите.

— Заради Сония?

— И конфликтите, които възникнаха след отварянето на Гилдията за кандидати от нисшите съсловия.

— Не съм сигурна, дали ще мога да използвам нещо лично…

— Може да не е необходимо. Заплахата, че ще го направите, може да е достатъчна да го обезкуражи.

— Надявам се.

— Сега се съсредоточете върху съзнанието на Бокин. Почувствайте инстинктивната му съпротива на разчитането.

Тя направи каквото й беше казано и усети триумфа на Бокин, когато не успя.

— Сега наблюдавайте…

Присъствието на Калън се разшири и отслабна, като лъч светлина, смекчен от преминаването през стъклото на прозорец. Съзнанието на Бокин не почувства нахлуването и не му се възпротиви. Миг по-късно присъствието на Калън отново се усили.

— Сега вие. Прочистете ума си от всичко, освен от намерението да се промъкнете в съзнанието му като пушек.

Пушек или лъч светлина, изглеждаше еднакво лесно, но на Лилия й трябваха няколко опита, преди да започне да се промъква незабелязана в съзнанието на Бокин. Той сигурно усети, че нещо в метода й се промени, защото когато успя да се промъкне в ума му, той се притесняваше дали е успяла.

„Така не е редно — мислеше си той. — Тя нарушава закона. Не трябва да й се позволява да научава тези неща“.

Появи се един спомен. Лице. Лилия веднага разбра, че това е бащата на Бокин. „Никой винаги ще бъде по-силен от теб, ако му позволиш. Трябва да се разправиш с тях докато са слаби. Попречи им да станат силни“. Бокин се усети и се помъчи да спре спомените, но не и преди Лилия да зърне три бързи проблясъка на емоционални образи. Любов и нараняване. Побой. Гняв. Мъка.

Тогава тя разбра, че вярваше в това с цялото си сърце и го смяташе за най-голямата мъдрост, научена от баща му. Все пак бащата го бе доказал, като с побой бе накарал сина си да му се подчинява и да се страхува от него. След това баща му е бил убит от мъжа, с който признавал, че е трябвало да се държи по-сурово.

„Точно това се опитва да приложи и върху мен — о съзна тя. — Той мисли за бъдещето. Аз ще бъда по-силна от него, затова се опитва да ме отслаби сега“. Лилия потрепери при мисълта какъв магьосник ще излезе от него. „Тогава той ще бъде по-силен от повечето хора. Ще бъде заплашен само от други магьосници. Като мен“.

— Лилия? — обади се Калън.

Тя се измъкна от съзнанието на Бокин.

— Да?

— Добре се справихте. Засега е достатъчно.

Лилия почувства как ръцете му се отдръпват от главата й, затова отвори очи и пусна Бокин. Калън отиде до стола си и седна. Вратата зад гърба му се отвори.

— Можете да си вървите, лорд Бокин. Благодаря ви за помощта. Кажете на някой от другите да бъде тук утре сутрин, по същото време.

— Да, Черен магьосник Калън. — Бокин се поклони и бързо излезе от стаята.

Вратата се затвори зад гърба му. Лилия се облегна права на стола. Тя не искаше дори да усети остатъчната топлина от тялото на Бокин.

— Какво научихте? — попита я Калън.

Лилия се намръщи.

— Той вярва, че всеки, който може да стане по-силен от него, е заплаха, затова трябва да намери начин да се наложи над него предварително. — Тогава й хрумна, че Калън сигурно я пита за разчитането. — Което е точно обратното на разчитането на съзнания. Няма да успея, ако се опитам да доминирам.

Калън кимна.

— Да. — Той поклати глава. — Магьосници като Бокин са причината да не обучаваме всички магьосници на това ниво на разчитане.

— Почакайте… искате да кажете, че всеки може да се научи да го прави?

— За нещастие, да. Върховният повелител Акарин бе първият гилдиец, който се научи да разчита насила съзнания, така че винаги се е предполагало, че за това е необходима черна магия. Той разкри на Черната магьосница Сония, че това не е така, като я научи как да разчита съзнания, преди да я научи да събира и съхранява магия. Сония се съгласи да запази в тайна този факт. Ти също трябва да го направиш.

— О, със сигурност. — Мисълта какво би могъл да направи Бокин с подобно познание я накара на настръхне.

— Ти притежаваш свеж и интересен подход към нещата, Лилия — каза Калън. — Като например идеята ти да се използва бърз и силен силов удар като заместител на ножа при прилагането на черната магия. Това е гениално. Описах го на лейди Винара и двамата обсъдихме начините да го експериментираме безопасно.

Тя почувства как лицето й пламва от похвалата и наведе глава.

— Добре… надявам се да се получи.

— Дори и да не стане, пак си заслужава да се опита. Така, това беше всичко за днес. По-добре отивай за първото си занятие.

Вратата отново се отвори, Лилия се поклони и промърмори името му. После тръгна към първото си занятие за деня, едновременно ликуваща и обезпокоена. „Научавам толкова много неща от Калън и той изглежда по-доволен от мен сега, когато занятията ни са свързани изцяло с воинските умения“.

И макар вече да знаеше защо Бокин я тормози, тя нямаше представа как да го спре. „Той винаги ще действа срещу мен. Но аз винаги ще бъда по-силна от него, а той е твърде глупав, за да ме заплашва по някакъв друг начин, затова предполагам, че нещата биха могли да бъдат и по-зле“.

Но тя щеше непрекъснато да го наблюдава и това обещаваше да е много, много досадно.

 

 

Щом стъпките на Аний утихнаха, Гол се изправи и извади инструментите си изпод дюшека. Когато се захвана за работа, Сери провери дупките, които приятелят му беше изкопал по-рано в стената, всяка от които пробиваше хоросана и пръстта зад него. Аний не ги беше забелязала. Стените бяха груби и напукани на места, а Гол беше избрал такива позиции, където фенерите хвърляха плътни сенки.

Сери трябваше да се наведе по-близо, за да види единия край на тръбите, които Гол бе напъхал във всяка дупка, от които стърчаха парчета намаслена хартия.

— Още колко искаш да направиш? — попита Сери.

Гол отиде до отсрещната стена.

— Зависи колко бързо смяташ, че ще успеем да ги запалим. Нали не искаш първите няколко да избухнат, преди да сме успели да запазим останалите. Ако направя по пет от всяка страна, и всеки поеме по една стена, може да успеем да ги подпалим всичките. Ще ми донесеш ли една тръба?

Сери отиде до кутията с плодове, която Лилия им беше донесла предишната вечер, изпразни я и вдигна чувала на дъното й. Там беше скрил минния огън, като разчиташе, че неприязънта на Аний към плодовете ще й попречи да го открие.

Докато носеше първата тръба на Гол, той забеляза, че от сгъвката на хартията в единия й край се сипе тънка струя прах.

— Счупена е. Това лошо ли е?

Гол се обърна и очите му се разшириха.

— Хвани я така, че дупката да е отгоре — рече бързо той.

Сери го направи и изтичането спря.

— Опасно ли е това?

— Да. — Лицето на Гол бе сериозно. — Ако голяма част от праха се пръсне във въздуха, една свещ или фенер може да го взриви. — Той погледна надолу към тръбата, после изсица малко прах в шепата си, преди да я напъха в стената. — Ще ти покажа. Изнеси една свещ в коридора и я отнеси на около двайсетина крачки оттук.

В шепата на Гол имаше една щипка прах. Сери взе запалената свещ и я изнесе от стаята надолу по коридора. Гол му махна с ръка и го накара да застане зад гърба му.

— По-добре си запуши ушите.

Сери го послуша.

— Гледай сега.

Той събра прахта между двата си пръста, протегна се и я хвърли към свещта. Очите на Сери бяха заслепени от силна светлина, а в коридора отекна силен звук като от удар на много голяма ръка върху маса. От стените край свещта се посипаха прах и пръст, а самата свещ изглеждаше много по-къса и обградена от разтопена локва восък.

Сери свали ръцете си. „И това се получи само от една щипка прах. А ние сме натъпкали много повече в онези тръби“.

— Сигурен ли си, че искаш да напъхаш толкова много тръби в стените?

Гол сви рамене.

— Трябва да ги пъхнем някъде. По-сигурно е в стените, отколкото в стаята при нас.

„Разбира се. Дори да ги оставим в кутията с плодовете, пак може да гръмнат заедно с останалите. По-добре да се взриви в стената, вместо в стаята“.

— Колко време горят изчакващите ленти?

— Колкото да преброиш до двайсет. — Гол прибра свещта, даде я на Сери и се върна в стаята. — Ако нямаме достатъчно време, можем да се разминем само със запалването на една от двете страни. Когато гръмне, тя ще взриви и останалите.

— Значи палим по една и бягаме.

Гол се намръщи.

— Да не би Аний да се връща вече?

Сери се ослуша. Когато дочу леките стъпки, той отиде бързо до кутията и бързо нареди чувала и плодовете върху тръбите, докато Гол прибираше инструментите си. Прикриха пламъка на свещите в случай, че не идваше Аний. Миг по-късно в коридора отекна тихо подсвирване и двамата се успокоиха.

Сери подсвирна в отговор и Аний влезе бързо в стаята, стиснала фенера си в ръка. Той осъзна, че точно заради тихите й стъпки бе решил, че се е отдалечила доста. Когато ги видя, Аний бързо си пое дъх.

— Една от стените до бариерата на Лилия се е срутила. Или е била съборена. Каквато и да е причината, дотук вече може да се стигне само през бариерата й.

Сърцето на Сери подскочи.

— Някакви следи?

Тя повдигна рамене.

— Не видях. Намалих светлината на фенера, за да не забележат светлината и веднага се върнах тук. Но не чух нищо.

Сери погледна към Гол. Телохранителят му отвърна на погледа със загрижено лице.

— Мисля, че трябва да доведеш Лилия — каза Гол.

— Тя е на училище. Не мога просто…

— Върви в стаята на Сония — рече твърдо Сери. — Кажи на Джона да измъкне Лилия.

— Трябва да дойдеш с мен. Да се скриеш в стаята на Сония.

— Ако чуем нещо, ще те последваме — каза й Сери. — Сега отивай.

Тя се поколеба, прехапа устни и бързо се отдалечи. Гол дори не изчака стъпките й да заглъхнат. Той измъкна инструмента за дълбаене и буквално нападна стената с него. Сери измъкна плодовете от кутията и я отнесе при приятеля си. На дъното й лежаха още четири тръби с минен огън. Докато се ослушваше за стъпки в коридора, в съзнанието му отекваха думите на Гол.

„По-сигурно е в стените, отколкото в стаята при нас“.

Не беше сигурен дали сърцето му бие толкова бързо от очакването или от страх. Приближаваше ли ги Скелин? Щяха ли най-после да задействат капана си? ГЦеше ли той да създаде огромна дупка в градината и да разкрие отстъпника пред Гилдията, както бяха планирали? Или Скелин, който не очакваше взрива, щеше да умре?

„Каквото и да се случи, поне Аний я няма тук. Нямам намерение да умирам заедно със Скелин, но колкото по-малко от нас се навъртат наоколо, толкова по-малка е вероятността някой да пострада“.