Труди Канаван
Кралицата на изменниците (20)

Глава 19
Споразумение

Още преди слънцето да се издигне над хоризонта, Изменниците бяха готови за тръгване. Сония забеляза, че те не се нахраниха преди това. „Когато си тръгнат, ще изядем остатъците от припасите ни и тогава и ние ще се отправим към дома“ — реши тя. Дали това „ние“ включваше двама или трима души, все още не беше ясно.

Сония погледна към Лоркин, който през последните нощи бе спал до Тивара. По време на преговорите тя го беше слушала внимателно. Доста пъти той бе говорил за Изменниците като за „нас“, а за Обединените земи и Гилдията като за „тях“. Усещайки прилив на страх, тя потрепери.

Той се беше променил. Ала не съвсем. Все още си беше Лоркин, но беше съзрял. И… нещо друго. Нещо като крехкостта, в която изпадаше, след като сърцето му биваше разбито, но компенсирана от някаква нова издръжливост. Тя я изненадваше. През времето след напускането на Гилдията той бе преживял много. И бе приел товара на черната магия.

„Би трябвало да съм ужасена, но единственото, което изпитвам, е тъга. Той няма представа с какво се е натоварил. Как винаги ще бъде заклеймяван като незаслужаващ доверие, дори ако приемат решението му, и че това е цената на камъкотворството“.

„Те“, когато ставаше въпрос за Гилдията и киралийците. Тя не вярваше, че ще го отхвърлят. Как биха могли, след като бяха приели Лилия? „Но с всеки магьосник, който овладее черната магия, ние като че ли губим нещо. Може би нашата невинност. Може би предпазливостта си“.

Лоркин се върна, след като бе отишъл да попълни запасите си от вода. Тя се сети за кристалите в джобовете си, за които не бе споменала пред Изменниците. Тивара се усмихна на Лоркин, който й подаде манерката. Тя беше нейната, не неговата. Сония изпита съжаление, че не разполага с повече време, за да опознае по-добре младата жена. Начинът, по който Тивара гледаше Лоркин, изпрати нови предупредителни вълни в тялото й и Сония се намръщи.

„За двама, които очевидно са влюбени, те не се държат така, сякаш всеки момент ще се разделят“.

Усещайки погледа й, Лоркин се обърна към нея. Усмивката му се стопи, той погледна отново Тивара и й кимна. Лицето й стана сериозно. Съчувствено. Тя кимна и продължи да го гледа, докато младежът се приближаваше до майка си.

— Майко — каза той. — Може ли да поговорим насаме?

— Разбира се. — Сония се изправи, огледа се, избра произволна посока и тръгна натам. Той я последва мълчаливо. След около двайсетина крачки тя се спря и издигна около тях двамата бариера, която да задържа звука. След това го зачака да заговори.

Изведнъж Лоркин не намери сили да я погледне в очите.

— Аз… ъъъ… ние…

Сония въздъхна и омекна.

— Връщаш ли се с мен?

Той изпъна раменете си и вдигна глава.

— Не.

Сония го погледна, борейки се с нарастващата паника. „Бих могла да му наредя. Бих могла да се свържа с Оусън и да го накарам да му заповяда да се прибере“. Но тя подозираше, че това ще подтикне младежа към още по-глупави действия.

— Не е заради Тивара — каза той. — Добре де, не е само заради Тивара. — Той я погледна напрегнато. В очите му тя откри вълнение и надежда. — Мисля, че Изменниците ще спечелят. Когато казаха, че ще сложат край на робството… мисля, че ще направят и това. Планирали са го от години. От векове.

— Така… и щом спечелят, ще бъдат ли по-добри от ашаките?

— Да — отвърна твърдо той.

— А ако загубят?

Лицето му потъмня. Внезапно тя видя как синът й ще изглежда след десетина и повече години. „Ако оживее през следващите няколко седмици. Не, не си мисли за това“.

— Някои неща заслужават човек да рискува живота си за тях — каза той. — Ако беше видяла какво вършат ашаките — ако го беше преживяла — и ти щеше да пожелаеш да отървеш света от тях.

Долавяйки гнева и ужаса в гласа му тя почувства болка в гърдите си. „Какво са му направили?“ — Искаше да разбере, да открие онзи, който го е извършил и да го нарани. „Заради онова, което му е причинил и заради това, че накара сина ми да жертва живота си по този начин“.

— На Гилдията няма да й хареса, но подозирам, че това ти е известно — каза му тя.

Лоркин кимна.

— Кажи им да ме обявят официално за изгнаник. Така, ако изгубим, няма да бъдат обвинявани за действията ми.

Сърцето й се сви. „Трябва да съм доволна, че е обмислил всичко, но е невъзможно. Само да можех да заема мястото му… но мисля, че и това няма да го спре да отиде на война“.

Изведнъж тя разбра какво трябва да направи. Ако Лоркин не се върнеше у дома, тя също нямаше да се върне. Щеше да го последва. Щеше да направи всичко възможно, за да го защити.

— Значи вече се считаш за Изменник. — Сония кимна. — Тогава има нещо, което трябва да знаеш. — Тя бръкна в джоба си, извади единия от кристалите и го задържа в протегнатата си ръка.

Той го взе и го огледа внимателно. След миг очите му се разшириха.

— Подозирах, че това е възможно — прошепна той.

Докато гледаше камъка с алчно очарование, Сония изпита сладко-горчива радост и гордост. Ето го, нейният син, който разбира магия, която никой гилдиец не е виждал досега. „И му харесва“.

— Къде го намери? — попита Лоркин.

Сония посочи с жест земята около тях.

— В почвата и пясъка. Има един в потока, прочиства го. Подозирам, че са пръснати из цялата пустош. Можеш да ги намериш, ако знаеш какво търсиш и ако си черен магьосник.

Лоркин отвори уста и се обърна да погледне към сухата, безжизнена земя.

— Да не би да казваш…?

— Да. Пустошта е трябвало да се възстанови още преди векове, но това не е станало заради Изменниците. — Тя докосна ръката му. — Сигурен ли си, че искаш да напуснеш Гилдията, за да се присъединиш към тези хора? Които са толкова безмилостни? Можеш да им помогнеш да сложат край на управлението на ашаките и без да им прехвърляш лоялността си.

Той погледна към камъка и се намръщи. След това го стисна в шепата си и кимна.

— Сигурен съм. Те не са идеални — устата му се изкриви в горчива усмивка, — но са по-добри от ашаките.

Лоркин се обърна към нея и положи длани върху раменете й.

— Обичам те, майко. Нямам намерение да умирам в тази война. И ще се върна в Гилдията. Кралица Зарала ми разкри познанието за камъкотворството, за да мога да го предам на Гилдията, ако тя го поиска. Ще ме видиш отново.

Той я прегърна силно. Сония го притисна към себе си и впрегна цялата си воля да не се възпротиви, когато синът й се отдръпна. Той се усмихна, после се обърна и тръгна бързо към Изменниците.

Сония примига, за да прогони сълзите, въздъхна и го последва.

 

 

Когато излезе от жилищната сграда на магьосниците, Лилия присви очи от яркото слънце и тръгна към Университета. Забеляза, че наоколо имаше повече ученици от обичайното за този ранен час. По-голямата част се бяха събрали около входа на Университета. Когато се приближи към тях и се озова в сянката на сградата, тя установи, че всички я гледат.

Полазиха я тръпки и девойката забави крачка.

Разпозна сред тях неколцина приятели на Бокин. Двама отстъпиха встрани. Първоначално Лилия предположи, че я пропускат да мине, но в пролуката се из стъпи познатият побойник. Той й се ухили.

— Какво търсиш тук, Лилия? — попита той. — Наблюдателницата е натам. — Той посочи към хълма.

Неколцина от учениците се захилиха. Групичката се сгъсти. Трябваше или да си пробие път през тях, или да заобиколи и да влезе през предния вход на Университета.

— Няма да те пуснем вътре — каза Бокин.

Лилия преглътна усмивката си. „Идиот. Ясно е какво правят, не е необходимо да го казва на глас. Сега не могат да се престорят, че не правят нищо нередно“.

Тя изкачи първите няколко стъпала и се спря.

— Сигурни ли сте? — попита тя, поглеждайки ги в очите един по един. — Черният магьосник Калън е вътре и чака, за да ме научи на най-различни номера от черната магия. Той може да не остане особено доволен от това, че ми пречите да стигна навреме за занятията си.

Някои от учениците се намръщиха и се спогледаха със съмнение.

— Калън може само да те научи да се преструваш, че се биеш с черна магия — каза Бокин. — Нищо друго не можеш да научиш. Още дори не си завършила.

— Чух, че няма да завършиш — додаде едно от момичетата, което стоеше до Бокин. — Хората казват, че няма да ти позволят. Ще си останеш ученичка завинаги.

Лилия сви рамене.

— Ще завърша догодина. Имам да уча повече неща от обикновените ученици. — За да е сигурна, че са схванали намека й, тя бръкна в мантията си и извади малка, тънка кама, която си бе купила по препоръка на Калън. Чудеше се защо той настоя за това, след като от нея не се очаква да използва черната магия, и заподозря, че просто е искал да одобри избора й. Беше й казал да намери нещо обикновено, но качествено. Нещо по-изискано от обикновен кухненски нож, но не толкова натруфено като камите, които носеха сачаканците. Тя посети няколко ножаря и избра елегантен, тънък нож с острие, което се сгъваше й се прибираше в абаносовата, обкована със сребро дръжка — действие, което тя се беше научила да прави с една ръка.

И което използва сега. Едва не се разсмя, когато няколко ученици си поеха рязко дъх. Но Лилия не можеше просто да стои там и да размахва ножа си. Ако някой магьосник я видеше, тя щеше да загази заедно с останалите ученици. Може би дори повече. В чантата й, заедно с книгите и записките, имаше и един плод пачи. Джона го беше пъхнала там, когато стана ясно, че Лилия няма време да изяде цялата си закуска.

Девойката го извади, започна да реже парчета от него и да ги яде.

— Калън ще излезе да провери какво ме задържа — каза им тя, дъвчейки. — Не ми се иска да…

— Какво става тук? — разнесе се нов глас. Лилия вдигна глава и видя главата на магьосник да се появява зад учениците. — Намерете си друго място за събиране и не блокирайте вратите.

Всички веднага се пръснаха, като стоящите наблизо набързо се поклониха на магьосника. Лилия забеляза, че само Бокин беше разочарован. Останалите изглеждаха облекчени. Когато девойката мина по стълбите покрай него, той й се ухили. Магьосникът беше алхимик на средна възраст, когото тя си спомняше от втората година.

— Добро утро, лорд Джотин — каза момичето и се поклони.

— Лейди Лилия. — Той кимна, после се огледа, за да се убеди, че учениците няма да се върнат и забърза по коридора. Лилия продължи да яде пачито, докато вървеше към стаята, в която Калън провеждаше уроците, прогонвайки всички мисли за Бокин от главата си. Трябваше да зададе въпроса на Аний на Калън и трябваше да обмисли по какъв начин да го направи. Спря се да избърше ножа и да събере мислите си, преди да бутне вратата и да влезе в стаята.

— Добро утро, лейди Лилия — каза Калън и леко се усмихна.

— Черен магьосник Калън. — Тя се поклони и седна. Отвори уста, за да заговори, но се спря, когато забеляза предметите на масата. До една керамична купа бяха подредени няколко кухи стъклени тръби, използвани от алхимиците, когато трябваше да оформят съдини и тръби за определена употреба.

— Днес ще те науча как да правиш кръвни камъни — каза й Калън.

Полазиха я тръпки. Това бе част от черната магия, която много хора смятаха за приемлива и безопасна. Калън взе една тръбичка и й даде знак да направи същото.

— Този процес представлява най-лесното общуване между умове. Бившият Върховен повелител го открил, докато разглеждал някакъв древен кръвен пръстен. Виждал съм и съм проучвал този пръстен и наистина се радвам, че не се наложи сам да разгадавам тази загадка. Първо, разтопи малко стъкло и го остави да се върти във въздуха, за да се оформи.

Тя остави въпроса на Аний за по-късно и изпълни инструкциите му. Когато и двамата завъртяха във въздуха топките разтопено стъкло, той й каза да хване ръката му и да се съсредоточи върху мислите му. Лилия го наблюдаваше как оформя магията си и налага волята си върху стъклото, променяйки структурата му, а след това го оставя да се охлади. После насочи вниманието си към нея и опита й да направи същото с нейната сфера.

Двамата го повториха няколко пъти, като разтопяваха стъклото и го оформяха отново, преди той да почувства, че момичето се е адаптирало достатъчно, за да започне да добавя и кръв към стъклото. За нейна голяма изненада това само впечата идентичност на камъка.

— Кръвният камък работи само когато някой го докосва — обясни й Калън. — Разбираш ли разликата между това как действа той за човека, който е вложил кръвта, и за другия, който докосва камъка?

— Създателят вижда онова, което вижда приносителят, дори и да е против волята му. Приносителят не може да види какво вижда създателят, но може да осъществява ментално общуване с него без никой друг да го чува.

— Да, но камъкът предава не само онова, което вижда приносителят, а и мислите му. Освен ако приносителят не носи и блокиращ камък.

Тя примигна изненадано. Това беше нещо ново.

— Какво е това?

— Нещо, което Изменниците могат да правят. Нещо, което скоро ще притежаваме. Вместо стъкло, тези камъни представляват кристали, обучени на дадено магическо действие, докато растат. Блокиращият камък може да попречи на разчитането на съзнанието и позволява на носителя си да проектира мисли, каквито според него интересуват разпитващия.

Полазиха я студени тръпки.

— Пръстенът на Наки.

Той я погледна изненадано, после извинително.

— Съжалявам. Забравих, че вече си се сблъсквала с блокиращ камък.

Тя поклати глава.

— Не се притеснявайте. Какво друго могат да правят тези камъни?

— Всичко, което може да прави един магьосник.

— Дори черен магьосник?

— С това че могат да извличат и съхраняват сила? Да — но засега запази това за себе си.

Лилия тихо подсвирна.

— Кажете ми, че ще станем приятели с тези Изменници. Едва ли бихме искали врагове като тях.

Калън се намръщи.

— Работим по въпроса, с надеждата да се сдобием с тайната на камъкотворството. — Той махна презрително с ръка. — Ще ти разкажа повече за това някой друг път. Важното е, че камъкотворството използва черната магия.

Лилия се развълнува.

— Ще се обучавам как да правя тези камъни? — Това означаваше, че тя ще е една от първите гилдийци, която ще може да използва тази нова магия.

— Вероятно.

— Ще трябва ли да пътувам до Сачака?

— Не. — Но по начина, по който се поколеба и се замисли, тя предположи, че отговорът му не трябва да се приема твърде категорично. Калън поклати глава. — Добре, това е всичко за тази сутрин. Имаш ли някакви въпроси?

Сърцето й подскочи, когато тя си спомни за въпроса на Аний.

— Да. Дали Гилдията ще позволи на Сери и двамата му телохранители да останат тук?

Калън сбръчи вежди.

— Да не би положението му да се е влошило? — попита той.

— Възможно е. Ще позволи ли?

— Трябва да получа съгласието на Висшите магьосници, но те най-вероятно ще го дадат. Кога ще дойде?

— Скоро. — Лилия осъзна, че това може да означава всичко и се поправи. — След няколко дни.

Калън кимна.

— Ще ти съобщя веднага, щом мога. — Той леко се усмихна. — Успяхме да намерим няколко семена от един парфюмерист, благодарение на теб. Растенията все още не са достатъчно големи, за да се потвърди, че е роет, но няма да чакаме още дълго. Ако Сери все още желае да ни помогне да хванем Скелин, може би скоро ще действаме.

Лилия кимна. Ето я пак тази дума „скоро“.

— Желае силно — каза му тя. — В това съм сигурна.

 

 

Когато Аний и Лилия се изгубиха в мрака на път към стаите на Сония, Гол погледна към Сери и повдигна вежди.

— Да — отвърна Крадецът с нисък глас. — Кажи ми какво откри.

Гол се наведе напред.

— Всичко се е променило. Останалите Крадци… ами, те вече не се наричат така. Наричат се „принцове“. А Скелин наричат „крал“.

— Разбира се. — Сери завъртя очи. — Кралят на Подземния свят. Какво мислят хората по улиците?

— Всички се страхуват. Не смеят да си надигнат главите. Знаят, че Скелин е магьосник-отстъпник и че майка му е Ловецът на Крадци. И двамата са правили много неприятни неща на хората, които не изпълняват желанията им. — Гол се намръщи. — Хубавото е, че сега всички го мразят.

— А какво мислят за мен?

Гол сви рамене.

— Смятат те за мъртъв.

— А ако разберат, че се крия?

— Подхвърлих го и неколцина казаха, че се надяват да е така. Казаха, че се надяват да търсиш начин да се отървеш от Скелин.

— Никой не си мисли, че съм изоставил работниците си?

— Поне никой не го каза пред мен. Интересното е, че в една от пивниците хората, с които разговарях, спореха дали се криеш в Гилдията или не. Онзи, който се съмняваше, каза, че няма как да стане, защото Гилдията работи със Скелин.

Сери се намръщи.

— Това може да е само слух.

— Който ще държи хората в страх от Скелин.

— Ако знаят, че не е истина, няма да се страхуват толкова.

Гол поклати глава.

— Пак ще бъдат твърде уплашени, за да направят каквото и да било.

Сери се хвана за седалката на стола и забарабани с пръсти по дървото.

— Ами доставчикът?

— Саски е все още там. Все още държи минния огън. Опитва се да продава нов инструмент, който го използва. Някаква тръба за духане, която, както ме предупредиха, може да гръмне, докато работи. Най-популярният му продукт е малки пакетчета, които хората хвърлят в огъня, за да гърмят и да пръскат отблясъци. Хората ги харесват, но не виждат смисъл от минния огън, при положение, че магьосниците могат да правят същото, което прави и той.

— Не разбират ли, че той позволява на обикновените хора да правят същото като магьосниците?

— Не и онези неща, които искат да правят, като например да изцеляват, да левитират или да местят предмети на разстояние. Но кого му трябват тези бомбички? А и Саски отблъсква клиентите си, като ги предупреждава колко е опасно и непредсказуемо. Магията изглежда много по-безопасна.

Сери кимна.

— Така е. Опасно е не само, че минният огън ще избухне не когато искаме, а и че няма да избухне, когато ни трябва. Сигурен ли си, че капанът ще проработи?

— Почти. Преди, докато бях приятел със Саски, той често ми обясняваше как минният огън е бил използван в мините далеч на север. Тук ще използваме същия метод.

— А как ще го купим? Можем ли да накараме някое улично хлапе да ни купи няколко от тези бомбички?

Гол кимна.

— Това е мъдър ход. Саски не изглежда като човек, който веднага ще хукне да ни издава на Скелия, но кой знае? Изкушаващо си е. Не изкарва кой знае какви пари.

— Но на нас ни трябва Скелин да разбере къде се намираме.

— Не и през Саски. Тогава Скелин ще разбере, че сме си купили минен огън и ще се зачуди какво сме замислили тук долу. Не е нужно много мислене, за да се сети, че гласим капан.

— Така е. — Сери огледа стаята. — Добре, ти ще трябва да нагласиш нещата тук долу, без Аний да разбере, че се готви нещо.

— Щом вкарам тръбите в стените, те няма да са тъй забележими, особено ако ги натикаме в дупките и кухините в хоросана.

— И все пак трябва да го направиш докато я няма.

— Не искаш ли да изчакаш, докато се убедят, че семената са от роет? Щом заложим капана, винаги ще съществува възможност да избухне преди да сме готови.

Сери поклати глава.

— Не и след като Лилия каза, че Върховните магове се подготвят да ни пуснат да живеем в Гилдията. Аний го приема твърде охотно. Много е склонна да спори с мен за това. — Той поклати глава. — Нещо ми подсказва, че търпението й се изчерпва. Или че знае нещо, което ние не знаем.

— Като например, че растенията не са роет?

— Може би.

Гол сви рамене.

— Но пък е права. Не е нужно да се чувстваме неудобно или да рискуваме Лилия да загази заради това, че ни е скрила тук.

— Но ако слуховете, които си чул, са верни и някой в Гилдията работи със Скелин, можем да паднем право в ръцете му. Или ще направят така, че Гилдията да не работи с нас за залавянето на Скелин, или ще се погрижат нещо да се обърка и всички да бъдем избити.

Иначе можем да разкрием малката им мръсна тайна.

Гол погледна към тавана.

— Добре, ако Аний е права и ние се намираме под градината между Университета и жилищата на магьосниците, капанът ни определено ще разкрие Скелин пред Гилдията.

Сери се усмихна.

— Да. Но нека се погрижим междувременно да не убие нас.