Труди Канаван
Мисията на посланика (9)

Глава 8
Пътни знаци

След като два дни се лашка в каретата по все по-неравни пътища, Лоркин се чувстваше сякаш всичките му кости са се разместили на нови, изключително неудобни места. Не спираше да лекува болежките в тялото си и да уталожва главоболията си, но най-силно го тормозеше скуката. Часовете, прекарани в неудобни пози, го изморяваха и го лишаваха от всякакво желание за разговор и на всичкото отгоре той установи, че заради тръскането на каретата по пътищата дори опитите да почете малко го караха да се чувства зле.

Очевидно удоволствието от пътуването нямаше да бъде открито в самото пътуване, а по-скоро при пристигането, макар да подозираше, че когато пристигнат в Арвис, той ще изпита по-скоро облекчение, отколкото вълнение.

Лорд Денил — или Посланик Денил, както трябваше да го нарича вече — търпеше пътуването с някакво странно щастливо примирение, което даваше на Лоркин поне някаква надежда, че всичко, което преживява, си заслужава. Иначе пътуването по суша въобще не можеше да се сравни с дискомфорта на морските пътешествия или ожулените от седлата задни части, с които Денил се беше сблъскал при пътешествията си двайсет години по-рано.

Лоркин знаеше, че тогавашният Разпоредител бе заповядал на Денил да тръгне по стъпките на Акарин в търсене на древното магическо познание. Историите, които му бе разказал магьосникът, бяха толкова увлекателни, че на Лоркин му се прииска да посети Гробницата на белите сълзи и руините на Армдже.

„Но сега отивам там, където нито баща ми, нито Денил са стъпвали досега — в столицата на Сачака“.

И това щеше да е една съвсем различна Сачака от онази, в която се бе озовал баща му. Нямаше да има ичани, които да искат да го поробят. Съдейки по думите на Пърлър, властните мъже и жени в столицата, особено патриарсите на ашаките, щяха с неохота да забелязват присъствието на помощника на посланика.

И въпреки това тежестта на пръстена в джоба му го успокояваше. Беше го открил в сандъка си тази сутрин. Лежеше в малка кутийка, заровена дълбоко под принадлежностите му. Вътре нямаше никаква бележка с обяснение, но той разпозна обикновената златна халка и гладкия червен скъпоценен камък, вграден в нея. Майка му бе пъхнала тайно кръвния камък в сандъка му или защото нямаше позволение да му го даде, или защото не искаше да поеме риска да се сблъска с отказа му.

Всеки ден от пътуването им започваше с изброяването по няколко пъти на всички членове на най-могъщите сачакански фамилии и припомнянето на ключовите характеристики на съюзите, като двамата се поправяха взаимно и си помагаха да ги запомнят. Минаха през всичко, което знаеха за сачаканското общество и обсъждаха евентуалните пропуски в информацията си. Лоркин забеляза признаци на нервност и несигурност у спътника си. Чувстваше се почти равен на по-възрастния магьосник, но знаеше, че всичко ще се промени, щом пристигнат в столицата и всеки влезе в ролята си.

Ритъмът на поклащащата се карета се промени и Лоркин погледна навън. През прозореца се виждаше единствено заобикалящата ги тъма, но глухото потропване на копита по пътя се беше забавило. Денил се изпъна и се усмихна.

— Или има препятствие на пътя, или е време да ни пуснат от клетката ни за през нощта — промърмори той.

Скоро каретата спря, залюля се леко върху пружините си и застина. През левия прозорец Лоркин видя някаква сграда, осветена от слабата светлина на фенер. Кочияшът издаде непонятен звук, който Денил незнайно защо интерпретира като подкана да излизат. Магьосникът отвори вратата и изскочи навън.

Лоркин го последва, вдъхна свежия нощен въздух и почувства как главата му започва да се прояснява. Той се огледа. Бяха пристигнали в мъничко селце, което представляваше само няколко струпани край пътя колиби. Сигурно съществуваше единствено, за да обслужва пътниците. Най-голяма сграда, край която бяха спрели, се оказа страноприемница. До входа стоеше нисък здравеняк, който им махна с ръка и се поклони.

— Добре дошли, милорди, в „Подслона на Фергън“ — каза мъжът. — Аз съм Фондин. Ако отведете конете отзад, конярите ми ще се погрижат за тях. Имаме чиста постеля, вкусна храна и обслужване с усмивка.

Денил изглеждаше изненадан и развеселен, но не каза нищо и влезе в къщата. Лоркин се запита дали не е защото думите на мъжа могат да бъдат тълкувани, че постелята е обслужвана с усмивка. „Сигурно затова. Тези крайпътни страноприемници определено имат такава репутация“.

Денил представи себе си и спътника си и помоли да бъде поднесена храна на тях и на кочияша. Собственикът ги отведе до две места в голямата стая за гости. В нея имаше само още една група посетители. Съдейки по вида им, бяха търговци. Разговаряха тихо и хвърлиха само няколко любопитни погледи към Лоркин и Денил.

Скоро пристигна и храната. Появи се млада жена, която носеше поднос, отрупан от чинии с месо, ароматни питки, задушени зеленчуци и малки, вероятно местни, плодове. Тя им се усмихна учтиво, но при вида на Лоркин очите й грейнаха. Когато се върна с две допълнителни чаши бол, тя му хвърли престорено свенлив поглед, подавайки му неговата. След което се отдалечи, поклащайки съблазнително бедра. Хвърли му поглед през рамо и се усмихна, когато видя, че я гледа.

— Чудя се дали Сония очаква от мен да пазя целомъдрието ти, докато сме далеч от Гилдията? — рече Денил.

Лоркин се засмя и се обърна към магьосника. Денил пълнеше чинията си с храна от подноса и не го погледна.

— Целомъдрие ли?

— Ами да, смятам, че щом си е твое, ти трябва да си го пазиш. Но като по-възрастен и по-мъдър спътник точно в този момент изпитвам неочакван стремеж да те спася от изкушението, в името на здравето и портфейла ти.

— Загрижеността ти е приета — отвърна Лоркин и се усмихна. — Трябва ли в замяна да предложа същата услуга?

Денил го погледна и за миг на лицето му се изписа сериозно и предпазливо изражение. После се усмихна.

— Разбира се. Ще се наглеждаме взаимно — той се изсмя тихо. — Макар че задачата ти ще бъде далеч по-лесна от моята.

 

 

Земята завибрира по начин, който изпълни съзнанието на Сери със спомени. Някога щеше да бъде принуден да използва канализацията, за да премине под тази част от Външната стена. Маршрутът беше неприятен и понякога опасен. Стражата бе открила, че тя се използва за незаконен достъп в града и започна периодично да я наводнява. Крадците се споразумяха да разставят наблюдателни постове, които да подават сигнал, когато наводнението започва, и така успяха да решат проблема. Системата се бе доказала като надеждна и той я бе използвал преди години, за да отведе Сония в Гилдията, преди тя да стане магьосница.

Но сега каналите бяха разпределени между Крадците, през чиято територия преминаваха, а много от тях му бяха врагове. Струваше му цяло състояние, за да получи достъп до там, а и наблюдателите вече не бяха толкова благонадеждни. Носеха се слухове, че точно така е бил убит удавеният Крадец. Наблюдателят в горната част на канала бе премахнат от Ловеца на Крадци и така бяха загинали не само Крадецът, но и наблюдателите надолу по канала.

„След като прекратиха Прочистването нуждата от каналите вече не е толкова голяма — помисли си Сери. — Полезни се само при ужасно голяма необходимост да се пътува незабележимо“.

Тъй като той също не използваше Пътя на крадците за продължителни преходи, денем се придвижваше из улиците на Имардин, също като останалите му жители. Беше по-безопасно, въпреки риска от обирджии или нападение от банди. Едрата фигура на Гол прогонваше първите, а статусът на Сери го предпазваше от вторите.

„Сигурно вече не трябва да разчитам толкова много на това. Както и че горкият Гол ще успее да сплаши евентуалните ми нападатели. Някой ден нещо няма да проработи и двамата ще се окажем в беда. Но ще трябва да приема този риск, ако не искам да се движа навсякъде, заобиколен от тълпа стражници“.

Сери мина под една от новите арки, изсечени в старата стена и следван от Гол, тръгна към онази част от копторите, където бе живял някога.

— Какво научи от разказа на Тим, Гол?

Едрият мъж се намръщи.

— Нищо ново не ни каза. Няма нова информация, а само старите слухове.

— Да. Но поне в тях няма промяна. Всички смятат, че става въпрос за един и същ човек. И всички имат еднаква представа за уменията му.

— Но всички са я получили по различни начини — посочи Гол.

— Да. Предмети, които летят във въздуха, където не им е мястото. Странни обгаряния. Сенчести фигури, които не могат да бъдат намушкани. Проблясващи светлини. Невидими стени. Ти в какво вярваш, Гол?

— Че винаги е по-добре да си свръхпредпазлив, отколкото мъртъв.

Сери се развесели. Той се спря и се обърна с лице към телохранителя си.

— Значи ще се държим така, сякаш Ловеца на Крадци наистина съществува, владее магията и се е прицелил в мен.

Гол се намръщи и се огледа, за да види дали някой не е чул думите на Сери.

— Не чули какво ти казах за предпазливостта? — рече той с раздразнение в гласа.

— Чух — Сери въздъхна. — Но има ли значение, ако някой ни чуе? Ако врагът ми е магьосник, аз съм обречен.

Големият мъж се намръщи още повече.

— Ами Гилдията? Те ще искат да знаят, ако… за това. Можеш да кажеш на… старата си приятелка.

— Бих могъл. Но ако не мога да й представя никакви доказателства, тя няма да може да направи нищо. Трябва да сме сигурни.

— Тогава да му заложим капан.

Сери погледна изненадано Гол и поклати глава.

— И как смяташ, че ще успеем да задържим нашия затворник вътре?

— Няма да го залавяме — Гол сви рамене. — Трябва ни само потвърждение какъв е в действителност. Ще го примамим някъде, ще го накараме да използва силите си, а ние ще наблюдаваме. Даже ще е още по-добре да не усети, че е капан.

Сери отново тръгна напред, обмисляйки идеята. Никак не беше зле.

— Да. Нали не искаме да го ядосаме… А ако първия път не усети, че е влязъл в капана, бихме могли да го направим отново — като сега приятелката ми ще бъде с нас, за да го види.

— Този път го схвана — рече Гол с театрална въздишка. — Понякога си като кон с капаци…

— И естествено, примамката трябва да съм аз — каза Сери.

Гласът на Гол изгуби подигравателната си нотка.

— Не, няма. По-точно ще бъдеш, но всъщност няма да си там. Примамката ще представлява слух, че ще бъдеш там.

— Ще трябва да звучи доста убедително — каза му Сери.

— Ще се постараем.

Двамата продължиха да вървят мълчаливо. Сери се усети, че несъзнателно е започнал да планира детайлите. „И къде ще бъде най-добре да примамим Ловеца на Крадци? Трябва да е на някое място, където хората ще очакват да бъда. Терина каза, че той е нападнал убежището ми, защото най-умната стъпка е да ме убие там, където се чувствам в безопасност. Значи трябва да си приготвя ново убежище и да се погрижа няколко души да се раздрънкат за него. Ще споменем, че е много по-сигурно от старото ми убежище. Трябва да наглася шпионки на няколко удобни места и да подсигуря път за бягство. Освен това трябва да го направя така, че да принудя Ловеца на Крадци да използва магическите си сили“.

За пръв път от седмици Сери почувства как над тъгата и задушаващата болка се надига лека вълна от въодушевление и очакване. Дори капанът да не успее да му помогне да отмъсти за семейството си, планирането и подготвянето му щяха да го отвлекат от мислите за тях. Той трябваше да действа, а не просто да седи и да се самосъжалява, разстроен от липсата на следи към убиеца.

 

 

Стръмният криволичещ път, който водеше към Прохода, напомни на Денил за пътуването му заедно с Тайенд до Лрмдже. Което не беше изненадващо, тъй като върховете, които се издигаха пред тях, принадлежаха към същата планинска верига, която разделяше Сачака от Обединените земи. Тук гората също оредяваше и отстъпваше пред каменисти склонове и закърняла растителност.

Каретата се придвижваше бавно, теглена от конете. В погледа на Лоркин, който гледаше през прозореца с мрачно изражение на лицето, вече ясно се четеше отегчение. Макар пладне да не бе настъпило още, разговорите вече им бяха омръзнали и мълчанието правеше тътренето по пътя още по-непоносимо.

Изведнъж, без предупреждение, каретата рязко зави и увеличи скоростта си по последвалия равен път. Навлязоха между две гладки скални стени. Лоркин се изпъна, отвори прозореца и надникна навън.

— Пристигнахме — каза той.

Денил усети как кожата му настръхва от вълнение. Той се усмихна с облекчение и Лоркин му се ухили в отговор. Двамата седяха в напрегнато очакване, съсредоточени върху движенията на каретата, подминаващите ги скали и звука на потрепващи копита, докато кочияшът не извика нещо и каретата бавно спря. На прозореца до Лоркин се появи лице. Мъжът, облечен с червена мантия, разгледа двамата пасажери и учтиво кимна.

— Добре дошли в Крепостта, посланик Денил и лорд Лоркин. Аз съм наблюдателят Ортън. Ще останете ли за през нощта или ще продължите направо към Сачака?

— За нещастие не можем да си позволим забавяне, защото Разпоредителят Оусън очаква с нетърпение да се установим в Сачака — отвърна Денил.

Мъжът се усмихна съчувствено.

— Тогава ви каня да се разтъпчете малко и да поразгледате, докато сменим конете ви с нови.

— Ще приемем с удоволствие.

Лоркин отключи вратата и слезе след Денил от каретата. Щом стъпи на земята, той се огледа и тихичко ахна.

— Ах, да. Впечатляваща постройка — каза Ортън, проследявайки погледа на Лоркин.

Денил погледна нагоре и усети как го побиват тръпки. Над него надвисна фасадата на Крепостта, която се простираше от единия до другия край на тясната клисура. Тя бе чиста и гладка, с изключение на големите пукнатини, запълнени с камъни, които показваха къде са извършвани ремонти.

— Това ли са следите от ичанското нашествие? — попита Лоркин.

— Да, макар отвътре да беше много по-зле — отвърна Ортън. Той тръгна напред, повеждайки ги към подобния на пещера вход. Очите на Денил привикнаха с мрака за няколко минути и едва след това той успя да различи стените на ширналия се пред тях тунел, осветен от фенери. Леки разлики в цвета показваха къде стените са били запълвани с нови камъни. На места все още се виждаха цепнатини, които продължаваха няколко етажа нагоре.

— Първоначалните капани подменени ли са? — попита Денил.

— Някой от тях, да — Ортън сви рамене. — Повечето представляваха обикновени бариери, предназначени да забавят и да изразходят силата на противника. Сега на тяхно място сме монтирали по-сложни системи за защита. Хитроумни капани, които биха могли да уловят нашественика, ако щитът му е свален. Илюзии, които ще изтощят силата му. Но нищо не би могло да възпре задълго група могъщи сачакански магьосници, затова влагаме много време и енергия в създаването на пътища и начини за бягство от Крепостта. Точно поради липсата на маршрути за бягство по време на Нашествието имаше толкова безсмислена смърт. А тук сме издигнали малък паметник в чест на онези, които загинаха, защитавайки смело Прохода.

В стената между два фенера беше изсечен списък с имена. Когато зърна познатото име, Денил се почувства едновременно развеселен и обезпокоен. „Доколкото си спомням, сачаканците са извлекли Фергън от скривалището му. Това едва ли би могло да се нарече смела защита на Прохода. Но останалите… те загинаха, без да знаят срещу какво се изправят, защото Гилдията не повярва на предупреждението на Акарин. Тя не можа да осъзнае заплахата, която той й описа, защото бе забравила на какво са способни магьосниците, които владеят черната магия“.

Известно време те постояха смълчани, после в тунела отекна тропотът на копита и скърцането на колела. Денил се обърна и видя, че кочияшът води за юздите новите коне, които вече бяха впрегнати в каретата.

— Трябва да видите Крепостта и откъм Сачака — каза му Ортън и продължи да върви напред.

Денил и Лоркин го последваха. Скърцането на каретата отекваше силно в затвореното пространство, така че никой от тях не проговори, докато не излязоха от тунела. От двете им страни отново се издигаха каменните стени на клисурата. Отдалечиха се от Крепостта, но все още нямаха изглед към Сачака. Когато Ортън се обърна и погледна нагоре, Лоркин и Денил направиха същото. Между стените на клисурата се простираше втора гладка стена, обсипана с множество малки прозорчета. Край едната й стена лежаха два огромни каменни блока, които очевидно някога са били част от голям квадрат.

— Едно време това беше нещо като врата — каза им Ортън. — Спускаха я пред отвора, за да блокира достъпа до тунела — той сви рамене. — Чудя се защо магьосниците, построили крепостта, които също са били черни магьосници, са смятали, че нещо такова ще успее да възпре нашествениците.

— Всяка похабена от врага частица енергия може да означава спасен живот — каза Лоркин.

Ортън погледна към младия мъж и кимна.

— Може би.

Каретата излезе от тунела и кочияшът накара конете да спрат край тях. Ортън се обърна към Денил.

— Дадохме ви отпочинали коне, плюс храна и вода за три дни — ще ви стигнат, за да прекосите пустошта. В каретата има продукти и за вас, а аз помолих готвача да ви приготви нещо вкусно за следващото ви спиране. Не е кой знае какво, но може да се окаже последната киралийска храна за доста дълго време.

— Благодаря ви, наблюдателю Ортън.

Мъжът се усмихна.

— За мен беше удоволствие, посланик Денил — той погледна към Лоркин. — Надявам се двамата с лорд Лоркин да имате спокойно пътуване и на връщане да поостанете малко повече.

Денил кимна.

— Ще направим всичко възможно, за да попречим на нашествениците да проверят новата ни защита.

Ортън се засмя и се обърна към каретата.

— Сигурен съм, че ще го направите.

Вратата на каретата се отвори, несъмнено от магията на Ортън. Денил се качи вътре и седна, последван от Лоркин. Двамата продължиха да махат за довиждане, докато Ортън не се скри от погледите им. Денил погледна към Лоркин, който му се усмихна в отговор.

— Подозирам, че наблюдателят Ортън няма много посетители — каза тихо младият мъж.

— Така е. Изглеждаш ми по-весел от сутринта — отбеляза Денил.

Усмивката на Лоркин се разшири.

— Вече сме в Сачака.

Денил усети студени тръпки по гърба си. „Той е прав. В момента, в който излязохме от тунела, вече не се намираме на наша земя. Ние сме в екзотичната Сачака, сърцето на някогашната империя, която е включвала Киралия и Елийн. Земята на черните магьосници. Всички са много по-могъщи от мен…“

Сигурно така се чувстваха търговците или дипломатите, общуващи с магьосниците в Обединените земи — винаги знаещи колко са безпомощни пред лицето на магията, но разчитащи на дипломацията и заплахата за възмездие, за да се предпазят. Денил се сети за кръвния пръстен, който му беше дал Разпоредителят Оусън. Черният магьосник Калън го беше направил от кръвта на Оусън, за да може Денил да се свързва с него. „За месечните доклади и само в спешни случаи. Сякаш би могъл да попречи на някой черен магьосник да ме убие…“

Изведнъж скалната стена пред очите му изчезна и на нейно място се появи огромна бледна шир. Лоркин възкликна нечленоразделно и се приближи до прозореца, за да вижда по-добре.

— Значи това е пустошта — рече шепнешком той.

Отстрани на пътя се спускаше стръмен гол склон, който достигаше до каменистите, рушащи се хълмове в ниското. Надиплена около тях, като замръзнало море, се ширеше пустинята, покрита с развълнувани дюни. Денил внезапно осъзна, че въздухът е сух и има вкус на прах.

— Така изглежда — отвърна той.

— По-голяма е, отколкото очаквах — рече Лоркин.

— Учили са ни, че целта й е да представлява преграда — каза Денил. — Но в старите архиви се споменава, че е можела да се използва като такава. Което предполага, че пустошта не е създадена умишлено. Поне не това е било намерението на Гилдията.

— Значи никой не знае със сигурност как е била създадена, да не говорим защо?

— Има няколко архива, които твърдят, че онези, които са я създали, са възнамерявали да отслабят Сачака, като я лишат от най-плодородните й земи. Попаднах на писма, в които някои магьосници подкрепят идеята, а други смятат, че това е ужасно. Но това са писма от хора, които реагират на слухове и клюки, а не на официални решения.

Лоркин се намръщи.

— Не за пръв път някой действа без знанието на Гилдията.

— Така е — Денил се зачуди дали Лоркин няма предвид родителите си. В тона му имаше огорчение. Няколко минути двамата просто седяха и гледаха пустинята. След това Лоркин поклати глава и въздъхна.

— Земята така и не се е възстановила. Дори и след седемстотин години. Някой опитвал ли се е да я възроди?

Денил сви рамене.

— Не знам.

— Може би е добре, че никой не знае как е станала такава. Ако се изправим пред нова война — а не срещу група изгнаници — ни чакат големи проблеми.

Поглеждайки към съсипаната земя, Денил не можеше да не се съгласи с това.

— Във всички документи се споменава, че сачаканците били вбесени от опустошението. Ако са знаели как да отвърнат на удара, са щели да го направят. Според мен те едва ли знаят нещо повече от нас.

Лоркин кимна.

— Сигурно така е по-добре — той се намръщи и погледна към Денил. — Но ако ние открием нещо…

— Ще трябва да го запазим в тайна. Поне докато не предадем информацията на Върховния повелител Болкан. Това ще е по-опасно дори от познанието за черната магия.