Труди Канаван
Мисията на посланика (26)

Глава 25
Новините, които донесе куриерът

Макар и не толкова здрави, колкото обувките, които Гилдията цял живот бе осигурявала на Лоркин, простите кожени цървули, които носеха робите, почти не вдигаха шум. Торбата, която носеше, първоначално му изглеждаше твърде малка и лека, за да съдържа достатъчно провизии, но откакто за пръв път я бе метнал на рамото си, тежестта й като че ли се беше увеличила. Тивара бе поела водачеството и вървеше с твърди, премерени крачки по все по-стръмния и труден път. Чари се движеше след Лоркин, необичайно мълчалива.

След като вече бяха навлезли в територията, в която патрулираха Изменници, двете му бяха казали да избягва да използва магията си по твърде очебиен начин. Дори да бяха засекли бариерата, която бе издигнал около себе си за защита и за да затопли въздуха вътре, сигурно бяха решили, че това не е твърде очебийно, защото никоя от двете не му направи забележка. Макар да го бяха уверили, че докато се движи с тях, никой от Изменниците няма да го нападне, той нямаше намерение да рискува живота си. Не и след срещата му с Раша.

Няколко часа по-рано бяха изоставили каруцата и пътя, и тръгнаха пеша през долините и хълмовете, които ставаха все по-стръмни и каменисти. Никоя от двете жени не продума. Лоркин установи, че му липсват непрекъснатото бърборене и въпроси на Чари. Колкото повече навлизаха в територията им, толкова повече Тивара се отдръпваше в себе си. Намръщеното й лице го караше да изпитва смътна вина, без да знае защо.

„Тя върви към съд за убийството на жена от своя народ, което нямаше да се случи, ако не беше спасила живота ми“.

Внезапно Тивара рязко забави ход и Лоркин спря, за да не се блъсне в нея. Той надникна над рамото й и видя, че в подножието на следващия хълм, пред две малки колиби, стояха няколко души. Те не сваляха очи от Тивара и Чари, които се приближиха до тях.

Колибите бяха малки и стари, заобиколени от ниски огради. Под стряхата висяха животински кожи, на стената бяха облегнати няколко обръча за опъването им, но никой от събралите се отвън хора не приличаше на ловец. Всички носеха обикновени дрехи от фин плат. Повечето бяха жени. Лоркин забеляза сред тях двама мъже и леко се изненада. След всичко, което му бяха разказали Тивара и Чари за хората си, той почти не очакваше да види мъже.

На стотина крачки от групичката Тивара спря. Тя се обърна към Лоркин и се намръщи замислено.

— Ако искаш, мога да говоря вместо теб — предложи Чари.

Тивара се навъси.

— Мога сама да говоря за себе си — сопна й се тя. — Стой тук! — тя се врътна рязко на пети и закрачи към групичката, оставяйки зад гърба си Чари и Лоркин, които се спогледаха смаяно.

— Вие двете да не сте се скарали за нещо? — попита той.

Чари поклати глава и се усмихна.

— Не. Защо питаш?

— Ами тя не се държи така, сякаш сте приятелки.

— О, не се притеснявай за това — Чари се засмя и погледна към групата. — Тя просто ревнува. И още не го е разбрала.

— От какво ревнува?

Чари го погледна високомерно.

— Наистина ли не знаеш? Винаги съм се чудела как мъжете в останала част на света командват, когато са толкова невероятно тъпи.

Той тихо изсумтя.

— А пък аз съм любопитен как така жените Изменници продължават да командват, след като са склонни да общуват чрез непреки намеци и инсинуации, също като всички останали жени по света.

Тя се засмя.

— О, наистина те харесвам, Лоркин. Ако Тивара не се пробуди от заблудата си и… — разнесе се нечий глас и тя веднага стана сериозна. После му се усмихна накриво. — Като че ли е време да те представя.

Той тръгна след нея към очакващите ги Изменници. Тивара ги наблюдаваше, сбърчила разтревожено вежди. Чари не погледна към приятелката си, а съсредоточи вниманието си върху една жена на средна възраст с прошарена дълга коса.

— Говорителко Савара — каза тя почтително. После махна грациозно с ръка към Лоркин. — Лоркин, помощник на Посланика на Гилдията в Сачака — Денил от Киралия.

Жената кимна.

— Лорд Лоркин — каза тя. — Ако се изразявам правилно.

— Да, точно така — отвърна той и наклони глава. — За мен е чест да се запознаем, Говорителко Савара.

Савара се усмихна.

— Много мило, че казвате това, след всичко, което сте преживели — тя си пое дълбоко дъх. — Първо бих искала да предам от името на кралицата, но също и от моя страна, искрените ни извинения за страха и заплахите за живота ви, които са ви причинени от Изменниците. Независимо дали действията на Тивара са били оправдани или не, вие сте преминал през много изпитания, вината за които е наша.

Моментът не му се стори подходящ да защити Тивара, затова той просто кимна с глава.

— Благодаря ви.

— Ако желаете да се върнете при Посланика на Гилдията, ние можем да ви отведем в безопасност под неговата защита. Освен това мога да уредя водачи, които да ви съпроводят до границата с Киралия. Кое бихте предпочели?

— Отново искам да ви благодаря — отвърна Лоркин. — Но знам, че скоро ще се проведе съд, който да прецени действията на Тивара и аз бих искал да говоря в нейна защита, ако е възможно.

Савара повдигна вежди, а сред останалите се разнесе изненадано и заинтригувано мърморене.

— Това означава, че трябва да го заведем в Убежището — каза някой.

— Кралицата никога няма да се съгласи.

— Освен ако не проведем процеса навън.

— Не, това е твърде опасно. Ако бъде подготвена засада, ще изгубим твърде много ценни хора.

— Никой няма да ни подготви засада — рече твърдо Савара.

Тя се обърна към хората си и те се умълчаха. После погледна към Лоркин и го изгледа замислено.

— Това, което искаш да направиш, заслужава уважение. Ще помисля върху него. Какво знае Гилдията за нас?

Лоркин поклати глава.

— Нищо. Поне аз не съм им казвал нищо. Не съм общувал с никого тук, освен с вас.

— Ами другият гилдийски магьосник? Той те преследва, откакто напусна Арвис. С изненадваща точност.

— Не съм общувал и с Денил — рече твърдо Лоркин. — Но не съм изненадан, че търсенето му има успех. Той е умен и едва ли ще се откаже — младежът замълча, осъзнавайки истината в думите си. Наистина ли Денил бе достатъчно умен и решителен, че да го последва чак до Убежището?

— Несъмнено получава доста помощ от Изменниците — промърмори Тивара.

Савара я погледна.

— Обясни ли му обичайния начин за влизане в града?

Тивара се поколеба, след което наведе глава.

— Не. Надявах се да намерим заобиколен път.

Говорителката се намръщи, после въздъхна и кимна.

— Ще видя какво мога да направя. Починете си и хапнете.

След тези й думи групичката се пръсна. Някои от хората се прибраха в колибите, други насядаха по грубите, тесни дървени пейки, които Лоркин бе помислил за ниска ограда. Той, Чари и Тивара се приближиха до една от тях и свалиха торбите от раменете си. Една млада жена, облечена като робиня, им донесе малки питки, покрити със сладко от дребни горски плодове. След като Лоркин й благодари, тя му се усмихна.

— Лоркин — каза Тивара.

Той се обърна към нея.

— Да?

— Трябва да приемеш предложението на Савара. Върни се в Киралия.

— А не в Арвис?

Тя поклати глава.

— Аз не вярвам на… другата фракция. Може отново да се опитат да те убият.

— А ти как ще докажеш, че вече са се опитали?

Устните й се свиха в тънка линия.

— Ще им позволя да разчетат съзнанието ми.

Той чу как Чари си пое рязко дъх.

— Не можеш да го направиш — изсъска тя. — Ти обеща… — жената стрелна с поглед Лоркин и прехапа устни.

Тивара въздъхна.

— Ще намерим начин да го заобиколим — каза тя на Чари. После се обърна към Лоркин. — Цената, за която говореше Савара… ако влезеш в Убежището, има голяма вероятност повече да не те пуснат да излезеш. Готов ли си да останеш там до края на живота си?

Той я погледна невярващо. „До края на живота ми? Никога повече да не видя майка или Ротан, или приятелите ми?“

— Не си ли му казвала досега? — попита Чари недоверчиво и уплашено.

Тивара се изчерви и отмести поглед.

— Не можех да го върна обратно в Арвис. Някой можеше да се опита да го убие. Знаех, че щом попадна на член от нашата фракция, той ще бъде в безопасност.

— Фракция?

— Лоркин предложи тази дума. Имам предвид онези, които подкрепят кралицата и Савара в… повечето случаи.

Чари кимна.

— Всъщност не е лоша дума — тя го погледна. — Досега избягвахме да се наричаме по някакъв начин, защото това би означавало, че сред Изменниците има разцепление и ако наименуваме двете страни, това само ще окуражи останалите да… вземат страна — тя се обърна към Тивара. — Те може да не поискат Лоркин да остане, тъй като той е една от причините за разцеплението.

— Никой от другите няма да му вярва достатъчно, за да го пусне, след като е научил местоположението на града. А и от нашите малцина ще му повярват.

— Тогава ще превържем очите му и ще се постараем да не може да го открие отново.

Тивара въздъхна.

— Всички знаем какво се случи последния път.

— Последния път беше сачаканец, и то шпионин — подчерта Чари. — Лоркин е различен. И как очакваш Убежището да сключва съюзи и търговски съглашения с другите народи, ако никога не допуснем посетители в града ни?

Тивара отвори уста и отново ги затвори.

— Все още е рано за това — каза тя. — Ние не вярваме на себе си, камо ли на чужденците.

— Е, все някога трябва да започнем — Чари изсумтя и погледна встрани. — Доведе го чак дотук, а сега искаш да си върви. Мисля, че те е страх да проявиш отговорност към някого.

Тивара рязко вдигна глава и се втренчи в приятелката си.

— Това е… — започна тя, но се спря и присви очи. После стана, отдалечи се на няколко крачки и седна отново. Чари въздъхна.

— Не се тревожи — каза тя на Лоркин. — Не винаги е така сърдита — тя го погледна и се усмихна. — Сериозно говоря. Когато не се поболява от притеснение, тя е умна, забавна и доста любвеобвилна. И очевидно е доста добра под кожите, както обичаме да казваме тук — тя му намигна, след което стана сериозна. — Макар че доста подбира. Не всеки мъж е подходящ за нашата Тивара. Не се тревожи за това.

След този изненадващ поток от лична информация той я погледна изненадано, след което наведе глава, с надеждата смущението му да не си е проличало толкова. „И в това жените-Изменници се различават от киралийките — той си спомни някои от жените, с които си беше лягал през годините. — Добре де, не са чак толкова различни, но определено говорят повече за това“.

Но защо Чари се опитваше да го успокои?

Той внезапно проумя какво намеква сачаканката. Тя смяташе, че между него и Тивара става нещо. Сърцето му замря. „Вярно, има нещо такова, но за съжаление е едностранно“. Още когато я срещна за пръв път, той я сметна за очарователна и привлекателна. В нощта, когато едва не го убиха, той си помисли, че тя е в леглото при него и тази мисъл му достави огромно удоволствие.

„Чари като че ли смята, че не е едностранно. Дали е права?“

Той стрелна Тивара с поглед. Тя отново беше станала и разтревожено гледаше в посоката, откъдето бяха пристигнали тримата. По пътеката приближаваха две жени. Когато ги подминаха, Лоркин чу как дишат тежко от усилието. Те влязоха в една от колибите. Последва продължителна, напрегната тишина, след което Савара излезе бързо навън, следвана от шепа Изменници и двете жени. Тя каза нещо и над главите им веднага се появиха светлинни кълба, излъчващи приглушен блясък.

— Трябва да тръгваме веднага — каза тя. Погледът й премина по лицата на събралите се хора и се спря на Лоркин. — Магьосниците, които преследват лорд Лоркин, са се запътили насам и вече са шестима, включително киралиеца. Разделете се на три групи. Всяка ще поеме по различен маршрут. Тивара, Лоркин и Чари, вие идвате с мен.

Лоркин се изправи и бързо отиде до нея.

— Ако поговоря с посланик Денил, сигурно ще успея да го убедя да отмени търсенето.

Тя поклати глава.

— Него може и да го убедиш, но не и останалите, ако смятат, че този път наистина могат да ни хванат. С тях има един мъж — следотърсач — който може и да успее там, където останалите се провалиха — тя се усмихна мрачно. — Съжалявам. Оценявам предложението ти, но рискът е твърде голям.

Лоркин кимна. Около него хората бързо прибираха багажа си и заличаваха всички следи от присъствие. Една жена започна да замита земята, но Савара я спря.

— Няма смисъл да крием следите си. Целта е или да ги разделим, или да ги пратим в погрешната посока — тя огледа Лоркин от глава до пети. — Намери някой с горе-долу същите крака и си разменете обувките.

Скоро Изменниците бяха сформирали три групи. Савара им нареди да вървят до сутринта, без да прикриват следите си, а след това да се запътят към Убежището, взимайки обичайните предохранителни мерки. Всички се сбогуваха помежду си и потеглиха. Лоркин последва групата на Савара, която започна да изкачва стръмната част на долината. Съзнанието му се луташе между дилемата, дали подозренията му за Тивара са правилни, нетърпението да узнае какво е решението на Савара и притеснението, че Денил и сачаканците ще ги настигнат.

И ако това стане, какво ли щяха да направят сачаканците? Какво щяха да направят Изменниците? Щеше ли всичко да завърши с битка? Той не искаше да умират хора заради него. „Добре де, никой друг“ — поправи се той. Ако се стигне до битка, как щеше да постъпи той? Трябваше ли да избира между връщането при Денил, за да я предотврати и да остане при Изменниците, за да помогне на Тивара да избегне екзекуцията?

 

 

Твърде бавното извъртане на Сери не можа да го спаси от острието на ножа, който се притисна към ребрата му. Той чу доволното изхъмкване на Аний.

— Добре — каза той, прикривайки усмивката си, докато се отдръпваше от нея. — Вече му хвана цаката.

Тя се ухили и прехвърли дървения тренировъчен нож обратно в лявата си ръка.

— Макар че се целеше твърде високо — каза й той. — Предполагам, че е защото си свикнала да тренираш с Гол.

— И все пак те резнах — отбеляза тя.

— Да, но ножът ти можеше да срещне ребрата ми — Сери се потупа по долната част на гърдите, където се бе притиснал ножът. — Които не са едно от петте слаби места. Очи, гърло, корем, слабини, колене.

— Понякога е по-добре да строшиш коленете на нападателя си и да побегнеш, отколкото да се опиташ да го прободеш в сърцето — каза Гол. — Сърцето се достига трудно. Ребрата могат да изкривят замаха ти. Ако пропуснеш, той може да те подгони. А ако му строшиш коленете — не може. И сигурно няма да го очаква.

— Мушкането в червата също убива бавно — каза Сери. — Не е много забавно, но дава достатъчно време да се измъкнеш.

— И не трябва да убиваш, докато не ти наредят — додаде Гол. — Ще трябва да те тренирам и с по-ниски хора.

— И по-млади — каза Аний. Гол изсумтя и тя се обърна към него. — Стига де. И двамата не сте толкова бързи колкото едно време, а ако някой изпрати човек за теб, той няма да е някой стар оттеглил се убиец, който да ти даде шанс да се покажеш.

Гол се засмя.

— Права е.

На вратата се почука и тримата се обърнаха. Намираха се в една от стаите на горния етаж в пивницата, която Сери притежаваше под името Гриндър. Тук приемаше хората от неговата територия, които бяха помолили за среща. Работата не биваше да се занемарява и това означаваше понякога да намира време за тях. И както навсякъде, тук бе пълно с резервни изходи за бягство.

Сери кимна на Гол, който отиде и отвори входа. Едрият мъж се поколеба и отстъпи встрани. На прага стоеше нисък и дебел мъж, който от години работеше за Сери.

— Дойде куриер, който иска да говори с теб — каза той. — От Скелин.

Сери кимна.

— Доведи го.

Гол зае позиция вляво от Сери и скръсти ръце в характерната защитна поза. Аний присви очи, после заобиколи Сери и застана от лявата му страна. Той я погледна, тя се втренчи нагло в него, предизвиквайки го да й се опъне. Той потисна смеха си.

— Да съм казал, че урокът е приключил? — попита той, поглеждайки към Гол. Телохранителят му примигна, после се обърна към Аний. — Залавяйте се за работа — нареди Сери.

Двамата се оттеглиха до мястото, където се упражняваха. Гол каза нещо, на което Аний реагира с повдигане на раменете, след което зае бойна поза. „Добре — помисли си Сери. — Ако куриерът на Скелин докладва, че си имам нова телохранителка, няма да е зле да разкаже и за уменията й. Не мога да я крия вечно. Ако някой разбере, че укривам някого, веднага ще реши, че има причина за това и ще започне да задава въпроси“.

И въпреки това, когато фигурата се появи на прага, кожата му настръхна. Едно бе да знае, че любимите му хора се намират в опасност заради работата му, но съвсем друго бе да ги постави в рисково положение.

Куриерът на Скелин беше слаб и висок, с напрегнатата поза на бегач. Погледите им се срещнаха и той кимна учтиво. След това очите му се отместиха към Гол и Аний, която тъкмо се беше хвърлила в атака. Гол сръчно я парира, но момичето грациозно отскочи по-далеч от обхвата му. Точно както бе очаквал Сери, в очите на куриера проблесна интерес, това беше нещо повече от професионален интерес. Изведнъж Сери съжали, че бе накарал Гол и Аний да продължат с тренировките. Нужни му бяха огромни усилия, за да запаси спокойствие.

— Имал си съобщение за мен — каза той.

— Ти ли си Сери от Северния квартал? — попита мъжът, макар в гласа му да не звучеше съмнение. Това беше просто формалност.

— Да.

— Скелин поръча да ти кажа, че е намерил жертвата и е поставил капан. Ако доведеш приятелите си при старата кланица във Вътрешния Западен кръг днес по залез слънце, те ще могат да вземат новото си домашно животно.

Сери кимна.

— Благодаря. Ще бъдем там. Свободен си.

Мъжът леко се поклони и си тръгна. Гол отиде до вратата и я затвори, преди да се обърне и да погледне сериозно Сери.

— Остават ти само няколко часа.

— Знам — Сери се намръщи. — А приятелката ми все още няма да е на работното си място. Трябва да изпратим послание в Гилдията.

— Гилдията? — повтори Аний. Тя втренчи поглед в Сери. — Какво става тук? Това ли е нещото, за което все още не можеш да говориш?

Сери и Гол се спогледаха. Телохранителят кимна веднъж.

След срещата със Скелин двамата бяха обсъждали дали да разкажат всичко на Аний. Ако разкриеха съществуването на отстъпничката — и най-вече подозренията си, че тя е Ловеца на Крадци и убийца на семейството му — дъщеря му щеше да поиска да дойде и да види залавянето на жената. Ако й наредеше да остане в убежището, тя сигурно нямаше да се подчини, защото щеше да сметне, че каквото й наказание да й наложат по-късно, ще го изтърпи. Ако той изобщо разбереше, че не му се е подчинила.

По принцип момичето изпълняваше нарежданията му, но тук ставаше дума за нещо голямо и тя щеше да направи изключение. На нейно място той би постъпил по същия начин.

Сери можеше изобщо да не спомене за отстъпничката, но въпреки това бе напълно възможно Аний да се измъкне навън, да го проследи и пак да разбере. Той би постъпил по същия начин. Затова двамата с Гол решиха, че им остава единствено да я включат в залавянето, като й дадат сравнително лека задача. Тя отново щеше да е сред телохранителите му в сянка. Този път трябваше да проучи жертвата предварително. Ако нещата се объркат, нямаше да има битка. Нападането на магьосници с ножове бе безсмислено и равносилно на самоубийство.

— Да, Гилдията. Време е да научиш срещу какво сме се изправили — каза й Сери. — Тази вечер ще разбереш три неща: че дори най-могъщият Крадец не е всемогъщ, че високопоставените приятели струват пари и че някои неща е по-добре да се оставят на магьосниците.

 

 

Сония почука на вратата на Разпоредителя Оусън. Мина доста време, преди тя най-накрая да се отвори. Когато ги покани вътре, погледът на Оусън бе леко блуждаещ.

— Черна магьоснице Сония, лорд Ротан — рече колебливо той. — Повиках ви, защото посланик Денил и сачаканците, които предложиха да му помогнат, са близо до залавянето на лорд Лоркин и похитителите му.

Сърцето на Сония спря, след което се разтупка като полудяло. Тя отвори уста да го попита… какво? Кое да го пита първо? Къде е Лоркин? Дали сачаканците разбират, че не са пратени да го убият?

— Колко време остава до тогава? — попита Ротан.

— Денил не може да каже с точност. Половин час. Може и по-малко. По-добре се разположете удобно.

Оусън седна зад бюрото си, а двамата с Ротан използваха магия, за да придърпат две от креслата пред него. Оусън зарея поглед в далечината.

„Той е свързан с Денил посредством кръвен пръстен — досети се тя. — Какво ли вижда?“ Искаше й се да го накара да опише всичко с подробности, но вместо това си пое дълбоко дъх и бавно го изпусна.

— Вие казахте похитители — отбеляза тя. — Повече от един ли са?

Оусън се поколеба и погледът му се фокусира върху нещо, което се намираше далеч зад стените на кабинета му.

— Да. Няколко Изменници. Унх смята, че са осем.

— Унх?

Разпоредителят с усилие фокусира погледа си върху нея.

— Туземец от племето Дюна. Той е следотърсачът им. Очевидно е много добър. Почакайте… — изражението му се промени и лицето му пламна от нетърпение. — Видели са ги. По-скоро са ги зърнали…

Оусън замълча, вперил поглед в бюрото, без да го вижда. Сония осъзна, че е вкопчила пръсти в облегалките на креслото, леко отмести ръце и ги отпусна в скута си.

— Ех! — Раменете на Оусън се отпуснаха разочаровано.

— Какво? — попита Ротан. Сония го погледна. Той се беше навел напред с широко отворени очи.

Оусън поклати глава.

— Не е там. Не е бил с тази група. Следвали са погрешната следа — неправилните хора — той си пое дълбоко дъх, задържа го и въздъхна. — Очевидно е имало три следи. Те са решили, че Лоркин е с тези хора, но са сбъркали. Трябва да се върнат обратно и да опитат друга следа.

Сония въздъхна раздразнено. Ротан изпъшка и се облегна назад. В стаята настъпи мълчание. Никой не проговори. Погледът на Оусън отново се отнесе към далечината. Ротан търкаше челото си.

Изведнъж се разнесе силно чукане по вратата и тримата скочиха от местата си.

Оусън махна с ръка. Портата се отвори и вътре влезе един Лечител. Младият мъж погледна Сония, усмихна се и забърза към нея, подавайки й лист хартия.

— Простете за прекъсването, Разпоредителю — каза той. — Нося спешно съобщение за Черната магьосница Сония.

Тя взе хартията и кимна, докато той й се покланяше. След това излезе от стаята. Когато вратата се затвори зад гърба му, тя погледна към бележката и я разгъна.

„Приятелят ви в града каза, че неговият колега е намерил онова, което търсите. Бъдете по залез слънце при старата кланица във Вътрешния Западен кръг. Доведете и другия си приятел“.

Ако беше в по-добро настроение, тя щеше да се засмее на мъглявия и доста глупав изказ. Но точно сега не й беше до това. Как да хукне из града да лови отстъпници, когато Лоркиц можеше да бъде намерен всеки момент?

Една ръка се появи пред очите й и измъкна хартията от ръцете й. Сърцето й спря, но това беше просто Ротан. Той прочете бележката, погледна я и замислено присви очи.

— След колко време ще се върнат до мястото, откъдето се разделят следите?

— Няколко часа — произнесе напевно Оусън, вперил поглед в далечината.

— И още няколко, докато проследят другата група. Искате ли да ви оставим на спокойствие да проследите развитието на нещата и да се върнем по-късно?

— Разбира се — Оусън се отърси от транса си и ги погледна. — Съжалявам. Тези кръвни камъни привличат цялото ми внимание. Трябваше да накарам Денил да свали пръстена, докато отново приближат Лоркин — той им махна с ръка. — Вървете!

Ротан стана и погледна към Сония. Тя се изправи с нежелание. „Как мога да си тръгна? Но пък ще минат часове, докато отново настигнат Лоркин. Не мога да стоя тук и да чакам, а в това време отстъпничката да избяга. А ако не се появим и Сери се изправи сам срещу нея, може да пострада“.

Тя се насили да се раздвижи, последва Ротан към вратата и двамата излязоха в коридора. Дворът пред Университета беше прорязан от дълги сенки. Лечителят я чакаше там и щом я видя, се усмихна нервно. Ротан му махна с ръка.

— Някой свърза ли се с лорд Регин? — промърмори той.

Младият мъж се намръщи и поклати глава. Ротан се обърна към Сония.

— Скоро ще настъпи залезът. По-добре върви. Аз ще намеря Регин и ще го изпратя да те посрещне в болницата.

„Болницата. Разбира се. Не мога да отида направо във Вътрешния кръг. Трябва да продължим с измамата, в случай, че нищо не се получи. Това означава, че наистина нямаме много време…“

Сония изведнъж осъзна неотложността на задачата им и подтикна Ротан да побърза.

— Кажи му да дойде направо там — после се обърна към лечителя. — С карета ли дойдохте?

Той кимна.

— Чака отвън.

— Добро момче! — тя се усмихна и потърка ръце. — Да тръгваме, тогава.