Труди Канаван
Мисията на посланика (17)

Глава 16
На лов

Сония издигна с магия окървавените превръзки във въздуха и запрати срещу тях вълна от топлинна енергия. Те избухнаха в пламъци и бързо се превърнаха в пепел. Във въздуха се разнесе мирисът на изгорял плат, смесен с миризмата на препечено развалено месо. Тя остави пепелта да падне в кофата, която бе поставена точно за тази цел, след което затопли в една чинийка малко ароматно масло и острото му ухание постепенно надделя над останалите по-неприятни миризми. Приключила почистването след последния си пациент, тя отвори с магия вратата на стаята.

Мъжът, който влезе вътре, беше на средна възраст, нисък, с позната физиономия. Сърцето й подскочи, щом го разпозна.

— Сери! — изсъска тя и бързо огледа стаята, макар да знаеше, че вътре няма никой. — Какво правиш тук?

Той сви рамене и седна на един от столовете, предназначени за пациентите и семействата им.

— Минах през стаята ти в Гилдията, но те нямаше.

— Тогава трябваше да се върнеш утре — каза тя. Ако го разпознаеха и някой докладваше за посещението му на Гилдията, всички щяха да разберат, че тя общува с Крадец. „Макар че сега вече никой закон не го забранява“. Но пък щеше да изглежда подозрително, че се случва толкова скоро, след като бе настоявала за промяна в закона. Ако приемеха, че използва болницата за място, където да се среща с Крадците, това щеше да застраши всичко, което бе постигнала досега.

Каква ирония, че той се намираше в по-голяма опасност да бъде разпознат в болницата, отколкото в Гилдията. Сония се съмняваше, че някой друг, освен Ротан, бе запомнил Сери след всичките тези години, но някои от пациентите в болницата може би бяха имали вземане-даване с него и щяха да кажат на помощниците или лечителите с кого се среща тя.

— Твърде важно е, за да чака — каза Сери.

Погледите им се срещнаха. Сериозното изражение на лицето му го правеше да изглежда толкова по-различен от младия скитник, с когото тя дружеше като дете. Той изглеждаше изморен и тъжен, и тя се изпълни със съчувствие. Сери все още тъгуваше за семейството си. Сония си пое дълбоко дъх и бавно го изпусна.

— Как се справяш?

Раменете му отново се повдигнаха.

— Сравнително добре. Зает съм с откриването на един магьосник-отстъпник в града.

Тя примигна и не можа да сдържи усмивката си.

— Отстъпник, а?

— Да.

„Да, въпросът е твърде важен, за да чака“. Тя се облегна назад.

— Разкажи ми. Започни от самото начало.

Той кимна.

— Всичко започна, когато ключарят ми заяви, че ключалките в убежището ми са били отворени с магия.

Докато продължаваше да разказва, тя не сваляше поглед от него. При всяко споменаване на семейството му той потрепваше, сякаш го пронизваше болка и погледът му витаеше в нищото. Но когато споменаваше Ловеца на Крадци, очите му проблясваха и челюстта му се втвърдяваше. „Той го търси, за да си отмъсти, но и за да забрави болката“.

Най-накрая той й разказа с триумфиращ глас как е наблюдавал жената, която използвала магия, за да отвори сейфа.

— Жена — повтори той. — С тъмна кожа като лонмарка и с черна права коса. По гласа й реших, че е възрастна, но тя въобще не се движеше като стар човек. И акцентът й бе чужд, но не съм го чувал досега. Предполагам, че не е от Обединените земи.

— Сачаканка?

— Не. Щях да я позная.

Сония се замисли над разказа му. В Гилдията нямаше никой, който да отговаря на описанието му. Сери можеше и да греши, и жената да е от Лонмар. Лонмарците имаха тъмна кожа и криеха жените си, така че гледката на лонмарска жена можеше да е толкова необичайна, че да накара човек да си мисли, че е от различна раса. Но лонмарците не позволяваха на жените си да овладяват магията. Ако тя бе природен талант и силата й се бе освободила спонтанно, лонмарците щяха да бъдат принудени да я обучат на Контрол. „Но след това… не сме сигурни как постъпват те с жените-магьосници. Предполагаме, че просто им забраняват да използват магията, но е възможно и да блокират силите им. Тази отстъпница може и да е избягала, за да се спаси от подобна съдба“.

В такъв случай беше наистина странно, че бе пристигнала в Имардин. Сигурно знаеше, че условията на Съглашението задължаваха Гилдията да спазва законите на Лонмар по отношение на жените-магьосници. Ако я открият, трябваше да я изпратят у дома.

Но може би Сери бе открил причината да пристигне тук — книгите. Ако беше избягала, за да се научи да използва магията, тогава Имардин бе мястото, където би могла да намери информация за това. „Но книгите за магията не са евтини. Да не би да краде парите на Крадците, които убива, или се е наела като убиец на Крадци?“

Но Сери каза, че ключалките на убежището му са били отворени с магия, а не, че семейството му е било убито с магия. Може би тя просто предоставяше услугите си на магьосница, но не и на убиец. Сония се намръщи.

— Откъде си сигурен, че тази жена и Ловецът на Крадци са един и същ човек?

— Или е тя, или работи за Ловеца на Крадци, или в града има двама отстъпници. Заловиш ли я, ще можеш да прочетеш съзнанието й и да разбереш.

— След това разпита ли продавача?

Той поклати глава.

— Имаме нужда от него и магазина му, за да поставим и друг капан — очите му проблеснаха. — Само че този път ти ще бъдеш с мен и ще си хванем един отстъпник.

Сония се намръщи.

— Иска ми се да беше възможно, но не мога свободно да обикалям из града, Сери. Ако не отивам в болниците, трябва да искам разрешение.

Раменете му се отпуснаха в почти детинско разочарование. Той се замисли.

— Може би ще успея да я подмамя по някакъв начин при теб.

— Съмнява ме, че ще се приближи до някой от гилдийските магьосници, а болниците са пълни с тях.

— Освен ако не уредиш някоя вечер всички да си тръгнат и да пуснем слух, че тук е пълно с книги за лечение.

— Трябва да им обясня защо, а ако го направя, все едно съм каза ла на Гилдията и ще трябва да ги оставя да я заловят.

— Не можеш ли да измислиш някаква друга причина?

Сония въздъхна. Сери едва ли се вълнуваше от това, че никой не му е възложил откриването на отстъпничката и никой не е поискал от него да помогне на Гилдията при залавянето й. Той просто искаше да си отмъсти — и със сигурност да не бъде следващата жертва на Ловеца на Крадци.

„Бих искала да му помогна. Но Гилдията ще очаква от мен да им съобщя за отстъпничката и ако открие, че не съм го направила, това ще даде на хората поредната причина да не ми се доверяват“. Безупречното й досие след ичанското нашествие щеше да бъде опетнено от лъжа, а всички и без това се отнасяха твърде чувствително към миналото й и владеенето на черната магия. Те щяха да й отнемат свободата да управлява болниците. Щяха да ограничат движенията й само в земите на Гилдията.

„По-добре да предам информацията на Висшите магове и да ги оставя да се оправят с нея. Няма значение дали аз или някой друг ще намери отстъпничката, важното е да бъде открита. И в двата случая Сери ще получи отмъщението си и своята безопасност“.

— Знаеш ли къде е сега тази жена? — попита Сония.

Сери поклати глава.

— Но знам как изглежда, а видът й е достатъчно странен, за да пратя и други по петите й.

— Не позволявай на никой да я доближава! — предупреди го тя. — Тази жена очевидно контролира силите си и е достатъчно възрастна, за да ги използва умело.

— О, тя въобще не се държи като теб навремето — съгласи се Сери и устните му се разтеглиха в невесела усмивка. — Може и да си искала да убиеш някой друг Крадец, но никога не си си поставяла за цел да ги гониш до дупка и… или… — той отмести поглед с мрачно изражение на лицето.

— … или да избивам семействата им — завърши тихо тя, изпълнена със съчувствие. — Трябва да си помисля, но сигурно трябва да кажа на Гилдията и да оставя преследването на тях.

— Не! — възрази той. — Те ще оплескат нещата, точно както направиха с теб.

— Или ще използват наученото, за да подходят по различен начин към този случай.

Сери се намръщи.

— По съвсем различен начин, надявам се.

— Готов ли си да работиш с тях? — попита тя, улавяйки погледа му.

Той се намръщи, после въздъхна.

— Може би. Да. Предполагам, че трябва. Нямам кой знае какъв избор, нали?

— Всъщност не. Кажи ми как да се свържат с теб.

Сери въздъхна.

— Съгласна ли си… да го оставиш да отлежи тая нощ, преди да кажеш на когото и да било?

Тя се усмихна.

— Добре. Ще реша преди нощната смяна. После или аз ще те потърся, или Гилдията ще почука на вратата ти.

 

 

Щом влезе в стаята и видя трупа, робът от кухнята опули очи и остана така през цялото време, докато Денил го разпитваше. Въпреки това отговаряше спокойно и без колебание.

— Кога за последно видя Тивара? — попита Денил.

— Снощи. Разминахме се по коридора. Тя се беше запътила към тези стаи.

— Каза ли нещо?

— Не.

— Изглеждаше ли по-различна от обичайното? По-нервна, може би?

— Не — робът се поколеба. — Мисля, че изглеждаше ядосана. Беше тъмно.

Денил кимна и отбеляза дребната подробност. Вече си беше направил доста сериозен списък, тъй като разпитваше робите от няколко часа.

— Каза ми, че двете с Рива са се познавали. Виждал ли си ги да се карат? Да са се държали странно?

— Карат се, да. Тивара често казва на Рива какво да прави. Това не допада на Рива. Тивара няма право. Но… — мъжът сви рамене — всичко се случва.

— Някои роби да нареждат на други?

Мъжът кимна.

— Да.

— Вчера да си ги видял или чул да се карат?

Мъжът отвори уста да отговори, но замълча, когато откъм вратата се чу приглушен звук. Денил се извърна и видя, че робът от входа се върти нервно край нея. Мъжът се просна на пода.

— Можеш да станеш. Искаш ли да ми кажеш нещо? — попита Денил.

— Ашаки Ачати пристигна — робът не спираше да кърши ръце, както правеше всеки път, когато заставаше пред Денил.

Магьосникът се обърна към роба от кухнята, когото разпитваше.

— Можеш да си вървиш.

Двамата се отдалечиха бързо, а Денил стана и прибра бележника си в мантията. Той огледа стаята на Лоркин, после излезе оттам и забърза към Господарската стая. Пристигна там тъкмо навреме, за да посрещне Ачати.

— Добре дошли, ашаки Ачати — каза той.

— Посланик Денил — отвърна Ачати. — Боя се, че робът ви е срещнал трудности при намирането ми. Какво се е случило? Единственото, което ми каза е, че въпросът е спешен.

Денил кимна.

— Елате, ще ви покажа.

За голямо облекчение на магьосника, сачаканецът го последва мълчаливо. Късният час и продължителният разпит на робите започваха да си казват думата. „Но все още ме чака много работа. Известно време нима да спя — той извлече малко магия и я използва да прогони умората. — Подозирам, че в следващите дни често ще ми се налага да го правя“.

Двамата пристигнаха в стаите на Лоркин. Денил въведе Ачати в спалнята. Фенерите светеха вече по-слабо, но трупът все още се виждаше ясно.

— Мъртва робиня — каза Ачати, като се приближи и я погледна. — Разбирам защо се притеснявате.

— Меко казано.

— Вашият помощник ли…

— Не. В тялото не е останала капчица енергия. Който я е убил, е използвал чер… висша магия, на която Лоркин не е научен.

Ачати го погледна, после се намръщи и докосна ръката на мъртвата жена. Макар Гилдията да не искаше сачаканците да разбират колко малко киралийски магьосници владеят черната магия, от Денил не се изискваше да се преструва, че всички я умеят. Щеше да прозвучи напълно правдоподобно, че Лоркин, като магьосник с по-нисш ранг, все още не я е овладял. „За тях ще е по-странно, че аз не я владея“.

— Така е — рече Ачати, отдръпвайки ръката си с отвратена гримаса. — Но това означава, че който я е убил, практикува висшата магия.

— Един от робите — жена, на име Тивара, също липсва. Разпитах повечето роби и по всичко личи, че тя е най-вероятната извършителка.

Вместо да изрази изненада, както очакваше Денил, Ачати изглеждаше разтревожен.

— Прочетохте ли мислите им?

— Не. На магьосниците от Гилдията не им е разрешено да разчитат съзнания без позволението на Висшите магове.

Ачати повдигна вежди.

— Тогава как можете да сте сигурен, че казват истината?

— Робите очакваха мислите им да бъдат прочетени, затова едва ли са застанали пред мен с някоя измислена история. Оставих ги да чакат в коридора, като им забраних да разговарят, така че не смятам, че са успели да се наговорят, след като са разбрали, че нямам намерение да влизам в съзнанията им. Историите им съвпадат, така че едва ли са ме излъгали.

Сачаканецът изглеждаше заинтригуван.

— Но ще успеете ли да научите повече от разпита им, отколкото бих научил аз от прочитането на мислите им?

— Едва ли — Денил извади бележника си и се усмихна. — Но това си има своите предимства. Няма как да разберем, докато не сравним методите ни.

Ачати изглеждаше развеселен.

— Да прочета ли съзнанията им сега, за да разберем кой метод е по-добър или предпочитате да ми разкажете какво сте научил?

Денил погледна към трупа.

— По-добре аз да ви кажа, за да спестим време. Съгласен ли сте с мен, че това изглежда повече като спонтанно, а не планирано убийство?

Ачати кимна.

— Научих, че Тивара и мъртвата жена, Рива, често са се карали. Очевидно Рива е била подчинена на Тивара. Рива е искала да бъде обслужващата робиня на Лоркин още от деня на пристигането му, но Тивара заела мястото й. И двете жени са били преди това част от домакинството на ашаки Тикако и често са получавали послания от тамошните роби — макар всяка да е имала своите контакти. Не са общували с роби от други домакинства, затова смятам, че Лоркин най-вероятно е бил отведен там.

Ачати се намръщи.

— Ако ще ходим да ги търсим там, трябва да сме сигурни в това. Възможно ли е някой друг да го е похитил?

— Лоркин не е имал други посетители. Ако е бил отведен против волята си, похитителят му трябва да е бил могъщ магьосник. Ако ли не… — Денил сви рамене. — Значи са били много убедителни.

Ачати въздъхна и кимна.

— Ако тази Тивара владее висшата магия, то тя едва ли е робиня. Сигурно е била шпионка.

— Но за кого е шпионирала? — попита Денил.

— Не знам — Ачати се намръщи. — Не е за краля, защото той щеше да ме предупреди. Но който я е изпратил, със сигурност е желаел смъртта на Лоркин. Ако са го взели оттук жив, значи са го направили с някаква цел.

— Каква цел?

— Може би изнудване? — Ачати се замисли. — Въпросът е дали мишената е крал Амакира или Гилдията — или и двете?

Денил се усмихна накриво.

— Сигурно е Гилдията. Ако са искали да притеснят краля, са щели да отвлекат мен. Един похитен посланик ще причини много повече затруднения от един обикновен помощник.

— Но той не е обикновен помощник — рече Ачати, повдигнал вежди. — Нали не смятате, че не сме наясно кои са родителите му?

Денил въздъхна.

— Можех само да се надявам, че няма да обърнете внимание.

— Искам да ви успокоя, че това едва ли ще го постави в по-голяма опасност. Всъщност според нас мисълта за майка му, която ще бъде в правото си да отмъсти, ако той бъде наранен по някакъв начин, ще бъде достатъчна, за да възпре подобни глупави действия. Макар че… — той се спря, обърна се към мъртвата жена и се намръщи, сякаш му беше хрумнало нещо.

— Да? — попита настоятелно Денил.

Сачаканецът поклати глава.

— Има една група, за която се знае, че отвлича хора, но те няма да спечелят нищо от похищението му, а и той не е от обичайните им мишени. Не. Трябва да отидем в дома на ашаки Тикако. Ако имаме късмет, ще намерим помощника ви там и ще го върнем в Дома на Гилдията преди залез слънце — той се поколеба. — Макар че сигурно преди това ще искате да се отървете от трупа на робинята.

Денил кимна утвърдително.

— Не е особено приятен подарък за добре дошъл. Ако сте приключил с огледа, ще кажа на робите да я вземат и да направят каквото е нужно.

 

 

Тъй като новото убежище вече не му бе необходимо като капан за Ловеца на Крадци, Сери нареди да го запечатат. Двамата с Гол се върнаха в някогашните му стаи до старата градска стена.

Сери разказа на Гол за срещата си със Сония едва на сутринта. Реакцията й на новините му бе толкова различна от очакваното, че той имаше нужда от време да помисли, преразгледа плановете си и да се чуди дали няма да съжалява за онова, на което се бе съгласил.

— Защо самата тя не тръгне след отстъпничката? — попита отново Гол.

Сери въздъхна и леко повдигна рамене.

— Каза, че не може да обикаля свободно из града. Може да ходи до болниците, но за други места трябва да иска разрешение.

Гол се намръщи.

— Неблагодарни гадове. След всичко, което направи, за да спаси града.

„Да, но повечето киралийци се страхуват от нея — помисли си Сери. — Ограничили са я колкото се може повече, без да я затварят. Не искат да поемат никакви рискове. Напълно ги разбирам. Но това е доста неудобно за мен“.

— Значи ще работим с Гилдията?

— Налага се — Сери се намръщи. — Само ние можем да разпознаем отстъпничката. А може би ще успеем да им попречим съвсем да объркат нещата.

Изражението на Гол показа на Сери недоверчивостта на телохранителя му.

— Ами Скелин? Ще му кажеш ли?

— Все още нямаме доказателство, че жената е Ловеца на Крадци, а само че използва магия.

— И по тази причина ти вече я наричаш „отстъпничката“ — отбеляза Гол.

— Да. Докато не разберем със сигурност, че тя е Ловеца на Крадци.

Гол скръсти ръце.

— Страх те е да не се направиш на глупак.

Сери погледна укорително приятеля си.

— Не искам да губя времето на Скелин. Нито да му дължа услуги, когато не се налага.

— Но нали той се оказа различен от представите ти?

— Да — Сери се намръщи. — Но все пак си остава Крадец и вносител на роет. И други хора, по-добри от мен и теб, са вършили лоши неща, мислейки, че правят добро.

— Те са много опасни — съгласи се Гол. — Достатъчно е да използват за извинение семейството, гордостта на Дома или защитата на страната и всичко им е простено.

Сери кимна.

— Предпочитам да съм откровен със себе си, когато става дума за работа. Исках да съм по-добре от останалите обитатели. Не искам да умра като просяк. Не се преструвам, че имам по-висши цели.

— Значи ти трябват пари. А за да имаш пари, трябва да си могъщ. И освен ако не си от някой Дом, няма начин да придобиеш влияние чрез почтена търговия.

— Става въпрос за оцеляване. И според мен Скелин прави точно това. Той ми каза, че започнал да внася роет, опитвайки се да се утвърди като Крадец.

— Получило се е.

Сери въздъхна.

— Така е. И очевидно няма угризения на съвестта, които да го откажат от търговията.

— Но нали каза, че един ден ще спре.

— Ще повярвам, като го видя. Ротът го направи един от най-могъщите хора в града. Повечето от Крадците работят за него или му дължат услуги. Според мен няма да се откаже толкова лесно от това — той поклати глава. — Не искам да се замесвам, освен ако не ми се наложи.

Гол изсумтя.

— Ти си твърде умен, за да му позволиш да те убеди в каквото и да било, Сери.

Сери погледна своя приятел и телохранител.

— Смяташ ли, че трябва да му кажа?

Едрият мъж сви устни.

— Ако нещо ти подсказва да не го правиш, тогава недей. Но ако срещнем проблеми в откриването на отстъпничката, според мен ще бъде интересно да видим на какво е способен Скелин — той сви рамене. — Може да не е много. А може и да ни разкрие истинската си мощ.