Карън Робърдс
Изчезнала (25)

Глава 25

Сара стоеше в дневната стая на своята къща и гледаше през прозореца в очакване на полицията, която щеше да доведе Лекси у дома.

Чудото най-после се беше случило. Дъщеря й беше жива. Разследванията на „Театърът на Пол“ им бяха помогнали да я намерят в отдалечения щат Юта, където един мъж я държеше като една от многото си съпруги.

— Добре ли си? — запита Джейк.

Той беше до нея, чакаше с нея, знаеше колко е развълнувана, но и колко е разтревожена.

Дали Лекси я помнеше?

Отпред спря полицейска кола и от нея слязоха две ченгета, а сърцето на Сара заби бързо. Кръвта отново запулсира в ушите й. И отново изведнъж започна да не й достига въздух. Едно от ченгетата отвори задната врата и от колата слезе стройно червенокосо момиче, облечено в дълга дънкова пола и обикновена бяла блуза.

— О, мили боже! Ето я! — обърна се Сара към Джейк, който я прегърна, за да й даде подкрепа. — Толкова е пораснала!

Момичето и ченгетата се приближаваха към къщата и Сара, изведнъж, отклони поглед. Не можеше да гледа повече. Знаеше, че дъщерята, която ще се върне при нея, няма да е дъщерята, която беше отвлечена, не само на външен вид, но вероятно по много други начини. Детето, което си спомняше, беше малко, пълничко и усмихнато, петгодишно.

Но те вече бяха стигнали до вратата и Сара побърза да я отвори. Суити-пай излезе от спалнята и започна високо да лае, преди още тя да е успяла да огледа и поздрави дъщеря си.

Полицаите замръзнаха. Сара отвори вратата и хвърли нетърпелив поглед на Суити-пай. Но дъщеря й мина край нея и влезе в къщата, без да обърне внимание на Джейк, който стоеше в коридора и гледаше втренчено кучето, което спря да лае и вдигна глава към момичето.

— Суити-пай? — каза дъщеря й.

Сара, сдържала дъха си, загледа как кучето се приближи бавно до момичето и го подуши. Дъщеря й падна на колене и разтвори прегръдка, а кучето се втурна в тях и размаха опашка.

Сара ги гледа секунда, не повече. После коленичи до тях и каза:

— Лекси?

Дъщеря й обърна глава и я погледна със сините си очи. И студената бучка, която беше заседнала в сърцето й от седем години, се разтопи.

— Мамо?

Лекси също я гледаше и като че ли се опитваше да разпознае това лице, да го сравни с лицето, което помнеше.

— Не съм те забравила. Сънувах те. Мислех, че си ангел.

— Лекси — каза Сара отново, този път с убеденост.

От очите й потекоха сълзи, тя прегърна дъщеря си и Лекси също я прегърна, а Суити-пай размаха опашка и Джейк се усмихна.