Карън Робърдс
Изчезнала (21)

Глава 21

— Моето момиченце! Моето момиченце. Пресвета Дево, грижи се за нея, върни ми я обратно. О, тя е толкова малка. Моето момиченце!

Тихите напевни думи на Роза Барилас късаха сърцето на Сара. До десет часа вечерта цяла тълпа, включително Сара, се беше събрала в малкия апартамент на Барилас. Роза беше на дивана, завита в одеяло, до лакътя й, на масичката пред нея, имаше чаша кафе и недокосната паста. От време на време жената се плъзваше от дивана и падаше на колене на пода, събираше длани и отправяше трескави молитви за безопасността на дъщеря си.

Въздухът беше изпълнен с мъка и ужас. Хората говореха приглушено, като че ли бяха на погребение. Двете по-големи деца, Рафаел и Лизбет, се бяха сгушили в ъгъла, оставени на грижите на жена, за която Сара помисли, че може би им е леля. София и Серджо бяха заспали дълго преди това и ги бяха изнесли от апартамента, за да прекарат нощта другаде. Хората, които бяха в апартамента, непрекъснато се сменяха, но тълпата оставаше все така многобройна. Всички се спираха, за да кажат по няколко думи на разтревожената майка. Сара обаче знаеше, че времето неумолимо минава. Както беше научила от изчезването на Лекси, след първите четирийсет и осем часа, шансовете да се намери изчезналото дете живо са практически равни на нула.

Беше като светкавица, която поразява два пъти. Не се предполагаше, че това ще се случи. Но се случи.

Анджи очевидно беше изчезнала от лицето на земята.

За последен път я бяха видели около три часа следобед. Била пред блока и гледала как София си играе в пясъка и чакала пералнята да изпере, за да сложи дрехите в сушилнята. Няколко деца, включително Рафаел, Серджо и Лизбет, тичали наоколо, играели на криеница. Имало много детски писъци и викове, хиляди звукове, които биха могли да замаскират вик. Но никой — или поне никой не си признаваше — не беше видял или чул нещо необичайно. Когато Рафаел първи забелязал, че Анджи не е на пейката и не чете както обикновено, докато останалите играели, предположил, че е в пералното помещение. Но тя не се върнала.

Отначало Рафаел започнал да я търси просто на шега, после все повече и повече се тревожел. После всички деца на Роза, като Рафаел носел София, претърсили жилищния квартал, търсили на всяко място, което познавали. Рафаел дори изтичал до „Куик-Пик“ и до китайския ресторант, за да види дали Анджи, по някаква неизвестна причина, не е отишла там, без да каже на никого. Накрая и техните приятели се присъединили към търсенето, както и онези родители, които си били у дома, както и няколко непознати възрастни. Докато установят, че Анджи не е в ничий апартамент, не е в нито едно кътче, където децата обичали да се крият, и не се пече на слънце на покрива, където обичаха да се излежават младите, неомъжени жени, вече минавало пет часът и Роза се прибрала у дома.

Роза не вярваше на полицията. Винаги се беше страхувала, че те ще дойдат и ще й отнемат децата, или че ще ги екстрадират обратно в Гватемала, откъдето беше тя, че ще я арестуват, че ще направят нещо лошо на нея или на децата. Но като видяла, че Анджи не си е у дома, като изслушала другите деца, когато съседите й казали колко време търсили Анджи, без да я открият, тя се обадила на полицията. А след това се обадила на Сара, на помощничката на областния прокурор, добрата адвокатка, която за нея беше много издигнат човек — човек, който притежава власт. Сара знаеше това, защото й го беше казала Роза, която висеше на ръката й и я молеше за помощ.

Сара оказа малкото помощ, която можеше да предложи: обади се на Джейк, обади се на детективите, които познаваше, но се поболяваше от страх и тревога, защото знаеше, че никой нищо не може да направи.

Като че ли преживяваше отново изчезването на Лекси. Полицията дойде, претърси навсякъде, където хората вече бяха търсили, зададе въпроси, записа показанията, като ходеше от врата на врата. Джейк се обади на приятелите си във ФБР, те също дойдоха и се заловиха за работа. Джейк включи и собствената си агенция, като накара хората си да работят с всички сили. Присъединиха се съседи, приятели и непознати, образуваха групи, които започнаха да кръстосват улиците и претърсиха бреговете на малката рекичка зад жилищния комплекс. Малко преди залез-слънце пристигнаха медиите, Хейли Уинстън и нейните съперници и си направиха нещо като лагер на паркинга. С тази разлика, че лицата бяха други, всичко, всичко беше както преди.

Когато изчезна Лекси.

Точно както и тогава, заключението беше, че е отвлечена от непознат.

Възможността изчезването на Анджи да е свързано по някакъв начин с изчезването на Лекси или поне с телефонните обаждания, не излизаше от ума на Сара. По телевизията бяха показали не само нея, но и Анджи, и то неведнъж, а два пъти. Възможно ли беше да има връзка? Всичко, което й казваха, беше, че проверяват възможностите.

Сара се чувстваше така, сякаш беше потънала в кошмар. Полагаше усилия, за да не започне просто да крещи, да скубе косите си или да се затича нанякъде. Не направи нищо от онова, което й се искаше да направи. Тя самата познаваше тази болка, отчаянието и неверието, чувството за нереалност, ужаса. И шепнеше молитви към Господ.

Знаеше, че колкото и да се държиш за надеждата, това не означава, че надеждата ще се окаже реална. Познаваше този чист, неподправен ужас, който Роза преживяваше.

И затова остана до другата жена, въпреки че дори някои от роднините и приятелите си тръгнаха, а Роза се притискаше до нея, защото и двете знаеха, че сега са като сестри, и двете знаеха, че само Сара истински я разбира.

Изминаха дванайсет часа. Дойде утрото. Сара се обади до офиса на прокурора и си взе почивен ден и ако това потвърди страховете на Морисън, че случващото се в личния й живот й пречи да работи, е, в момента просто не можеше нищо да направи. Трябваше да остане при Роза. Показаха снимката на Анджи по телевизията, публикуваха я във вестниците. Изминаха осемнайсет часа. Сложиха масата, но никой не хапна. Двайсет и четири часа. Едно цяло денонощие. Сега хората, които я търсеха, работеха на смени, както полицията. От ФБР непрекъснато идваха и си отиваха, идваха и си отиваха. За изчезването съобщиха и по вечерните новини: Деветгодишната Анджела Барилас все още не е открита. Всички бяха изтощени. Хората си отидоха у дома, после се върнаха. Роза заспа на дивана.

Вече се беше стъмнило. Стана осем часът вечерта, девет, десет. Часовете безмилостно минаваха. Анджи беше някъде. Може би още беше жива.

А може би не беше.

Надеждата започваше да се стопява. Сара се молеше Роза все още да не осъзнава напълно това.

— Сара.

Джейк застана до нея, наведе се, постави ръка на рамото й и я разтърси, за да я разбуди напълно. Едва тогава Сара разбра, че беше задрямала, седнала на пода до Роза, защото всички мебели бяха заети. Беше подвила крака под себе си, а главата си беше подпряла на ръката, поставена на близката масичка.

— Хайде. Отиваме си у дома.

Тя премигна глупаво, още не напълно будна, все още, без да разбира нищо. Той гледаше мрачно, брадата му беше набола, бялата му риза с навитите до лактите ръкави беше измачкана, а около маншетите на светлосините му панталони се беше насъбрал прах. Апартаментът все още беше пълен с хора, които идваха и си отиваха, но всички шепнеха, защото не искаха да събудят Роза от измъчения й сън.

— Не мога… — поде Сара и погледна Роза, която се беше свила под синьото одеяло така, че само върхът на главата й се виждаше.

— Можеш — прекъсна я безмилостно Джейк.

Говореше тихо заради Роза, но в гласа му се усещаше стоманена нотка, която тя беше чувала само два пъти досега.

— И ще дойдеш, дори да трябва да те изнеса на ръце оттук. За бога, Сара, в момента на никого не си полезна. И убиваш себе си.

Той беше прав и Сара го знаеше. Беше толкова уморена, че й се виеше свят от изтощение, стомахът й беше така празен, че дори вече не можеше да усети глада, беше така съкрушена, че сърцето й беше като огромна отворена рана. Но нищо от това не можеше да помогне. Тя и останалите можеха да страдат цяла вечност, да не ядат цяла вечност, но това с нищо нямаше да помогне. Цялата болка на света не би могла нищо да промени.

И тя знаеше, от случилото се с Лекси, че това е горчивата истина.

— Да, добре — каза тя и умората прозвуча в гласа й, после му позволи да я изправи на крака.

Като излизаха през вратата, докосна леко по рамото една жена — може би беше сестрата на Роза, която плетеше, седнала на стол, донесен от кухнята — и й каза:

— Кажете на Роза, че ще се върна сутринта.

Жената кимна безмълвно и Сара се остави Джейк да я отведе.

Като се върнаха в апартамента, Сара се отпусна немощно на дивана. Суити-пай дойде отнякъде, спря се пред нея и я погледна сериозно.

— Дядо вече го изведе — каза Джейк.

Кучето постави глава в скута й, предложи й безмълвно утеха, като че ли усетило, че тя има нужда от нея, както кучетата понякога правят. Джейк отиде в кухнята, но Суити-пай, вместо да го последва, както обикновено правеше, защото кухнята беше източникът на храната, остана при нея. Сара го галеше по голямата глава и й хрумна, че и кучето беше преживяло вече всичко това веднъж. Когато Лекси беше изчезнала, Суити-пай също беше страдал.

— Добро куче — прошепна Сара и почерпи утеха от допира на неговото тяло до крака й и от топлината на козината му под дланта й.

— Окей, идва нещо специално. — Джейк се показа от кухнята, като носеше нещо. — Легни долу, Суити-пай.

Кучето се подчини, Сара вдигна поглед и ококори очи, когато Джейк го остави на масичката за кафе пред нея. Върху бяла порцеланова чиния беше поставена купа, пълна със супа от пиле и макарони.

— Направил си ми супа?

В гласа й се долавяше силно удивление — като че ли не можеше да повярва на очите си.

— Ти обичаш супа. Направих супа. Така че, яж.

Той седна до нея на дивана, отпусна ръце на бедрата си и я загледа. Джейк рядко приготвяше храна. Понякога — а и то много рядко — приготвяше закуска. Само дотам се простираше кулинарният му талант. Фактът, че беше сготвил супа за нея…

— Благодаря ти.

Тя дори му се усмихна леко. Той се грижеше за нея, както винаги го беше правил, и знанието за това, че е тук, до нея, че я обича, също я успокояваше.

— Полуготова храна, но е по-добре от нищо.

Той все така седеше до нея и тя знаеше какво очаква. Той също знаеше, че тя има нужда от храна. Какво беше яла днес? Почти нищо. Беше хапнала по нещо тук и там.

— А ти?

— Скъпа, повярвай ми, аз се нахраних.

Тя гребна малко супа. Беше гореща, което беше добре, но й беше прекалено солена, а и се повдигна, когато преглътна. Но тя продължи да яде, мрачно, защото знаеше, че трябва и защото той я гледаше. След около дузина лъжици, се отказа и протегна ръка към дистанционното на телевизора, за да се разсее.

Спортно предаване. Превключи.

— … точно като Александра Мейсън преди седем години, деветгодишната Анджела Барилас…

О, Господи, новините. Точно като супата, телевизията беше нещо, към което изведнъж беше изгубила всякакво желание. Тя побърза да го изключи.

— Мислиш ли, че я е отвлякъл същият човек, който стои зад телефонните обаждания? — запита тя безизразно. Само този си страх се осмели да изрази.

— Не знам. Това е възможност, която ченгетата приемат много сериозно.

— Няма да я намерят, нали?

Беше толкова уморена, че се чувстваше така, все едно се носи във въздуха, облегнала глава назад, отпуснала безжизнено ръце от двете страни на тялото си.

— Това не можем да знаем със сигурност.

„О, напротив, знаем“, помисли си Сара, но нищо не каза. И двамата знаеха, че казва това, за да запази и малкото надежда, която им беше останала.

— Виж, изяж супата и да си лягаме.

Сара поклати глава.

— Не мога. Не съм гладна.

Той стисна здраво устни, но нищо не каза. Сара занесе чиниите в кухнята, после взе набързо душ — чувстваше се толкова мръсна, че не можеше да понесе мисълта да си легне, без да го направи — облече си тениската, с която спеше и легна. Суити-пай вече хъркаше под леглото.

Като изключи осветлението, пак й се стори, че ангелчето статуетка излъчва ореол.

„Лекси“, помисли си Сара, когато погледът й се спря на него и мъката я завладя. После: „Анджи“.

По лицето й се стичаха сълзи, докато се молеше на Господ да пази и двете. Беше много изтощена, но сънят не идваше. Всеки път, като затвореше очи, през ума й минаваха отвратителни мисли и образи. След известно време не можеше да понесе повече, затова стана и отиде безшумно в дневната. Навсякъде в апартамента беше тъмно, с изключение на няколко сребристи лунни лъча, които се промъкваха край недобре дръпнатите завеси. Джейк спеше. Вратата на спалнята му беше затворена, но под нея не се процеждаше светлина и й се струваше, че чува дишането му. Тя се сгуши в ъгъла на дивана с колене, допрени до брадичката, обгърнала краката си с ръце, и заплака тихо, безмълвно, но така, все едно че сърцето й беше разбито.

А то беше разбито.

Тя дори не го чу, докато Джейк не застана до дивана. Подскочи леко, когато усети присъствието му, и вдигна поглед. Лунните лъчи светеха откъм гърба му и той беше само огромна и тъмна сянка, малко по-плътна сянка, в стая, пълна със сенки.

— Исусе, Сара, защо пак си станала? — Звучеше и недоволен, и ядосан. — Какво точно в изречението „Имаш нужда от сън“ не разбираш?

Джейк не знаеше, че тя плаче. Разбра това едва в мига, в който застана до нея. Сара не искаше той да знае, отчаяно не искаше. Да плачеш, означаваше да се покажеш слаб, уязвим, безпомощен — все неща, които тя не беше и нямаше да бъде. И ако знаеше, че тя плаче, него щеше да го боли за нея.

Тя не искаше Джейк да изпитва каквато и да е болка.

Пое си дълбоко дъх, като се надяваше той да не е чул дори това, и отново издиша. Да избърше сълзите от бузите си, означаваше да се издаде, затова и не го направи.

— Станах само да изпия чаша вода — каза тя толкова обикновено, колкото успя, и се изправи.

Онова, което не очакваше, беше, че лунните лъчи ще паднат право върху лицето й.

— Точно така.

Тонът му беше мрачен. Той я прегърна и я привлече към себе си.

— Всичко е наред, Сара. Можеш да се наплачеш — продължи с различен, по-нежен, глас. — Така, както всичко е наред, когато се храниш, спиш, излизаш, играеш на слънцето, правиш любов или…

— Не мога — каза тя.

Беше й приятно да чувства топлината на тялото му. Тя обви врата му с ръце, а Джейк я прегърна през кръста. В очите й отново се събираха сълзи, но Сара премигна и го погледна, срещна погледа му с ясното съзнание, че той вижда изражението й, макар тя да не виждаше неговото.

— Какъв смисъл има да плача, когато това не може да върне Лекси, нито да промени нещо? — Гласът й трепереше и въпреки думите й, сълзите отново потекоха. — И как бих могла да спя, когато всеки път, щом затворя очи, виждам Лекси? Как бих могла да се храня, когато не знам дали Лекси има храна? Как бих могла да се радвам на слънцето, когато тя завинаги е изгубена в мрака?

— Сара…

Болката се отразяваше в гласа й, в думите й. Джейк я прегърна по-здраво, дланите му се плъзнаха по гърба й. Тя облегна чело на широкото му рамо, притисна се в него и го намокри със сълзите си.

— Как да се любя с теб, когато така имам чувството, че тя ми се изплъзва? — прошепна на пресекулки, когато почувства познатата топлина на кожата му. — Не мога.

— Ти не си сама в това нещастие, знаеш го.

Ръцете му я обгръщаха здраво. Тя чувстваше как устните му докосват косата й, дланите му я галеха успокояващо по гърба през тънката материя на тениската. Стискаше го така, сякаш животът й зависеше от него. Въпреки силната мъка, която изпитваше, въпреки чувствата, които бушуваха между тях, тонът му беше абсолютно разумен, спокоен, почти хладен.

— Аз съм с теб. Убива ме това, да те гледам толкова слаба, бледа и изтощена, да гледам как отчаяно се опитваш да запълниш всяка секунда от деня си, от живота си с работа или други задължения, да знам, че нарочно лишаваш себе си от всякаква радост и удоволствие. Боли ме сърцето за теб, Сара.

Болката в гласа му стигна до нея. Тя вдигна глава и го погледна. Очите му, черни и блестящи на лунната светлина, срещнаха нейните.

— Обичам те — каза Джейк. — Повече от всичко в живота си. И мисля, че ти също ме обичаш.

Сара застина напълно и думите му сякаш се просмукаха в кожата й, навлязоха в кръвта й и накрая стигнаха до измъченото й сърце. Въпреки сенките, които ги заобикаляха, тя виждаше колко гарвановочерна е косата му, виждаше високите му скули и квадратната му брадичка с наболата по нея брада. Години вече се облягаше на широкото му рамо, неговата сила я крепеше. Той беше постоянното, неизменното присъствие в живота й, човекът, на когото имаше най-голямо доверие, човекът, когото познаваше най-добре и на когото можеше да разчита.

Нейният най-добър приятел, Джейк.

А сега, и може би отдавна, макар тя да беше прекалено сляпа, за да го види, между тях имаше и нещо повече.

— Мисля, че си прав — каза тя и чу изненадата в собствения си глас. — Мисля, че може би е така.

Той й се усмихна — лека усмивка, която предизвика бръчици около очите и устата му.

— Бъди сигурна — каза той и я целуна.

Тя го целуна в отговор, а Джейк я прегърна така, сякаш никога нямаше да я пусне. Изведнъж, Сара се почувства слаба, сякаш всичките й мускули се бяха превърнали в желе, сърцето й заби тежко, а кръвта й се сгорещи. Устните му бяха твърди и жадни, но нежни, изразяваха копнежа на душа, която е била оставена прекалено дълго на студено и най-после е открила своя източник на светлина и топлина.

Когато устните му най-после се откъснаха от нейните, за да се спуснат по бузата до ухото й, тя обсипа врата му с леки целувки. Той я взе на ръце и я занесе в спалнята си и я люби със сила и ожесточеност, които оставяха на света само тях двамата, премахваха болката, мъката и страха и ги заменяха с горещина, желание и удоволствие.

А после, толкова внезапно и леко, както вятърът подухва и гаси свещта, двамата заспаха.

Далечният звън на телефон изтръгна Сара от дълбините на съня. Тя остана миг да лежи в мрака и да премигва сънено, сгушена до Джейк, потънала в това удобство, в топлината и силните ръце, които я обгръщаха, заслушана в лекото му похъркване. После осъзна какво чува и я обзе тревога. Звънеше мобилният й телефон, който беше оставила на нощното шкафче в другата стая.

Поглед към часовника й каза, че е 03:14 след полунощ. Единствените новини, които можеш да получиш по това време на денонощието, са лоши.

Вече напълно будна, Сара стана от леглото и тръгна към телефона. Който, разбира се, престана, когато тя стигна до прага. Лек звук й показа, че е оставено съобщение.

„За Анджи? О, господи, дали не са новини за Анджи? Или за Лекси? Или е отново гласът, който звучи като този на Лекси?“

Сърцето й биеше лудо, когато взе телефона и включи осветлението. Тя разблокира телефона и видя, че последното обаждане е от непознат номер. Сара стаи дъх и зачака да чуе съобщението.

„Здравей, тук е Кристъл“. Другата жена говореше бързо, шепнешком. „Чуй, научих нещо за онова малко момиченце, което изчезна. Изпратих ти електронна поща. Трябва само да… По дяволите, трябва да затворя“.

Последните думи бяха натежали от страх. До края на съобщението сърцето на Сара вече препускаше бясно. Тя остана за миг, втренчила поглед в телефона, опитвайки се да реши какво да направи. Беше рано в сряда сутринта. От онова, което Сара знаеше за графика на Кристъл, тя вероятно току-що си беше тръгнала от работа. Като се имаше предвид страхът в гласа й, идеята да й се обади вероятно не беше добра.

Първо трябваше да провери електронната си поща.

Лаптопът й беше в куфарчето, което пък беше в багажника на колата, която пък беше паркирана на паркинга пред жилищния блок на семейство Барилас. За миг, Сара се почувства като с вързани ръце. После си спомни компютъра в офиса на Джейк. Можеше и от него да провери пощата си.

Слезе на долния етаж, включи осветлението, настани се в стола на Дороти и включи компютъра. Екранът проблесна, появиха се множество непознати за нея иконки. Тя намери връзката с Интернет и влезе под наименованието „гости“, с което получи достъп до пощата си. Сред другите съобщения имаше и две от Кристъл. Едното беше маркирано като „погледни това“, а другото — „тук“.

Сара избра първото, отвори го и видя снимката на мъж, който се качва в стар син автомобил „Камаро“. Нищо в колата или мъжа не й говореше каквото и да било. Видя, че има още единайсет снимки. На следващата имаше червен пикап и отново — непознат мъж. На следващата имаше бял „Блейзър“, шофьорът беше, на практика, невидим зад кормилото. На четвъртата — полицейска кола и Брайън Макинтайър в нея. И тогава Сара разбра какво гледа: Снимки на превозни средства пред дома на Кристъл, направени от нея. Значи бяха заловили Макинтайър в нарушение на решеното от съда.

Сара се запита какво общо има това с Анджи или, както казваше Кристъл, „изчезналото момиченце“. Беше много заета с опитите си да установи каква е връзката, когато затвори това съобщение и отвори следващото. В него пишеше:

„Открих това в компютъра на Еди току-що. Той се върти около мен, затова реших да го проверя. Не знам какво да правя. Неговата парола е «топлият мъж».“

Кристъл не се беше подписала, но беше включила изписана в синьо връзка към нещо, наречено „Театърът на Пол“.

Сара кликна върху него и влезе в сайт, който като че ли продаваше детски спортни стоки. Малки снимки на деца, люлеещи се на люлки, пързалящи се по пързалки, пляскащи в открит басейн и катерещи се по катерушки и други съоръжения, обграждаха думите: „Добре дошли в театъра на Пол“. Под тях имаше малко квадратче, което изискваше парола. Тя я набра.

И секунди по-късно видя снимката на Анджи.