Карън Робърдс
Изчезнала (2)

Глава 2

— Не! — извика Сара.

Изпълнена с енергията на освободения от ужаса адреналин, тя се обърна и удари Дюк с всички сили. Изненадан, защото вниманието му беше приковано във викащото момиченце, той залитна и изтърва пистолета, който падна шумно на пода и се плъзна към рафта с различните видове чипс, заемащ средата на най-близката до тях редица.

Сара ококори очи.

Шанс. Те имаха шанс…

Ушите й бучаха, защото кръвта й блъскаше в слепоочията. Сара се втурна край момчето скелет толкова бързо, че то дори не успя да премигне. Сграбчи момиченцето, което вече беше стигнало до тях, за ръката. То я погледна, без да престане да крещи, с големите си кафяви, изпълнени с ужас, очи. Сара го побутна към вратата и го закри с тялото си.

— Хайде!

Дори детето да се беше опитало да се съпротивлява, Сара не забеляза. То беше мъничко и слабичко, с кости като на птиче, и не беше, както предположи Сара, на повече от шест или седем години. Беше леко като перце. Всичко беше в движение. Имаше шум, объркване, навсякъде цареше хаос. Детето пищеше непрекъснато и почти я оглушаваше, но Сара продължаваше да го бута пред себе си. Момчето скелет ругаеше и вече вдигаше оръжието си, готвеше се да се прицели в тях, докато те тичаха към вратата. Дюк, който се беше навел за пистолета си, се изправи и закрещя на момчето скелет:

— Застреляй ги! Застреляй ги!

— Сега! Сега!

Ужасът беше изострил сетивата на Сара и всичко й се струваше увеличено. Студеният поток въздух от климатичната инсталация изведнъж й се стори леденостуден, сякаш самата смърт дишаше във врата й. Макар че беше почти оглушена от писъците и блъскането на кръвта в ушите й, на Сара се струваше, че долавя всяко помръдване на краката на крадците, че чува всяко тяхно поемане на дъх, че чува всеки метален шум, издаден от оръжието им. Сладникавата миризма на смърт, от която й прилошаваше, ставаше все по-силна и изпълваше ноздрите й. Всичко пред очите й се смесваше в калейдоскоп от цветове, но тя не преставаше да бута детето и да тича към вратата, която означаваше живот за нея и за момиченцето. Топлината, която се излъчваше от крехката длан на момиченцето, остана единствената реалност в този кошмар. Нейните собствени движения й се струваха част от забавен кадър — като че ли се опитваше да тича сред много дълбока вода. Ръката, която тя протегна към бравата, която сега беше на сантиметри от пръстите й, й се струваше тежка като олово. Крадците бяха зад тях, но тя виждаше отражението им в черното стъкло на вратата.

Момчето скелет се прицели. Като гледаше леко замъгления му образ, Сара изпищя така, че можеше да събуди и мъртвите. Сърцето й щеше да изхвръкне от гърдите. Пулсът й се ускори. Дюк, вече на крака, се втурна към тях. Ръката, която държеше оръжието, беше насочена някъде край неговия кръст.

По кожата на Сара запълзяха тръпки. Всеки миг тя щеше да почувства как куршумът се забива в гърба й…

Хвана бравата и почувства студения метал, който й вдъхна увереност. Бутна тежката врата и се стрелна през нея, излезе на тротоара. Влажният и топъл августовски въздух я обгърна като одеяло, прегръдката му беше добре дошла, успокояваща. Над главата й блещукаха звезди. Бледата луна беше високо горе. Тялото на все още пищящото дете й се струваше безтегловно като хвърчило.

Върви, върви, върви…

Четири полицейски коли със запалени лампи и пищящи сирени разцепиха нощта и навлязоха в паркинга от различни посоки.

Благодаря ти, Господи…

Докато отправяше молитва към небето, Сара почувства ужасен, мощен удар, сякаш някой я удари с бейзболна бухалка отстрани по главата. Болката избухна в главата й. Ударът я събори на земята. С широко отворени очи, изумена, тя загледа как полицаите, които й се сториха толкова много, все едно бяха цяло отделение, се появяват на сцената докато навсякъде наоколо се сипят парченца счупено стъкло.

Витрините на магазина зад нея бяха разбити.

Настана стрелба, толкова честа, че звучеше като фойерверки. Куршумите прелитаха над падналото й тяло и тя инстинктивно наведе глава. После се притисна към тротоара, удари главата си толкова силно в земята, че видя звезди. Претърколи се по твърдия асфалт. Ръцете, коленете и брадичката й я боляха и щипеха като ожулени. Когато най-после тялото й се спря, тя изстена, после се сви инстинктивно на топка. Нещо топло и влажно се стече по дясната й буза.

Кръв, разбра тя, когато докосна мястото с пръсти, които се обагриха в червено. После дойде осъзнаването на факта, от което й прилоша: Това беше нейната кръв.

Паниката се надигна у нея. „О, мили боже, простреляли са ме…“

— Двама са! Ей там, вляво! — Мъжки глас. Глас на ченге. Не наблизо.

— Бягат! Ще се изплъзнат!

— Спри! Спри! Спри!

— Внимавай! Той има оръжие! По дяволите!

Един-единствен изстрел. После — стрелба. Вик.

— Морис! — Викът на Дюк беше изпълнен с мъка.

— Пусни оръжието! Пусни оръжието!

— Добре, добре! Само не стреляйте! Не стреляйте!

Гласът беше на Дюк и беше пълен със страх. Чу се далечен звук от паднало на земята оръжие. Никакъв звук от момчето скелет.

— Вдигни ръцете си във въздуха! Веднага!

Всичко, което Сара успя да види, беше кавалкада от блестящи черни ботуши, които претичаха край нея. Тя продължи да лежи на земята, парализирана от шока, едва дишаща.

„Боли. Боли…“

Секунди по-късно, чифт от онези лъскави черни ботуши спря на сантиметри от носа й. После се появи втори чифт ботуши.

— Това е Сара Мейсън.

Униформеният полицай коленичи до нея. Светът ту идваше на фокус, ту отново се разфокусираше, така че тя не можеше да е напълно сигурна, но Сара помисли, че това е Арт Фикъс, полицай, когото познаваше достатъчно добре. Редките им срещи бяха винаги особено сърдечни.

— Изглежда, е била простреляна.

— Е, няма да плачат много хора — каза другият униформен полицай и се отдалечи.

Гласът й беше познат. Брайън Макинтайър. Разбира се. За последен път беше чула този глас малко след обяда, когато беше слушала записаните му показания в офиса си. И тогава не беше харесала гласа му.

Арт я докосна по рамото, после вдигна китката й и затърси пулса й. Ръката й беше отпусната, почти безжизнена. Но усещаше допира му.

— Сара. Чуваш ли ме?

Да. Сара се опита да отговори. За нейна изненада, откри, че устата й не й се подчинява. Отвори се, но от нея не излезе нито звук. Тя мърдаше устни, мърдаше и езика си, като се опитваше да не обръща внимание на ужасния вкус на собствената си кръв, която се стичаше в устата й.

„Умирам ли? Така ли се чувства човек, когато умира?“

Целият й страх, цялата й настойчивост като че ли я бяха напуснали вече. На тяхно място се беше настанило любопитство, недоверие и може би малко тъга. Цялата ситуация й се струваше нереална.

„Не искам да умра“

Мисълта беше силна, мощна, убедителна. Нямаше никаква неясност. Въпреки всичко тя беше сигурна, че ако може да избира, ще остане сред живите. Но внезапно се запита дали наистина можеше да избира? Дали въобще някой някога има избор?

Сара се сети, че трябва да си спомни нещо много важно, че трябва да го каже на Арт, преди то да се е изгубило завинаги в мрака, който заплашваше да я погълне. Опитваше се, но не можеше да се сети какво е то.

— Имаме нужда от спешна помощ тук!

Арт викаше настойчиво. Пръстите му все така опипваха китката й за пулса. После почувства как те се притискат към кожата й малко под ухото. С малкото сили и разум, които й бяха останали, тя се сети, че сигурно му е трудно да открие пулса й, щом продължава да го търси. После разбра, че той маха с ръка, за да привлече вниманието, и доби впечатлението, че не е доволен от онова, което му казват пръстите, притиснати до мястото под ухото й.

— Спешна помощ! Тук!

Тя го чуваше, викове сякаш идваха някъде отдалеч, чуваше сирените и раздвижването около себе си, но всичко беше някак замъглено, сякаш ставаше някъде много, много далеч.

„Така ли се умира? Сякаш плаваш в атмосферата? Не е толкова зле все пак…“

После Сара се сети какво е онова, което измъчваше съзнанието й, и си пое рязко въздух. Завладя я нов ужас и тя отново застана нащрек.

— Така е добре — измърмори Арт. — Дишай, дяволите да те вземат, дишай.

— Момиченцето — успя да прошепне Сара с херкулесовско усилие.

Момиченцето пищеше, когато Сара беше простреляна. Тя си спомняше пронизителните му писъци, спомняше си допира до крехката детска ръчичка. После беше дошъл ударът в главата й. Тя беше изтървала детската ръка и беше паднала на земята, а след това момиченцето беше млъкнало. Нямаше повече писъци. Нямаше контакт с него. Нищо.

„Къде е тя?“

 

 

Изпаренията, които се излъчваха от все още топлия асфалт, се смесваха с мириса на изгорели автомобилни газове и с мириса на собствената й кръв, навлизаха в ноздрите й и се спускаха надолу по гърлото й, заплашваха да я задушат. Трябваше й всяка частичка воля, цялата й сила, за да остане в съзнание. Беше замаяна, но почти сигурна, че малкото момиченце е престанало да крещи почти в същия момент, в който тя беше простреляна. Оттогава, нищо. Нито писък. Като се замисли, студени тръпки полазиха по гръбнака й. Какво се беше случило с момиченцето? „Намерете я!“ Сара мърдаше устни, но от тях не излизаше нито звук.

— Не се опитвай да говориш. — Арт повдигна леко врата й. Изправи се и започна усилено да маха с ръка. — Дяволите да го вземат! Елате тук!

Дали детето също беше простреляно? Дали лежеше някъде наблизо, ранено и кървящо? Беше тъмно, паркингът беше само сенки, а целият район беше море от шум и объркване и много лесно можеше и да не забележат малкото свито дете.

— Къде е… момиченцето? — В нейния ум поне, въпросът беше зададен високо и ясно.

Не дойде отговор. Дали Арт я беше чул? Дали въобще беше произнесла думите на глас? Устните й се бяха помръднали, но може би отново не беше издала нито звук.

Погледът на Сара обходи района, който беше в полезрението й и който не беше много голям. Магазинът беше зад нея. Пред нея бяха краката на Арт, ивица черен асфалт, бензиностанцията — островче от халогенна светлина, и кръстовището с неговите червени светлини, които в момента се сменяха със зелени. От другата страна на улицата, китайският ресторант и магазинът за използвани коли бяха тъмни, вече затворени за през нощта. Дузина или повече полицейски коли и две линейки, всичките с включени лампи и сирени, заемаха почти изцяло паркинга пред магазина и улиците от двете му страни. Докато гледаше, още черно-бели коли навлязоха в улицата. Полицейска каравана спря със скърцане на гуми и спирачки на паркинга, от нея изскочиха полицаи и веднага затичаха. Шлемове, бронежилетки, карабини — нима това бяха „Специалните части“? Исусе, цялото полицейско управление беше дошло! Не й беше възможно да види нещо по-надалеч, зад колите на „Спешна помощ“, но Сара имаше чувството, че от двете страни на улицата се събират зяпачи, които стигат чак до ъгъла, където се намираше Националната банка. Навсякъде, накъдето погледнеше, цареше хаос, но никъде не се виждаше детето.

Сара се опита да вдигне глава. Ужасна болка я прониза и я накара да се откаже от опитите си. Вълна след вълна болка и светът се завъртя около нея. Тя се задъха, повдигна се и отново отпусна безжизнено тяло на тротоара. Лявото й ухо беше силно притиснато в земята. Чуваше сирените, виковете, тропота от бягащи крака, по-скоро ги усещаше като вибрации, отколкото ги чуваше като звуци, осъзна тя. Осъзна също, че с всяка изминала секунда потъва някъде и все повече се отдалечава от всичко това. Мислеше, че ако не помръдва, има по-голям шанс да остане в съзнание. Като лежеше неподвижно, дори главата не я болеше. Но се чувстваше странно.

„Което вероятно не е добър знак“.

Преди да си е отишла, преди да се е предала на мрака, който я обгръщаше от всички страни като прииждащи вълни, искаше да се увери, че са се погрижили за детето. А докато не се увереше в това, трябваше с всички сили да се придържа към живота.

— Имаме жертва в магазина! — извика някой зад нея.

— Пресвета майко…

Очевидно бяха открили Мери. Край нея мина носилка, после — още една. Пристигнаха още хора от „Спешна помощ“. Някой хвана китката й. През косата й се движеха пръсти…

Сара отново направи опит, вложи всичките си сили…

— Момиченцето…

— Какво момиченце?

Лекарят беше жена, която тя дори не се опита да разпознае. Тя притисна нещо отстрани на главата й, точно зад дясното ухо. Сигурно трябваше да боли, но не болеше. Странно, че се тревожеше за това, че не изпитва болка…

Жената заговори на някого през рамо:

— Дайте й кислородна маска.

— То беше с мен. — Бяха необходими всичките й сили, за да изговори думите. — Малко момиченце, беше в магазина с мен…

Кислородната маска покри устата и носа й и не й позволи да каже нищо повече. Потокът свеж въздух я обърка, зави й се свят. Тя вдъхна дълбоко — веднъж, два пъти. Заплашващият я мрак се разсея малко. Но болката се усили.

— Някой да е виждал малко момиченце? — извика жената, а вратът на Сара беше стегнат в медицинска яка. — Тя казва, че в магазина с нея имало малко момиченце.

Доколкото Сара можеше да чуе, всички отговориха отрицателно. Паниката я стисна за гърлото, сърцето й заби учестено. Къде беше детето? Сигурно беше наблизо. Ако само потърсеха, сигурно щяха да я намерят… Тя започна да издава настоятелни звуци изпод маската.

— Готови ли сте да я качите в колата? — запита мъжки глас, а на земята до нея беше поставена носилка.

— Да — отговори лекарката.

Вътрешно, мълчаливо, Сара извика „не“. Нямаше да отиде никъде, докато не разбереше нещо за момиченцето. Опита се да махне маската, да повдигне глава, да им каже да почакат, защото трябва да намерят детето. Движенията й бяха бързи, инстинктивни. И — огромна грешка. Болката беше толкова силна, толкова огромна и всепоглъщаща, че тя имаше само части от секундата да разбере, че е сгрешила, преди мракът най-после да успее да я погълне.

 

 

За нейна изненада, следващото, което Сара видя, беше нейното малко момиченце, Александра. Александра Роуз Мейсън. Лекси, накратко. Нейното чипоносо и луничаво, пълнобузесто момиченце я гледаше право в очите, сините му очи бяха огромни и сериозни, розовата му ягодка уста не се усмихваше. Сара почувства болката и копнежа на истинската обич докато погледът й обхождаше това сладко малко личице. Жадно, тя попиваше всяка подробност от външността на Лекси. Лицето й беше чисто, току-що измито, дългите й медни къдрици бяха спретнато прибрани в две опашки, завързани с тесни панделки с цвета на очите й. Тя стоеше напълно неподвижно, което беше нетипично за петгодишно момиченце, което винаги беше в движение, което винаги тичаше, танцуваше или подскачаше, но никога не вървеше спокойно, което обичаше всичките игри с топка и дори футбола, плуването и къмпингите, обичаше да язди кон и въобще — всичко, което можеше да се прави на открито. Обикновено, лицето на Лекси беше изцапано, коленете й — ожулени, косата й винаги беше рошава, но точно сега, в любимите й синя тениска и дънкова поличка, тя беше като току-що излязла от банята.

Сара знаеше от опит, че такова съвършенство няма да трае дълго.

— Здравей, мамо — каза Лекси и й се усмихна.

Лекси се усмихваше, както правеше всичко друго — с цялото си сърце. Очите й блестяха, бузите й розовееха, а устните й се разтегляха в толкова широка усмивка, че Сара можеше да види почти всичките й зъби, включително и онзи, който се клатеше и трябваше всеки момент да падне.

Сара се усмихна в отговор, макар да не се осмели да каже нито дума.

— Ема донесе торта — продължи да говори развълнувано Лекси, а топлото удоволствие, което Сара изпитваше, започна да се разсейва. — Днес е нейният рожден ден. Тя става на шест. Кога ще е моят рожден ден?

На двайсет и седми октомври.

— И аз ли ще стана на шест?

Да.

— Аз и Ема отново ще сме на една и съща възраст — каза Лекси. — Но сега тя е по-голяма от мен. Тя ми каза така.

Тя смръщи вежди, като че ли това я тревожеше, но после изражението й отново стана весело и детето отново беше, каквото беше обикновено.

— Мислиш ли, че ще спечеля трофей днес?

Днес беше краят на турнира по тенис. Тържеството щеше да се състои в парка „Уотърфрант“, после щеше да има пикник и щяха да бъдат раздадени наградите. Макар децата още да не го знаеха, родителите се бяха събрали и бяха решили, че тази година всяко дете ще получи малък синьо-златен трофей. Като си спомни това, Сара изпита горчиво-сладка болка. Лекси обичаше трофеите. До този момент беше получила два — един, когато успешно завърши курса по плуване, а втория — миналата година в края на сезона по футбол. Те бяха поставени, като много ценни вещи, на нощното й шкафче, където наистина нямаше място за трети трофей, макар и толкова малък като онзи, който щеше да получи днес. Може би Лекси щеше да се остави да я склонят да ги премести в библиотеката в дневната, макар Сара да се съмняваше в това. Нейното дете имаше вече възгледи за това, как трябва да се правят нещата, имаше твърдост и решителност, които невинаги бяха плюс. И беше заявило, че мястото на трофеите е върху нощното шкафче.

Но този проблем можеше да почака. В момента Сара беше загрижена да не развали удоволствието на Лекси от предстоящия празник и приятната изненада.

„Не знам, сладката ми. Ще трябва да почакаме и да видим“.

— Мога ли да отида да си взема малко торта?

Студена паника се стрелна по вените на Сара.

„Не. Почакай ме“

— Тази е любимата ми торта. Шоколадова, с шоколадова глазура. Има и червени рози. Моля те, мамо, моля те.

„Не, не, не“. Сара крещеше с всички сили, но Лекси очевидно беше чула нещо различно, защото се усмихна лъчезарно на Сара, завъртя се и се отдалечи с танцова стъпка.

Неспособна да я спре, Сара гледаше как подскачащата фигурка става все по-малка, а сърцето й биеше неравномерно. След малко Лекси затича, а след това заподскача по онзи начин, който беше усвоила само преди два дни. „Всички други деца могат да скачат така“, беше й казала Лекси тъжно в края на учебната за детската градина година. И Сара беше прекарала по-голямата част от лятото, макар да имаше много малко свободно време след работа, за да извежда дъщеря си на тротоара пред апартамента им и да й демонстрира трудното изкуство на тези подскоци. Седмиците усилия се бяха отплатили точно в началото на новата учебна година, което беше още по-важно, защото Лекси щеше да е в първи клас.

— Ще донеса парче и на теб, мамо! — извика Лекси през рамо и отново се усмихна лъчезарно.

Сара почувства как сърцето й се счупва на две.

„Върни се, бейби. Моля те, моля те, върни се“.

Но Лекси продължи да подскача в блажено невежество.

Докато гледаше дъщеря си да се отдалечава все повече и повече, Сара изпитваше такава болка, че дори всяко поемане на дъх болеше. Плитките й подскачаха на гърба, пълните й крачета се движеха и Лекси изглеждаше толкова щастлива, толкова сладка, толкова безгрижна…

„Не, не, не, не, не…“

От очите на Сара потекоха сълзи. Гърлото й пресъхна и хлиповете буквално го раздираха. Тялото й се извиваше в напразни опити да избегне болката, която знаеше, че идва.

„Лекси! Лекси!“

Но Лекси отново не се обърна, както Сара знаеше, че ще бъде. Миналото не можеше да се върне. То беше необратимо, непоправимо, свършено веднъж завинаги.

Събудиха я собствените й тъжни стенания. Тя ахна, очите й се отвориха и Лекси си отиде. Отново.

Изпълни я чувството за ужасна самота, ставаше все по-студено и по-тъмно като в арктическа нощ.

Сън. Нищо повече от сън. Разбира се.

„Вече трябваше да си свикнала с това“, каза си тя мрачно и се опита да диша под задушаващото я тегло, което сякаш стягаше гърдите й. Но не можеше да диша и — още веднъж — болката беше почти непоносима. Тя сграбчи сърцето й с острите си нокти и здраво го стисна. Тялото й трепереше, тя дишаше на пресекулки, бузите й бяха мокри от сълзите.

Лекси.

Изстена, чу собственото си стенание, спря.

„Добре, стегни се. Остави го да премине. Можеш да се справиш“.

Но болката отказа да я пусне. В първите секунди след събуждането си Сара като че ли не можеше да постигне твърдата решителност, необходима, за да разбуди напълно съзнанието й. Единственото добро нещо беше, че така физическата болка, която я разкъсваше, изглеждаше почти незначителна. Сърцето й беше потрепваща маса от разкъсани нерви, които буквално пищяха от това дяволско мъчение. Сравнено с това, какво значение имаше, че я болеше всяка част на тялото, че дясната страна на главата й е подута и че имаше адско главоболие? Нищо от това нямаше значение, сравнено с чудовищната агония, която сякаш се беше настанила за постоянно някъде дълбоко в душата й.

„Дали въобще някога ще дойде време, когато няма да боли така?“

Сара беше повече от сигурна, че вече знае отговора на този въпрос: Не, дори да живееше милион години.

Единственото, което можеше да направи, беше да стиска зъби и да продължава да живее.

Изискваше се истинско усилие, за да се откъсне от образите на съня, но тя успя, като се концентрира изцяло върху настоящото. Беше се научила, че това е единственият начин да се справи, да оцелее.

Добре, едно по едно. Защо се чувстваше така, сякаш е била прегазена от камион? Това беше изгарящият я въпрос за момента и тя зарови в паметта си, за да намери отговора. Лежеше по гръб, с леко повдигната глава, на мека повърхност, за която предположи, че е леглото й. Известно време лежа така и премигва в заобикалящия я мрак, като се опитваше да проумее защо в стаята е толкова студено, да идентифицира източника на леката миризма на оцет, да открие причината за ритмичното бибипкане, което идваше отнякъде точно зад главата й. После осъзна, и се стресна, че това е някакъв непознат за нея мрак. Не беше в спалнята си, не беше в собственото си легло. Очите й привикнаха към обстановката и тя разбра, че мракът не е абсолютен. Имаше и странен зеленикав отблясък, който й позволяваше да вижда формите на предметите, сенките и да долавя движенията.

Като осъзна това, Сара ококори широко очи, а сърцето й прескочи един удар. Тя се напрегна, после трепна от болка, макар дори да не беше отместила поглед. Защото причината, поради която можеше да долавя форми, сенки и движения, беше, че в тъмния ъгъл на стаята нещо се движеше, изправяше се, придобиваше огромни размери. С очи, приковани във формата, която изведнъж добиваше плътност, Сара не можеше да направи нищо друго, освен да гледа с диво препускащо сърце високата и широка фигура на мъж, който се изправи внезапно от мрака и бързо започна да скъсява разстоянието до мястото, където лежеше тя.