Карън Робърдс
Изчезнала (15)

Глава 15

Шокът я закова напълно неподвижна на мястото й за миг. Постави длани на гърдите му като че ли в опит да го отблъсне, но не направи това. Устните му бяха хладни, когато докоснаха нейните, но почти веднага се затоплиха. Той я целуна жадно, страстно, езикът му се плъзна между устните й, а тя ахна от изненада. Езикът му се завъртя в устата й и й се зави свят, имаше вкуса на дъжд и студен въздух. Сара усещаше наболата брада по бузите и по брадичката му, защото тя драскаше чувствителната й, гладка кожа. Тялото му се притискаше в нейното с цялата си тежест и тя беше като хваната в капан между него и стената. Изведнъж прекалено ясно усети колко е едър той, колко е мускулест, силен. От него се излъчваше топлина и проникваше през мокрите дрехи и на двамата и тя усещаше тялото му навсякъде, където телата им се допираха. Чувстваше се така, сякаш това не беше реалност, но отбеляза факта, че той е твърд като скала заради желанието, което изпитва за нея.

После ръката му се плъзна надолу по тялото й и се спря на извивката на гърдите й. Тя чувстваше ясно горещината на тази ръка, силата й, която изгаряше кожата й въпреки дрехите. Гърдите й сякаш се издуха в дланите му, а тя стисна своите в юмруци.

Все още не го отблъскваше.

Устните му се откъснаха от нейните, той повдигна глава само толкова, че да може тя да си поеме дъх и да осъзнае това, което ставаше, да може да подреди усещанията, които сякаш наелектризираха нервните й окончания. Погледът й беше на височината на широките му рамене и тя трябваше да повдигне глава, за да се взре в така познатото лице. Видя, че неговите очи също са отворени. За части от секундата може би те останаха втренчени един в друг, а въздухът около тях сякаш се беше наелектризирал. Очите му бяха тъмни, почти черни и горещи от желание, горяха и излъчваха мъжко желание — такова, каквото тя никога преди не беше виждала. Кой знае какво виждаше той в нейните? Изненада или чувството, че светът просто се изплъзва от контрола й и поема в непозната посока?

Това не трябваше да се случи. Не можеше да се случва. Това беше Джейк, нейният добър и верен приятел, най-добрият й приятел.

Той не беше неин любовник.

— Целуни ме, Сара.

Гласът му беше нисък и гърлен, малко несигурен, не звучеше като гласа, който тя така добре познаваше. Докосна устните й със своите, погали изкусително езика й със своя, после езикът му погали долната й устна, той целуна крайчеца на устните й и тази целувка сякаш я изгори, после вдигна глава, така че може би инч разделяше устните им.

Тя го погледна втренчено, без да премигва, хипнотизирана от чисто физическото усещане, което се противопоставяше на емоциите и спомените й, на годините навик.

— По дяволите, целуни ме и ти!

Топлината на дъха му беше приятна върху мокрите й устни. Устата му докосна нейната — нежно, едва доловимо. Тя потръпна и сдържа дъх, когато ръката, която покриваше гръдта й, се раздвижи. Той повдигна глава, погледът му отново срещна и задържа нейния, докато палецът, преднамерено, разтри леката материя, която покриваше зърното й. Тялото й отговори на мига, зърното й се втвърди и сякаш помоли за още внимание, а топлите вълни я обляха цялата — чак до върха на пръстите й.

Очите й се ококориха от удивление.

Нещо проблесна в очите му — искрица на топлина, на страст, като че ли за да потвърди факта, че нито един от двамата не можеше да контролира отговора на тялото си. После той отново я целуна.

Този път й се зави свят. Целувката му беше алчна, поглъщаща. Тя затвори очи и се притисна в него така, сякаш от това зависеше животът й. Позволи му да я целува, без да се съпротивлява, но и без да отговори, защото отдавна лишаваното й от ласки тяло се бореше с разума й. Беше минало толкова много време, откакто беше имала сексуален контакт. Сега беше почувствала сексуалността на тялото си. Чувството за устните му върху нейните, за дланта му върху гръдта й, за твърдото му тяло, което притискаше нейното към стената, беше като възраждане и откровение. Тялото й гореше и неочакваното удоволствие от това я изкарваше от равновесие.

Устните му се отделиха от нейните и се плъзнаха надолу по шията й. Коленете на Сара омекнаха, тя се отпусна и започна да се наслаждава на целувките му. Вълни на удоволствие се стрелнаха по гръбнака й и Джейк сигурно ги почувства, защото измърмори нещо неясно с устни, долепени до кожата й. После ръката му някак си се оказа под блузата й, под сутиена й, топла и сигурна в себе си, докато галеше чувствено все още влажната й кожа. Познаваше ръката му добре. Беше с широка длан, с дълги пръсти. А сега тя галеше голата й гръд.

Дишането й спря. Сърцето й заби тежко. Костите й като че ли се разтопиха. Приятното пулсиране, което беше започнало в нея, се засили веднага и се превърна в сладко мъчение.

„Да, о, да“, помисли си тя като в треска, а мускулите й сякаш се разтопиха, обхвана я страст, от която й се зави свят.

Той сигурно беше усетил отговора й, защото ръката му се стегна около гръдта й. Кожата й беше копринено гладка и хладна заради влажните й дрехи. Той беше горещ и малко по-груб. Нейните гърди бяха малки и нежни. Ръката му беше достатъчно голяма да ги покрие напълно, достатъчно твърда, за да бъде неустоимо мъжествена, настоятелна заради изгарящото го желание, но въпреки това — нежна. Тя почувства как зърното й се изду в ръката му. Удоволствието беше толкова силно, че почти предизвикваше болка, и тя искаше още. Имаше нужда от още.

Имаше нужда от него.

Той повдигна глава и докосна устните й със своите. Един път, два пъти. Нежно. Опустошаващо.

— Целуни ме, Сара! — прошепна с устни, почти допрени до нейните.

„Искам. О, господи, искам“.

Отговорът се оформи като мисъл, но тя не я изказа на глас. Искаше да направи това, за което я молеше той, да сключи ръце около врата му и да се остави на огъня, който я изгаряше. Не беше си представяла, че може да желае толкова силно някой мъж — толкова силно, че коленете й да треперят, а главата й — да се върти. Тялото й изгаряше.

„Не мога…“

Мисли за загуба, за мъка, за любов и вярност минаха през главата й и бавно се оформиха в тези две думи. И веднага щом това стана, тялото й започна да се затваря в себе си.

— Не.

Отхвърлянето й беше силно. Тя обърна глава встрани и грубо го отблъсна.

Някъде сякаш много отдалеч, като от друга планета, телефонът започна да звъни.

За миг, за възможно най-краткия миг на света, тя едва успя да разпознае звука, а погледът й остана прикован в неговия. Тя дишаше бързо и задъхано, бавно възвръщаше контрола над сетивата и тялото си, нарочно го отхвърляше. Той беше близо, толкова близо, че тя можеше да вдигне ръка и да я постави на гърдите му. Стоеше с ръце, отпуснати край тялото, и дишаше тежко. Очите му горяха, бузите му се бяха зачервили, от него се излъчваше сексуалност, която не можеше с нищо да се сбърка, и сякаш увисваше във въздуха между тях.

Звън.

Телефонът. Съзнанието й бавно се върна към времето и реалността. Телефонът звънеше за първи път от изчезването на Лекси насам — не, от снощното ужасно обаждане.

Въодушевена — („Ами ако е Лекси или онзи същият човек?“) — Сара се втурна покрай него към кухнята.

— Не го докосвай! — извика Джейк след нея. Гласът му беше странно груб, може би изразяваше гняв заради онова, което не се беше случило между тях. — Нека секретарят запише обаждането.

Да не вдигне слушалката, беше най-трудното нещо на света. Сара стоеше там и дишаше тежко, с ръка над слушалката, втренчена в телефона така, сякаш можеше да види през него.

„Лекси… Ами ако се обажда Лекси?“

Нямаше значение, че знае, че гласът, който я беше разтревожил толкова много снощи, не можеше да принадлежи на Лекси. Сърцето й — бедното й, глупаво сърце — все още отказваше да се убеди.

След още две иззвънявания се включи телефонният секретар. С туптящо сърце Сара заслуша собствения си глас, който казваше да оставят съобщение.

— Тук е офисът на доктор Тру. Обаждаме се само за да ви напомним, че трябва да доведете Суити-пай на инжекция.

Имаше и още, но Сара просто не искаше да слуша. Ръката й се отпусна край тялото тежко, сякаш беше от олово, тя се обърна с гръб към телефона, почти болна от разочарование. Беше се надявала да е Лекси — или, по-скоро, гласът, който толкова много приличаше на този на Лекси. Беше идиотски глупаво да иска нещо, за което знае, че не е реално, което й причинява толкова много болка, но колкото и да беше странно, онова телефонно обаждане беше първата й истинска връзка с дъщеря й от седем години насам.

Джейк стоеше на прага на кухнята и я гледаше със сериозно лице. Макар и така прогизнал от дъжда и без обувки, той изглеждаше внушаващ и тя разбра, че ако той не беше тук, тя щеше да се чувства много по-изгубена.

Погледите им се срещнаха. Споменът за онази изгаряща целувка висеше във въздуха между тях.

— Джейк…

Каза това колебливо, защото не знаеше кои са думите, които щяха да оправят нещата между тях. Не само говореше колебливо, тя изпитваше колебание, не беше сигурна в него. Онова, което искаше, беше да се върне най-добрият й приятел. Проблемът беше, че този мъж с каменното лице и твърдо очертаните устни не беше най-добрият й приятел.

— Забрави! — каза той, преди тя да е успяла да измисли необходимите думи. — Да те целуна, беше грешка, нали? Не трябваше да го правя. Отдай това на малкото ми сън през последните два дълги и изключително напрегнати дни.

— Но…

Инстинктът й подсказваше да говори за това, да изглади нещата, да направи всичко, за да се възстановят отношенията им — такива, каквито бяха преди.

— Казах да забравиш. — Той се обърна, после й хвърли поглед през рамо. — Вземи душ, преоблечи се и сложи в чанта дрехите и другите неща, от които имаш нужда. Ще прекараме уикенда у дома.

— У дома ти?

Тя смръщи вежди и го последва в кухнята. Той взе хавлията, която преди това беше захвърлил, и започна да бърше дървения под. Моментът очевидно не беше подходящ да му напомни, че за тази цел има парцал, така че тя не го направи.

— Защо?

— Защото съм уморен — прекъсна я той. — Имам нужда от сън. Както и ти. А тук няма да имаме възможност да си починем, ако ще подскачаш така всеки път, когато звънне телефонът, където всичко ти напомня за Лекси и за всичко, случило се напоследък.

Тя знаеше какво иска да каже той. Телефонът в спалнята, който, когато и да го погледнеше, все още й напомняше, че може би има връзка с дъщеря й. Играчките в гардероба, които все още не се престрашаваше да прегледа. И още сто и едно неща. Той беше прав — разбира се, че беше прав — но тя изпитваше болка при мисълта да излезе просто така от къщата, в която Лекси изведнъж й изглеждаше отново жива. Някъде дълбоко в подсъзнанието й се бяха изтрили дългите години, в които се беше учила отново да живее, и болката от изчезването на дъщеря й беше съвсем нова и прясна.

Той се изправи и смачка хавлията на топка. Сара стоеше на прага на кухнята. Светеха лампите в кухнята и в началото на коридора, но там, където стоеше той, а това беше почти същото място, на което я беше целунал, цареше полумрак. Беше толкова тъмно, че не можеше да долови изражението му.

— Знаеш ли — каза несигурно тя, защото изведнъж всичко се беше променило между тях и за първи път от години тя се чувстваше неловко. — Ти можеш да се наспиш у дома си добре, а аз мога да остана тук. Имам Суити-пай. Ще съм в пълна безопасност. И… и — спомни си и се изненада, че споменът никак не й хареса — ти имаш среща, за да ядеш свински пържоли.

Тя се опита да се усмихне. Той не се усмихна в отговор. Задържа погледа й за миг, очите му бяха тъмни и непроницаеми, после се обърна и се отдалечи. Отиде в банята. Когато излезе след миг, хавлията не беше в ръцете му. Сара разбра, че я е оставил на закачалката.

— Тя ме заряза. Даниел. Тази сутрин.

Тонът му беше безизразен като лицето му. Сара ококори очи. Денят му наистина не е бил спокоен. Нищо чудно, че беше раздразнителен. Не тя е била причина за раздразнението му. Което я накара едновременно да се почувства по-добре и по-зле, което беше идиотско.

— О, боже! Съжалявам — каза тя и се почувства на по-сигурна почва. — Добре ли си?

Той стисна устни — като че ли от раздразнение. Изгледа я с присвити очи.

— Отиди да вземеш душ. Сара, моля те.

— Наистина. Отиди си у дома и си легни. Не трябва да се тревожиш за мен.

— Точно така. Сега ще те оставя. Хайде, престани с това и отиди да вземеш душ.

 

 

Настроението му не се беше подобрило видимо, когато стигнаха в дома му. Беше почти девет часът и все още валеше, макар и не така силно като преди, а нощта бързо се спускаше. Другите коли на пътя — тъй като беше петък вечер, доста хора отиваха нанякъде — бяха всички със запалени фарове. Суити-пай се беше разположил в средата на задната седалка и се полюшваше при всяко поклащане на колата, като в същото време не отделяше поглед от кучешката храна в скута на Сара, Джейк шофираше, без да отронва и дума, а Сара, чиито опити да подхване разговор след излизането й от банята, бяха прекъсвани на момента, от време на време му хвърляше коси погледи. Радиото свиреше малко прекалено високо. Тъй като го беше пуснал Джейк, който почти никога не слушаше радио, когато шофираше, Сара приемаше това като знак, че не иска да разговаря с нея.

„Добре, тогава“.

— Вземи храната и води кучето, а аз ще взема всичко друго — каза Джейк, като спряха на паркинга до къщата му.

„Всичко друго“ беше малката чанта на Сара, куфарчето й, което беше извадила от багажника заедно с мобилния си телефон, който сега беше в джоба на якето й, което беше облякла над тениската и дънките си, и торбичка, в която беше резервната храна за Суити-пай. Имаше и торбичка с тяхната храна, която бяха осигурили с бързо прескачане до „Макдоналдс“. Като имаше предвид забележката на Джейк, че не се храни, Сара показно си вземаше от пържените картофи, тъй като държеше торбичките в скута си. Освен това, си беше поръчала хамбургер с всичко в него в добавка за обичайната за нея салата.

„Трябва да му покажа, че се храня“.

За да подсили впечатлението колко много греши Джейк за нея, тя беше облякла розова тениска с червен надпис „Кралицата на тортите“. Добре де, тя можеше и да е шеговит подарък от миналогодишното парти в офиса и може и да не я беше носила преди, но — какво от това. Тя определено не беше неутрална.

Тъй като Суити-пай не обичаше дъжда, успяха да влязат вътре, без той да се спира на всеки сантиметър или ъгъл, както обикновено правеше, когато беше на непознато място. Щом веднъж влезе вътре, той, разбира се, трябваше да отръска омразната вода, с което предизвика недоволната гримаса на Джейк.

— Съжалявам.

Сара трябваше да се усмихне широко. Отношенията на любов — омраза между Суити-пай и Джейк бяха непрестанен източник на забавление за нея, независимо какво друго се случваше в живота й. Джейк само й хвърли кос поглед, повече не обърна внимание на това и Сара откри, че гледа право в широкия му гръб. Джейк тръгна пред нея и я поведе през редицата тъмни офиси на долните два етажа към апартамента си на третия етаж. Като сградата и офисите, апартаментът някога беше принадлежал на дядо му, който беше живял тук известно време след смъртта на съпругата си. Дядо му се беше преместил наблизо, след като беше продал бизнеса на Джейк, показно се беше пенсионирал и беше дал апартамента под наем. После, когато Джейк беше изгубил къщата си, защото съпругата му я беше получила при развода — тя я беше продала и се беше преместила в Чикаго — той се беше преместил в апартамента. Сара подозираше, че беше останал да живее просто защото беше по-лесно да не правиш нищо и да живееш по инерция, защото бизнесът му беше достатъчно успешен да му позволи да живее, където избере. Апартаментът беше удобен, така беше казал на Сара, когато го беше запитала, и беше достатъчно голям за него. Тя подозираше, че, типично за мъжете, той просто не искаше да си направи труда да се премести, ако няма належаща нужда от това.

— Държиш се като истински задник, да знаеш — каза Сара след мълчание от около петнайсет, и дори повече, минути, през които бяха влезли в апартамента на Джейк, бяха оставили храната на масата и дори бяха започнали да се хранят, докато гледаха водещите новини по телевизора, който той беше пуснал и за който Сара знаеше, че изпълнява ролята на радиото в колата. Той поглъщаше големия хамбургер „Биг Мак“ и пържените картофи, сякаш беше прегладнял, и пиеше от голяма бутилка „Пепси“. Тя, от друга страна, все още чувстваше, че й се повдига заради всичките мазни картофи, които беше хапнала в колата, за да докаже нещо, което не беше вярно, затова отхапа само една хапка от хамбургера и продължи да си взема от салатата. Вече дори не можеше да погледне към картофите.

Той откъсна погледа си от телевизора за достатъчно дълго, за да я погледне.

— О, така ли?

„Ето, имаме прогрес. Отговорът му се състои от цели две срички“.

— Все още не знам защо си в толкова лошо настроение. Тъй като не мога да чета мисли, ще трябва да ми кажеш.

Ядосан си заради Даниел? Или си ядосан на мен, защото ме целуна, а аз не се разтопих като масло в ръцете ти?

Той свъси вежди.

— Уморен съм, окей?

Той отново посвети вниманието си на телевизора, където говореха за цените на стоковата борса. Тя познаваше Джейк достатъчно дълго и знаеше, че не намира това, което даваха по телевизията, за много интересно. Но независимо от това, беше изцяло концентриран върху него.

— Глупости. Ти си много ядосан. Заради целувката е, нали? Не заради Даниел.

Той отново я погледна. Този път изражението му явно подсказваше, че ако тя беше комар, той с радост щеше да я смачка.

— Ти си права за едно — определено не можеш да четеш мисли.

Ето, че отново говореше саркастично. Сара вече започваше да свиква с това. Тя стисна устни, но продължи:

— Изненада ме, окей? Последното, което очаквах, беше ти да ме целунеш. Познаваме се от седем години и никога преди не си ме целувал.

Лицето му просветля малко и дори се появи весело пламъче в очите му.

— Какво мога да кажа? За всичко си има първи път.

— Само за да знаеш, не отхвърлих теб.

Точно това тя искаше да изясни. Като гледаше лицето му, видя сериозните линии, образувани около очите и устата му, и побърза да продължи:

— Аз… Ти ме интересуваш. Загрижена съм за теб. И ти си загрижен за мен. Като приятели. И това е много, много специално. И аз не искам да го изгубя.

Джейк изсумтя.

— Ние какво, да не сме петгодишни? Това звучи, все едно го казва дете от детската градина. Една проклета целувка за седем години, така че ще престанеш ли да го превръщаш в голяма работа?

— Да, ако ти го превръщаш в голяма работа.

— Скъпа, една целувка може да означава много в твоя живот, но в моя…

Той сви рамене, гласът му заглъхна, но съобщението беше ясно: През изминалите седем години за него е имало много целувки. „Стотици“, помисли си Сара. Не, вероятно хиляди. Тя набързо преброи мислено приятелките му и за свое раздразнение откри, че това ни най-малко не я радва.

— Е, това подобрява значително нещата — каза натъртено.

— Няма да ревнуваш сега, нали?

Тя гневно отговори:

— Не!

— Просто питах.

Той отново сви рамене — жест, който вече започваше да я дразни — взе два от нейните картофа, защото вече беше изял своите, и изпи последната глътка от колата си, отново посветил вниманието си на телевизора. Като го гледаше, Сара кипеше от гняв. После мислено въздъхна. Независимо какво казваше, той все още беше ядосан, виждаше се. И беше много по-засегнат от случилото се между тях, отколкото беше готов да си признае. Тя опита отново.

— Виж, това съм аз, нали знаеш? Не ти. Не че не ме възбуди, ако това те тревожи. Просто… Просто не се чувствам удобно да имам… сексуална връзка с когото и да било. Дори с теб.

Този опит към пълна откровеност не се получи, както беше планиран. Не възстанови връзката, доверието и откритостта между двамата, както тя се надяваше. Но привлече вниманието на Джейк. Той прикова поглед в нея, присвил очи. Челюстта му беше здраво стисната.

— Знам това, окей? Не си ли спомняш нашия разговор, в който ти казах, че не си позволяваш никакво удоволствие? Бих казал, че това е пример за същото. И, между другото, просто за протокола, една целувка не прави връзката сексуална.

Сара не обърна внимание на последните му думи, а само го изгледа гневно.

— Само защото не съблякох дрехите си и не скочих в леглото с теб при първото докосване на устните ни, не означава, че не си позволявам никакви удоволствия. Изпитвам много удоволствия. — После, като осъзна как звучи това, тя побърза да добави: — По други начини.

Джейк присви устни така, че станаха много тънки.

— Ти непрекъснато си повтаряш това и, рано или късно, дори можеш да започнеш да си вярваш. — Той се изправи. — Окей, край на разговора. Ще взема душ.

Сара все още кипеше от гняв, когато той се отдалечи. Той нямаше дрехи в нейната къща, нейните дрехи бяха прекалено малки за него, което означаваше, че е още с дрехите, мокри от дъжда. Те практически вече бяха изсъхнали върху него. И той вероятно се чувстваше неудобно в тях. Вероятно затова така изведнъж и силно му се прииска да вземе душ. Да бе, толкова, колкото и луната беше от зелено сирене! Той просто искаше да е сигурен, че ще има последната дума.

— Да погледнем фактите. Ти грешиш! — извика тя след него.

Той хвърли поглед през рамо.

— Хубава тениска — каза той. — Да не би да я извади отнякъде специално за мен?

После се засмя и се скри в банята, като остави Сара да гледа гневно след него. Спалнята на Джейк имаше отделна баня и стая гардероб и заемаше цялата южна страна на апартамента. Всекидневната стая, трапезарията и кухнята бяха в центъра, после идваха друга по-малка спалня, баня и малък офис. За модернизацията на апартамента се беше погрижил същият декоратор, погрижил се за офисите на долния етаж, така че той беше приятен, мъжка смесица от сиво и черно с акценти в тъмночервено. И, да, имаше килими, картини и завеси точно там, където беше необходимо, което, отново да, липсваше в нейната къща.

Работата беше в това, че Джейк беше използвал декоратор, което струваше пари. Освен това тя, Сара, беше много заета. Наистина, наистина много заета. Само защото беше потиснала много свои нужди в името на работата, не означаваше, че нарочно се лишава от всякакво удоволствие.

Нали така?

Незабавно, неканен, в главата й се върна споменът за онази неочаквана целувка. Първата й реакция беше шок, втората — горещина. Глад. Желание. Но въпреки че тялото й беше изпитало силен сексуален глад, умът й беше отхвърлил идеята да го задоволи.

И какво трябва да докаже това?

Вероятно нищо, което би искала да разнищи по-внимателно. Освен може би, че беше готова да признае, че е възможно Джейк да е прав. Мрачно, Сара даде онова, което беше останало от хамбургера и картофите й на Суити-пай, който, също като Джейк, не беше претенциозен по отношение на храната, която поглъщаше. После си взе още две хапки от салатата, отказа се от идеята да доказва на Джейк, че се храни, защото той не беше до нея, за да я види, и изхвърли останалото.

Не че тя въобще не ядеше, помисли си, като че ли за да се защити пред себе си. Просто беше направила грешка с пържените картофи. И не беше непременно вярно това, че не си позволяваше удоволствието на секса. Тя просто не беше сигурна дали иска в живота й да има отново секс, особено сега, с всичко друго, което ставаше. Освен това, Джейк беше най-добрият й приятел и тази връзка с него й беше прекалено важна, за да я изгуби заради каквото и да било. Както му беше казала, той я беше изненадал. Може би, ако я беше предупредил по някакъв начин, отговорът й щеше да бъде различен. Както и да е, можеше да използва едно от извиненията на Джейк — просто беше имала труден ден.

Тя се премести на дивана — той беше хубав, дълъг и дълбок, тапициран в сиво и обсипан с тъмночервени възглавнички. Сви се удобно на него и взе дистанционното в ръце, втренчила поглед в телевизора. И той беше типичен за вкуса на Джейк — модерен, с плосък екран, голям, прикрепен към стената, истинско произведение на изкуството.

Не че в момента тя разбираше какво виждаше или какво слушаше. Нито един образ или дума не стигаше до съзнанието й.

Трябваше да забрави и раздразнението на Джейк, и целувката, и въобще посоката, в която беше поело тяхното приятелство. Онова, върху което трябваше да се концентрира сега, беше фактът, че някой беше написал Йори върху прозореца на колата й. Въпросът беше кой. Възможно ли беше Джейк да беше прав? Дали тайната й с Лекси не беше записана някъде из документите, образуващи цели купчини в полицията? Джейк имаше копия от всичко, което засягаше изчезването на Лекси, както от записките на полицията, така и от записките на ФБР. Той разполагаше, разбира се, и с резултатите от собственото си разследване, снимките, видео — и аудиокасетите, всичко. Всичко това се пазеше на долния етаж в офиса, който някога беше спалня.

Дали тя не пропускаше някоя част — например онази, в която някой е казал на полицаите тяхната тайна кодова дума?

Единственият начин да се увери, беше да провери. Сара скочи на крака, забравила дистанционното на дивана, и се втурна да провери в записките още преди решението да се беше оформило напълно в тавата й. Суити-пай зашляпа след нея. Тя слезе долу и взе толкова, колкото можеше да носи, което означаваше доста папки, натъпкани до последно с листове. Оставаха още четири пъти по толкова, плюс кутиите със снимки и касети, но тя реши, че ако работи методично, ще може да прегледа всичко за няколко часа. Току-що ги беше оставила върху масата и започваше да ги подрежда на купчини, готова да прегледа всичко страница по страница, когато Джейк излезе от банята. Той се спря до масата, смръщил вежди.

— Какво правиш?

— Готвя се да прегледам записките по изчезването на Лекси, за да видя дали някъде тук се споменава думата Йори.

— Знаеш ли, мога да поръчам това утре на моите хора. Те ще го направят много по-бързо от теб.

Сара престана да ги сортира и го погледна. Той зашляпа бос към нея. Чувстваше се удобно в старата сива тениска и дънките. Косата му беше рошава и още влажна, наболата брада караше бузите и брадичката му да изглеждат по-тъмни, а под очите му имаше сенки на умора. Тениската прилепваше към широките му рамене и гърди, а дънките подчертаваха дългите му и мускулести бедра. Беше минало много, много дълго време, откакто Сара беше мислила за него по друг начин, отколкото просто като за Джейк, нейния най-добър приятел, но сега осъзна, че е много привлекателен мъж.

Тези мисли я разтревожиха. После прехвърли вината върху него. „Всичко това е заради онази целувка“.

Тя беше променила всичко. Преди им беше удобно и приятно един с друг като на членове от едно семейство, а сега във взаимоотношенията им се промъкваше нов елемент. Леко неудобство, чувство за не фамилиарност, едва доловимо напрежение.

Тя нямаше време за това.

— Те може и да пропуснат нещо.

Тя поднови сортирането на папките, после седна и отвори една. На първата страница, в центъра, беше снимката на дъщеря й. Сара трепна и затвори очи.

— По дяволите, Сара.

Джейк сигурно беше разбрал, защото отиде и застана до нея.

„Стегни се“, каза си ожесточено Сара и отново отвори очи. Същевременно прелисти страницата, за да не я гледат вече очите на Лекси. Сега Сара гледаше снимка на парка. Тя се опита да издиша тихо, безшумно. Ето ги павилиона, пътеките, затревените площи, плажа. Тъй като снимките бяха правени няколко дни след изчезването на Лекси, те представляваха интерес за нея. Сара бързо прелисти страниците.

— Ти знаеш, че това не е чак толкова свързано с Лекси, нали?

Тонът му беше сериозен и мрачен. Той все така стоеше до нея, но тя не вдигна поглед към него. Не искаше да види съчувствието, което знаеше, че се таи в погледа му.

— Сигурно е, че става нещо лошо, но не става въпрос за Лекси. Нейното изчезване е просто оръжието, което някой използва, за да ти въздейства.

— Кой?

Сара сляпо обърна още една страница. Все още не вдигаше поглед към него. Освен че не искаше да види съчувствието в очите му, тя не искаше той да види болката в нейните.

— И защо?

— Не знам. Но знам, че това не е духът на дъщеря ти, който се опитва да се свърже с теб. Както знам, че ти е хрумвала и тази мисъл. Тук имаме работа с жив човек. Той може все още да търси възможност да те застреля. Човек, който използва трагедията в живота ти за собствени цели. Или е някой, който те мрази, или някой, който ще спечели от това. Някой, замесен в сегашните ти случаи със Стамбо и Хелицър или други, по които работиш. Или някой, когото наистина си ядосала в миналото. — Той направи пауза, после в гласа му се долови лек хумор. — Хей, сега, като си помисля, враговете ти може да са цял милион.

Това я накара да вдигне поглед и дори да се усмихне горчиво.

— Ами, благодаря.

Погледът му изрази болка и горчивина. Той се извисяваше над нея — висок и стабилен, стиснал облегалката на стола й.

— Почини си тази вечер, Сара. Няма да пропуснеш нищо, ако оставиш тази работа за утре. — Гласът му беше станал мек, нежен, почти ласкав, придумващ.

За миг, тя беше изкушена. Да избие всичко от главата си, да се отпусне с него, да погледа телевизия… Двамата не бяха правили това от дълго време.

Но не можеше. Абсолютно не можеше.

Независимо че беше съгласна с мнението му за онова, което става, независимо от гласа на логиката, който твърдеше, че това няма нищо общо с Лекси, сърцето й беше убедено, че не е така. И това правеше секунда, непосветена на преследването на истината, изхабена, хвърлена на вятъра.

— Виждаш ли, работата е в това, че никой не знаеше за Йори — каза тя. — Аз съм почти сигурна. Ако открия думата тук, ще знам, че си прав, но ако не…

Гласът й заглъхна и погледът й отново се плъзна по документите пред нея — печатан доклад за разпит на свидетел, който по онова време е бил в парка. Той беше най-отгоре на куп подобни доклади. Сара осъзна, че за да е сигурна, ще трябва да прочете всяка дума. Като потисна въздишката си, тя започна да чете и да прелиства страниците.

Без да каже нито дума повече, Джейк седна от другата страна на масата — срещу нея. Взе следващия по-малък оформен куп от папката и започна да чете. Щеше да направи всичко, от което тя имаше нужда — както винаги. И на нея й беше приятно, че независимо какво друго ставаше между тях, Джейк все така беше с нея — нейният най-добър приятел.

След два часа те все още се занимаваха с това. Най-лошото беше, че макар да обсъдиха много възможности и поспориха за някои аспекти, не бяха стигнали до нищо ново.

— Добре, достатъчно — каза Джейк, като прегледа документите, които бяха в скута му. И той протегна ръка през масата, за да затвори папката.

Сара би възразила, но беше така замаяна от четенето и очите така я боляха, че виждаше листа, макар папката да беше вече затворена, което й подсказа, че наистина е време да спре. Онова, което правеха, беше безполезно, ако не се направеше както трябва. Като хвърли поглед на папките, тя със съжаление разбра, че не бяха свършили и половината от работата. А като си помисли за всички папки, които бяха останали долу, раменете й безпомощно увиснаха.

Това щеше да им отнеме наистина много време, а всъщност шансът за успех беше много малък.

— Време е за лягане — каза Джейк твърдо и се изправи.

Погледът на Сара се спря на лицето му. Като се имаше предвид всичко, случило се между тях, сега тези думи бяха двусмислени. После Сара си помисли, че сигурно е много уморена, щом реагира по този пресилен начин, и се опита да отхвърли всички тези смесени образи — устата му върху нейната, ръката му върху гърдите й, твърдостта на тялото му, своя първи инстинктивен отговор. Но той сигурно беше прочел в погледа й нещо от онова, което ставаше в главата й, защото очите му потъмняха и той сви устни.

— Вече е почти полунощ — продължи Джейк. — Аз съм смъртно уморен.

Сара продължаваше да стои права на мястото си, без ни най-малко да е изненадана, че й се вие свят и се чувства малко несигурно на краката си. Той пъхна ръце в джобовете на дънките си, залюля се напред-назад на петите си и запита:

— И така, ще спиш ли с мен?