Карън Робърдс
Изчезнала (13)

Глава 13

Що се отнася до полицията, дума, написана върху прашния прозорец, не е кой знае какво. Дори тази дума. Дори когато Сара им напомни за Лекси и им обясни какво означава тази дума. Те дори не й противоречиха, не се ядосаха, не се държаха така с нея, защото беше повдигнала обвинение в изнасилване срещу един от тях. Просто показаха, че това въобще не ги интересува.

Чернокожият се възползва от настъпилото раздвижване, докато полицаите се занимаваха с припадналата Сара, а после изслуша истеричните й обяснения и се отдалечи. Отношението към това, обаче, беше различно — те се ядосаха.

Ако Сара не беше помощник на областния прокурор, те въобще нямаше да й обърнат внимание. Но тя все пак успя да накара двамата полицаи да направят снимка на прозореца, да вземат отпечатъци от лявата страна на колата и да разпитат събралите се около тях жители на квартала.

Никой нищо не знаеше.

— Дори да знаят нещо, няма да ни кажат — каза детектив Карл Секстън, докато се приготвяха да се качат в патрулната кола, за да продължат рутинната си обиколка.

Очите му бяха подпухнали, с торбички и тъмни кръгове около тях, но на нея й харесаха, защото изразяваха съчувствие. Той беше с посивяла коса, висок може би пет фута и осем инча и с леко коремче. Оставаше му една година до пенсия, беше баща на три вече пораснали дъщери, което според Сара влияеше на отношението му към нея. Тя го познаваше, беше работила с него по много от случаите, знаеше, че е сериозен човек и ще й помогне, ако може. Което беше още по-добре, той не й се сърдеше дори за това, че беше застанала на страната на Кристъл.

— Може да са били деца, които са играели наоколо, и въобще да няма нищо общо с дъщеря ти.

Неговият партньор, детектив Жанет Келсо, беше поддържана брюнетка, прехвърлила четирийсетте. Тя постави длан на капака на патрулната кола и се облегна на него, докато говореше със Сара, която седеше на задната седалка при отворена врата и гледаше как полицаите вършат работата си.

— Или…

Погледът й многозначително се спря на ръцете на Сара, свити в юмруци в скута й. За няколкото секунди, в които погледът й срещна този на Келсо, Сара осъзна, че така, както е седнала, трябва да вдигне глава, за да ги погледне, а това им дава чувство за превъзходство, за сила. Тя използваше същата техника, когато разпитваше свидетелите. Но в момента беше прекалено уморена и физически, и психически, за да се тревожи заради това, или да се изправи, за да промени положението.

— Вече ви казах, не съм написала аз тази дума върху прозореца — каза тя уморено. — Защо бих го направила?

Келсо сви рамене.

— Това е просто нещо, което трябва да изясним.

Секстън поне говореше така, сякаш искаше да се извини от името и на двамата.

— Този, който е направил това, трябва да е същият човек, който се обади снощи у дома. Гласът наистина звучеше така, сякаш се обаждаше дъщеря ми.

Трябваше да премисли цялата история отново. Телефонното обаждане, което я беше разтърсило до основи, беше — от гледна точка на полицията — няколко изречения от доклад, който още дори не беше разгледан. Един лист сред купищата хартия, натрупали се до уикенда. Лист, който щеше да се изгуби сред все по-нарастващия куп. Освен ако тя не се погрижи това да не стане. Което и имаше намерение да направи.

— Ще проследим и това.

Тонът на Секстън целеше да я успокои. Келсо изглеждаше нетърпелива.

— Не си ли се замисляла, че тези болкоуспокояващи, които вземаш, може би те карат да халюцинираш?

Въпреки използваните изрази, тонът на Келсо не беше нелюбезен. Тя хвърли многозначителен поглед към лепенката, която издаваше, че главата й е пострадала. Келсо очевидно вече се беше поинтересувала какви лекарства взема Сара тя чистосърдечно беше отговорила. „Лош ход“, помисли си сега. Но пък, от друга страна, истината си беше истина. Келсо поне обмисляше възможностите.

— Веднъж един лекар постави сестра ми на кодеин и тя виждаше вълци в банята.

— Телефонното обаждане е записано — отбеляза Сара.

— Но не и думите.

— Не. Съобщението не е записано.

Първите едри дъждовни капки заплющяха в краката им. Над главите им тресна гръмотевица, сякаш предупреждаваше за нещо.

— Ох! — Келсо вдигна поглед към небето.

— Такава беше прогнозата — каза Секстън, а новите дъждовни капки паднаха върху раменете му, върху бузите на Келсо и по паважа със зловещ плясък. — Трябваше да играя голф след работа.

И двамата влязоха бързо в колата, очевидно нетърпеливи да се скрият от дъжда, който вече валеше силно и ритмично. Секстън се обърна и я погледна.

— Да те закараме ли донякъде?

Тя изведнъж се почувства много стара, изтощена, съсипана от мъката. Очевидно това й личеше.

— Не. Благодаря.

Сара си пое дълбоко дъх и слезе от колата. Дъждовните капки заплющяха по нея, сякаш беше парче месо. Тя обаче се чувстваше добре заради хладината, която носеха. Във въздуха се усещаше мирисът на влажна земя и тя дишаше жадно и дълбоко, правеше усилие да се върне напълно в настоящето. Знаеше, че е все още в шок, че все още прекалено много мисли за Лекси и така смесва миналото с настоящето. Секстън затвори вратата след нея и полицейската кола потегли.

Сара огледа паркинга и видя, че тълпата се е разпръснала. Очевидно бързаха да се приберат, преди да са се намокрили. Що се отнасяше до тях, шоуто очевидно беше свършило, а и никой не искаше да стои на дъжда.

На Сара не й оставаше нищо, освен да отиде при колата си. До нея имаше може би трийсет крачки, но на Сара разстоянието се струваше огромно. Сега дъждът валеше още по-силно, мокреше косата и блузата й и се стичаше по бузите й като сълзи.

„Сълзите на небето“. Фразата се въртеше в главата й, но тя я усещаше като остра болка в корема.

Думата Йори вече почти не се четеше, размита от материала, който бяха използвали, за да вземат отпечатъци, и дъжда. Сара гледаше как големите дъждовни капки се стичат по стъклото, как размиват всяка буква, и в очите й се насъбраха сълзи.

Не. Нямаше да плаче. Не отново.

Премигна, за да прогони сълзите, и преглътна мъчително, за да освободи буцата в гърлото си. Всичко, което можеше да направи за Лекси сега, беше да бъде силна.

— Сигурна ли си, че не искаш да те закараме, Сара?

Секстън беше до нея, както и Келсо, двамата явно се бяха върнали, разбра Сара, когато вдигна поглед. Стояха, макар дъждът да валеше като из ведро, и я гледаха загрижено, мокреха се заради нея и от това тя не се почувства по-добре.

— Един от нас може да закара колата ти до вас. Няма проблеми.

— Не, ще се оправя, благодаря.

Поне гласът й беше силен и уверен, много по-силен, отколкото тя се чувстваше. Ръцете й също не трепереха, когато хвана бравата на вратата и я отвори. Освен ако не повярваше, че дъщеря й е дух, призрак и се опитва да се свърже с нея от отвъдното, това тук, както и телефонното обаждане, беше работа на някого. На някоя злобна, болна и изкривена душа, която иска силно да я нарани.

Ако се поддадеше на мъката, те щяха да спечелят. Проклета да е, нямаше да им достави това удоволствие.

Влезе в колата, радостна, че може да се скрие от дъжда, но без още да затваря вратата, защото Секстън и Келсо все още стояха там и я гледаха. Освен тях тримата, паркингът сега беше абсолютно безлюден. Всички се бяха скрили вътре.

— Ще сложа знака за важност от първа степен на тези отпечатъци — каза Секстън по-високо от обикновено, за да го чуят, въпреки плющенето на дъжда.

Косата му бързо залепваше за главата, лицето му беше мокро, раменете на сакото му — вече по-тъмни от останалата част.

— Човек никога не знае, може и да изскочи нещо — каза Келсо с тон, който подсказа на Сара, че тя не таи голяма надежда. После тя погледна Секстън. — Готов ли си да тръгваме?

— Да.

Келсо се усмихна леко на Сара, после забърза към тяхната кола, като наведе глава, за да се скрие, доколкото може, от дъжда.

— Ще направим каквото можем, Сара — каза Секстън. — Знам, че на теб ти е много трудно.

— Оценявам това.

Секстън кимна, обърна се и тръгна бързо след Келсо. Сара затвори вратата и постави ключа в таблото. В колата беше изненадващо тъмно и миришеше на мокри дрехи. Тя запали двигателя и включи фаровете на къси светлини, даде първо на заден ход, след това последва полицейската кола вън от паркинга. Включи чистачките и не отделяше поглед от задницата на тяхната кола, която не носеше отличителни белези. Шумът от работата на чистачките се смесваше с трополенето на дъжда и шума от плъзгащите се гуми и създаваше фон за нейните мисли. Тя все още беше в такова състояние, че не забелязваше почти нищо около себе си, и тези звуци не я успокояваха. Беше й невъзможно обаче да изключи периферното си зрение и дори да беше положила зверски усилия, тя пак щеше да го види — и последните букви от думата Йори се стопиха в дъжда.

Мина известно време, преди да осъзнае, че все още сляпо следва червените светлини на колата на Секстън и Келсо. Вместо да завие вдясно при първата пресечка след паркинга, което беше най-краткият път до дома й, тя беше завила наляво. Шокът сигурно я беше парализирал за секунда и сега тя забеляза пропуска с чувството на човек, току-що събудил се от сън. Беше вече почти навлязла в историческия район на града. Въпреки че оставаха още няколко часа до падането на нощта, дъждът беше станал причина за падането на здрач. Осветлението беше запалено в няколко от белите къщи имения, а големите стари дъбове, които растяха от двете страни на шосето, вееха клони на усилилия се вятър. Срещу нея идваха фаровете на други коли, замъглени заради дъжда. Повечето хора пътуваха към предградията, а не като нея — към града.

Сара забеляза къде се намира, но реши, че вероятно подсъзнателно е искала да дойде точно тук. Въобще не следваше колата на Секстън и Келсо. Съзнанието за това дойде рязко и силно като гръмотевичен удар. Тя пътуваше към единственото място, което обикновено избягваше на всяка цена — „Уотърфрант Парк“.

Мястото, където изчезна Лекси.

Нуждата да отиде там сега беше толкова силна, че почти предизвикваше болка и неудобство. Чувстваше се така, сякаш Лекси можеше да е там. Което беше глупаво и тя го разбираше с разума си. Лекси не беше в „Уотърфрант Парк“, тя най-вероятно не е била там от пет и половина на онзи слънчев юлски следобед преди седем години и почти със сигурност никога вече нямаше да е там. Но това беше последното място, на което бяха заедно, и сега, след всичко случило се напоследък, то я привличаше неудържимо.

Телефонното обаждане, разпилените играчки, изписаната върху стъклото дума — всичко това водеше началото си от този парк. Това може би бяха само шегите на някакъв садист, а може би имаха и по-тъмна страна, като например, отмъщение… Е, сега нямаше защо да мисли за това.

Работата беше в това, че ако изключеше вероятността мъртвата й дъщеря да се опитва да се свърже с нея, оставаше само едно неоспоримо заключение: Тези неща беше извършил някой, който дори физически е близо до нея и със сигурност познава и нея, и Лекси, от времето на нейното изчезване и дори — преди това.

Думата Йори беше станала тяхна ключова дума само три седмици преди изчезването на Лекси.

Търсещото й поведение можеше да е причина да е чула думата „уплашена“ по този начин, да се е заблудила. Всеки, дори Суити-пай, макар и малко вероятно, можеше да е разхвърлил играчките сред стаята. Но Йори — онзи, който беше написал думата на стъклото, най-вероятно я беше научил от самата Лекси. Защото Сара не я беше споменавала пред никого.

„Дали Лекси не я беше казала на своя похитител?“

Мисълта беше ужасяваща. Може би човекът, който вършеше всички тези ужасни неща, знаеше какво се е случило с дъщеря й. Може би тя, Сара, можеше да го намери. Може би дори можеше да намери Лекси.

Без значение къде беше Лекси сега, без значение какво беше станало с нея, заключението, до което Сара беше стигнала през всичките тези години, беше, че ще й е по-добре, ако знае нещо със сигурност, отколкото ако нищо не знае. Да не знае, означаваше да бъде обречена на някакво полусъществуване до края на живота си.

Секстън и Келсо бяха завили някъде по пътя, защото колата им вече не беше пред нея. Нямаше значение. Вече виждаше индиговите води на залива. Обикновено спокойната повърхност на водата сега беше на вълнички, покрити с бели шапчици. На общественото пристанище лодките, завързани за пристана, се клатеха и подскачаха нагоре и надолу. Други лодки се прибираха към пристанището, подгонени от бурята.

Тя зави и навлезе в „Бей стрийт“ и минути по-късно колата й спря до тротоара от другата страна на „Уотърфрант Парк“. Дъждът беше намалял и сега ръмеше, но непрекъснато, разбра тя, когато слезе от колата. Беше шест и десет минути, а паркирането тук след шест часа беше безплатно.

В онзи ден в парка имаше специално събитие — пикник. Годишният фестивал в Бофорт беше в разгара си, когато те пристигнаха около пет часа. Нямаше свободни места за паркиране и двете с Лекси оставиха колата на общинския паркинг и трябваше да изминат цели две пресечки, за да стигнат дотук. Имаше спектакъл от опасни номера на водни ски в залива, тълпата гледаше и аплодираше, когато двете с Лекси влязоха в парка. Когато водните ски приключеха, щеше да има надбягване на костенурки, концерт на открито и накрая щяха да изберат красавицата на фестивала.

Сара вече не усещаше дъжда. Прекоси почти безлюдната улица и мина през високите тухлени стълбове, които отбелязваха входа на парка. Оттук бяха влезли тогава и двете с Лекси. И тогава денят беше влажен и горещ, но, за разлика от сега, тук гъмжеше от хора. Сега валеше, беше мрачно. Небето беше сиво и от време на време все още се чуваха гръмотевици. Откъм залива подухваше вятър и раздвижваше листата на палмовите дървета, които растяха от двете страни на алеята. Във въздуха се носеше миризмата на риба от рибарските лодки. Ако имаше други хора в парка, тя не ги виждаше.

Първото правило при разследване на престъпление беше да се следват доказателствата, независимо накъде те водят. Щеше да започне още веднъж от самото начало, да, точно това щеше да направи.

Щеше да се върне по стъпките си от онзи ден, доколкото беше възможно, да повтори стъпките на Лекси през онзи ден, да се опита да види всичко с нови очи. Кой беше там тогава, кой имаше причина да я тормози сега?

Това беше нова перспектива и тя й даваше, макар и малка, надежда. Ако само успееше да направи някаква връзка, можеше, само можеше, да открие нещо, което да я отведе до Лекси.

Тогава тя беше само на двайсет и четири, стройна, но с женствени извивки, облечена в червена тениска и къса дънкова пола, обула леки сандали, загоряла и красива, с блестящи сини очи, черната коса се разпиляваше по раменете й, винаги готова да се усмихне. Мъжете я заглеждаха, откъдето и да минеше, но тя нямаше време, което да пилее по тях и не беше доволна от вниманието им. Човек би помислил, че като се имаше предвид какъв ужас щеше да последва във въздуха би трябвало да тегне някакво предчувствие, тя да е получила някакво предупреждение, че светът й скоро ще се разпадне на милиони парченца, но — не. Тя беше щастлива през онзи ден, убедена, че въпреки трудното начало, сега се движи в правилната посока. Лекси беше преобърнала живота на Сара и тя си спомняше чувството за пълнота, което беше изпитала, докато държеше дъщеря си за ръка и двете пресичаха улицата. Когато стигнаха от другата страна и бяха в безопасност, Лекси, разбира се, се беше освободила, защото беше убедена, че само бебета се държат за ръцете на майките си. Една до друга, те влязоха в парка и отидоха до павилиона, където щеше да се проведе церемонията по награждаването. Като една от родителите доброволци, Сара трябваше да вземе участие. Всеки трябваше да донесе по някакво блюдо и щяха да гледат фойерверките, докато хапват. А после щяха да раздадат наградите.

— Мамо, защо не можеше да вземем и Суити-пай? — запита Лекси, която подскачаше щастливо до нея.

Лекси знаеше отговора, разбира се, защото бяха водили този разговор няколко пъти през деня. Обаче дъщеря й обичаше да бъбри, а и обожаваше Суити-пай. От мига, в който Лекси го беше взела, след като от приюта го бяха оставили пред супермаркета, където никой не можеше да пропусне да го забележи, той винаги беше пръв в мислите на дъщеря й.

Колко пъти Сара си беше мислила, че ако бяха взели Суити-пай в парка онзи ден, всичко можеше да се развие по различен начин? Милиони, най-малко. Той щеше да е непрекъснато с Лекси, а дори тогава Суити-пай беше куче, с което всички трябваше да се съобразяват. Най-вероятно, ако бяха взели Суити-пай със себе си, както беше искала Лекси, сега тя щеше да е тук с нея.

Ако само, ако само, ако само. Двете най-безполезни думи в английския език.

Сара беше отговорила, че не могат да го вземат, защото там ще има прекалено много хора. Същия отговор беше дала няколко пъти и преди и вероятно щеше да й се наложи да го повтори още няколко пъти, преди денят да свърши. Нейната весела малка дъщеря беше много настоятелна. В гласа на Сара вече се долавяше малко нетърпение, защото темата, по нейно мнение, се беше изчерпала вече. Освен това, беше невъзможно горещо, тя се тревожеше дали ще успее да свърши всичката работа, която си беше взела за у дома за уикенда, а и й беше трудно да носи всичко — торба с банския на Лекси, подаръка за благодарност, който щяха да дадат на треньора, купата с храната, която щеше да е нейният принос за тържеството. В купата имаше само салата и тя знаеше, че това е малко, но просто нямаше време да готви, а готовите ястия, които някои от другите майки носеха, бяха непосилни за нейния бюджет. Когато към всичко това се прибавеше склонността на Лекси да тича пред нея, а паркът беше наистина претъпкан, което правеше наглеждането й трудно, да, тя започваше да се чувства малко нервна.

Сара сега изпитваше страшна мъка, че последните моменти, които беше прекарала с дъщеря си, бяха изпълнени с такива дребни грижи.

— Хей, момиченце, искаш ли балон?

Един клоун тръгна към Лекси, а ръцете му бяха заети с поне дузина яркоцветни балони. Той беше в пълно клоунско облекло, рошава черна перука, боядисано лице и огромен червен нос, цветен костюм. Погледна Сара, която бързо скъси разстоянието между себе си и дъщеря си.

— Само един долар.

— Не, благодаря — каза Лекси, преди Сара да е успяла да отвори уста, защото дори на пет години тя знаеше, че парите никога не им стигат и нямат излишни за такива неща като балони. После продължи да подскача напред по пътеката, по която Сара вървеше сега.

От този спомен Сара изпита ужасна болка. Лекси сигурно искаше да има балон. Но по онова време изглеждаше много по-важно да спестят един долар.

Ако трябваше да преживее всичко отново, щеше да купи балон на дъщеря си.

Само че едно от нещата, които беше научила по толкова болезнен начин, беше, че в живота няма връщане назад.

Клоунът беше много жив спомен и сега тя си го спомни поне за стотен път. Той беше един от първите хора, които изникнаха в ума на Сара, когато беше станало ясно, че Лекси е изчезнала. Като последица от това, полицията, тя самата, а по-късно и агенцията на Джейк, го бяха проучили основно. Доколкото те можеха да твърдят със сигурност, той нямаше нищо общо с изчезването на дъщеря й. И освен ако не беше използвал чуждо име, не беше част от живота й сега.

Така че тя остави спомена да се стопи.

— Лекси!

Миг по-късно Лекси беше възторжено поздравена от приятелката си Джини, която също беше част от отбора по плуване, докато техните съотборници Тод и Андрю ги бяха отминали, като че ли никога досега в живота си не ги бяха виждали. Пет — и шестгодишните момиченца се смесваха толкова добре, колкото се смесват олиото и водата. Вече бяха почти стигнали до павилиона и около тях имаше и други родители — тези на Джини, на Тод и на Андрю. За всяко дете от отбора беше дошъл поне по един родител, а на повечето — дори двамата. Сара говори с почти всички тях, докато слагаха масите, а децата играеха наблизо.

Родителите бяха проверени, затова Сара не спря спомените си на тях. Сега, като пристъпи в павилиона, се опита да си представи тълпата, която я заобикаляше през онзи ден.

Почти с размерите на баскетболно игрище, павилионът беше един от трите, разположени в парка, и отборът по плуване го беше наел за онзи ден. Той имаше зелен метален покрив, подпираха го пак метални подпори. Подът беше от излят бетон, метални маси за пикник бяха подредени в центъра в две спретнати редици. Павилионът беше отворен от всичките си четири страни. Сега беше тъмен, мрачен и влажен не само заради дъжда, но и заради влагата, която прииждаше от залива. Единствените звуци бяха естествените за околната среда — барабаненето на дъждовните капки по покрива, шумоленето на листата, разбиването на вълните в тясната плажна ивица. Но тогава мястото се изпълваше от говор и смях, от щастливи възрастни и деца, беше гореща като в пъкъла и мирисът на вкусна храна изпълваше въздуха. Зад пределите на павилиона беше тълпата, която по-късно полицията пресметна на хиляди души. Потокът от хора, които минаваха край павилиона тогава, не секваше нито за секунда. Местни жители, но и много дошли от други места, също. Туристи, които бяха дошли специално за фестивала. Участници в изложбите заедно със семействата си. Търговци. Всякакви хора.

От самото начало, тази разнородна тълпа правеше намирането на заподозрени толкова трудно.

Като затвори очи, Сара се опита да си спомни, опита се да си представи сцената, за да се открие някое лице, за да види нещо, което й беше убягнало преди.

Заключението, до което стигна, беше, че това е невъзможно. Всичко, което успяваше да си представи, беше огромна аморфна маса, неясно петно от цветове и движения. Никой не изпъкваше. Никой.

Дишането й се беше учестило, разбра Сара, когато отвори очи, а стомахът й отново започна да се свива. Като се огледа наоколо, тя видя масата, върху която беше оставила салатата между множеството други блюда. Тогава беше гладна и от мириса на храна стомахът й беше започнал да къркори. А сега й прилошаваше дори само от спомена.

Стоеше до масата и разговаряше с майката на Джини, когато Лекси я подръпна за ръката.

— Ема е донесла торта.

Сега, като си спомни думите на Лекси, Сара потръпна.

Майката на Ема беше решила да убие два заека с един куршум и да отпразнува рождения ден на дъщеря си заедно с церемонията по раздаването на наградите. Беше оставила тортата на дясната предна маса и децата, развълнувани, се бяха скупчили около нея. Дори бяха започнали да палят свещичките. И Лекси помоли да й позволи да отиде да си вземе от тортата.

А Сара, господ да й е на помощ, се беше съгласила.

Сара забеляза отсъствието на дъщеря си след десет минути. Беше напълнила две чинии с храна за себе си и за Лекси и отиде да я измъкне от тълпата около тортата, за да се нахранят заедно.

Лекси не беше там.

Майката на Ема си спомни, че й е дала парче торта.

Ема си спомни, че Лекси казала: „Аз също скоро ще стана на шест“.

Тод си спомни, че я беше видял в края на павилиона с почти празна чиния, да хвърля трохи на две чайки.

След това — нищо. Никой нищо не си спомняше.

Обезверена, изпаднала в паника, вкаменена от ужас — такава беше градацията на чувствата й, която Сара си спомни сега. Ставаше все по-ясно, че няма да намерят Лекси, и в гърдите й се образува буца. В онзи ден паркът беше пълен с народ. Хората бяха навсякъде — вървяха по пътеките, лежаха върху одеяла на тревата, тълпяха се на плажната ивица до водата. При толкова много хора, как беше възможно никой да не беше видял изчезването на Лекси?

Но никой нищо не беше видял или поне никой не признаваше.

Отначало Сара беше започнала да я търси сама и да я вика по име. После към нея се бяха присъединили и другите родители, после — охраната на парка и накрая — полицията. Като в кошмар, фестивалът около тях продължаваше. Виковете на участниците и зрителите на състезанието с костенурки изпълваха ушите на Сара, докато тя тичаше по пътеката и викаше дъщеря си.

С падането на нощта Сара призна ужасната истина — Лекси беше изчезнала.

Но дори тогава тя не беше разбрала всеобхватността на това събитие. Не беше разбрала, че изчезнала означава изчезнала завинаги. Не беше разбрала, че седем години по-късно тя все още ще търси дъщеря си и че всичките й усилия да я намери ще се окажат безполезни.

Сякаш Лекси просто беше изчезнала от лицето на земята. До обаждането снощи и думата Йори днес.

Дъждовните капки падаха по лицето й и Сара осъзна, че вече не е в павилиона, а върви по тясната асфалтова пътека, която води към залива. По тази пътека я беше потърсила първо и тогава, като си беше пробивала път през младежи, пийнали повече бира, беше минала покрай една засмяна млада двойка и майка с дете, току-що проходило, край човек, който държеше над главата си червен чадър. Докато вървеше по стъпките си сега, докато палмите шумоляха и от двете й страни, а лампите в парка светваха една по една, а дъждът бавно се просмукваше в дрехите й, спомените се връщаха на вълни. Ярки спомени, в които тя се потопи с усърдието на археолог, който иска да открие все още запечатана фараонова гробница.

Мъж с престилка на червени и бели райета буташе количка и продаваше хотдог и кифлички. Не можеше обаче да си спомни чертите на лицето му. Друг мъж, бездомен, и това личеше, се беше надвесил над метална кофа за боклук и проверяваше съдържанието й — нямаше нищо познато в него. Светна фотоапарат, Сара се обърна и видя, че заедно с група униформени клакьорки зад нея, тя е снимана за плакат. Видя само долната половина от лицето на момчето, което снимаше, но нищо в рошавите черни мустаци и малката стисната уста не я подсети нещо.

Но все пак нещо кръжеше, сякаш я изкушаваше, в подсъзнанието й — там, където не можеше да го стигне. Какво беше то! Сара се опитваше да го улови, но колкото повече усилия полагаше, толкова повече спомените й се изплъзваха.

Вече беше стигнала до оградата, която ограничаваше достъпа до плажа до няколко възможни места. Разбра, че е стигнала до нея, защото просто й се наложи да спре да върви. Дъждът все така я заливаше, хладен и леко солен върху устните й. Лекият му тропот по земята изпълваше ушите й. Косата й беше мокра, дрехите й бяха мокри и тя започна леко да трепери заради бриза, който подухваше откъм морето. Премигна, за да не влезе водата в очите й, и скръсти ръце на гърди в рефлекторен опит да запази топлината на тялото си, докато гледаше втренчено водата в залива. Водата беше толкова тъмна, че изглеждаше почти черна, а небето беше само с един тон по-светло. Сега белите шапчици на вълните бяха по-високи, в далечината проблесна светкавица. Бурята, която ги заплашваше от часове, бързо приближаваше.

— Лекси! — прошепна Сара в мрака и дъжда. Гласът й беше бледо подобие на агонията, която я разяждаше отвътре. — Лекси, къде си?

После забеляза с периферното си зрение тъмните очертания на мъж, който бързо се приближаваше към нея. Почти едновременно с това, една ръка се сключи около нейната. Изненадана, стресната и извадена от мислите си, Сара подскочи и извика, започна да се бори, за да се отскубне.