Емил Верхарн
Есенен час

Твойта скръб е моя, о, последна есен!

Хленч из тъмни бори с вятъра понесен,

златни вред листа, от кръв листа —

върху позлатени мъхове, блата —

Плач на дървесата — моя плач,

моя беден плач развян в света…

 

Твойта скръб е моя, о, последна есен!

Ярост треперяща, гняв на вихър бесен —

храсти поломени, с вдигнати ръце,

отстрани край пътя — страх гнети сърце —

голи храсти с молещи ръце,

мойте бедни вдигнати ръце…

 

Твойта скръб е моя, о, последна есен!

Там сърце строшено — прах с калта размесен:

свойта безнадеждност скърца тя без край,

като дървесата криви тя ридай —

Вик из далнините — моя вик,

моя беден вик, що глух блуждай…