Емил Верхарн
Пред огнището на спомена

Макар че вече, в тази вечер,

разронва есента

далече

в полята немощни листа;

макар че вече есента,

сред тази вечер, с вихрени ръце

коси

от пламенните рози

последните им цветове — в нощта

натегнали от бледнина.

О, нека заедно със тез цветя

есенний вихър не срази

цветята в нашето сърце, —

но двама ний, пред жаркий плам

на спомена във златното огнище,

но нека двама там,

пред огъня, се свием ний с колене и ръце.

 

О, против траурните болки в бъдещето скрити

и против времето, що слага край на всеки чар,

и против наший страх, и против нас самите —

о, нека ний се свием там пред пламенната жар

в огнището, разпалено от наший спомен,

Макар че есента,

със своя плащ огромен

от буря, мрак и мраз,

виси

над лесове, ливади и блата —

дано скръбта й не срази

поне спокойната градина вътре в нас,

където в светлина и самота,

звъни на наште мисли равний ход.