Ана дьо Ноай
Ева

В лазур и лека сянка потъва вечерта,

над белий друм, далече, раздиплени безшумно;

и хиляди прозорци, виж, светват над града:

бъди без гордост, Ева, без страх и без разумност.

 

Пламтеше жарко слънце в прозореца цял ден,

сърцето ти бе тежко, ръцете ти — без сила…

Но в тоя час, от нега и трепет освежен,

луната с блага сянка любовний блян закриля.

 

Ела в прохладата на шумно-листний лес,

о, плачущи безумно и знойна от желание:

Природата духа ти, жадуваш и злочест,

във своите дълбоки прегръдки ще обхване.

 

Виж: въздухът е пълен с роса и аромат,

за да смири блажената и тежка немощ,

вечерни пеперуди след своя танц крилат

облъхват те тъй нежно и мъката отнемат.

 

О, виж: природата, величествена, вечна,

не стряскана от нашата надменност, жалби, зло,

трепти и се разтваря в нощта като крило

пред тия, що се дирят по пътища далечни.

 

Дали сме ний доволни от всеки неин плод —

лоза и ябълка, — не иска тя да знае;

тя тръпне и се смее, когато с влюбен ход

човешкий род в недрата й сенчести блуждае.

 

О, Ева, сокове, мед, сладост и смоли

преливат в тази вечер опиващи сърце ти;

послушай, дивен порив у тебе ромоли —

в тоз час блажено се прегръщат цвете с цвете.

 

Възпламват в небесата безчислени звезди,

зашумените клони потрепват с нежен ромон

и към луната вдигат се морските води,

проплаква нейде птица неволен стон бездомен.

 

Влез, Ева, беззаветно в кръга на летний чар,

облей сърцето си в струите на съдбата,

срещни без трепет сладката борба, — нектар

разнася вред пчелата на страстната наслада.

 

Виж, целий свят те гледа и чака с жаден зов,

— дъх сладостен в таз вечер те разтопява цяла,

като земята е дълбоко твойто тяло,

сърцето ти се впуща и стене: О, любов…