Луиза Акерман
Човекът

От случая захвърлен, тук върху таз планета,

изгубен като в някой безбрежен океан,

над бездна аз се нося, увиснал над небето,

        сред Нищото развян.

 

И все пак, ето чувам гласа на таен жребий —

сред бурите страхотни, дълбоко през нощта,

зове ме той и вика: „Ела! Аз чакам тебе

        и с тебе мисълта.“

 

Безцветен мрак тежеше навред над естеството,

бе още мъртво всичко — без ум, без цел, без път.

Явих се аз; и ето — тогаз сред веществото

        зачена се духът.

 

Изтръпнал и учуден от туй, че съществувам,

вълнението свое аз овладях в тоз час;

познах се сред Всемира — и вътре в мене чувам

        глас, който казва: „Аз!“

 

Макар все още пленник на свойта плът разтленна,

на слепите нагони веригите разбих;

Свенливост аз създадох и Правда съвършена

        из себе си родих,

 

И диря аз тревожно във всичко цел, причина.

Всемирът е пред мене безцелно празненство.

Божествен смисъл вливам в невярната картина

        на всяко вещество.

 

Свободно смърт и болка аз мога да презирам.

О, твърд неумолима, не ще ме смажеш ти!

Защото лъч надежда и в мъките съзирам,

        и тръпна от мечти.

 

И Нищото пред мене — страхотна, пуста бездна —

изпълням с моя сетен дъх — и отлитам в мрак…

Светът ме стяга в клетка; в един копнеж аз чезна:

        от тук — към оня бряг!

 

Аз — сянка мимолетна — бленувам само вечност.

Действителност! Напразно: все пак оставам цял,

непобеден от тебе; и в сребърна далечност,

        там — моят Идеал!

 

И с гордост съзерцавам просторите безкрайни

и нощите дълбоки с безчислени звезди.

Вий, светове потайни! Аз имам свои тайни

        във моите гърди!