Марселин Деборд-Валмор
Обезлистен венец

Ще ида, ще ида с моя венец обезлистен

в градината вечно цъфтяща на моя баща;

и там ще излея душата си болна и чиста:

баща ми е лекар на болките и на скръбта.

 

Ще ида, ще ида — и с сълзи поне ще му кажа:

„О, виж ме, аз страдам…“ И в своята милост без край

над мене той взор ще склони, и по бузите влажни,

по бледото чело детето си той ще познай.

 

И той ще ми каже: „О, мила душа угнетена!

Нима е земята за тебе нерадостна днес?

Душа, аз съм Бог: остани ти спокойна у мене;

ето твоето жилище, ето сърцето ми: влез!“

 

О, радост! о, милост! о, свято убежище! Татко!

Послуша ти своето чедо, ридаещо в страх!

С надеждата аз те намерих, след лутане кратко,

и в тебе намирам, което загубила бях.

 

Не ще ме отвъргнеш ти с мойта загубена хубост:

световната злоба небето не иска да знай.

Не ще обвиниш свойто щедро дете ти във глупост,

че — без да продавам — отдала съм всичко докрай.