Кирил Влахов
О, съдба…

О, Съдба несправедлива,

но май ти по̀ отива

образът на самодива —

дива, зла, жестока,

дращеща със нокът

черен и студен

плътта ми тръпнеща и жива.

Ах, всеки ден

наливаш в мен

отровата горчива

и сърцето я попива…

 

О, живот лъжлив, нечестен,

защо тъй хищен си, нелесен,

защо душата вместо с песен,

с плесен пълниш и със болка?

Още колко тъй ще бъде, колко…

двама да се борим ние с тебе —

мой сирашки тъжен жребий,

и една след друга да погребвам

аз мечтите си лъчисти;

да помръкват моите зеници,

задето нямам аз връстници;

ни приятели, ни близки —

като животно диво зад решетка

хора непознати в мойта клетка

да подхвърлят някакви огризки…

Та туй е жалко.

А толкоз малко…

Толкоз малко искам!

 

Искам аз ръка протегната

към мене,

(уморих се само аз

към вас да тичам:

и да ви треперя,

и да ви развличам)

искам малко уважение;

достатъчно над мене тегнаха

думи скрити, неизречени,

достатъчно ни пречеха

тез лични и безлични,

и комични интереси:

за кого са? За къде са?

Една усмивка — весела и жива,

поглед който ме разбира, жест,

или сълза една горчива

когато тъжен и злочест

аз бавно тлея и прелива

в сърцето мъката лютива…

 

Но уви, далече вие сте от мене,

и мога аз единствено с лъжа,

само малко да ви приближа,

а тя, аз зная, нищо не променя!

 

Ако на нещо много аз държа

(тъй ме учи всеки ден живота…)

и силно искам да го задържа,

(за да не бъда никога самотен…)

трябва алчно аз да го погледна,

да се протегна

и да си го взема…

(и край със жребият сиротен…)

 

Но, знаете ли,

няма да го сторя.

Защо ли? Може би съм смотан…

но аз ще продължа

къде с лъжа, къде ще моля

и ще тъпкам яростно с крака

аз свойта чест и свойта воля…

И за какво? Нали ви казах вече —

заради оназ добра ръка

която още твърде е далече…