Калин Вълов
Ти бе моята крепост…

Ти бе моята крепост,

моето верую, моята светиня.

Уповавах се изцяло на тебе,

пред величието ти и твоята сила.

 

Не ме вини, че безумно ти вярвах,

за мене бе ти живот и опора,

без които отдавна да бях се изгубил

и днес сърцето ми да е изстинал въглен.

 

Но то тупти в гръдта ми и не спира,

по тебе то гори, по-горещо и от въглен,

по-силно от всеки друг останал мускул.

Боли, но спре ли, всичко свършва.