Даниел Стийл
Тайни (17)

17

От медицинската служба пристигнаха тъкмо навреме, този път имаше съмнения, че е засегнат мозъкът. Когато Бил се обади в болницата, не му позволиха да разговаря със Санди. Два дни по-късно, след като бе звънил стотици пъти, му отговориха, че е изписана. Майка й му съобщи, че веднага е изчезнала, и отново никой не знаеше къде е. Бе им известно единствено, че живее с търговец на наркотици, някъде в Ингълуд, но никой не бе сигурен, а родителите й бяха вдигнали ръце от нея. Не се бе явила в съда по обвиненията, които бяха повдигнати срещу нея в края на август, и имаше заповед за арестуването й. Ситуацията бе кошмарна, Бил не знаеше как да постъпи. Бидейки в Ню Йорк, не можеше да направи почти нищо, мъчеше се да се съсредоточи върху работата си. На следващия ден, след като бяха намерили Санди, се наложи да снимат единствената му сцена осемнайсет пъти и той усещаше, че ще полудее, като се опитваше да не мисли за нея.

— Мога ли да ти помогна някак си? — попита го внимателно Джейн след снимките, но Бил само поклати глава и извърна очи, за да не разбере тя чувствата му. Съвсем ясно беше, че с него става нещо. Когато най-сетне я погледна, очите му бяха на уморен човек.

— Не, но ти благодаря. — Джейн беше чудесна жена, макар той да нямаше много общо с нея. Непрекъснато говореше за децата си. Ала Гейбриъл беше тази, която го подлудяваше. Държеше се толкова приятелски и весело през цялото време, че приличаше на малко кученце. Искаше да репетират заедно всяка свободна минута, която имаха, а той не желаеше да я вижда. Силно му напомняше Санди и правеше живота му още по-труден.

Дори Мел забеляза, че Бил е по-мрачен, отколкото при пристигането им, но докато вечер преглеждаха заснетия през деня материал, установяваше, че въпреки всичко играта му е безупречна.

— Добър е — призна режисьорът. — Ще стане още по-добър, когато се успокои. Почти през цялото време е толкова притеснен, сякаш всеки момент ще експлодира от натрупаното вътрешно напрежение. Но си знае работата. Професионалист е. — Именно това го спасяваше и караше другите да му прощават мрачните настроения. Единственият човек, когото той явно отблъскваше, бе Габи. Ала тя имаше свои собствени проблеми, които не бе споделила с никого. Майка й се обаждаше по пет пъти на ден и я молеше да прекара Коледа с тях.

— Скъпа, посочи ми една основателна причина. — С всеки ден гласът ставаше все по-настоятелен, а Гейбриъл с мъка запазваше спокойствие. Писна й да дава обяснения.

— Работя по осемнайсет часа дневно, мамо, всеки ден ставам в четири и половина.

— Трябва да се храниш. Защо не идваш на вечеря у нас? — В официално облекло с още двеста от най-близките приятели на родителите й. За Шарлот това имаше смисъл, но не и за Гейбриъл.

— Вечерям в стаята си и репетирам с останалите колеги. — Всъщност се упражняваше само с Джейн, но все още не бе изгубила надежда, че ще привлече и Бил в свободното им време. Убедена бе, че така ще подобри играта си.

— Това не е здравословно, скъпа. Имаш нужда да излизаш.

— Казах ти, ще дойда на Бъдни вечер.

— Тук си от три седмици, а още не сме те видели. Чакам те утре вечер. Всички те са твои стари приятели и много искат да се срещнат с теб. — Глупости, на никой не му пукаше и тя го знаеше. Всички те бяха приятели на родителите й, хора, които й бяха неприятни. Най-големите имена в Ню Йорк, постоянно присъствие в авторитетните светски списания и справочници, където публикуваха снимки на скъпите им порцеланови и кристални сервизи, на масите, подредени за вечеря за двайсет души във вечерно облекло. Този живот тя ненавиждаше от дете, а сега не бе променила отношението си. Дори го бе намразила още повече, животът на родителите й нямаше нищо общо с нейния. Той принадлежеше единствено на тях. Въпросните хора никога не бяха се нареждали сред приятелите й. За тях Гейбриъл не беше нищо друго, освен „дъщерята на Шарлот и Евърет“.

— Мамо, наистина не мога. Нямам какво да облека. Оставих всичко в Калифорния. — Това не беше съвсем вярно. Имаше официални тоалети, изработени за нея от Франсоа Брак, и тя можеше да вземе нещо под наем. Никой нямаше да се възпротиви. Знаеше, че Сабина вече бе обличала две-три от вечерните си рокли, когато излизаше с Мел, и не й направиха забележка, тъй като те изглеждаха достатъчно добре за снимките.

— Ще поръчам да ти изпратят нещо от „Бендълс“.

— Не искам нищо от „Бендълс“. — Вече говореше през зъби. — Не желая да идвам.

— Чакаме те в седем и половина. — Майка й затвори, а Гейбриъл остана загледана в слушалката, която държеше в ръка.

— Майната му. — Майка й нямаше да се промени. Очакваше Габи да се появи на шибаното им парти по случай Бъдни вечер. Лош късмет, че беше на снимки в Ню Йорк. Сякаш отново бе дете, непрекъснато й заповтаряха, така беше, след като отиде в „Сейнт Пол“ и дори в Йейл. Не пожелаха да разберат, че дъщеря им е пораснала. Дори сега, когато живееше на Западното крайбрежие и имаше своя работа и кариера. Те не им придаваха значение. Преструваха се, че няма такова нещо и че тя не е актриса.

На следващата сутрин бе в отвратително настроение, но то тъкмо отговаряше на духа на сцената, в която щеше да се снима с Бил. Сценарият предвиждаше между тях да се разрази голям спор и Габи изглеждаше съвсем искрена, като му се разкрещя и хвърли нещо по него. Вероятно не можеше да е по-добре дори да бяха репетирал и в продължение на седмици и двамата бяха доволни, когато си тръгнаха от снимките, макар че той не й каза дума. Тя влезе в гримьорната си и неохотно подбра една рокля. Беше семпъл вечерен тоалет от черно кадифе. Подписа се на калъфа, а роклята отнесе в хотела същата вечер, когато се качиха с Джейн в лимузината.

— Ще ходиш ли някъде? — Джейн й се стори доволна. Толкова бе мила с всички, че на Габи й стана мъчно. Изглеждаше самотна и май бе лапнала въдицата по Зак. Той явно я харесваше, но очевидно страстта му не бе всепоглъщаща.

— Ще излизам с приятели. Живяла съм тук. — Тя се извиняваше, а Джейн се радваше за нея.

— Дъщерите ми пристигат утре от Лос Анжелос. Мисля да им покажа снимачната площадка, да я разгледат преди коледната ваканция.

— Сигурно ще им е интересно. — Но Гейбриъл не беше изпълнена с ентусиазъм. Докато пътуваха към хотела и минаваха край разнообразните пищни витрини на магазините по Медисън Авеню, тя се чувстваше съсипана както никога преди. Знаеше, че апартаментът на родителите й ще е претрупан както винаги с коледни дръвчета, подготвени от цветаря им за хиляди долари. Дори и като дете ги мразеше. Всичко беше толкова изкуствено и съвършено. Нямаше топлина, нито уют, така както трябваше да е на Коледа, със смешна украса и пуканки по дръвчето, както за останалите деца. Очакваше да присъства на поредната гощавка, която светските списания после щяха да опишат подробно, както на няколко пъти досега.

Двете жени се разделиха в коридора на хотела. Гейбриъл отиде да се преоблече, питаше се как в крайна сметка майка й я бе принудила да отиде у тях. Беше поръчала лимузина за седем и петнайсет, събра косата си на кок и в красивата рокля на Франсоа Брак приличаше на малка принцеса, когато слезе по стълбите и се натъкна във фоайето на Бил, който носеше в ръце списания. Спря я и й се стори заинтригуван, сякаш наистина се интересуваше какво ще прави тази вечер. Тя му се усмихна и заговори за сцената, която снимаха същия следобед.

— Мисля, че беше супер.

— Така смятат всички — отвърна той неопределено.

— А ти?

— Винаги може да се направи по-добре. — Имаше навик да критикува всичко и всекиго. Според Джейн Бил се държеше така, защото бе нещастен, но Габи приемаше това като неуместно извинение за постоянно мрачното му настроение. Трудно бе да се обясни поведението му.

— Не бъди толкова суров към себе си.

— Не съм. Знам кога мога повече. На парти ли отиваш? — Тя се изненада, че той се поинтересува, защото по правило едва я поздравяваше и винаги се сопваше, когато го заговореше.

— Ще се видя с приятели.

— Хубава рокля. От гардероба на филма ли я взе? — В тона му имаше нещо подигравателно и бузите й пламнаха, заради което тя се презря.

— Да, но подписах бележка, не се тревожи.

— Няма значение. Чух, че Сабина непрекъснато ползва тоалетите. Дори в договора й пише, че би могла да ги задържи, може би и ти ще направиш същата сделка.

Всяка негова дума обаче звучеше заядливо и на нея й се искаше да го зашлеви.

— Ще имам предвид. — Отдалечи се, замятайки кадифеното наметало на раменете си, той я проследи с поглед, после промърмори „лека нощ“ и забърза към асансьора да го хване, преди да е тръгнал нагоре. Опита се да забрави забележките му, но те все едно влошиха настроението й за вечерта, която и без това подозираше, че ще й е неприятна. И то с основание, мислеше си тя, докато се качваше с асансьора в сградата на ъгъла на Пето Авеню и Седемдесет и четвърта улица, икономът я чакаше на площадката. Той посочваше на гостите къде да оставят палтата си, посрещаше всеки, топло прегърна Гейбриъл, а един фотограф от „Умънс Уеър Дейли“ побърза да я снима. Изведнъж тя разбра в какъв капан е попаднала. Несъзнателно се бе изложила на вниманието на печата и анонимността й като Гейбриъл Смит внезапно бе застрашена. Цяла вечер избягваше апаратите, но безуспешно, присъстваха четирима репортери, всеки с фотограф, и отделно техни колеги от „Умънс Уеър“ и „Таун енд Кънтри“.

— Скъпа… изглеждаш чудесно… добре дошла вкъщи!… — Майка й я целуна, като внимаваше да не развали грима си, двете тъмнокоси хубавици, които си приличаха, бяха увековечени за идните поколения и за читателите на неделните вестници. Майка й бе красива, както винаги, в тъмносиня атлазена рокля на „Галанос“, с подходящ шал и поразителна сапфирена огърлица в комплект с обеци. — Баща ти те чака в библиотеката. — Посочи с елегантен жест към любимата стая на баща й, а тълпата новопристигнали все едно я побутна натам; сред гостите обикаляха сервитьори с табли с хайвер и шампанско. Познаваше приблизително половината от помощния персонал и две трети от гостите, едва откри баща си сред навалицата около бара. Както обикновено пиеше водка „Столичная“ с много лед, погледът му светна, щом видя Габи.

— Ето я… малкото ми момиче… о, боже, колко си красива. Майка ти ще ревнува. — Когато я гледаше, очите му винаги танцуваха. Евърет Торнгън-Смит обожаваше единственото си дете, както твърдеше жена му, до безумие. Тя се отнасяше по-разумно към Гейбриъл, макар че също я обичаше, но доста се разочарова, когато Габи за нейна почуда настоя да подхване кариера в Холивуд. Затова майка й не се интересуваше твърде много от филма. Ала Евърет разказа на всички, че Габи „ще става звезда“ в продукция на Мел Уекслър. Обсъждаше списъка на актьорите и възторгът му нарастваше с всяка изпита водка.

— Тя засенчва Сабина Куорлс, уверявам ви! — Усмихна й се с обич, беше я прегърнал през раменете, вечерният му костюм бе с идеална кройка, от моделиера му в Лондон, а фотографите регистрираха бащината му гордост, докато репортерите записваха всяка негова дума.

— Кой е продуцент на филма, госпожице Торнгън-Смит… Как се казва? — В Холивуд нямаше човек, който да не знае, но в светските рубрики на нюйоркските вестници Мел Уекслър не се споменаваше така често. — Една от главните роли… — Тя ги убеждаваше, че нейната роля е малка, ненавиждаше се, че дойде. Знаеше си, че посещението й ще завърши с катастрофа. Две години в Холивуд, без абсолютно никой да разбере коя е, а сега всичко свърши.

 

 

Нещата се развиха по-зле, отколкото предполагаше. Снимките не само бяха отпечатани в „Умънс Уеър“ и „Таун енд Кънтри“ през следващия месец, но се появиха в градските вестници още на сутринта. Големи, ясни фотографии, на които се виждаха прегърнати с баща й, как пият шампанско, или двамата заедно с иконома.

„Евърет Торнтън-Смит, гордият баща на Гейбриъл, която изпълнява една от главните роли в новия сериал на Мел.“

Имаха дори нахалството да изпишат грешно името й, ала снимката на Габи бе необичайно контрастна, освен това бяха изложени всички факти, които тя мразеше през целия си живот — кои са дядовците й, Бентън Торнтън-Смит от страна на баща й, основател на шест банки, на най-голямата фармацевтична компания в източните щати и на няколко жп линии. Да не говорим за Харингтън Хокс Четвърти, дядо й по майчина линия, пред когото Торнтън-Смит изглеждаше просяк. На сутринта, след като прочете вестника, тя ги ненавиждаше всички, особено майка си, която я бе уговорила да отиде. Не проумяваха нищо, най-малко желанието й да бъде просто Габи Смит или колко важна е за нея кариерата й. Още в Йейл беше махнала от името си Торнтън, защото не можеше да понесе бремето на славата — една от аудиториите и библиотеката бяха наречени на дядо й.

Малко преди шест часа на вратата й се почука и тя отвори с тревожно чувство. Беше Джейн. Усмихваше се, сякаш току-що бе получила подарък, а Габи се мобилизира да посрещне нападките, които я очакваха през деня, дори може би от страна на Джейн. И преди бе ставала обект на подобни нападки, но все пак успяваше да ги избегне. Никой не я приемаше на сериозно, когато се разбереше коя е. За хората бе непонятно, че е толкова богата, а работи, и то добре.

— Здрасти. — Габи чакаше да чуе нещо, но Джейн влезе направо в стаята, облечена в джинси, маратонки и топло яке. Предния ден времето беше студено, а те имаха три сцени навън, в парка, и още четири в офиса в Ай Би Ем. Джейн, изглежда, беше в отлично настроение. — Какво става?

— Радвам се, че отново ще видя моите момичета. Сякаш е минала цяла вечност, откакто бях с тях. — Вечерта купи малко коледно дърво и го украси в тяхна чест с играчки.

— А, да. — Габи се страхуваше да каже нещо повече, ужасяваше се, че Джейн и целият свят са прочели вестника, най-малкото колегите и екипът, което беше най-лошото.

— Добре ли си? — Джейн хвърли поглед през рамо, докато Габи обличаше палтото си.

— Да. — Но за нея не бе характерно да бъде мълчалива и двете го знаеха.

— Хубаво ли прекара снощи?

— Не. — Отговорят бе кратък и ясен и Джейн реши да не разпитва повече. Габи носеше роклята на рамо в найлонова чанта и двете се качиха в лимузината, която ги чакаше пред хотела. Зак и Бил обикновено пристигаха с другата, а Сабина бе отседнала в „Пиер“, така че можеха да потеглят.

— Габи, какво има? — попита Джейн притеснено, докато пътуваха към снимачната площадка в парка, а Габи твърдеше, че всичко е наред. Когато слязоха от колата, се разтрепериха от студ, духаше леден вятър и очите им се насълзиха. Ужасно неприятно бе да работят в такова време. Караваните ги очакваха в тъмнината, а галоните горещо кафе, какао и чай, които помощниците им сипваха, едва ли щяха да ги спасят.

Както винаги само Зак и Джейн бяха в добро настроение, всички други пъшкаха и се оплакваха. Вятърът пробиваше дори в караваните и свистеше през пролуките; първото камъче в градината на Гейбриъл подхвърли Бил, който й се усмихна подигравателно, отпивайки от кафето си:

— Ще обикаляш ли днес бедняшките квартали с благотворителна цел, Гейбриъл?

Погледна го с очи, изпълнени със страх и омраза.

— Какво означава това? — Но тя разбра. Чудесно го разбра. По дяволите… сигурно е прочел…

— Сутрешният вестник ми беше много интересен. Нямах представа, че сред нас има такава знаменитост.

— О? — Зак повдигна вежди, очевидно не знаеше нищо, а Гейбриъл изпита желание да се самоубие. По обяд нямаше човек, който да не е разбрал, животът й се превърна в истински ад. Това бе житейската й история, а тя бе отегчена до смърт от нея.

— Много лошо, че подобен боклук ви прави впечатление, господин Уоруик. — Буквално изстреля думите срещу Бил, прибра се в караваната и затръшна вратата.

— Какво става? Интимна шега? — попита Зак и Бил не можеше да не му каже. Клюката за „госпожица Торнтън-Смит“ несъмнено бе любопитна.

— Знаеш ли коя е?

— Очевидно ти знаеш. Да не би да е Бостънският удушвач в женски дрехи или някоя известна персона?

— Чувал ли си за Торнгън-Смит? — Бил придоби самодоволен вид.

— Фармацевтичната компания?

— Само незначителна част от състоянието.

— Май купих акции от нея.

— В такъв случай ти притежаваш малка частица от госпожица Габи.

Зак подсвирна в ледения въздух.

— Същият Торнгън-Смит? Сигурен ли си?

— Погледни последната страница на сутрешния вестник. Над некролозите.

— Надявам се. — Зак веднага намери вестник, а когато Джейн свърши с първата сцена, й го подаде. Тя прочете статията с широко отворени очи и почуда.

— Габи е толкова приятно момиче, че човек никога не би предположил…

— Виж ги — добави с ироничен смях Бил, — под маската на нашата обикновена малка госпожица Габи Смит се криела богата кучка.

— Не бих я нарекъл така — защити я Зак.

— Безобразие, Бил! — Джейн бе категорична, отношението му я подразни, изведнъж се досети защо Габи бе толкова притеснена сутринта. Сигурно е зърнала вестника. Очевидно мразеше да се хвали с произхода си, което беше възхитителна черга. Цяла сутрин Джейн си мислеше за нея много повече от друг път и по-късно предобед й каза: — Мила, според мен ти си страхотна.

Габи се усмихна мрачно.

— Останалите обаче не са на това мнение. Екипът ще ме намрази още повече, когато разбере. Толкова внимавах в Холивуд, а сега заради глупавото парти всички ще узнаят. Опитах се да обясня на майка си — очите й се напълниха със сълзи, като си спомни безполезните разговори, — но тя не щеше и да чуе. Според нея това е повод за гордост. Аз не съм на същото мнение. Цял живот произходът ми ме е терзал, а сега ще разруши кариерата ми, след като две години се убивам от работа, за да постигна всичко сама.

— Та ти си успяла, какъв е проблемът? — възкликна Джейн майчински и с философско изражение я прегърна.

— Чу ли какво ми каза Уоруик сутринта? Попита ме дали ще обикалям бедняшките квартали с благотворителна цел. И това е само началото.

— Той се държи като дете, Габи. Изглежда, му е направило силно впечатление, възможно е да завижда. Не знае как да реагира. Това ще важи за всеки друг, ако ти се поддадеш. Покажи им, че за теб е важен само филмът, и забрави останалото. Въпреки това смятам, че не е лошо да си с такъв произход. — Помисли си колко зависима бе тя самата от Джак Адамс в продължение на двайсет години, колко наплашена и тероризирана бе от садистичното копеле. Това никога нямаше да се случи на Габи. — Бъди благодарна за него и не го крий. Не е срамно да произлизаш от такова семейство. — Тя въздъхна. — Всеки се притеснява от нещо, повечето хора се тревожат, че семейството им не е богато и известно. А ти мислиш, че твоето е прекалено прочуто. Не можеш да го преживееш, нали? — Гейбриъл се засмя, а Джейн я прегърна, но това не я предпази от язвителните забележки, които се изсипаха върху нея като пороен дъжд по обяд. Когато се върнаха от почивка и влязоха в сградата на Ай Би Ем, всички бяха видели снимката на Гейбриъл и баща й, бяха прочели статията, някои от подхвърлянията бяха шеговити, но повечето звучаха грубо, а Сабина бе най-жлъчна, докато се подготвяха за сцената във фоайето.

— Нищо чудно, че си получила ролята, Габи. — На лицето й сияеше злобна усмивка. — Разговори за амплоа… Мел познава ли се с баща ти? — После се отдалечи към гримьорите, за да я освежат, а Габи се обърна, за да скрие сълзите си. Беше способна да убие Бил Уоруик, задето го каза на Зак Тейлър, но те все едно щяха да го забележат. Или Сабина нямаше да пропусне да им съобщи. Следобед дори спомена пред Мел, смеейки се ехидно, а той изпита жал към момичето. Обади й се вечерта в хотела. Трябваше да чака дълго, докато Габи вдигне слушалката, гласът й бе дрезгав.

— Да?

— Здравей, Габи, Мел е. Съжалявам за случилото се днес. Толкова непочтено беше.

Тя въздъхна и устните й потрепериха.

— Да… няма значение… — Едва можеше да говори през сълзи. И преди й се беше случвало, но въпреки това я болеше. Развалиха цялото й удоволствие. Сега знаеше, че ще си остане с прозвището Госпожица Богата кучка. — Свикнала съм.

— Въпреки това е неприятно. Съжалявам за думите на Сабина. Лошото е, скъпа, че всички ти завиждат. Мечтаят и те да произхождат от такова семейство, да имат пари и потекло като твоето. Дори не могат да си го представят, за тях филмът е единственото препитание.

— Знам. Но аз работя не по-малко от тях. — Тя подсмръкна и на него му се прииска да я прегърне. Щеше да е по-малка от дъщерите му, ако бяха останали живи. Намираше я за чудесно момиче. Не беше честно от страна на останалите да я измъчват. В края на деня сто и трийсет души говореха само за нея и най-малко една трета от тях, ако не и половината, бяха подхвърлили по нещо неуместно. Приличаше на кошмар. И всичко това, защото бе отишла на празненство в къщата на родителите си и вестниците бяха раздули произхода й.

— Разбира се, че работиш упорито, Габи. И това още повече не им харесва. Не ти е необходимо, но го правиш. Те си мислят, че ако имаха родители като твоите, щяха да безделничат, да се тъпчат с шоколад и, по дяволите, кой знае, може би те презират точно защото не си такава. Вероятно ги дразниш, понеже разбиваш представата им за приказна принцеса. Вместо това се трудиш като роб заедно с тях. А те искат да те видят на трона в розова поличка. — Думите му я накараха да се засмее въпреки лошото си настроение и се почувства по-добре. — Във всеки случай се държат като деца. До две седмици ще го забравят и ще клюкарстват за новия договор на някой друг или за нечия любовна връзка и няма да дават и пет пари каква е фамилията ти. Повярвай ми, паметта им не е по-дълга, отколкото на малки насекоми. Като хлебарките. — Тя пак се засмя и му бе благодарна. Толкова бе паднала духом. А Джейн бе отишла на летището да посрещне дъщерите си, затова нямаше кой да я ободри. И този кучи син Бил… направо й се щеше да го убие… — Между другото, мога ли да предизвикам интереса ти с покана за вечеря? Можем да отидем да хапнем спагети в „При Джино“.

— Добре. Само че мислех да си лягам рано. Денят бе тежък.

— Вечеряла ли си?

— Не, но не съм гладна.

— Глупости. Трябва да се храниш, иначе ще се разболееш в това студено време. Ще те взема след половин час.

— Но, Мел, наистина…

— Не забравяй, че говориш с продуцента си. Бъди долу. Ще дойда в осем и петнайсет. — Затвори телефона и се обърна, защото в стаята влезе Сабина, облечена в зелен кадифен халат в цвета на очите й, с домашни чехли с високи токове, украсени с перца.

— С кого говореше? — Тя погледна диамантения си часовник, който той й бе подарил преди седмица, и се запита какво ще правят за вечеря.

— С Габи. — Мел въздъхна, облегна се на дивана, гледаше с възхита изключителната жена, която се приближаваше към него. Цяло удоволствие бе да я съзерцава, нощем и денем. Дори в четири сутринта бе красива и имаше сексуално излъчване. — Бедното дете. Днес й стъжниха живота. — Той не обвиняваше Сабина, но и двамата знаеха, че тя бе най-яростният нападател.

Сабина сви рамене.

— Заслужаваше си го.

— Как е възможно да говориш така? — Мел беше възмутен. — Тя е чудесно момиче, освен това е много добра актриса и не е обидила никого.

— Отнема работата на хора, които наистина се нуждаят от нея. — Мел се изненада колко хаплива би могла да бъде Сабина.

— Може би тя се нуждае от нея. Заради душата си, заради чувството за собствено достойнство. Не всичко опира до парите. Знаеш го. Харесва й онова, с което се занимава, и е добра професионалистка.

— Тогава нека го прави в някоя благотворителна организация. Тя не принадлежи на бизнеса.

— Наистина го мислиш, нали? — Направо бе слисан, чудеше се колко още от колегите са на същото мнение. Вероятно повечето.

Сабина кимна, без да се притеснява.

— Да, мисля го. Става въпрос за всички нас, които сме се борили дълго и упорито, за да стигнем там, където сме сега, висели сме на нокти, гладували сме и сме оцелели, правили сме всичко, което трябва. Ние заслужаваме успеха си. Тя играе от две години и след още две ще се ожени за някой плейбой на име Кортни или Фънстън, ще отиде да живее на Парк Авеню или в Палм Бийч, ще ражда бебета. А междувременно отнема част от нашия дял и не виждам защо трябва да го прави. — Отиде до бара и вещо си забърка мартини, погледна го, докато отпиваше, а той я наблюдаваше с разочарование и неодобрение.

— Това не е много благородно от твоя страна, Сабина.

— Невинаги съм благородна. — Не се стесняваше да го признае пред него или пред когото и да било. — Не обичам мошениците. А тя е такава. Маскирала се е като църковна мишка, а всъщност е лекомислена холивудска дебютантка. Казах ти, че крие нещо. Тя е измамница.

— Не бих я нарекъл така. — Той се изправи, а Сабина го гледаше. — И е много добра актриса.

— Къде отиваш? — Запита се дали наистина не го е обидила и ако беше така, това означаваше нещо крайно неприятно. Длъжен бе да я възприема такава, каквато е, тя никога не се извиняваше.

— Ще изведа лекомислената дебютантка на вечеря, защото, като й се обадих, плачеше в хотелската си стая.

— Изпрати й кутия с книжни кърпички, ще й мине.

— Престани да се преструваш на толкова безсърдечна. Тя не представлява заплаха за теб, Гейбриъл е едно дете. Ти си звезда. И то голяма. — Знаеше как да се оправи и с двете, Сабина му се усмихна.

— Благодаря ти. И какво се очаква от мен, докато ти се правиш на служител от Червения кръст за малката госпожица Гаф?

— Каквото ти харесва, моя любов. — Той я целуна по шията, погледна я в зелените очи, които го омайваха. — Ти и без това каза, че не ти се излиза, че си много уморена. Затова поканих нея. — Сабина сви рамене. Беше прав. Но се вбеси, че той ще вечеря с Габи. Тя беше двайсет години по-млада от нея и не изглеждаше никак зле. На всичкото отгоре се оказа, че притежава огромно състояние. Но и Мел бе богат, макар че сам бе спечелил всичко и поради това парите му имаха много по-голяма стойност.

— Само бъди послушен — подразни го тя, ала не се притесняваше. Между тях всичко вървеше идеално.

— Всъщност — той я погледна през рамо, докато отиваше да вземе палтото си — забравих да ти кажа, че наех яхта за нас на Бахамските острови за Коледа. — Озадачи го погледът й. Не изглеждаше доволна и Мел недоумяваше. — Нещо не е наред ли?

Сабина се поколеба и внимателно остави мартинито си.

— Трябва да се прибера в Калифорния.

— За четири дни?

— Отдавна съм планирала почивката си.

— Разбирам. — Не можеше да се въздържи да не се обърне към нея от прага. — Въобразявах си, че последните няколко седмици са променили плановете ти, Сабина. Явно съм сгрешил.

— Съжалявам, Мел. — В очите й се появи тъга, но тя не му даде обяснение.

— И аз. — Той се замисли, докато пътуваше в лимузината към хотела на Габи, откъдето щеше да я вземе, за да вечерят заедно.