Даниел Стийл
Ударите на сърцето (9)

9

Адриан се прибра вкъщи след новините в шест и с влизането чу, че телефонът звъни. Грабна го точно в момента, когато се задейства телефонният секретар. Бързо изключи приспособлението и се обади, като продължаваше да крепи в ръце чантата, вестника и нещата, които бе купила на връщане. Изтръпна, когато чу гласа. Беше Стивън.

— Добре ли си? — Звучеше тревожно, напрегнато и тя веднага разбра защо. — Целия следобед се опитвам да ти се обадя. Защо не вдигаш телефона?

Цял ден се бе тревожил ужасно за нея, от обед звънял непрекъснато, но му отговарял само автоматът. Към седем, когато най-после успя да се свърже, вече не беше на себе си. И през ум не му бе минало да я потърси в службата. Нито пък тя бе имала желание да му се обади. Бе й трябвало време, за да помисли как да му каже, че не е направила аборта.

— Не бях тук — почти разкаяно каза тя, разбирайки, че бързо трябва да включи на тази тема. Сутринта се бе примирила с всичко, което ставаше в живота им. Но той нямаше представа какво е направила и още смяташе, че е абортирала.

— Къде беше? Целия ден ли те държаха при лекаря? Да не би да има някакви усложнения? — Беше ужасно притеснен и на нея й дожаля за него, но му беше и ядосана. На драго сърце я бе оставил сама да се справи с този аборт, дори се бе опитал да й обясни, че не било толкова страшно, а то си беше страшно. Или щеше да е. Още беше бясна от постъпката му.

— Няма никакви усложнения. — Последва дълго мълчание, безкрайна тишина, и тя реши да му го каже направо, без предисловия. — Не абортирах.

След миг на нямо недоумение той избухна:

— Какво? И защо? Да не ти е станало нещо, та той да не е могъл да го направи?

— Да — тихо каза тя и седна. Изведнъж се почувства много стара и много уморена. Вълненията, които беше потискала през целия ден, внезапно отново я завладяха. Нямаше повече сили. — Да, стана ми нещо. Не пожелах да го направя.

— Значи си се изплашила и си избягала, така ли? — Гласът му прозвуча ужасено, а после и гневно. Това още повече я разстрои и още повече я ядоса.

— Щом предпочиташ, наречи го така. Реших, че искам да родя детето ни. Повечето мъже щяха да са поласкани, щяха да се зарадват или да изпитат друго малко по-човешко чувство. — Но и двамата знаеха, че на тази тема той не е способен да прояви никаква човещина.

— Не съм от тях, Адриан. Не съм трогнат… нито поласкан… Мисля, че ти си глупачка. И мисля, че го правиш, за да ме поставиш натясно по някакъв начин. Но имам за теб една новина: номерът ти няма да мине!

— Какво приказваш? Говориш като ненормален. Това не е отмъщение, за бога… само едно детенце… нали знаеш, едно малко човече, направено от теб и мен, в синьо или розово, понякога плаче. Повечето хора свикват, не се държат сякаш по петите им е някой убиец от мафията.

— Адриан, твоето чувство за хумор изобщо не ме развеселява.

— Мен пък още по-малко ме развеселява твоята ценностна система. Какво ти става? Как можа да ме зарежеш така и да очакваш от мен, че ще отида и ще направя аборт? Това не е някаква нищо и никаква процедура, както си мислиш ти, не е „едно нищо“. Нещо е. И още какво!… И една от причините да не искам да го направя, е, че те обичам.

— Това са празни приказки и ти го знаеш. — Говореше, сякаш над него беше надвиснала опасност, сякаш беше притиснат в ъгъла и крайно уплашен от всичко, което тя бе казала. Адриан разбираше, че по телефона няма да стигнат до някакво решение, възможно беше това да не стане дори и в близкото бъдеше. Той просто трябваше да се успокои и да разбере, че детето няма да съсипе живота му. Но най-напред и на двамата трябваше да им премине гневът.

— Защо да не поговорим за това спокойно, когато се върнеш? — благоразумно предложи тя, ала той изпадна в ярост.

— Няма какво да говорим. Освен ако не дойдеш на себе си и не направиш аборта. Няма да обсъждам нищо повече с теб, докато не го направиш. Ясно ли ти е? — Крещеше по телефона, досущ като побъркан.

— Стивън, престани! Овладей се! — Говореше му като на изпаднало в истерия дете, но той не беше в състояние да се успокои. Тресеше се от гняв в хотелската си стая в Чикаго.

— Не ми казвай какво да правя, Адриан! Ти ме предаде!

— Не съм те предала. — Тя едва не се разсмя, така абсурдно й прозвуча неговото обвинение, но всъщност никак не й беше до смях. — Това е просто една случайност. Не зная как е станало и по чия вина. А и вече няма значение. Не обвинявам нито теб, нито себе си, нито никого. Просто искам да родя детето.

— Ти си си загубила ума и не знаеш какво говориш. — Сякаш от другата страна на линията беше съвсем непознат човек. Тя затвори очи и се помъчи да остане спокойна.

— Поне не изпадам в истерия. Защо просто не забравиш за това и не поговорим, когато се върнеш?

— Нямам какво повече да ти кажа, докато не го махнеш.

— Какво означава това? — Тя отвори очи. В гласа му имаше нещо странно, нещо, което никога досега не бе чувала, някакъв хлад, от който я побиха тръпки. Трябваше да си напомни, че гласът отсреща е на Стивън.

— Означава точно същото, което чуваш. Или аз, или детето. Махни го. Веднага! Адриан, искам утре пак да отидеш при лекаря и да абортираш.

Сякаш някаква ръка стисна за момент сърцето й. Запита се дали той говори сериозно. Не, в никакъв случай. Не е възможно Стивън да иска от нея да избира между него и детето, това е лудост. Сигурна беше, че той всъщност не го мисли.

— Мили… моля те… не се дръж така… Не мога да отида… не мога… просто не мога да го направя.

— Трябва да го направиш. — Гласът му звучеше, сякаш всеки момент щеше да се разплаче. Искаше й се да го прегърне и да го успокои, да му каже, че всичко ще се оправи и един ден, след раждането на детето, ще се смее, като си спомни колко изплашен е бил в началото. Но в момента той не беше в състояние да мисли за друго. — Адриан, не искам дете!

— Още нямаш. Защо просто не се успокоиш и не забравиш всичко това за няколко дни? — Чувстваше се изтощена, но вече не толкова напрегната, откакто бе взела решението си.

— Няма да се успокоя, докато не го махнеш. Искам да абортираш. — Тя продължаваше да седи безмълвно и да го слуша. За пръв път от почти трите години на брака им не беше в състояние да му даде това, което той искаше от нея. Не беше в състояние и не желаеше, а това още повече го разстройваше. Тя просто не можеше да му обещае, че ще постъпи както той й казва.

— Стивън… моля те… — От очите й внезапно отново бликнаха сълзи, за пръв път от сутринта. — Не мога. Не разбираш ли?

— Разбирам само как постъпваш с мен. Подло и злонамерено отказваш да се съобразиш с чувствата ми. — Много добре си спомняше колко потиснат ставаше неговият баща всеки път, когато майка му забременявате за пореден път. Дълги години бе работил на две места, после и на три, докато накрая цирозата не го бе превърнала в жив труп. А тогава всичките му деца, така или иначе, вече бяха напуснали дома и животът му беше преминал. — Теб не те интересува какво чувствам аз, Адриан. Пет пари не даваш за мен. Искаш само проклетото си бебе. — Сега дори плачеше и Адриан се питаше какво му е направила. Просто не разбираше. Беше й казвал, че може и да имат деца, когато „се уредят добре“, но никога не бе споменавал, че мрази децата, че изобщо не иска деца. — Добре, роди си бебето, Адриан. Роди си го… Но без мен… — Той захлипа по телефона и тя също се разплака, като го слушаше.

— Стивън, моля те…

Но преди да довърши изречението той затвори и телефонът онемя в ръката й. Не можеше да повярва, че е така разстроен, така обезумял. През следващите два часа се измъчи с въпроса дали все пак не трябва да абортира. Ако за него това има такова голямо значение, ако се чувства така застрашен, какво право има тя да му налага раждането на едно дете? Но пък какво право има да убива плода, само защото един зрял вече мъж не може да се примири с мисълта да стане баща? Стивън може да привикне, може да се научи да се справя с бащинството, постепенно ще разбере, че тя не го обича по-малко, дори вероятно ще го обича още повече, и че това не е краят на живота му. Напомни си, че не може да се откаже от детето. Отново си представи какво й беше, когато отиде при лекаря и се готвеше да абортира. Знаеше, че не е в състояние да го направи. Ще роди тяхното дете и на Стивън ще му се наложи да го приеме. Тя ще поеме цялата отговорност, той само ще стои настрана, ще си почива и няма да допуска бебето окончателно да го побърка.

Продължаваше да си повтаря всичко това, когато се върна на работа в единайсет часа вечерта. Прибра се вкъщи след полунощ и включи телефонния секретар, за да провери дали Стивън не се е обаждал, но той не беше звънял. Все още беше разстроена, когато на следващата сутрин се обади от работата в неговото бюро и попита с кой самолет ще се върне. Нареждаше се чудесно. Стивън трябваше да пристигне в два часа и тя разполагаше с достатъчно време да отиде на аерогарата и да го посрещне. Надяваше се до вечерта и двамата да се успокоят и животът им отново да потече нормално. Поне за известно време ще върви нормално. Рано или късно ще се наложи да се съобразят с факта, че е бременна, както правят във всички семейства — да купят количка, да подредят детска стая и да се подготвят за бебето. Самата мисъл за това я караше да се усмихва. Върна се към работата и си наложи да не мисли за Стивън.

 

 

Този следобед всички бяха на снимачната площадка и гледаха как убиват Силвия. Джон я посети в затвора, представи се за неин адвокат. Като го видя, Вогън страшно се изненада, а миг по-късно, когато пазачът ги бе оставил сами в арестантската килия, Джон я стисна за гърлото и тя умря. Докато Джон я душеше, Вогън издаваше чудесни звуци. Стана страхотна сцена и Бил беше безкрайно доволен от всички. После, когато излъчването приключи, дойде моментът да се сбогуват със Силвия и изведнъж всички се разплакаха. Беше участвала в сериала цяла година и щеше да им липсва. С нея се работеше леко, харесваха я дори жените. Режисьорът бе поръчал шампанско, бяха дали и на Бил една картонена чаша, а той стоеше и гледаше отстрани. Сапунената опера сякаш се превръщаше в действителност: ето там бе застанал Стенли, зяпаше всички присъстващи и се чувстваше като в небрано лозе. Бил се опита полека-лека да се измъкне, но Силвия го видя, преди да тръгне, тихо се приближи до него и му каза нещо, което никой друг не чу. Той се усмихна и вдигна чашата си към нея, после се обърна и към Стенли.

— Бъдете щастливи! Пожелавам ви прекрасен живот в Ню Джърси. И не забравяйте да пишете! — пошегува се той със Силвия. Тя отново се разплака, съзнавайки какъв огромен риск поема със Стенли и Бил я целуна по бузата.

Стенли бе наел огромна бяла лимузина за пътя от телевизията до аерогарата. Щяха да вземат самолета за Нюарк вечерта, куфарите на Силвия бяха вече готови и натоварени в кола, а беше освободила апартамента. Тя изпрати Бил с поглед, изпълнен с копнеж, а той напусна снимачната площадка и без да се обръща назад се върна в кабинета си. Седмицата му се бе оказала дълга, но накрая всичко завърши добре. В събота и неделя щеше да си даде почивка, да помързелува.

Веднага след излъчването на епизода Бил потегли за вкъщи.

 

 

По същото време Адриан пътуваше към аерогарата и мислеше само какво да каже на Стивън.

Адриан наблюдаваше как Стивън слиза от самолета и единственото, което виждаше, беше израза, който се появи в очите му, когато я забеляза. Той тръгна право към нея, без да каже и дума. В погледа му се четяха враждебност и много въпроси.

— Защо си дошла? — изстреля той насреща й, все още бесен след разговора им предишната вечер.

— Исках да те посрещна — кротко отвърна тя. Опита се да вземе чантата с документите, за да му помогне, но той не й позволи.

— Нямаше нужда. Ако питаш мен, по-добре да не беше идвала.

— Хайде, Стивън… бъди справедлив…

— Справедлив ли? — Той застина на място насред аерогарата. — Справедлив? Ти искаш от мен да бъда справедлив? След като ми причиняваш това?

— Нищо не ти причинявам. Опитвам се да се справя по най-добрия възможен начин с едно събитие, което така или иначе се е случило. Случило се е и на двама ни. И мисля, че просто не е справедливо да ме караш да върша нещо, което толкова ме разстройва.

— Това, което правиш ти, е много по-лошо. — Той тръгна към изхода и тя го последва. Чудеше се къде отива. Беше оставила колата си в гаража, а той се бе запътил към такситата.

— Стивън, къде отиваш?

Той вече беше излязъл от аерогарата и тъкмо отваряше вратата на едно такси.

— Какво правиш? — Изведнъж я обзе паника. Той се държеше като човек, когото тя не познаваше, и смисълът на всичко това я изплаши. Не можеше да го разбере. — Стивън…

Шофьорът ги гледаше, явно объркан.

— Връщам се в мезонета…

— Аз също. Точно затова дойдох да те посрещна на аерогарата.

— … за да си взема нещата. Наех стая в един хотел, докато дойдеш на себе си. — Той я изнудваше. Напускаше я, докато не махне детето.

— За бога… Стивън… моля те… — Но той блъсна вратата под носа й, заключи я и даде на шофьора адреса. Миг след това колата потегли и Адриан остана на тротоара да гледа с недоумение след нея и да се пита накъде е тръгнал животът й.

Не можеше да повярва, че Стивън се държи така с нея и че наистина ще я напусне. Но когато се върна вкъщи, той вече бе приготвил три куфара, две ракети за тенис, стиковете си за голф и още един куфар, догоре претъпкан с книжа.

— Не мога да повярвам, че ще постъпиш така. — Тя се огледа в пълно недоумение. — Не е възможно да го мислиш сериозно.

— Сериозно го мисля — хладно каза той. — Съвсем сериозно. Разполагаш с колкото си искаш време, за да решиш. Можеш да ми се обадиш в агенцията. Ще се върна, когато махнеш бебето.

— А ако не го махна?

— Ще дойда да си взема останалите неща, когато ми го кажеш.

— Толкова ли е просто? — Дълбоко в нея нещо пламна, а друга част от съществото й искаше да се пъхне в някоя дупка и да умре. Но когато погледна съпруга си, ужасът й не пролича. — Държиш се като абсолютно куку. Надявам се, че го съзнаваш.

— Не го съзнавам. И ако питаш мен, ти разклати из основи доверието и почтеността в този брак.

— Като искам да родя детето ни ли?

— Като се опълчваш срещу нещо, на което знаеш, че много държа. — Прозвуча толкова надуто и превзето, че й се прииска да го зашлеви.

— Добре. И аз съм човек. Променила съм се. Но мисля, че можем да си го позволим. Имаме какво да предложим на едно дете. И смятам, че всеки на наше място би стигнал до същото заключение, по всички нормални стандарти.

— Не искам дете.

— А аз не искам да абортирам, само защото ти мислиш, че не обичаш децата и не искаш малкото да попречи на пътуването ти до Европа.

— Това е удар под пояса. — Изглеждаше много обиден. — Пътуването до Европа няма нищо общо. Става дума за принципа. Това дете ще ни лиши от цял един начин на живот, заради който сме си съдрали задниците от работа, и аз не съм готов да се откажа от всичко, само заради някакъв каприз, или защото те е страх да абортираш.

— Не ме е страх да абортирам, по дяволите! — изкрещя му тя. — Искам детето. Още ли не ти е ясно?

— Ясно ми е само, че го правиш, за да се гавриш с мен. — В неговите очи това беше абсолютно предателство, най-долна измяна.

— Защо ще искам да се гавря с теб? — попита тя, а той още веднъж провери в дрешника си да не е забравил нещо, което му трябва.

— Не зная — отвърна той, — още не съм разбрал.

— Наистина ли ми казваш, че ако задържа детето, ще ме напуснеш завинаги? — Той я погледна в очите и кимна. Адриан успя само да поклати глава и да седне на стъпалата, които водеха нагоре към спалнята, а той понесе багажа си към вратата. — Наистина ме напускаш, нали? — Тя отново се разплака, остана да седи на стълбите и да го гледа как се бори с куфарите си, неспособна да повярва в случилото се. След близо три години брак я зарязва, защото носи неговото дете. Беше трудно да се повярва и още по-трудно да се разбере, но докато го гледаше в пълно недоумение, той занесе и последния куфар в колата, върна се и я погледна от вратата.

— Съобщи ми какво си решила. — Очите му бяха като бучки лед. Когато Адриан тръгна разплакана към него, лицето му остана съвсем равнодушно.

— Моля те, не постъпвай така с мен… Ще бъда добра… Обещавам… Няма да го оставям да плаче… Стивън, моля те… Не ме принуждавай да се откажа от него… и не ме напускай… Имам нужда от теб. — Тя се вкопчи в него като дете, а той отстъпи крачка назад, сякаш тя го отвращаваше и това още повече засили паниката й.

— Овладей се, Адриан! Имаш избор. Зависи от теб.

— Не, не зависи. — Плачеше вече неудържимо. — Искаш от мен да направя нещо, което не мога.

— Можеш да направиш всичко, което пожелаеш — студено каза той и тогава в нейните очи проблесна гняв.

— Ти също. Можеш да свикнеш с него, ако поискаш.

— Там е цялата работа — отвърна той, като я гледаше отгоре. — Вече ти казах, Адриан, не искам. — Взе си ракетите за тенис, погледна я за последен път и без да каже дума повече, затвори вратата след себе си.

Адриан не откъсваше очи от мястото, където бе стоял. Не можеше да повярва, че наистина бе постъпил така с нея. Че я бе напуснал.