Даниел Стийл
Ударите на сърцето (6)

6

Неделята премина в суматоха около подготовката за пътуването на Стивън, разнообразена с тенис, и Адриан не пипна теста за бременност, останал скрит в голямата й чанта. Изпра бельото му, приготви обед за него и тримата приятели, с които бяха играли на двойки. Почти не разговаряха, но това изглежда не му направи впечатление. Вечерта отидоха на кино. Тя едва схващаше какво става на екрана, и докато седяха в тъмната зала и четяха надписите на шведския филм, не можеше да мисли за нищо друго, освен дали е бременна. Беше като някаква лудост, през последните два дни това се бе превърнало в натрапчива мисъл, макар че закъснението все още не беше чак толкова голямо. Но по някаква причина имаше странно предчувствие. Не беше неразположена и не усещаше тялото си по-различно, ако не се смятат обичайните признаци преди менструация. Гърдите й бяха леко набъбнали, коремът й — понадут, ходеше малко по-често до тоалетната, но нищо от това не говореше за някаква рязка промяна. И все пак единственото, което искаше сега, беше Стивън да замине. Искаше той да е вън от щата, за да може да разбере на спокойствие. Тя трябваше да знае, но беше сигурна, че ако направи теста докато е още тук, той по някакъв начин ще долови какво се е случило. Не посмя да го направи дори след като той тръгна за летището в понеделник. Ами ако се върне?… Ако е забравил нещо… и я завари в банята, с епруветка, пълна с яркосиня течност, в случай, че е бременна?

Все още не бе в състояние да повярва напълно, че такова нещо може да се случи тъкмо на нея. Почти през цялото време бяха внимавали много, но веднъж… веднъж… преди, около три седмици… три седмици… Тази мисъл не я напусна през целия ден след заминаването на Стивън, докато беше на работа. След новините в шест часа побърза да се прибере, отключи си и влезе, изтича нагоре по стълбите и подреди в банята нещата за теста. Направи всичко според приложеното упътване, а после седна и тревожно зачака, с поглед прикован в будилника в спалнята. Нямаше доверие дори на ръчния си часовник. Ако стане синьо, значи… Трябваше да се чака десет минути… но само след три играта на предположения свърши.

Нямаше значение колко е синьо, излишно беше да се пита дали течността в шишенцето е променила цвета си, нямаше никакво „дали“… и „може би“… Докато го гледаше, цветът му стана толкова плътен, толкова ярък, и отговорът беше така категоричен, че не можеше да има никакво съмнение. Постоя малко напълно неподвижна, после седна на капака на тоалетната чиния и се втренчи в яркосинята течност в шишенцето. Гледаше го и разбираше, че независимо какво иска или не иска Стивън, независимо колко много са внимавали и какво са си говорили през всичките тези години… въпреки всичко това, не може да има и капка съмнение. Тя е бременна. В очите й напираха сълзи.

Мислите й бяха обсебени от единствения важен въпрос сега — какво ще каже Стивън? Беше сигурна, че ще й вдигне скандал, но колко голям и сериозен ще е той и дали Стивън ще настоява на своето? Дали пък няма да промени мнението си? Дали накрая няма да свикне с мисълта за детето? Сигурно не е мислил сериозно всичките онези ужасни неща, които й беше говорил през изтеклите три години. Едно бебче положително не може да промени чак толкова нещата. Едва от пет минути, дори и от по-малко знаеше, че е бременна, а за нея то беше вече „бебе“ и тя търсеше аргументи, за да защити живота му. Молеше се Стивън да се съгласи да го остави. В края на краищата не можеше да я принуди да го махне. Пък и защо да иска това от нея? Той беше разумен мъж, а ставаше дума за собственото му дете. Както си седеше в банята, Адриан затвори очи и по бузите й се затъркаляха сълзи от страх. Какво щеше да прави сега? Беше едновременно щастлива и натъжена, с ужас се питаше какво ще каже на мъжа си. Винаги й бе повтарял като на шега, че ако забременее и реши да задържи бебето, ще я напусне. Но сигурно не го мислеше сериозно… Ами ако го мислеше?… Какво щеше да прави тогава? Не искаше да го загуби, разбира се, но как можеше да се откаже от детето?

Прекара една кошмарна седмица, изпълнена от терзания какво да каже на Стивън, когато се прибере. Всеки път, когато й се обадеше, за да й съобщи още вълнуващи новини от разговорите с ИМФАК, Адриан му отвръщаше все по-объркано, по-безучастно, по-разсеяно, докато накрая в четвъртък вечерта той не я попита какво има. Думите й бяха несвързани и Стивън беше сигурен, че не е чула нищо от онова, което бе споделил с нея. Разговорите бяха минали блестящо и той се връщаше в Лос Анжелос на другия ден, но следващия вторник щеше пак да замине за Чикаго.

— Адриан, добре ли си?

— Защо? — полита тя и цялата изтръпна. Какво иска да каже той? Дали не е разбрал? Но как би могъл да разбере?

— Не зная. През цялата седмица говориш някак странно. Добре ли се чувстваш?

— Добре съм… не… всъщност имам ужасно главоболие. Мисля, че е от напрежението… от работата… — Всъщност един-два пъти бе усетила, че й се повдига, но предполагаше, че това е плод на въображението й. За разлика от бременността. Поне за нея беше сигурна. Дори бе повторила теста, за да няма никакви съмнения.

Докато го слушаше, сълзи премрежваха очите й. Вече искаше той да се върне, за да му каже. Искаше да свърши с това, да бъде честна с него, за да може той да я увери, че всичко ще бъде наред, а тя да си отдъхне и да роди бебето… бебето… колко странно… само за няколко дни целият й живот се бе преобразил и тя бе в състояние да мисли единствено за това дете. Заради Стивън винаги бе приемала с готовност перспективата да нямат деца, а сега изведнъж беше изпълнена с желание да преобърне целия си живот с главата надолу, само заради някакво бебе. Беше готова да преустрои жилището, да промени начина им на живот, ако трябва и работата си, да се откаже от кабинета, от спокойните им нощи, от независимото им безгрижно съществуване. Още се плашеше от тази мисъл, още се тревожеше какво ще бъде, когато накрая стане майка, ужасно се страхуваше, че няма да се справи, но при все това знаеше, че трябва да опита.

Искаше да го посрещне на летището в петък вечер, но се оказа, че трябва да работи до късно, така че го видя едва след като се прибра. Той разопаковаше багажа си и гледаше телевизия, стереото беше пуснато, цялата къща отново се бе съживила, след като Стивън се бе върнал от Чикаго. Когато влезе, той си тананикаше нещо и като я видя, се усмихна.

— Хей, здрасти… къде се губиш?

— На работа, както винаги. — Тя му се усмихна неспокойно и бавно пристъпи към него, но когато той я прегърна, се вкопчи в него, сякаш ако го изпуснеше само за миг, щеше да се удави.

— Мила… какво има? — През цялата седмица бе чувствал, че нещо не е наред, но просто не бе успял да разбере какво точно. На вид й нямаше нищо. Тогава изведнъж си помисли с тревога, че може да са я уволнили и да й е неудобно да му го каже. Може би се страхува да му го признае, при положение че неговата кариера се развива толкова добре. Пък и работата й е много хубава, наистина ще му е мъчно за нея, ако я загуби. — Нещо с работата ли?… Да не би… — Видя израза в очите й и спря. Не знаеше какво има, но веднага разбра, че се е случило нещо сериозно. Дръпна я на леглото до себе си и я прегърна с една ръка, изпълнен с желание да я подкрепи с всичко, което е по силите му. Сега можеше да си го позволи, собственият му живот вървеше толкова добре и Майк вече му беше обещал, че ще получи голямо повишение, ако агенцията спечели ИМФАК. Какво е станало?

Тя го погледна и очите й се напълниха със сълзи. В момента не можеше да се реши да му го каже. Това трябваше да е най-щастливият миг в брачния им живот, а се бе превърнал в най-страшният, заради нещата, които й бе говорил преди.

— Уволниха ли те?

Тя се разсмя през сълзи и поклати глава.

— Не, за нещастие. Понякога си мисля, че би ми олекнало.

Но той не вземаше думите й на сериозно. Знаеше колко обича тя работата си. Страхотна работа беше. Той ни най-малко не се съмняваше в това.

— Да не си болна?

Тя отново поклати глава, този път по-бавно, и очите й погледнаха в неговите с тихо отчаяние.

— Не, не съм… — А после бързо си пое дъх и се помоли той да няма нищо против. — Бременна съм.

В стаята се възцари безкрайна тишина, тя чуваше ударите на собственото си сърце и неговото дишане, както я беше прегърнал. После той изведнъж я пусна, стана и я погледна отгоре с безмълвен гняв.

— Не говориш сериозно, нали, Адриан?

— Напротив. — Знаеше си, че това ще му подейства като шок. Тя също го бе преживяла така. Но грешката беше непреднамерена.

— Изневерявала ли си ми?

Тя мрачно поклати глава.

— Не, не съм. Просто се е случило.

— Колко жалко. — Нещо в лицето му се вкамени и когато Адриан го погледна, почувства как паниката я залива. — Сигурна ли си?

— Абсолютно.

— Много лошо — тихо каза той, а в погледа му се четеше дълбоко разочарование. — Съжалявам, Адриан. Лош късмет.

— Не бих го нарекла точно късмет — рече тя. — И двамата имаме мъничко участие, знаеш.

Той кимна, беше му мъчно за нея, а и за себе си.

— Предполагам, че следващата седмица ще трябва да се погрижиш за това.

Погледна го и кръвта й изстина. Значи за него било толкова просто! „Да се погрижиш за това.“ Но за нея вече не беше така.

— Какво имаш предвид?

— Ти знаеш какво имам предвид. За бога, не можем да имаме деца, ясно ти е, нали?

— Защо не? Има ли нещо, за което да не си ми казвал? Някаква ужасна наследствена болест? Или се готвим да летим до Луната? Има ли някаква причина да не можем да имаме деца?

— Да. Много сериозна причина. — Бяха застанали един срещу друг в двата края на спалнята и погледът му беше твърд като стомана. — Много отдавна решихме, че не желаем да имаме деца. Смятах, че и двамата сме били искрени.

— Но защо не? Всъщност липсва причина да нямаме деца. — Тя го погледна умолително. — И двамата имаме хубава работа. Живеем добре. С нашите доходи спокойно можем да издържаме едно дете.

— Имаш ли изобщо представа колко скъпо излиза едно дете? Училища, дрехи, лекари. А освен това не би било честно да допуснем в живота си едно нежелано същество. Не, Адриан, не е правилно. — Беше ужасен и ужасът му нарасна още повече, когато видя, че не я е убедил.

Тя знаеше колко крайни са възгледите му заради собствената му младост, преминала в бедност, но техният живот беше напълно различен.

— Парите не са всичко. Имаме време, имаме нашата любов, хубав дом и всеки от нас има другия. Какво още ти липсва?

— Желанието да имам деца — тихо отвърна той. — Нямам такова желание. Никога не съм го имал. Не искам деца, Адриан. Никога не съм имал и няма да имам деца. Казах ти го още преди да се оженим и ако сега се обърнеш срещу мен, няма безучастно да приема нещата. Ти трябва да се отървеш от това… — поколеба се, но само за миг — от бременността.

Отказваше да го нарече бебе.

— А ако не искам?

— Ще си голяма глупачка, ако не искаш, Адриан. И ти можеш да направиш голяма кариера, ако посветиш вниманието си на това, а няма начин да работиш както сега и да гледаш дете.

— Мога да си взема шест месеца отпуск и после да се върна. Много жени го правят…

— Да, и после се отказват от кариерата, раждат още две и се превръщат в домакини. Накрая намразват заради това и себе си, и децата.

Той обличаше в думи най-лошите й страхове, но тя продължаваше да мисли, че все пак си заслужава да рискува да роди детето. Не искаше да се откаже, просто защото е по-лесно да нямаш деца. Какво като не са милионери? Задължително ли е всичко да бъде така дяволски идеално? И защо той не може да разбере какво чувства тя?

— Смятам, че трябва да помислим известно време, преди да предприемем нещо необратимо, за което после да съжаляваме и двамата. — Имаше приятелки, който биха правили аборт и след това не можеха да се понасят, както и други, които не бяха правили. Но Стивън не беше съгласен с нея.

— Вярвай ми, Адриан — стараеше се да говори малко по-меко и направи крачка към нея, — няма да съжаляваш. После, като си помислиш за това, ще чувстваш само облекчение. Това нещо може сериозно да застраши брака ни.

Това „нещо“ беше детето им. Детето, което тя бе обикнала през четирите дни, откакто знаеше за съществуването му.

— Не е задължително да допускаме то да се превръща в заплаха за брака ни! — Очите й се напълниха със сълзи и тя се облегна на гърдите му. — Стивън, моля те… не ме принуждавай да го правя… моля те…

— Нищо не те принуждавам да правиш. — В гласа му се долавяше досада и той започна да обикаля из спалнята като звяр в клетка. Чувстваше застрашена самата си същност и беше ужасно изплашен. — Само ти казвам, че това е много лош късмет за нас и дори мисълта да оставиш нещата така е лудост. Животът ни е поставен на карта. За бога, направи това, което трябва.

— Защо виждаш всичко в такава мрачна светлина? Защо бебето да е чак такава заплаха? — Не можеше да разбере защо той възприема всичко толкова еднозначно, тя никога не бе мислила по този начин. Стивън винаги бе гледал на децата като на грозяща го вражеска окупация.

— Ти нямаш представа какво могат да направят децата с живота ни, Адриан. А аз имам. Видял съм го в собственото си семейство. Родителите ми никога не са притежавали нищо. Майка ми имаше един-единствен чифт смачкани обувки, едни обувки по време на цялото ми детство. Сама шиеше всичко, а после ние го носехме, докато се разпадне, докато дрехите се разпаднат на гърбовете ни. Нямахме книги, кукли, играчки. Нямахме нищо друго, освен бедността и себе си.

Домъчня й за него, сигурно е било ужасно, но нямаше нищо общо с реалностите на собствения им живот, а Стивън отказваше да го разбере.

— Съжалявам, че е трябвало да преживееш това. Но на нашите деца никога не би им се наложило да живеят така. И двамата получаваме големи заплати, предостатъчно, за да живеем и ние и бебето повече от добре.

— Така си мислиш ти. Ами училището? Ами колежа? Имаш ли представа колко струва сега Станфорд? — После добави като отчаяно дете: — А какво ще стане с пътуването ни до Европа? Вече няма да има такива пътешествия. Ще трябва да се откажем от всичко. Наистина ли си готова да го направиш?

— Не разбирам защо виждаш нещата в толкова черни краски. Дори и да ни се наложи да правим жертви, Стивън, не мислиш ли, че си струва? — Не й отговори, но в очите му можеше да се прочете всичко: погледът му казваше, че според него не си струва. — Така или иначе сега не обсъждаме дали да имаме деца някога в бъдещето. Говорим за бебето, което вече съществува. Има голяма разлика. — За нея, но не и за него. Дотук нещата бяха ясни.

— Не говорим за никакво бебе. Говорим за едно нищо. За капка сперма, която се е докоснала до яйцеклетка с големината на микроскопична точица и тази точица е микроскопичната възможност за едно нищо. Това е една питанка, едно „може би“, една възможност и нищо повече, и то възможност, която не желаем. Така трябва да си го представяш. И всичко, което трябва да направиш, е да идеш при своя лекар и да му кажеш, че не го искаш.

— И после какво? — Докато го слушаше, тя почувства как гневът закипя в нея. — После какво, Стивън? Той просто ще каже: „Добре, Адриан, не искаш бебето, няма проблеми“ и ще го запише в графата „не“ на малкия си списък, така ли? Не, не е точно така. Ще го изтръгне от мен с машина за вакуум, ще остърже матката ми с кюретаж, ще убие детето ни. Това ще направи той, Стивън. Това означава „да му кажеш, че не го искаш“. А работата е там, че аз го искам и ти ще трябва да имаш това предвид. Не става дума само за твоето дете, то е и мое, то е наше, независимо дали го желаеш или не. И аз няма просто да се отърва от него, само защото ти си казал. — Докато говореше, бе започнала да хлипа, но Стивън се преструваше, че не чува. Беше така ужасен, че можеше само да се прави на леденостуден. Буквално беше смразен от страх. А Адриан бе съкрушена от мъка.

— Разбирам — каза той с леден тон и я погледна още по-отчуждено. — Казваш ми, че няма да го махнеш, така ли?

— Все още не ти казвам нищо. Само те моля да си помислиш и споделям с теб, че ми се иска да го задържа. — Признанието, че иска бебето, изненада и нея самата. Молбата й да го оставят бе прозвучала тъй, като че ли ставаше дума за някакво кученце, а не за собственото им дете, и това я ужаси.

Стивън кимна отчаяно, взе ръката й и я дръпна до себе си на леглото. Прегърна я и тя изведнъж загуби контрол над себе си и заплака с глас.

Целият този шок, страхът, напрежението и вълнението от станалото закипяха в нея, избухнаха, преляха навън и тя вече не можеше да спре риданията си. Отпусна се в ръцете му и продължи да хлипа.

— Извинявай, мила… Съжалявам, че това трябваше да ни се случи… Всичко ще се оправи… ще видиш… Съжалявам…

Тя дори не чуваше какво й говори, но беше щастлива, че я е прегърнал и че все пак може да промени мнението си, като помисли малко повече. Предполагаше, че ще го промени, но да се бори със съпротивата му беше голямо емоционално натоварване.

— И аз трябва да ти се извиня — каза тя накрая, той избърса сълзите от очите й и я целуна.

Започна да я милва по косата и да целува сълзите по ресниците и бузите й, а после бавно заразкопчава блузата и плъзна шортите и пликчетата й покрай глезените. Тя лежеше гола до него, а той я гледаше и й се възхищаваше. Имаше красиво тяло и той смяташе, че ще е престъпление то да бъде осквернено от една бременност. След това тя никога нямаше да е същата, знаеше го.

— Обичам те, Адриан — нежно каза той. Обичаше я твърде много, за да й позволи да извърши нещо така отчайващо глупаво. Обичаше и себе си, начина им на живот и всичко, към което се бяха стремили и бяха постигнали, и нямаше да допусне никой да застрашава всичко това, най-малкото пък едно бебе.

Целуна я с копнеж и тя отвърна на целувката му, като си мислеше, че най-накрая е разбрал какво й е. Любиха се безмълвно и нежно. В този момент се чувстваха много близки и оставиха спора настрана, всеки от двамата с надеждата, че другият ще приеме неговото желание. Продължиха да лежат прегърнати и да се целуват.

Когато се събудиха на другия ден, беше вече към средата на следобеда. Стивън предложи да поплуват и след като взеха душ и закусиха, отидоха на басейна. Адриан нямаше настроение да говори и не каза нищо, докато вървяха натам, хванати за ръце. И двамата бяха замислени. Басейнът беше за всички жители на комплекса, днес там нямаше никого. Беше хубав слънчев майски следобед и хората бяха отишли на плажа или на гости у приятели, или пък просто си лежаха на терасите, далеч от чужди погледи, и събираха тен, в повечето случаи — голи.

Стивън плуваше като на състезание, а Адриан се натопи за малко във водата, после легна на слънце и задряма. Не искаше повече да говорят за бебето, не и сега. Надяваше се, че като знае всичко, той накрая ще се успокои и те свикне с тази мисъл. И на нея не й беше леко да я възприеме, а знаеше, че за Стивън ще бъде още по-трудно.

— Искаш ли да се прибираме? — попита той накрая. Вече минаваше пет. Почти не бяха разговаряли през целия следобед. Адриан още се чувстваше изтощена след емоционалния спор миналата нощ.

Влязоха безмълвно вкъщи. Адриан взе душ, Стивън включи стереото и докато тя приготвяше вечерята, слушаха музика.

Адриан искаше да прекарат една тиха вечер заедно. Имаха да обмислят много неща.

— Добре ли си? — попита той, докато тя правеше макарони и голяма зелена салата.

— Добре съм. Само съм някак уморена — отвърна меко Адриан и той кимна.

— Ще се почувстваш по-добре, като го махнат другата седмица.

Тя не можеше да повярва на ушите си и го гледаше смаяно.

— Защо говориш така? — Беше ужасена и изведнъж разбра, че той изобщо не е премислил. Беше по-непреклонен от всякога.

— Адриан, в момента това е само едно физическо неразположение. Кара те да се чувстваш зле, така че вземи мерки. Това е всичко. Не бива да си го представяш като нещо повече.

Тя просто се изуми, че е толкова безчувствен, че тяхното дете изобщо не го интересува.

— Това, което казваш, е отвратително. Разбира се, че е нещо много повече, и ти го знаеш. — Беше възнамерявала да не подхваща темата тази вечер, но сега, след като той бе започнал, нямаше да мълчи. — Става дума за нашето дете, за бога! — Очите й отново се напълниха със сълзи и тя се мразеше, че не може да ги сдържи. Не беше от плачливите, но той я вадеше от равновесие с безразличието, с което приемаше мисълта, че тя трябва да абортира. — Няма да го направя — внезапно каза тя, остави вечерята на барчето в кухнята и забърза нагоре по стълбите към спалнята.

Беше минало повече от час, когато Стивън най-после се качи, за да продължат разговора. Тя лежеше на кревата, той седна до нея и заговори много нежно:

— Адриан, ще трябва да направиш аборт. Ако държиш на нашия брак. Ако не го направиш, всичко ще рухне.

Доколкото тя можеше да прецени, щеше да рухне, както и да постъпеше. Ако не родеше бебето, винаги щеше да чувства загубата, а ако го родеше, Стивън сигурно никога нямаше да й прости.

— Мисля, че не мога. — Беше се заровила във възглавницата и му отговаряше честно. Абортът беше последното нещо, което искаше.

— А аз мисля, че можеш. Ако не го направиш, това ще разруши брака ни и ще ти струва работата.

— Не ме е грижа за работата. — И наистина беше така: в сравнение с бебето тя не означаваше нищо за нея. Колко странно, че толкова бързо то бе станало най-важното нещо за нея.

— Разбира се, че обичаш работата си. — Струваше му се, че за един ден тя се бе превърнала в друг човек.

— Не, не я обичам… но не искам бракът ни да рухне — тъжно рече тя и се обърна да го погледне.

— Мога да ти кажа нещо, което зная със сигурност, Адриан, и то е, че не искам дете.

— По-нататък може да премислиш. Всички променят понякога решенията си — с надежда промълви тя, но той поклати глава.

— Не и аз. Аз не искам деца. Никога не съм искал и няма да искам, а по-рано и ти смяташе, че в това няма нищо лошо. Не беше ли така?

Тя се поколеба, а после му призна нещо, което никога преди не му беше признавала:

— Мислех, че ти в края на краищата… че някой ден може да промениш отношението си. Искам да кажа… ако нямахме деца, предполагам, че не бих имала нищо против. Но в случай като този… мислех, че може би… Не зная, Стивън. Не съм искала да стане. Но сега то съществува, как можеш просто така, без да се замислиш, да го заличиш от живота ни? — Беше ужасно.

— Защото по този начин ще живеем по-добре, а ти си много по-важна за мен, отколкото някакво бебе.

— Има място и за мен, и за него — умолително каза тя, но той поклати глава.

— В моя живот няма. Там има място само за теб и за никого повече. Нямам намерение да деля вниманието ти с някакво дете. Не вярвам за двайсет години моите родители да са разменили повече от две думи. Никога не са имали нито време, нито сили, нито чувства. Те бяха изчерпани. Когато ние пораснахме, не им остана нищо. Превърнаха се в двама изхабени, съсипани, безжизнени старци. Това ли искаш?

— Ако си имаме едно дете, няма да бъде толкова страшно — тихо рече тя. Отново го молеше, но явно не постигаше нищо.

— Не искам да рискувам, Адриан — отвърна той с поглед надолу към нея. — Махни го! — рече с потрепващ глас и слезе задълго долу, просто за да избяга от нея, от затаената в нея заплаха на нероденото дете.

Докато го чакаше да се върне в спалнята, тя дълго мисли върху думите му и разбра, че ако се откаже от това дете, завинаги ще загуби част от душата си.