Даниел Стийл
Ударите на сърцето (5)

5

А Уилям Тайпин стоеше до прозореца в своя мезонет, взрян в мрака на съботната нощ и не изглеждаше ни най-малко щастлив. Беше писал известно време, после си бе купил храна за вкъщи от един китайски ресторант, беше се обадил на децата в Ню Йорк, бе гледал телевизия и се бе почувствал много самотен. Вече минаваше един след полунощ и той реши да си опита късмета и да се обади на Силвия в хотела в Лас Вегас. Имаше вероятност да се е прибрала, а в най-лошия случай щеше да й остави съобщение. Телефонът иззвъня пет-шест пъти, никой не вдигна и Бил почака да му се обади някой от рецепцията. Мъж с дрезгав сънен глас измърмори:

— Да?

— Искам да оставя съобщение за стая 402 — каза отчетливо Бил.

— Тук е стая 402 — изръмжа гласът. — К’во искаш?

— Сигурно са ме свързали погрешно, извинете… — И изведнъж се усъмни.

— … Чакаш ли някой да ти телефонира? — попита дрезгавият глас настрани от слушалката, последва приглушен разговор с ръка върху телефона, а после изведнъж се чу гласът на Силвия, който звучеше доста неспокойно. Щеше да е по-умно от нейна страна да не бе се обаждала, но явно не се бе досетила. А знаеше, че най-вероятно й звъни Бил от Лос Анжелос.

— Здрасти… тук стана голяма бъркотия — започна да обяснява тя, докато Бил едва се сдържаше да не се разсмее от абсурдността на положението. — Бяха забравили резервациите на половината хора и спим четирима в една стая. — Прекрасно. История, достойна за сапунената му опера. Той беше централна фигура в нея, а имаше усещането, че наблюдава отстрани нечий чужд живот.

— Но това е нелепо… Силвия, какво става, по дяволите? — Говореше като разярен любовник, а странното беше, че съвсем не се чувстваше така. Чувстваше се глупав и измамен, но истината беше, че дори не беше ядосан, а само разочарован, загдето са го зарязали. Бяха имали приятна връзка известно време, но сега беше повече от ясно, че тя е приключила.

— Аз… наистина съжалявам, Бил… В момента не мога да ти го обясня. Но тук всичко се обърка… Аз… — Тя се разплака и той се почувства като пълен идиот, че не казва нищо. Беше я заловил на местопрестъплението, пък му се искаше да й се извини, че се е държал като глупак.

— Защо да не поговорим за това, когато се върнеш?

— Ще ме изриташ ли от сериала? — Домъчня му за нея, когато чу това. Не беше такъв човек и се почувства обиден, че тя не го е разбрала.

— Какво общо има тук сериалът, Силвия? Това са две различни неща.

— Добре… Извинявай… Връщам се в неделя вечерта.

— Приятно прекарване — меко каза той и затвори телефона.

Свършено беше. По-добре изобщо да не беше започвало, но започна, защото го мързеше, а тя му беше под ръка и беше така дяволски секси. Умопомрачителна, не можеше да се отрече, но сега умопомрачаваше другиго. Бил се улови за момент да мисли с надежда, че може да е по-щастлива с притежателя на дрезгавия глас, отколкото с него. Той можеше да даде много малко на жените в живота си. Много малко време му оставаше за тях, още по-малко пък имаше желание да страда, да се подлага на онази болка, която бе изпитал, когато Лесли и децата го напуснаха. Връзките му бяха винаги повърхностни и обикновено приключваха като тази или с някаква подобна сцена. Някой от двамата решаваше да си тръгне и веселбата свършваше. От известно време знаеше, че Силвия иска нещо, което той не е в състояние да й даде. Време. Истинска привързаност. Може би дори любов. А той можеше да й предложи само мили обноски и малко развлечение, докато трае връзката им.

Постоя загледан в нощното небе, потънал в мисли за Силвия, после вдигна наздравица за нея с чаша газирана вода, легна си и продължи да разнищва живота си. Изведнъж се почувства самотен и натъжен, че всичко бе завършило така — с едно телефонно обаждане до Лас Вегас.

Тази нощ дълго остана буден. Припомняше си жените в своя живот през последните години и всъщност колко малко бяха означавали те за него, колко малко му бяха дали, колко безсъдържателно беше общуването им, колко лишен от емоции бе сексуалният им живот, и на заспиване, за пръв път от години се замисли с копнеж за Лесли и за отношенията, които бяха съществували някога помежду им. Сякаш оттогава е изкарал няколко живота, и наистина беше така. Съмняваше се, че някога ще изпита нещо подобно. Може би това се случва само веднъж, докато човек е млад. Може би изобщо не се предлага втора възможност да изживееш нещо истинско, пък и в края на краищата това като че ли не е толкова важно. Най-после заспа с мисълта не за Силвия или за бившата си съпруга… а за синовете си, Адам и Томи. В последна сметка единствено те имаха значение за него.