Даниел Стийл
Ударите на сърцето (4)

4

Когато се събуди в девет и петнайсет, усети миризмата на пържен бекон и чу Стивън да дрънка съдове долу в кухнята. Усмихна се на себе си и се обърна на другата страна. Обичаше съботите, обичаше той да си е вкъщи, обичаше да й носи закуската в леглото и след това да се любят.

Докато мислеше за всичко това, чу, че той се качва по стълбите и си тананика. На влизане Стивън блъсна подноса във вратата, а долу стереото ечеше с Брус Спрингстийн.

— Събуждай се, сънливке! — Засмя се, надвесен над нея, и остави подноса на леглото, а тя се протегна и му се усмихна. Той беше въплъщение на красивата млада мъжественост. Косата му беше още влажна от душа, който бе взел, преди тя да се събуди, облечен бе в чисто бял екип за тенис. Дългите му мускулести крака имаха загар и както беше легнала, раменете му й се виждаха огромни.

— Знаеш ли, че си доста готин за мъж, който умее да готви? — Тя му се усмихна и се подпря на лакът.

— Ти също, мързеланке. — Седна до нея на леглото и тя се разсмя.

— Само да се беше видял как беше заспал снощи!

— Имах труден ден и скуошът ме довърши. — Изглеждаше леко сконфузен и й се реваншира, като я целуна многообещаващо, точно когато бе лапнала парче бекон.

— Тенис ли ще играеш днес? — попита тя. Добре го познаваше. Той обичаше състезателните спортове, особено тениса и скуоша.

— Да. Но чак в единайсет и половина. — Погледна часовника си и й се усмихна, а тя отново се разсмя, но преди да успее да каже нещо той беше свалил екипа си за тенис и се бе пъхнал в леглото до нея.

— Какво е това, господин Таунсънд? Няма ли отрицателно да повлияе на представянето ви на корта? — Адриан обичаше да се шегува с подчертано сериозното му отношение към тениса.

— Възможно е. — Той като че ли се замисли и тя отново прихна. После й отправи сексапилна усмивка и каза: — Но има известна вероятност и да си заслужава.

— Вероятност? Вероятност, а?… Ама че нахалство!

Но той затвори устата й с целувка. Само след минута и двамата бяха забравили за тениса. Половин час по-късно тя се бе отпуснала в ръцете му, а той нежно милваше падналата над бузата й блестяща черна коса.

Адриан измърка:

— Лично аз… бих предпочела да правя това, вместо да играя тенис… — Отвори си едното око и се надигна да го целуне.

— Аз също — лениво се протегна той. След час никак не му се ставаше, не му се влизаше отново под душа, за да отиде да играе с човек, който живееше в същия комплекс и му беше известен само като „Харви“.

— Ще си дойдеш ли за обед? — попита тя, а той извика в отговор, че като се върне, сам ще си направи салатата и отново й напомни, че тази вечер в седем ще ходят на приема у Джеймсови. Щеше да й бъде много притеснено. Снощи й бяха казали да бъде в студиото за вечерните новини, а после да се върне и за нощните. Това означаваше, че ще трябва да се облече за приема още преди работа, след това да бърза обратно за дома, за да вземе Стивън, или дори да се срещнат направо там. Щеше да си тръгне достатъчно рано, за да стигне навреме за късните новини. Но знаеше, че приемът е важен за него и щеше да го придружи, независимо че цялата вечер трябваше да тича като луда. Винаги се стараеше да не го разочарова и най-вече да не допуска нейната служебна работа да пречи на семейния им живот. За разлика от Стивън, който пътуваше много. Но така поне й беше по-лесно, когато се налагаше да работи до късно.

Стивън се прибра в два часа, плувнал в пот и цял сияеш, че е спечелил играта. Лесно бе победил Харви.

— Той е дебел и не е във форма. След втория сет ми призна, че още не се е отказал от цигарите. Това нещастно копеле има късмет, че не получи инфаркт на корта.

— Надявам се, че не си го преуморил — каза Адриан от кухнята, сигурна в обратното. Тъкмо му беше направила лимонада.

— Той не заслужава да го щадиш. Истинска мижитурка е.

Беше му приготвила и салатата. Сложи едното и другото пред него и каза, че преди приема ще трябва да отиде на работа. Той не даде вид да има нещо против. Като че ли не се разсърди и когато му съобщи, че ще се връща за последните новини.

— Няма нищо, ще помоля някой друг да ме докара до вкъщи. Ще отидеш с моята кола.

— Мога след това да мина и да те взема. — Чувстваше се виновна. — Наистина съжалявам. Ако някои от хората не отсъстваха и продуцентът не беше болен…

— Няма значение. Щом ще успееш да дойдеш поне за малко, всичко е наред.

Стивън започна да яде салатата, която му бе приготвила.

Тя го погледна въпросително.

— Защо е толкова важен за теб този прием, мили? Да не би да става нещо голямо, за което да не знам? — Сигурно беше получил поредното си важно повишение.

За момент той си придаде загадъчен вид, после се засмя.

— Ако тази вечер всичко мине добре, може ИМФАК да ми възложи рекламата си или поне част от нея. Миналата седмица получих вътрешна информация, че не са доволни от сегашната си агенция, и дискретно се оглеждат за друга. Аз им се обадих по телефона. Майк направо изпадна във възторг. Може дори да ми разреши да замина за Чикаго в понеделник, за да се срещна с тях.

— Господи, това е огромна поръчка! — Сумите бяха респектиращи дори за Стивън. ИМФАК имаше едно от най-големите пера за реклама в цялата страна.

— Да, така е. Вероятно ще отсъствам цяла седмица, но трябва да се съгласиш, че си заслужава.

— Заслужава си, разбира се. — Тя се облегна назад в стола си и го погледна. Стивън беше забележителен мъж. На трийсет и четири години, той нямаше намерение да спира, докато не постигне всичко, каквото желае. Човек не можеше да не му се възхищава, особено като знае откъде е тръгнал. През всичките тези години се бе опитвала да обясни това на родителите си, но изглежда те бяха решили да не забелязват добрите му качества и непрекъснато говореха за отрицателната страна на амбициите му. Сякаш беше някакво престъпление да се стремиш към успеха, да се издигаш. Тя поне не мислеше така. Нима той нямаше право да постигне това, което иска? Стивън чувстваше нужда да побеждава. Понякога дори го съжаляваше, защото той направо се измъчваше. Когато губеше, дори на тенис, наистина страдаше, едва ли не физически.

По-късно същия следобед Стивън отново отиде да играе тенис. Геймът още не беше завършил, когато Адриан тръгна за работа. Беше му обещала да дойде да го вземе точно в седем. Когато се върна, той я чакаше, красив в новия си блейзър и белите панталони, с червената вратовръзка, която тя му бе купила. Изглеждаше чудесно и Адриан му го каза, а той отвърна, че и тя е хубава. Носеше смарагдовозелен копринен костюм и обувки в същия цвят. Беше измила косата си и тя блестеше като полиран оникс.

Когато се качиха в колата, забеляза, че е неспокоен и разсеян. Но като се имаше предвид предстоящата огромна сделка с ИМФАК, не й беше трудно да го разбере.

По целия път до Бевърли Хилс Адриан бърбореше безгрижно за маловажни неща. Къщата много я впечатли. Майк Джеймс беше шефът на Стивън, а жена му беше една от най-скъпоплатените декораторки в Бевърли Хилс. Приемът беше за освещаване на къщата им след реконструкцията. От месеци Адриан чуваше да се говори за безкрайните нововъведения, които бяха им стрували няколко милиона. Във всеки случай резултатът беше впечатляващ. Когато влязоха, вътре сигурно имаше поне двеста души и Адриан почти веднага загуби Стивън от погледа си. Започна да се разхожда между многобройните барове и бюфети. До ушите й достигаха откъслеци от разговори.

Хората говореха за децата, за семействата си, за своите професии, пътувания и къщи.

Няколко души се спряха, размениха по някоя дума с нея, но тя не познаваше никого, така че нямаше настроение за разговори и не се застоя в никоя от групите. Както често напоследък, на няколко пъти й направи впечатление, че щом кажеше, че е омъжена, хората веднага я питаха дали има деца. Понякога се чувстваше странно, когато трябваше да отговори, че няма. Сякаш да нямаш деца беше някакъв провал. Нищо че работата й беше толкова отговорна и че тя беше само на трийсет и една години. Жените, които имаха деца, изглеждаха горди от себе си и напоследък Адриан се питаше, дали не бе загубила нещо, когато със Стивън бяха решили да нямат. Разбира се, в това нямаше нищо фатално, не беше речено, че не могат да променят решението си, но тя знаеше колко категоричен е Стивън по този въпрос. Точно затова я обземаше лека паника само при мисълта, че мензисът й закъснява. Ден след ден закъснението ставаше все по-голямо.

Този следобед й мина през ум да си купи домашен тест, но й се стори малко прибързано. Нямаше смисъл да се паникьосва, само защото има закъснение от няколко дни… Ами ако е бременна? Стоеше сама, вперила очи в гледката, която се откриваше от къщата. Един мъж спря да си побъбрят и й предложи чаша шампанско, но тя нямаше никакво желание да разговаря с него. Той си отиде и тя изведнъж се замисли. Какво ще стане, ако наистина е забременяла? Какво ще каже на Стивън? Какво ще направи той? Наистина ли ще е толкова ужасно? Или ще е прекрасно? Възможно ли е той да греши и отношението му по въпроса за децата да не е толкова непреклонно? Дали пък тази идея няма да му хареса?… А на нея самата? Дали ще попречи на работата й? На текущата работа и на кариерата й? Или ще може да продължи на същото място веднага след отпуска по майчинство? Другите жени го правят. За другите това явно не е краят на света. Те хем раждат, хем си работят, в това няма нищо катастрофално. Или пък има? Не можеше да прецени. И докато мислеше за всичко това, внезапно Стивън се появи до нея.

— Готово! — ухили се той.

— Сделката ли? — Изглеждаше слисана. Така бе потънала в собствените си мисли, че когато Стивън изникна ненадейно до нея, тя се стресна. Почти я достраша, че ще чуе мислите й или ще се досети за тях.

— Не, още не съм сключил сделката. Но Майк иска в понеделник да замина с него за Чикаго. Ще проведем няколко съвсем дискретни срещи с тях, ще обсъдим нашите и техните концепции. Ако всичко мине добре, а ще мине, през следващата седмица ще се върна там сам и ще им представя проекта.

— Охо! Стивън, това е приказно! — Тя го целуна.

По доволния му вид можеше да се заключи, че и той мисли така. Позволи си да изпие две питиета и докато я изпращаше до колата, все още беше ухилен до уши. Каза, че ще помоли някого да го закара до вкъщи, да не си прави труда след работа да се връща на приема, защото не смятал да стои много. Когато Адриан потегли, той й помаха с ръка и се върна, за да говори пак с домакина. За Стивън вечерта беше минала прекрасно.

За Адриан — не чак дотам. Вече не можеше да мисли за нищо друго, дори за прекрасните възможности, които се откриваха пред Стивън, а само дали е бременна или не. Тази вероятност я измъчваше през цялото време, докато траеха късните новини, и дори по пътя за вкъщи. Рязко завъртя волана и свърна по крайпътната алея, решила да се отбие в една денонощна аптека. Не е нужно Стивън да научава, няма да му казва нищо… Но тя иска да знае… ако не още тази вечер, то поне съвсем скоро. Ако купи сега теста, може да го направи по всяко време, когато събере достатъчно смелост. Дори докато Стивън е в Чикаго.

Купи комплект и помоли аптекаря да го сложи в кафяв хартиен плик, който пъхна дълбоко в чантата си. После отново се качи в поршето и потегли към дома.

Когато се прибра, Стивън си беше вече вкъщи, беше си легнал и почти заспал, с щастливо изражение на лицето, сигурен, че отива в Чикаго, за да сключи най-важната сделка в живота си.