Даниел Стийл
Ударите на сърцето (3)

3

На следващия ден и двамата тръгнаха за работа по едно и също време: рутина, която всяка сутрин се задействаше като часовников механизъм. Преди работа Стивън ходеше да бяга, после се връщаше, и докато се бръснеше и гледаше новините, въртеше педалите на ерговелометъра, а Адриан, вече изкъпана и облечена, приготвяше лека закуска. Той се къпеше и обличаше, докато тя разчистваше кухнята и оправяше леглото. В почивните дни го караше да й помага, но през седмицата той беше прекалено зает и притеснен, за да го прави.

Преди да тръгнат за работа, Адриан винаги гледаше утринните новини и колкото хванеше от програма „Днес“. Ако имаше нещо интересно, го обсъждаха. Но обикновено сутрин не приказваха много. Този ден не беше така. През изминалата нощ се бяха любили два пъти и Адриан беше бъбрива, в разнежено настроение. Целуна го и му подаде чашата кафе. Той беше още потен от бягането, но дори с влажна коса и прилепнала фланелка Стивън Таунсънд беше красив като филмова звезда. Имаше и друго, което го бе отделяло от останалите, още докато се бе борил да напусне Детройт и да замине далеч от родителите си. Той беше твърде умен и твърде амбициозен, но и прекалено красив за живота, за който беше роден. По свой начин Адриан също правеше силно впечатление, но тя никога не придаваше значение на това. Беше изцяло погълната от живота си и не й оставаше време да мисли как изглежда, освен в случаите, когато се обличаше, за да излезе със Стивън. У нея имаше нещо чисто и здраво. Естествената й красота изпъкваше в този изкуствен свят, в който живееха. Но тя изобщо не осъзнаваше собствената си хубост, а Стивън рядко споменаваше за нея. Винаги беше зает с други неща, като например собственото си битие и собствената си кариера. Имаше моменти, когато почти не я забелязваше.

— Днес ще има ли нещо по-особено? — равнодушно я погледна над вестника си той, без да спира да се храни. Тя беше препекла купените снощи кифлички с боровинки и му беше приготвила пълна купичка свежа плодова салата, залята с кисело мляко.

— Не зная. Ще науча какви събития предстоят, когато отида на работа. Ако се съди по утринните новини, няма да има нищо особено, но човек никога не знае. Докато си седим тук и си закусваме, може да са застреляли президента.

— Даа… — Без да прекъсва разговора, прегледа цените на акциите и прелисти бизнес страниците. — До късно ли ще работиш таза вечер?

— Може би. Едва следобед ще разбера. Няколко души са в отпуск и не ни достигат хора. Може дори да ми се наложи да работя в събота и неделя.

— Надявам се, че няма да ти се наложи. Нали не си забравила за приема утре вечер у семейство Джеймс?

Очите им се срещнаха и тя му се усмихна. Стивън никога не вярваше, че е способна да запомни нещо. Нищо, че беше заместник-продуцент на новините в най-голямата телевизионна компания.

— Разбира се, че не съм забравила. Много ли е важно?

Той кимна, напълно лишен от хумор, когато се касае за кариерата му, но тя вече беше свикнала с това.

— Всички що-годе значими личности от рекламата ще бъдат там. Просто исках да съм сигурен, че не си забравила. — Тя кимна, той погледна часовника си и стана. — Довечера в шест ще играя скуош. Ако ще работиш до късно, няма да се прибирам за вечеря. Само ми се обади в службата.

— Да, сър. Има ли нещо друго, което трябва да науча, преди да започнем деня и да потънем в различните си светове?

За момент, докато премисляше, лицето му остана безизразно, после поклати глава и погледна надолу към нея, защото тя продължаваше да седи до кухненската маса. Но в мислите си беше вече далеч. Беше си спомнил за двамата нови клиенти, които искаше да привлече, и за другия клиент, когото възнамеряваше да отнеме от един малко по-високопоставен служител в агенцията. Вече беше правил успешно подобни неща с други, по-незначителни хора и този начин на действие нито го смущаваше, нито го плашеше. Резултатът оправдава средствата, винаги бе мислил така. Още преди шестнайсет години, когато измъкна стипендията за университета в Бъркли под носа на най-добрия си приятел. Другото момче беше по-добре подготвено, но Стивън знаеше, че приятелят му не е отговорил честно на първия тест за годност за научна работа. Погрижи се нужните хора да научат за това в нужния момент. Нищо, че след този тест момчето бе получавало само отлични оценки и че бе помагало на Стивън да се подготвя за всички изпити в гимназията. Бяха първи приятели… но нали той все пак си беше послужил с измама? Дисквалифицираха го. А Стивън се махна от Детройт и никога повече не погледна назад. Приятелят му не се обади. Преди години разбра от сестра си, че Том е зарязал учението и работи на бензиностанция някъде в гетото. Случваха се понякога такива неща. Оцеляваха най-жизнените. А Стивън Таунсънд беше жизнен. Във всяко едно отношение.

Остана за момент, загледан в Адриан, после се обърна и хукна нагоре по стълбите да вземе душ и се преоблече, преди да тръгне за агенцията.

Тя беше още в кухнята, когато слезе, облечен в безупречен жълтеникавокафяв костюм, бледосиня риза и вратовръзка в жълто и синьо. С блестящата си тъмна коса пък имаше вид на кинозвезда, или поне на мъж от някоя реклама. Адриан винаги потръпваше леко, когато го гледаше, така невероятно красив беше.

— Добре изглеждаш, малкият.

Той беше явно доволен от комплимента и когато тя стана да вземе голямата чанта, с която винаги ходеше на работа, на свой ред я огледа. Чантата беше от мека черна кожа, с дълга дръжка за през рамо. Адриан я имаше от години и я обичаше както старата си спортна кола. Беше облякла морскосиня вълнена пола, бяла копринена блуза и мек бял кашмирен пуловер с връзки на раменете. Носеше скъпи черни италиански мокасини и създаваше впечатление за небрежна, ненатрапчива, скъпа елегантност. Дрехите й не биеха на очи, не приковаваха вниманието, но при по-внимателен поглед се виждаше, че имат стил, в тях се долавяха всичките знаци от тайния код на добрия вкус и доброто възпитание. Адриан беше чаровно непринудена и, колкото и скромно да се държеше, всичко в нея изглеждаше някак красиво и впечатляващо. Излязоха заедно от къщи — хубава двойка. Той се качи на своето порше, а тя — в емгето. Прихна от изражението, което се появи на лицето му. Той се притесняваше да не го видят някъде наблизо до колата й и заплашваше, че ще я накара да ползва открития паркинг пред комплекса.

— Ти си сноб! — присмя му се тя, а той поклати глава и след миг, докато Адриан още връзваше шала на главата си, се изгуби сред рева на мощния мотор на поршето. Тя завъртя ключа, доволна чу пукота, с който любимата й кола се събуди за живот, и потегли към телевизията. По това време на магистралата колите вече бяха броня до броня и след няколко минути попадна в безнадеждно задръстване. Питаше се дали Стивън е пътувал по-сполучливо и, както си мислеше за него, внезапно се сети за нещо друго. Не беше обичайно за нея. Закъсняваше й. Мензисът й трябваше да дойде още преди два дни, но тя знаеше, че това не означава нищо. При това абсурдно работно време и постоянното напрежение, нищо чудно, че закъсняваше. Макар че, в интерес на истината, не й се случваше много често. Реши отново да помисли по въпроса след няколко дни и в този момент трафикът се раздвижи, тя натиска газта и продължи по пътя си.

Когато пристигна в телевизията, там цареше пълен хаос. Продуцентът беше болен и отсъстваше. Двама от най-добрите им оператори бяха претърпели малка злополука, а двама от репортерите, които най-малко обичаше, ожесточено се караха на две стъпки от бюрото й. Накрая и тя се разкрещя, което много ги изненада, тъй като рядко изпадаше в лошо настроение.

— За бога, как, по дяволите, да свърши човек някаква работа тук? Ако вие двамата искате да се биете, вървете някъде другаде.

Един сенатор току-що беше катастрофирал по време на ежедневното си пътуване със самолет и репортерите от мястото на падането се бяха обадили, за да съобщят, че няма оцелели. Голяма филмова звезда се беше самоубила през нощта. Двама от любимците на Холивуд току-що бяха обявили, че ще се женят. Земетресение в Мексико бе отнело живота на близо хиляда души. Денят щеше да е от онези, от които Адриан едва не получаваше язва. Но пък животът й беше интересен, или поне Стивън твърдеше така, когато му се оплакваше. Наистина ли искала да живее в страната на фантазиите, да работи в минисериали и специални репортажи за холивудските звезди? Не, но би й доставило голямо удоволствие да работи в някой успешен нов сериал, знаеше, че вече има достатъчно опит за това. Също така беше наясно обаче, че никога няма да убеди Стивън колко подходяща е за нея подобна работа.

— Адриан?

— Да? — За минута бе позволила на мислите си да отлетят към онова, което можеше да бъде, но не беше, а изобщо нямаше време за фантазии. Не бе трудно да се досети, че днес не ще вечеря със съпруга си. Помоли да му позвънят и да му съобщят това и се обърна към помощника си, който я молеше да му обърне внимание. В студиото имало наводнение и щяло да им се наложи да ползват друго, но всичко било вече подготвено, така че паниката била излишна.

Беше вече четири часът, когато отиде да обядва, а едва към шест й мина през ума, че трябваше да се обади на Стивън. Но знаеше, че по това време вече е отишъл да играе скуош с приятелите си от службата. Така или иначе му бе предала, че ще работи до късно. Приготви се за една дълга трудова вечер, и внезапно я връхлетя странно усещане за самота. Беше петък вечер, всички излизаха нанякъде или си оставаха вкъщи, събираха се с приятели или се готвеха за срещи, или пък просто се бяха свили на някой диван с хубава книга в ръка, а тя беше на работа и слушаше полицейските съобщения за убийства и фатални злополуки в града и четеше телекси за трагедиите по целия свят. Тъжен начин да прекараш петъчната си вечер. После се почувства като глупачка, че възприема нещата по този начин.

— Днес изглеждаш ужасно мрачна. — Зелда, една от помощник-продуцентите, й се усмихна и й подаде пластмасова чашка с кафе. Тя беше между любимките на Адриан, винаги готова да се разсмее, но с характер. Беше по-възрастна от нея, многократно развеждана, човек със свободен дух. Косата й беше яркочервена и обгръщаше главата й като стихиен пламък. Също толкова стихийно беше и чувството й за хумор.

— Просто съм изморена, предполагам. Понякога това място ми действа на нервите.

— Поне знаем, че още си с ума си. — Зелда й се усмихна. Беше хубава жена. Адриан предполагаше, че е около четирийсетте.

— На теб не ти ли действа на нервите? Господи, новините винаги са толкова потискащи!

— Никога не ги слушам. — Тя безразлично вдигна рамене. — И повечето вечери, след като си тръгна оттук, отивам на танци.

— Струва ми се, че си намерила правилното решеше. — Повечето вечери Адриан се прибираше вкъщи и заварваше Стивън дълбоко заспал и леко похъркващ. Но поне на сутринта закусваха заедно, пък и почивните дни бяха на тяхно разположение.

През следващите четири часа Адриан се пребори с писмената работа, после провери студиото преди късните новини, побъбри с дежурните репортери и прочете най-интересните съобщения. Всъщност вечерта беше доста спокойна и тя нямаше търпение да се върне вкъщи при Стивън. Знаеше, че той ще се храни навън с приятели, но беше сигурна, че ще го завари у дома. Той рядко закъсняваше много, само в случаите, когато имаше някаква полза от това, например важна сделка с клиент.

Късната емисия мина добре, без изненади, и в единайсет и трийсет и пет тя вече се носеше по булевард „Санта Моника“ на път за вкъщи. В дванайсет без пет влезе в дома си. Лампите в спалнята още светеха и сърцето й подскочи от радост. Втурна се нагоре, прескачайки по две стъпала наведнъж, а после, като видя Стивън, се разсмя. Беше дълбоко заспал на своята страна на леглото, с разперени по детски ръце, изтощен след трудния ден в агенцията, скуоша и ранната вечеря. Беше в нокаут, какъвто и шум да вдигаше, нямаше да го събуди.

— Е, очарователни принце — прошепна с усмивка Адриан, седнала, вече по нощница, до него — край на програмата за днес, както казваме ние в телевизията. — Целуна го леко по бузата, а той дори не помръдна, после изгаси лампите и се сгуши на собствената си половина. Докато лежеше будна, отново се сети, че й закъснява, но пак си помисли, че сигурно няма нищо.