Даниел Стийл
Ударите на сърцето (26)

26

Адриан се събуди около час след като Бил си бе отишъл. Бебето още спеше, но сестрите влязоха да проверят как се чувства тя. Чувстваше се много добре, все още имаше леки контракции, но изглежда това беше в реда на нещата. След като те си излязоха, тя дълго лежа неподвижно, отдадена на мислите си. Трябваше да се обади по телефона на две места и сега моментът като че ли беше подходящ, колкото и всеки друг. Гледаше спящото дете до себе си и се чувстваше като заредена с електричество. Това беше най-вълнуващия ден в живота й, най-щастливият момент, и някак си й се искаше да го сподели.

Най-напред се обади в Кънектикът. Разговорът беше труден, но радостната вест малко го разведри.

— Защо не си ми казала? — попита майка й, потресена от новината, че има внуче, без изобщо да е подозирала, че Адриан е бременна. — Да не би да не е нормално? — Това беше единственото обяснение, което можа да измисли, задето дъщеря й не бе споделила с нея. Съвсем типично за общуването на Адриан със семейството й през последните години, още откакто се бе омъжила за Стивън. Родителите й не си бяха правили труда да крият, че не го харесват. Може и да са били прави, но това трайно се бе отразило на отношенията със собствената им дъщеря.

— Извинявай, мамо. Нещата тук бяха доста объркани. Стивън ме напусна през юни. И… аз си мислех, че ще се върне, не исках да ти казвам за бебето преди това… Сигурно е било много тъпо от моя страна.

— И аз мисля така. — Последва продължително мълчание. — Той плаща ли ти издръжка?

Стори й се поразително, че това е единственото, за което се сещат.

— Не, аз не пожелах.

— Ще се бори ли за попечителство над детето?

— Не. — Реши да им спести подробностите по този въпрос, а също да не им казва и за Бил. В противен случай майка й щеше да си помисли, че е имала любовник и Стивън затова я е напуснал. Нямаше защо да бърза, щеше да й обясни всичко по-късно. Беше искала само да й съобщи за бебето.

— Колко ще останеш в болницата? — Майка й беше така мъчително прозаична, че беше трудно да я почувства близка, дори сега, когато самата тя току-що бе станала майка.

— Може би до утре. — Не беше сигурна. — Или още няколко дни. Всъщност, още не зная.

— Ще ти се обадя, когато се прибереш. Номерът ти още ли е същият? — Самият факт, че питаше за това, говореше сам за себе си — колкото и рядко да го правеше, обикновено ги търсеше Адриан.

— Да. — Когато освободи мезонета, беше поръчала да инсталират телефона й в жилището на Бил. Тогава това й се бе сторило по-лесно, отколкото да дава обяснения. — Ще ти се обадя, мамо.

— Добре. И… моите поздравления… — Изглежда майка й още не беше решила как трябва да приеме новината, а баща й не си беше вкъщи. Този разговор малко я натъжи, но поне бе изпълнила дълга си.

Следващият беше още по-труден. Нейният адвокат бе попаднал случайно на телефонния номер на Стивън, но я бе посъветвал да не го използва. Тя извади от чантата бележника си и като държеше бебето с лявата ръка, набра номера. После погледна Сам. Той беше толкова хубав, толкова сладък и толкова спокоен. Беше точно такъв, какъвто бе искала да бъде, дори нещо повече. Беше на четири часа, а тя вече имаше чувството, че винаги е бил с нея.

— Ало? — прозвуча по телефона познатият глас. Не го бе чувала от месеци и изведнъж се почувства неловко.

— Здравей… Стивън… Аз… Обажда се Адриан. Извинявай, че те безпокоя.

Последва дълга пауза, той мълчеше. Не можеше да си представи защо Адриан го търси и откъде е намерила нерегистрирания му телефон.

— Защо се обаждаш? — Държеше се, сякаш тя нямаше право дори да разговаря с него и докато го слушаше, тя усети, че ръката й се разтрепери.

— Помислих си, че имаш право да знаеш… бебето се роди тази сутрин. Момченце е и тежи три килограма и седемстотин грама. — Отново настъпи тишина, по-продължителна дори от предишната, и тя изведнъж се почувства голяма глупачка, че му се обажда. — Извинявай. Май не трябваше да ти звъня… но просто си помислих…

Най-после гласът му се чу:

— Нормално ли е?

Същото, което я бе политала и майка й. Въпросът прозвуча някак обидно.

— Да, всичко му е наред — тихо каза тя. — Истински красавец е.

Тогава той колебливо попита:

— Ти добре ли си? Много ли беше ужасно? — Каза го почти като мъжа, когото някога бе познавала.

— Мина добре. — Нямаше никакъв смисъл да му обяснява какво бе преживяла. Беше много по-тежко, отколкото си го бе представяла, но сега, когато държеше Сам в ръцете си и всичко бе свършило, вече не й се виждаше толкова страшно. — Струваше си. — И добави колебливо: — Исках да ти се обадя… Мислех, че… Зная, че си подписал онези документи, но исках да ти дам възможност да го видиш, ако желаеш. — Беше по-внимателна, отколкото биха били повечето други жени в подобна ситуация, но Адриан си беше такава. — Аз, разбира се, не очаквам да го направиш… Просто си помислих, че трябва да ти съобщя, в случай че… — Гласът й заглъхна и неговият се вряза в настъпилата тишина:

— Бих искал да го видя.

Думите му поразиха Адриан като мълния. Винаги бе възнамерявала да му предложи тази възможност, но всъщност никога не бе очаквала, че той ще се възползва от нея.

— Ти къде си?

— В „Сидърс-Сайниай“.

— Ще мина по някое време тази сутрин. — И добави със странен, изпълнен с копнеж глас: — Той има ли име?

Тя кимна, по бузите й се затъркаляха сълзи. Не беше очаквала това от него и се разстрои. Не беше го виждала от юни, когато я бе напуснал. А сега, след всичкото това време, искаше да види детето си.

— Казва се Сам — прошепна тя.

— Целуни го от мен. До скоро.

Последните му думи я стреснаха дори още повече. Изведнъж тонът му бе станал толкова различен, толкова мек, че тя започна да се плаши какво ще се случи, когато дойде да я види. Мисли за предстоящата им среща през цялата сутрин, притиснала до себе си бебето, а то спеше непробудно и не помръдваше. Вече наближаваше дванайсет, когато чу вратата да се отваря и Стивън, в сив панталон, синя риза и блейзър, застана на прага и я погледна. Косата му беше по-дълга отпреди, беше загорял от слънцето и по-красив от всякога.

— Здравей, Адриан, може ли да вляза? — Стоеше и я гледаше колебливо от вратата.

Тя кимна, като се опитваше да не се разплаче, но усилията й бяха напразни. Когато той тръгна към нея, сълзите бавно се застичаха по бузите й. Изведнъж си спомни колко много го бе обичала, какви надежди бе хранила, колко уверена беше, че бракът им ще е завинаги и колко нещастна и беззащитна се бе почувствала, когато той я напусна.

В началото Стивън виждаше само Адриан и тръгна бавно към нея с голям букет жълти рози в ръка, но когато застана до леглото, забеляза бебето. Увито в синьото си одеялце, малкото му червено личице беше като покарала от нея самата безценна розова пъпка.

— О, боже мой… — Не можеше да откъсне погледа си от него. — Това ли е той?

Тя кимна и се усмихна през сълзи на глупавия му въпрос.

— Нали е хубав?

Този път Стивън кимна и докато гледаше — най-напред детето си, а после жената, която го бе родила, очите му се просълзиха.

— Какъв глупак бях… — Точно същите думи, които си бе представяла в своите фантазии, но всъщност никога не бе очаквала да чуе.

Тя кимна, без да крие повече сълзите си. Нямаше как да не се съгласи с него. Но преди никой не можеше да го разубеди, собственият му адвокат се бе опитал и не бе стигнал до никъде.

— Струва ми се, че просто беше много изплашен.

— Зная, бях. Просто не можех да си представя, че ще имам деца и ще правя жертвите, които всеки баща прави. И все още не мога да си го представя — честно призна той. Но беше развълнуван при вида на детето. Неговото дете. Неговото творение. — Хубав е, нали? — тихо промълви той, без да откъсва очи от него. Адриан го наблюдаваше. Стивън най-после я погледна, но погледът му беше безразличен, в него нямаше нежност. — Сигурно не ти е било леко през тези последни месеци. — Тя кимна. Не искаше да му казва за Бил. Това не го засягаше. — Къде живееш?

Колко странно, че я питаше сега, след всичкото това време. Отговори му уклончиво. През тези месеци нито веднъж не се бе поинтересувал къде и как живее. А сега се интересуваше. Или само си даваше вид?

— На същия адрес, в другия край на комплекса.

Той предположи, че си е купила нещо по-малко с парите, които бе получила от продажбата на мезонета.

— Много хубаво. — Пак се загледа в сина си и нежно докосна малките пръстчета. — Толкова е мъничък… — И толкова съвършен!

— Тежи почти четири килограма — застъпи се тя за Сам, но Стивън беше в състояние само да го гледа в почуда.

Не намираше в него нищо познато, освен може би някои черти на Адриан. Сам без съмнение беше съвсем отделна личност и на Стивън това не му беше неприятно. Адриан го погледна колебливо, ръцете й още трепереха от вълнението, че го вижда отново.

— Искаш ли да го подържиш?

Стивън изведнъж придоби ужасено изражение, а после стресна и себе си, и нея, като кимна и протегна ръце. Адриан внимателно му подаде бебето. В края на краищата, беше негов син, нали точно затова му се бе обадила? Да види дали ще го обикне, да му даде последен шанс да запази връзката с детето, което бе отхвърлил. Постави го в ръцете му и докато наблюдаваше с каква тиха почуда гледа той спящото бебе, усети как в гърлото й се надига ридание. Стивън седеше на стола до леглото и не се осмеляваше да помръдне, видът му беше ужасен, ръцете му — неподвижни, сякаш се опасяваше, че бебето ще подскочи и ще го ухапе. Но седеше и го гледаше. Докато Адриан го наблюдаваше, вратата се отвори и се появи Бил с огромен букет цветя, двайсетина балона и грамадно синьо мече, което непохватно остави на прага. Когато Бил тръгна да влиза, Стивън се бе навел над Адриан и й връщаше бебето. От мястото си Бил виждаше само милата сценка на отново събралото се семейство. Адриан го гледаше стреснато, Стивън стоеше до нея, сякаш никога не бе я напускал, а бебето за пръв път се разплака, като че беше разбрало, че се е случило нещо ужасно.

— О… извинете… Виждам, че моментът не е подходящ — каза Бил, без да се обръща определено към някого. Боеше се да погледне Адриан в очите при мисълта какво ще види в тях.

— Няма нищо — притеснено каза тя, — това е Стивън Таунсънд, моят… — Почти се задави от думите, които за малко не изрече — „моят съпруг“. Видя как пребледнява лицето на Бил и искаше да го помоли да престане, да прекрати тази истерия и да влезе. И без това Стивън след малко щеше да си тръгне. Но усети, че не е в състояние да промълви и дума. Стивън го гледаше враждебно и Бил тръгна да излиза от стаята, без да чака обяснение.

— Ще дойда по-късно.

— Не… Бил…

Но той бе вече излязъл и бързо се отдалечаваше по коридора, а в гърлото му беше заседнала буца, същата буца, която го бе задавила, когато Лесли му бе казала, че няма да дойде с него в Калифорния. Всичко се повтаряше отново — загубата, болката, мъката, самотата… Но този път той нямаше да го допусне!

А в болничната си стая Адриан изглеждаше много разстроена. Стивън я наблюдаваше и сприхаво попита:

— Впрочем, кой беше този? — Появата на трето лице явно му беше неприятна.

— Един приятел — тихо каза тя. Видя, че Стивън изведнъж се ядоса, но и двамата знаеха, че той няма никакво право на това. Сега я гледаше със сериозно изражение. Беше мислил много след телефонното й обаждане, и след като беше видял сина си.

— Дължа ти едно извинение — каза той, а Адриан безмълвно страдаше при мисълта какво преживява Бил.

Не беше очаквала Стивън да дойде толкова бързо, а когато бе предложил да я посети, се бе зарадвала, че ще се освободи от тази грижа и с Бил ще могат да продължат живота си. Беше си обещала, че ще му се обади, но изобщо не бе очаквала, че нещата ще се развият така, или че Бил ще ги завари двамата. Изведнъж всичко се обърка и тя не знаеше какво да прави с разплаканото дете. Позвъни на сестрата, която предложи да го занесе за малко в детската стая, и обърна към Стивън изпълнен с болка поглед.

— Съжалявам, ако съм ти причинил мъка, Адриан. — При тези негови думи тя изведнъж си припомни вечерта, когато в „Льо Шардоне“ изобщо не пожела да я забележи, а беше бременна вече в шестия месец. — Последните месеци трябва да са били много трудни за теб. — Доста бледо описание на това, което й бе минало през главата. Ако не беше Бил да се грижи за нея, не знаеше как би го преживяла. — Но те бяха трудни и за мен. — Адриан не вярваше на ушите си. Не тя се беше развела с него. Докато го слушаше, си даде сметка, че още е разгневена от това, което бе направил той. Разгневена и наранена. Не беше сигурна, че някога изобщо ще му прости. — Ти ме постави пред едно предизвикателство, което ме разтърси из основи, в известен смисъл това беше абсолютно предателство — продължаваше той, а Адриан не сваляше очи от него. Беше си същият егоист, какъвто е бил винаги. — Но заради сина си… нашето дете… мисля, че с времето ще мога да ти простя.

Тя го гледаше с широко отворени очи, неспособна да повярва това, което чуваше. Той можел да й прости!

— Много мило от твоя страна — тихо каза тя, — много съм ти признателна. — Едва не се задави от тези думи. — Но, Стивън, ти не си единственият, който беше наранен. Съжалявам, ако си се почувствал предаден, но ти ме изостави, когато бях бременна. Ти напълно ме изхвърли от живота си. Ти взе всичките ни мебели, изрита ме от дома ни, разведе се с мен и се отказа от правата си над нашето дете. Не желаеше дори да разговаряш с мен, когато ти се обаждах. — Тя изреди цял поменик от прегрешения, но изглежда това не му направи никакво впечатление и той продължи:

— Както и да е. — Все едно, че нищо не беше казала. — Мисля, че за доброто на детето трябва отново да се съберем.

— Сериозно ли говориш? — Гледаше го едва ли не ужасено. Колкото и да желаеше да постъпи честно с него, това нямаше нищо общо с плановете й. Той бе дори още по-безчувствен от преди и както всичко останало в живота му детето беше само една възможност за задоволяване на егоизма му. Сега, след като го бе видял, след като го бе одобрил — и беше момче — изведнъж бе готов да помисли за признаването му. А ги бе изоставил напълно. Тя бе искала да му даде тъкмо тази възможност. Но това, което бе очаквала, ако изобщо бе очаквала нещо от него, бяха искрени чувства към детето. Не дори да изпитва нещо към нея, не бе очаквала нещо повече от малко нежност и доброта. Малко разкаяние или съжаление, капка добронамереност и загриженост. Но изведнъж осъзна какво бе имал предвид Бил. Този човек не носеше в себе си нищо от това.

— Мисля, че не ме разбра — възрази тя. — Стивън, ти се отказа от всичко, защото не даваш и пет пари за никого от нас двамата. Ти ни напусна. Единствената причина да ти се обадя беше нищожната вероятност да съжаляваш за стореното. Исках да ти дам възможност да видиш детето си. Но теб не те е грижа за никого. Не те измъчват каквито и да било угризения за това, което направи. Единственият човек, когото обичаш, си ти самият, а имаш нахалството да си въобразяваш, че си предаден. Не съм убедена, че изпитваш някакви чувства дори към бебето и че изобщо си способен на това. Така си погълнат от собствената си персона, че не те интересувам нито аз, нито детето. Мисля, че си впечатлен от факта, че имаш син, но само толкова. Какво е той за теб? Какво означава? Какво си готов да му дадеш? — Въпросът беше важен и на Стивън му беше много неприятно, че му го задават.

— Покрив, храна, образование, играчки… — Не можа да се сети за нищо повече и тя поклати глава. Не беше издържал изпита. Никога нямаше да го издържи. Сега Адриан го знаеше. Точно в това имаше нужда да се убеди и вече се радваше, че му се бе обадила.

— Забравяш нещо много важно.

Стивън се замисли, като местеше поглед от нея към бебето и обратно, но нищо не му идваше на ум. Изглеждаше красив, но и празен.

— Забрави любовта. Тя е по-важна от покрива над главата, храната, образованието и всичко останало. По-важна е от компютрите, ракетите за тенис, мебелите, стереоуредбите, апартаментите, службите. Любовта. Това нещо, за което беше напълно забравил по време на брака ни. Ако ме беше обичал, нямаше да ме изоставиш — нито мен, нито бебето.

— Обичах те… но ти не ме обичаше. Ти наруши тържественото си обещание никога да не раждаш. — И го говореше най-сериозно.

— Не можех да постъпя по друг начин. И сега не съжалявам.

— А би трябвало — оскърбено каза той, — за мъката, която ми причини.

— Мъката, която съм ти причинила ли? — Адриан го погледна смаяно, а той стана и закрачи из стаята, загледан в огромното мече, което Бил беше оставил до самата врата.

— Истината е, че ти ме предаде — отново повтори той — и ако сега съм готов да ти простя в името на детето, трябва да ми бъдеш много благодарна.

Тя го гледаше и не вярваше на ушите си.

— Е, не съм ти благодарна — каза му без заобикалки тя. А после му зададе най-ужасния въпрос: — Стивън, обичаш ли бебето? Искам да кажа, обичаш ли го истински? Искаш ли го повече от всичко друго на света… имаш ли желание да прекараш живота си в усилия да направиш неговия по-хубав?

Той мълча дълго.

— Сигурен съм, че с времето ще се науча.

Но като го погледна. Адриан разбра, че нещо в него отдавна е умряло, без той дори да забележи.

— Ами ако отново се почувстваш застрашен от нас, тогава какво? Ще ни зарежеш, така ли? Или ще продадеш апартамента? Или просто ще подадеш молба за отказ от родителски права? — Той се бе отнесъл жестоко с нея, а косвено и със собственото си дете, и двамата го знаеха, независимо от приказките му за „предателство“.

— Не мога да ти давам обещания за бъдещето. Мога само да ти кажа, че ще опитам. Но мисля, че трябва да се върнеш при мен и да опитаме. Ти ми дължиш това. — Дължала му го. Колко трогателно! Какво нежно предложение!

— В качеството си на каква? Да се оженим отново ли ми предлагаш? — Искаше да си изясни всичко веднъж завинаги. Това беше разговорът, за който дълго бе мечтала.

— Не… аз… мисля, че трябва да опитаме. Мисля, че трябва да се върнеш и да опитаме в продължение на шест месеца, на една година, докато видя дали…

— Дали ще ти хареса да бъдеш баща, това ли имаш предвид? Ами ако не ти хареса?

— Няма да е голяма трагедия. Документите са налице, ще се сбогуваме и ще си пожелаем всичко хубаво. — Звучеше като споразумение за сделка.

— А Сам? — За нея той беше вече едно осезаемо присъствие, една неповторима скъпоценна личност.

— При това положение ще бъде твой.

— Колко мило. А как ще му го обясня, когато порасне? Че си го взел на изпитателен срок, но не си го харесал, така ли? Не, Стивън, не можеш да вземеш бащинство под наем, за да видиш дали ти стои добре. Или го правиш, или не го правиш — също както брака, както любовта, както истинския живот. Това не ти е някоя от твоите игри на тенис, където опитваш различните партньори и си избираш тези, които играят най-лошо, за да четкаш самолюбието си.

Стивън изглеждаше вбесен от думите на Адриан, но казаното бе абсолютно вярно и той го знаеше.

— Тогава за какво всъщност ми се обади? Не искаше ли точно това от мен? Или се опитваш да избереш най-доброто предложение? — Новият диамантен пръстен на ръката й не беше останал незабелязан, нито пък Бил с многобройните му подаръци, оставени до вратата.

— Вече не ми е необходимо твоето най-добро предложение. Исках да съм сигурна, че не те лишавам от последната възможност, преди завинаги да се откажеш от сина си. Смятах, че имаш право на това, че съществува някаква нищожна вероятност някой ден горчиво да съжаляваш, и че като го видиш, може да го обикнеш. Но това не стана. Ти искаш само да го изпробваш, като някаква кола или самолет под наем. Искаш аз да се върна, за да го гледам, защото си готов да ми простиш за „предателството“, както го наричаш. Но предателство извърши ти, не аз, и сега бебето е мое.

Той изглеждаше объркан, но не особено разстроен от думите й. Тя се питаше дали дори не изпитва облекчение. Но както и да се чувстваше в момента, той не се беше променил. Адриан вече беше сигурна в това.

— След като си толкова загрижена какво ще му кажеш, когато порасне, можеш да му обясниш, че съм ти предложил да те приема обратно, а ти си отказала.

— При условията на развода, Стивън. Това не е нищо. — Изведнъж забеляза, че крещи, но не я беше грижа. Дори се почувства добре от това, че най-после му се развика. — Аз искам да го обичам безусловно, в богатство и бедност, независимо дали ще е красив или грозен, когато се смее и когато плаче, когато е болен и когато е здрав, с всяко грамче любов, на което съм способна. Ето, това искам аз да дам на нашето дете. — В очите й се биха появили сълзи и когато изрече тези думи, разбра, че точно това жадува да даде и на Бил — всичко, което имаше, завинаги.

— Няма такова нещо като безусловна любов, освен между глупаци — цинично каза той.

— Тогава аз съм глупачка. — Някога бе предложила цялата си обич и преданост на него, а той ги бе захвърлил.

— Всичко хубаво тогава. — За момент Стивън постоя, загледан в нея. Всички чувства, които някога бяха хранили един към друг, изглежда бяха изчезнали. После добави по-меко: — Съжалявам, че нищо не се получи, Адриан. — Ала нямаше вид на човек, който наистина съжалява, че се отказва от детето си. То за малко го бе заинтригувало, бе го очаровало, но моментът беше вече отминал. В мига, когато сестрата изнесе бебето от стаята, Стивън сякаш го забрави.

— И аз съжалявам. — Гледаше го и се питаше, кой всъщност е бил той през цялото време, докато си е въобразявала, че го познава. — Съжалявам теб — тихо добави тя.

— Можеш да си го спестиш.

Най-после Адриан се почувства свободна. Сега беше двойно по-доволна, че му се обади. Той беше откровен с нея, нямаше да почувства никаква загуба.

— Не бях подготвен за това, Адриан. Предполагам, че никога няма да бъда.

Това бяха най-честните думи, които някога й бе казвал, независимо че бе заинтригуван от красотата на новородения си син. Стивън просто не беше Бил. Сега тя ясно осъзна, че повече не го обича. Не го обичаше от месеци, откакто Бил… или може би, още откакто бе забременяла, но не си бе давала сметка за това.

— Зная. — Тя бавно му кимна, а после отпусна глава на възглавниците, тази сутрин й се бе сторила много дълга. — Благодаря ти, че дойде. — Той докосна ръката й, обърна се и излезе от стаята, без да каже дума повече. Адриан знаеше, че този път си отива завинаги и че, колкото и да е жалко, никога няма да й липсва. Лежеше и мислеше за Бил. Беше ужасно разтревожена какво ли си е помислил, като я бе видял със Стивън. Единственото, което искаше, беше той да се върне и тогава все някак щеше да му го обясни.

Докато тя мислеше за Бил, Стивън крачеше по коридора с дълга, мъжествена крачка. Отби се за малко в детската стая и погледна бебето. Синьо вързопче в пластмасово кошче, сложено на подставка, така че сестрите да го виждат по-добре. На прикрепеното към него синьо картонче беше написано: „Томпсън, момче, 3,7 кг, 5:15 ч. сутринта“. Носеше моминското й име, както, по искане на Стивън, бе посочено в решението на съда. Стивън го гледаше и чакаше да почувства нещо, каквото не бе изпитвал никога досега, но нищо не се случи. Бебето беше хубаво и невероятно малко и уязвимо. Събуждаше желание да протегнеш ръка и да го докоснеш. Никога нямаше да забрави как го бе държал в ръцете си. Ала бе почувствал облекчение, когато Адриан си го бе взела обратно, както и сега, когато знаеше, че то е на Адриан, не негово. Приятно му беше, че то принадлежи другиму. Беше възнамерявал да опита за известно време, може би просто за да си върне Адриан, но като разбра, че това не се налага, сякаш камък падна от плещите му. Дори на него му бе станало ясно, че отношенията им са вече окончателно прекратени. Тя искаше прекалено много неща, които той не желаеше. Очакваше прекалено много от него.

— Ваше ли е? — попита го с широка усмивка възрастен плешив мъж с пура, а Стивън му отправи странен поглед и поклати глава. Не. Не беше негово. Беше чуждо. И си тръгна със своята равна походка, почувствал се отново спокоен. Това беше краят на мъките за Стивън.

 

 

Адриан чака цял ден Бил да се върне, ала той не се появи. Непрекъснато набираше номера на апартамента, ала никой не отговаряше. Към четири часа вече се бе отчаяла, че ще успее да го намери. Ужасно се измъчваше какво ли си е помислил. Искаше да му обясни и да му разкаже за резултата от посещението на Стивън. Но просто не можеше да го открие. Тревожеше се и за организираното в негова чест парти, сети се, че хората разчитат на нея да го заведе в службата, където всички изпълнители и целият екип се готвеха да го изненадат. Накрая започна да звъни направо в кабинета му, като предполагаше, че другите сигурно вече са се събрали там. Към шест най-после някой вдигна телефона и тя чу врявата вътре. Опита се да вика достатъчно силно, за да я чуят през шума, и най-накрая асистент-режисьорът разбра кой се обажда.

— Адриан? О, моите поздравления за бебето!

Бил бе разказал на всички за Сам, но тези, които го познаваха добре, намираха, че е странно тих. Помислиха, че просто е уморен след дългата нощ, прекарана край раждащата Адриан. Както се оказа, на партито се бе озовал съвсем случайно. След като бе излязъл от болницата, се бе върнал вкъщи, а после бе отишъл в службата, за да избистри главата си. Бе пристигнал само малко по-късно, отколкото се очакваше.

Сякаш му беше писано да отиде там, със или без нея.

— Бил там ли е? — Най-после го бе открила.

— Току-що си тръгна. Каза, че имал да свърши някои работи. Но партито е страхотно. — Асистент-режисьорът беше явно доста пийнал. Беше им толкова весело, че почетният гост едва ли им липсваше много. Бил се бе трогнал от вниманието, но бе почувствал нужда да остане сам и се бе измъкнал. Рожденият ден вече му бе предложил достатъчно емоции.

Адриан отново се опита да го открие вкъщи, но той беше включил телефонния секретар. Не можеше да повярва, че се бе изнизал така между пръстите й и че няма да й даде възможност да му обясни какво се бе случило. За него не беше тайна, че тя възнамерява да се свърже със Стивън, след като детето се роди, но не беше очаквал да го види седнал до Адриан в болничната стая с бебето на ръце. Веднага си бе направил безкрайно мъчителни изводи. Адриан лежеше на леглото и го чакаше, а той все не идваше и не идваше. Започна да се опасява от най-лошото — сигурно толкова й се е разсърдил, че не желае да я вили никога повече. А тя не можеше да направи нищо, за да го намери. Не можеше да напусне стаята и болницата. Почувства се безпомощна, като хваната в капан.

Държа бебето на ръце по-голямата част от следобеда и през цялата вечер го остави в кошчето до себе си. Когато й донесоха подноса с вечерята, тя го върна. Беше сложила голямото синьо мече на един стол, седеше и тъжно гледаше розите от Бил. Единственото й желание беше да го види и да му каже колко много го обича.

— Искате ли хапче за сън? — попита я в осем сестрата, но Адриан само поклати глава и тя записа на картона, че съществува опасност от следродилна депресия. Там беше отбелязано, че не е яла нищо нито на вечеря, нито на обед, че не изглежда много въодушевена дори от кърменето на бебето, че е тиха и необщителна. Веднага, след като сестрата си излезе, Адриан пак набра апартамента. Все още беше включен телефонният секретар и тя остави отчаяна молба към Бил да й се обади.

Отново взе на ръце бебето и дълго го държа притиснато до себе си. Гледаше нослето, спящите очички, красивите устенца, леко свитите пръстчета. Беше толкова сладък, толкова малък и така съвършен и тя бе така погълната от него, че не чу, когато в девет часа вратата се отвори. Един дълъг миг Бил стоя загледан в тях, като се опитваше да си наложи да не изпитва никакви чувства, нито към нея, нито към детето, а после тя внезапно се обърна и го видя. Дъхът й секна, несъзнателно протегна ръка и се опита да стане от леглото, което не й беше много лесно.

— Стой си там — тихо каза Бил, — не ставай! Минах само да се сбогувам. — Говореше хладно и спокойно. Приближи се малко, но остана на разстояние от нея. Беше необичайно издокаран и тя по някакъв начин разбра, че не е заради партито. Партито беше изненада и той се бе появил там по фланелка и джинси, а сега изглеждаше облечен за някакъв специален случай. Носеше английски костюм от туид, кремава риза, папионка и официални кафяви обувки, а на ръката му беше преметнато зимно палто. Адриан изведнъж разбра, че той си отива.

— Къде си тръгнал? — разтревожено попита тя. Веднага почувства, че всичко между тях се е променило. Само за няколко часа, от сутринта насам. Едва преди дванайсет часа бяха като едно сърце и една душа, а сега той се бе откъснал от нея и я напускаше. И тя знаеше защо. Питаше се само дали ще успее да излекува болката, която му бе причинила.

— Реших да ида за няколко дни до Ню Йорк да видя момчетата. — Погледна часовника си. — Трябва след малко да тръгвам, за да хвана самолета.

Сърцето й се сви. Изпитваше единствено панически страх, че ще го загуби. Като видя как притеснено се оглежда из стаята и после пак се обръща към нея, сякаш се бои да погледне към детето, едва не се разплака.

— Момчетата знаят ли, че ще отидеш?

— Не — мрачно призна той. — Мислех да ги изненадам.

— Колко време няма да те има? — Не знаеше какво да му каже, освен че съжалява, че е била глупачка, че не е трябвало да я интересува какво мисли Стивън, че той е нищожество, че тя също е нищожество, че обича Бил повече от живота си и че Сам ще расте като тяхно дете… ако остане, ако Бил само остане… ако само й прости.

— Не зная колко ще стоя там — отвърна той, стиснал палтото в ръцете си и вперил изпълнени с копнеж очи в нея. — Една седмица… две. Мислех, ако Лесли ми разреши, да ги заведа на малка ваканция, след като се върнат от Върмонт… — Вечно беше зависим от нечия милост, за да стигне до хората, които обича… от Лесли, от Адриан… от Стивън… Но сега не трябваше да мисли за това. Просто щеше да е хубаво да види момчетата и да се измъкне от Калифорния. До гуша му бе дошло. Имаше нужда от малко почивка. Собственият му подарък за рождения му ден беше да напусне града и да остави други да се грижат за проблемите му. Беше подготвил достатъчно сценарии, по които да работят, докато го няма, пък ако не разберяха нещо, можеха да си го измислят.

— Впрочем, наел съм ти медицинска сестра. След като излезеш от болницата, ще идва през деня, а може да остава и нощем, ако имаш нужда от нея. Не съм я виждал лично, но от агенцията ме увериха, че е страхотна. — Беше помислил за всичко. Очите на Адриан се изпълниха със сълзи, като чу това.

— Не трябваше да го правиш, аз мога да се грижа за себе си.

— Мислех, че ще ти е необходима помощ за бебето. Освен ако… — Дори не се беше сетил за това. Погледна я любопитно и се почувства още по-глупав. — В моето жилище ли ще се върнеш, или ще отидеш при Стивън?

Тя разбра какво си бе помислил и сърцето я заболя за него. Вината беше само нейна и се почувства още по-зле заради болката, която му бе причинила.

— Няма да отивам при Стивън. Сега или когато и да било. Няма да ходя никъде с него. — Каза го толкова категорично, че той я погледна много особено.

— Тази сутрин останах с впечатлението, че… Стори ми се… Знаех, че ще му се обадиш — обясни той. — Не знаех обаче, че ще го направиш толкова скоро. Би трябвало да съм подготвен за това — тихо промълви той, — но не бях. За мен беше много неочаквано, когато ви заварих тримата… а бях така развълнуван за Сам и всичко останало и… — Лицето му беше толкова тъжно, че сълзите бликнаха по бузите й и тя отмести поглед към бебето.

— Исках просто да свърша с това… Зная, че не бях права, но исках да види детето… и да го освободи, в духовен смисъл, или да му даде своята благословия — нещо такова. Не зная какво съм си мислила, в каква налудничава заблуда съм живяла през цялото това време, че му дължа нещо заради детето. Може и да съм изпитвала чувство на вина, че ще му взема нещо така прекрасно и ще си отида с него, че вероятно ще го споделя с теб. Но истината е, че той дори не разбира какво означава да имаш дете. Не знае какво е това любов. За него детето не е нищо повече от едно затруднение. Той е нищожество и глупак, а аз съм била още по-голямо нищожество и още по-голяма глупачка, преди всичко задето съм се омъжила за него. — Погледна жално Бил и се разрида, както беше прегърнала бебето, и изведнъж то също се разплака.

Бил пусна палтото си и се втурна да й помогне.

— Чакай, остави на мен… — Беше спокоен и уверен, пое детето със сигурни ръце. — Гладен ли е?

— Не зная. Давах му да суче преди малко, но той като че още не се е научил.

— Може да се е подмокрил. — Бил опитно го провери, а после отново го зави стегнато в одеялцето. Тя безмълвно се възхищаваше колко сръчно се справя с всичко, което пипне — от сериалите и суфлетата, та чак до бебетата. — Искал е само пак да бъде повит стегнато, така ми се струва. Ти малко си го поразвила. Бебетата обичат да бъдат опаковани като какавиди. Гледай, ще ти покажа. — Демонстрира й го набързо и й подаде обратно детето със сигурни ръце, а тя си издуха носа и му благодари.

— Не зная какво съм си мислила, когато се обадих на Стивън. Но щом дойде, разбрах, че съм направила грешка. А после ти влезе и преди да успея да кажа нещо, вече си беше отишъл. — И отново се разплака. Влезе сестрата и поклати глава: при Адриан определено се проявяваха първите признаци на следродилна депресия. Или беше това или нейният съпруг й създаваше неприятности, но тук ставаше нещо.

— Цял ден се опитвах да ти се обадя — продължаваше Адриан — и не успях да те открия никъде! — с укор каза тя. — А днес беше рожденият ти ден!

— Зная — усмихна се той. Тя беше силно развълнувана и разстроена и имаше съвсем детински вид със синята панделка в косите си. Приличаше на пубертетче, прегърнало чуждо бебе. — Но беше толкова мъчително, когато влязох и той беше тук. Не очаквах да го видя. И изглеждахте толкова доволни!

— Ами, в началото беше много трогателно — заобяснява тя. Искаше й се Бил да седне, но не смееше да му предложи от страх да не го подсети, че трябва да хваща самолета. — Гледаше го, сякаш никога не е виждал бебе. Но е такова безчувствено животно и толкова високомерен! Не вярвам да е обичал някого или нещо през живота си, освен може би ракетата си за тенис или поршето си. Готов бил да ми прости, че съм го предала, и да ме приеме обратно с детето при условията на развода. Можеш ли да си представиш? — Още беше бясна, докато му го разказваше.

— А ако те беше приел без никакви условия? Ако ти беше казал, че те обича?

— Дадох си сметка, че вече е твърде късно, че вече всичко е свършило, ако изобщо го е имало. Между него и мен никога не е съществувало това, което съществува между нас. Отношенията ни бяха много неестествени и много младежки. Докато не те срещнах, не знаех какво е любов. — Адриан изрече това много тихо.

Бил остави палтото си до синьото мече и се върна до леглото. Тя продължаваше да седи с детето на ръце.

— Не можех да понеса мисълта, че те губя. Адриан… просто не можех. Вече съм го преживявал и зная какво е. — Погледна към спящото дете. — Не искам да загубя и теб! Искам ви и двамата, както и Томи и Адам, когато можем да сме заедно… завинаги. Нямам право да заставам на пътя ти. Ти си била омъжена за Стивън и имаш право да се върнеш при него, ако желаеш. Но ако си взела своето решение, ако вече си сигурна, трябва да ми го кажеш… — Гледаше я с изпълнени с мъка очи. На четирийсетия си рожден ден се беше състарил.

— Никога и никого не съм обичала повече от теб. — Тя протегна ръка към него с просълзени очи и той я взе в обятията си. Чувстваше се, сякаш бе плакала цял ден, но и той се чувстваше по същия начин. Рожденият му ден бе минал отвратително. — Не бих могла да живея без теб. — Още трепереше при мисълта, че заради собствената си глупост едва не го беше загубила.

Бил се усмихваше и не казваше нищо. Помогна й да остави детето в кошчето, а после отново я погледна.

— Обичам те. Искам само да знаеш колко много те обичам. — Погледна часовника си и се усмихна, без да става от ръба на леглото, където беше седнал. — Струва ми се, че току-що изпуснах самолета. — И без това пътуването му щеше да бъде изненада за момчетата, така че те нямаше да са разочаровани. — Имаш ли нещо против да прекарам нощта тук? — ухили се той, а тя прихна и отново издуха носа си. Бяха преживели един изпълнен с вълнения ден, както и нощта преди него.

— Не зная какво ще кажат сестрите. — Но когато се сгушиха в леглото, изглежда никой не се тревожеше особено от това — Адриан в розовата нощница, която той й бе подарил за Коледа, а Бил — в английския си костюм от туид. Тогава влезе сестрата да провери как е тя, завари ги да се целуват и тихо се измъкна от стаята. Госпожа Томпсън се чувстваше много по-добре.

— Ще си помислят, че се държим неприлично — прошепна му Адриан, когато вратата се затвори след сестрата.

— Прекрасно — отвърна ухилено той.

— Приготвила съм ти подарък за рождения ден. — Както си шепнеха и се целуваха, Адриан изведнъж се сети за часовника.

— Нима… вече? — Бил се разсмя. — Не избързваш ли малко?

— Отвратителен си. — Но той я целуна дълго и силно и светът отново стана прекрасен, сега, когато беше в неговите обятия.

— Имам за теб една изненада — замислено каза той, когато легнаха по гръб един до друг.

— И каква е тя? — Продължаваха да говорят тихо от страх да не събудят бебето и защото изведнъж животът бе започнал да им се струва така прост и спокоен.

— Тези дни ще се оженим.

— Крайно време беше — престорено се намръщи тя и размаха ръката с пръстена, подарен й за Коледа.

— Искам върху удостоверението за раждането на Сам да бъде написано моето име — твърдо каза Бил.

— Как ти се струва Самюел Уилям Тайпин? — подхвърли с плаха усмивка тя, а Бил се наведе над нея и я целуна.

— Става… — усмихна се той. — Става. — Отново я притисна към гърдите си и усети как сърцето й бие в един ритъм с неговото.