Даниел Стийл
Ударите на сърцето (25)

25

На Коледа Адриан не беше на работа. Останаха дълго да се излежават и да се гушкат под завивките, докато в девет и петнайсет телефонът не иззвъня. Адам и Томи се обаждаха от Стоу, където бяха на ски с майка си. И двамата бяха в повишено настроение и много оживени. След разговора Адриан се усмихна и пожела на Бил весела Коледа. Двамата скочиха от леглото, отправиха се към тайните си скривалища и се върнаха с ръце, пълни с пакети в ярки опаковки. Подаръците от страна на Бил бяха опаковани още в магазина, а тя бе завила своите толкова сръчно, колкото и готвеше. Но той беше във възторг от всичко. Лудо се зарадва на телевизора, на телефона и веднага облече пуловера, а върху него и червеното кожено бейзболно яке, което му бе купила едва преди два дни, като минаваше по Мелроуз.

Тя също много хареса подаръците си. Бил й беше купил красива зелена кашмирена рокля от Чикаго за след раждането и чанта от черен алигатор с дълга каишка — същата, от която се бе възхищавала, винаги когато се спираха пред витрината на „Кели“. И книги, и чифт смешни розови обувки с нарисувани на тях дини, и три красиви нощници, и халат за след раждането. Беше й накупил и най-различни глупави дрънкулчици — златна верижка за ключове, старомодна писалка, часовник с Мики Маус, който тя намираше очарователен, и томче стихове, в които се казваше всичко онова, което изпитваше към него. Когато приключи с разопаковането, Адриан вече плачеше, а Бил изглеждаше страшно доволен от реакцията й. После той отново изчезна и се върна с малка кутийка, опакована с тюркоазна хартия и бяла сатенена панделка.

— О, не, стига вече! — Тя скри лице в черните кожени ръкавици, които й бе купил от „Гучи“. Бяха украсени с малки червени джувчици и страшно й харесваха. — Бил, не бива!

— Съгласен съм — засмя се той. — Няма да правя повече така. Но защо не я отвориш, напук на всичко?

Тя гледаше пакетчето и се боеше да разкъса опаковката. Инстинктът й подсказваше, че вътре има нещо голямо.

— Хайде, давай… не бъди такава пъзла…

С треперещи пръсти тя махна хартията и първото, което видя, беше картонена кутийка в същия син цвят като опаковката с надпис „Тифани“ върху нея. А вътре имаше тежка кутийка от черен велур. Отвори я бавно-бавно и дъхът й секна. Беше диамантена халка, направена от тесни правоъгълни камъчета, и тя не можеше да откъсне очарован поглед от нея.

— Хайде, глупаче! — Той нежно я взе от нея. — Сложи си я… ако ти става… — Знаеше, че ръцете й са леко подпухнали, а и не беше много сигурен, че е избрал точно нейния номер. Но когато я сложи на пръста й, халката й стана като по мярка.

— О, боже мой… о, Бил… — Тя седеше на мястото си и го гледаше с невярващи очи, а по бузите й се търкаляха сълзи. — Толкова е красива, но… — Беше му казала преди няколко дни, че още не е готова да се омъжи за него. А това беше великолепен венчален пръстен, много малко жени имаха щастието да получат нещо подобно, и то, да речем, за двайсетата годишнина от сватбата. Но сериалът на Бил беше спечелил още една награда и макар той да не беше споделил с нея, тя знаеше, че сумата е цяло състояние, така че можеше да си го позволи.

— Помислих си, че когато влезеш в болницата, трябва да имаш благопристоен вид. Това всъщност е годежен пръстен, но ми се стори, че е по-красив, отколкото някой с голям камък, пък и така — каза той и я погледна плахо — ще приличаш малко на омъжена.

Пръстенът беше приказен, тя беше направо очарована. И още по-силно обичаше Бил. Той беше невероятен. Свят й се завиваше, като гледаше искрящото великолепие на лявата си ръка. Преди два месеца най-после беше свалила златната си халка, защото ръцете й бяха започнали да се подуват и й беше станала тясна, а освен това изглеждаше неуместно да я носи повече, независимо от състоянието си.

— Господи, Бил, разкошен е!

— Наистина ли ти харесва? — Той изглеждаше много доволен, а тя бе страшно трогната от всичко, което той правеше за нея.

— Да не би да се шегуваш? Дали ми харесва! Възхитена съм! — Тя се засмя, отпусна се в леглото и започна да обръща ръката си и да се любува на пръстена от различен ъгъл. Той искреше с хиляди отблясъци. — Ще шашардисам акушерките, когато отида да раждам.

— Странно — каза той, като й хвърли бърз поглед. — Не ми приличаш на сгодена. — Помилва корема й и усети как бебето рита. — Сигурно е момиче — щастливо каза той.

— Защо? — Тя продължаваше да разглежда пръстена. Не вярваше на очите си.

— Непрекъснато тропа с крак — констатира Бил.

— Може да иска пръстен като на майка си — усмихна се тя и се наведе да го целуне, двойно по-щастлива, че купи красивия часовник от „Картие“, който се готвеше да му подари на първи януари за рождения му ден. Той беше погълнал значителна част от сумата, която бе получила от продажбата на мезонета, но тя смяташе, че си струва. Останалата част от парите пазеше за бебето. Бил вече й бе казал, че иска да плати сметката за болницата, но тя бе настояла да си я плати сама.

— Сигурна ли си, че не искаш още веднъж да премислиш и да се оженим веднага? — с надежда попита той. Все още се мъчеше да я склони. Ако не друго, това би означавало да постави името си на удостоверението за раждане на детето. Това беше доста по-приемливо, отколкото „баща неизвестен“, какъвто беше единственият й избор сега, ако не искаше графата да остане непопълнена. Както, впрочем, я бе посъветвал адвокатът. Когато двамата с Бил се оженеха, можеха да помолят да бъде направена поправка и там да бъде нанесено неговото име.

Адриан го погледна тъжно, не искаше да го наскърбява.

— Мисля все пак, че трябва да почакаме. — Бяха решили това да стане най-късно през февруари, ако всичко мине добре и Стивън не им създаде проблеми, като промени отношението си към детето. Даваха му отсрочка, която, Бил беше убеден, Стивън не заслужаваше. Но изглежда тя все още си въобразяваше, че в момента, в който роди, той ще влети през вратата на родилната зала. А Бил беше някак сигурен, че след раждането тя ще дойде на себе си и ще започне да разсъждава по-трезво. Точно сега тя като че ли имаше нужда от фантазиите, че някой ден Стивън ще съжалява за детето. Може би това беше нейният начин да се защити от печалния факт, че той не дава пет пари нито за нея, нито за бебето.

Прекараха един спокоен следобед. Бил се зае с подготовката на празничната вечеря — пуйка, над която се труди часове наред, докато Адриан подремваше на дивана, все още с красивия пръстен на ръката.

Когато на следващия ден тя отиде на работа, Зелда веднага го изкоментира. Невъзможно беше да не се забележи. Като го зърна, червенокосата, зяпна от удивление.

— Ау! Да не си се омъжила през почивните дни?

— Не — загадъчно се усмихна Адриан. — Сгодих се — каза тя и се изсмя сама на себе си: При този щръкнал корем едва ли можеше да се мине само с годеж.

— Пръстенът си го бива — каза с възхищение Зелда.

— Човекът си го бива — допълни Адриан и отиде да говори с един от редакторите.

Прекара цялата седмица в опити да се справи с бъркотиите в работата и да обясни намеренията си на Зелда. Щеше да напусне след две седмици и й се струваше невероятно трудно преди това да подреди всичко. Някъде към средата на седмицата при нея дойде човек от екипа на Бил и й каза, че подготвят парти като изненада за четирийсетия му рожден ден. Искаха тя да им съдейства, като го заведе там. Почувства се щастлива и развълнувана заради него. Рожденият му ден беше на Нова година, щяха да направят партито същия следобед, направо на снимачната площадка — с оркестър, с бивши и настоящи участници в екипа и с всички негови приятели, с които успеят да се свържат. Идеята й се видя прекрасна. Вечерта срещу Нова година едва се стърпя да не издаде тайната.

Вечеряха с приятели — познат на Бил писател даваше малък прием в „Шазанс“. След това по пътя към къщи Адриан беше полузадрямала. Бил беше пил доста, но не беше пиян. Прибраха се малко след полунощ. Той се съблече и веднага се пъхна в кревата. Когато тя легна до него, беше вече почти заспал.

— Честита Нова година! — прошепна тя и той се усмихна. — И честит рожден ден! — Сети се за партито на следващия ден, но преди да успее да каже нещо, той беше вече заспал. Погледна го, наведе се и го целуна. Беше толкова сладък и толкова добър с нея и го обичаше толкова много! Остана известно време будна. Беше уморена, но вече не й се спеше толкова, колкото час преди това. И изведнъж, както си лежеше, бебето рязко се раздвижи, а после всичко в нея, от гърдите до скута, се стегна така, че почти не можеше да си поеме дъх. Но всъщност не я заболя особено. Помисли си, че то отново се намества. Вече почти бе свикнала с предварителните контракции. Получаваше ги най-често в натоварените дни или когато беше много уморена, и ги приемаше без особена тревога.

Продължи да лежи и да размишлява спокойно, но след малко последва ново стягане, после още едно. Реши да опита един от триковете на Бил, без да го буди. Отиде, наля си половин чаша вино и го изпи. Но този път контракциите не спряха. Към три часа те вече идваха на равномерни интервали, а тя все не вярваше, че наистина се започва. Изгаси лампата и се опита да заспи, но всяко поредно стягане я събуждаше и тя се обръщаше ту на едната, ту на другата страна. Накрая Бил се размърда и попита какво става.

— Нищо — измърмори тя. — Пак тези глупави контракции.

Той си отвори едното око в тъмното и я погледна.

— Приличат ли ти на истински?

— Не. — Нарушаваха й спокойствието, но мислеше, че ги получава, само защото е изморена. Беше сигурна, че раждането не е започнало. До определената дата оставаха още две седмици и нямаше никаква причина бебето да се появи по-рано. Беше ходила при лекарката само преди един ден и тя също не бе забелязала нищо необичайно. Макар да беше отбелязала, че цикълът на бременността вече е завършен и раждането може да започне всеки момент отсега нататък до две седмици след срока.

— Откога ги получаваш? — измърмори Бил и отново се обърна на своята страна на леглото.

— Не зная… от три-четири часа. — Беше станало вече три и половина.

— Вземи гореща вана.

Това беше още една от магическите му рецепти и също беше ефикасна. Беше я опитвала няколко пъти, когато беше получавала контракции и те винаги бяха преставали. А лекарката им беше казала, че когато наистина се започне, нищо няма да го спре — нито вино, нито горещи вани, нито дори челни стойки. Щом бебето реши да се ражда, ще се роди. Никак не й беше приятно точно сега да става от леглото и да влиза във ваната, само за да спре контракциите.

— Хайде — побутна я Бил, — опитай, за да можеш да поспиш.

Малко след това тя се запъти към банята. Той я гледаше усмихнат как се клатушка, а после, докато слушаше как пълни ваната, задряма. Стори му се, че бяха минали часове, когато отново я чу до себе си и изведнъж усети, че тя се сковава и издава странни звуци. Това моментално го разбуди. Погледна я. Лицето й беше напрегнато, тя се вкопчи в него и цялото й тяло се вдърви.

— Миличко, добре ли си? — Запали лампата и се разтревожи, като видя, че на челото й са избили капки пот. Ваната определено не беше помогнала. После тялото й се отпусна, а в очите й се четеше страх. Бил се усмихна. Взе ръката й в своята и целуна пръстите й. — Струва ми се, че малкото ни приятелче иска да отпразнува Нова година с нас. Какво ще кажеш, мила? Да се обадя ли на лекарката? — Но за него нямаше никакво съмнение, че раждането е започнало.

— Недей! — Тя отново стисна ръката му. — Добре съм… наистина… Ох, не! — внезапно извика тя. — Не, не съм добре… О, Бил! — Тя сграбчи ръката му и силно я стисна, забравила всичко, на което я бяха учили за дишането. Но той й напомни и тя се справи с контракцията с помощта на кратки, бързи издишвания. На Бил му беше пределно ясно, че нямат време за губене. Тя внезапно получи силни болки и явно беше време да отиват в болницата. Помогна й да седне, тя събра сили и тръгна към дрешника със замаян вид.

Беше уморена и изплашена и започваше да трепери. След минута излезе оттам с паническо изражение. Той веднага изтича при нея и й помогна да седне на един стол, но докато траеше контракцията, тя не беше в състояние да говори. Както седеше и се бореше за глътка въздух, тя изведнъж си спомни за страданията на жената от филма. Но вече й се струваше, че те не са нищо в сравнение с нейните. Не можеше да си поеме дъх, болките изведнъж започнаха да идват една след друга.

— Не мърдай… стой спокойно… дишай… — говореше колкото на нея, толкова и на себе си Бил, докато изтича до дрешника и взе широка, свободна рокля. Помогна й да съблече нощницата, нахлузи роклята през главата й и намери чифт стари мокасини.

— Не мога да тръгна в такъв вид! — каза тя в интервала между болките. Беше измъкнал от дрешника най-смотаната й рокля.

— Няма значение, изглеждаш великолепно.

Той обу джинси, облече пуловер и нахлузи еспадрилите, които намери под леглото. Без да сваля очи от Адриан се обади на лекарката, която обеща да ги чака в болницата след половин час. Помогна на Адриан бавно да стане от стола, но още преди да прекосят стаята, тя получи зашеметяваща контракция. Започваше да се пита дали да не извика линейка, дали не са чакали прекалено дълго, но беше решен да не допусне да се осъществи желанието й да ражда вкъщи. Веднага, след като контракцията премина, се опита да й вдъхне кураж, за да я накара да тръгне. В едната ръка носеше чантата с вещите й за болницата. Почти успяха да стигнат до пътната врата, преди да последва нова контракция. Напредваха бавно и тя се разплака още в началото.

— Всичко е наред, скъпа… наред е. Ще те доставим в болницата само за няколко минути и ще се почувстваш по-добре.

— Не, няма да се почувствам по-добре — изплака тя и се вкопчи в него като удавник за сламка. — О, Бил… това е ужасно…

— Зная, миличко, зная, но скоро ще свърши и ще си имаме едно хубаво бебче.

Тя му се усмихна през сълзи и се опита да диша, докато трае болката, но не беше лесно. Все пак Бил имаше право, донякъде помагаше, но бързо настъпваше момент, когато не можеше повече да го прави.

Стори им се, че докато се доберат до мястото, където Бил беше паркирал колата, минаха часове, но най-после той настани Адриан в комбито и хвърли чантата й на задната седалка. После подкара колкото можеше по-бързо към болницата, очакваше да го подгони пътната полиция. За пръв път нямаше нищо против да го спрат. Надяваше се на полицейски ескорт, в случай че тя наистина започне да ражда по пътя. Но това не се случи и никой не го забеляза. Закова пред входа за спешни случаи и наду клаксона, като се молеше някой да дойде да му помогне. След миг, точно когато Адриан се бе вкопчила в него, останала без дъх от нова контракция, се появи един санитар. Двамата я настаниха на количката, санитарят я подкара с пълна скорост, тя стенеше, а Бил тичаше редом с нея.

— Не мога… Бил… ох… — Вече почти не беше в състояние да говори. Бил видя, че цялата трепери, и хвърли сакото си върху нея като се опитваше да й отвлича вниманието.

— Можеш, можеш… хайде… много добре се справяш… така… така… още малко и ще свърши.

Това бяха само думи, но за нея сега те бяха единствената опора. Бил знаеше, че когато я вкарат в предродилното отделение, веднага ще прикрепят към нея монитор и ще се вижда точно колко силни и колко продължителни са контракциите, кога достигат връхната си точка и кога започват да отслабват, така че щом започнат да преминават, ще може да й го казва. Но сега не разполагаха с нищо такова. За нея съществуваха само болката и ужасът, че ще стане още по-лошо и напълно ще изгуби способността да се владее. Започваше да мисли, че ще умре, и се сопна на Бил, когато той се опита да й помогне да стане от количката.

Лекарката беше вече там, чакаше ги и заедно с жизнерадостна млада сестра, която Адриан моментално намрази, й помогна да легне на един креват. Адриан определено не беше в най-добрата си форма. Изпадна в истерия, когато й съблякоха роклята и се опитаха да й сложат стегнатия колан от монитора, точно когато през нея преминаваше разкъсващата болка на нова контракция.

— Дръж се, Адриан… това ще ни отнеме само минутка — каза лекарката, докато опитните й ръце помагаха на сестрата, а Бил се опитваше да я накара да диша. Болката беше много силна и тя изведнъж ги погледна стреснато.

— Излиза! — Беше ужасена и трескаво местеше очи от Бил към лекарката. — Излиза… бебето излиза!

— Няма такова нещо. — Лекарката се опитваше да я успокои и й каза да диша често, а Бил се опита да й напомни как се прави това, но тя скимтеше и продължаваше да твърди, че бебето излиза. — Не се напъвай! — Лекарката почти изкрещя и изведнъж в помещението се появиха още две сестри. Тя погледна монитора и се намръщи. После отиде да измие ръцете си на умивалника в стаята и каза на Бил:

— Тя има страхотни контракции… и много продължителни… Раждането може да е по-напреднало, отколкото очакваме. — Говореше тихо, а Адриан скимтеше.

— Излиза… излиза… — Плачеше на пристъпи и на Бил също му идеше да заплаче. Не можеше да я гледа как страда. А когато лекарката започна да я преглежда, стана още по-лошо. Адриан почувства как изгаряща болка проряза тялото й, а лекарката кимна доволно.

— Почти е време да започнеш да се напъваш, Адриан… само още няколко контракции.

— Не! — изпищя тя, помъчи се да седне и започна да бута колана на монитора, докато го отмести от щръкналия си корем. — Няма да се напъвам! Не мога!

— Разбира се, че можеш — каза лекарката.

Бил безуспешно се опитваше да я успокои. Призляваше му, като я виждаше да се мъчи така, а тя се гърчеше в леглото, докато лекарката разговаряше със сестрите. Беше много по-ужасно отколкото в учебния филм и той реши да попита защо не й дават нещо за болките. Но когато понечи да заговори, лекарката го прекъсна.

— Искаш ли да родиш направо тук, Адриан? Бебето ще се появи всеки момент. Вече виждам главичката му. Точно така… хайде… започвай да напъваш!

Адриан нададе страховит писък и погледна към Бил, сякаш го молеше да я спаси. Една от сестрите завинти дръжки към леглото, а втора прикрепи в другия му край опори за краката и завчас всичко беше покрито със синя хартия. Връчиха на Бил боне и зелена престилка. Докато той държеше Адриан за раменете, цялото помещение се преобрази.

— Точно така… давай… напъни и избутай бебето оттам! — подканяше я лекарката, а Адриан продължаваше да повтаря, че не може. Цялото й същество беше подвластно на болката и Бил искаше да ги помоли да й дадат нещо против нея. Тя изпищяваше при всяко напъване, а той я държеше и плачеше. Но никой не забелязваше неговите сълзи. Адриан също плачеше. Плачеха и двамата, а после тя отново се отпусна назад, след това пак се надигна и се напъна и внезапно се чу продължителен тънък плач. Бил смаяно вдигна поглед. Адриан се усмихваше през сълзи, после отново започна да пищи, напъна се, бебето изскочи и тя се отпусна напълно изтощена на възглавниците.

— Момче е! — каза лекарката.

Адриан и Бил плачеха и се смееха. Той се обърна към мъничкото човече, което ги гледаше с големи учудени очи и нослето му беше досущ като на майка му.

Тя също се опита да се надигне и да го види, но в този момент лекарката натисна корема й, тя изпищя пронизително и плацентата падна.

— Толкова е хубав! — каза Бил с дрезгав глас. — Ти също си хубава. — Наведе се и я целуна, а тя се обърна към него и му отправи поглед, какъвто никога повече нямаше да си разменят — погледът и чувството, породени единствено от неповторимия миг. Но и двамата щяха да запомнят завинаги този ден.

— Всичко наред ли му е? — немощно попита Адриан.

— Прекрасен е! — обяви лекарката, която в момента й правеше няколко шева. Току-що й бяха сложили местна упойка, но тя дори не бе забелязала. Бе дошъл педиатър да прегледа новороденото. То изглеждаше много добре. Тежеше три килограма и седемстотин грама, солидно бебе. Бил непрекъснато повтаряше, че е одрало кожата на майка си, а на Адриан й се струваше, че прилича на Бил. Това беше пълна безсмислица, но на него не му се искаше да й го казва.

Докато я измият и преоблекат, той помогна да занесат малкия в детската стая и се върна след половин час. Беше едва пет часът и петнайсет минути. За първо раждане бе минало необикновено бързо. В болницата бяха едва от четири и половина. Но тези последни мигове се бяха сторили на Адриан безкрайни.

— Толкова ми е мъчно, че изтърпя такива болки! — прошепна той, като се наведе над нея. Не можеше да се начуди колко се бе променила само за половин час. Косата й беше вчесана, лицето и тялото й — измити, дори си бе сложила червило. Беше съвсем различна от изпадналата в истерия жена, която пищеше от болка.

— Не беше чак толкова страшно — спокойно каза Адриан и, странно нещо, като я погледна, изведнъж му се стори по-зряла. Сякаш в един миг бе станала по-женствена. Преди това си беше момиче. В известен смисъл бе имала право, всъщност е била девствена. — Наистина не беше чак толкова страшно — щастливо каза тя. — Бих родила отново… — усмихна се, а Бил прихна. Адриан дословно повтаряше това, което бе предсказал. — Той добре ли е?

— Направо е чудесен. В момента го къпят и разхубавяват за тебе, а после ще ти го донесат.

И наистина след няколко минути влезе една от сестрите с бебето на ръце, окъпано и приятно ухаещо, стегнато повито в пелени и одеялце. Когато й го подаде, то отвори очи и двамата с Бил възхитени се загледаха в него. Беше съвършено във всяко отношение чудо на чудесата, превъзхождащо всичко, за което Адриан бе мечтала. Напомняше на Бил донякъде Адам и Томи, но беше и доста различно. Различно и изключително. Той изведнъж почувства Адриан много по-близка, дори по-близка от преди, сякаш имаха една душа, един ум, едно сърце… и едно дете. Сякаш сърцата и на тримата биеха в едно. А бебето пак отвори очички и ги погледна, като че се опитваше да си припомни дали ги познава.

Адриан отново се разплака, но вече с радостни сълзи. Всичко в това малко същество си струваше. Струваше си цялата болка, конфузното положение, неудобството, което беше преживяла. Струваше си дори провала на брака й със Стивън и сега изведнъж тя се почувства двойно по-щастлива, че не му бе позволила да я принуди да абортира. Потръпна при тази мисъл, когато Бил й помогна малко да отвие бебето и да го сложи на гърдата си. То веднага я пое и Бил усети, като ги гледаше, че сълзи изпълват очите му. Всичко беше толкова просто, толкова леко, толкова близо до това, за което ни е даден животът. Двама души, които се обичат, и деца, които навлизат в живота им като благословия.

— Как ще го наречем? — прошепна му Адриан.

— Все си мисля, че не е лошо да е Тайпин. Макар че името е ужасно.

— На мен пък ми харесва — нежно каза тя. Никога нямаше да забрави какво бе направил той за нея, как й се беше посветил от началото до края. Знаеше, че без него не би преживяла раждането. Лекарският екип й се струваше много по-маловажен. — Следващото ще си го родя вкъщи — заяви тя и Бил изстена.

— Моля те… ще ми позволиш ли малко да си поема дъх? Още няма и шест часа сутринта. — Но му беше много драго, че тя говори за „следващото“.

Адриан му се усмихва и се сети, че е Нова година, неговият рожден ден.

— Честит рожден ден! — Наведе се напред и го целуна, а бебето ги гледаше. От време на време то издаваше тихи сумтящи звуци, но по всичко личеше, че се чувства съвсем спокойно между тях.

— Какъв страхотен подарък! — Беше прекрасен начин да отпразнуваш четирийсетия си рожден ден, едно напомняне колко безценен, колко прост и неповторим е животът. Жената, която обичаше, му бе подарила дете. Какъв по съвършен дар от това? — Впрочем, какво ще кажеш за Теди?

Тя се замисли за момент, а после предложи:

— Как ти се струва Сам?

Той кимна и го погледна. Беше хубаво дете и името като че ли му подхождаше.

— Много ми харесва. Сам Тайпин. — Не искаше да й задава въпроси. Дали щеше да се казва Сам Тайпин или Сам Таунсънд, или пък с моминското й име, Сам Томпсън? Беше още много рано да я пита.

Бил остана с нея до девет часа сутринта, а после си отиде вкъщи да се изкъпе, да почисти и да закуси. Обеща й да се върне не по-късно от дванадесет и й поръча да поспи. Докато излизаше на пръсти от стаята, за да не вдига шум, той се обърна и ги погледна. Бебето спеше в ръцете на майка си. Двамата бяха такава мирна и обична гледка, че за пръв път от дълго време насам той се почувства абсолютно доволен и спокоен и напълно щастлив.