Даниел Стийл
Ударите на сърцето (24)

24

Почивните дни около Деня на благодарността изминаха бързо и неусетно. Сега, когато момчетата вече знаеха, че Адриан се е преместила при баща им и чака дете, имаха да си говорят за много веща. Адам беше особено очарован и помоли за разрешение да пипне корема й. Когато бебето зарита и той го усети, изпадна във възторг и обърна смаяни очи към нея. Бил ги гледаше усмихнат.

— Страхотно, нали?

Бил също изпитваше благоговение всеки път, когато го усещаше.

Тръгваха на разходка в парка. Преди да излязат, колкото и да се опитваше, Адриан не успя да завърже връзките на обувките си. Всички се развеселиха.

— Сякаш се навеждам през плажна топка.

— И аз — прошепна й Бил, клекнал да й помогне. Те продължаваха да се любят винаги, когато имаха време и достатъчно сили, но по същата причина, по която тя не можеше да върже връзките на гуменките си, това често се превръщаше в своеобразно изпитание. — Знаеш ли, само на мен може да ми се случи такова нещо — разсмя се той, като върза връзките и седна на пода с вдигнат към нея поглед.

Тя надникна над огромния си корем.

— Какво?

— Да съм влюбен в жена, бременна в осмия месец.

Адриан се изкикоти, тя също си даваше сметка за комичността на положението. Във всеки случай ухажването му беше доста необичайно.

— Можеш да го използваш като възможен вариант за сериала. Хари да изостави Хелън и тя да се влюби в някой друг — подхвърли безгрижно тя, навличайки един от пуловерите му.

— Никой не би го повярвал — захили се Бил и тръгнаха да играят на гонка с Адам и Томи в парка „Пенмън“.

На следващия ден момчетата си заминаха и къщата без тях отново стана прекалено тиха. Но с наближаването на празниците в службата имаше много работа. Преди Коледа редакция „Новини“ се задъхваше, а съставът на сериала винаги работеше на предела на силите си. Напрежението в собствения им живот и въображаемите трагедии в сериала сякаш се обединяваха и правеха всички леко откачени. А освен всичко останало Адриан се опитваше да подготви и детската стая. Всяка вечер между двете информационни предавания седеше с часове и правеше драперии за креватчето или мислеше как да окачи пердетата.

— Чакай, остави това на мен! — Бил непрекъснато я сваляше от разни стълби и се караше с нея да му позволи да сглобява сам креватчето. А след това се поглеждаха и се разсмиваха. Всичко започваше да става много вълнуващо. Момчетата също бяха се зарадвали. Изглежда мисълта за бебето съвсем не им бе неприятна. Много съчувстваха на Адриан, че съпругът й я е изоставил, но бяха във възторг, че и те ще са съпричастни при чудесното появяване на бебето. Сега всеки път, когато се обаждаха, най-напред питаха дали се е родило. Бил им обеща, че веднага ще им телефонират и че те ще бъдат първите, които ще научат. Децата се надяваха да е момче, а Бил тайно искаше момиче, но всъщност това нямаше особено значение за него.

След Деня на благодарността посетиха първия час за природосъобразно раждане. Адриан бе успяла да се запише за курс в болницата, който започваше непосредствено след вечерните новини. Явиха се заедно с десетина други двойки. Всичките, с изключение на една, щяха за пръв път да стават родители. Адриан се чувстваше малко неуверена и непохватна, когато правеше упражненията пред пълна стая с непознати. Но Бил и нейната лекарка я бяха уверили, че това ще й помогне.

— В какво ще ми помогне? — опитваше се да спори с него Адриан по пътя натам, докато дъвчеше останалия й от обед сандвич с пуйка. Налагаше се веднага след курса отново да се връща на работа за последните новини. — Бебето и без друго ще си излезе, независимо колко ще пухтя сега. — Беше чувала само, че курсовете имали някаква връзка с дишането.

— Ще ти помогне да се отпуснеш — спокойно каза Бил.

Адриан схруска киселата краставичка и го погледна едва ли не с ревност.

— Посещавал ли си курсовете с Лесли? — Беше започнало да я чопли, че не му е за пръв път и знае много повече от самата нея за тайните на собствената й бременност.

Той й отговори много неопределено. Не обичаше да сравнява предишния си живот със сегашния. Сегашният беше много по-различен от всичко, което бе преживявал някога с когото и да било.

— Да… нещо такова… — беше всичко, което тя успя да измъкне от него, но това не му попречи да настоява, че курсовете за природосъобразно раждане са много полезни.

— Все пак ми се струва, че предпочитам да раждам вкъщи.

Старата песен. Бил не даваше и да се издума.

Паркираха в гаража на болницата, влязоха в сградата и тръгнаха след няколко жени в силно напреднала бременност към третия етаж, където се присъединиха към останалите „вдъхващи респект дами“, както се изрази лекторката. Поканиха ги да се разположат на пода, те седнаха по турски на гимнастическите дюшеци и представиха себе си и съпрузите си. Имаше две учителки, една медицинска сестра, две, които не работеха, секретарка, пощенска служителка, треньорка по плуване, която изглеждаше в страхотна форма, фризьорка, музикантка и една акордьорка на пиана. Съпрузите им бяха също толкова различни. Ако не друго, Адриан и Бил бяха най-образованите и най-преуспелите, но казаха, че са технически лица в телевизията и това не направи впечатление на никого. Единственото общо между всички тях беше само бременността. Различаваха се силно дори по възраст. От двете жени, които не работеха, едната беше на деветнайсет години и още беше в колежа, съпругът й беше само на двайсет. А пощенската служителка беше на четирийсет и две, мъжът й — на петдесет и пет и това щеше да е първото им дете. Останалите бяха някъде между тях, на двайсет и няколко и трийсет и няколко, с различен ръст, телосложение и интереси. Адриан беше леко заинтригувана от тях и повече се оглеждаше, отколкото повтаряше упражненията до момента, когато ги поканиха да прекъснат за „почивка с кафе“. Жените пиха лимонада и газирана вода, а мъжете — чай и кафе. И всички изглеждаха доста изплашени.

После инструкторката се обърна към тях и ги увери, че ако се упражняват достатъчно усърдно, техниката на дишането наистина ще им помогне. Като илюстрация на твърдението си им показа филм със заснето от началото до края природосъобразно раждане. Докато гледаше как жената на екрана се бори с болките, Адриан ужасена стискаше ръката на Бил. Жената раждаше за втори път, както им бе обяснила инструкторката. Първото било „медикаментозно раждане“, с презрение им каза тя. А това било много по-добро. Чуваха всяко пъшкане и стенание, докато жената раждаше на екрана. На Адриан ни най-малко не й подейства успокоително, че това, което ставаше във филма, се обяснява само от гледна точка на вдишването и издишването. Струваше й се, че жената умира. Накрая родилката започна да използва техниката на кратко и рязко издишване и да се напъва, а лицето й стана тъмночервено, последва дълъг остър стон и цяла поредица ужасни грухтящи звуци и писъци и между краката й се показа мъничко червено личице. Когато бебето се роди, жената се заусмихва през сълзи и всички в родилната зала заахкаха и заохкаха. Беше момиченце. Жената се отпусна назад с победоносен вид, а съпругът й преливаше от щастие и помагаше при отрязването на пъпната връв. После филмът свърши и лампите светнаха. Адриан беше потресена от видяното.

Не си казаха нито дума, докато не излязоха и не седнаха в колата на Бил, за да се върнат в телевизията.

— Е — тихо попита той, — как ти се струва? — Виждаше, че е разстроена, но нямаше представа до каква степен, докато тя не го погледна с разширени от ужас зеници.

— Искам да абортирам! — Той едва не се разсмя, толкова беше сладка. Наклони се към нея и я целуна, изпълнен от съчувствие. Намираше показването на филма за малко прекалено. Сигурно имаше начин целият процес да се представи в не толкова страшна светлина. Не смяташе, че демонстрирането на истинско раждане пред пълна стая с жени, на които щеше да им е за пръв път, е много сполучливо хрумване. „Първескини“, така ги наричаше инструкторката.

— Няма да е толкова страшно, обещавам ти. — Обичаше я повече от всякога. Единственото, което искаше, бе всичко да мине добре, тя да роди здраво бебе и раждането да бъде леко. Още помнеше колко трудно беше на Лесли и колко изплашен беше той самият, когато се роди Адам. С Томи беше значително по-леко. Надяваше се, че малкото, което беше научил и още помнеше ще му послужи да помогне на Адриан. Не понасяше само мисълта, че ще я гледа как страда.

— Откъде знаеш, че няма да е толкова страшно? — сърдито попита тя. — Да не би да си раждал? Видя ли лицето на онази жена? Мислех, че ще умре, докато се напъваше.

— И аз. Филмът беше отвратителен. Забрави го.

— Няма да ходя повече.

— Това не е решение. Трябва да усвоиш поне дихателните упражнения, за да мога да ти помагам.

— Искам пълна упойка — сухо каза тя.

Но когато при следващото им посещение при лекарката повдигна този въпрос, тя само й се усмихна съчувствено.

— Правим го много рядко, само в спешни случаи, когато нямаме време да чакаме действието на местната упойка, за да направим цезарово сечение. А вие нямате никакво основание да се опасявате, че при вас ще възникнат каквито и да било проблеми. Само посещавайте курсовете, Адриан, и ще се изненадате колко гладко ще мине всичко.

— Не искам да раждам — отново заяви Адриан, след като излязоха от лекарския кабинет. Каза го като констатация, но в гласа й се долавяше неподправен ужас.

— Малко късничко се сещаш, мила — спокойно отвърна Бил.

Тя беше в розова рокля и бе вързала косата си на опашка. Вървяха към колата. Още след първия час от курса по природосъобразно раждане се беше изплашила до смърт, а вече бяха посетили два.

— Това глупаво дишане не помага. Не мога дори да запомня как да го правя.

— Не се тревожи. Ще се упражняваме.

Същата вечер я накара да легне и да си представи, че е получила контракции. Той се престори, че мери времето между болките, а тя се опитваше да използва техниката на дишането, но спря по средата и грациозно плъзна ръка в панталона му.

— Я престани! Няма ли най-после да станеш сериозна? — Опита се да махне ръката й оттам, но тя започна да го гъделичка и той се разсмя.

— Хайде да правим нещо друго — предложи тя с порочен блясък в очите и се хвърли върху него.

— Адриан… бъди сериозна! Престани!

— Напълно сериозна съм! — Но не и по отношение на дишането.

— Нищо чудно, че си в това положение.

— Може и да си прав. — Опита се да се обърне по корем, но без успех. Плондерът, както понякога го наричаше, растеше сякаш с часове. И беше изключително жизнерадостен, почти непрекъснато усещаше движенията му, особено нощем. Изглежда си почиваше само призори. — Защо просто да не си остана бременна? Прекалено трудно е това нещо да се изкара навън. — Все едно да построиш океански лайнер в мазето си.

— Няма да ми е неприятно да те видя отново мършава — каза с копнеж той, — когато се запознахме, фигурата ти не беше за изхвърляне.

— Благодаря — каза тя и се претърколи на гръб като изскочил на брега кит. Легнала така, изглеждаше огромна. — Сега фигурата ми не ти ли харесва?

Въпросът не беше зададен съвсем на шега и Бил знаеше, че трябва да внимава. Лежеше по корем до нея и се надигна на лакти да я целуне.

— Мисля, че си най-хубавата жена, която познавам, независимо дали си бременна или не!

— Благодаря ти. — Тя се усмихна и в очите й се появиха сълзи. Обви ръце около врата му като дете и сълзите й закапаха. — Страх ме е — призна си тя и Бил се трогна.

— Зная, миличко, но всичко ще мине добре. Обещавам ти.

— Ами ако не мине? Ако нещо стане… с мен… или с бебето? — Беше глупаво, но се страхуваше да не умре. Непрекъснато мислеше какви ужасни болки бе изпитвала жената от филма и как бе пищяла. Никой не й беше казвал, че я очаква нещо подобно. Мислеше, че бебето ще излезе по някакъв начин и край. Никой дори не й беше споменавал, че толкова ще боли.

— Нищо лошо няма да се случи нито на теб, нито на бебето. Няма да допусна. Ще бъда там всяка секунда, ще държа ръката ти и ще ти помагам. Ще свърши, още преди да разбереш какво става.

— Наистина ли е толкова страшно? — Гледаше го сериозно в очите, а той не искаше да й казва колко трудно бе родила Лесли. Едва не бе полудял, докато я бе гледал как се мъчи.

— Невинаги. Мисля, че някои жени раждат доста леко.

— Да. Тези, които имат ханшове като Панамския канал — тъжно се съгласи тя, защото нейният не беше такъв.

— Ще се справиш много добре. — Целуна я нежно по устните, а тя пъхна ръце под ризата му и го погали по раменете, а после ги плъзна по гърба му и той потръпна от възбуда. Целуваха се, тя го милваше и неговите ръце също започваха нежно да се разхождат по тялото й. В най-вълнуващия момент той се захили. — Би трябвало да ме разстрелят, задето го правя с жена в твоето положение. — За момент осъзна колко абсурдно е това, после забрави всичко.

— В никакъв случай! — шеговито отвърна тя и той не можеше да се начуди колко силно продължава да го възбужда. Съблякоха се, Бил легна по гръб и я привлече върху себе си.

Половин час по-късно лежаха изтощени и той я гледаше виновно. Изпитваше ужас, че може да предизвика преждевременно раждане, но лекарката не бе им забранила да го правят.

— Добре ли си? — изплашено попита той, като я гледаше, сякаш очакваше тя всеки момент да експлодира.

— По-добре от всякога — изкикоти се Адриан. Очите й бяха замъглени като от пиянство.

— Отвратителен съм. Не трябваше да го правя.

— Напротив, трябваше. Много повече предпочитам да се любим, отколкото да раждам. Поне няма опасност да забременея.

Бил й отправи свъсен поглед.

— Ако не се лъжа, беше ми казала, че си девствена.

— Аха — щастливо отвърна тя. Струваше й се цяло чудо, че връзката им продължава да бъде така страстна, сега, когато навлизаше вече в деветия месец.

— Искаш ли пак да потренираме дишането? — предложи той, докато още лежаха. Чувстваше, че трябва да направи нещо, за да се спаси от необузданата си страст.

— Мислех, че тъкмо приключихме — глезено отвърна тя, а после с неудоволствие погледна часовника. Беше десет часът и трябваше да стане и да се върне на работа.

Не беше променила решението си да работи на пълно работно време до последния момент. Зелда си бе предложила услугите да я замества винаги, когато пожелае, но до този момент Адриан не се бе възползвала. Възнамеряваше да излезе в отпуск по майчинство от определения за раждането ден. Бил беше на мнение, че се изсилва.

— Защо не си починеш поне една-две седмици преди това?

— Ще имам предостатъчно време да си почивам, след като бебето се роди.

— Така си мислиш — засмя се той. Много добре си спомняше безсънните нощи и разпокъсания сън, плача на бебето, което искаше да яде на всеки два-три часа. Опита се да й го обясни, но въпреки това тя държеше да работи до края. Чувстваше се добре и твърдеше, не това й помага да си отвлича вниманието. Но всеки път, когато влизаше в редакцията, Зелда направо стенеше при вида й.

— Как се движиш с това нещо? — питаше тя, като сочеше корема на Адриан. — Не ти ли убива?

— Не — усмихваше се Адриан. — Свиква се.

— Не думай! — съчувствено отвръщаше Зелда. Това състояние й беше напълно непознато и тя нямаше никакво желание да го опознава. Децата просто не спадаха към желаните от нея неща. Както и съпрузите. Много харесваше Бил, но още в самото начало призна на Адриан, че ставала нервна, когато е с тях. Всичко при тях било прекалено семейно. Обаче се радваше за Адриан. Никой не заслужаваше повече от нея един добър мъж. Зелда нямаше никакви съмнения, че той е добър. Не беше като онзи негодник Стивън. На няколко пъти беше се сблъсквала с него — посещаваха един и същи гимнастически салон. Но той се правеше, че не я забелязва. Беше го виждала там с различни момичета — винаги хубави, винаги млади. Беше готова да се обзаложи, че никое от тях не знае, че е зарязал жена си, понеже е забременяла.

Попита Адриан един-два пъти дали се е обаждал, но Адриан само бе поклатила глава — изглежда беше чувствителна на тази тема, така че престана да й досажда с подобни въпроси.

И тази вечер, както винаги напоследък, Бил закара Адриан на работа и докато тя изпълняваше задълженията си, прекара един час зад собственото си бюро. После тя щеше да дойде да го вземе. Понякога оставаха известно време в удобния му кабинет и си приказваха. Нещата, които имаха да споделят, идеите за нови възможности в развитието на сюжетните линии, които трябваше да обсъдят, сякаш никога не свършваха. В много отношения се допълваха прекрасно и им беше много хубаво както в леглото, така и извън него.

Вървяха към асансьора и се смееха, когато тя спря и на лицето й се появи странно изражение.

— Какво има? — разтревожено я погледна той.

— Не зная… — Облегна се на него, изненадана от това, което беше усетила. Целият й корем се бе втвърдил като камък и го почувства като стегнат в менгеме. От описанията в курса за природосъобразно раждане се досещаше какво е. — Мисля, че току-що получих контракция. — Изглеждаше изплашена и той я прегърна през рамото. Но тя беше вече добре. Всичко беше минало и заминало. В погледа й се четеше паника.

— Много се преуморяваш. Трябва малко да намалиш темпото, или бебето ще се роди преждевременно.

— Само да е посмяло! Още не съм готова за него. — Детската стая беше почти завършена, но психически още не беше подготвена за това, през което трябваше да мине. — Искам да празнувам поне Коледа на спокойствие.

— Тогава престани да се трепеш — смъмри я той. — Кажи им, че повече не можеш да подготвяш късните новини. Ще те разберат. По дяволите, вече си в деветия месец!

Тя дори не беше сигурна, че ще се върне в редакцията. Щеше да използва отпуска по майчинство, за да размисли дали да отиде на работа при Бил. Все още малко се плашеше, че ще бъде прекалено зависима от него.

Тръгнаха към къщи и по пътя тя получи още две контракции. Когато се прибраха, Бил й даде малка чаша бяло вино и настоя да го изпие. Контракциите престанаха като по чудо и тя много се зарадва. Беше се изплашила до смърт, че раждането започва.

— Виното наистина ми помогна!

— Разбира се. — Бил я целуна. Изглеждаше доволен от себе си. А после за миг придоби виновен вид. — Може би трябва да престанем да се любим. — Питаше се дали причината не беше в бурното им преживяване преди няколко часа.

— Лекарката не каза нищо. Мисля, че това са само предварителни контракции, за да се намести плодът.

— Колкото повече такива контракции получиш сега, толкова по-лесно ще стане.

— Чудесно. Хайде тогава пак да се любим. — Тя изцеди в устата си последната капка от виното и му се усмихна като фея с огромен тумбак.

— Ти си извратена! — А най-ужасното беше, че наистина изгаряше от желание да я обладава. Искаше му се да го прави непрекъснато. Как беше възможно жена в толкова напреднала бременност да владее въображението му до такава степен? Но с всеки изминал ден чувстваше, че я обича по-силно и по-силно, и я намираше сладка такава, каквато беше — толкова уязвима, толкова мила, че пораждаше желание човек да я гушне. Наведе се и я целуна, но успя да я усмири, когато се опита отново да стане похотлива. — Ако не престанеш с това, Адриан, ще родиш три близнака.

— Добра идея! — Но си представи раждането и набързо изтрезня. — Сигурно е много болезнено.

— Виж, бъди благодарна, че ще раждаш само едно.

В мрака настъпи продължително мълчание, после тя отново зашепна:

— Ами ако са близнаци, а те не са разбрали?

— В днешно време това се установява със сигурност, можеш да ми вярваш.

Адриан се тревожеше за всичко и всяка вечер влизаше по десет пъти в детската стая да проверява дали не е забравила нещо. Сгъваше камизолките, разглеждаше мъничките шапчици, терлички и нощнички. Когато я виждаше в такива моменти, Бил се трогваше и често си мислеше, че Стивън трябва да е напълно откачен, за да се откаже от това. За него то беше изключително важно, а за Стивън не означаваше абсолютно нищо.

Бил беше сменил тапетите в стаята и сега те бяха бели с малки розови и сини звездички и красив дъгообразен розово-син бордюр отгоре. Беше свалил в мазето леглото с балдахина и в началото на декември двамата с Адриан бяха купили обзавеждането за детската стая. Накрая през седмицата преди Коледа всичко беше готово. Бяха си купили и коледно дръвче и го бяха окичили със старомодни украшения, червени боровинки и пуканки.

— Жалко, че момчетата не могат да го видят! — гордо каза той. Беше хубава малка елхичка и апартаментът изглеждаше красив и празничен. Децата бяха отишли на ски във Върмонт. Преди заминаването им Адриан и Бил бяха разговаряли с тях на няколко пъти. За Бил без тях Коледата нямаше да е същата. Те щяха да дойдат през февруари, за пролетната си ваканция, и така се получаваше идеално. Ако бебето се родеше навреме, дотогава щеше да е на три седмици и Адриан щеше повече или по-малко вече да се е възстановила, ако не се смятат безсънните нощи. Тя беше решила да кърми бебето и щяха да го слагат в кошче до леглото си, така че да не й се налага да става всеки път, когато трябва да го храни.

Адриан си взе свободен ден, за да свърши с покупките за Бъдни вечер. За тях празникът щеше да е двоен. На първи януари Бил навършваше четирийсет години. Тя му бе купила красив златен часовник от магазина на „Картие“ на Родео Драйв. Струваше й цяло състояние, но си заслужаваше. Беше нещо, което той щеше да носи до края на живота си — копие на часовника, изработен за султана през 1920 година и съответно наречен „Пашата“. Знаеше, че ще го хареса.

А за Коледа му бе купила миниатюрен портативен телефон, който се побираше в кутийка с размерите на самобръсначка. За него това беше идеалният апарат, тъй като обичаше по всяко време да е на разположение на екипа, а хората му редовно изпадаха в паника, докато се опитваха да го открият. Беше му купила и други неща — нов пуловер, одеколон, една книга за старите филми, от която той много се възхищаваше, и един съвсем малък телевизор, който можеше да гледа в банята и дори докато кара комбито си. В случай че се наложи да отиде някъде, а не иска да изпусне от поглед сериала си. Бе й доставило голямо удоволствие да пазарува за него. На децата бяха купили нови ски и обувки и ги бяха изпратили много преди Коледа. Томи за пръв път щеше да има собствен екип, но и двамата бяха отлични скиори. Адриан им бе изпратила подаръци и лично от нея — по едно красиво скиорско яке и по една електронна игра за всеки от двамата. Можеха да играят с тях в колата, когато следващото лято потеглят на голямото си ваканционно пътуване. Бяха решили този път да отидат за един месец на Хаваите и да наемат там мезонет. Вече далеч не бяха така ентусиазирани за къмпинга на езерото Тахо.

До Коледа оставаха три дни и Адриан опаковаше подаръците. Искаше да свърши с това, преди Бил да се прибере. Щяха да ходят на ежегодното коледно парти с колегите му от сериала и тя искаше да скрие предназначените за него неща. Беше сложила повечето от тях в бебешкото креватче и ги беше покрила с юрганчето. Опаковаше миниатюрния телефон и се усмихваше. Знаеше, че Бил ще бъде във възторг, сам не би си позволил тази разточителност да си го купи. Много й беше приятно, че може да го поглези.

Свърши с подаръците и отиде да вземе пощата. Видя плик от общината и се стресна. Отвори го, без да мисли, и дъхът й секна, като видя документите. От двайсет и първи декември беше окончателно разведена. Вече не беше съпруга на Стивън. Макар че не можеше да я лиши от това право, той беше заявил, че предпочита Адриан да не използва фамилното му име. Там бяха и документите, с които се прекратяваха родителските му права над нероденото им дете. Според закона то не беше вече негово. Беше на Адриан и точка. Детето нямаше законен баща. Както й бе обяснил адвокатът още през лятото, името на Стивън нямаше да фигурира в удостоверението за раждане. Тя дълго седя с втренчен в документите поглед. Сълзи напълниха очите й и бавно потекоха по бузите й. Казваше си, че е глупаво да се разстройва със задна дата. За нея това не беше изненада. Беше го очаквала. И все пак я заболя. Това беше последното, окончателното отхвърляне. Бе отритнал всичко нейно, дори и бебето.

Тихо прибра документите в своето чекмедже в бюрото на Бил. Той великодушно бе разделил с нея всичко, което имаше — сърцето си, жизненото си пространство, дома си, живота си, леглото си, дори беше готов да приеме детето й. Смайващо беше колко различни, колко противоположни във всяко отношение са двамата мъже. И все пак й беше мъчно за Стивън и съжаляваше, че той не бе успял да обикне бебето.

Бил се върна, когато тя се обличаше за партито, и както винаги почувства, че нещо се е случило. Помисли, че пак се плаши от раждането, напоследък беше луда от безпокойство дали бебето ще бъде нормално. В курса по природосъобразно раждане й бяха казали, че всички тези страхове са нещо нормално, не са някакво ужасно предзнаменование.

— Пак ли имаш контракции — попита той, разбрал, че е разстроена от нещо.

— Не, добре съм. — И реши да не увърта. С него винаги говореше направо. И без това я познаваше твърде добре. — Днес пристигнаха документите за развода. И за прекратяването на родителските права. За всичко има вече официално решение.

— Би трябвало да те поздравя, но няма да го направя. — Погледна я внимателно. — Познато ми е чувството, което изпитваш. Дори когато го очакваш, това си е своеобразен шок. — Прегърна я и я целуна нежно, а нейните очи отново се изпълниха със сълзи. — Съжалявам, миличко. Не е приятно, че ти се случва точно в такъв момент. Но един ден ще бъде само спомен и няма повече да те вълнува.

— Надявам се. Толкова отвратително се почувствах, когато ги получих! Не зная как да го кажа… сякаш са те скъсали на изпит, сякаш си напълно наясно, че си се провалил.

— Не ти си се провалила, а той — напомни й Бил, но тя седна на леглото и заподсмърча.

— Все още имам чувството, че съм направила нещо нередно… Мисълта ми е, че… сигурно не съм се справила особено добре, след като той не иска бебето.

— Съдейки по това, което си ми разказвала, едва ли би могло да бъде иначе. Ако в този тип имаше някаква човещина, досега щеше да е разбрал грешката си. — Излишно беше да й напомня, че няма нищо такова. Когато през октомври се срещнаха в ресторанта, Стивън не бе пожелал дори да я забележи. Що за човек беше той, за да постъпи по този начин? Истински негодник, при това и егоист — така гласеше неизреченият отговор на Бил. — Просто трябва да отхвърлиш всичко зад гърба си.

Адриан кимна. Знаеше, че той има право, но никак не беше лесно. На коледното тържество в службата му тази вечер беше много тихо. Всички бяха в повишено настроение и доста пийнали, а тя изведнъж започна да се чувства дебела, непохватна, потисната и грозна. Партито й се видя отвратително. Бил си тръгна рано, за да я заведе вкъщи — виждаше, че тя не се забавлява, а нямаше да липсва особено на останалите. Те щяха да го разберат. Пък дори и да не го разберяха, Адриан беше първата му грижа. Когато си легнаха, тя отново получи контракции и за пръв път не прояви никакво желание да се любят.

— Сега виждам, че наистина си депресирана — подкачи я той. — Може дори да е фатално. Да повикам ли лекар? — Правеше се на загрижен и успя да я разсмее, но докато лежаха будни, тя изглеждаше все така тъжна. Кошчето за бебето, покрито с бяла дантела, вече стоеше в ъгъла, напълно готово. До деня, определен за раждането, оставаха само две седмици и нещо, а тя все още не бе преодоляла страха си.

Курсовете за природосъобразно раждане не я бяха успокоили, макар информацията, която получаваше там, да беше обилна и полезна. Реалното раждане продължаваше да я ужасява. Но тази вечер дори не мислеше за това. Мислеше само за Стивън, за техния развод и за факта, че детето няма баща.

— Имам една идея — усмихна се Бил. — Малко е необичайна, но не е неуместна. Хайде на Коледа да се оженим. Имаме на разположение три дни да си направим кръвните проби и да получим разрешителното. Мисля, че за формалностите ще ни трябват точно толкова. И десетина долара. Може би ще успея да намеря парите. — Гледаше я нежно и макар да говореше шеговито, предложението му беше напълно сериозно.

— Не е редно — тъжно отвърна тя.

— Кое, за десетте долара ли? — Той се стараеше да поддържа лекия тон. — Добре, дори да са повече, все някак ще ги събера.

— Не, говоря сериозно, Бил. Не е редно да се жениш за мен от съжаление. Ти заслужаваш нещо повече от това. Адам и Томи — също.

— О, за бога! — Той се отпусна на възглавницата и простена. — Направи ми една услуга, недей да ме спасяваш от мен самия. Аз съм голямо момче, зная какво правя и случайно те обичам.

— И аз те обичам — печално каза тя. — Но не е честно.

— По отношение на кого?

— По отношение на теб, на Стивън и на бебето.

— Би ли ми обяснила по кои неведоми лабиринти на въображението стигна до това заключение? — Понякога го изкарваше от търпение, особено напоследък. Тревожеше се за толкова много неща, чувстваше се длъжна да бъде справедлива към всички… към него… към детето… и дори към проклетия Стивън.

— Няма да допусна да се ожениш за мен по принуда, само защото смяташ, че си ми задължен и трябва да ми помогнеш да се измъкна от затрудненото положение, или защото детето се нуждае от баща. Когато човек се жени, се очаква да го прави, защото желае, а не защото трябва, или защото мисли, че го дължи някому.

— Казвали ли са ти вече, че дъската ти хлопа? Много си секси… красива си… имаш страхотни крака… но дъската ти определено хлопа. Не ти предлагам да се омъжиш за мен, защото се чувствам задължен. Лудо съм влюбен в теб и това продължава вече шест месеца, или може би не си го забелязала? Спомни си, аз съм онзи тип, с когото живееш от лятото, онзи тип, чийто син спаси и чиито синове, в множествено число, те боготворят.

Очевидно й беше приятно да го чуе, ала все пак поклати глава.

— Въпреки това не е редно.

— Защо?

— Не е честно по отношение на детето.

Бил я погледна едва ли не свирепо. Беше чувал вече този аргумент и той никак не му харесваше.

— Всъщност, искаш да кажеш, че не е честно по отношение на Стивън, нали?

Тя се поколеба за момент, а после кимна. Чувстваше се длъжна да спасява и Стивън от самия него.

— Той не знае от какво се отказва. Трябва да му дам шанс да осъзнае решението си, да го обмисли трезво, когато детето се роди. Дотогава не мога да поема нататък и завинаги да го изключа.

— В съда като че ли не са на това мнение. Тези документи са издадени с тяхно съгласие, Адриан. Той няма повече никакви права над него.

— От юридическа гледна точка е така, прав си. Но от морална? Можеш ли наистина да го твърдиш?

— Господи, вече не зная какво мога да твърдя. — Той стана от леглото и започна да крачи из стаята, без да откъсва поглед от нея, и едва не събори малкото бяло кошче. — Зная само едно: залагам за теб главата си… сърцето си… душата си… и всичко, каквото поискаш. И го правя, защото те обичам, теб и детето. На мен не ми е необходимо да чакам да се появи на бял свят и да го видя, за да реша дали е сладко или не е. Не ми се налага да меря емоционалната си температура в деня на раждането. Ти си, то е, аз съм — ние сме това, за което винаги съм мечтал. Казвам ти, че искам да станеш моя жена и да сме заедно в добри и лоши дни, в болест и здраве, завинаги. Това е единственото, което искам — само вас двамата. През последните седем години бях прекалено изплашен, за да го предложа на някого. Бях прекалено изплашен дори и да си го помисля. Защото, както вече съм ти казвал, не смеех да обикна толкова силно, а после жената отново да ме напусне и да ми отнеме децата. Това дете не е мое, негово е, както непрекъснато ми напомняш, но го обичам, сякаш е мое, и не желая да го изгубя. Не желая това между нас да е само някаква игра. Не желая да седим и да чакаме, докато той се върне и си вземе обратно всичко, което съм обикнал. Впрочем не мисля, че той ще го направи, и вече съм ти го казвал. Но нямам намерение все така да държа вратата си отворена за него, да го чакам да дойде на себе си или да му омръзнат мацките и да се върне при теб и детето. Доколкото зависи от мен, Адриан, той повече не може да те има. Но ако той те иска и ако ти го искаш, по-добре решавайте бързо. Аз желая да продължим живота си, желая да се оженим, желая да осиновя детето, което носиш в себе си от девет месеца и аз усещам как рита. Няма вечно да стоя с широко отворено сърце и душа. Така че, ако искаш да говорим откровено за това, нека поговорим. Кое е честно? Докога е честно? Точно колко време се очаква от мен да бъда „честен“ по отношение на Стивън?

— Не зная. — Думите му й направиха силно впечатление. Обичаше го повече от всякога. Искаше й се още в този миг да отиде при него, и въпреки това чувстваше, че не бива да избързва. Но и той беше прав. Не беше справедливо да очаква от него, че ще търпи нерешителността й до безкрайност.

— Какъв срок ти изглежда достатъчно честен? Седмица? Месец? Година? Искаш ли да му дадем един месец след раждането, само за да се увериш посредством адвокатите му, че той все така не желае какъвто и да било контакт с детето? Това приемливо ли ти се струва? — Той също се опитваше да бъде справедлив, но тя го влудяваше.

— Аз няма да се върна при него — заяви Адриан. По този въпрос нямаше повече никакви съмнения.

Но Бил не беше така сигурен. Продължаваше да се тревожи, когато тя повтаряше, че трябва да е честна към Стивън. Жените понякога имаха особено отношение към бащите на децата си, проявяваха към тях повече разбиране, повече търпение. С мъжете беше по-различно, те никога не можеха да бъдат напълно сигурни кои деца са техни. Но жените го знаеха с положителност. Питаше се дали заради детето Адриан няма да се чувства по някакъв начин обвързана със Стивън през целия си живот. Надяваше се да не е така.

А и тя все още не можеше да отговори на този въпрос.

— Става дума само за детето, Бил… само…

— Зная… зная… Разбирам те… Просто понякога ме плашиш. — Седна до нея на леглото и в неговите очи също се появиха сълзи. — Обичам те.

— И аз те обичам — нежно отвърна тя и той я целуна.

— Да му оставим тогава един месец, а? Един месец след раждането на детето. Ще се свържем с този негодник, ще му дадем един месец да промени решението си, а после ще го забравим завинаги, нали? Съгласна ли си?

Тя кимна сериозно. Звучеше й разумно и беше повече, отколкото Стивън заслужаваше. В края на краищата, нали беше подписал документите за прекратяване на родителските права…

Прекратяване… разтрогване… Звучи й почти като убийство. И в известен смисъл е тъкмо така. Това, което Стивън направи, едва не я уби. Но Бил й помогна да оцелее. Вечно ще му бъде благодарна. В действителност му дължи много повече от благодарност. И все пак… Стивън й беше съпруг… Всичко е така дяволски объркващо! Към кого да бъде лоялна на първо място? На кого дължи най-много? На Бил, защото я обгражда с грижите си… И все пак…

Мразеше се, че се чувства толкова раздвоена, но така стояха нещата. В сърцето й имаше само един. Но в главата й бяха винаги двамата. Точно в това се състоеше проблемът.

Споразумяха се за един месец след раждането. На нея също й се струваше, че това е напълно справедлив срок. А след това за Стивън вратата щеше да се затвори завинаги. Към нея и към детето. Той дори не подозираше, но тя му подаряваше време и избор, каквито изобщо не бе искал.

— И после ще се омъжиш за мен, нали? — не отстъпваше от своето Бил и тя кимна с плаха усмивка. — Сигурна ли си?

Тя кимна отново, а след това смутено сведе поглед и прошепна:

— Най-напред трябва да ти призная нещо.

— О, по дяволите! Сега пък какво има? — Беше на края на възможностите си. Нощта се бе оказала дълга и той се чувстваше уморен.

— Излъгах те.

Бил видя, че тя крие погледа си, и го обхвана тревога.

— За какво?

Едва успя да долови думите, когато тя изрече признанието си:

— Всъщност, не съм девствена.

Настъпи дълга тишина. Бил я гледаше намръщено, но с огромно облекчение, а тя една сдържаше смеха си.

— Уличница! — изръмжа той. Не можа да се сдържи и въпреки разкаянието, което знаеше, че ще изпитва след това, отново я облада. Когато всичко свърши, кротко заспаха в обятията си и останаха прегърнати чак до сутринта.