Даниел Стийл
Ударите на сърцето (23)

23

Апартаментът бе продаден бързо и без усложнения. Сделката се приключи през първата седмица на ноември. Адриан и Бил опаковаха нещата й и ги пренесоха в неговото жилище в другия край на комплекса. Всичко мина много просто и с много по-малко вълнения, отколкото се бе опасявала. Там не бе останало нищо, на което да държи или което да я настройва сантиментално. Стивън бе взел със себе си всичко още преди пет месеца, дори албума със снимките от сватбата им. Питаше се какво ли е направил с него, сигурно го бе изхвърлил. Странно нещо, всичко си бе отишло без следа, беше изчезнало, все едно че не се бе случвало. Опита се да обясни това на Бил, докато подреждаше остатъка от вещите си в стаята му за гости.

— Сякаш никога не сме били женени. Чувствам се, като че никога не съм го познавала.

Но Бил също така знаеше, че лоялността й към Стивън е непоклатима.

— Може и да не си го познавала. Срещат се понякога такива хора.

При все това беше щастлив, че Адриан не изглежда потисната. Напоследък тя малко се уморяваше, но се чувстваше съвсем добре. Беше в седмия месец. И двамата бяха изпълнени с радостно вълнение, че ще видят момчетата за Деня на благодарността. До идването им оставаха две седмици. Но преди това тя трябваше да посети лекаря си.

Този път отиде и Бил. От месеци искаше да я придружи, но тя сякаш избираше все моментите на кризи в сериала или на важни заседания в телевизионната компания. Този път той каза на секретарката си, че няма да го има два часа, независимо какви проблеми ще възникнат, и закара Адриан на преглед. Скоро след като се събра с Бил, тя се бе преместила при лекарка, която няколко приятелки й бяха препоръчали, и като че ли наистина я харесваше. Когато я видя, Бил разбра защо. Джейн Бергмън беше интелигентна и пряма. Отнасяше се към състоянието на Адриан като към нещо нормално и естествено. Успокои и двамата, че има всички основания да се очаква едно леко и безпроблемно раждане. Освен това, изглежда намираше напълно в реда на нещата, че живеят заедно, без да са женени. Една от причините, поради които Адриан бе сменила гинеколога си, беше, че предишният знаеше за Стивън и щеше да задава неудобни въпроси. Тази жена нямаше представа, че детето не е от Бил. Даде му да чуе тоновете и той цял засия.

— Звучи като сърцето на хамстер — сериозно каза той, заслушан в пулса на бебето.

— Много мило сравнение — засмя се Адриан.

Но Бил беше изключително развълнуван, че го е чул, и трогнат от беззащитния й вид, както беше легнала там с огромния си корем. Доктор Бергмън каза, че бебето се развива добре и им препоръча и двамата да минат курса за природосъобразно раждане. Те бяха чували за този курс, но Адриан не знаеше в какво се състои, а откакто Бил бе посещавал подобен с Лесли, бяха минали осем години.

— Може да се окаже полезно — непринудено отбеляза тя. Беше почти връстница на Бил и той остана с впечатлението, че е много компетентна, хареса я. Радваше се, че бе дошъл. Сподели Това с Адриан, докато пътуваха обратно към телевизията.

— Иска ми се да раждам вкъщи — каза с копнеж тя, загледана през прозореца.

— О, господи — изпъшка Бил. — Дори не ми споменавай за такова нещо.

— Защо? — попита тя жално, почти по детински и това го притесни извънредно много. — Ще бъде много по-хубаво.

— И много по-опасно. Бъди добро момиче и слушай съветите на доктор Бергмън. Можем да започнем курса за природосъобразно раждане веднага след гостуването на момчетата. — Така щяха да го посещават цял месец, преди бебето да се появи. Напоследък бе забелязал, че Адриан започва да става много неспокойна. Цели седем месеца й се бе удавало да се прави, че не е бременна и да избягва мислите за раждането, но изведнъж се оказа, че то наближава и тя беше принудена да се съобрази с реалностите. Непрекъснато задаваше на Бил въпроси какво е било, когато са се родили момчетата, и започна да чете книгите. Той подозираше, че я е страх от болките и възможните усложнения. И на него самия коремът й започваше да му изглежда огромен.

— Обичам те — напомни й той, когато я остави в коридора пред нейната редакция.

— Здрасти, Хари! — подвикна един от редакторите, който мина покрай тях, и Бил объркано погледна Адриан.

— Кой е този Хари?

Тя прихна, спомни си историята, която бе разказала преди месеци, когато колегите й любопитстваха.

— Ти. Казах им, че се казваш Хари… и си вдовец, жена ти е била една от най-близките приятелки на Хелън. — Докато преразказваше сериала, тя си придаде сериозен вид, а той гръмогласно се разсмя.

— Невъзможна си! Връщай се на работа и престани да се тревожиш за раждането.

— Кой се тревожи? — Правеше се на хладнокръвна, но независимо от нейните твърдения, знаеше, че се страхува, и й влизаше в положението. Да е бременна и същевременно да се развежда беше за нея двоен стрес.

— Ще се видим по-късно, мила. — Целуна я отново и забърза към кабинета си. Беше й обещал да я вземе след новините в шест и да я заведе на вечеря.

Отидоха в „Льо Шардоне“. Вечерята беше прекрасна, настроението им — повишено. Бил току-що бе спечелил нова награда, вестниците бяха писали много за сериала и той бе предоволен. Адриан се гордееше с него, а той твърдеше, че заслугата е нейна.

— Всъщност ти поддържаш рейтингите високи с твоите щури идеи. — Тя му бе подсказала доста главозамайващи интриги за епизодите и Бил не бе престанал да се надява, че след раждането ще отиде да работи при него. Смееха се и обсъждаха това, когато на съседната маса седна една двойка. Бил не разбираше какво става. Адриан изведнъж пребледня и не откъсваше очи от новодошлите. Гледаше мъжа, сякаш е видяла привидение. Той я забеляза и също като че ли се ужаси. Обърна се на другата страна и продължи да говори с дамата си. Тя беше млада, изискана и привлекателна, имаше много спортна фигура. Но не беше и наполовина хубава, колкото Адриан, макар да изглеждаше няколко години по-млада. Бил не гледаше нея, гледаше Адриан. А после се обърна и разбра кой е мъжът на съседната маса. Беше Стивън.

Адриан не откъсваше очи от него и без да каже дума на Бил, се наведе напред и заговори на съпруга си:

— Стивън… — протегна ръка към неговата маса, сякаш за да привлече вниманието му, но само момичето се обърна и я погледна, недоумявайки какво иска. Стивън се завъртя с гръб към нея, като се престори, че вика келнера. — Стивън… — Тя повтори името му по-отчетливо и момичето не знаеше дали да се усмихне или да се направи, че не я забелязва: изражението на лицето й беше толкова странно, толкова разтревожено, и коремът й беше така огромен!

А после, разбрал, че не може повече да се прави, че не я забелязва, Стивън стана и с рязък глас каза на придружителката си:

— Хайде да вървим. Обслужването тук е отвратително. — Докато момичето успее да каже нещо, той вече бе прекосил половината салон. То погледна объркано и сконфузено Адриан, сякаш искаше да се извини, и успя да промърмори само:

— Мисля, че той не ви чу.

— Напротив, чу ме — рече Адриан с прозрачно като лед лице и навлажнени от пот ръце. — Много добре ме чу. И обслужването си е съвсем наред.

— Извинете.

Момичето кимна и се втурна след Стивън. Адриан видя, че то му говори нещо, но той го дръпна през вратата и двамата се изгубиха от погледа й. Тя седеше на мястото си и трепереше. Бил плащаше сметката. Той също беше пребледнял, но не каза нито дума. Двамата излязоха навън в студената вечер. Адриан се задъхваше, след прекрасната вечеря сега й се повдигаше. Стигнаха на улицата тъкмо навреме, за да видят как Стивън потегля с момичето в поршето си.

— Защо го заговори? — попита Бил, когато се качиха в комбито. — Защо си правиш труда? — Изглеждаше ядосан, а когато тя се обърна към него, и в нейните очи имаше гняв. Не беше в настроение да спори с него или с когото и да било. Стивън съвсем недвусмислено й бе дал да разбере, сякаш това, което бе направил досега, не е достатъчно.

— Не съм го виждала от пет месеца, а съм била омъжена за него две години и половина. Толкова ли е чудно, че искам да му кажа нещо?

— Като се има предвид начинът, по който се е отнесъл към теб, да, чудно е, не мислиш ли? Или щеше да му благодариш за всички тези хубави неща, които прави за теб напоследък? — Истината беше, че Бил ревнуваше и сам се ненавиждаше, че повдига този въпрос. Но изразът в очите й, мъката на лицето й, когато бе протегнала ръка към Стивън, му бяха крайно неприятни. Мразеше го, задето й причинява болка. Искаше той завинаги да изчезне от живота й.

— Не се заяждай с мен. — Лицето й беше призрачно бледо, тя се разплака и започна да разтрива корема си. Дори бебето бе станало неспокойно, риташе силно. Тя жадуваше само да си отиде вкъщи, да си легне и да забрави за Стивън, но знаеше, че не може. — Той дори не ме погледна!

— Адриан — каза през стиснати зъби Бил, — този тип е пълен боклук. Колко време ти трябва, за да го разбереш? Година? Пет? Десет? Чакаш го да се върне и да отрупа теб и бебето с рози. Пак ти повтарям, че няма да се върне. Тази вечер не ти ли стана ясно? Той дори не благоволи да говори с теб, стана и си излезе. Този човек не дава пет пари нито за теб, нито за бебето ти. — Подозираше, че Стивън никога не я е обичал, но не го каза.

— Как може да постъпва така? Как може да не изпитва нищо към собственото си дете? Той потиска чувствата си, но рано или късно ще трябва да си даде сметка за тях.

— Единствената, която ще трябва да си даде сметка за нещо си ти. Той те е зарязал, мила. Забрави го.

Тя не отговори. Изминаха в мълчание останалата част от пътя. Но когато си стигнаха вкъщи, спорът им отново се разгоря. Адриан легна в стаята за гости, цялата обляна в сълзи. На следващия ден беше потисната. Срещнаха се сутринта в кухнята. Той не й каза нито дума, остави я този път сама да приготви закуската си. Накрая я погледна над спортната страница на вестника.

— Какво точно очакваш от него? Защо не ми го изясниш, просто, за да зная веднъж завинаги какво искаш от този човек. — И срещу какво беше изправен самият той в това съперничество.

— От Стивън ли? Не зная. Очаквам просто да приеме факта, че ще имаме дете. Той дори не знае от какво се отказва. Мога да приема, че се развежда с мен, тъй като счита, че съм го предала. Но не мога да приема, че обръща гръб на собственото си дете. Някой ден ще съжалява.

— Разбира се, че ще съжалява. Ала ще трябва да плати тази цена. А съществува вероятност и никога да не се осъзнае. Но как можеш да говориш, че си го предала? Да не си го изиграла? Да не си забременяла нарочно?

— В никакъв случай. — Изглеждаше обидена. Бил никога не бе я питал, но непрекъснато си бе задавал този въпрос. Чудеше се дали причината да се чувства толкова виновна не е в това. — Знаех колко държи да нямаме деца и непрекъснато внимавах.

— Така си и мислех. — Лицето му се разведри, толкова много я обичаше и тези препирни му бяха неприятни, но поне не бяха чести и винаги темата им беше една и съща. Стивън. — Но не пречи да попитам. Продължавай. Какво искаш от него? — Наистина му беше необходимо да разбере, заради себе си и заради нея самата. Време беше да погледнат истината в очите.

— Искам само да признае, че има дете. Да потвърди, че е негово, да приеме този факт. Струва ми се, че той избягва това от самото начало. Искам да го види и да каже: „добре, разбирам, че е мое, но наистина не го искам…“ или: „да, мое е, сгреших, обичам детето си“. Но не и вечно да се крие от мен, защото аз ще продължавам да мисля, че в даден момент ще дойде разкаян и ще иска да се върнем при него. И тогава ще разсипе моя живот, живота на детето, твоя и своя собствен живот. Както и да постъпя, винаги ще се чувствам виновна. Искам изцяло да се освободя от него, преди наистина да продължа по пътя си, а за да стане това, искам той открито да погледне фактите или поне да поговори с мен и да ми обясни защо възприема нещата по този начин. Той дори не прояви приличието да разговаря с мен, след като напусна дома ни.

За пръв път излагаше съображенията си толкова ясно и най-после Бил я разбра. Тя не можеше да повярва, че Стивън си е отишъл наистина завинаги.

Искаше той лично да й потвърди, че разбира от какво се отказва и че това са действителните му намерения. Разбираше я, но не вярваше да успее. Стивън вече й бе показал що за човек е — през целите тези пет месеца, както и предишната вечер. Той щеше да продължава да бяга, щеше да се разведе с нея с посредничеството на адвокати и да се откаже от родителските си права, без да види детето. Стивън просто беше такъв и тя трябваше да се примири с това.

— Не мисля, че ще изкопчиш от него нещо повече. Той не е способен да ти го каже лично.

— Откъде знаеш?

— Не видя ли какво направи снощи? Нима това е човек, който може да събере кураж и да се изправи очи в очи с теб? Та той направо избяга, с десет крачки преднина пред гаджето си.

— Тя гадже ли му беше? — Адриан изглеждаше заинтригувана, а Бил — ядосан.

— Откъде да зная, по дяволите?

— Изглеждаше много млада — каза замислено тя и той изпъшка.

— И ти изглеждаш млада, защото си. Така че престани, ако обичаш. Пък и какво значение има? Важното е да се освободиш от него, Адриан. Това е истинският проблем.

— А ако се върне по-късно? — Това много я тревожеше. Беше сигурна, че той пак ще се намеси в живота й, след като бебето се роди.

— Ще мислиш за това, когато се случи.

— Но детето има право…

— Зная, зная. — Бил удари с юмрук по кухненската маса и тя подскочи. — Детето има право на истинския си баща, нали така? Чувал съм го вече. Ами ако „истинският баща“ е негодник? Какво тогава? Няма ли да е по-просто да престанеш да се занимаваш с това?

— Ами ако Лесли беше пияна, когато ти каза, че те напуска? Нямаше ли да се чувстваш задължен да провериш какво мисли, когато е трезва?

— Вероятно. Защо?

— Защото смятам, че Стивън е пиян от страх още от деня, в който му казах, че съм бременна. И щом се успокои, щом престане да се паникьосва, щом изтрезнее, ще започне да мисли по-иначе.

— Не е задължително. Може пък наистина да не обича децата и разбиранията му да са си такива. Може пък да е по-добре да го послушаш.

— Искам само да чуя лично от него, че знае какво прави.

— Може и да не знае. Това означава ли, че ти трябва да спреш да живееш? — И по-точно, означаваше ли, че и двамата трябва да спрат да живеят? Но Бил разбираше, че й е трудно да забрави мъжа, който е баща на детето й, за когото е била омъжена две години и половина, преди да забременее.

— Мислиш, че съм глупачка, задето изобщо се безпокоя за това, нали?

— Не. — Той въздъхна и се облегна назад на стола си до кухненската маса. — Мисля, само че си губиш времето. Просто го забрави.

— Имам чувството, че го ограбвам — заобяснява тя. Бил я слушаше с голямо внимание. — Отнемам му детето и го давам на теб, защото ти го искаш. Но какво ще стане, ако той се върне и каже: „Хей, това си е мое, върни ми го!“… Какво тогава?

Разсъжденията й бяха логични, но Бил въпреки всичко не мислеше, че Стивън някога ще промени отношението си към нея или към детето. Искрено вярваше, че той ще остане непоколебим, въпреки че намираше това за много глупаво.

— Ще почакаме и ще видим. Нали ще си бъдем тук, няма да бягаме с бебето в Африка! — Не, но все повече и повече се привързваха един към друг и той го знаеше. Вече възприемаше детето като свое и разбираше, че в известен смисъл Адриан се опитва да предпази и него от нови страдания, и Стивън — от грешка, за която вечно ще съжалява. — Ти не можеш да носиш отговорността за всички ни. Остави всеки от нас да вземе собственото си решение и дори то да е несполучливо, това не е твой проблем. — Сложи вестника на масата и я погледна. — Обичам те… искам бебето… а ако той промени решението си и се върне, просто ще трябва да приемем нещата каквито са. Впрочем, какво е най-лошото, което може да ни се случи? Да получи правото да го посещава? Не е чак толкова трагично. Ще го преживеем. — Но я погледна и го полазиха тръпки. — Или ти самата би се върнала при него? — попита той и затаи дъх, докато чакаше отговора й.

Тя поклати глава, но с едва доловимо колебание.

— Не мисля.

Като чу отговора й, Бил едва не припадна.

— Какво означава това „не мисля“?

— Означава „не“. Но ще зависи от обстоятелствата… от много неща… Бил, аз не го обичам вече, ако ме питаш за това. Обичам теб. Но съществува нещо по-важно от нас двамата… съществува детето.

— Би ли се върнала при мъж, когото не обичаш, заради детето му?

— Съмнявам се. — Но не можеше да се закълне, че няма да го направи.

Тогава той стана и излезе от кухнята.

Последваха няколко трудни дни, докато и двамата отново се успокоят. Накрая сключиха примирие и прекараха почивните дни в леглото — разговаряха, любеха се и пак се опитваха да си изяснят взаимно становищата. Тя искаше да е сигурна, че Стивън няма да промени намеренията си и да поиска детето. Беше на мнение, че той трябва поне да го види, след като то се роди. На Бил това не му харесваше, но беше готов да го приеме. Още повече, че след сценката, която Стивън бе разиграл онази вечер, му се струваше почти невероятно той да дойде да го види.

— А след това ще се омъжиш ли за мен? — сериозно попита той и предложението му я накара цяла да засияе.

— Да. Ако още ме искаш.

Но не беше съгласна да кажат на момчетата, че ще се женят, докато не бъдат уредени всички формалности — документите за отказ от родителски права и разводът — и докато не са сигурни за намеренията на Стивън. Бил все още беше убеден, че бившият й съпруг, не заслужава такива любезности, но беше готов да отстъпи. Беше във възторг от мисълта, че след време ще се оженят.

— Как смяташ, момчетата няма ли да са против? — загрижено го попита тя. Започваше да се тревожи от всяко нещо, но лекарката им бе обяснила, че на този етап това не е нещо необичайно. Страх я беше от раждането, от контракциите, от болките, безпокоеше се дали бебето ще е здраво и изобщо за всички онези обичайни неща, за които се безпокоят жените. Бил знаеше, че за нея разводът е едно допълнително напрежение, каквото бе и продажбата на мезонета. Досега тя геройски издържаше на всичко, но вече бе започнала да се притеснява за дреболии. Бил подозираше, че тази нейна мания да бъде почтена по отношение на Стивън също се дължи на състоянието й.

Когато Адам и Томи пристигнаха, тя все още беше по-напрегната от обикновено. Беше ужасена, че те ще се разстроят заради бебето и реши да бъде честна с тях. Отидоха с Бил да ги посрещнат на летището и те, разбира се, се изненадаха, когато видяха корема й.

— Ау! — каза Томи и я зяпна със страхопочитание. — Какво е станало с теб?

— Недей да задаваш такива въпроси! — скастри го Адам.

— Ще си имам бебе. — Обяснението беше съвсем ненужно, дотук всичко беше ясно, дори и за Томи.

— От татко ли е? — попита той и Адам го ритна.

— Не е от татко ти — отговори му тя, когато пристигнаха вкъщи и седнаха в уютната кухня да пият горещо какао. — От мъжа ми е. Но въпреки това се развеждаме. Всъщност — опитваше се да бъде напълно откровена с тях. Бил й беше обещал, че ще помага, — той точно затова ме напусна. Защото не искаше дете. Така че се развеждаме и той се отказва от всичките си права над бебето. — Каза го без заобикалки и момчетата изглеждаха потресени, особено Адам.

— Това е ужасно!

— Не, не е — намеси се реалистично Томи. — Ако тя не се развеждаше, нямаше да е с татко и нямаше през лятото да бъде с нас на езерото Тахо и да ме спаси.

— Вярно! — засмя се Адам. Децата намериха начин да сведат всичко до практичната му страна.

— Кога ще се роди бебето? — пожела да научи Адам.

— През януари. След около два месеца.

— Съвсем е наближило. — Адам изглежда, силно й съчувстваше. — И къде ще живееш? В твоята къща ли?

Този път се обади баща им:

— Не, тук при нас… при мен. — Той се усмихна. — Ще сложим бебето в стаята за гости.

— Ще се ожените ли? — погледна ги обнадеждено Томи, Адам също с нищо не показа, че възникналата ситуация му е неприятна.

— Евентуално по-нататък — информира ги Бил. — Но засега още не. Трябва първо всичко да си дойде на мястото.

— Охо! — Томи беше явно доволен, а Адам я прегърна. Той беше ужасен от разказа й как съпругът й я изоставил и по-късно каза на баща си, че според него той трябва да се ожени за нея, още преди бебето да се е родило.

— Ще го имам предвид, сине. — А после му отговори сериозно: — Бих искал. Но трябва да чакаме да завърши делото за развода.

— И кога ще стане това?

— Много скоро. Ще ви държим в течение как се развиват събитията.

Като че ли им се бяха струпали доста неща, с които трябваше да свикват, но на следващата сутрин всичко вече си беше както обикновено. Телевизорът беше включен, навсякъде бяха разхвърляни мръсни дрехи, момчетата подскачаха из къщата, а Бил приготвяше закуската в кухнята — както във всяко щастливо, нормално семейство. Томи заяви на Адриан, че се надява бебето да е момче, защото момичетата били много тъпи, но Адам само се усмихна и каза, че каквото и да бъде, те ще го обичат. Адриан се просълзи от милите му думи. По-късно децата излязоха за малко с баща си и тя подреди къщата, а когато се върнаха, те й донесоха огромен букет цветя.

Заедно с Бил приготвиха вечерята за Деня на благодарността и празникът протече много приятно за всички. Известна сянка върху хубавия ден хвърли само дочутият от Бил разговор на Адриан с майка й.

— Не, той е добре — тъкмо казваше тя, — наложи се да замине по работа за Лондон. — И тогава видя изражението на Бил.

След това Бил я хвана натясно в кухнята. Празничната вечеря беше свършила и децата вече спяха в стаята си.

— За какво ставаше дума? — Но знаеше и без да му го казва. Тя лъжеше майка си за Стивън.

— Няма смисъл да я тревожа. В моето семейство никой никога не се е развеждал, а сега е празник, за бога.

— Него го няма от шест месеца, Адриан. Имала си достатъчно време да й кажеш. — Дойде му на ум и още нещо: — Казала ли си й, че си бременна? — Тя поклати глава, а той се отпусна на един стол и я погледна. — Каква игра играеш? Защо го прикриваш?

— Не го прикривам. — Очите й се напълниха със сълзи. — Просто не искам и тя да се намесва. В началото не й казах, защото мислех, че той ще се върне, а сега ми е неудобно и искам да си спестя това напрежение. Те вечно ме разпъват на кръст. После ще й кажа. — В очите й имаше сълзи. Трудно й беше да го накара да разбере колко сложни са били винаги отношенията й с нейното семейство.

— Кога ще й кажеш? След като се роди третото ни дете ли? Или когато това завърши колежа? Не е зле преди това да й направиш някой лек намек.

— Какво трябваше да й кажа? Никога не сме били близки. Не желая да разговарям с нея по този въпрос.

— Можеше просто да й съобщиш, че чакаш дете.

— Защо? — Но и тя съзнаваше, че въпросът й е глупав.

— Какво чакаш? — Той я погледна право в очите и за пръв път страх докосна сърцето й. Беше не само обаден, но и ядосан. — Чакаш той да се върне, за да бъде всичко достатъчно почтено за тях, така ли? — Беше засегнал болното й място и го знаеше.

— В началото като че ли беше точно така… а сега всичко е толкова сложно. Просто не зная откъде да започна.

— Ще ти се наложи… — Освен ако Стивън не се върнеше… Но нямаше намерение отново да подхваща този разговор. — Виж, отнася се за твоя живот. Те са ти родители. Просто не разбирам това, което правиш.

— Аз самата понякога не се разбирам — призна си тя. — Съжалявам, Бил. Когато Стивън си отиде, всичко ми се струваше толкова ужасно, че не казах на никого. В началото много се срамувах, после стана твърде късно, а сега е направо смешно. По дяволите, половината хора в службата все още мислят, че мамя съпруга си. — Тя се усмихна и той я притегли към себе си.

— Понякога ме подлудяваш, но може би точно затова те обичам.

— И Хари затова обича Хелън, най-добрата приятелка на… — Тя се разсмя и той я шляпна по дупето с кухненската кърпа, след като избърса и последната чиния.

— Престани! Започва вече да ми звучи като Стария завет.

— Извинявай, Бил… Понякога страшно обърквам нещата.

— Рано или късно ще поставим всичко на мястото му. — Вярваше в това, но вече започваше да се моли да е по възможност по-скоро.