Даниел Стийл
Ударите на сърцето (20)

20

А на следващия ден Бил дойде да наеме Адриан от болницата и доведе със себе си момчетата. Бяха купили цветя, балони и голям плакат с надпис „Благодаря!“, който Томи настоя да носи лично. Докато й помагаха да се качи в колата, приличаха на щастливци, спечелили джакпот от казиното. Бяха я изписали, но тя все още беше слаба, така че си отидоха право в хотела, та да може да си почива. Бил я настани в един шезлонг на терасата с възглавници зад гърба. Луксозната обстановка я бе изненадала приятно и тя на четири очи му призна, че тук й харесва доста повече, отколкото на къмпинга. Той се разсмя и отвърна, че някои хора били готови да направят какво ли не само и само да не спят на палатка, а тя се била отличила в това отношение. Само за един ден успяла без малко да загине, да спаси Томи и да си признае, че е бременна.

Поръчаха да им донесат обеда в стаята, а после Бил отиде с децата за риба. Хванаха три парчета и ги занесоха в кухнята на хотела, да им ги изчистят и приготвят. Това беше идеалното решение.

— Обичам да къмпингувам така — обяви Адриан, когато пристигнаха подносите с тъй наречената „тяхна риба“, залята с апетитен маслено лимонов сос. Бил и момчетата бяха убедени, че наистина е тяхната, а Адриан подозираше, че не е. След това гледаха по телевизията стари филми и всички си легнаха рано.

През цялата нощ Адриан непрекъснато се будеше, долавяше някакъв шум в стаята и всеки път виждаше до леглото си Бил дошъл да провери дали е добре и да я попита няма ли нужда от нещо. Благодари му на закуската следващата сутрин.

— Не е нужно да се безпокоиш за мен. Добре съм.

— Искам да съм сигурен. Току-що излизаш от болницата. — Държеше се като квачка, но тя намираше това очарователно и й беше много приятно.

— Чувствам се превъзходно.

Но Бил забелязваше, че когато се разхожда из стаята, още не се движи с обичайната си енергичност, а и не проявяваше никакво желание да излиза навън. Бяха й необходими цели четири дни, за да заприлича най-после на себе си, а тогава ваканцията беше вече почти свършила. Но прекараха приятни часове в разходки покрай езерото. Стояха далеч от реката и бързеите и момчетата повече не споменаха за спускане с лодки.

Вместо това посетиха националния парк Шугър Пайн Пойнт и останаха очаровани от него. Отидоха с колата до Скуо Вали, качиха се до върха със ски лифта и пак слязоха с него. Беше прекрасно. Когато дойде време да си заминават, Адриан и момчетата бяха вече първи приятели. Сякаш винаги я бяха познавали. Още доста преди това те се бяха обадили на майка си и й биха разказали за произшествието с Томи и за подвига на Адриан. Лесли бе настояла да говори лично с нея и да й благодари. Само при мисълта какво е можело да се случи, бе плакала много. Адриан я намираше приятна.

— Изглежда симпатичен човек — рече след това тя на Бил. — И ми се струва, че още те харесва.

— Да, така мисля. И аз я харесвам, макар понякога, когато стигнем до разногласия във връзка с момчетата, да се вбесяваме взаимно. А пък съпругът й е жива досада. Въобразил си е, че Калифорния е нецивилизовано и лишено от култура място, а и за мен мисли горе-долу същото — заради сериала. Но ми се струва, че Лесли не му разрешава да говори много-много на тази тема. Така поне твърдят момчетата. Очевидно другите им две деца са много, много възпитани. И двете са момиченца, на четири и на пет годинки, а той ги кара да свирят на роял и на цигулка. Представям си какво ги чака след няколко години! — Бил се ухили. — Ти какво ще кажеш?

— Съгласна съм с теб — усмихна се тя. — Но все пак Лесли ми се струва много мила.

— Сигурно е търсила някого, който да е напълно различен от мен… или от това, което представлявах тогава… Искала е мъж, който да прекарва много време вкъщи, да се владее, да не е така импулсивен и може би да не е толкова жизнерадостен. И като че ли си го е намерила.

— Много лошо! — каза, без да мисли Адриан, а после се разсмя. — Исках да кажа само, че мъж като теб май е за предпочитане.

— Много ти благодаря. — Наведе се над нея, както беше седнала, и я целуна. С ъгълчетата на очите си видя как Томи се кикоти в другия край на стаята. После отново съсредоточи вниманието си върху Адриан. През последните няколко дни главата му гъмжеше от въпроси. — Какво ще стане, когато се върнем, Адриан? С нас, имам предвид.

— Не зная. — Погледна го в очите. Тя също желаеше всичко да се изясни, но още не беше сигурна в себе си. — Ти какво искаш да стане?

Струваше й се, че се досеща, но предпочиташе той да й го каже, а после трябваше да помисли какво ще прави със Стивън, ако някога се появи отново. Не беше честно да се впуска в интимни отношения с когото и да било, при положение че от самото начало знае, че ще приеме Стивън, ако той реши да се върне. Чувстваше се задължена към него и към детето. От друга страна, не можеше и вечно да го чака. В момента той дори не желаеше да говори с нея, по всякакъв начин показваше, че я напуска завинаги, и ако наистина беше така, тя трябваше да продължи да живее.

— Какво искам да стане ли? — Бил се замисли за минута. После се усмихна. — Искам щастлив край, предшестван от щастливо начало. Мисля, че сме на път към щастливото начало, а ти? — Тя кимна. — И искам да прекарвам времето си с теб, да ходим на разни места, да бъдем заедно и да вършим всичко заедно, когато не сме на работа. Искам да те опозная. Мисля, че вече те познавам, но искам да науча за теб още повече. Искам ти да ме опознаеш. Искам да бъдем… — търсеше подходящите думи и не сваляше очи от нея — ами, нещо много специално. — Усмихна се и продължи: — А през януари — едва не се задави, като го казваше — искам да се грижа заедно с теб за бебето. Това е нещо вълшебно, Адриан… и искам да го споделя с теб, ако съм такъв щастливец, че още да имаш нужда от мен.

— Не ти, аз ще съм щастливката — каза тя със сълзи в очите. — Защо си готов да направиш всичко това за мен? — попита тя, все още малко несигурна, все още озадачена. След всичко, което Стивън й бе причинил, когато я напусна, й беше много трудно да повярва, че е намерила човек, който желае да остане с нея.

— Защото те обичам — простичко отвърна той. — И искам да знаеш, че за мен това е истинско ново начало. От години с никого не съм бил сериозно обвързан. Може би още откакто рухна бракът ми. И се бях заклел пред себе си, че никога повече няма да имам деца… Не искам да обикна твоето дете… а после да го загубя, ако ти ме напуснеш. Но съм готов да поема този риск, само бъди откровена с мен. Дори ако твоята откровеност се свежда до това, че искаш да си запазиш свободата на действие, тъй като смяташ, че съществува възможност Стивън да се върне, когато бебето се роди. Реших, че засега съм готов да поема този риск. Това е най-честният отговор, който мога да ти дам. Готов съм да поема риска и да бъда до теб. Само не забравяй да ми казваш какво става, както беше забравила да споменеш, че си бременна.

— Не бях забравила — поправи го тя и той се засмя.

— Да, зная. Просто не ми го каза. Дребен пропуск. И как щеше да ми го обясниш след няколко месеца, след като си ми опропастила къщата с твоя апетит? — Много обичаше да се шегува с нея и тя хвърли салфетката по него.

— Не ям чак толкова много!

— Ядеш, ядеш, но така и трябва. Бебето има нужда от храна.

Тя стана сериозна.

— Не те ли плаши този риск? Ами ако той се върне? Длъжна съм да му дам възможност да живее с детето си, дължа го и на малкото.

— Не съм съгласен с теб. Не мисля, че му дължиш каквото и да било, след като той се е отнесъл с теб по този начин. Но щом ти смяташ така, принуден съм да се съобразявам. Просто не вярвам, че той ще се върне. Човек, който е в състояние да стигне дотам, че да се откаже от родителските си права в един щат, където практически можеш да извършиш масово убийство и пак да не ги загубиш, не възнамерява да се върне и да бъде баща на детето си. Но може и да греша. Казах ти. Готов съм да поема този риск. Защото те обичам.

След тези негови думи тя стана от мястото си и отиде да го целуне. През последните два дни се бе почувствала по-добре и откраднатите им целувки криеха все по-голям заряд от страст. Питаше се какво ли още ги очаква след връщането им в Лос Анжелос, но докато момчетата бяха тук, този въпрос не стоеше на дневен ред.

Прекараха последната си вечер в хотела спокойно, бъбреха на терасата, гледаха звездите и се държаха за ръце. Изведнъж той се разсмя и я погледна. Чувстваше се необикновено щастлив.

— Даваш ли си сметка колко ненормално е това. Влюбен съм в жена, която е бременна в четвъртия месец! Можеш ли да си представиш колко ще е смешно, когато престанеш да си виждаш краката? Има да се говори за днешната романтична любов! — Тя също прихна, двамата седяха и се превиваха от смях над абсурдността на положението. — Почти като на филм… мъжът среща младата жена в супермаркета, влюбва се лудо в нея и пътищата им непрекъснато се пресичат. Тя е омъжена, но когато съпругът разбира, че е бременна — от него самия! — я напуска. Мъжът от супермаркета отново се появява и те се влюбват лудо един в друг. После младата жена се клатушка с надут корем и двамата с нашия герой изпълняват танц в стил Фред Астър — Джинджър Роджерс. Оженват се. Бебето се ражда. И живеят щастливо до края на дните си. Страхотно, нали? Може да го разработя за сериала. Обаче сюжетът е много постен. За да се пригоди за дневен сериал, ще се наложи Стивън да бъде убит, а пък бебето ще трябва всъщност да е от някого другиго, а после ще се окаже, че аз съм бил вече женен за сестра ти, или пък може да излезе, че съм ти баща. Много хубав нюанс. Ще трябва да се опитам да го включа някъде. — Сега Адриан се смееше на фантазиите му. Той имаше право. Ситуацията беше смешна. Но Бил си спомни за нещо по-сериозно: — Впрочем, кога ще бъдеш окончателно разведена? Преди или след раждането?

— Някъде по същото време, струва ми се. Не съм сигурна за точната дата.

— Хубаво ще е, ако можем да дадем на малкото друго име, а не Томпсън.

Не моминското й име. Тя се трогна от начина, по който го каза. Предлагаше й да се омъжи за него, макар и само за да не бъде детето й извънбрачно. Наклони се към него и го целуна.

— Бил, не си длъжен да правиш това.

— Зная, че не съм длъжен. Но дотогава може и да поискам. Ти също може да поискаш… ако изиграя правилно картите си и имам голям късмет. — Той примигна, а тя се облегна назад и отново се загледа в звездите. Искаше й се да знае отговорите на всичките въпроси. Но Бил бе готов да й остави вратичка, тя не можеше да иска нищо повече. Всъщност това беше много повече, отколкото изобщо се бе осмелявала да се надява. Беше се виждала във въображението си изоставена и отчаяно самотна до идването на бебето. И през ум не й бе минавало, че преди да роди ще се случи всичко това.

На следващия ден си тръгнаха от езерото и без да бързат се отправиха към Лос Анжелос. Отново преспаха една нощ в Сан Франсиско, а после потеглиха по Магистрала 5 и пристигнаха вкъщи точно навреме за вечеря. Адриан препече на скарата в жилището на Бил сандвичи със сирене, докато той приготвяше децата за спане. Те вечеряха, както си бяха с пижамите. Адриан им разказваше глупави историйки за репортерите и как веднъж хората от рекламите загубили едно прасе и то хукнало като обезумяло из цялата сграда, и как веднъж снимали бой с торти в ресторанта на телевизията, но актьорите така се увлекли, че били необходими цели две седмици, за да се изстърже всичкия крем от тавана. На Адам тази история му харесваше особено много, а Бил се подсмиваше, докато тя я разказваше. Всички малко съжаляваха, че вече са се прибрали. Особено пък тя, тъй като на следващия ден трябваше да се връща на работа. Бил възнамеряваше да си вземе още две седмици отпуск, за да се занимава с момчетата, но тя не можеше.

— Ще се виждаме ли всеки ден? — загрижено попита Томи.

— Ще минавам всяка вечер след работа. Обещавам.

Намеси се и Адам:

— Може ли да ти дойдем на гости в службата?

— Разбира се, но не е особено забавно.

И обикновено беше много заета, Бил го знаеше.

Той предложи през почивните дни да отидат до Дисниленд, така че Адриан имаше също какво да очаква. Чувстваше се потисната, че няма да бъде през цялото време с тях. Искрено се натъжи, когато сложиха децата да спят и свърши с четенето на любимите им приказки.

— Наистина не ми се тръгва — тихо каза тя на Бил, след като почистиха кухнята. Още не си беше ходила вкъщи, пътните й чанти стояха в коридора.

— Не си тръгвай тогава. Можеш да спиш в стаята за гости.

— Момчетата ще си помислят, че нещо не съм в ред. В края на краищата и аз имам жилище, в което да се върна, и не може да се каже, че е кой знае колко далеч.

— Е, та какво? Кажи, че си си загубила ключовете. — Много му хареса тази идея, на нея — също. Тя се изкикоти и се съгласи. След половин час вече седяха на дивана, тя — облечена в нощницата си и с един от неговите халати.

— Върхът на удоволствието! — смееше се тя. Той току-що бе направил огромна купа пуканки. — Чувствам се, сякаш отново съм дете и съм отишла да спя при някое приятелче.

Той невинно й се усмихна.

— Когато приятелчето е на моята възраст, му се казва по-иначе. — В края на краищата, вече наближаваше четирийсетте.

— Така ли? — хвана се тя. — И как?

— Струва ми се, че го наричат брак. — Тя млъкна и продължи да яде пуканки. Когато той отново дойде да седне, погледна я отгоре и й се усмихна. — Бракът може да бъде и нещо много приятно, ще знаеш. Особено между двама души, които са наясно какво правят и се обичат силно. Някой ден може да се класираме и по двата параграфа. Може дори да си имаме дете. Наше собствено, имам предвид. Нима това няма да е „по-иначе“? — Въпреки дългогодишните му резерви, изведнъж идеята му се хареса много. Но му харесваше, и мисълта за нейното бебе, беше във възторг от нея, още откакто беше разбрал. Непрекъснато й даваше наставления какво трябва да прави за него.

— Какво мислиш ще кажат момчетата?

— С положителност ще се изненадат — захили се той и й подаде шепа пуканки. — Децата не възприемат нещата по този начин. Можеш да чакаш, докато влезеш в седмия месец, преди да им съобщиш, и пак ще ги изненадаш. Докато не им отвориш очите, ще смятат, че просто си напълняла.

— Звучи логично. И аз мислех така… докато не направих теста.

— Беше ли изненадана? — Любопитен беше да научи.

— Малко или много. По-скоро малко, отколкото много. Тогава си внушавах, че съм потресена. Но сега ми се струва, че не съм била. Просто съм се страхувала от реакцията на Стивън.

— Кога му го съобщи?

— Когато се върна от едно пътуване. И той, меко казано, не изпадна във възторг.

Тази нощ Адриан спа в стаята за гости, а на сутринта момчетата влязоха и се хвърлиха върху нея от радост. Бяха очаровани, а не шокирани, че е останала. Искаха да спи тук всяка нощ, но тя им каза, че трябва да се прибира в собственото си жилище. Всъщност, трябваше да се върне още тази сутрин, за да се преоблече за работа. Адам и Томи отидоха с нея. Изненадаха се, че у тях няма никакви мебели. Томи започна да се оглежда с явно неодобрение.

— Защо живееш така? — попита той. — Нямаш дори диван! — За него това беше необходимият минимум. А на Адам му стана мъчно за нея. Помисли си, че сигурно е много бедна и не може да си купи диван и че Бил е трябвало да й даде поне един. Но тя побърза да ги успокои.

— Съпругът ми взе всичко, когато си отиде — обясни им тя.

— Много подло е постъпил — рече Томи и тя не му възрази.

— Защо не си си купила други? — попита Адам.

— Не ми остана време. Той не си отиде много отдавна.

— Преди колко време? — намеси се отново Томи.

— Преди около два месеца… а, не… май преди три.

— По-добре да си купиш някои неща — строго й препоръча Томас Тайпин.

— Ще се постарая. Възможно е тази къща да придобие приличен вид, още преди да дойдете следващия път.

После се качи горе да се преоблече за работа, и когато слезе отново, Адам подсвирна. Беше облякла семпла черна ленена рокля, но кройката беше много хубава и подчертаваше краката й. Те бяха горе-долу всичко, което беше останало от фигурата й.

— Знаеш ли, трябва да минеш на диета — рече Адам. — Мама така направи. И сега изглежда прекрасно. И ти ще бъдеш много хубава, ако свалиш няколко килограма… Искам да кажа, и сега си хубава… само че… знаеш ли, ще изглеждаш още по-добре, ако отслабнеш малко около кръста.

Адриан понечи да се засмее на думите му, но после се престори, че го приема много сериозно, и точно в този момент се появи Бил, който беше дошъл да ги вземе.

— Всичките ми проблеми вече са решени — обясни му тя. — Имам нужда от диван и трябва да се подложа на диета. — Едва се сдържаше да не прихне, а Бил неодобрително погледна двамата й млади приятели.

— Ти ли каза това на Адриан? — попита той Томи.

— Не — бързо заглади положението тя, — заедно стигнахме до това заключение. Те са прави. — Естествено не им беше казала, че след два месеца ще трябва да обяви апартамента за продан и че ще има бебе.

После отиде на работа. Без тях денят й се стори безкраен. Много й беше приятно, когато се върна вечерта, и седя с тях колкото можеше по-дълго, но се прибра да спи вкъщи, защото реши, че Бил трябва да остане малко насаме с децата си. В Дисниленд прекараха също чудесно. Така и не усетиха кога настъпи последният ден. Бил заведе всички в „Спаго“ на прощално угощение, но настроението беше под нулата. На Бил и Адриан им беше много мъчно, че децата си отиват, а и момчетата бяха безутешни, че се разделят с тях. Като си лягаха тази вечер, и двамата се разплакаха. На следващия ден Адриан отиде с Бил на летището, за да не се чувства чак толкова самотен. Малките личица бяха посърнали. Момчетата им махаха до последния момент, преди да се качат на самолета. Обещаха да им позвънят още в мига, в който влязат вкъщи, и изобщо често да се обаждат. На раздяла Томи шепнешком още веднъж благодари на Адриан, задето го бе спасила. И двамата я целунаха за довиждане и тя плака не по-малко от тях. След като ги изпратиха, тя се почувства като след погребение, а Бил направо приличаше на мъртвец.

— Не можах да свикна с това — каза Бил, когато тръгнаха обратно към колата. Бяха пътували до летището с любимото му комби. — Преди едва не умирах, когато се сбогувах с тях. И сега не е много по-различно. — Седнаха в каната, той се обърна към нея и потърси утеха, като я прегърна. Но тя не можеше да каже нищо, за да облекчи болката му, не можеше да върне времето преди Деня на благодарността. — Точно затова не исках никога повече да имам деца. Не исках никога повече да ги губя. — И все пак… беше готов да сподели грижите и радостите по бебето с нея… и да се лиши от него, ако тя се върне при Стивън. Бил Тайпин беше наистина смайваща личност.