Даниел Стийл
Ударите на сърцето (17)

17

На следващия ден се отправиха към Сан Франсиско, спряха по пътя за Кармъл и тръгнаха да разглеждат малките магазинчета. Бъбреха и се смееха и Адриан накупи най-различни дреболии за децата. Но Бил беше твърде мълчалив. Мислеше за предишната вечер и се питайте какво ли я тревожи толкова много и защо е така сигурна, че той ще я отблъсне. Знаеше, че е нещо, свързано с брака или с развода й и се чудеше какво би могло да бъде.

Но когато пристигнаха в Сан Франсиско, вече се бе успокоил и се чувстваше по-добре. Ходиха на рибарския кей, возиха се на въжено трамвайче, спираха се пред всевъзможните атракции, предназначени за туристите. Прекараха там изтощителни два дни и когато накрая потеглиха за Напа Вали, Адриан изглеждаше бледа.

— Добре ли си? — загрижено я попита Бил, когато тръгнаха сутринта. Макар Адриан да бе предложила да го смени на волана, караше той. Искаше тя да си почива и да се наслаждава на пътуването през Сонома. Край пътя се нижеха поляни с диви цветя и лозя, пасящи крави, коне и овце, красиви високи дървета, в чиято сянка попаднаха след един завой на пътя, а в далечината се виждаха планините. — Изглеждаш уморена. — Тревожеше се за нея. Тя като че ли се уморяваше твърде бързо и се случваше да пребледнява, макар рядко да се оплакваше. Но общо взето изглеждаше здрава, хранеше се добре и винаги беше в отлично настроение. След трудния им разговор на втората вечер от пътуването той си бе наложил да не се доближава много до нея и да не подхваща сериозни теми. Тя вече знаеше какви са чувствата му към нея и не му беше трудно да усети, че ги споделя. Но имаше нещо, което я възпираше, и Бил искаше да й даде достатъчно време да разреши проблема си. Това, в което нямаше никакви съмнения, беше, че не иска да я загуби.

Тя се държеше прекрасно с децата, те не се бяха чувствали така добре с никоя от бившите му приятелки. Безцеремонно се шегуваха с нея, а Томи обичаше да я гъделичка, да си играе с косата й, да се катери по нея, само и само да й покаже, че много я харесва. И двамата бяха луди по нея. Докато пътуваха през Напа Вали, приличаха на едно напълно нормално семейство. Преспаха в уютна викторианска странноприемница, посетиха няколко винарски изби и без да бързат, продължиха на север, след като бяха прекарали горещия слънчев следобед в Калистога. Бил не настоя, когато Адриан не пожела да отиде с тях на пързалката, както и да се качи в балона с нагрят въздух, който бе наел сутринта, за да покаже на момчетата цялата долина при изгрев-слънце. Адриан твърдеше, че се страхува от височината, и категорично отказа. Бил подозираше, че причината не е само в това, но не искаше да я разпитва, тя нямаше да му каже. Момчетата бяха разочаровани, а Адриан се опита да изкара всичко на шега. После престанаха да мислят за балона и продължиха към езерото Тахо. Бил и Адриан се сменяха на колана, но тя искаше да спират на всеки няколко часа, за да се поразтъпче. Казваше, че се схваща, ако пътуват дълго без почивка. Така че по пътя нагоре спряха на „Ореха“, а после и в Плейсървил. Момчетата бяха много доволни, че се повозиха на влакчето при „Ореха“.

Пристигнаха на езерото Тахо в петък следобед. Планинският въздух беше хладен и приятен. Малките пухчета на облаците се гонеха по бледосиньото небе между върховете. Беше прекрасно.

Бързо намериха мястото, което си бяха запазили, и Бил разпъна палатките. За себе си и децата бе взел една по-голяма, а по-малката бе купил специално за Адриан. Вдигна ги една до друга и Томи заяви, че иска да спи с нея. Нямаше да е особено удобно, но Адриан беше много поласкана. И тримата се отнасяха великолепно с нея и тя не можеше да се освободи от чувството, че не го заслужава. Отново и отново претегляше всичко и това я докарваше до лудост. Даваше си сметка колко са скъпи, но знаеше, че в даден момент ще е принудена да се оттегли. Ако искаше да роди детето си, не биваше да си позволява никаква връзка с Бил. При все това не можеше да си представи да бъде далеч от него. Единственото, което искаше, беше да разговаря с него ден и нощ, да го гледа, да се радва на компанията му, да усеща топлината му някъде близо около себе си. Непрекъснато се хващаше, че е застанала до него, че уж неволно докосва ръката му, че желае отново да почувства ласките му на лицето си и устните му върху своите устни. А можеше само да го гледа и да съжалява, че нещата не стоят по-различно — не съжаляваше, че е бременна, а че детето не е от Бил, че животът не им е отредил друг жребий, че изобщо се е омъжвала за Стивън.

— За какво мислиш в момента? — Тя стоеше неподвижно, с поглед, прикован в гората, а той я бе наблюдавал. Бе му се сторила толкова тъжна, че се бе разтревожил, както се тревожеше и от бледността й.

— За нищо… — Не искаше да му каже. — Просто се бях замечтала.

— Напротив. Мислеше за нещо. Изглеждаше толкова тъжна! — Той хвана за миг ръката й и веднага се отдръпна. Непрекъснато трябваше да си напомня да не я докосва. Това съвсем не беше лесно. Искаше му се отново да й каже, че я обича, но знаеше, че трябва да чака, докато тя бъде готова да го чуе.

Бил продължаваше да се занимава с палатките, а Адам умело му помагаше. Двамата свършиха добра работа. После Адам и Адриан отидоха да пазаруват, докато Бил и Томи останаха да подредят лагера. Прекрасно се забавляваха и Адриан намираше всичките тези занимания много приятни. Купиха пържоли, които Бил щеше да изпече на скарата, наденички, бонбони и сума вкусни неща за закуска. Адриан имаше чувството, че ядат денонощно, и вече забелязваше как осезателно расте обиколката на талията й. През седмицата, откакто бяха заминали, почти всички дрехи, които бе взела със себе си, й бяха отеснели. Не че бе наддала чак толкова на килограми, но изведнъж, буквално за дни, фигурата й напълно се бе променила. Още първата вечер тук се видя принудена да вземе на заем един от големите дебели пуловери на Бил. Той като че ли нямаше нищо против и сякаш не забелязваше причината и тя беше много благодарна, че е така. Не искаше той да разбере и все още не беше наясно как ще прекъсне отношенията си с него, когато се върнат. Не беше честно да продължава да измъчва и него и себе си, а и не можеше да се впусне в любовна авантюра, докато е бременна. Може би по-късно, ако дотогава останат приятели. След като научи за бебето, може би няма да има нищо нередно… Непрекъснато мислеше за това и Бил забеляза колко е угрижена.

— Пак правиш така — прошепна той, както седяха до огъня след вкусната вечеря. Момчетата накрая бяха утихнали след песните преди сън. И двамата легнаха в палатката на Бил, но Томи се бе заклел, че следващата нощ ще спи при Адриан.

— Как? — Беше седнала съвсем близо до него и се бе замислила, вперила невиждащ поглед в огъня. Вечерта бе минала много приятно.

— Прекалено сериозно мислиш нещо. Мине, не мине и очите ти стават тъжни. Ще ми се да ми кажеш какво те измъчва. — Разстройваше се, че понякога тя го изолира, но през по-голямата част от времето бяха по-близки от всякога.

— Нищо не ме измъчва. — Но не беше убедителна и не го убеди.

— Много ми се иска да е така.

— Никога не съм била по-щастлива. — Тя го погледна в очите и той й повярва, но въпреки това беше сигурен, че се безпокои за нещо. А тя се бе замислила дали ще може достатъчно добре да се грижи за бебето. Как ли ще живее сам-самичка с него?… Как ще ражда, без да има до себе си човек, който да я подкрепи? Колкото повече растеше плодът, толкова по-реално ставаше за нея детето и тя започваше да се тревожи. Страхуваше се да загуби Бил, макар да знаеше, че това непременно ще се случи. Той неизбежно щеше да се отдръпне, когато научи, ако не и по-рано. И изведнъж, както мислеше за всичко това, в очите й се появиха сълзи. Бил забеляза и без да каже дума повече, я притегли към себе си и я прегърна.

— Аз съм до тебе, Адриан, можеш да разчиташ на мен… Ще бъда до тебе… докато имаш нужда от мен.

— Защо си толкова добър с мен? — прошепна през сълзи тя. — Аз не го заслужавам.

— Престани да повтаряш това!

Чувстваше се толкова виновна пред него. Не беше честно да го заблуждава и да крие, че е бременна, но не можеше иначе. Какво да му каже? Че е тръгнала на къмпинг с него и момчетата и е започнала да се влюбва в него, а носи в утробата си детето на Стивън? Как би могла? И после изведнъж се разсмя през сълзи на абсурдността на всичко това. Ситуацията беше смешна.

— Впрочем, къде беше преди няколко години? — Тя се смееше и в отговор той й се усмихна.

— Правех се на глупак, както обикновено. — Лошото беше, че бе закъснял много.

Тя кимна. Останаха дълго прегърнати и загледани в огъня, но този път той не я целуна. Искаше му се, но не желаеше да я разстройва.

Накрая Бил предложи да си лягат и й помогна да влезе в палатката си. После се пъхна в спалния си чувал. След малко чу шум и я видя да стои разтревожена до него.

— Какво има? Добре ли си?

— Да — изплашено прошепва тя и посочи в далечината навън. — Чух ей там някакъв шум. Ти чу ли го?

Той поклати глава — почти беше заспал, когато тя го разсъни.

— Не, няма нищо. Сигурно са койоти.

— Не мислиш ли, че може да е някоя мечка? — Бил се засмя, искаше му се да й каже, че мечките са най-малко десет и че е по-сигурно да се пъхне при него в спалния чувал, но не го каза.

— Едва ли. Пък и мечките по тези места са доста кротки — макар че от време на време ставаха нещастни случаи, обикновено когато някой си бе позволил да ги дразни. Мечките рядко нападаха, ако не бъдеха предизвикани, а както беше застанала в дънките си и неговия пуловер, Адриан не предизвикваше никого, освен него. — Искаш ли да спиш тук при нас? Тесничко ще ни бъде, но момчетата ще са доволни.

Тя кимна. Приличаше на дете и докато се настаняваше до него в собствения си спален чувал, Бил й се усмихваше. Заспа, хванала здраво ръката му, а той лежеше до нея и я гледаше.