Даниел Стийл
Ударите на сърцето (16)

16

Момчетата пристигнаха след два дни, в сряда следобед, я Бил отиде да ги посрещне на летището. Покани и Адриан да дойде с него, но тя не искаше да пречи. Децата нямаха представа коя е и не бяха виждали баща си от великденската ваканция. Пък и без това същия ден имаше час при лекаря.

Тогава за пръв път чу как бие сърцето на бебето. Лекарят сложи слушалките на стетоскопа в ушите й и плъзна малкото, подобно на микрофон съоръжение в другия му край по корема й. Най-напред чу собствения си силен пулс. Всъщност звукът идваше от плацентата, която изпомпваше кръвта към бебето. Но наред с него, много по-тихо и по-бързо от собственото й сърце, биеше и едно по-мъничко, чуваше се едва доловимото туп-туп-туп на бебето. Тя го слушаше изненадана и в очите й се появиха сълзи.

— Всичко е в пълен ред — каза лекарят, когато тя се изправи.

Кръвното й налягане беше нормално, теглото й също беше както трябва, макар че беше наддала доста и тялото й недвусмислено започваше да се променя. Като се гледаше отстрани в огледалото, направи й впечатление, че фигурата й е придобила формата на буквата „Б“. Бе започнала да носи по-свободни дрехи, но засега, ако човек не знаеше, не би забелязал, че е бременна в четвъртия месец.

— Имаш ли някакви проблеми, Адриан? — попита той. Не я беше виждал от месец, точно отпреди Стивън да изнесе всичко от къщата и да я натрупа с документи.

— Не съм забелязала — отвърна спокойно тя. — Чувствам се прекрасно. — И наистина беше така, освен когато й се налагаше да работи прекалено дълго и до много късно. Тогава страшно се изморяваше.

— Съпругът ти свиква ли вече? — попита лекарят, докато миеше ръцете си. Беше сигурен, че Стивън ще се примири и очакваше, че вече го е направил.

Той нямаше представа какво се бе случило през последния месец и Адриан не желаеше да му обяснява. Беше й прекалено унизително. Мисълта, че Стивън я е напуснал, все още я изпълваше с непреодолимо чувство за провал. До този момент не бе казала на никого в службата, освен на Зелда, която бе заклела да мълчи. Зелда я увещаваше, че е глупаво да не го обяви открито пред всички, че не е направила нищо лошо, че този, който трябва да се чувства неудобно, е Стивън, а не тя. Но Адриан продължаваше да се преструва пред хората, че всичко й е наред и разправяше, че съпругът й много пътувал. Същото казваше и на майка си в редките случаи, когато говореха по телефона. На никого, с изключение на Зелда, не беше доверила, че е бременна.

— С него всичко е наред — невинно каза Адриан. — Точно сега не е в града. — Сякаш той можеше да знае, че е останала сама. Стана и оправи роклята си след прегледа. Сега лекарят само контролираше теглото й веднъж месечно, мереше кръвното й налягане и слушаше сърдечните тонове на бебето. И предишния месец я бе прислушал, но тогава беше още твърде рано да чуе нещо.

— Ще ходите ли някъде това лято? — любезно попита той и тя се засрами, че го лъже за Стивън.

— Заминаваме след няколко дни. На къмпинг при езерото Тахо.

— Звучи приятно. Избягвай големите напрежения на тази височина, давай си повече почивка. И ако пътувате дотам с кола, спирайте на всеки няколко часа да се поразтъпчеш и поотдъхнеш. Така ще се чувстваш по-добре.

Досега бременността й протичаше безпроблемно. Безпроблемно, ако не се смята това, че съпругът й правеше постъпки да се разведе с нея.

После Адриан се върна в телевизията и както обикновено завари на бюрото си цял куп работа. Бил не й се обади и тя си направи извода, че момчетата са пристигнали благополучно. Позвъни й в редакцията късно вечерта, точно преди новините в единайсет. Децата си бяха легнали, гласът му беше радостен и изтощен.

— През къщата сякаш мина ураган — щастливо въздъхна той. И двамата знаеха колко приятно му е това.

— Хващам се на бас, че са на седмото небе.

— Надявам се. За себе си мога да го твърдя с положителност. Утре ще ги доведа за малко в службата, колкото да обърнат всичко наопаки. Адам е във възторг от телевизията, смята, когато порасне, да става режисьор, но Томи малко се отегчава. Може да се отбием и да кажем едно „здрасти“, или пък ще те заведем на обяд, ако имаш време. Зависи как върви твоята работа. Момчетата искат да се запознаят с теб.

— Нямам търпение да ги видя. — Адриан се усмихна, но беше малко изплашена. Бил толкова много държеше на децата, че тя започваше да се тревожи какво ще стане, ако не я харесат. Вярно, нямаха някаква сериозна връзка, но тя много го харесваше и усещаше, че той също я харесва. Надяваше се, ако не друго, това да е началото на една сериозно приятелство. Долавяха се нотки и на нещо повече, но поради обстоятелствата около нея в момента никой от двамата не знаеше как да се справи с това. Прекалено много й се бе насъбрало напоследък, промените бяха твърде големи. Притисната между бременността и постъпките на Стивън за развод, Адриан не беше готова за нова връзка. При все това беше започнала да свиква с Бил. Откри, че изпитва нужда от него в най-неочаквани моменти и се боеше, че ако изцяло даде воля на чувствата си, ще стане твърде зависима.

— Ще дойдеш ли в студиото за излъчването, или ние да минем за малко през редакцията? — попита той.

Беше казал на децата за нея и те сякаш не се бяха изненадали. Бяха се запознавали с негови приятелки и преди, така че бяха свикнали. Някои от момичетата бяха идвали на екскурзиите им. Обикновено му доверяваха какво мислят за тях. Трудно му беше да им обясни, че този път е по-различно, че уважава и харесва тази жена и предполага, че може да я обикне. Не им каза нито дума за това. Не искаше да ги плаши.

— Аз ще мина към студиото. И без това съм любопитна да разбера какво ще сервираш на онези нещастни хора. Какво става с жената с извънбрачното дете?

— Прекалява с пиенето, както можеше да се очаква. Всички искат да разберат кой е бащата. Никога не сме получавали повече писма. Смайващо е колко се харесват на зрителите подобни сюжети. Съмнителното бащинство изглежда е въпрос, който занимава всички ни. Или ни интересуват просто бебетата. — Той отново беше близо до действителността и само като го чу, Адриан стана неспокойна. Бащинството на собственото й дете й създаваше големи грижи. Видя, че е време да отива в студиото и въздъхна.

— Ще се видим утре. Поздрави ги от мен.

— Непременно — обеща той. В гласа му прозвучаха топли нотки, предназначени само за нея, и тя го почувства. Усмихваше се сама на себе си, когато на път за контролната кабина се сблъска със Зелда.

— Как е? — многозначително попита Зелда. Тя се тревожеше от време на време за Адриан, но и двете бяха много заети и нямаха възможност да си приказват често. Зелда се поинтересува дали Стивън се е обаждал. Беше потресена, както винаги, когато Адриан й казваше, че изобщо не го е чувала.

— Няма нищо — усмихна се Адриан. Знаеше, че Зелда няма да издаде тайните й.

— Видях те онзи ден с Бил Тайпин. — Беше любопитна. Знаеше кой е Бил и какъв успех има сериалът му и се чудеше дали пък между него и Адриан няма да се получи нещо. Но подозираше, че Адриан все още храни илюзии по отношение на Стивън. — Има ли нещо помежду ви? — директно попита тя и Адриан, както изглежда, се засегна от безцеремонността й.

— Да. Хубаво приятелство — отвърна тя и забърза към контролната кабина.

Прибра се вкъщи в полунощ и направо се строполи в леглото. Беше прекалено изморена дори и да мисли. А имаше да върши още толкова неща, преди да излезе в отпуск след два дни.

На другия ден отново отиде в студиото на Бил, тъкмо навреме за излъчването на епизода. Гледаше като хипнотизирана как жената, за която се беше разбрало, че е бременна, плаче, докато говори за нероденото си дете. Съпругът й още беше в затвора, а нея я изнудваше друга жена, която уж знаела кой е бащата. Процесът срещу мъжа й тъкмо беше започнал и Хелън още носеше траур за сестра си. Не беше трудно да се разбере защо хората са така увлечени от сериала. Всичко хем беше, хем не беше абсурдно и пресилено. Точно толкова, колкото и в самия живот с неочакваните му чудатости, обрати и внезапни беди. Хората претърпяваха злополуки, ставаха жертви на убийства, мамеха се един друг, уволняваха ги от работа и им се раждаха деца. Беше малко по-мелодраматично, отколкото битието на повечето хора, но не чак дотам, ако за мерило се вземеше нейният собствен живот.

Веднага щом влезе на пръсти в студиото, видя двете момчета, които бяха застанали до Бил и с възторг гледаха актьорите. Адам изглеждаше висок за възрастта си и стоеше съвсем близо до баща си. Имаше пясъчноруса коса, големи сини очи и дълги крака. Носеше дънки, фланелка и кецове. Томи се беше хванал за един стол — с дънкова ризка и каубойски кожени панталонки. Изражението на лицето му беше абсолютно същото, каквото придобиваше Бил, когато беше съсредоточен в нещо. Приличаха си почти като близнаци, само дето единият беше много по-малък. Щом като го погледнеше, човек изпитваше желание да го грабне в прегръдките си. Имаше меки кестеняви къдрици и сини очи, по-големи дори отколкото на брат му.

Томи пръв я забеляза и любопитно се втренчи в нея, вместо да гледа сериала. Тя му се усмихна и му помаха, а той се ухили, дръпна баща си за ръкава и му пошепна нещо. Бил се обърна и я видя. Не дойде при нея, докато не направиха прекъсване за рекламата.

През паузата набързо ги запозна. Адам стисна ръката й със сериозен вид, а Томи се усмихна и попита тя ли ще дойде на езерото Тахо. Остана и време само колкото шепнешком да отговори „да“, а после, докато гледаше останалото от епизода, се усети, че гали меката му коса и той като че ли нямаше нищо против.

— Много хубаво беше, татко — похвали го Адам веднага след края на излъчването. Бил го представи на актьорите. С повечето от тях той се познаваше, но имаше и няколко нови лица. Адриан се трогна, като видя колко се гордее със синовете си Бил. Ясно беше, че е прекрасен баща.

Томи се покатери върху платформата на една от камерите. Макар да се преструваше, че не й обръща внимание, Адриан забеляза, че я наблюдава. После излязоха заедно да обядват и докато похапваха сандвичи, Томи я гледаше в упор.

— Откога познаваш баща ми? — попита той, а Адам му се смръщи.

— Томи, престани! Не е учтиво да се задават въпроси.

— Няма нищо — усмихна им се Адриан и се опита да си припомни. Зависи откога можеше да смята, че го познава. От първия път в супермаркета, или откакто започнаха да се сприятеляват. Не знаеше как точно да им отговори и реши да избере първото. Така се създаваше впечатление, че се познават по-отдавна. — От няколко месеца, струва ми се. Нещо такова.

— Често ли излизаш с него? — продължи да разпитва Томи.

Адриан се усмихна, а Адам му кресна да млъкне.

— Понякога. Ние сме добри приятели.

Томи бе забелязал нещо интересно на лявата й ръка и не откъсваше поглед от него, докато тя ядеше сандвича си.

— Омъжена ли си?

Настъпи дълга пауза. Тя избягваше погледа на Бил. Не искаше да ги лъже, но нямаше да й е лесно.

— Да. — Още носеше венчалната си халка. Не можеше да се реши да я махне. Бил също го бе забелязал, но никога нищо не бе казвал, не бе имал куража на по-малкия си син, да я попита. — Бях омъжена — поправи се Адриан.

— Разведена ли си? — Този път се обади Адам, чието любопитство беше събудено от поредицата въпроси на брат му.

— Не, не съм — тихо отвърна тя. — Но ще бъда.

— Кога? — Невинните му въпроси се забиваха право в сърцето й. Стараеше се, доколкото може, да не го показва.

— Може би към Коледа.

— О!

После отново започна Томи:

— Защо носиш още халката си? И майка ми има такава — осведоми я той, — само че е по-голяма и на нея има диамант.

Халката на Адриан беше тясна и обикновена и тя винаги я бе харесвала.

— Сигурно е много красива. Нося моята, защото… ами, сигурно защото съм свикнала с нея. — Предишния месец беше мислила да я свали, но не се бе решила да го направи.

— А ти искаше ли да се развеждаш? — попита Адам и Бил реши да се намеси и да я отърве. Те прекаляваха.

— Хей, момчета, дайте на дамата малко почивка. Томи, внимавай какво правиш, ще разлееш лимонадата! — Бил спаси от него кутията с разхладителната напитка и виновно погледна Адриан. Не бе искал да я подлага на тази инквизиция. — Мисля, че дължим извинение на Адриан. Личният й живот не е наша работа.

— Извинявай — разкаяно я погледна Адам. Скоро навършваше десет години и нещата му бяха ясни. Беше се подвел по малкия си брат.

— Няма нищо. Понякога е по-добре да попиташ, отколкото само да се чудиш. Ако не исках да ви отговоря, щях да кажа. — Но все пак не отговори на въпроса му дали е искала да се развежда. Все още й беше много мъчително. — Ами вие? — сериозно се обърна тя към момчетата. — Някой от вас да се е женил? — Адам се усмихна, а Томи се изкикоти. — Хайде де, аз ви казах, сега е ваш ред. Та, как стои въпросът? — Взе да мести поглед от единия към другия, докато и двамата се разсмяха. Томи пръв даде информация:

— Не сме, обаче Адам си има приятелка. Казва се Джени.

— Не е вярно! — Адам изглеждаше ядосан и блъсна брат си.

— Вярно е, и още как! — защити достоверността на съобщението си Томи. — Преди имаше една приятелка Каръл, но тя му би дузпата.

Адриан се засмя и съчувствено погледна Адам.

— Случва се и в най-добрите семейства. Ами ти? — обърна се тя към Томи. — Да не си забравил да ни кажеш за някое момиче? Мисля, че ако ще ставаме приятели, трябва да ми кажеш. — Действаше по същите правила, които бяха приложили към нея, доставяше й удоволствие леко да ги подкача, а Бил не сваляше очи от нея. Беше мила, сърдечна и открита с тях, точно както и с него. Готов беше да се влюби за втори път в нея. Страхотна беше.

Бъбриха по време на целия обед и на Адриан не й се искаше да ги остави и да се върне на работа. Покани ги да й дойдат на гости в редакцията, но не и да гледат новините по-късно през деня. Част от репортажите, които бяха получили, бяха прекалено мрачни и не искаше те да ги видят. Но им показа студиото и стаите на редакторите, запозна ги с всички, включително и със Зелда, която наблюдаваше и тях и баща им с голям интерес. Веднага след като те си тръгнаха и Адриан се върна в стаята си, Зелда я подложи на разпит.

— Работата май става сериозна, а?

— Няма такива изгледи — хладно отвърна Адриан. В края на краищата Зелда знаеше, че е бременна. Но знаеше също, че Стивън я бе напуснал. — При тези обстоятелства.

— Изборът му не е чак толкова лош. — Зелда многозначително погледна приятелката си. — По дяволите, днес девствениците са вече изчезнал вид.

Адриан се разсмя с глас на думите й. С положителност можеше да се погледне на нещата й от този ъгъл.

— Ако почувствам желание да тръгна с някого, ще го имам предвид.

Но на приятелството си с Бил Тайпин не гледаше по този начин. Много го харесваше и като се позамислеше, трябваше да си признае, че се бе привързала към него, но никога не бе възприемала отношенията им по този начин. Просто се чувстваха много добре заедно и имаха много общо помежду си. И децата му бяха прекрасни. Вече започваше истински да се вълнува от предстоящото пътешествие. Беше във възторг, че я бяха поканили. Чудесно бе, че заминава на почивка. Мина й през ум да остави на Стивън малко съобщение къде ще бъде, но после си даде сметка колко ще е смешно. Той дори не й говореше, беше подал молба за развод и едва ли можеше да се очаква, че ще я потърси. А ако промени становището си и реши да се върне вкъщи, положително щеше да се обади в службата и да я открие. Остави бележки на Зелда и на завеждащия редакцията със списъка на хотелите, който Бил й бе дал, но много се съмняваше, че някой ще пита за нея. Върна се на работното си място и се замисли за въпросите, които Адам и Томи й бяха задали по време на обеда — за халката и развода, и дали е искала да се развежда със Стивън. После, преди вечерните новини, напрежението нарасна и тя забрави за всичко.

Видя ги отново на следващия ден, когато се отбиха при нея и Бил я попита дали има спален чувал.

Току-що открил, че има само три и искал да разбере дали да купи още един.

— Олеле, нямам — отвърна засрамено тя. Дори не се бе сетила за това. Но Бил я увери, че няма проблеми и че е приготвил всичко останало. Каза й да си вземе една прилична рокля за излизане и топло яке за нощите край езерото.

— Само това ли? — пошегува се тя. — И нищо друго?

— Точно така. — Беше застанал до нея и се усмихваше, наслаждаваше се на вълнението от близостта й. Ставаше му все по-трудно и по-трудно да се държи на разстояние. — Само един бански костюм и едни дънки.

— Ужасно ще ти дотегна, ако взема само това — предупреди го тя, но Бил поклати глава и я погледна с топлота.

— Съмнявам се.

— Какво ще кажете за разните игри? Има ли някоя, която предпочитате, господа? Игра на букви? Бинго? Карти? — Вече си бе направила списък на нещата, които смяташе да вземе, за да ги забавлява по пътя. Томи веднага направи поръчка за книжки с комикси и воден пистолет.

— Хайде стига! — смъмри ги Бил и си тръгнаха. Имаха да правят няколко последни покупки. На следващата сутрин потегляха.

Адриан си приготви багажа след вечерните новини и когато се върна за новините в единайсет, всичко беше опаковано и сложено до вратата. Двете й малки пътни чанти изглеждаха странно в празния апартамент, сякаш най-после и тя го напускаше. Празното жилище беше ужасно потискащо. Мислеше от време на време да купува по някоя мебел, но все не можеше да събере сили. Това би придало окончателност на всичко, а все пак не беше изключено Стивън да се върне заедно с вещите им. Пък и без това след няколко месеца щеше да се наложи да освободи апартамента. Не би било зле дотогава да има нещо в него, но просто нямаше време и желание да го купи.

Бил й се обади непосредствено след новините и няколко минути си приказваха за пътуването. Изглежда и той се вълнуваше като нея. Тя се чувстваше като дете, което за пръв път отива на къмпинг, и за пръв път от дълго време насам беше наистина щастлива. През последните два месеца животът й бе много труден, като се изключи времето, прекарано с Бил. С него винаги беше по-различно.

— Мисля да тръгнем към осем. Така ще стигнем в Санта Барбара докъм десет и преди обеда ще имаме време да пояздим. Момчетата си умират да ги заведа на езда.

Адриан се замисли. Знаеше, че ездата е между малкото неща, които не може да си позволи. Питаше се дали Бил ще бъде разочарован.

— Утре, докато вие, господа, яздите, аз смятам да си почина малко.

— Не обичаш ли конете, Адриан? — Изглеждаше изненадан. Имаше намерение, когато стигнат на езерото Тахо, да организира нощен преход на коне. Но всъщност нямаше да е голямо нещастие и ако не го направят. Беше настроен доста сговорчиво за ваканцията.

— Не особено. И не съм блестяща ездачка.

— И ние не сме. Е, ще видим какво ще кажеш по въпроса утре. Ще те вземем сутринта в осем.

Бил изгаряше от нетърпение, както и Адриан. Тя лежеше будна и мислеше за предстоящото пътуване. Прокара ръка по корема си. Той не беше вече така хлътнал и между тазовите й кости бе започнала да се очертава лека заобленост. Стана и я почувства по-осезателно. Някои от дрехите вече я стягаха. Питаше се кога ли хората ще започнат да забелязват. Тогава всичко щеше да се промени, включително и отношенията й с Бил. Знаеше, че няма начин той да поиска да отиде някъде с нея, когато започне да й личи, че е бременна. Но поне засега можеше да се радва на компанията му и с нетърпение чакаше екскурзията. Нямаше причина той да заподозре нещо, само трябваше да облича широки ризи, фланелки или пуловери над дъвките.

Дойдоха да я вземат в осем и петнайсет. Всичко беше готово. Бил пое двата й сака, а тя носеше само малка чанта с гримовете и тоалетните си принадлежности, лека закуска за всички и игрите, които бе купила за децата.

Бил изглеждаше весел и спокоен. С идването си се наведе към нея, сякаш се канеше да я целуне, но после се осъзна, отдръпна се и плахо погледна към нея и през рамо към децата. Беше наел голям джип и бяха напълно екипирани за пътешествието. Отзад беше натъпкано със спални чували, куфари и палатки.

— Готови ли са всички? — полита той и погледна цял сияещ Адриан, която се бе настанила на предната седалка до него. Срещна усмивката й и се обърна назад към децата.

— Ние сме готови! — в един глас отвърнаха те.

— Чудесно! Тогава напред към епизода „На път“!

Включи мотора и потеглиха по магистралата на север. Адам беше сложил слушалки и си бе пуснал касета, а Томи си тананикаше нещо и си играеше с цял куп човечета и войничета. На предната седалка Бил и Адриан бъбреха непринудено. Приличаха на обикновено семейство, тръгнало на лятна ваканция, и при тази мисъл Адриан прихна. Беше сложила в косата си голяма синя панделка и носеше бледосиня фланелка, стари дънки и гуменки. Както се смееше, според Бил, и тя приличаше досущ на дете.

— Какво ти е толкова смешно?

— Нищо. Харесва ми. Чувствам се така, сякаш играя роля в някаква комедия.

— По-добре в комедия, отколкото в сериал — усмихна се той. — Тогава трябваше да си омъжена за пияница, да имаш дъщеря, която току-що е избягала, и син, който е прикрит педераст, дори можеше да си бременна от някого или да страдаш от неизлечима болест. — Бил бързо изреди всички тези възможности и макар някои от тях да бяха по на място, отколкото подозираше, тя продължаваше да се усмихва.

— Комедията определено е за предпочитане.

— Така си е. — Той включи радиото и продължиха безгрижно към Санта Барбара.

В ранчото „Сан Исидро“ пристигнаха малко след десет и половина. Там ги очакваше очарователна вила с две спални, две бани и уютна всекидневна с камина. Приличаше на вила за младоженци. Бил остави нещата си в стаята на децата, както беше обещал, и даде на Адриан по-хубавата от двете спални.

— Няма ли да съжаляваш? — попита тя, сякаш се извиняваше. Чувстваше се виновна, че взема по-хубавата стая, но той твърдеше, че му е много добре в другата заедно с децата. — Можех да спя и на дивана.

— Разбира се. Или на пода. В Сан Франсиско ще направим точно така.

Тя се разсмя и помогна на момчетата да внесат нещата си. Малко по-късно те отидоха с Бил да попитат може ли да наемат коне. Адриан помоли да я оставят и обеща да се погрижи за багажа. Щяха да прекарат тук два дни. Когато се върнаха, всичко беше разчистено и подредено.

— Бива те да подреждаш — усмихнато каза Бил.

— Благодаря. Как мина ездата?

— Чудесно. Трябваше да дойдеш. Конете са толкова кротки, че можеш да яздиш със затворени очи.

Да, но не и с бебе в корема.

— Може би следващия път.

Бил усети, че тя не желае да язди, и престана да настоява. Обядваха, а после отидоха на басейна. Към средата на следобеда децата започнаха да се отегчават и да нервничат от бездействието, така че Бил организира една игра на тенис. Мачът беше страхотен, всички бяха еднакво непохватни и толкова се смееха, че изобщо не можеха да играят. Решиха, че са спечелили Адриан и Томи, но само защото Адам и Бил бяха по-слаби дори и от съперниците си и напуснаха играта.

Вечеряха в трапезарията на ранчото, а след това заведоха децата във ваната да се изкъпят и да гледат телевизия. Бил ги прати да спят в десет часа, каза им, че не иска да чува повече гласовете им, но разбира се, те не заспаха докъм единайсет. Шепнеха си, играеха и по едно време Томи се появи цял в сълзи — не можел да намери раздърпания заек, с който винаги спял. Адам го беше скрил под леглото. Когато накрая утихнаха, Бил изглеждаше уморен и щастлив. Останаха да седят с Адриан пред камината във всекидневната и да си говорят шепнешком.

— Толкова са сладки — рече тя. Беше наистина възхитена от начина, по който Бил се държеше с тях: с повече доброта, отколкото твърдост, с много здрав разум и любов.

— Особено докато спят — съгласи се той. Искаше му се да й каже, че и тя е сладка, но не посмя, някое от децата можеше да се е събудило и да го чуе. — Сигурна ли си, че можеш да изтърпиш това две седмици, без да полудееш?

— Да, и когато се прибера, ще се чувствам ужасно самотна.

— И аз ще се чувствам така, когато си заминат — замислено каза той, — много е жестоко. Винаги ми напомня за ужасните дни, когато се преместих тук, след като Лесли ме напусна. Но сега поне се занимавам със сериала и свиквам доста бързо. — Надяваше се, че тази година ще има щастието да се занимава и с нея. Но още не знаеше какво очаква самата тя — дистанция или близост. Никога не беше много сигурен. Приятелство, любов или и двете. Продължаваше да бъде крайно предпазлив, за да не я изгуби. Адриан вече рядко споменаваше съпруга си, но от дребните неща, които казваше, се разбираше, че мисълта за него не я напуска. Томи беше много прав за халката. Защо продължаваше да я носи?

— Не ми стигат думи да ти благодаря, че ме покани да дойда на пътуването.

— Не се безпокой. Ще ме намразиш за това, преди още да е свършило. — Засмя се, но и двамата знаеха, че не е така. Момчетата бяха чудесни.

— Искаш ли да правя нещо по-специално, за да ти помагам да се справяш с тях?

— Те ще ти кажат.

— Не разбирам много от деца — сериозно поясни тя. Скоро щеше да й се наложи да попълни тази празнота.

— Те ще те научат на всичко, което трябва да знаеш. Мисля, че за повечето деца — замислено каза той, като се облегна назад на дивана до нея най-важна е честността. Те много държат на нея. Повечето се отнасят с голямо уважение към хората, които говорят без заобикалки.

— Аз също. — Точно това й бе харесало в него още от самото начало.

— И аз харесвам в теб това — каза Бил. Продължаваше да говори тихо, за да не събуди децата. — Много неща в теб ми харесват, Адриан.

Тя замълча за момент, после кимна.

— Едва ли съм била много забавна компания през последните седмици. Животът ми сякаш беше взривен.

— Струва ми се, че се справяш много добре, като се имат предвид обстоятелствата. Ужасно е, когато не ти си този, който иска да се развежда. Но мисля, че понякога е за добро. Може би някъде те очаква нещо по-хубаво… нещо, което ще те направи много по-щастлива от брака със Стивън.

Трудно й беше да си го представи. Не че всеки миг са били безоблачно щастливи, но никога не бе поставяла под съмнение това, което бяха имали. Беше й се струвало, че всичко е както трябва и че ще трае вечно.

— Какво казаха родителите ти, когато той те напусна? — Вече бе доловил, че не са особено близки, но си представяше какъв удар е било това за тях в благопристойния Бостън.

Тя се поколеба, но после се усмихна, явно малко засрамена.

— Не съм им казала.

— Сериозно ли говориш?

Тя кимна.

— Защо?

— Не исках да ги разстройвам. Реших, че ако той се върне, мога да си спестя неудобството да им го съобщавам.

— Има логика. Мислиш ли, че ще се върне? — Сърцето му подскочи, когато зададе този въпрос.

Тя поклати глава, не можеше да обясни сложността на ситуацията. Или по-скоро не желаеше. Не искаше да му казва, че е бременна.

— Не, но има няколко сложни проблема, поради които ми е трудно да обясня всичко това на родителите си.

„Да не би пък да е педераст?“ — помисли си Бил. Тази възможност дори не бе му минавала през ума. Не искаше повече да любопитства и да я притеснява. Това би обяснило много неща, а тя очевидно нямаше желание да навлиза за подробности.

Побъбриха още малко, а после станаха и си пожелаха лека нощ. Той я изпрати с изпълнен с копнеж поглед и й се усмихна, когато тя му махна с ръка и затвори вратата на спалнята си. Не заключи, защото му вярваше и знаеше, че това не е необходимо.

Адриан спа непробудно чак до следващия ден. Събуди я телевизорът във всекидневната, който момчетата бяха включили. Беше осем часът. Когато излезе, изкъпана и свежа, в дънки, розова риза и розови гуменки, Бил вече й беше поръчал закуската.

— Наденички и палачинки добре ли е? — попита той, като погледна над вестника.

— Страхотно. Само че ще стана дебела като бъчва още преди да стигнем до Тахо.

Вече му беше известно, че тя обича да си похапва и беше във възторг, че изобщо не й личи, освен леко около талията.

— Ще се подложиш на диета, когато се върнем. И аз ще ти правя компания. — Той си беше взел наденички, яйца и препечени филийки, портокалов сок и кафе. Адриан изяде всичко в чинията си, а момчетата се налапаха с бухтички.

После пак яздиха. Следобед обиколиха Санта Барбара. Адриан купи на децата хвърчило и отидоха на плажа да го пускат. Когато се върнаха за вечеря в хотела, всички бяха обрулени от вятъра и щастливи. Едва минаваше седем, когато момчетата се тръшнаха изтощени в леглата. Адриан ги бе накарала да се изкъпят. Те бяха започнали да мърморят, но баща им я бе подкрепил.

— Що за ваканция е това? — бе се възмутил Томи.

— Чиста ваканция!

Но когато си лягаха, вече й бяха простили и тя им разказа дълга приказка. Помнеше я още от дете. В нея се говореше за едно момче, което заминало далече-далече през океана и открило един вълшебен остров. Беше й я разказвал баща й, а тя я поразкраси. И двамата заспаха веднага, след като чуха края на приказката.

— Какво направи с тях? Хапчета за сън ли им даде? Никога не съм ги виждал да заспиват така — изненада се Бил.

— Мисля, че е от хвърчилото, от плажа, от банята и от обилната вечеря. И аз съм полузаспала — засмя се тя и наля по чаша вино и на двамата.

Денят беше минал прекрасно и настроението на Бил не се развали дори след обаждането на режисьора. Беше възникнал някакъв малък проблем, който лесно беше решен по телефона, и той се чувстваше весел и безгрижен. Седна до нея на дивана и пак заприказваха за децата.

— Винаги ли си знаел, че обичаш деца? — попита тя.

— Не, по дяволите! — Той се разсмя. — В началото, като разбрах, че Лесли е бременна, бях изплашен до смърт. Нямах представа дори къде е главата и къде са краката на едно бебе.

Тя се усмихна на отговора му. Точно така се бе почувствал и Стивън, но той не бе събрал мъжество да посрещне неизвестното, бе избягал, за разлика от Бил преди раждането на Адам. Тя все още беше убедена, че рано или късно Стивън ще разбере, че не е чак толкова страшно… Стига само да поиска да опита… Че все още може…

— Много добре се справяш с децата, Адриан. Трябва да си имаш собствени. Ще бъдеш прекрасна майка.

— Откъде знаеш? — загрижено попита тя. — Ами ако не бъда? — Това беше въпрос, който напоследък много я безпокоеше.

— Никой не е сигурен предварително. Стараеш се колкото можеш, и това е.

— Страшничко ми се вижда.

Той кимна.

— И с всичко останало в живота е така. Откъде знаеше, че ще се справиш с работата в новините, или с ученето в колежа, или с брака? Просто си опитала. Това е всичко, което човек може да направи.

— Да — усмихна се тя виновно. — В последното не се проявих особено блестящо.

— Глупости, доколкото разбирам, по-скоро той е провалил всичко, не ти. Ти не си го напуснала. Той те е напуснал.

— Имаше си причина.

— Сигурно. Но ти поне си се опитала. Не можеш цял живот да се самообвиняваш и да се чувстваш виновна.

— Ти не се ли чувстваш виновен? — директно го попита тя. — Не се ли чувстваш поне малко отговорен за проваления си брак?

— Да — откровено отговори и той. — Но зная, че грешката не беше изцяло моя. Работех прекалено много и не обръщах достатъчно внимание на жена си, но я обичах и бях добър съпруг. Аз не бих я напуснал. Така че част от вината е моя, но не и цялата вина. Сега съвсем не се чувствам толкова отговорен, колкото преди.

— Това ме окуражава. Аз още се чувствам ужасно виновна. — Поколеба се, после реши да му го каже. — И… сякаш съм претърпяла пълен провал.

— Не си. Трябва просто да си кажеш, че бракът ви не е потръгнал. Следващият път ще бъде по-добре — увери я той и тя се разсмя.

— О, следващият път. Откъде знаеш, че ще има „следващ път“? Не съм чак толкова тъпа… или толкова смела! — Пък и кой щеше да я иска с бебето? Все още не можеше да си представи бъдещето с другиго, освен със Стивън.

Но Бил се облегна назад и се изсмя на думите й.

— Сериозно ли говориш? Наистина ли мислиш, че това е краят? На трийсет и една година смяташ, че всичко е свършено, така ли? — Той изглеждаше по-скоро развеселен, отколкото изпълнен от съчувствие. — Това е най-голямата глупост, която някога съм чувал. — Особено пък за жена с нейната външност, ум и маниери. Всеки мъж на света би счел за щастие да раздели живота си с нея, а той щеше да е повече от щастлив дори само да опита.

— Ти не си се женил втори път, нали така? — погледна го изпитателно и той се усмихна.

— Права си. Не успях да намеря подходяща жена. — И много бе внимавал да не намери.

— Защо?

— Страх ме беше — призна Бил. — Бях много зает. Мързеше ме. Не бях настроен на тази вълна. По много причини. Освен това бях по-възрастен от тебе, когато се разведох. Имах вече две деца и не исках други. Това донякъде ми пречеше да търся постоянна партньорка.

— И защо не искаше? Защо не искаше повече деца, имам предвид.

— Не искам да имам деца и отново да ги изгубя — тъжно каза той. — Един път ми стига. Не бих могъл да го преживея още веднъж. Сърцето ми се къса всеки път, когато си тръгнат за Ню Йорк. Не съм готов отново да поема този риск.

Адриан кимна. Мислеше, че го разбира.

— Сигурно ти е тежко — съчувствено рече тя.

— Да. По-тежко, отколкото можеш да си представиш. — Усмихна й се нежно и тя за малко не му довери, че е бременна.

— Понякога животът е много по-сложен, отколкото изглежда — загадъчно каза тя.

— Без съмнение. — Чудеше се какво ли има предвид, но не я попита. Имаше чувството, че е преживяла със Стивън повече, отколкото беше готова да сподели с него. Друга жена, друг мъж, нещо, което дълбоко я беше засегнало или разочаровало.

Говореха още дълго, седнали един до друг и загледани в огъня. Вечерта беше хладна и той отрано бе запалил камината. Тя още продължаваше да гори. Децата спяха непробудно. Адриан и Бил също бяха уморени, но никой от двамата като че ли не искаше да се раздели с другия. Изглежда имаше милион неща, за които да си приказват. Сравняваха преживявания, споделяха мнения и колкото повече напредваше нощта, толкова повече Бил несъзнателно се приближаваше към нея. Това беше израз на чувствата му, а тя като че ли нямаше нищо против. Някъде към полунощ той изведнъж я погледна и забрави за какво бе започнал да говори. Единственото, за което беше в състояние да мисли, беше колко я желае. Импулсивно протегна ръце и докосна лицето й, прошепна името й и нежно я целуна. Тя не беше подготвена за това, изненада се, но не го отблъсна, нито помръдна. Осъзна, че отвръща на целувката му и когато той я прегърна, закопня за него. Накрая се отдръпна и тъжно го погледна.

— Бил… недей…

— Съжалявам — каза той, но не съжаляваше. Никога през живота си не бе се чувствал по-щастлив, никога не бе желал по-силно някоя жена, никога не бе обичал така, както обичаше нея. Обичаше я с цялата празнота и копнеж на последните седем години и цялата нежност и мъдрост на зрелостта си. — Извинявай, Адриан, не исках да те разстройвам…

Тя бавно стана и прекоси стаята, сякаш трябваше физически да се отдалечи от него, за да не направи някоя глупост.

— Не си ме разстроил. — Обърна се и го погледна със съжаление. — Само че… не мога да ти го обясня… не искам да ти причинявам болка.

— На мен? — Изглеждаше смаян. — Как би могла ти да ми причиниш болка? — Отиде при нея, взе ръцете й в своите и погледна дълбоко в сините очи, които вече обичаше така нежно.

— Повярвай ми. Сега не съм в състояние да дам нищо на никого. Мога само да създавам главоболия.

Той й се усмихна.

— От твоите уста и това звучи много привлекателно. — Искаше му се пак да я целуне, но си наложи да не го прави.

— Говоря сериозно. — И видът й беше сериозен. Беше много по-убедена в това, което казваше, отколкото той можеше да предположи. Не желаеше да товари никого с отговорността за своето дете. След като Стивън не го искаше, тя нямаше право да обременява другиго, особено пък Бил, чийто живот и внимание бяха изцяло запълнени от собствените му деца. Пък и вече й беше казал, че не иска да има други. Това си беше само неин проблем и на никого повече.

— И аз говоря сериозно, Адриан. Не исках да те притеснявам, защото зная, че за теб разводът е страхотен удар. — Погледна я и сякаш всичко, което чувстваше към нея се изля от него. — Адриан… Обичам те. Зная, че звучи налудничаво и че се познаваме отскоро, но те обичам. Ще бъда търпелив и ако моментът не е подходящ, ще чакам… но не ми отказвай, моля те… дай ми възможност. — Изрече това шепнешком и не можа да се въздържи, целуна я отново. Тя се опита да устои, но успя само за миг, после пак се разтопи в прегръдките му, съзнавайки, че и тя се влюбва в него. Не, не можеше да си го позволи. Не беше честно. Когато Бил я пусна, тя беше останала без дъх и изглеждаше загрижена. Той само й се усмихна и докосна с пръсти устните й. — Аз съм голямо момче. Мога да се грижа за себе си. Не се тревожи, че ще ме наскърбиш. Мога да почакам, докато изясниш отношенията си със Стивън.

— Но това не е честно по отношение на теб.

— Още по-нечестно ще е, ако не позволиш да стане. Ние се привличаме като магнити още откакто се запознахме. Наречи го карма, орис, съдба, наречи го както искаш, но аз имам чувството, че е било предопределено това между нас да се случи. Не искам да го изпусна. Не можеш да избягаш от съдбата, Адриан. Не те карам да бързаш. Ще чакам. Ако трябва, и до безкрайност.

Предложението беше страхотно, Адриан бе трогната до дъното на душата си. И тя изпитваше същото към него, но бременността й променяше всичко. Длъжна беше да даде възможност на Стивън да се върне, ако промени решението си. И трябваше да посвети цялата си любов и сила на бебето. И не беше почтено да се промъкне в живота на Бил, бременна от бившия си съпруг. Това приличаше твърде много на плана за сериала му и тя едва не изстена, докато мислеше как да му го обясни.

— Обещавам, че няма да се опитвам да ти налагам нищо. Няма дори да те целувам повече, докато сме на път, ако ти не го желаеш. Искам само да съм с теб и да те опозная.

— О, Бил. — Тя отново се притисна до него и той я задържа дълго в прегръдките си. Искаше й се да остане там завинаги. Той беше всичко, за което бе мечтала, само че не беше неин съпруг и баща на детето й. — Не зная какво да кажа.

— Нищо не казвай. Просто прояви търпение към самата себе си и към мен. Не бързай. По-късно ще видим. Може пък да стигнем до извода, че сме сбъркали и нищо няма да излезе. Но поне да си дадем възможност, нали? — Гледаше я, изпълнен с надежда, докато тя обмисляше казаното от него. — Моля те…

— Но ти не знаеш… има толкова много неща, които не знаеш за мен.

— Какво толкова ужасно може да има? Да не си мамила съпруга си? Какви ужасни тайни криеш от мен? — пошегува се той, за да разведри малко атмосферата, и тя се усмихна. Тайната не беше ужасна, а само голяма. Цяло бебе. — Не мога да повярвам, че от миналото ти, та дори и от настоящето ти ме дебне нещо чак толкова страшно, че да промени чувствата ми към теб.

Тя едва не се разсмя при тези думи, спомни си в каква паника бе изпаднал Стивън от бебето. Но сега пред нея стоеше не Стивън, а Бил, и тя бе готова да повярва, че наистина я обича. Ала беше прекалено да се иска от когото и да било да я приеме бременна, дори от Бил. Просто не можеше да го направи.

— Защо не оставим за известно време нещата такива, каквито са, да си почиваме, да се наслаждаваме на отпуска, а като се върнем, можем сериозно да обсъдим всичко. Съгласна ли си? Нека дотогава не се задълбочаваме. А аз ще се държа прилично, обещавам. — Той протегна ръка да стисне нейната и с усилие се справи с непреодолимото желание да я целуне. — Договорихме ли се?

Тя неохотно стисна ръката му и се усмихна.

— Поставяш трудни условия. — Но беше доволна.

За миг си бе помислила да се върне в Лос Анжелос, че да избяга от собственото си желание към него, но се радваше, че не го направи.

— И не забравяй — прошепна той и й се закани с пръст, — аз играя сериозно. — Изгаси лампите и след няколко минути си легнаха, всеки със собствените си мисли и спомена за страстта, която едва не се бе отприщила помежду им. Но и двамата разбираха, че тя съществува и дори да я контролират, рано или късно ще трябва да се съобразят с нея. Адриан знаеше, че той е сериозен мъж и сериозна сила, с която няма да й е лесно да се пребори.