Даниел Стийл
Ударите на сърцето (15)

15

Адриан преживя като насън следващите две седмици. Документите, които Лорънс Олмън беше обещал да изпрати, пристигнаха. Тя подписа навсякъде, където трябваше. Отбеляза квадратчето, където се казваше, че не иска издръжка от съпруга си и потвърди, че е съгласна жилището да се обяви за продажба от първи октомври. Не каза на Бил почти нищо затова. Той всеки ден се отбиваше да я види в телевизията, но не я караше да излизат. Правилно бе преценил, че все още е твърде разстроена заради развода. Много й се беше насъбрало. В службата темпото беше бясно, и той самият бе затънал до гуша в работа по измененията в сценария и се опитваше да разчисти всичко от бюрото си преди годишния едномесечен отпуск.

Въпреки това един ден намери време да я заведе на снимачната площадка. Докато излъчваха сериала, Адриан гледаше като омагьосана. Атмосферата в студиото я връщаше към спомените за времето, когато бе работила в други програми. После Бил я запозна с всички и я заведе в кабинета си. Тя с възхищение разгледа наградите „Ейми“. Бил й показа плана на сериала, по който се работеше в момента. В него бе набелязал развитието на интригата през следващите няколко месеца с алтернативни решения на проблемите, които можеха да възникнат. На бюрото му имаше цял куп сценарии, той тепърва трябваше да ги одобри. Обясни й всичко това и на нея й се прииска да работи в сериал като този, а не в новините. Прочете някои от бележките му и изказа много интересни мисли.

— Защо някой път не ми помогнеш за плана?… Или с нови идеи за сценария? Сценаристите много ще се зарадват, винаги имат нужда от нещо по-свежо. Не е лесно да се смогва с пет епизода на седмица.

— Мога да си го представя… — Погледна го, в очите й се четеше радостна възбуда. — Сериозно ли говориш, Бил? Наистина ли искаш да нахвърля идеи за сериала?

— Разбира се. Защо не? Някой път можем да вечеряме заедно и да ги обсъдим, ако имаш желание. Ще ти дам материали с данните за действащите лица. Може да ти хареса. — На лицето му беше изписано, че намира идеята прекрасна, на нейното — също. Говориха за това, докато я изпращаше до редакция „Новини“, а също и на другия ден, когато най-после, две седмици след пикника на Четвърти юли, тя се съгласи да излязат заедно на вечеря.

Беше събота вечер, а рано сутринта случайно се бяха срещнали на басейна. Тя имаше по-добър вид, отколкото през предишните дни, изглежда най-сетне беше преодоляла удара от всичко случило се. Още беше във възторг, че е гледала излъчването на сериала предишния ден. Говореше за това и беше по-красива от всякога.

— Мога ли да привлека вниманието ти с една от прочутите пържоли а ла Тайпин тази вечер? Или да ти предложа нещо по-ефектно, като например вечеря в „Спаго“? — Това беше предпочитаното заведение на всички по-видни личности от телевизията и киното. С вкусните си спагети и пици и чудесата на новата кухня, която бе създал. Волфганг пък го бе превърнал в любим ресторант на всички.

През последните две седмици Адриан бе започнала да се примирява с реалностите в живота си и възможността да прекара вечерта вън от къщи й се стори много привлекателна. Бил бе проявил невероятно търпение с нея. Беше я наглеждал деликатно, без изобщо да се натрапва. Беше се отбивал при нея в службата, беше й изпращал храна късно през нощта, един-два пъти й беше предлагал да я закара до вкъщи, но никога не бе искал от нея да се срещат или да прекарват заедно вечерта, което тя очевидно не би могла да приеме. Дори й бе препоръчал адвокат, който бе поел защитата на интересите й и вече на няколко пъти беше разговарял с Лорънс Олмън. Но след седмиците на скръб и мъка тя най-сетне се бе почувствала малко по-жизнена, а и двете предложения на Бил звучаха много съблазнително.

— Както предпочиташ — усмихна му се благодарно тя. За кратко време той й бе станал добър приятел.

— Какво ще кажеш за „Спаго“?

— Звучи прекрасно.

Прибраха се, всеки в своя дом, и се заеха с нещата, които имаха да вършат — с прането и отново с плащането на сметките, това никога несвършващо и много досадно задължение, особено сега, когато го нямаше Стивън да се занимава с него. Заплатата й стигаше за всичко, но напоследък Адриан се стараеше да пести колкото може повече пари, защото щяха да й трябват за бебето. Стивън нямаше да дава нищо и се налагаше да внимава малко повече с харченето.

Бил я взе в осем. Носеше светлокафяв панталон, бяла риза и син блейзър, а тя бе облякла една рокля, която имаше от години — от мека коприна с цвят на праскова, която свободно се спускаше от раменете. Потеглиха към „Сънсет“, като си бъбреха за работата и колко голямо е било напрежението за двамата през последните седмици. Виждаше се, че Бил е много развълнуван от предстоящото идване на синовете си следващата сряда. Те щяха да прекарат два дни с него в града, а после потегляха на голямото си приключение.

Бил си поръча пица с патица, а тя взе равиоли с пресни домати и босилек. За десерт двамата си разделиха огромно парче шоколадова торта, която им беше поднесена цялата потънала в чуден домашен бит каймак. Както винаги, Адриан си изяде всичко и Бил отново я подкачи, че се храни много добре, а не й личи да пълнее, и като го каза, тя сякаш стана малко нервна.

— Напоследък не се ограничавам много, а би трябвало. — Не беше тънка като клечка, но не беше и по-пълна, отколкото трябва. На Бил му беше направило впечатление само, че бюстът й сякаш наедрява с дни, но не беше сигурен, че първоначалните му впечатления не са били погрешни. — Започвам да ям само салата и нищо друго.

— Колко потискащо. — Той си пое въздух и се престори, че си гълта корема. Беше снажен мъж, но не беше пълен. — Аз пък през следващите две седмици ще ям хамбургери и пържени картофи в закусвалните по пътя, ще бъде цяло чудо, ако не претърпя обратно развитие и накрая не ми излязат младежки пъпки. — И двамата се разсмяха, като си го представиха, и после той я погледна малко странно. Отдавна се канеше да я попита, още след като научи, че Стивън е подал молба за развод, но не искаше да избързва. Не беше сигурен, че и сега е готова да го чуе. — Имам да ти задам един малко необичаен въпрос, Адриан. — Като чу това, тя като че ли се изплаши. — Не се бой. Не е нещо особено лично и няма да се обидя, ако откажеш. Помислих си само, че трябва да те попитам, може пък и да успея да те уговоря. — Той замълча, сякаш очакваше да забият барабаните. — Имаш ли възможност да си вземеш една-две седмици отпуск?

— Тя се досети какъв ще е въпросът му и се усмихна, беше много поласкана. Знаеше колко много означават момчетата за него и фактът, че е готов да раздели компанията им с нея или дори само да я запознае с тях, означаваше много.

— Не е невъзможно. Имам да вземам около месец. Пазя си дните за едно пътуване до Европа през октомври. — Едно пътуване, което сега с положителност нямаше да предприеме. Нямаше да заминава никъде, с никого. Пък и през октомври щеше да е вече в шестия месец.

— Мислиш ли, че ще ти разрешат, без да си предупредила по-отрано? Питах се дали няма да се съгласиш да дойдеш с нас на север. Случайно да те интересува едно такова пътешествие? Ако кажеш не, ще те уважавам за здравия разум и правилната преценка. Пътуването няма да е леко. Ще прекарваме по цял ден в колата с две малки момчета, денонощно ще ги слушаме как се препират, ще ядем храна, която не може да се яде, и така от единия край на Калифорния до другия, за да спим накрая в спални чували на твърдата земя до езерото Тахо. — Но в действителност беше във възторг от всичко това, и Адриан го знаеше. Направо беше чест за нея, че й предлагаше да тръгне с тях.

— Звучи страхотно — усмихна се тя.

— Мислиш ли, че ще можеш да се освободиш?

— Не зная. Но нищо не пречи да попитам. — Не беше много сигурна какво ще й отговорят, можеше и да я пуснат, поне за седмица, ако не за две, а като че ли имаше нужда точно от нещо такова.

— Ако не успееш да се освободиш за първата седмица, можеш да пристигнеш със самолета направо в Рино и да се присъединиш към нас на езерото Тахо за втората. Но и първата половина ще е интересна. Ще спрем в ранчото „Сан Исидро“ до Санта Барбара, ще отседнем в един смешен стар хотел в Сан Франсиско, който много обичаме, а после заминаваме за Напа Вали. Там има приказни малки странноприемници и си мислех, че ще е хубаво по пътя за езерото да направим престой в някоя от тях.

— Звучи чудесно — усмихна му се тя. За пръв път от дълго време насам се чувстваше спокойна. — Знаеш ли, трябва да ти се извиня. Струва ми се, че през последните две седмици не бях на себе си. Откакто ми се обади адвокатът на мъжа ми.

Това го наведе на въпроса, който отдавна искаше да й зададе.

— Защо не ми каза преди това какво се е случило?

— Не зная, Бил. От неудобство, предполагам. Защото… просто се чувствах ужасно нищожество, когато Стивън ме напусна.

Той кимна, разбираше я, но ако му беше казала, щеше да му спести доста терзания. За пръв път в живота си сериозно бе мислил за интимни отношения с омъжена жена и дни наред се бе борил със себе си. Адриан можеше да му го спести, но сега вече нямаше значение. Тя изглеждаше много по-добре. Шокът постепенно бе преминал. След първия ден не я бе виждал да плаче. Беше силна жена. Много по-силна, отколкото се бе осмелявал дори да мечтае.

— Впрочем, какво мислиш за пътешествието? Дали ще ти разрешат отпуска?

— Първата ми работа в понеделник сутринта ще бъде да попитам. Мисля, че може и да ме пуснат. Няма кой знае какви събития, пък и малко от хората са на почивка. Повечето предпочитат пролетта и есента, когато няма такава навалица.

— И аз ги предпочитам, но ми се налага да излизам в отпуск, когато момчетата са тук.

Тя го погледна и се замисли как ще се подредят нещата. Не искаше да спи в една и съща стая с него, но дори не познаваше децата, а те сигурно нямаше да са във възторг да споделят стаята с една съвсем чужда жена. Когато спят на палатки, щеше да е лесно. Но в хотелите щеше да бъде малко по-сложно, освен ако не си взема самостоятелна стая и не си плаша за нея. Тъкмо се канеше да предложи това на Бил, когато той се разсмя.

— Какво ти е толкова смешно?

— Ти. Просто виждам как колелцата в главата ти се въртят. Как ще спим ли се тревожиш?

— Да — засмя се и тя. — Не че ти нямам доверие, имам ти, но…

— А не би трябвало — призна си той. — Не съм сигурен, че и аз самият си имам доверие. Затова пък ужасно ме е страх от бившата ми съпруга. Така че всичко ще бъде съвсем благопристойно. Обещавам ти. Аз сигурно ще спя с момчетата, така правим обикновено и те са във възторг. А ти ще получиш моята стая.

— Няма ли да ти причиня неудобства?

— Не — каза меко той. — Ако дойдеш с нас, за мен това ще означава много. Ще ми бъде изключително приятно да прекараш известно време с мен и момчетата. — Искаше му се да говори още за чувствата си, но знаеше, че моментът не е подходящ. Тя все още се възстановяваше от удара, който й бе нанесъл Стивън.

Пък и оберкелнерът нетърпеливо чакаше да освободят масата.

Беше събота вечер и имаше много посетители, хората се бяха наредили по цялото стълбище и опашката излизаше чак отвън. Когато си тръгваха, Адриан забеляза сред чакащите Зелда, придружена от един много млад актьор, телевизионна звезда. На Зелда й бе излязъл късметът и изглеждаше по-щастлива и хубава от всякога. Тя също видя Адриан и Бил и направи с палеца и показалеца си кръгче в знак на одобрение. Адриан се разсмя и последва Бил към очакващото ги комби. Благодари за вечерята и се обърна към него със сериозен вид.

— Искам да ти благодаря, че ме покани да дойда с теб и децата. Това наистина означава много за мен. Зная колко са важни те за теб, Бил.

— Да, важни са — каза той и кимва, а после се обърна и я погледна по-настойчиво. — Както и ти. За мен ти си нещо изключително.

Тя отклони поглед, не знаеше какво да каже. Нищо не можеше да му обещае. Собственият й живот все още беше премного объркан. Щом като Стивън не я искаше със собственото им дете, положително нямаше да я иска и никой друг, убедена бе в това.

— Много съм ти благодарна за всичко, което направи за мен.

Когато се качваха в колата, тя гледаше встрани. Мислеше си колко ли ще се ядоса Бил, когато разбере, че е бременна. Не искаше да го заблуждава.

— Нещо не е в ред ли, Адриан? — Той нежно взе ръката й в своята. Все още бяха на паркинга, само на няколко крачки от ресторанта. Изведнъж се разтревожи за нея. Имаше кратки моменти, в които му се струваше много нещастна и угрижена. Знаеше, че сигурно причината е в развода, но се натъжаваше заради нея и искаше да й помогне да го преодолее.

— Точно сега животът ми е малко усложнен — каза загадъчно тя и той се усмихна.

— Говориш като едно от действащите лица в моя сериал. Вчера вмъкнах същата реплика в сценария. И мислиш, че си загазила. Моята героиня е бременна и детето ще е извънбрачно.

Дъхът й секна от думите му. Опита се да се засмее, докато той палеше колата, но успя само едва-едва да се усмихне. В изкуството — както в живота. Като че ли напоследък се случваше прекалено често.

Върнаха се в комплекса и той я покани в дома си за чаша кафе. Имаше фантастична машина за кафе и оставаха дълго в уютната му кухня.

— Непрекъснато имам чувството, че трябва да се огледам наоколо за последен път, преди да дойдат момчетата — засмя се той. — От мига на пристигането до мига на заминаването им тук всичко е обърнато нагоре с краката, телевизорът е включен непрекъснато, на всеки стол са хвърлени дрехи, на всяка маса — чорапи, баните приличат на ударени от бомба и по всичко, което имам, са полепнали бонбони и дъвки. Безнадежден случай са.

— Звучи ми като щастие — усмихна се тя.

— Опасна снизходителност! — отвърна на усмивката й той. Доколкото я бе опознал досега, тя му се струваше идеалната жена. Отдавна вече беше стигнал до извода, че Стивън Таунсънд е или негодник, или глупак, но при всяко положение не е с ума си като я напуска, да не говорим пък, че се развежда с нея. — Нямам търпение да се запознаеш с тях.

— Аз също — каза тя и отпи от капучиното си.

— Наистина се надявам, че ще успееш да дойдеш на пътешествието.

— И аз. — Беше искрена. — Ако не успея, мога да дойда със самолета до езерото Тахо за края на седмицата.

— Хубаво ще е, но аз искам много повече от това. — И си помисли, че две седмици с нея и синовете му ще са истинска благодат. Това беше животът, за който бе копнял през последните седем години, животът, който му се бе изплъзнал и той бе мислил, че никога повече няма да намери. Но Адриан беше изключителна жена. От една страна се страхуваше от чувствата си към нея, а от друга беше във възторг от тях.

Изпрати я до вкъщи около полунощ и застанал на прага й, се почувства като хлапак. Умираше да я сграбчи в ръцете си, но инстинктивно чувстваше, че тя още не е готова. Тахо също нямаше да бъде отговорът на молитвите му. Нямаше да посмее да я докосне, докато пътуват с децата. Просто щеше да им се наложи да почакат, или поне на него. Дори не знаеше дали той също я привлича и се страхуваше да не избърза с опита си да разбере. Не беше изключено да я подплаши. А тя му беше благодарна, че не я притеснява. Целуна го целомъдрено по бузата и докато Бил вървеше към дома си, желанието едва не го подлуди.

На другия ден я изведе на разходка с колата. Отидоха за неделния обед в „Риц-Карлтън“ на Лагуна Нигуел и след това се прибраха, защото той трябваше да ходи на работа. Работата, както винаги, му помагаше да се справи с постоянната си неудовлетвореност. Силвия си беше отишла преди доста време, а откакто Адриан бе навлязла в живота му, не бе пожелавал никоя друга. Мечтите за нея вече започваха да го преследват.

В понеделник тя се появи в неговото студио с широка усмивка на лицето и победоносен вид, точно когато той се мъчеше да се справи с възникналите в последната минута проблеми.

— Идвам! Дадоха ми две седмици отпуск! — обяви тя с ликуващ сценичен шепот и всички я чуха. После се разсмя и две от актрисите се изкикотиха.

Бил я погледна с обожание и радост и я помоли да остане, докато свърши каквото трябва преди включването в ефир, а после я покани да гледа заедно с него от контролната кабина.

Епизодът беше много напрегнат, изпълнен с конфликти и чувства. Хелън вече си беше признала, че е бременна, но не казваше на никого от кого е детето. Джон беше в затвора и процесът наближаваше. Този ден Хелън се обади на неизвестен мъж и го заплаши, че ще се самоубие, ако каже на някого, че тя носи неговото дете. Сценарият беше написан много емоционално и жената, които играеше Хелън, беше прекрасна актриса. От години участваше в сериала и беше една от основните фигури в „Животът“. Бил беше доволен от играта на актьорите, обърна се към Адриан и се зарадва, като видя вълнението в погледа, й. Тя беше във възторг, че може да се навърта в студиото, всичко тук й харесваше.

— Сериалът е страхотен, Бил.

За него беше много важно, че тя го харесва. Продължаваха да говорят на тази тема и когато излязоха от контролната кабина. Той я представи на актьорите, с които още не се беше срещала, тя направи комплимент на „Хелън“ за добре свършената работа и после се върна в редакцията си.

Сега вече можеше да чака пътешествието и нямаше търпение да се запознае с децата на Бил. Преди да се захване за работа, си помисля с тревога дали в началото на август все още ще може да се напъха в дънките си.