Даниел Стийл
Ударите на сърцето (13)

13

На следващия ден Бил взе Адриан точно в единайсет часа. Когато дойде, тя вече го чакаше отвън в дънки, широка риза, шапка за слънце и гуменки. Носеше плажна чанта, пълна с пешкири, кремове, книги, фризби. Той се разсмя, като я видя.

— В тази екипировка приличаш на четиринайсетгодишна.

Ризата първоначално беше на Стивън, но Адриан винаги я бе харесвала, пък и тя прикриваше факта, че дънките й започват леко да отесняват. Но докато я разглеждаше, Бил като че ли не го забеляза.

— Това комплимент ли е или забележка? — спокойно попита тя, когато тръгнаха през комплекса. С него се чувстваше съвсем непринудено.

— Комплимент. Определено. — Той се спря и се обърна към нея. Беше забравил нещо. — Имаш ли вкъщи газирана вода? Моите разхладителни напитки са се свършили. — А всичко беше затворено.

Беше неделя.

— Да.

— Защо не вземем малко, в случай че ожаднеем?

Адриан тръгна обратно към къщи и той я последва, но когато стигнаха до вратата, тя спря и го погледна през рамо.

— Само ще изтичам вътре и ще ги взема. Защо не почакаш тук с багажа? — Каза го, сякаш очакваше, че някой ще грабне плажната й чанта и ще избяга.

— Ще вляза с теб и ще ти помогна.

— Не, няма нужда. Страшно е разхвърляно. Нямах време да почистя, след като Стивън замина… онзи ден… тоест… когато тръгна за Ню Йорк…

„За Ню Йорк или за Чикаго?“ — помисли си Бил, но не каза нищо. Беше очевидно, че тя не иска той да влиза, и не влезе.

— Ще почакам тук — каза той и се почувства малко глупаво. Адриан не заключи, но затвори вратата, така че той да не може да надникне вътре. Сякаш криеше нещо в апартамента си. Миг по-късно се чу страхотен трясък и без да се замисля Бил се втурна да й помогне. Беше изпуснала две бутилки и газираната вода се беше разплискала по цялата кухня.

— Удари ли се? — бързо попита Бил и разтревожено я погледна.

Адриан поклати глава, той грабна един пешкир и й помогна да почисти.

— Беше наистина глупаво от моя страна — каза тя. — Сигурно съм ги разклатила, без да забележа, а после ги изтървах.

Отне им две минути да почистят. Бил не забелязвате нищо необичайно в жилището, докато тя не извади други соди и той не си даде сметка, че в кухнята няма никакви мебели. Мястото, където трябваше да има кухненска маса беше празно, до телефона в другия край на помещението се мъдреше самотен стол.

Когато минаха през хола, той се стори на Бил едва ли не зловещ — нямаше никакви мебели, а на стените личаха светли петна от картини. Той си спомни, че беше видял Стивън да товари мебели на един камион прежди около два месеца. Тя му беше казала, че ще продадат всичко и ще си купят ново обзавеждане, но междувременно апартаментът изглеждаше гол и потиснат. Бил не каза нищо и тя побърза да обясни:

— Поръчахме много нови неща, но нали знаеш как е. Всичко се доставя след два и половина — три месеца. Ще стане август, докато това жилище придобие що-годе приличен вид. — А всъщност не бе поръчала нищо. Все още очакваше Стивън да се върне със старите мебели, които беше отнесъл със себе си.

— Разбира се, зная какво е. — Но нещо му прозвуча фалшиво, не знаеше точно какво. Може пък да нямаха достатъчно пари, за да си купят мебели. Може да не са си плащали вноските и фирмата да си ги е прибрала. Хората в Холивуд живееха така. Той имаше много приятели, които го правеха. А беше очевидно, че Адриан е смутена от нещо. — Изглежда много добре почистено — пошегува се той. — И не е трудно за поддържане. — Стори му се, че тя пак се притесни и я подкачи добродушно: — Няма значение. Когато пристигнат новите неща, ще стане чудно жилище. — Но сега с положителност не беше. Приличаше на изоставено.

И двамата забравиха за това в момента, в който излязоха. На плажа прекараха чудесно. Стояха до след пет часа, когато започна да захладнява, потънали в разговори за театър и книги, за Ню Йорк и Бостън, за Европа. Говориха за деца и за политика, за принципите на телевизионните сериали и информационните предавания, за нещата, които той обича да пише и късите разкази, които тя бе съчинявала в колежа. Говориха за всичко и продължаваха да бъбрят, докато шегуваха с неговото комби обратно към комплекса.

— Между другото, влюбен съм в колата ти. — Беше във възторг от нежното емге, още откакто го бе видял.

Тя изглеждаше доволна от комплимента.

— И аз. Всички от години се опитват да ме накарат да се откажа от нея, но аз не мога. Много си я обичам. Тя е част от мен.

— Като моето комби. — Той цял засия. Ето една жена, която разбираше какво означава да обичаш колата си. Тази жена разбираше много неща, знаеше какво е привързаност и загуба, честност, любов, уважение, дори споделяше неговата страст към старите филми. Единственият й недостатък, освен че ядеше колкото за две семейства, беше, че е омъжена. Но той беше решил да не обръща внимание на това, да престане да се ядосва и просто да се радва на близостта й. Рядко се случва мъж и жена да останат само приятели, без да очакват някаква сексуална връзка, и той щеше да е много щастлив, ако успееха да изградят едно истинско приятелство. — Искаш ли да спрем да вечеряме по пътя? Има един страхотен мексикански ресторант в каньона Санта Моника, може да ти хареса. — Държеше се с нея като със стар приятел, като с човек, когото отдавна познава и обича. — Или знаеш ли какво? Останали са ми няколко от онези пържоли, искаш ли да отидем у нас и да приготвя вечерята?

— Можем да ги изпечем вкъщи. — Готвеше се да каже, че май е време да се прибира, но нямаше защо да бърза, пък и не й се искаше. Предстоеше й една самотна неделна вечер, а неговата компания беше толкова приятна, че просто не можеше още да се откаже от нея. Нямаше никаква сериозна причина да не вечеря с него.

— Нямам особено желание да ям на пода — подразни я Бил. — Или има скрити мебели, които не съм забелязал? — Само леглото, но тя не му го каза.

— Ама че сноб. Добре — игриво се съгласи тя и отново се почувства като дете, — да идем у вас.

От години не беше казвала това на мъж. Преди да се оженят, със Стивън бяха ходили две години! И ето на, след пет години изведнъж щеше да вечеря в жилището на друг мъж. Трябваше да си признае, че нямаше нищо против. Бил Тайпин беше страхотен. Умен, интересен, мил и каквото и да правеше, създаваше впечатлението, че се грижи за нея. Непрекъснато я питаше дали не е жадна или гладна, яде ли й се сладолед, иска ли газирана вода, дали не й трябва шапката, дали не й е хладно, дали й е достатъчно удобно, приятно, забавляваше я през, цялото време с историите за своя сериал, за свои познати или за двете си момчета Адам и Томи.

Влезе в жилището му и видя Бил в нова светлина. На стените висяха ефектни модернистични картини. По време на пътуванията си бе насъбрал и няколко интересни скулптури. Диваните бяха кожени, удобни и доста изтъркани, фотьойлите — огромни, меки и приканващи. В трапезарията имаше красива маса, която бе открил в един италиански манастир, килим, който беше купил от Пакистан, и навсякъде беше пълно с чудесни снимки на децата. В жилището витаеше някаква домашна атмосфера, което предизвикваше желание да видиш и да пипнеш всичко — рафтовете с книги до тавана, тухлената камина, красиво подредената голяма селска кухня. Приличаше повече на обикновена къща, отколкото на луксозен мезонет. Кабинетът му беше уютна бърлога със стара пишеща машина, почти толкова стара, колкото и любимия му „Роял“, много книги и голямо удобно кожено канапе, цялото протрито и явно предпочитано, което беше наследил от баща си. Имаше и красива стая за гости, която изглеждаше, сякаш никога не е била използвана, с тапицерия от бежов вълнен плат, голям килим от овча кожа и модерно легло с балдахин. Имаше голяма весела спалня за момчетата с яркочервени, разположени едно над друго легла във формата на локомотив. Собствената му спалня беше непосредствено до хола, цялата обзаведена в топли земни тонове и меки материи, с големи слънчеви прозорци с изглед към градина, за чието съществуване в комплекса Адриан дори не бе подозирала. Жилището беше съвършено. Беше също като него — красиво, топло и обичливо. Някой вещи изглеждаха малко изхабени от ръцете, които са ги докосвали. Беше дом, в който ти се иска да останеш цяла година, само за да го разгледаш и опознаеш — пълна противоположност на скъпата стерилност, в която бяха живели със Стивън, преди той да си отиде заедно с всичко, като й остави само кревата и килима.

— Бил, тук е великолепно — каза тя с нескрито възхищение.

— И на мен си ми харесва — призна той. — Видя ли леглото на децата? Поръчах го на един майстор в Нюйорт Бийч. Прави около две на година. Можех да взема или това, или автобус на два етажа. Някакъв англичанин купи другото, а аз избрах локомотива. Винаги съм имал слабост към влаковете. Толкова са чудесни, старомодни и уютни!

Адриан се усмихна. Той сякаш описваше себе си.

— Много е хубаво. — Нищо чудно, че се беше изсмял на празния й апартамент. В неговия имаше толкова индивидуалност и толкова топлина! Прекрасно място за живеене и за работа.

— От години се опитвам да убедя сам себе си, че трябва да си купя къща, но мразя да се местя, а тук ми е толкова удобно! Върши работа. И децата много го харесват.

— Разбирам ги. — Беше им отделил най-голямата стая. Въпреки че идваха при него за толкова кратко време, намираше, че така е редно.

— Надявам се, че като поотраснат ще прекарват повече време тук.

— Положително. — Кой би се отказал, с баща като него и дом като този. Не че жилището беше толкова голямо или толкова луксозно, не. Но беше топло и гостоприемно, да си в него беше като да си попаднал в една голяма прегръдка. Адриан го почувства, когато се разположи на дивана да се поогледа, а после отиде в кухнята да му помене за вечерята. Той си беше направил сам повечето неща там и вещо се справяше с готвенето.

— Какво не можеш да вършиш?

— Никак не ме бива в спортуването. Казах ти, тенисът ми е ужасен. Не мога да запаля огън на открито, дори и от това да зависи животът ми. Когато ходим на къмпинг, винаги Адам се занимава с тази дейност. И изпитвам ужас от самолетите. — В сравнение с уменията му, списъкът беше твърде кратък.

— Приятно ми е да науча, че имаш някакви слабости.

— А ти, Адриан? С какво не се справяш? — попита той, докато грижливо кълцаше пресен босилек за салатата. Винаги беше интересно да се чуе какво казват хората за себе си.

— Не се справям особено добре със сума неща. Със ските. С тениса съм горе-долу, с бриджа — пълна трагедия. Слаба съм в игрите, никога не помня правилата и никак не ме е грижа дали печеля или губя. С компютрите. Мразя компютрите. — За момент се замисли сериозно. — И с компромисите. Не умея да правя компромиси с нещата, в които вярвам.

— Бих казал, че това е достойнство, не недостатък, не е ли така?

— Понякога — сериозно отговори тя. — А понякога може да ти струва много скъпо. — Мислеше за Стивън. Беше платила висока цена за това, в което вярваше.

— Но си заслужава, нали? — тихо каза той. — Не предпочиташ ли да платиш цената, но да останеш вярва на това, в което вярваш? Аз винаги съм постъпвал така. — И накрая бе останал сам, но това всъщност не му беше неприятно.

— Понякога е трудно да се преценя как е по-правилно да постъпиш.

— Човек прави, каквото зависи от него, моето момиче. Постъпва по най-добрия възможен начин и се надява това да свърши работа. И ако на хората не им харесва — каза той и философски вдигна рамене — остава си за тяхна сметка.

Лесно беше да се каже. Тя още не можеше да повярва в това, което се беше случило, само защото не се бе отказала от своето становище в спора със Стивън. Като че ли пък е имала някакъв избор. Не можеше да постъпи по друг начин. Просто не можеше. Нямаше причина да го направи. Обичаше го, а ставаше дума за тяхното дете. Точно затова не беше възможно да го махне, само заради някакъв каприз, само защото Стивън се плашеше от него. Така че изгуби съпруга си.

— Ще държиш ли на това, в което вярваш, ако влиза в противоречие с чувствата на друг човек? — попита тя, когато седнаха на масата с големите сочни пържоли пред себе си, които той беше приготвил, докато Адриан го бе гледала. Тя бе подредила масата и бе сложила подправките на салатата, но той бе свършил всичко останало и вечерята изглеждаше много апетитна. Пържоли, салата и чеснов хляб. А за десерт имаше потопени в шоколад ягоди. — Ще отстояваш ли позицията си, без оглед на последствията?

— Зависи. Имаш предвид в ущърб на някого другиго ли?

— Може би.

Той мисли около минута, а през това време тя започна да похапва от салатата.

— Зависи колко важен е за мен даденият въпрос. Така ми се струва. Ако съм убеден, че е поставена на карта моята порядъчност или порядъчността на самата ситуация. Понякога не е толкова важно, че хората започват да се отнасят към теб отрицателно, човек просто не трябва да отстъпва от това, в което вярва. Зная, че се очаква с възрастта да ставаш по-умерен, и в известен смисъл вече наистина съм по-умерен. На трийсет и девет години съм и проявявам повече търпимост от преди, но продължавам да вярвам, че съм длъжен да отстоявам нещата, на които държа. От това не съм спечелил медали, но от друга страна приятелите ми знаят, че съм човек, на когото може да се разчита. А това, мисля, е много важно.

— И аз съм на това мнение — меко каза тя.

— А Стивън какво смята по въпроса? — Този човек вече будеше любопитството му. Адриан говореше много малко за него и той започваше да се пита дали двамата се разбират. Интересуваше го доколко си приличат. Ако се съди по външността, бяха доста различни.

— Мисля, че и той държи много на своите становища. Невинаги проявява разбиране към мнението на другите. — Това беше класическо омаловажаване на проблема.

— Умее ли да се съобразява с теб? — Беше заинтригуван от брака им. Имаше желание да опознае и двамата, след като не можеше да я има само за себе си, колкото и да му се искаше това.

— Невинаги. Добър е в… — Търсеше подходящите думи и ги намери. — В паралелното съществуване, това е най-добрият начин, по който мога да го опиша. Той прави това, което иска, и те оставя да правиш това, което ти искаш, без да ти се меси. — Докато смята, че правиш каквото трябва, за да напредваш. Като например да работиш в редакция „Новини“.

— И върви ли?

Вървеше. Докато направо не се изнесе от живота й, защото не му харесваше това, което прави тя. Адриан си пое въздух и се опита да го обясни на Бил Тайпин.

— Мисля, че за да върви наистина един брак, е необходима по-голяма обвързаност, по-силно преплитане, повече взаимодействие. Не е достатъчно да оставиш другия да върши, каквото си иска, трябва двамата заедно да представлявате нещо. — Той беше съгласен с нея, сам бе стигнал до този извод, когато беше женен за Лесли. — Но го разбрах едва напоследък.

— В това е цялата работа. Мнозина предпочитат да не се месят в делата на другия. Лошото е, че са много малко хората, чиито интереси съвпадат с твоите. Аз лично не успях да намеря такъв човек. Макар че да си призная, през последните години не съм и търсил кой знае колко. Нямах нито време, нито пък желание — добави Бил.

— Защо? — Тя също беше заинтригувана. Приличаше й на човек, на когото би допаднало да е женен.

— Мисля, че ме беше страх. Толкова много ме заболя, когато скъсахме с Лесли и тя взе момчетата! Струва ми се, че се опасявах това да не се повтори. Не исках никога повече да обичам толкова силно и да бъда така наранен, или да имам деца, които някой да ми отнеме, просто защото бракът не е потръгнал. Винаги съм смятал, че не е честно. Как така трябва да губя децата си, само защото жената, с която съм се събрал, е престанала да ме обича? Затова внимавах. — И го беше мързяло. Дълго време умишлено не бе търсил сериозна връзка, бе си казвал, че още не е готов.

— Мислиш ли, че тя някога ще ти даде момчетата за постоянно, или поне за по-дълго време от тези няколко посещения в годината?

— Съмнявам се. Тя смята, че има право на тях, че те са нейни, и че ми прави голяма услуга, като изобщо ги пуска при мен. Но истината е, че и аз имам същото право да бъда с тях, както и тя. Просто е лош късмет, че живея в Калифорния. По всяко време мога да се върна в Ню Йорк и да ги виждам по-често. Но винаги съм смятал, че там ще ми бъде още по-трудно. Не искам всяка вечер да съм на десет пресечки разстояние от тях и да се питам какво ли правят. Искам да влизам и да излизам от стаята, когато те говорят по телефона, пишат домашните си или седят с приятели. Искам очите ми да се насълзяват, докато стоя и ги гледам как спят нощем. Искам да съм с тях, когато им се гади и повръщат и когато носовете им текат. Искам да съм с тях в истинския им живот. Не само за няколкото седмици в Дисниленд или на езерото Тахо през лятото. — Той вдигна рамене. Беше разкрил пред нея какво е истински важното за него и тя беше искрено трогната. — Но предполагам, че няма да получа нищо повече от това. Така че се старая да се възползвам колкото мога по-добре. Най-често просто приемам това положение на нещата и не се тревожа. Преди исках някой ден да имам още деца и този път да го направя както трябва, но като че ли вече съм склонен да приема, че така е по-добре. Не желая още веднъж да преживявам тази мъка, в случай че някой реши, че вече не ме харесва.

— Може пък следващия път да успееш да задържиш децата си — тъжно се усмихна тя.

Той поклати глава. Вече имаше опит.

— Като че ли ще е най-умно следващия път да не се женя и да нямам деца. — Точно това правеше от години, но дълбоко в себе си знаеше, че и то не е решение. — А вие? Смятате ли със Стивън да имате деца? — Въпросът беше нетактичен, но с нея се чувстваше така удобно, че си позволи да й го зададе.

Тя се колеба доста, преди да отговори, не знаеше какво да каже. За момент беше почти готова да му довери истината, но не го направи.

— Може би. Засега още не. Стивън малко… се бои да имаме деца.

— Защо? — Това събуди любопитството му. Бил смяташе, че децата са едно от най-хубавите неща в брака. Но той имаше предимството, че го бе изпитал и знаеше какво е.

— Имал е трудно детство. Отчайващо бедни родители. И още от малък е решил, че децата са коренът на злото.

— О, господи! От тези ли е? И как го приемаш ти?

Тя въздъхна и погледна Бил в очите.

— Понякога не ми е лесно. Надявам се постепенно да промени мнението си. — Някъде към януари, може би.

— Не чакай прекалено дълго, Адриан. Ще съжаляваш. Децата са най-голямата радост на света. Не се лишавай от нея, ако имаш някаква възможност. — На него му се струваше, че да нямаш деца е голямо нещастие.

— Ще предам на Стивън, че си го казал.

Тя се усмихна и Бил отвърна на усмивката й. Искаше му се Стивън да изчезне завинаги. Толкова щеше да е хубаво, ако тя беше свободна! Пресегна се и докосна ръката й, не грубо, а топло.

— За мен днес беше прекрасен ден, Адриан. Надявам се, че го знаеш.

— За мен също. — Тя се усмихна щастливо и лапна последното късче от пържолата, докато Бил още довършваше салатата.

— Знаеш ли, за толкова слабо момиче ядеш доста. — Каза истината, но шеговито. И двамата се разсмяха.

— Извини ме. Трябва да е от чистия въздух. — Много добре знаеше от какво е, но нямаше намерение да му го казва.

— Имаш късмет, че можеш да си го позволиш. — Тя имаше хубава фигура и му беше приятно, че явно харесва приготвената от него вечеря.

Говориха до към десет часа и тя му помогна да почисти кухнята. Накрая Бил я изпрати до вкъщи, като носеше плажната й чанта. И тази нощ беше хубава, не се забелязваше никакъв смог и звездите светеха ярко над главите им. Никак не й се ходеше на работа на следващия ден. Беше понеделник, третият почивен ден от празниците, но беше казала, че ще работи, защото нямаше какво друго да прави, освен да чака Стивън да се обади. Независимо от празниците, редовните им емисии трябваше да се излъчват. Бил също щеше да работи.

— Защо не минеш утре? — предложи той. — Към единайсет вече ще съм в кабинета си.

— Звучи ми интересно.

— Излизаме в ефир в един часа. Отбий се, ако ти остане някоя свободна минута. Ще гледаш епизода, утрешният е хубав.

Тя се усмихна зарадвано. Този път беше по-спокойна, докато отваряше входната врата. Той беше видял вече празното й жилище, нямаше какво повече да крие от него. Освен факта, че Стивън я беше напуснал преди два месеца и че беше бременна.

— Ще влезеш ли да изпием по едно кафе? — Той понечи да откаже, но реши да приеме, за да удължи малко вечерта. Тя придърпа стола и му го предложи, докато направя кафето, а после отидоха с чашите си в хола. Седнаха на пода, защото нямаше къде другаде да се седне. Трудно можеше да се намери някаква прилика с неговия уютен дом.

Докато седяха, той забеляза, че Адриан няма дори телевизор или радио, а после откри мястото, където очевидно е имало тонколони на стереоуредба. Изведнъж му мина през ума, че сигурно ги е продала. В жилището й не бе останало абсолютно нищо, освен крушките и дръжките на вратите, един килим в хола и един телефонен секретар на пода до телефона. Нямаше я дори масичката, на която е бил поставен той. Приличаше на квартира, която някой току-що е опразнил, защото я напуска. Помисли си го, и изведнъж разбра какво трябва да се е случило. Погледна я стреснато, сякаш в момента, в който му бе минало през ума, го беше казал на глас, но не посмя да я попита.

— Разкажи ми за новото обзавеждаме — рече той, стана и като си придаде нехаен вид, започна да се оглежда из стаята. — Какви мебели си поръчахте?

— О, обичайните неща — неопределено отвърна тя и продължи да говори за интригите в редакция „Новини“ с надеждата да отклони вниманието му.

— Знаеш ли, у вас разпределението е съвсем различно, отколкото вкъщи, двете жилища нямат абсолютно никаква прилика.

— Зная. Странно е, нали? И аз го забелязах, докато бях у вас. — Тя му се усмихваше. Беше прекарала деня прекрасно и беше във ведро настроение, макар и малко уморена.

— Колко стаи имате горе?

— Само една спалня и баня — непринудено каза тя. — Долу имаме още една спалня, но не я използваме.

— Може ли да погледна?

Той я бе оставил да се разхожда из жилището му и щеше да изглежда неучтиво, ако не му разрешеше да направи същото. Тя се поколеба, но кимна. Бил се заизкачва свойски по стълбите и я помоли за още едно кафе. Когато тя влезе в кухнята да го налее, профуча като вихрушка из спалнята. Тя също беше празна, както бе очаквал. Светкавично отвори и двата дрешника, надникна в шкафчетата в банята, прерови кашоните, където тя държеше дрехите си и се увери в това, за което само подозираше, но тя не му беше казвала… Освен ако неговите неща не бяха долу… Бил искаше да разбере, но не смееше да я попита. Шестото чувство му подсказваше, че Стивън Таунсънд не е натоварил току-така цялата покъщнина на камион, и причината не е в това, че подновяват мебелировката. Дори сватбената им снимка в сребърната рамка сега беше поставена на пода в спалнята до единствената лампа, защото Стивън беше взел тоалетката и всички маси.

— Разпределението ми харесва — каза той, като слезе долу със спокоен вид. Светкавичната му обиколка беше минала незабелязано и той попита дали може да използва тоалетната. В коридора имаше две врати. Нарочно избра тази, която предположи, че е на дрешника, отвори я и видя, че вътре е празно, с изключение на няколкото дървени закачалки за костюми. После отвори вратата, която трябва, влезе в банята и затвори след себе си. Надникна във всички шкафчета, колкото можеше по-тихо и след това пусна водата в тоалетната. Когато отново седна до нея с чашата кафе в ръка, погледна в очите й и потърси отговора на въпросите си. Не го намери. Тя не бе му казала нищо. Седмици наред се бе преструвала, че Стивън е заминал в командировка, че ще се върне след няколко дни, че всичко е наред, макар че по време на вечерята му бе признала, че невинаги й е леко. Беше хубава жена и той знаеше, че е омъжена — продължаваше да носи венчалната си халка. Но след като бе прегледал всички дрешници в къщата, знаеше и още неща. Каквато и да бе причината, Стивън Таунсънд не живееше повече със съпругата си и когато си беше тръгнал, беше взел всичко със себе си.

След малко Бил поблагодари и каза, че на следващия ден ще се отбие в редакция „Новини“. Мисли за нея по целия път до дома си в другия край на комплекса. Нищо не разбираше. Любопитството му отново се разпали. Какво правеше тя? И защо? Защо се преструваше, че всичко е наред? Защо не си беше признала, че живее сама? Какво криеше? И защо? Но като си спомни за празните дрешници, на Бил Тайпин му стана драго.