Александър Карасимеонов
Двойна игра (19)

Глава XIX

Отново изминах пеша пътя до Трета градска болница.

Рано сутринта, след като Патронев беше вече заловен, наредих да вдигнат засадата в дома на Зорница. Но на Зорница не беше съобщена радостната вест за залавянето му и сега тя навярно живее като в обсадена крепост.

Защо, помислих си, дори не ми хрумна мисълта, че мога да поканя майсторката на сувенири в учреждението? Хора всякакви, дори и хубави жени… бяха попадали там. Но Зорница като че ли не можеше да се впише в моето учреждение. Защо, помислих си, с какво се отличава от другите хора? С нищо не се отличава, няма човек, който да е защитен от нашето подозрение. Всъщност аз поставях Зорница в някаква защитна обвивка, в моето съзнание тя здраво се беше вкоренила в своя свят с наредените на масата й кукли, японските кафени чашки, четките и размитите бои, аромата на кафе, утаяващия се тежък дъх на смокини… А може би от Зорница се излъчваше такава енергия, живот в концентрат, че нашите коридори са направо тесни за нея… С тия странни мисли приближавах към новата си среща с манекена на фризьорското изкуство.

За първи път отивам без предупреждение. Това е главният нюанс в третото ми посещение, един елемент от професионалните действия. Започват да ме интересуват най-дребните подробности при моето приближаване. Студеното, плитко преддверие на партера, в тъмна ниша е вратата на асансьора, след това идва вратата на Зорница, с леко олющена кафява боя, пукнатина в мазилката — от тавана, до пода. Всъщност този панелен дом е сравнително нов, не повече от четири години, когато край Трета градска започнаха да строят нов квартал на мястото на местните съборетини. Но панелните жилища още от самото начало започват да се разпарят по шевовете си.

Чаках пред вратата на Зорница. След звънеца домът остана тих и стреснат в размисъл, усетих котешко шумолене, езичето на шпионката се вдигна внимателно.

Но очакването, че Зорница ще подскочи от възторг и ще ми отвори веднага вратата, не се сбъдна. Шпионката спусна клепачи и аз продължих да чакам, докато вътре се подготвяше моето посрещане. Звъннах още един път. Веднага след това се чуха бързи стъпки и Зорница без колебание отвори вратата, любопитна да види кой е.

— А — изненада се тя, — вие ли сте? Питах се кой може да бъде!

— Защо отваряте, без да питате — казах аз строго. — Ами ако беше Патронев?…

— Ах, вярно — отвърна Зорница, като се замисли за миг… — Но нали знаете, човек не може да живее вечно като на война. Поне който не е свикнал… Влизайте.

Коридорчето като кибритена кутийка, двете врати за стаята и кухнята. Вратата на стаята беше широко отворена, също така и прозорецът, през който се изнизваше тютюнев дим. Тук бяха пушили до преди миг, но аз се направих, че това обстоятелство не ми прави впечатление.

Върху масата отново беше наредена една гола армия.

— Това момчета ли са, или момичета? — запитах, като седнах на канапето.

— Половината са момчета, а другата половина — момичета — обясни с усмивка Зорница.

— Ами нещо не им личи.

— Нали ще ги обличам, има ли значение какво имат под дрехите.

Ето така, почти весело, говорехме със Зорница, докато аз си мислех: дали да попитам кой е пушил, или да не питам. Самата Зорница, жена, както вече е изтъквано, с практични възгледи за живота, не пуши. Пепелникът е изнесен, значи Зорница не иска да се говори на тази тема.

Тя хвана с два пръста тънката четчица и започна да размива в малка като напръстник чинийка алена боя за бузите на куклите. Партерът е нисък, през отворения прозорец се вижда оградна стена, дебел ръждясал лост за изтупване на килими и главите на момчета, които тичат подир една бяла топка с черни петна. Прозорецът на кухнята е от същата страна и той гледа към футболния мач. Този, който е в кухнята също наблюдава децата, не се чувствува сам, искам да кажа, освен ако реши да скочи да играе футбол… Толкова растеше в мен подозрението, че има някой в кухнята!

— Ще ви зарадвам — казах. — Тази сутрин се срещнах с Патронев. Може повече да не се страхувате. Той няма да ви посети. В това можете да бъдете сигурна.

Зорница ме погледна сериозно и хладнокръвно:

— Така ли?… Знаете ли, че като останах сама и взех да размислям, страховете ми минаха. Какво може да ми направи Патронев? Напразно се изплаших наистина той тогава беше просто в такова състояние… Всъщност не ви бях казала, но аз се познавам с Патронев отдавна — и тя ме погледна в очите. — Той не е от тези хора, дето сами ще си навредят, има нерви като въжета. Само дето се беше изтървал оня ден, заради златото… някакво злато, дето трябвало да делят с Ангел, така и не разбрах от обърканите му приказки… От крясъците и заплахите му… Сигурно вече се е взел в ръце, как го намирате?

— По-спокоен е. И доста откровен… Разказа ни за някакво злато. Ангел не оставил знак къде го е скрил и като се видял ограбен, Патронев започнал да нервничи. Затова е дошъл при вас. Затова… и попадна при нас, искам да кажа…

Зорница ме погледна. Отвърнах й с много говорещо мълчание.

— Аха! — сподели тя.

— Точно така. Дойдох да ви успокоя, да не се плашите от ново посещение.

Разтеглях разговора за Патронев и обмислях признанието, което Зорница направи мимоходом, че се е познавала отдавна с него. Добре го направи, трябва да й се отдаде дължимото, без капка смущение го направи. Веднага бе съобразила, че щом Патронев е при нас, ние ще разберем за старата им връзка. Това, което е ставало в Созопол, не е предвидено в никакъв параграф на Наказателния кодекс. Една жена плетяла семейно гнездо, едно момиче се давело в самотата и фантазиите си, някой дърпал към себе си чужди притежания. Зорница никога няма да признае, че сама е накарала Патронев да отвлече малката Ева Борисова. Това е нещо, станало между двамата, и твърдението на Патронев не е никакво доказателство, защото е в негова полза. Такова свидетелствуване не струва и пукната пара!

— Надявам се — казах, — че това е последното ни виждане, сигурно повече няма да ви безпокоим…

— Ами — каза Зорница убедено и искрено, — аз трябва да ви благодаря, че ме защитихте от Патронев или поне ми създадохте чувство за сигурност, защото съвсем си бях глътнала езика… Дано съм ви помогнала с нещо, защото това, което стана с Ангел, ме прави задължена към паметта му… И сега, като размислям, викам си, не стана ли по-добре, че се случи онази история в Созопол, нали само благодарение на дъщеря му стана така, че ние се разделихме, и колко своевременно стана… На мене не ми върви… с мъжете искам да кажа… Но това, дето стана в Созопол, е като избавление. Защото, нали, съгласете се, че човек, който е способен да направи такова нещо като Ангел, ами че той, ако се бяхме… свързали, по-късно можеше да се навие за същото. Колко са тези, дето сами ще се унищожат! Това е болест. И аз усещах нещо. Отношението към дъщеря му. Отношението към бившата му жена — сега започвам да подозирам дали не си таеше някакви чувства към нея, дали не беше от тия хора, които преживяват веднъж любовта и повече не може да им се случи, колкото и други жени да срещнат. Има и такива, дори в наше време. Но това — убедена съм твърдо, не е нормално… Човек трябва да може да скъса, да унищожи това, дето се е вторачил в една жена или един мъж, като че ли други не съществуват на този свят… Влюбването си е болест, но тя е кратковременна, кой е този идиот в наше време, който целия си живот ще превърне в служене на едно-единствено чувство към един-единствен човек… Това е ненормално…

— Все пак — казах — не би ли ви било приятно, ако се влюбят по този начин, завинаги, във вас?

— На пръв поглед изглежда, че това е много приятно, всяка жена ще е доволна от това, някой така да хлътне по тебе, че да можеш да си правиш с него каквото си искаш. Приятно е, признавам го, имала съм и аз чувството, че съм била обект на такива чувства… но да не говорим за това, отминали работи… Важното е друго, че такова заробване на един мъж е много задължаващо за жената… защото тя невинаги може да отговори със същото безумие. Пък и представете си, че двамата обезумеят напълно, нали тогава няма да може да се живее… Страх може да предизвика такова чувство. Тия хора са необикновено ревниви и мнителни… Не, по-добре си е едно нормално човешко чувство, нищо друго не ми трябва на мен, освен човек, дето ще ми създаде спокоен дом, ще ме кара да се чувствувам сигурна и защитена, ако пък е влюбен, толкова по-добре, само да не е от рода на такива като Ангел, дето ще ти станат една верига на врата и все ще ти се иска да я хвърлиш… Но хайде сега, не бива да говоря, не е прилично по отношение на Ангел… Лека му пръст… Може пък и да му е олекнало… То и неговото не беше живот…

Като слушах думите, с които Зорница поменаваше паметта на своя приятел, си мислех какво здравомислие и равновесие на духа проявява тя дори при един толкова трагичен повод. Усетих хлад по тила си.

— А сега ще ви сваря кафе, няма да ви пусна, преди да изпиете едно кафе…

— Надали ще имам време — отвърнах аз без убеждение.

— А, ще имате, ще имате! И без това котлонът ми е топъл, току-що пихме кафе със съседката, та ми опуши стаята. Бързо ще стане.

Докато тя вареше кафето, аз си отбелязах колко естествено идват отговорите на всички въпроси. Преди мене е гостувала съседката, тя е пушила, всички мои съмнения относно присъствието на тайнствен посетител в кухнята трябваше да бъдат разсеяни… Но тази жена с чудесна лекота манипулираше действителните факти, нещо, което бях вече установил във връзка с приключенията й в Созопол, тя докосваше с четката си неясната и необяснима тъкан на живота и всичко се подреждаше ясно, точно и логично. Дори двете тежки плесници, които е получила пред очите на международната публика в онази пренаселена къща в Созопол, дори и тази сцена притежава своето точно място в събитията.

Зорница надзърна и ме помоли:

— Затворете прозореца, ако обичате, тия деца вдигат прах с топката.

Затворих прозореца, седнах отново пред куклите. Часовникът показваше шест. Наближава времето за посещението ми в мазето на Неда.

Отново трептеше пред мен влажното черно око на японската чашка. Срещу ми седеше младата жена. Дали тази картина може да се включи в следствените правила?

— Добре, че сте заминали същата вечер — подхванах аз това, заради което бях дошъл, — избавили сте се от срещата с Борисов, спестили сте си едно отвратително преживяване. Не се знае накъде е щял да избие.

— Наистина сега съм малко гузна, че му скроих номер — да му определя среща и да се измъкна, но все пак след всичко, което той направи, аз бях освободена от задължение към него, в правото си бях да страня, преди да получа истинско доказателство за отношението му към мен…

— Разбира се — казах, — и намек от упрек не може да ви се направи… отношенията между мъже и жени са бурни и необясними.

— Да, да — потвърди Зорница патетично, — бурни и необясними!

— Наистина трябва характер за такова нещо, поздравявам ви. Да предпочетеш самотата пред компромиса!

— Самотата наистина се чувствува болезнено, много правилно преценихте, сигурно и вие имате известен жизнен опит в това отношение… Но аз се бях напарила, мисля, че ви разказвах за първия си брак. Не ми се искаше да правя нова грешка.

— Разбирам ви, човек може наистина за цял живот да се наплаши и да загуби вкус към семейното огнище…

Зорница тъжно се усмихна в потвърждение.

— Добре, че имате — продължих — това допълнително занимание. Много любопитно е да участвуваш в конкурс за фризури… Това всъщност ви е спасило от срещата с Ангел…

— Аз тъкмо затова и му определих срещата, защото знаех, че много по-рано ще тръгна за Стара Загора. Наистина късмет съм имала, така си мисля сега. Аз съм била вече в хотела в Стара Загора, когато той си е… направил тази шега със самия себе си… Ще ви кажа все пак, че цялата нощ бях необяснимо нервна. Легнах си рано, но въпреки че бях изморена от пътуването, дълго не можах да заспя. Сякаш имах предчувствие. Нали сега се изследват тези токове, дето се предават от разстояние, сигурно съществуват някакви неизяснени човешки способности… Наистина бях като луда нея нощ…

— Имате компенсация с това, че спечелихте конкурса.

— На другия ден беше много весело, награди, банкет, ухажвания, ако искате, без това не може, ред приятни преживявания — това е конкурсът. Усещаш се обект на едно най-искрено харесване, без нахалства и натрапчивост, защото си нещо като звезда на фризьорското изкуство, може да звучи малко силно, но и това е изкуство, и то си има своите почитатели. Ще ви кажа, че на конкурса бяха дошли и много мъже… Навярно истински ценители на красивото…

— И не е ли странно — казах, — че най-добрите майстори на женски фризури са мъже, а не жени.

— Странно на пръв поглед, но всъщност е нормално. За женската красота мъжете винаги имат по-верния вкус, жената не може да се освободи, като наблюдава друга жена, от едно сравнение със самата себе си и отношението към красивото се определя и от най-странни и инстинктивни женски съображения, които дори сама не съзнаваш.

Бяхме изпили кафето си. Изкушавах се да предложа да обърнем чашките. Дали тази жена щеше да се съгласи да гледа сама на себе си? Да види черно-бялата си съдба, изписана по стените на японската чашка?

На сбогуване й казах:

— Извинете за безпокойствата, пожелавам ви всичко да свърши, да го забравите, да си уредите живота…