Джеймс Кър
Клиниката (29)

29.

Същата вечер, когато пътуваха по магистралата, за да излязат от долината Сима, Питър рече на Ан:

— Знаеш ли, баща ти наистина е голяма работа. Никога не ми е казал дори и една дума за това, че по моя вина си била в болницата и никога с нищо не показа по-различно отношение към мен, макар да съм сигурен, че през цялото време се е безпокоял и не би имал нищо против да ме убие при удобен случай.

— Не знам. Не мисля така. Винаги те е харесвал.

— Радвам се. — Питър се протегна и й стисна ръката.

— Тази вечер изглеждаш по-добре, Питър.

Той сви рамене, като се усмихна.

— Дори не изглеждаш уморен.

— Това каза и баща ти.

— Каква е причината?

— Просто ми е приятно да прекарам уикенда с тебе, обичам те и затова съм щастлив.

— И това ли е всичко?

— Допускам, че е и защото отчасти най-накрая успях да хвана д-р Хеч натясно.

— Какво искаш да кажеш?

— Попаднах на един случай, в който той допусна фатална грешка. Може да успеем да го подведем под отговорност за това.

— Смяташ да отнесеш въпроса към медицинската общност ли?

— Не знам. Иска ми се да предприема нещо.

— Не виждам защо трябва да изглеждаш толкова доволен за толкова объркани и неприятни неща.

Движението стана по-натоварено, когато завиха по новото шосе „Ориндж“ на път за Оукланд и говориха малко, докато стигнаха до ресторанта, който се казваше „Тадж Махал“ и се състоеше от три големи, модернистични стаи, украсени с индийски дрънкулки и сервитьори в тюрбани, и беше разположен на горния етаж на стар хотел с изглед към езерото Мерит. Беше още рано, когато пристигнаха и успяха да седнат на маса в една ниша до прозореца.

— Тук е красиво — рече Ан, като се усмихна от възторг. — Гледката е толкова красива. И сме сами.

— Да, и на мен ми харесва. Ще взема по едно питие, преди да си поръчаме.

След като изпиха по две мартинита, започнаха да вечерят.

— Това къри е добро — рече Ан, — и стигнах до извода, че любимият ти морски охлюв със сос от стриди също ми харесва. Опитах го миналата седмица.

— Така ли? Къде?

— О, тъкмо се канех да ти разкажа. Не се ядосвай само. Стенли Ивънс ми е стар приятел от Бъркли, когото познавам отдавна. Миналия петък вечерта ми дойде на гости, пийнахме по едно и ме покани да отидем заедно на вечеря. Той ми е стар приятел, нали ти казах, бях уморена и депресирана, а и не ми се готвеше, така че реших да отида. Не гледай така. Нищо не е станало. Само ходихме в ресторанта на Бъзби до гарата, ако го знаеш, големия рибен ресторант. Както и да е, видях, че в менюто има морски охлюв със сос от стриди и си поръчах. Това е всичко.

— Каква е, по дяволите, тази измислена история?

— Защо говориш така?

— Искаш да ми покажеш, че нямам право дори да коментирам, даже и когато ми казваш, че ходиш по срещи насам-натам?

— Не съм ходила на среща. Само вечерях със стар приятел, който е толкова секси, колкото и Маршъл Урмсер. Просто ни е приятно да разговаряме. Няма нищо повече от това.

— Никой от нас не е чак толкова наивен, че да го повярва.

— Питър, какво става с тебе? Много си се променил.

— Опитваш се да ми кажеш, че вече не ме обичаш ли?

— Разбира се, че не. Прилошава ми непрекъснато да слушам за проклетия д-р Хеч. Той е единственото, което ти се върти в главата и направо изглежда неестествено.

— Мисля, че е най-важното нещо, за което трябва да мисля в момента и изобщо не съм съгласен с тебе.

— Искам да ми кажеш нещо. Ти не искаш да говориш за това, но мисля, че трябва да знам. Направил ми е нещо лошо, нали? Това е причината, заради която толкова си се вманиачил да му отмъстиш, нали? Но какво ми е сторил?

— Ако знаеш, че е направил нещо нередно, защо си правиш труда изобщо да ме питаш?

— Значи е така. Най-накрая си призна, нали?

— Да. Но имах същото отношение към него и преди дори да те докосне.

— Какво е направил с мен? Искам да знам какво. Не е трябвало да ми прави хистеректомия, нали?

— Да.

— О, боже! Мина ми през ум и тази мисъл, но след това реших, че не може да бъде. Допускам, че просто не ми се е искало да повярвам, че е възможно да се случи.

— Нищо не ти помага, като знаеш истината. Не трябваше да ти казвам.

— Напротив, трябваше веднага да ми кажеш, точно така трябваше да постъпиш. Никога няма да мога да ти простя, че не си ми казал истината. О, господи, направо ми прилошава!

— Ан, не знам защо изобщо ти казах. Може и да греша. Просто мисля, че не се е налагало да ти вади матката, но не съм сигурен.

— Виж какво, моля те, не постъпвай сега така с мен. Не започвай да ме лъжеш, че не е истина и да очакваш да го повярвам.

— Довърши си вечерята, скъпа, и след малко, ако искаш, можем да поговорим за това.

— Нямам никакво намерение да си довършвам вечерята. Веднага се махам оттук.

— За какво говориш?

Тя се изправи, като си грабна палтото.

— Питър, искам да ме изслушаш. Тръгвам си оттук и си отивам в Бъркли. Отивам си сама. Не желая да правя сцени, просто искам да си отида. Ще си взема такси и не искам да ме следваш. Ако го направиш, никога няма да ти проговоря. Не мога да повярвам, че у теб е останало някакво чувство към мен и същевременно не знам и аз самата как се чувствам. Така че, моля те, не ме следвай и не се опитвай да ми се обаждаш или да ме видиш. Знам, че за известно време трябва да се разделим, докато решим някои основни неща. Сигурна съм, че ще се съгласиш с мен, ако седнеш и поразмислиш малко на спокойствие. Довиждане, Питър.

Излезе бавно и гордо изправена, много красива, докато Питър я гледаше как се отдалечава, със стройни рамене, като гривната на китката й проблясваше от светлината на полилеите на ресторанта и без изобщо да обърне глава.

Питър я наблюдаваше как си тръгва, като вярваше, че ще се върне до момента, в който изчезна от погледа му. Тогава плати сметката, взе бавния асансьор до партера, измъкна се от вратата на фоайето на стария хотел и отиде до паркинга, на който бе оставил колата си, но Ан не беше там. Питър запита пазача на паркинга дали не е виждал едно момиче в червена рокля преди няколко минути. Да, потвърди той. Качила се в едно жълто такси и заминала нанякъде.

Когато след час се прибра в апартамента си, Питър набра телефонния номер на Ан.

— Скъпа, обажда се Питър. Защо, за бога, направи това? Знаеш, че те обичам и искам да се оженя за тебе. Какво още мога да кажа, за да те убедя?

— Не виждам как можеш да ме убедиш, защото не вярвам, че знаеш ти самият какво мислиш в момента. Твърде си объркан и имаш прекалено много неща в ума си, за да можеш трезво да разсъждаваш.

— Тук грешиш.

— Сигурна съм, че съм права, Питър, и вярвам в това, което казах, че не трябва да се виждаме няколко месеца. Нека да изчакаме, за да видим какво ще стане, когато не се срещаме.

— В такъв случай ще се смятаме ли все още за сгодени, или не?

— Не знам дали да кажа да, или не. Просто не мога да ти отговоря сега.

Но следващия вторник Питър получи годежния пръстен в клиниката с препоръчана поща, като в пакетчето имаше малка бележка, на която пишеше: „Мисля, че е най-добре да не го задържам у себе си засега. Ан“.