Джули Гарууд
Дамата на Лайън (5)

Глава 4

Дневникът на Джесика: 15 август 1795

„Едуард винаги се обличаше в бяло. Цветните дрехи го ядосваха. Предпочиташе да се обличам в дълги рокли в гръцки стил, също бели на цвят. Стените в двореца се боядисваха в бяло веднъж в месеца, а всичките мебели бяха бели. Никъде нямаше дори намек за друг цвят. Докато Едуард обикновено ме забавляваше, не се оплаквах от странните му желания. Той бе толкова добър с мен. Имах всичко, което пожелаех, и не ми бе позволено дори да си мръдна пръста. Той имаше само едно правило за мен. Накара ме да обещая никога да не напускам палата. Казваше, че държи на това, за да е сигурен, че съм в безопасност.

Удържах на обещанието си цели шест месеца. След това започнах да чувам слухове за условията извън стените на палата. Вярвах, че враговете на Едуард разпространяват слухове за бруталното отношение на съпруга ми, само за да причиняват безредици.

Въпреки това, с прислужницата ми се преоблякохме в селски дрехи и отидохме в най-близкото село. Гледахме на това като на малко приключение.“

Адвокатите, грижещи се за имотите на граф Актън, пристигнаха в дома на графиня Патрисия Къмингс Тисдейл в десет часа сутринта. Господата Хендерсън и Бартън бяха точни до секундата.

Графинята едва сдържаше ентусиазма си. Тя покани възрастните господа в кабинета си, затвори вратата и седна на надрасканото бюро пред столовете на мъжете.

— Моля, простете ми за това, че мебелировката е толкова похабена — каза тя. След това замълча, за да им се усмихне кокетно, преди да продължи. — Дадох последните си спестявания, за да облека подходящо племенницата си за предстоящия сезон и не останаха средства за освежаване на къщата. Трудно ми е да го призная, но по тази причина отказах и доста от предложенията на млади господа да посетят племенницата ми, разбирате ли, срамувам се някой да види в какви условия живеем. Кристина предизвика истински фурор. Ще се омъжи много подобаващо.

Графинята изведнъж осъзна, че говори прекалено много. Покашля се леко, за да скрие смущението си.

— Е, сигурна съм, че и двамата сте наясно, че тази къща ще е наш дом само още един месец. Получили сте оферта за продажбата й, нали?

Хендерсън и Бартън кимнаха едновременно. Бартън погледна някак притеснено към колегата си. Насочи поглед към вратовръзката му. Графинята присви очи заради тази грубост.

— Кога парите ще бъдат прехвърлени под моята опека? — поиска да узнае тя. — Не мога да продължавам да живея така, без никакъв капитал.

— Но парите не са ваши, графиньо — заяви Бартън, след като колегата му кимна. — Сигурен съм, че осъзнавате този факт.

Бартън потръпна заради злобния поглед, с който го изгледа графинята. Не можеше да продължи да я гледа, затова отмести отново очи.

— Би ли обяснил ти, Хендерсън? — помоли се той на другия мъж, забил поглед в пода.

— Разбира се — отвърна Хендерсън. — Графиньо, бихме искали да поговорим насаме с вашата племенница. Сигурен съм, че ще успеем да разрешим това недоразумение.

Хендерсън очевидно не бе изплашен от гнева на графинята. Гласът му бе спокоен и ведър. Дори успяваше да се усмихва, въпреки злобния поглед на жената. Бартън бе истински впечатлен.

Патрисия удари с юмрук по бюрото си.

— Какво общо има Кристина с тази среща? Аз съм нейна настойница и по тази причина трябва да ръководя капитала й. Не е ли така? — изпищя тя. Преди Хендерсън да отговори, Патрисия отново удари по бюрото. — Аз контролирам парите, нали?

— Не, мадам. Не ги контролирате.

Кристина бе на втория етаж, но дори оттам можеше да чуе крясъците на леля си. Тя веднага излезе от стаята си и тръгна към кабинета, за да разбере защо графинята е толкова разстроена. Младата жена отдавна се бе научила да различава различните видове крясъци на леля си. Точно сега виковете й звучаха като издавани от хваната в капан сова. Това показа на Кристина, че леля й не е изплашена. Просто дяволски вбесена.

Тя стигна до библиотеката, преди да осъзнае, че е боса. Небеса, това със сигурност ще вбеси още повече леля й. Кристина реши да не рискува и изтича обратно до стаята си, за да се обуе.

Тя успя да преброи още пет крясъка, издадени от леля й, преди да успее да се добере до библиотеката. Не си направи труда да почука на вратата, знаеше, че леля й нямаше да чуе звука. Тя отвори вратата и бързо влезе вътре.

— Има ли нещо, с което мога да ти помогна, лельо? — попита тя.

— Това ли е племенницата ви? — попита Хендерсън и побърза да стане от стола си.

— Кристина, марш обратно в стаята си. Аз ще се разправя с тези двамата.

— Няма да обсъждаме с вас условията в завещанието на баща ви, графиньо — намеси се Бартън. — Вие сте тази, която трябва да излезе и да ни остави насаме с племенницата ви. Това е желанието на баща ви, описано в завещанието му.

— Как може да има подобни условия? — изкрещя графинята. — Баща ми дори не знаеше, че Джесика носеше дете. Няма как да е знаел за нея. Погрижих се за това.

— Сестра ви е писала на баща ви, мадам, и му е казала, че има внучка. Вярвам, че е изпратила писмото, докато е живеела при вас. Освен това е била оставила и съобщение за него. Графът го намери година след изчезването й.

— Джесика не би могла да му пише — заяви Патрисия разярена. — Лъжете. Много добре знам. Преглеждах всичките й писма.

— Имате предвид, че унищожавахте всичките писма, нали, графиньо? — попита Хендерсън, гледайки Патрисия от упор. — Не сте искали баща ви да получава вести от сестра ви, нали?

Лицето на леля й стана восъчнобяло.

— Няма как да знаете това — промърмори тя.

Кристина бе разтревожена от силния гняв на леля си. Тя отиде до нея и сложи ръка на рамото на възрастната жена.

— Няма значение как дядо ми е научил за мен. Миналото е зад нас, господа. Нека го оставим на мира.

Двамата мъже кимнаха колебливо.

— Много мъдър съвет, мила госпожице — кимна Хендерсън. — Сега, както обяснихме на графинята, трябва да обсъдим с вас финансите ви насаме.

Кристина стисна рамото на леля си, когато усети, че жената ще се възпротиви.

— Ако поискам леля ми да присъства, няма да имате нищо против, нали? — попита тя.

— Разбира се — съгласи се Бартън, след като получи поредно кимване от страна на партньора си.

— Тогава, моля седнете, господа, и ни обяснете всичко — помоли ги Кристина. Усети как леля й се успокоява и внимателно я пусна.

— Мъж на име капитан Хамершийлд достави писмото на майка ви до граф Актън — започна Хендерсън. — Пазим писмото в кантората си, както и това, което Джесика е оставила, преди да замине за колониите, и можем да ви ги покажем, ако все още държите да оспорите истинността им, графиньо — добави адвоката. — Няма да навлизам в подробности относно съдържанието на писмата, тъй като, както вече отбеляза принцеса Кристина, миналото е зад нас. Щом получи писмата, дядо ви промени моментално своето завещание. Той бе обърнал гръб на вас, графиньо, и тъй като бе изключително гневен заради поведението на другата си дъщеря, той реши да остави цялото си състояние на единствения си внук.

Бартън се наведе напред и се намеси.

— Той не знаеше дали ще сте момче или момиче. Но, разбира се, има условия и за двата случая. Ние ще ви обясним само какви бяха условията му, ако детето е момиче.

— Какво е сторила майка ми, за да ядоса баща си? Мислех, че двамата са били изключително близки — попита Кристина.

— Какво значение има защо баща ни се е отказал от нея? — ядоса се Патрисия.

— Джесика унижи баща си, напускайки съпруга си. Принцесо Кристина, дядо ви беше много разстроен от случилото се. Той харесваше зет си и смяташе, че дъщеря му се държи като… не много добре с главата — довърши той, изглеждайки леко засрамен.

— Това, което се чудите как да кажете, е, че баща ми най-после бе разбрал, че Джесика е напълно луда — обяви графинята.

— Това е тъжната истина — отвърна Бартън. След това погледна със съжаление към Кристина.

— Значи парите отиват директно в ръцете на Кристина? — поиска да узнае графинята.

Хендерсън можеше да види пресметливия блясък в очите на жената. Едва не се разсмя. Граф Актън бе прав за дъщеря си, тя бе алчно същество. Хендерсън реши по-бързо да свърши с това задължение, тъй като се опасяваше, че ако му се наложи още малко да гледа злобната физиономия на тази жена, ще си развали апетита за обяд.

— Фондовете ви са под временна възбрана, докато не навършите деветнадесет години, принцесо Кристина. Ако се омъжите преди това, парите ще минат във властта на вашият съпруг.

— Но дотогава има два месеца — ядоса се отново графинята. — Тя няма да се омъжи скоро. И затова, като нейна настойница…

— Моля чуйте и останалата част от условията — заяви Хендерсън на висок глас. — Тъй като графа харесваше зет си, той реши да постави клауза, която да го обезщети заради начина, по който се бе отнесла към него дъщеря му.

— Да, да — нетърпеливо се намеси Бартън. — Графът бе много предпазлив човек. По тази причина той определи някои условия при разпределянето на богатството му.

— Карайте направо — заповяда графинята. — Казвайте тези проклети условия, докато не съм полудяла като Джесика.

Графинята отново побесня. Кристина също подкрепи искането й, макар с много по-мил тон.

— И аз бих желала да чуя останалата част от условията, затова моля, продължете.

— Разбира се — съгласи се Хендерсън. Сега той умишлено избягваше да гледа към принцесата, сигурен, че ще изгуби посоката на мислите си, ако отново се вгледа в прекрасните й сини очи. Едва успяваше да повярва, че двете жени са роднини. Графинята бе грозна стара кучка, както на външен вид, така и на маниери, а младата прелестна девойка, стояща до нея, бе красива като ангел и изглежда имаше точно толкова нежен нрав.

Хендерсън съсредоточи вниманието си върху бюрото и продължи:

— Ако се случи така, че до навършването ви на деветнадесет години все още не сте омъжена, вашият баща ще получи управлението над наследството ви, принцесо Кристина. Преди баща ви да замине, за да търси майка ви, той бе уведомен за промяната в завещанието на дядо ви. Той знае, че няма да получи власт над парите, докато…

— Не е възможно още да е жив — развълнува се графинята. — Никой не е чувал нищо за него от години.

— О, напротив, жив е — каза Бартън. — Получихме вест от него преди седмица. В момента той живее в северна Франция и планира да се върне тук в деня, в който дъщеря му навършва деветнадесет години, за да получи наследството.

— Той знае ли, че Кристина е жива? Че е тук, в Лондон? — поиска да узнае графинята. Гласът й трепереше от гняв.

— Не, и не се чувстваме задължени да го уведомим — заяви Хендерсън. — Рождения ден на принцеса Кристина е след по-малко от два месеца. Разбира се, ако желаете да уведомите баща си предварително…

— Не — сдържано заяви Кристина. Макар да говореше спокойно, вътрешно искаше да изкрещи и едва успяваше да си поеме дъх. — За него ще е щастлива изненада, ако ме намери тук, когато дойде, не мислите ли, господа? — попита ги тя с усмивка.

Двамата мъже се усмихнаха в отговор.

— Господа, смятам, че достатъчно изтощихме леля ми — обяви Кристина. — Както разбирам, аз никога няма да контролирам парите си. Ако се омъжа, ще са във властта на съпруга ми, ако не се омъжа, ще са във властта на баща ми.

— Да — отвърна Бартън. — Дядо ви не желаеше да остави толкова пари в ръцете на жена.

— През цялото това време вярвах, че аз ще… — графинята се срина на стола. — Баща ми победи.

Кристина помисли, че леля й всеки момент ще заридае. Няколко минути по-късно тя изпрати господата. В жест на добра воля Хендерсън й каза, че ще освободи малка сума, с която Кристина да покрива нуждите си, докато се събере отново с баща си.

Кристина бе благодарна за жеста му. Тя изпрати адвокатите до вратата, след което се върна в библиотеката, за да говори с леля си.

Графинята не забеляза колко разстроена е племенницата й.

— Изгубих всичко — проплака тя, щом Кристина влезе в стаята. — Дано душата на баща ми се продъни в ада — изпищя тя.

— Моля те, не се разстройвай отново — каза й Кристина. — Не е полезно за здравето ти.

— Загубих всичко, а ти смееш да ми казваш да не се разстройвам? — изпищя насреща й графинята. — Ще трябва да се застъпиш за мен пред баща си, Кристина. Ще ми даваш пари винаги, щом ти поискам. Едуард не ме харесва. Вероятно трябваше да съм по-мила към него, но толкова завиждах, че майка ти е хванала подобен мъж, че не се отнасях никак добре с него. Защо избра нея, вместо мен, все още не ми е ясно. Джесика бе такава сива мишка. Аз изглеждах много по-добре от нея.

Кристина не отговори на брътвежите на леля си. Тя започна да се разхожда пред бюрото, обмисляйки проблема.

— Беше ли изненадана да научиш, че баща ти все още е жив? — попита я графинята.

— Не — отвърна Кристина. — Никога не съм смятала, че е мъртъв.

— Ще трябва да се погрижиш за мен, Кристина — предупреди я леля й. — Какво ще правя, ако баща ти откаже да ме подкрепи? Как ще живея? Ще се превърна в посмешището на обществото — изплака тя.

— Обещавам да се грижа за теб, лельо — каза й Кристина. — Помниш ли, че ти дадох думата си, преди да напуснем Бостън? Ще удържа обещанието си.

— Но баща ти може да не е съгласен с благородните ти намерения, Кристина. Той ще управлява парите ти, това копеле, и съм сигурна, че ще откаже да ми даде дори един шилинг.

Кристина се закова на място пред леля си.

— Да дам на баща си контрол над тези пари не е мой приоритет — заяви тя. — Няма да допусна да ги получи.

Патрисия Къмингс никога не бе виждала племенницата си толкова ядосана. След това кимна и се усмихна, предполагайки, че глупачката се бе повлияла от нейното поведение.

— Ти си толкова мила, за да се тревожиш за добруването ми. Разбира се, тревогата ти не е напразна. Баща ми постъпи толкова несправедливо с мен, а аз дадох и последните си пари, за да те представя подобаващо в обществото. И всичко това се оказа напразно — добави тя. — Трябваше да остана в онези забравени от бога колонии.

Кристина се подразни от самосъжаленията на леля си. Пое дълбоко дъх, надявайки се да се успокои и каза:

— Не всичко е загубено. Според мен решението е много просто. Ще се омъжа, преди баща ми да се е върнал в Англия.

Думите й привлякоха напълно вниманието на леля й. Очите на жената се разшириха и тя се поизправи на стола си.

— Не знаем кога ще пристигне Едуард. Може да влезе тук в следващата минута — заяви тя.

Кристина поклати глава.

— Не, съмнявам се. Не забравяй, той вероятно мисли, че не съм оцеляла. Всички бяха напълно изненадани да ме видят. А и аз смятам да се омъжа възможно най-скоро.

— Как бихме могли да свършим всичко за толкова кратко време? Дори нямаме време да намерим подходящия мъж.

— Направи списък с мъже, между които да избера — посъветва я Кристина.

— Това не е никак редно — възрази графинята.

Кристина смяташе да възрази, когато забеляза блясъка в очите на леля си. Знаеше, че жената обмисля идеята. Реши, че й е нужно пълното съгласие на леля й.

— Трябва да действаме бързо, ако искаме да успеем.

— Защо? Защо би се жертвала по този начин? — подозрително я попита Патрисия. — И защо предпочиташ парите да отидат при съпруга ти, вместо при баща ти?

— Лельо, както казах преди това, в целите ми не влиза да изсипя цяло състояние в ръцете на баща си. Какво още ти трябва да знаеш, за да разбереш колко добър е плана ми?

— Баща ти може да е получил друго състояние досега. Може да не желае парите ти.

— Знаеш, че едва ли е така — отвърна й Кристина. — Съмнявам се, че е богат. Защо щеше да поддържа връзка с адвокатите, ако не се нуждаеше от това състояние? Той ще дойде в Англия, лельо Патрисия, не се съмнявай в това.

— Щом твърдиш, че Едуард ще иска парите, няма да споря с теб — заяви графинята.

— Много добре — доволна каза Кристина. — Мисля, че ти си най-мъдрата жена, която познавам — похвали я тя. — Със сигурност би могла да измислиш добра причина за прибързаната ми сватба?

— Да — съгласи се графинята. — Аз съм умна. — Тя изпъна рамене. — И точно каква полза ще имам аз от твоя брак? — поиска да узнае.

— Ще поискаме от мъжа, за който се омъжа, да подпише договор, в който се задължава да ти отпусне издръжка. Ще го накараме да подпише, преди да се венчаем.

— Тогава трябва да изберем някой лесен за манипулиране — промърмори графинята. — Има много такива наоколо. Трябва да измисля добра причина за бързането. Остави ме сама, Кристина, докато правя списъка с подходящите кандидати. С твоята външност може да накараме всеки да се съгласи с условията ни.

— Искам маркиз Лайънууд да бъде поставен на първо място в списъка ти — заяви тя, приготвяйки се за възмущението на леля си.

— Не може да говориш сериозно — възкликна графинята. — Той е богат, не се нуждае от парите ти, и въобще не е типа мъж, който да се вписва в плановете ми.

— Ако успея да го убедя да подпише договора, тогава не мислиш ли, че няма да има проблем да се омъжа за него за краткото време, през което ще съм в Англия?

— Да се омъжиш за него няма да улесни нещата, Кристина. Ох, добре, щом си решила да направиш тази ненужна саможертва, ще ти позволя да се доближиш до този ужасен мъж. Той, разбира се, няма да се съгласи, но имаш позволението ми да се опиташ.

— Благодаря ти, лельо — каза Кристина.

— Все още ли смяташ да се върнеш при онези диваци?

— Те не са диваци — прошепна Кристина. — И да, ще се върна при семейството си. Веднага щом получиш парите си, не би трябвало да те интересува какво ще правя.

— Е, определено не трябва да споменаваш това пред мъжа, за който решиш да се омъжиш. Ще го настрои срещу теб, Кристина.

— Добре, лельо — отвърна тя.

— Махай се от тук и си смени роклята — сопна й се графинята. — Жълтото те прави да изглеждаш ужасно грозна. Косата ти има нужда от нова фризура. Направи нещо и за нея.

Кристина веднага напусна библиотеката, игнорирайки абсурдните думи на леля й за външността й.

Докато стигна до стаята си, от спокойствието й не бе останал и помен. Кристина цялата трепереше. Стомаха й се сви, стегнат на възел, а главата й запулсира болезнено.

Макар да й бе трудно да го признае, Кристина беше достатъчно честна към себе си, за да осъзнае, че е истински изплашена. Никак не харесваше това странно чувство.

Причината за страха й бе напълно ясна. Чакалът се връщаше в Англия. Щеше да се опита да я убие. Кристина не се съмняваше в намеренията на баща си. Колкото и години да минеха, чакалите не променяха същността си.

Кристина щеше да даде втора възможност на Едуард да я убие. С божията воля, тя можеше да го изпревари.