Джули Гарууд
Дамата на Лайън (17)

Глава 16

Дневникът на Джесика: 3 ноември 1795

„Мери и аз си дадохме обещание. Тя се закле, че ще се грижи за теб, ако нещо се случи с мен, а аз й дадох думата си, че ще намеря начин да върна Белия орел при семейството му, ако нещо се случи с нея.

От този момент страха ми изчезна. Обещанието й ми даде покой. Тя щеше да те пази. Тя се бе влюбила в теб, Кристина. Можех да го видя в начина, по който те държеше, люлеейки те нежно до гърдите си, докато заспиш.

Тя щеше да бъде по-добра майка за теб.“

Лайън се опитваше да държи темперамента си под контрол. Постоянно си казваше, че тази закуска ще свърши много скоро, че Ричардс щеше да пристигне всеки момент и че прави жена си щастлива, като е търпелив към майка си. Но усилието му костваше апетита, факт, който бе забелязан от всички на масата.

Беше обграден от семейството си и реши, че това е най-жалкото в тази ситуация. Леля му Хариет пристигна предишния ден заедно с Диана. По някаква случайност графът на Рон се появи час по-късно.

Случайностите, разбира се, не бяха случайни. Диана се престори на изненадана, когато Рон влезе в къщата. Сестра му беше прозрачна като водата. Лайън не се заблуди нито за минута. Миналата вечер бе провел нужният разговор с приятеля си. Рон поиска ръката на Диана. Лайън бе доволен да му даде не само ръката й, с удоволствие му я даваше цялата. Но запази тази мисъл за себе си, докато Рон му цитираше очевидно отрепетираната си реч, че ще обича и пази Диана. Когато Рон най-после млъкна, Лайън му даде благословията си. Не си направи труда да обсъжда с приятеля си въпроса за верността, тъй като знаеше, че Рон ще уважи клетвите си, щом се врече на сестра му.

Лайън седеше начело на масата с Рон от лявата и Кристина от дясната му страна. Леля Хариет и Диана се опитваха да въвлекат по-възрастната маркиза в разговор. Усилията им обаче се проваляха. Единствените пъти, когато майката на Лайън вдигнеше поглед от чинията си, бяха, когато решеше да направи коментар по адрес на Джеймс.

Скоро Лайън скърцаше със зъби.

— За бога, Диана, свали си ръцете от Рон — скара се леля Хариет. — Момчето ще умре от глад, ако не го оставиш да се храни.

— Джеймс винаги е имал много здрав апетит — намеси се майката на Лайън.

— Сигурна съм, че е така, майко — каза Кристина. — Харесваш ли стаята си? — попита тя, сменяйки темата.

— Въобще не я харесвам. Прекалено светла е. И докато сме на темата, за това какво не харесвам, защо настояваш да не нося черно? Джеймс предпочиташе този цвят.

— Мамо, моля те, би ли спряла да говориш за Джеймс? — помоли Диана.

Кристина поклати глава към Диана.

— Лайън? — попита тя, обръщайки се с усмивка към него. — Кога мислиш, че ще пристигне Ричардс? Нямам търпение да започнем.

Лайън се намръщи на жена си.

— Ти няма да ходиш никъде. Вече говорихме за това, Кристина — напомни й той.

— Джеймс винаги беше в движение — коментира майка му.

Всички, освен Кристина се обърнаха, за да се намръщят на сивокосата жена.

— Кога ще започнем да обсъждаме приготовленията по сватбата? — попита леля Хариет, опитвайки се да запълни неловката тишина.

— Наистина не искам да чакаме много — каза Диана и добави със зачервено лице: — Искам да се омъжа веднага, като Лайън и Кристина.

— Обстоятелствата при нас бяха различни — каза Лайън, намигайки на Кристина. — Тя няма да имаш такъв късмет като мен. Ще изчакаш и ще имаш нормална сватба.

— Джеймс искаше да се ожени. Просто не можеше да открие някоя, която е достойна за него — намеси се отново майка им.

Лайън я погледна навъсено. Кристина постави ръка на стиснатият му юмрук.

— Изглеждаш много красив тази сутрин — заяви му тя. — Винаги трябва да носиш синьо.

Лайън погледна в очите на жена си и забеляза искрите в тях. Той знаеше какво прави тя. Опитваше се да го накара да не мисли за майка си. И макар да разбираше какво прави тя, разсейването й имаше ефект. Неочаквано той се ухили.

— Ти винаги си красива — каза й той, след това се наведе към нея и прошепна: — И все пак, предпочитам да си без дрехи.

Кристина се изчерви от удоволствие.

Рон се усмихна на щастливата двойка, след което се обърна към лелята на Лайън.

— Все още ли вярвате, че с Диана не си подхождаме? Много бих искал да имам одобрението ви — добави той.

Леля Хариет вдигна ветрилото си. Започна да си вее с него, обмисляйки отговора си.

— Ще ви дам одобрението си, но не вярвам, че ще сте толкова съвместими, колкото са Лайън и Кристина. Сами може да видите колко добре се разбират.

— О, но ние въобще не си подхождаме — намеси се Кристина. — Рон и Диана много повече си подхождат от нас. Отгледани са по един и същ начин — обясни тя.

Леля Хариет изгледа преценяващо Кристина.

— Сега, след като си част от семейството ни, имаш ли нещо против да ми кажеш къде си израснала?

— В Черните хълмове — отговори Кристина. След това се обърна към Лайън: — Графинята така или иначе ще каже на всички, най-добре е да подготвя семейството ти, не мислиш ли?

— Графинята няма да каже и дума — отвърна Лайън. — Докато разчита на парите ни, ще запази тайната ти, докато не сме готови да я споделим с всички.

— Каква тайна? — попита Диана.

— Това е лично — намеси се Рон, намигайки на Кристина.

Леля Хариет изсумтя доста грубовато.

— Глупости. Сега сме едно семейство. Между нас не бива да има тайни, освен ако не си направила нещо, от което се срамуваш, Кристина, а аз съм сигурна, че случаят не е такъв. Ти си добросърдечно дете — добави тя.

Тя спря, за да докаже гледната си точка, накланяйки глава към възрастната маркиза.

— Джеймс беше толкова добросърдечен мъж — заяви тя.

Никой не й обърна внимание.

— Е? — настоя Диана.

— Бях отгледана от дакота.

Кристина вярваше, че всички ще реагират незабавно на изявлението й. Но хората около масата просто я гледаха очаквателно. Тя се обърна към Лайън.

— Скъпа, мисля, че не те разбраха — прошепна той.

— Кои са дакота? — попита леля Хариет. — Не мисля, че познавам някой с това име. Сигурно не са от Англия — заключи тя, махайки с ветрилото си.

— Не, не са англичани — ухили се Лайън.

— Голям род ли са? — попита леля Хариет, опитвайки се да разбере защо Лайън се смее, а Кристина се изчервява.

— Много голям — заяви Лайън.

— Тогава защо не съм чувала за тях? — поиска да узнае леля му.

— Те са индианци — заяви Кристина и зачака реакциите им.

И те не закъсняха.

— Нищо чудно, че не съм ги чувала… милостиви боже, искаш да кажеш диваци? — възкликна тя.

Кристина се канеше да обясни, че не я грижа дали ги наричат диваци или не, тъй като бе свикнала графинята постоянно да го прави, и че дакота са нежни, горди хора, но смеха на Диана и леля Хариет я накара да замълчи.

Леля Хариет се съвзе първа. Забеляза, че Рон, Лайън и Кристина не се смеят с тях.

— Не се шегуваш с нас, нали, Кристина? — попита тя, чувствайки се леко замаяна, но все пак гласът й остана мек.

— Не, не се шегувам — отвърна Кристина. — Рон? Не ми изглеждаш изненадан.

— Бях по-добре подготвен за подобно новина — обясни Рон.

— Черните хълмове във Франция ли са? — попита Диана, опитвайки се да подреди всичко в ума си.

Лайън се засмя, чувайки въпроса й.

— Джеймс обичаше Франция — обяви майка му. — Имаше много приятели там.

Леля Хариет се пресегна и хвана ръката на Кристина.

— Мила моя, прости ми, че се засмях. Сигурно мислиш, че съм ужасно невъзпитана. Просто се изненадах. Моля те, не мисли, че мнението ми за теб се е променило.

Кристина не беше разстроена от реакциите им, но осъзна, че според леля Хариет, е станало точно така. Тя се усмихна на милата жена.

— Моля те, дори не си помисляй, че съм те сметнала за невъзпитана, лельо Хариет. Истината е, че откакто съм тук, стигнах до заключението, че моят народ е много по-цивилизован от английския. И съм много горда с това свое заключение.

— Джеймс винаги беше учтив с всички, които срещнеше — обяви възрастната маркиза.

Леля Хариет погали ръката на Кристина и се обърна към роднината си.

— Милисънт — промърмори тя, използвайки кръщелното име на възрастната маркиза, — ще престанеш ли, за бога? Опитвам се да водя сериозен разговор с Кристина.

Усмихната, леля Хариет се обърна отново към Кристина.

— С нетърпение чакам да ми разкажеш за детството си, Кристина. Ще споделиш ли спомените си с мен?

— Бих се радвала — отвърна Кристина.

— Сега ще те посъветвам да не споделяш това извън семейството. Чуждите хора няма да разберат. Обществото е пълно с повърхностни глупаци — добави, кимайки енергично. — Не искам да ставаш обект на злонамерени клюки.

— Имаше ли странни навици, докато живееше с…

— За бога, Диана — изръмжа Лайън.

— Всичко е наред — намеси се Кристина, — тя просто е любопитна.

— Нека вече сменим темата — предложи Рон. Той се намръщи към Диана, но съсипа ефекта, като хвана ръката й.

На леля Хариет никак не й допадна странния начин, по който Диана гледаше към Кристина. Устата й стоеше отворена. Наивното момиче изглеждаше напълно очаровано.

Загрижена за чувствата на Кристина, леля Хариет реши да насочи вниманието на Диана в друга посока.

— Лайън? Диана настоя да доведем с нас зле възпитаното кутре, което й подари Рон. Вързала го е отзад — обясни Хариет. — Диана се надяваше кучето да остане при вас, докато сме в Лондон. Нали така, Диана?

Рон трябваше да побутне Диана, за да я накара да отговори.

— О, да. Ще е жестоко да я държим завързана в градската ни къща. Кристина, като беше малка, имаше ли кученце? Въобще имахте ли кучета в твоя… град?

— Казва се село, не град — отговори Кристина, искайки й се Диана да не гледа толкова съсредоточено.

— Но имахте ли кучета? — настоя тя.

— Да, имахме кучета — отвърна Кристина. Тя се обърна, намигна на съпруга си, когато почувства, че ръката му посяга за нейната и отново погледна към Диана. — Но не ги смятахме за домашни любимци — излъга тя. — И, разбира се, не се задържаха дълго време.

— Джеймс винаги е обичал животните. Имаше красиво петнисто куче, което нарече Вярност.

— Неуместно име, ако питате мен — заяви Лайън. — Съгласна ли си, Кристина? — попита той, намигайки й в отговор.

В този момент на вратата се появи Браун, който обяви, че сър Фентън Ричардс току-що е пристигнал. Кристина и Лайън веднага станаха от масата.

— Бих искал да пояздя с теб и Ричардс — подвикна Рон след Лайън.

Лайън погледна към Кристина, видя я, че кима, и каза на Рон, че ще се радва на помощта му.

Кристина бе прекосила стаята, когато Диана я повика.

— Кристина? Защо кучетата не са се задържали?

Тя смяташе да игнорира въпроса, докато не осъзна, че Диана няма да се откаже. Сестрата на Лайън я гледаше така, сякаш й е пораснала нова глава, или дори две глави.

— Какво се е случвало с кучетата?

— Изяждахме ги — отвърна й Кристина, опитвайки се да не се засмее, докато изричаше лъжата.

Леля Хариет изпусна ветрилото си. Диана се задъха. Лайън дори не мигна, докато майка му не заяви високо:

— Джеймс никога не е ял кучето си. Той… О, Господи, какво казах току-що?

Всички започнаха да се смеят. Дори възрастната маркиза се усмихна. Леко, но все пак беше усмивка.

Кристина реши, че бе добро начало. Прегръдката на Лайън й показа, че и той мисли като нея.

— Диана, само се шегувам с теб. Не ядем домашните си любимци. Не е нужно да се тревожиш за кутрето си. Няма да свърши като вечеря. Имаш думата ми.

— Тя никога не нарушава дадената дума — зави Лайън на сестра си. — Освен, разбира се, ако не огладнее наистина много — добави той, преди да издърпа жена си навън от трапезарията.

Ричардс бе крайно изнервен, когато Лайън и Кристина влязоха с бавна стъпка в библиотеката, усмихвайки се един на друг, сякаш нищо на този свят не ги интересуваше. Държанието им със сигурност бе свързано с мистериозното писмо, което му бяха изпратили миналият ден.

— Да разбирам ли, че проблемът ви вече е решен? — попита Ричардс, вместо поздрав.

— Не, все още имаме нужда от помощта ти — обяви Лайън и бързо стана сериозен. — Много ли си уморен, Ричардс? Смяташ ли, че ще издържиш на още една езда?

— Докъде?

— До бившето имение на граф Актън — отвърна Лайън.

— Намира се на поне четири часа езда, нали?

— От Лондон, да — напомни му Лайън. — Оттук само на два.

— Кой живее там.

— Никой. Разпитах и разбрах, че къщата е заключена.

Ричардс се обърна към Кристина.

— Бих се радвал на чаша чай, мила моя. Гърлото ми е пресъхнало — добави той. — Излязох още призори и нямах време да закуся.

— Ще се погрижа прислугата да ви приготви закуска — каза Кристина. — Имате нужда от сила за задачата, която ни предстои — добави тя, преди забързано да напусне библиотеката.

Ричардс затвори вратата след нея и се обърна към Лайън.

— Нарочно отпратих жена ти, за да мога да говоря насаме с теб.

— Нямам никакви тайни от Кристина — отвърна Лайън.

— Не ме разбра — каза Ричардс. — Нямам намерение да ти казвам тайна. Но жена ти ще се разстрои. Може би ще искаш да изчакаме, след като се върнем от мистериозното пътуване. Барон Сталински се върна. Пристигна вчера. Иска веднага да дойде, за да се срещне с дъщеря си. Когато научих за намерението му, го спрях, казвайки му, че посещавате твои роднини на север. Казах му, че ще се върнете в Лондон вдругиден. Надявам се, че съм постъпил правилно, Лайън. Само това успях да измисля на момента.

— Добре си се сетил — отвърна Лайън. — Къде е отседнал барона?

— При Портър. В сряда вечерта ще организират бал в негова чест. Барона очаква там да види дъщеря си.

Лайън въздъхна.

— Не можем да го отлагаме — промърмори той.

— Кристина още ли вярва, че баща й ще се опита да я убие?

— Тя планира да го подмами да опита — каза Лайън.

— Кога смяташ да ми обясниш какво се случва? — поиска да узнае Ричардс.

— Докато пътуваме към имението на Актън — обеща Лайън. — Рон идва с нас. Би трябвало да се справим бързо, след като ще сме и тримата — добави той.

— Каква е задачата ни?

— Ще изкопаем едни рози.

 

 

Лайън, Ричардс и Рон не се върнаха в Лайънууд до късния следобед. Настроението им бе лошо, както и вида им.

Кристина тъкмо минаваше през задната част на къщата, когато се появи триото мокри мъже.

Срещнаха се в коридора. Лайън бе мокър до кости. Като видя, че и Кристина е в същото състояние, той се намръщи недоволно. Дъждовна вода капеше от косата й.

— Приличаш на удавена котка — заяви й Лайън. Той се бореше да свали подгизналото си палто и през цялото време гледаше към жена си. Виненочервената й рокля бе неприлично прилепнала по тялото й. Мокри кичури коса падаха над очите й.

Ричардс и Рон бяха поведени нагоре към стаите си от Браун, докато Лайън блокираше гледката им към жена си.

Когато приятелите му изчезнаха на горният етаж, Лайън се изправи пред съпругата си.

— Какво, за бога, правеше отвън?

— Не е нужно да ми крещиш — кресна Кристина. — Намери ли…

— Имаш ли някаква проклета представа колко много рози има там? Не? — кресна той, щом тя поклати глава. — Дядо ти явно е имал мания по розите. Имаше хиляди.

— О, небеса — проплака Кристина. — Значи не сте успели? Казах ти, че трябва да дойда с теб. Можех да помогна.

— Кристина, крещиш ми — обяви Лайън. — Намерих кутията. Може да се успокоиш.

— Не ти крещя — каза Кристина. Тя повдигна мокрите кичури коса и ги отметна през рамо. — Мога да бъда много симпатизираща на трудностите, които си срещнал. Изгубих проклетото куче.

— Какво?

— Изгубих проклетото куче — повтори Кристина, насилвайки се да се успокои. — Изглежда и двамата сме имали доста жалък ден. Целуни ме, Лайън. И след това, моля те, облечи си отново палтото. Трябва да ми помогнеш да намерим кучето на Диана.

— Луда ли си? Няма да изляза вън на този дъжд и това е последната ми дума.

Кристина хвана ризата му и го целуна силно, преди да се обърне и да тръгне към входната врата.

— Трябва да намеря кучето. Диана е горе и отчаяно се опитва да повярва, че не съм изяла глупавото животно — промърмори тя.

Смеха на Лайън я спря. Тя се обърна, за да го погледне.

— Скъпа, сестра ми не може наистина да вярва, че би направила подобно нещо.

— Не трябваше да се шегувам така — призна Кристина. — Това, което й казах, бе само шега. Не мислех, че наистина ще ми повярва. Аз съм последния човек, когото са видели с кутрето. Чух я да го казва няколко пъти на леля Хариет. Лайън, аз просто исках да пусна животинчето да потича. Горкото мъниче изглеждаше толкова нещастно, вързано така. Но то видя заек и хукна след него, а аз го търся цял ден.

Рон слезе надолу по стълбите. Тихото му проклятие привлече вниманието на Кристина. Без да каже и дума на някой от двамата, Рон отвори вратата и излезе навън.

Можеха да го чуят как вика кучето.

— Виждаш ли? Рон ще ни помага да търсим кучето — каза Кристина.

— Налага му се — каза Лайън на жена си. — Иска Диана да е щастлива. А единствената причина, поради която ще се съглася с искането ти, е, за да направя теб щастлива. Разбра ли сега? — промърмори той, преди да излезе през входната врата.

Кристина не се разсмя, докато той не се отдалечи достатъчно, че да не може да я чуе, защото ако го стореше, раздразнението му щеше да премине в истински гняв.

Мъжът й откри недисциплинираното кутре час по-късно. Кучето се бе скрило зад конюшните.

Щом Лайън се изсуши и стопли, настроението му се оправи.

След една изненадващо приятна вечеря той, Рон и Ричардс се оттеглиха в библиотеката, за да споделят бутилка бренди. Кристина бе благодарна, че я оставиха насаме. Не се чувстваше много добре. Не бе успяла да задържи обилната вечеря, която току-що бе погълнала и стомаха й все още бе разстроен.

Лайън се качи горе около полунощ. Кристина се бе свила в средата на леглото и го чакаше.

— Мислех, че вече спиш — каза Лайън и започна да сваля дрехите си.

Кристина му се усмихна.

— И да пропусна как красивият ми съпруг се съблича? Никога. Лайън, не мисля, че някога ще се уморя да те гледам.

По арогантната му усмивка тя заключи, че е харесал похвалата й.

— Ще ти покажа нещо много по-красиво — пошегува се с нея Лайън. Той отиде до камината и взе кутията, поставена в средата на полицата над огнището, отнасяйки я до леглото. — Смених кутията на бижутата. По-солидна е — добави той.

Кристина изчака Лайън да седне на леглото до нея, преди да отвори кутията. Малко парче плат покриваше камъните. Тя се колебаеше дали да го махне и да погледне бижутата.

Лайън не разбираше резервираността й. Той взе плата, развърза го и изсипа безценните бижута.

Те бяха с цветовете на дъгата — сапфири, рубини и диаманти. Бяха двадесет на брой и струваха толкова много, че биха държали и най-лакомият мъж сит за страшно дълго време.

Лайън се подразни, тъй като Кристина не показваше никаква реакция.

— Скъпа? Имаш ли някаква представа колко са скъпи тези бижута?

— О, да, знам, Лайън — прошепна Кристина. — Цената им е живота на майка ми. Моля те, махни ги от тук. Не искам да ги виждам. Мисля, че са ужасно грозни.

Лайън я целуна, преди да изпълни желанието й. Когато се върна в леглото им, я притисна в обятията си. Бе възнамерявал да й каже, че барон Сталински е в Лондон, но реши, че утре ще е по-подходящо да й съобщи неприятната вест.

Той знаеше, че Кристина смяташе, че имат повече време, за да подготви плана си. Рожденият й ден бе преди две седмици и тя бе решила, че барона има други задачи, които го държат далеч от Англия.

Лайън духна свещите и затвори очи. Не можеше да си спомни кога за последно бе толкова изтощен. Тъкмо се канеше да заспи, когато усети, че Кристина го побутва.

— Лайън? Ще ми обещаеш ли нещо?

— Всичко, любима.

— Никога не ми подарявай бижута.

Той въздъхна заради нелепата й молба.

— Обещавам.

— Благодаря ти, Лайън.

— Кристина?

— Да.

— Обещай ми, че винаги ще ме обичаш.

— Обещавам.

Той долови веселието в гласа й и неочаквано осъзна, че не е чак толкова изморен.

— Кажи ми, че ме обичаш — заповяда той.

— Моят Лайън, обичам те, и ще продължа да те обичам завинаги.

— Един мъж не може да иска повече — заяви Лайън, като я завъртя, така че да се озове лице в лице с него.

Смяташе да се люби бавно и сладко с жена си, но в крайна сметка беше бурно, необуздано и напълно задоволяващо единение.

Завивките и възглавниците бяха на пода. Кристина заспа, покрита само от тялото на Лайън. Той бе толкова доволен, че все още не искаше да заспива. Искаше да запечата момента в съзнанието си, защото инстинктите му нашепваха, че тази нощ е затишие пред буря.