Джули Гарууд
Дамата на Лайън (11)

Глава 10

Дневникът на Джесика: 1 октомври 1795

„Татко бе невероятно щастлив да ме види. Смяташе, че Едуард ми е позволил да го посетя и няколко дни не му казах истината. Бях прекалено изтощена от пътуването и знаех, че трябва да възвърна силите си, преди да му разкажа за всичко, което ми се бе случило.

Татко ме влудяваше. Идваше в стаята ми, сядаше до леглото ми и говореше само и единствено за Едуард. Постоянно повтаряше, че не съм можела да осъзная каква щастливка съм да се оженя за толкова добър мъж.

Когато не можех да понеса да го слушам повече, избухнах в сълзи. Историята излезе през устните ми като несвързано бръщолевене. Спомням си, че крещях на баща си. Той реши, че съм си загубила ума и съчинявам лъжи за съпругът си.

Опитах отново да говоря с него. Но той бе решил да бъде на страната на Едуард. Тогава чух от един слуга, че е изпратил вест на Едуард да дойде и да ме прибере.

В отчаянието си, написах всичко, което бях преживяла в писмо, като не споменах само, че нося внука му. Оставих писмото в сандъка със зимните дрехи на баща ми, надявайки се, че той няма да го намери, докато не минат няколко месеца.

Ако му бях признала за теб, Кристина, той щеше да реши, че деликатното ми състояние е причината за обвиненията ми.

Започнах да правя планове да отида при сестра си, Патрисия. Тя живееше със съпруга си в колониите. Не посмях да взема камъните със себе си. Патрисия беше като хрътка, щеше да ги намери. Откакто я помнех, винаги е била любопитна, дори четеше всичките ми писма. Не, не можех да рискувам да взема скъпоценностите със себе си. Бяха прекалено важни. Взех ги с намерението да ги върна на изстрадалия народ в кралството на Едуард. Той ги бе ограбил и аз смятах да въздам справедливост.

Скрих бижутата в кутия, след това изчаках да се стъмни и отидох в градината. Зарових я в лехата с цветя, Кристина.

Погледни под кървавите рози. Ще намериш кутията там.“

Булката бе изнервена през цялото време на дългата венчална церемония. Лайън стоеше до нея, държейки ръката й в здрава хватка, за да не й позволи да помръдне… или да избяга.

Той се усмихваше толкова широко, че тя дори си помисли, че може да си е изгубил ума. Да, той истински се наслаждаваше на себе си. Ако по природа Кристина бе надарена с подозрителна натура, сега би си помислила, че страха й бе истинската причина за щастието му.

Настроението му значително се помрачи, когато тя отказа да повтори клетвата „докато смъртта ни раздели“. Когато обаче осъзна, че свещеникът с лилавата шапка на главата няма да продължи, докато не чуе думите, и след като Лайън започна да стиска силно ръката й, тя най-после прошепна думите, които искаха от нея.

Позволи на Лайън да види гнева й, задето я е накарал да лъже светия човек, но той изглежда не се притесни от смръщеното й изражение. Намигна й леко и на лицето му цъфна ленива усмивка. Не, въобще не се разтревожи заради гнева й.

Мъжът просто бе прекалено голям диктатор.

Воините обичаха да става винаги на тяхното, Кристина го знаеше. Някои повече от други. Все пак той беше лъв и току-що бе пленил своята лъвица.

Когато напуснаха църквата, Кристина се облегна на ръката му. Тревожеше се заради роклята си, убедена, че дори малко необмислено движение ще разкъса деликатната дантела на деколтето и ръкавите й. Леля Хариет я изненада, като сама се зае с роклята, ангажирайки три прислужници, които да я шият денонощно, за да е готова навреме за събитието и да бъде направена точно така, както я искаше.

Роклята бе много красива и все пак непрактична. Лейди Диана й бе казала, че ще носи роклята само веднъж, а после трябва да я прибере.

За Кристина това бе такова разточителство. Дори спомена този факт пред съпруга си, но той само се засмя, стисна ръката й и й каза да не се тревожи. Имал достатъчно пари, че да й прави такава рокля всеки ден до края на живота й.

— Защо всички ни крещят? — попита Кристина. Тя стоеше на най-горното стъпало пред вратите на църквата заедно с Лайън. Пред тях имаше огромна тълпа хора, които никога не бе виждала, и вдигаха толкова шум, че едва успя да чуе отговора на Лайън.

— Приветстват ни, любима, не ни крещят. — Той се наведе и я целуна по челото, а приветствията на мига станаха по-шумни. — Радват се за нас.

Кристина погледна към него, за да му каже, че не разбира защо някакви непознати ще се радват за тях, но нежното изражение на лицето му я накара да забрави всичките си мисли, да забрави тълпата и шума. Тя инстинктивно се облегна на него. Лайън обви ръце около талията й. Явно разбираше колко много се нуждае от докосването му точно в този момент.

Тя спря да трепери.

— Беше прекрасна церемония — обяви леля Хариет точно зад Кристина. — Лайън, отведи я в каретата. Кристина, да не забравиш да помахаш на гостите. Сватбата ви ще е събитието на сезона. Усмихни се, Кристина. Ти си новата маркиза на Лайънууд.

Лайън пусна съпругата си с нежелание. Леля Хариет бе хванала ръката на Кристина и се опитваше да я насочва надолу по стълбите. Лайън знаеше, че леля му ще направи това, което е решила, дори това да значеше да започне война.

Кристина отново изглеждаше объркана. Нищо чудно, помисли си Лайън. Леля му кръжеше около тях като граблива птица над плячката си. Освен това бе облечена като птица — беше се нагласила в рокля в светложълт бонбонен цвят, и не спираше да вее лимоненожълтото си ветрило пред лицето на Кристина, докато й даваше нареждания.

Диана стоеше зад Кристина, опитвайки се да подреди дългия шлейф на сватбената рокля. Кристина се обърна назад, усмихна се на малката сестра на Лайън и след това отново погледна към тълпата.

Лайън пое ръката й и я поведе към каретата. Кристина постоянно си напомняше инструкциите на леля Хариет. Помаха на всички непознати, наредени по улицата.

— Жалко, че майка ти не успя да присъства на церемонията — прошепна тя на Лайън, когато потеглиха. — И моята леля Патрисия ще бъде ядосана — добави тя. — Наистина трябваше да я изчакаме да се върне от провинцията, Лайън.

— Ядосана, защото е изпуснала сватбата ти, или ядосана, защото се венча за мен? — попита той, а в гласа му нямаше и помен от веселие.

— Страхувам се, че ще е ядосана поради двете причини — отвърна Кристина. — Лайън, надявам се, че ще се държиш добре с нея, когато дойде да живее с нас.

— Ти да не си се побъркала? Графинята няма да живее с нас, Кристина — каза той. Гласът му бе станал изключително остър. Той си пое дълбоко дъх, преди да каже: — Ще говорим за леля ти по-късно. Съгласна ли си?

— Както желаеш — отвърна Кристина. Беше объркана от начина, по който настроението му се смени, но реши да не го разпитва. По-късно щяха да се изяснят.

Приемът бе планиран набързо, но резултатите бяха повече от задоволителни. Стаите бяха осветени от стотици свещи, по масите имаше наредени свежи цветя, слуги, облечени в официални черни ливреи, обикаляха между гостите със сребърни подноси с напитки. Гостите се разхождаха из градините зад къщата, а навалицата, както я нарече леля Хариет, бе толкова голяма, че нямаше никакво съмнение, че приемът бе пожънал пълен успех.

Лайън отведе Кристина на горния етаж, за да се запознае с майка му. Не беше особено приятна първа среща. Майката на Лайън дори не я погледна. Даде благословията си на Лайън и започна да говори за другият си син, Джеймс. Лайън измъкна Кристина от мрачната стая на майка му по средата на една от историите й. Той се бе намръщил, но щом вратата се затвори зад тях, усмивката бавно се върна на лицето му.

Кристина реши, че трябва да говори с Лайън за майка му при първият удобен случай. Каза си, че той е занемарил отношението си към нея, и реши, че вероятно той не знае какъв е неговият синовен дълг. Да, щеше да говори с него и да му покаже правилния път.

— Не се мръщи, Кристина — каза Лайън, докато слизаха отново надолу. — Майка ми е добре.

— Ще е по-добре, когато дойде да живее с нас — отбеляза тя. — Аз ще се погрижа за това.

— Какво?

Ужасеният му вик привлече няколко любопитни погледа към тях. Кристина се усмихна на съпруга си.

— Ще говорим за това по-късно, Лайън — каза му тя. — Все пак това е сватбеният ни ден и точно днес не бива да се караме. О, виждаш ли Рон, застанал е до сестра ти? Виждаш ли само как гледа младите мъже, които се опитват да привлекат вниманието й?

— Виждаш само това, което искаш да видиш — каза й Лайън. Щом влязоха в залата, той я притисна към себе си, защитавайки я като истински воин, докато гостите им ги обграждаха.

— Не, Лайън — възрази му тя измежду поздравите, — ти си този, който вижда само това, което иска да види — обясни тя. — Искаше да се ожениш за принцеса, нали?

Сега пък какво, за бога, имаше предвид с тези думи? Лайън тъкмо щеше да я попита, когато следващия й въпрос привлече вниманието му.

— Кой е този срамежлив джентълмен, който наднича иззад ъгъла, Лайън? Изглежда така, сякаш не е сигурен дали да влезе, или не.

Лайън се обърна и видя приятеля си Брайън. Привлече вниманието му и му махна да дойде при тях.

— Брайън, радвам се, че успя да дойдеш. Това е жена ми Кристина — добави той. — Мила моя, запознай се с Брайън. Той е собственик на таверната „Черния Брайън“ в другия край на града.

Кристина направи реверанс, след което се пресегна и стисна ръката на плахия мъж. Той й предложи лявата си ръка, искайки да й спести неудобството от гледката на липсващата му дясна длан, но Кристина обви пръсти около осеяната с белези китка и се усмихна толкова мило на Брайън, че мъжът едва успя да си поеме дъх.

— За мен е чест да се запознаем, Черен Брайън — обяви тя. — Слушала съм много за вас, сър. Историите за смелостта ви са много интересни.

Лайън веднага се подразни.

— Скъпа моя, не съм ти разказвал нищо за Брайън — отбеляза той.

Брайън се изчерви. Никога толкова изтънчена дама не му бе обръщала внимание. Той подръпна вратовръзката си, разваляйки възела, за който бе прекарал часове в опити да го направи перфектен.

— Определено бих искал да знам къде сте чула името ми — каза той.

— О, Рон ми разказа всичко за вас — отвърна тя с усмивка. — Също така ми каза, че следващият петък вечер ще дадете на Лайън задната си стаичка за една игра на карти.

Брайън кимна. Лайън се намръщи.

— Рон говори прекалено много — промърмори той.

— Това ли е дамата, за която Майк ни разказваше истории, Лайън? — попита Брайън. — Не, не може да е тя. Тя не изглежда достатъчно силна, че да хвърли мъж…

Брайън най-после забеляза, че Лайън поклаща глава и веднага млъкна.

— Кой е Майк? — поинтересува се Кристина.

— Моряк, който от време на време изпълнява заръките ми — отвърна Брайън. Лицето му се озари от нова усмивка. — Той разказва най-невероятни истории…

— Брайън, иди си вземи нещо за ядене — нареди му Лайън. — А, ето го и Рон. Рон? Отведи Брайън в трапезарията.

Кристина зачака да остане насаме с Лайън, за да го попита защо изведнъж стана толкова раздразнен.

— Аз ли казах нещо, което те разстрои?

Лайън поклати глава.

— Вече не мога да понасям тази тълпа. Нека да тръгваме. Искам да остана насаме с теб.

— Сега ли?

— Сега — обяви той. За да й покаже, че наистина мисли това, което казва, той я хвана здраво за ръката и я поведе към входната врата.

Леля Хариет спря пред тях на най-долното стъпало.

Кристина бе достатъчно честна да изглежда разкаяна. Лайън, обаче, изглеждаше раздразнен.

Хариет не мръдна от мястото си. На Лайън му заприлича на центурион, сложила ръце на кръста и с изпъчени напред гърди като солидна броня.

Неочаквано на лицето й грейна усмивка.

— Наредих да отнесат багажа на Кристина в каретата ти, Лайън. Издържа час повече, отколкото очаквах.

Леля Хариет прегърна топло Кристина и я пусна.

— Бъди нежен тази нощ — нареди тя на Лайън.

— Ще бъда — обеща Кристина.

Лайън и леля му я изгледаха удивено.

— Тя говореше на мен, Кристина — сухо й заяви Лайън.

— Само не бива да забравяш, че Лайън вече е твой съпруг, мила моя — зачервено й каза леля Хариет. — Щом си напомняш това, няма да има от какво да се боиш.

Кристина нямаше ни най-малка идея какво се опитваше да й кажа жената. Тя продължаваше да я гледа и да кима знаещо с глава, а погледът й както винаги бе остър като на орел.

Неочаквано Лайън я вдигна на ръце, внесе я в каретата и я постави в скута си. Кристина обви ръце около тила на съпруга си, отпусна глава на рамото му и въздъхна доволно.

Той се усмихна над главата й.

Никой от тях не каза и дума, докато пътуваха. Просто се прегръщаха и се наслаждаваха на блажната тишина.

Кристина не знаеше накъде отиват, но не я бе грижа особено за това. Най-после бяха сами и само това имаше значение за нея.

— Кристина, изглежда днес не се боиш от тясното пространство в каретата — отбеляза Лайън. Той потърка гальовно брадичка в челото й. — Преодоля ли страха си?

— Не мисля, че съм — отвърна Кристина. — Но когато ме държиш близо до себе си и щом затворя очи, забравям всичките си тревоги.

Така беше, защото му вярваше, осъзна Лайън.

— Обичам да си откровена с мен, Кристина — каза й той. — И сега, след като си моя съпруга, винаги трябва да ми казваш истината — добави той с намерението да повдигне темата за любовта и доверието.

— Нима някога не съм ти казвала истината? — попита Кристина и се отдръпна леко от него, за да го погледне в лицето. — Защо ме гледаш толкова недоволно? Нима някога съм те лъгала?

— Като първо за Съмъртън — посочи й Лайън.

— За кой?

— Именно — отвърна той. — Каза ми, че семейство Съмъртън те е отгледало, но и двамата знаем, че това е лъжа.

— Измислица — поправи го тя.

— Има ли разлика?

— Донякъде.

— Това не е отговор, Кристина — каза Лайън, — а увъртане.

— О!

— Е?

— Какво „е“? — попита Кристина. След това загали тила му в опит да отвлече вниманието му. Това бе брачната им нощ. Със сигурност не искаше да го лъже отново.

— Смяташ ли да ми кажеш вече истината за миналото ти? След като Съмъртън не съществуват…

— Много си упорит — промърмори Кристина, омекотявайки думите си с бърза усмивка. — Много добре, Лайън. След като съм твоя съпруга, предполагам, че трябва да ти кажа пълната истина.

— Благодаря ти.

— Няма защо, Лайън.

Тя се облегна отново на рамото му и затвори очи. Лайън я почака няколко минути да продължи, преди да осъзнае, че според нея, дискусията им е приключила.

— Кристина? — попита раздразнено той — Кой се грижеше за теб, когато беше малко момиче?

— Сестрите.

— Кои сестри?

Кристина игнорира нетърпението в гласа му. Ума й работеше усилено, за да роди нова измислица.

— Сестра Вивиан и сестра Дженифър, най-вече — каза тя. — Живеех в манастир във Франция. Много защитена територия. Не помня кой ме отведе там. Бях много малка. Сестрите бяха като майки за мен, Лайън. Всяка нощ ми разказваха прекрасни истории за местата, които са виждали.

— Истории за бизони? — попита той, усмихвайки се на искреността в гласа й.

— В интерес на истината, да — отговори тя и продължи да си измисля. Освен това реши да не се чувства гузна, задето заблуждава съпруга си. Мотивите й бяха достатъчно почтени. Лайън само щеше да се разстрои от истината.

Все пак той бе англичанин.

— Сестра Франсис ми нарисува рисунка на бизон. Някога виждал ли си бизон, Лайън?

— Не — отговори той. — Разкажи ми сега за този манастир — притисна я той. Ръцете му галеха утешително гърба й.

— Е, както казах, беше доста изолиран. Огромни стени обграждаха сградата. Бях много разглезено и все пак послушно дете. Сестра Мери ми разказа, че познавала майка ми и по тази причина ме взели при тях. Бях единственото дете в манастира.

— Научи ли се да се защитаваш? — попита той мило.

— Сестра Вивиан смяташе, че една жена трябва да знае как да се защитава. Там нямаше мъже, които да ни пазят. Затова беше разумно решение.

Обяснението на Кристина имаше смисъл. Отговори на въпроса му защо не познава английските закони, за предпочитанията й да ходи без обувки и за това къде е виждала бизон. О да, тя обясни много неща. Беше убедителна и логична.

Той не се върза на лъжите й нито за миг.

Лайън се облегна назад и се усмихна. Прие факта, че трябва да мине време, преди Кристина да му се довери и да му сподели истината. Разбира се, бе много вероятно той сам да научи всичко, преди тя да се накани да му го разкаже.

Лайън осъзна иронията в това. Беше решен да не позволи Кристина да научи какво е било миналото му. Искаше да скрие греховете си от нея, и все пак, той я преследваше както куче преследва заек, изисквайки от нея да му разкаже всичко за себе си.

Но не той беше този, който настояваше да си иде у дома. Тя беше. И Лайън знаеше, че въображаемият манастир не беше истинската й дестинация.

Тя нямаше да отиде никъде.

— Лайън, стискаш ме толкова силно, че едва дишам — скара му се Кристина.

Той веднага отпусна хватката си.

Малко след това стигнаха до края на пътуването си. Лайън я пренесе през прага на градската си къща, пресече празното фоайе и се отправи нагоре по стълбището. Кристина едва отвори очи, за да се огледа наоколо.

Спалнята му бе подготвена за тях. Няколко свещи огряваха стаята с мека светлина от двете нощни шкафчета до леглото. Завивките бяха отметнати върху голямото легло. В другия край на стаята в камината бумтеше силен огън, който бе прогонил хладния въздух от помещението.

Лайън я положи на средата на леглото и я загледа дълго, усмихвайки се до уши.

— Изпратих целият персонал да подготви имението ни в провинцията, Кристина. Напълно сами сме — обясни той и коленичи, за да свали обувките й.

— Това е брачната ни нощ — каза Кристина. — Първо аз трябва да те съблека. Така се прави, Лайън.

Тя изхлузи пантофките си и застана пред него. Лайън развърза вратовръзката си, а тя му помогна да свали сакото.

Когато смъкна ризата му и посегна към токата на колана му, Лайън вече едва се сдържаше да стои неподвижно. Кристина се усмихна, виждайки как се стегнаха мускулите на корема му, щом го докосна. Щеше да продължи да го съблича, но Лайън обви ръка около кръста й, притисна я към гърдите си и завладя устните й в страстна целувка.

За една дълга минута те си позволиха да се вкусват с езици, да се докосват с ръце и да си шептят любовни слова.

Лайън се бе зарекъл, че тази нощ ще действа бавно, за да дари удоволствие първо на нея, и знаеше, че ако не се отдръпне веднага от нея и не й помогне да се съблече, щеше да скъса още една от роклите й.

Когато той откъсна устните си от нейните, Кристина трепереше. Гласът й сякаш се бе изпарил, затова й се наложи да го побутне към леглото. Когато той седна, тя събу ботушите и чорапите му.

След това застана на платформата пред краката му и бавно измъкна ръце от ръкавите си. Задачата й бе доста трудна, тъй като очевидно не можеше да откъсне поглед от Лайън, за да вижда какво прави.

— Ще се наложи да ми помогнеш със задната част на роклята — каза тя, и се усмихна, защото гласа й прозвуча странно дори и в нейните уши.

Когато му обърна гръб, Лайън я издърпа да седне в скута му. Тя се прибори с желанието да се облегне назад върху него, нетърпелива да свали сърбящата рокля от гърба си. Кристина се пресегна назад, но успя да откопчае само една кукичка, преди Лайън да избута ръцете й.

— Остави на мен — каза той дрезгаво.

Той развали прическата й, и тежките, целунати от слънцето къдрици се свлякоха до кръста й. Кристина простена от удоволствие. Пръстите на Лайън я караха да трепери. Той бавно отметна косата през рамото й, целувайки нежно тила и едва тогава се зае с нелеката задача да откопчае миниатюрните кукички.

Сърцето запрепуска лудо в гърдите му. Ароматът й бе толкова привлекателен, толкова прекрасно женствен. Искаше му се да зарови лице в златните й къдрици. И вероятно щеше да се поддаде на това свое желание, ако тя не се движеше толкова нетърпеливо и неспокойно върху възбудата му.

Лайън най-после успя да разтвори роклята до кръста й. Тя носеше бяла долна риза, но коприната лесно се освободи, щом той плъзна ръце под нея. Дланите му откриха гърдите й и той ги обгърна с ръце, придърпвайки я да се облегне на гърдите му.

Кристина се изви срещу него. Палците му замилваха зърната й, карайки дъхът да заседне в гърлото й. Кожата й настръхна, щом гърбът й се отърка в меките косъмчета по гърдите му.

— Чувствам те толкова добре, любов моя — прошепна Лайън.

Лекичко захапа меката част на ухото й, докато смъкваше роклята. Повдигна я за кратко, колкото да смъкне дрехата по бедрата й.

Кристина бе прекалено слаба, за да му помогне. Бедрата й се движеха срещу неговите. Лайън реши, че действията й са много порочни. Отново я целуна по тила, а след това и по рамото.

— Кожата ти е толкова гладка, толкова мека — каза й той.

Кристина се опита да говори с него, да му каже колко голямо удоволствие й доставя, но ръката му се плъзна между бедрата й, карайки я да забрави всичките си мисли. Палецът му замилва нежната пъпка отново и отново, докато сладкото мъчение не я превзе напълно. Простена високо. Когато пръстите му проникнаха в нея, тя се опита да избута ръката му. Лайън обаче отказваше да прекрати сладкото мъчение и скоро тя напълно се остави в ръцете му, неспособна да мисли за нищо друго, освен за удоволствието. Това бе единственият начин, по който можеше да реагира на огъня бушуващ в нея.

— Лайън, не мога да спра.

— Не се бори, Кристина — прошепна й Лайън. Той умишлено загърбваше удоволствието, докато тя не откриеше своето. Кристина се изви срещу него и отново изкрещя името му.

Лайън можеше да почувства тръпките, разтърсващи тялото й. Младият мъж не помнеше как е свалил останалата част от дрехите си, не помнеше дали бе нежен или груб, като я дръпна от скута си и я положи в средата на леглото.

Косата й се разстла по възглавницата, изглеждайки почти сива на светлината на свещите. Тя бе толкова красива. Все още носеше белите си чорапи. Може би се бе усмихнал, виждайки ги, не беше особено сигурен, защото нажеженото до бяло желание го бе превзело напълно.

Той се наведе над нея, заставайки между бедрата й, и обви ръцете си около нея. Плени устните й в целувка и проникна в нея.

Кристина обви крака около кръста му, придърпвайки го дълбоко в себе си. Поемаше всеки негов тласък жадно, извивайки се всеки път, щом се отдръпнеше от нея.

— Обичам те, Кристина.

Тя не можеше да му отговори. Сладкият екстаз я бе завладял напълно. Чувстваше се като желе в силните му ръце, можеше единствено да се държи за него, докато бурята отминеше.

Лайън бавно се върна в реалността. Искаше му се никога повече да не помръдва. Дишаше плитко и накъсано.

— Тежа ли ти, любов моя? — попита той и се опита да се раздвижи.

— Не — отвърна му Кристина. — Но сякаш леглото ме поглъща.

Лайън се повдигна на лакти, за да могат ръцете му да поемат по-голямата част от теглото му. Краката му бяха преплетени с нейните и той леко подви колене, за да облекчи натиска.

Гласът му бе нежен, когато каза:

— Кажи думите, Кристина. Искам да ги чуя.

Тъй като очакваше да му каже, че го обича, бе напълно неподготвен да види сълзите й.

— Скъпа? — попита той, улавяйки първата солена капка с палеца си. — Всеки път ли ще плачеш, щом се любим?

— Явно не мога да се сдържа — прошепна тя между риданията. — Караш ме да се чувствам толкова прекрасно.

Лайън я целуна отново.

— Звучиш така, сякаш изповядваш ужасен грях — каза й той. — Толкова ли е ужасно, че се чувстваш прекрасно?

— Не.

— Обичам те. Време и ти да ми кажеш думите, които искам да чуя. Много си упорита, знаеш ли?

— Ти не обичаш мен — прошепна Кристина. — Обичаш…

Той запуши устата й с ръка.

— Ако кажеш, че обичам принцесата, а не теб, аз ще…

— Какво ще направиш? — попита го, когато отмести ръка от устните й.

— Ще бъда ужасно разочарован — заяви той, дарявайки я с крива усмивка.

Кристина също се усмихна на съпруга си. Лайън се претърколи от своята страна на леглото и я притисна към гърдите си.

— Лайън?

— Да?

— Винаги ли ще се чувствам така, сякаш душата ми се е обединила с твоята?

— Надявам се — каза той. — Много малко хора имат късмета да споделят това, което ние…

— Това е съдба — каза тя и изтри сълзите си с ръка. — Може да ми се смееш колкото си искаш, но нашата съдба е да бъдем заедно. Освен това, никоя друга жена няма да те притежава.

Лайън се засмя.

— Нима? — попита той.

— О, да. Ти си негодник. Съсипа репутацията ми, само и само да стане на твоето.

— Но теб не те е грижа какво мислят хората за теб, нали, Кристина?

— Понякога ме е грижа — призна тя. — Жалко е, нали? Но наистина ме е грижа какво мислиш за мен.

— Радвам се — отвърна Лайън.

Кристина затвори очи с въздишка. Последното, което си спомняше бе, че съпругът й зави и двамата със завивката.

Лайън си помисли, че тя изглежда като доволно коте, така сгушена до него. Знаеше, че няма да успее да спи дълго. Познатото напрежение започна да се стяга на възел в стомаха му. Кошмарите със сигурност щяха да го навестят отново. Не бяха пропускали нито една нощ от две години насам. И, разбира се, тревожеше се за Кристина. Не искаше да я плаши. Не, знаеше, че трябва да отиде долу и да срещне миналото си там, в усамотението на библиотеката си.

Затвори очи, само за миг, искайки да запази топлината й още малко.

И това бе последната му мисъл до сутринта на другият ден.