Джули Гарууд
Дамата на Лайън

Пролог

Черните хълмове, Америка 1797

Беше време да потърси видението.

Шаманът чакаше Великия дух да му изпрати знак. Изминал бе месец, след него още един, а боговете продължаваха да го игнорират. Но шаманът бе търпелив мъж. Продължи ден след ден да отправя молитвите си, без да се оплаква, и чакаше смирено те да бъдат чути.

Вече четири нощи подред луната бе забулена в гъста мъгла и старият шаман знаеше, че времето е настъпило. Великия дух го бе чул.

Започна веднага с приготовленията. След като събра свещените си прахове и взе дрънкалката и барабана си, той бавно се заизкачва нагоре към върха на планината. Бе мъчително пътуване, затруднено още повече от напредналата му възраст и гъстата мъгла, която със сигурност бе изпратена от злите духове, за да тестват решителността му.

Веднага щом достигна билото на планината, старецът накладе малък огън в центъра на издатината с изглед към долината на Битълрууд. Седна на земята до огъня с лице, обърнато към слънцето, и посегна към праховете си.

Първо изсипа в огъня шепа билки. Знаеше, че злите духове мразят острите миризми и ароматът ще ги накара да спрат да вършат злини и да слязат от планината.

На сутринта мъглата изчезна от върховете на планината, знак от Великия дух, че злите сили са били прогонени. Той отмести билките настрани и започна да ръси тамян в огъня. Примесен с прерийна трева, той ухаеше сладко. Създаден от добрите духове тамянът пречистваше въздуха.

Три дни и три нощи, шаманът остана на върха на планината, подклаждайки огъня. Той постеше и се молеше, а на четвъртата сутрин посегна към дрънкалката и барабана си. Започна да припява монотонна песен, която да призове при него Великия дух.

Чак в късните часове на нощта саможертвите, които шаманът бе направил, бяха възнаградени. Великия дух се яви в съня му. Докато старецът спеше, умът му ненадейно бе пробуден от видение.

Слънцето се показваше на нощното небе. Видя черна точка, която се уголемяваше, докато не придоби формата на стадо бизони. Великолепните животни тръгнаха през облаците към него. Сив орел с величествени бели криле прелетя през небосвода, повеждайки животните.

Докато бизоните се приближаваха, някои от тях придобиха лицата на предците на стареца, които бяха преминали в отвъдното. Той видя баща си, майка си и брат си. Изведнъж стадото се раздели на две, а в средата му се появи величествен планински лъв. Козината на животното бе чисто бяла, без съмнение бе творение на Тъндърболт^[1], а Великия дух му бе дал очи, сини като небето.

Главите на бизоните се приведоха към лъва, преди сънят да изчезне неочаквано.

 

 

На следващата сутрин старецът се върна в селото си. Сестра му му бе приготвила храна. Веднага щом се нахрани, той отиде при вожда на племето дакота, могъщият воин Сивия орел. Каза на своя вожд само това, че трябва да продължи да води своите хора. Останалата част от видението запази за себе си, тъй като истинското значение на видяното все още не се бе разкрило пред него. После се прибра в своето типи, решен да нарисува видението си, за да не го забрави. Приготви боите и на мека еленова кожа нарисува кръгът от бизони. В центъра му изобрази приближаващия се лъв, като се постара козината му да бъде напълно бяла, а очите му сини като лятното небе. Когато привърши, той остави рисунката да изсъхне преди да навие кожата и да я прибере на сигурно място.

Сънят продължаваше да преследва шамана. Беше се надявал, че той ще му донесе успокоителна вест, която да смири духа на вожда му. Сивия орел страдаше. Шаманът знаеше, че приятелят му иска да предаде водачеството на някой по-млад, на някой доказан воин. Сърцето на вожда не беше вече с племето, откакто му бяха отнели дъщерята и синът й. Той бе изпълнен с мъка и гняв.

Възрастният човек не можеше да предложи утеха на приятеля си. И колкото и да се стараеше, не можеше да заличи мъката му.

От тази мъка се роди и легендата.

 

 

Мери, дъщерята на Сивия орел, и нейният син се бяха върнали от света на мъртвите. Жената от племето дакота знаеше, че семейството й смята, че тя и Белия орел са били убити. Сивия облак, копеле, водач на група отцепници умишлено бе започнал битка близо до коритото на една буйна река. Там, на брега, бе оставил дрехите на Мери, надявайки се, че съпругът й ще повярва, че жена му и синът му са се удавили в пенещите се води на реката.

Племето все още бе потънало в скръб. Макар да имаше чувството, че е изминала цяла вечност, от изчезването й бяха минали едва единадесет месеца. Тя внимателно ги бе преброила, като всеки месец поставяше по една черта на червена пръчка. Точно днес се навършваха единадесет месеца, помисли си, поглеждайки към пръчката. Оставаха още два, за да се отброи пълна година по сметките на племето дакота.

Прибирането у дома щеше да бъде трудно. Племето щеше да посрещне с радост Белия орел отново в семейството. Мери не се тревожеше за сина си. Все пак той бе първият внук на техния вожд, Сивия орел. Да, те щяха да приветстват завръщането му в семейството.

Нейните страхове и тревоги бяха за Кристина.

Мери инстинктивно прегърна по-силно новата си дъщеря.

— Скоро, Кристина — нежно прошепна тя на детето. — Много скоро ще се приберем у дома.

Кристина обаче не обръщаше много внимание на това, което й казваше майка й.

Тя бе двегодишно игриво момиченце, което се опитваше да се изплъзне от скута на майка си, за да върви до по-големия си брат. Шестгодишният син на Мери вървеше пред тях, държейки поводите на кобилата, докато слизаха надолу към долината.

— Бъди търпелива, Кристина — прошепна й Мери. След това отново я притисна към себе си, сякаш й се извиняваше за това, че й дава заповеди.

— Орел — детето изписка името на брат си.

Белия орел се обърна, щом сестричката му го повика. Той й се усмихна и поклати глава.

— Прави това, което ти нарежда майка ни — каза й той.

Кристина предпочете да не обърне внимание на думите му. Тя отново се опита да се изхлузи от скута на майка си. Момиченцето просто бе прекалено малко, за да разбира какво се иска от него. И макар от гърба на коня до земята да имаше доста голямо разстояние, Кристина очевидно не се боеше от височината.

— Моят Орел — извика тя с цяло гърло.

— Брат ти трябва да ни отведе до селото, Кристина — каза Мери, стараейки се гласът й да бъде тих, за да усмири палавото дете.

Неочаквано Кристина се обърна, за да погледне майка си. Сините й очи светеха пакостливо. Мери не успя да сдържи усмивката си, когато видя недоволното изражение на лицето на дъщеря си.

— Моят Орел — изписка тя отново, гледайки към майка си.

Мери кимна бавно.

— Да, твоят Орел — съгласи се Мери с въздишка.

О как й се искаше Кристина да се научи да не повишава глас. Досега всичките й опити да я научи бяха претърпели провал. Тя бе толкова дребничка и все пак бе надарена с глас толкова силен, че разклащаше листата на дърветата.

— Моята мама — писна след миг Кристина, сграбчвайки Мери с мъничките си пухкави пръстчета.

— Да, твоята мама — отвърна Мери. Тя целуна дъщеря си и отметна сребристо-русата коса от мъничкото й личице. — Твоята мама — повтори тя, прегръщайки я с обич.

Успокоена от ласката, Кристина се облегна на гърдите на майка си и се заигра с една от плитките на Мери. Хващайки възела й, пъхна палец в устата си, затвори очи и започна лекичко да прокарва края на плитката пред нослето си. Само след минути бе заспала дълбоко.

Мери издърпа бизонската кожа над главичката на детето, за да му пази сянка от изгарящото лятно слънце. Кристина очевидно бе изтощена от дългото пътуване. А и бе преживяла толкова много през последните три месеца. За Мери бе цяло чудо, че детето въобще може да заспи.

Кристина бе започнала да върви постоянно след Белия орел. Имитираше всяко негово движение, но, както бе забелязала Мери, детето винаги държеше и нея под око. Първата й майка вече я бе изоставила и Мери знаеше, че Кристина се тревожи да не би тя и Белия орел също да изчезнат. Малкото момиченце бе започнало да изпитва чувство за собственост към тях и Мери се надяваше, че с времето това чувство ще изчезне.

— Наблюдават ни от клоните на дърветата — обърна се Белия орел към майка си. Момчето спря, за да види реакцията й.

Тя кимна.

— Продължавай, сине. И помни, спри чак когато стигнеш до най-високото типи.

Белия орел се усмихна.

— Все още помня кое е типито на дядо — каза той. — Нямаше ни само единадесет месеца — добави, сочейки към червената пръчка.

— Щастлива съм, че помниш — каза му Мери. — А спомняш ли си колко много обичаш баща си и дядо си?

Момчето кимна. Изражението му обаче стана замислено.

— Ще бъде трудно за баща ми, нали?

— Той е мъж на честта — обяви майка му. — Да, ще му бъде трудно, но след време ще види добротата във всичко това.

Белия орел изпъна рамене, обърна се и продължи надолу по хълма.

Походката му бе походка на воин. Арогантността, събрана във всяка стъпка на момчето, бе същата като на баща му. Сърцето на Мери се изпълни с гордост от сина й. Един ден, когато завършеше обучението си, Белия орел щеше да стане вожд на племето им. Неговата съдба бе да води воините, точно както нейната съдба бе да отгледа детето с млечнобяла кожа, което спеше в ръцете й.

Мери опита да прочисти ума си от всички мисли, за да се подготви за предстоящия сблъсък. Погледът й бе насочен към раменете на сина й, докато момчето ги отведе до центъра на селото. Тя безмълвно каза молитвата, на която я бе научил техния шаман, за да прогони страховете си.

Повече от сто души от племето дакота гледаха към Мери и Белия орел. Никой не каза и дума. Белия орел вървеше само напред, докато не достигна до типито на вожда.

Жените от племето се приближиха, заобикаляйки коня на Мери. На лицата им се четеше удивление. Няколко от тях посегнаха, за да докоснат крака й, сякаш докосването до кожата й щеше да потвърди, че това, което виждат, е истина.

Те я докосваха и въздишаха. Очевидната им привързаност я накара да се усмихне. Вдигна поглед и видя Слънчево цвете, по-малката сестра на съпруга й. Близката й приятелка плачеше, без да крие емоциите си.

Звук сякаш от гръмотевица наруши тишината. Земята потрепери под копитата на десетки коне, препускащи към селото. Воините очевидно бяха уведомени за завръщането на Мери. Черния вълк, съпругът на Мери, бе начело на ездачите.

Платнището пред типито на вожда се отметна, точно когато воините слизаха от конете си. Мери погледна баща си. Сивия орел стоеше на входа и просто я гледаше. На набразденото му от бръчки лице се четеше истинско удивление, но очите му, толкова топли и добри, скоро се изпълниха с емоции.

Сега всички се обърнаха към вожда си. Чакаха го да даде сигнал. Пръв Сивия орел трябваше да приветства Мери и сина й отново в семейството.

Сивия орел се обърна към съпруга на Мери, който току-що бе застанал до него. Мери веднага сведе смирено глава. Ръцете й се разтрепериха и тя си помисли, че сърцето й бие толкова силно, че вероятно ще събуди Кристина. Жената знаеше, че ако погледне към съпруга си, целият й контрол щеше да се изпари. И със сигурност щеше да започне да плаче. Разбира се, това нямаше да е достойно, защото подобни емоции щяха да засрамят гордият й съпруг.

Освен това, нямаше да е честно. Мери обичаше Черния вълк, но откакто се бяха видели за последно, обстоятелствата се бяха променили драстично. Съпругът й трябваше да вземе някои много важни решения, преди да я приеме отново в обятията си.

Изведнъж вождът вдигна ръце към Великия дух. Дланите му бяха обърнати нагоре към слънцето.

Сигналът бе даден. Весели приветствия огласиха долината. Настъпи истински хаос, докато сина на Мери бе прегърнат първо от дядо си, а после и от баща си.

Кристина се размърда в ръцете на Мери. Макар детето да бе покрито с бизонската кожа, няколко от жените забелязаха движението и възкликнаха изненадано.

Черния вълк прегръщаше сина си, но погледа му бе отправен към съпругата му. Мери посмя да го погледне, видя щастливата му усмивка и се опита и тя да му се усмихне.

Сивия орел кимна няколко пъти, показвайки й радостта и одобрението си, след което бавно пристъпи към нея.

Шаманът стоеше до типито си и наблюдаваше срещата им. Вече разбираше защо не бе видял лицата на Мери и Белия орел във видението си. Но значението на останалата част от съня му все още не му се бе разкрило.

— Аз съм търпелив мъж — прошепна той на духовете. — Ще приемам даровете един по един.

Докато шаманът ги наблюдаваше, хората направиха път на вожда си. Воините игнорираха Мери и се събраха около Черния вълк и сина му. Жените обаче се приближиха до нея, тъй като искаха да чуят какво смята да каже вождът на дъщеря си.

Някои от по-ентусиазираните воини започнаха да подвикват весело. Силният шум събуди Кристина.

Детето не бе доволно, че е скрито на тъмно. То хвана бизонската кожа и я отметна от лицето си, точно когато Сивия орел стигна до Мери.

Жената не можеше да каже кой беше по-изненадан. Кристина изглежда бе напълно очарована от огромния мъж, който я гледаше толкова напрегнато. Но също така се чувстваше леко изплашена, защото налапа отново палчето си и силно се притисна към майка си.

Сивия орел дори не се опита да скрие изумлението си. Той погледа известно време детето, след което се обърна към дъщеря си.

— Има доста неща да ни казваш, дъще — заяви той.

Мери се усмихна.

— Много неща бих могла да обясня, татко.

Кристина забеляза усмивката на майка си. Това явно я успокои, защото детето веднага извади палчето от устата си и се огледа любопитно наоколо. Когато забеляза брат си, обграден от непознати мъже, тя протегна двете си ръчички към него.

— Орел — изписка високо тя.

Сивия орел направи крачка назад и се обърна да погледне към внука си.

Кристина очакваше брат й да дойде да я вземе. Когато той не се подчини веднага на призива й, тя се опита да слезе от скута на майка си.

— Моят Орел, мамо — извика детето.

Този път Мери игнорира дъщеря си. Погледа й бе насочен към съпруга й. Изражението на Черния вълк бе твърдо, невъзмутимо. Той стоеше до сина си, краката му бяха раздалечени, за да балансира по-добре, а ръцете му бяха скръстени на гърдите. Мери знаеше, че е чул Кристина да я нарича „мамо“. Детето бе проговорило на сиукски език, както говореше всяко дете в племето дакота, и бе изкрещяло толкова силно, че вероятно всички в селото я бяха чули.

Слънчево цвете пристъпи напред, за да й помогне да слезе. Мери й подаде Кристина, смятайки че може да разчита на приятелката си да задържи детето, но се оказа, че е грешала. Кристина лесно се отскубна от ръцете й и тупна на земята, приземявайки се на дупето си. Преди Слънчево цвете или Мери да успеят да я хванат, малката се хвана за крака на Сивия орел, изправи се и хукна към брат си. Бебешки смях огласи селото.

Никой не знаеше какво трябва да направи с красивото белокожо дете. Няколко от възрастните посегнаха колкото да докоснат златистите й косици, тъй като бяха доста любопитни. Малкото момиченце нямаше нищо против, то застана до брат си, едва достигайки до коленете му, копира стойката му и го хвана за ръката.

И докато Кристина нямаше нищо против да я докосват, тя ясно показа, че не иска никой да се доближава до брат й.

Когато вождът понечи отново да прегърне внука си, Кристина се опита да го избута.

— Моят Орел — извика му тя.

Мери бе ужасена от държанието на дъщеря си. Тя сграбчи Кристина, усмихна се вяло към баща си и прошепна на сина си:

— Отиди с баща си!

Съпругът на Мери се обърна рязко и влезе в типито на Сивия орел.

В мига, в който я отделиха от брат й, Кристина започна да плаче. Мери вдигна детето на ръце и без особен успех се опита да го утеши. Кристина притисна лице към гърлото на майка си, а сълзите й намокриха роклята й.

Приятелките на Мери я наобиколиха. Никоя от тях не смееше да попита за детето, докато то не бъде прието от съпруга на Мери и от вожда на племето, но му се усмихваха и галеха меката му кожа. Няколко жени дори затананикаха приспивни песнички.

Тогава Мери забеляза шамана на племето. Тя побърза да застане пред стареца и да му се поклони, показвайки му уважението си.

— Добре дошла у дома, дете мое — поздрави я той.

Мери едва успяваше да чуе думите на стареца заради пищенето на дъщеря си.

— Липсваше ми, Вакан — каза му тя. Плачът на Кристина стана по-силен и Мери се опита да я успокои — Тихо, миличка — каза й тя.

Тя се обърна отново към шамана.

— Дъщеря ми реве като лъвица. Може би след време ще се научи…

Изуменият поглед в очите на шамана притесни Мери.

— Да не си болен, Вакан? — попита тя разтревожена.

Старецът само поклати глава. Мери забеляза, че ръцете му треперят, когато посегна, за да докосне Кристина.

— Косата й е почти бяла, като цвета на светкавицата — прошепна той.

Неочаквано Кристина се обърна за да погледне шамана. Тя спря да плаче и дори се усмихна на странно изглеждащият мъж, чиито церемониални пера сякаш растяха на главата му.

Мери чу шамана да възкликва. Наистина й изглеждаше болен.

— Новата ми дъщеря се казва Кристина, шамане — каза му тя. — Ако й позволят да остане, тя ще има нужда от име на дакота, както и от твоята благословия.

— Тя е лъвица — обяви шамана. На лицето му се разля широка усмивка. — Тя ще остане тук, Мери. Не се тревожи за детето. Бизоните ще я защитават. Духовете ще се съветват с баща ти и съпруга ти. Имай търпение, дете. Имай търпение.

Мери искаше да разпита по-подробно шамана, но неговото нареждане да бъде търпелива не можеше да се игнорира. Реакцията му към Кристина я обърка, но нямаше как да се замисли по-дълбоко за това, тъй като Слънчево цвете я хвана за ръката и я задърпа към дома си.

— Изглеждаш изтощена, Мери. И със сигурност си много гладна. Ела в моето типи и сподели обяда ми.

Мери кимна и последва приятелката си до дома й. Настаниха на меките одеяла и Мери нахрани дъщеря си, след което й позволи да се разходи из типито.

— Бях далеч толкова дълго време — прошепна Мери. — И все пак, когато се завърнах, съпругът ми не дойде при мен.

— Черния вълк те обича — увери я Слънчево цвете. — Брат ми страдаше за теб, Мери. — Когато Мери не каза нищо, тя продължи: — Все едно си се завърнала при нас от мъртвите. След атаката, когато никой не успя да открие теб или Белия орел, някои решиха, че сте се подхлъзнали и сте се удавили в реката. Черния вълк не повярва на това. Не, вместо това той поведе воините срещу отцепниците, вярвайки, че ще ви открие в лагера им. Когато се върна без теб, бе съсипан от мъка. А сега, когато се върна у дома, Мери, ти водиш със себе си детето на друг мъж.

Слънчево цвете се обърна да погледне към Кристина.

— Знаеш колкото много съпругът ти мрази белите хора, Мери. Мисля, че тя е причината той да не дойде при теб. Защо си приела това дете за свое собствено? Какво се е случило с майка й?

— Майка й е мъртва — отговори Мери. — Това е дълга история, приятелко, и знаеш, че първо трябва да я разкажа на Черния вълк и баща си. Но ще ти кажа едно — добави тя твърдо. — Ако племето застане срещу Кристина, аз ще трябва да си тръгна заедно с нея. Сега тя е моя дъщеря.

— Но кожата й е бяла — възрази Слънчево цвете, удивена от думите на Мери.

— Забелязах какъв е цветът на кожата й — отвърна усмихната Мери.

Слънчево цвете забеляза усмивката й и на свой ред също се засмя. Кристина веднага се закиска заедно с тях.

— Тя е толкова красиво дете — отбеляза Слънчево цвете.

— И ще има добро сърце като майка си — отвърна й Мери.

Слънчево цвете се обърна, за да вдигне глиненото гърне, което Кристина преобърна току-що. Мери й помогна да събере билките, разпръснати от момиченцето.

— Тя е много любопитно дете — каза Мери, извинявайки се заради държанието на дъщеря си.

Слънчево цвете се засмя отново. Типито изглеждаше така, сякаш през него бе минал ураган. Детето отново се закиска, имитирайки звука.

— Не е възможно да не харесаш толкова весело дете — отбеляза Слънчево цвете. Усмивката обаче скоро напусна лицето й. — Но съпругът ти, Мери… Знаеш, че той никога няма да я приеме.

Мери не възрази на приятелката си, но се надяваше, че Слънчево цвете греши. Налагаше се Черния вълк да приеме Кристина като своя дъщеря. Без помощта на съпруга си никога нямаше да успее да спази обещанието, което бе дала на майката на Кристина.

Слънчево цвете не можа да устои на желанието да гушне детето в ръце и посегна към Кристина, но малката я заобиколи и се настани в скута на Мери.

— Бих искала да си почина само за няколко минути, ако се съгласиш да гледаш Кристина вместо мен. Но те предупреждавам — добави Мери, когато Слънчево цвете кимна. — Дъщеря ми постоянно върши пакости. Прекалено любопитна е.

Слънчево цвете получи разрешение от съпруга си Мери и Кристина да останат при тях. Когато се върна, завари Мери дълбоко заспала. Кристина се бе сгушила до корема на майка си. Ръката на Мери обгръщаше бебето. Малката също бе заспала. Малкото й палче бе в устата й, а другата й ръка притискаше една от плитките на Мери към лицето й.

 

 

Майка и дъщеря спаха няколко часа. Слънцето вече залязваше, когато Мери отнесе Кристина до реката. Слънчево цвете ги последва, понесла чисти дрехи.

Малкото момиченце обичаше водата. Денят бе изключително горещ и сега детето се наслаждаваше на прохладната вода, докато го къпеха. Тя дори позволи на Мери да й измие косата, без да вдига много шум.

Мери тъкмо бе излязла от водата с дъщеря си, когато пред нея застана Черния вълк. Той стоеше с ръце, скръстени на гърдите, и предизвикателно изражение на лицето, но Мери все пак успя да зърне нежност в погледа му.

Той я объркваше, давайки й този знак за привързаност. Мери му обърна гръб и облече себе си и Кристина.

Черния вълк я изчака да приключи, след това махна към сестра си, нареждайки й да вземе детето. Слънчево цвете трябваше да откопчи ръцете на Кристина от майка й. Малката започна да пищи, но Мери не посмя да оспори заповедта на съпруга си. Знаеше, че Слънчево цвете ще се погрижи за детето. Щом останаха насаме, Мери се обърна към съпруга си. Гласът й трепереше, докато му разказваше всичко, което се беше случило след отвличането й.

— В началото реших, че техният водач, Сивия облак иска да ни задържи, за да сключи сделка с теб. Знаех, че омразата помежду ви е свирепа, но не подозирах, че има намерение да ни убие. Пътувахме няколко дни, а когато луната беше по-ярка, пътувахме и нощем. Когато най-после направихме лагер в една кафява долина до пътя на белите хора, Сивия облак бе единственият от тях, който ни докосваше. Хвалеше се пред хората си, че ще убие сина и жена ти. Той вини теб, съпруже, за това, че е прогонен.

Черния вълк кимна, когато Мери спря, за да види реакцията му, но той не каза нищо, затова тя си пое дълбоко дъх и продължи.

— Той би сина ни, докато не реши, че вече го е убил. Тогава се обърна към мен. — Гласът на Мери се пречупи. Тя му обърна гръб, отправяйки поглед към реката. — Той се възползва от мен по начина, по който един мъж се възползва от жена, която не го иска — прошепна тя.

След това заплака от срама, който я обхвана в този момент. Спомените разкъсваха сърцето й. Черния вълк се протегна и я прегърна, притискайки я към себе си. Докосването му успя да я успокои на мига. Мери въздъхна. Искаше й се да може да се обърне и също да го прегърне, но знаеше, че трябва да му разкаже всичко, преди да приеме утехата му.

— Между тях избухна спор, тъй като пред нас се появи керван. Сивия облак се противеше, но в крайна сметка останалите решиха да нападнат кервана и да откраднат конете им. Сивия облак остана. Беше бесен, че не са се подчинили на решението му.

Мери нямаше сила да продължи. Тя заплака тихо. Черния вълк изчака няколко минути жена му да продължи с историята си, след което я обърна към себе си. Очите й бяха затворени. Той нежно изтри сълзите от лицето си.

— Разкажи ми останалата част от историята — заповяда той, но гласът му бе нежен като ласката на вятъра.

Мери кимна. Опита се да отстъпи назад, но Черния вълк я задържа в обятията си.

— Синът ти се събуди и започна да стене. Изпитваше ужасяваща болка, съпруже. Сивия облак отиде до сина ни. Издърпа ножа си, канеше се да убие Белия орел. Аз изпищях и се опитах да отида там, доколкото ми позволяваха силите, тъй като краката и ръцете ми бяха завързани с въжета. Проклех Сивия облак, опитвайки се да го предизвикам да насочи гнева си към мен. Това го разсея. Използва юмрука си, за да ме накара да замълча. Силата на удара му ме накара да падна назад. Изгубих съзнание, а когато отворих очи, до мен беше коленичила една бяла жена. Тя държеше в прегръдките си Белия орел. Кристина, нейното бебе, спеше на земята до нея. Съпруже, мислех, че ума ми си прави шега с мен, докато синът ни не отвори очи и не ме погледна. Той беше жив. Бялата жена го бе спасила. Ножът й стърчеше от гърба на Сивия облак.

Не знаех откъде е дошла, докато не се сетих за кервана с каруците. Още от първия миг аз й се доверих, защото видях как се отнася със сина ни. Молих я да вземе Белия орел със себе си, преди хората на Сивия облак да се върнат. Жената не ме изостави, без значение колко настоявах да го стори. Помогна ми да се кача на коня й, вдигна сина ни, полагайки го в ръцете ми и ни поведе към гората, носейки своето бебе на ръце. Жената не проговори повече, докато не спряхме да почиваме няколко часа по-късно.

— Явно боговете са били с нас в онзи ден, защото отцепниците не ни последваха. Джесика, бялата жена, предположи, че може да са убити от хората, които бяха нападнали. Открихме къща, скрита дълбоко в гората, и се скрихме там. Джесика се грижеше за нас. Говореше английски като мисионерите, но все пак бе някак различен. Когато я попитах защо, тя ми отговори, че речта й е такава, защото идва от далечна земя на име Англия.

— Какво се случи с тази жена — попита Черния Вълк.

— Когато настъпи пролетта, Белия орел бе достатъчно добре, за да може да пътува. Джесика възнамеряваше да отведе Кристина долу в долината, а аз да върна сина ти у дома, при теб. Денят преди да тръгнем Джесика излезе, за да събере капаните, които бе заложила предишния ден. Но така и не се върна. Излязох да я търся. Беше мъртва — прошепна Мери. — Беше я нападнала планинска мечка. Смъртта й е била ужасна. Тялото й бе разкъсано, почти неузнаваемо. Тя не биваше да умира по този начин, Черен вълк.

— И затова си довела бялото дете с теб? — попита Черния вълк, вече направил собствените си заключения.

— С Джесика станахме сестри. Тя ми разказа за миналото си, а аз й споделих моето. Дадохме си обещание. Тя ми даде думата си, че ако нещо се случи с мен, тя ще доведе Белия облак обратно при теб. Аз също й дадох обещание.

— Искаш да отведеш детето отново при белите? — попита я Черния вълк.

— Преди това трябва да отгледам Кристина — обяви Мери.

Черния вълк изглеждаше изумен от думите на жена си. Мери спря за миг, преди да продължи.

— Джесика не искаше Кристина да се върне у дома, на мястото, наречено Англия, преди да е напълно пораснала. Трябва да помогнем на Кристина да порасне силна, съпруже, за да може, когато се върне при своите хора, да има шанс да оцелее.

— Не разбирам това обещание — объркано заяви Черния вълк, клатейки глава.

— Научих всичко за семейството на Джесика. Тя бягаше от мъжа си. Каза ми, че той е зъл мъж и се е опитал да я убие.

— Всички бели мъже са зли — заяви Черния вълк.

Мери кимна. Не беше съгласна с мъжа си, но все пак не искаше да го ядосва.

— Всеки ден Джесика отваряше книга, която наричаше дневник и пишеше в нея. Обещах й, че ако нещо се случи с нея, ще запазя тази книга и ще я дам на Кристина, когато е готова да се прибере у дома.

— Защо този мъж се е опитал да убие жена си?

— Не знам — призна Мери. — Джесика вярваше, че е слаба жена. Говореше за това напълно открито и ме молеше да направя Кристина силна като воин. Аз й разказах всичко за теб, но тя не ми разказа много за нейния мъж. Джесика виждаше бъдещето, съпруже, и знаеше, че няма да доживее да види дъщеря си пораснала.

— А ако аз не съм съгласен с това? — попита я Черният Вълк.

— Тогава трябва да замина — отговори му Мери. — Знам, че мразиш белите хора, и все пак тази бяла жена спаси сина ти. Дъщеря ми ще докаже, че притежава същия смел дух, какъвто и родната й майка.

— Нейната дъщеря — поправи я Черния вълк с груб глас.

Мери поклати глава. Той мина покрай нея, заставайки до реката. Остана загледан дълго време напред, докато най-после не се обърна към Мери с каменно изражение на лицето си.

— Ще уважим това обещание — заяви той.

Преди Мери да успее да покаже благодарността си, Черния вълк вдигна ръка.

— Слънчево цвете е съпруга вече три лета и все още не е дала рожба на мъжа си. Тя ще се грижи за бялото дете. Ако откаже, ще намерим друг.

— Не! Ние трябва да я отгледаме — настоя Мери. — Тя вече е моя дъщеря. И ти също трябва да я приемеш като наше дете, Черен вълк. Обещах, че ще направим Кристина силна като воин. С твоите наставления…

— Искам да се върнеш при мен, Мери — каза Черния вълк. — Но няма да приема това дете в дома си. Не. Искаш твърде много от мен.

— Така да бъде — прошепна Мери. Раменете й увиснаха, приемайки загубата.

Черния вълк бе живял достатъчно дълго с Мери, за да разпознае упорития решителен поглед, който блесна в очите й.

— Каква разлика ще има дали си я отгледала ти, или някой друг?

— Джесика умря, вярвайки, че аз и ти ще отгледаме дъщеря й. Детето трябва да бъде научено да оцелява в света на белите мъже. Хвалех се пред Джесика с твоята сила, съпруже, и…

— Тогава просто никога няма да я пратиш в света на белите мъже — прекъсна я Черния вълк.

Мери поклати глава.

— Никога не бих поискала от теб да нарушиш думата, която си дал. Как може да искаш от мен да изменя на обета си?

Черния вълк се ядоса. Мери отново започна да плаче.

— Как въобще ме искаш отново за жена? Бях използвана от най-големия ти враг. Ако Белия орел не беше с мен, щях да сложа край на живота си. А сега съм отговорна за още едно дете. Не мога да позволя друг да я отгледа. В сърцето си знаеш, че съм права. Мисля, че ще е най-добре да отведа Кристина далеч. Ще тръгнем още утре.

— Не — възрази Черния вълк. — Никога не съм спирал да те обичам, Мери — каза й той. — Ще се върнеш при мен още тази нощ.

— А Кристина? — попита Мери.

— Ще я отгледаш — склони той. — Можеш дори да я наричаш своя дъщеря. Но тя ще бъде само твоя. Аз имам само едно дете. Белия орел. Ще позволя на Кристина да живее в моето типи, защото майка й е спасила живота на сина ми. Но за това дете няма да има място в сърцето ми, Мери. Ще я игнорирам напълно.

Мери не знаеше какво да направи, за да промени решението на съпруга си. Но все пак още същата нощ се върна при него, носейки дъщеря си със себе си.

 

 

Черния вълк бе упорит мъж. Доказа, че държи на думата си. Правеше всичко по силите си, за да игнорира напълно Кристина. Това обаче, с всеки изминал ден тази задача ставаше все по-трудна.

Кристина винаги заспиваше до брат си. И все пак, всяка сутрин, щом Черния вълк отвореше очи, откриваше момиченцето сгушено между него и жена му. Малката винаги бе будна преди него и всяка сутрин гледаше към него.

Детето просто не разбираше, че той я игнорира. Черния вълк обикновено се мръщеше, щом я забележеше да го гледа. Тогава Кристина веднага копираше изражението му. Ако беше по-голяма, той щеше да реши, че малката му се подиграва. Но тя бе само едно малко дете. И ако не бе бялата й кожа, той бе сигурен, че щеше да му е много забавно как малката имитира сина му. Вероятно дори щеше да му е приятно да гледа наперената бебешка походка.

Тогава обаче Черния вълк си спомняше, че Кристина няма място в ума му. Обръщаше гръб на детето и напускаше типито, а настроението му ставаше буреносно.

Дните преминаха в седмици, докато племето чакаше момента, в който вожда ще повика Мери пред съвета на старейшините. Сивия орел, обаче, наблюдаваше своя зет, чакайки да види дали той ще приеме момиченцето.

Когато Черния вълк отдалечи сина си от Кристина, Мери осъзна, че се случва нещо. Бебето не разбираше защо брат й не е при нея и плачеше с часове. Скоро малката стана много раздразнителна и почти спря да се храни.

Отчаяна, Мери отиде при баща си, за да говори с него за проблема. Обясни му, че докато той, който е вожд, не приеме Кристина, останалите жени и деца щяха да следват примера на Черния вълк и да игнорират детето.

Сивия Орел разбра, че в думите й има голяма доза истина, и обеща да събере съвета още същата вечер. След това отиде при шамана, за да поиска съвета му.

Старецът очевидно бе стигнал до същото заключение, до което бе стигнала и Мери. Вождът трябваше да покаже на останалите как да се отнасят към детето, тъй като всички бяха наясно колко зле е настроен към белите хора Черния вълк.

— Да, време е да съберем воините. Черния вълк трябва да приеме това дете в сърцето си. Но ще е много по-добре, ако сам вземе това решение — добави той. — Ако откаже да го стори, ще разкрия пред съвета цялото си видение.

Шаманът поклати глава, когато видя, че вождът се кани да го попита за това. Взе кожата, на която бе изобразил видението си, и я даде на Сивия орел.

— Не отвързвай това въже и не развивай тази кожа, докато не дойде правилното време.

— Каква е тази рисунка, Вакан? — попита го Сивия орел. Гласа му се бе превърнал в шепот.

— Това е видението, което ми изпрати Великия дух.

— Защо не съм го виждал досега?

— Защото в началото не разбрах значението на това, което се бе разкрило пред мен. Казах ти, че видях орел, който лети пред стадо бизони, спомняш ли си?

Сивия орел кимна.

— Спомням си — каза той.

— Това, което не ти казах, е, че щом се доближиха, бизоните придобиха облика на тези, които вече не са между нас. Мери и Белия орел не бяха сред мъртвите, Сив орел. По времето, когато получих видението, не разбирах защо е така и затова не ти казах нищо, тъй като не исках да ти давам напразни надежди.

— Сега и двамата разбираме защо не си ги видял — обяви Сивия орел. — Те не са мъртви.

— Но във видението ми има и още, приятелю. В началото, виждайки бизоните, реших, че това е знак, че ловът ни ще е успешен. Да, точно това бях решил.

— Ами сега, какво мислиш, Вакан?

Старецът отново поклати глава.

— Не разгъвай тази кожа, докато Черния вълк не вземе крайното си решение. Ако откаже да признае детето, рисунката ще го накара да размисли. Не можем да му позволим да върви срещу повелите на Великия дух.

— А ако реши да признае детето за свое? Рисунката ще остане ли скрита?

— Не, всички трябва да видят рисунката, но не и преди Черния вълк да избере сам правилния път. Това решение ще е изпитанието за неговата мъдрост.

Сивия орел кимна.

— Трябва да седиш до мен тази вечер, стари приятелю — заяви му той.

Двамата мъже се прегърнаха. След това Сивия орел отнесе кожата в типито си. Любопитството го изгаряше, но той си заповяда да бъде търпелив. Имаше да се свършат доста неща преди тазвечерният съвет. Подготовката щеше да запълни вниманието му, докато дойде време всички да видят рисунката.

 

 

Мери обикаляше типито си, докато чакаше воините да се съберат около огъня в типито на вожда. Кристина спеше дълбоко на сламеника, който вече не споделяше с брат си.

Когато един от воините пристигна, за да отведе Мери на сбирката, тя остави Кристина сама, решавайки, че бебето е прекалено изтощено, за да се събуди, преди да настъпи утрото.

Мъжете бяха насядали в кръг заедно с вожда си около голям огън. Шаманът седеше отляво на Сивия орел, а от дясната му страна седеше Черния вълк.

Мери бавно обиколи кръга от мъже, преди внимателно да седне пред баща си. Тя бързо разказа всичко, което се бе случило с нея през последните единадесет месеца, влагайки много страст в разказа как Джесика е спасила живота на Белия орел.

Сивия орел не показа никакви чувства, докато слушаше разказа. Когато дъщеря му приключи с разказа си, той й заповяда да напусне.

Мери бе на път към типито си, за да отиде при Кристина, когато я пресрещна Слънчево цвете. Двете жени застанаха скрити в сенките, чакайки решението на вожда.

Следващият, който повикаха, за да разкаже от своята гледна точка какво се бе случило, бе синът на Мери. След като приключи, момчето застана пред баща си.

Неочаквано, Кристина се появи отнякъде и застана до брат си. Мери забеляза как дъщеря й хвана ръката на Белия орел. Тя понечи да отиде, за да вземе детето, но Слънчево цвете я спря.

— Чакай и виж какво ще се случи — посъветва я Слънчево цвете. — Воините ще се ядосат, ако сега се намесиш. Синът ти ще се погрижи за Кристина.

Мери осъзна, че думите на приятелката й са мъдри и остави всичко в ръцете на воините. Те всички искаха да покажат лоялността си към Черния вълк и по тази причина игнорираха присъствието на детето.

Вождът кимна и умишлено предложи да дадат детето на старица на име Засмян ручей, която да отгледа Кристина. Черния вълк веднага поклати глава, отхвърляйки предложението.

— Детето на Мери ще страда от нейната ръка — обясни Черния вълк на останалите воини. — Не мога да позволя това да се случи. Детето е малко и беззащитно.

Сивия орел едва успя да скрие усмивката си. Отказът на Черния вълк да предаде детето на грижите на лудата старица показваше, че го е грижа за малката.

Вождът осъзна, че истинският проблем тук е да накарат Черния вълк да осъзнае истината, но зет му бе прекалено горд и упорит мъж.

Той посегна към животинската кожа, решавайки, че е време да сложи край на този спор, но шаманът поклати глава, давайки му знак, че все още не е настъпило времето да покажат рисунката.

Сивия орел склони да изчака. Той отпусна ръката си и продължи да обсъжда проблема, докато воините спореха един с друг. Но в крайна сметка Кристина бе тази, която с нежното побутване на брат си, реши проблема.

Синът на Черния вълк слушаше спора за съдбата на Кристина. Макар да бе едва на шест години, момчето вече притежаваше голяма част от арогантността на баща си. Без да се замисля какви биха могли да са последствията, той задърпа Кристина след себе си, изправяйки се пред баща си.

Кристина се скри зад него и занаднича, за да погледне към мъжа, който гледаше ядосано брат й.

Вождът бе единственият, който видя, че малкото дете имитира изражението на Черния вълк, преди да притисне лице към коленете на Белия орел.

— Татко — обади се Белия орел, — бялата жена спаси живота ми, за да мога да се върна при своя народ.

Думите на момчето накараха всички гласове около огъня да заглъхнат.

— Кристина сега е моя сестра. Ще я защитавам така, както всеки брат би защитавал сестра си.

Черния вълк не можеше да скрие изненадата си от високомерния начин, по който синът му си позволяваше да му говори. Преди да успее да му отговори, Белия орел се обърна към мястото, на което стоеше майка му. Той посочи към нея, погледна надолу към Кристина и каза:

— Моята майка.

Момчето много добре знаеше какво ще се случи. Кристина бе доказала, че има силно чувство за собственост. Което принадлежеше на Белия орел, принадлежеше и на нея. Белия орел само трябваше да каже нещо и малкото момиченце, както имаше навик, веднага го повтаряше. Тя издърпа палеца от устата си, само за да каже:

— Моята мама.

После погледна нагоре към брат си, чакайки го да продължи с тази игра.

Белия орел кимна. Той стисна ръката й, за да й покаже, че е доволен от отговора й, след това се обърна отново към баща си. Бавно вдигна ръка, посочи Черния вълк и обяви:

— Моят баща. — В гласът му личеше колко е доволен.

Кристина смучеше пръстчето си, докато гледаше Черния вълк.

— Моят татко — каза този път Белия орел, стисвайки леко ръката й.

Кристина издърпа пръстче от устата си и заяви:

— Моят тати — посочвайки с пръст към Черния вълк. След което погледна към брат си, за да види дали одобрява казаното от нея.

Белия орел погледна към дядо си. Когато вождът кимна, братът на Кристина се обърна към нея и също й кимна.

Това бе всичко, от което се нуждаеше малкото момиченце. Тя пусна ръката на Белия орел, скокна напред и без никакъв страх се настани в скута на Черния вълк.

Всички гледаха как детето се настанява удобно. Черния вълк седеше сковано, когато Кристина се пресегна и хвана една от плитките на косата му. Мъжът не отблъсна детето, а само се обърна, за да погледне към вожда.

Сивия орел се усмихваше доволно.

Мери пристъпи напред и падна на колене пред съпруга си, привела глава към земята. Черния вълк можеше да види как жена му трепери. Той изпусна една дълга въздишка и каза:

— Децата ми нямат място на този съвет. Отведи ги в типито ни.

Мери веднага посегна, за да вземе Кристина от ръцете му. Молеше се детето да пусне плитката му, за да я вземе, когато осъзна думите му.

Той каза „децата ми“.

Мери наистина се опита да не се усмихне, но щом погледна към мъжа си, знаеше, че той може да види радостта й. И огромната й любов към него.

Черния вълк прие и двете с арогантно кимване.

Сивия орел изчака дъщеря му да отведе децата, преди да попита:

— Имам ли нова внучка? — обърна се той към Черния вълк, искайки потвърждение.

— Имаш — отвърна му мъжът.

— Доволен съм — обяви Сивия орел. След това се обърна към шамана и го помоли да разкаже за видението си.

Възрастният човек се изправи и разказа съня си на воините. Бавно развърза въжето и разви кожата, за да покаже рисунката.

Много от мъжете промърмориха удивено. С драматично махване на ръката шаманът накара всички да замълчат.

— Ние сме бизоните — каза той, слагайки ръка на сърцето си. — Мястото на лъва не е при бизона. На тази земя те са врагове, точно както белият мъж е враг на племето дакота. И все пак сега боговете ни подлагат на изпитание. Те ни дадоха синеока лъвица. Трябва да я защитаваме, докато не дойде времето, когато тя ще ни напусне.

Черния вълк бе искрено изумен от думите на шамана. Той поклати глава.

— Защо по-рано не ми каза за това, Вакан? — поиска да узнае мъжът.

— Защото първо сърцето ти трябваше да научи истината — отвърна му старецът. — Твоята дъщеря е лъвица, Черен вълк. Няма никакво съмнение. Косата й е с цвета на бялата светкавица, а очите й са сини като дома на Великия дух високо в небесата.

Неочаквано в селото отекна гневния вик на Кристина. Шаманът се усмихна.

— И гласът й е като на лъвица — отбеляза той.

Черния вълк се усмихна с останалите и кимна.

Старецът вдигна кожата към небето.

— Обещанието на Мери ще бъде спазено. Духовете го пожелаха.

Същата тази вечер Кристина бе приета за пълноправен член на племето.

 

 

Хората в племето дакота бяха нежни и грижовни. Всички отвориха сърцата си за синеоката лъвица и й дадоха безценни дарове. Но даровете не бяха материални, а такива, които моделираха характера й.

От дядо си Кристина получи дара на осъзнаването. Старият воин й показа красотата и чудесата на всичко, което ги заобикаляше. Двамата бяха неразделни. Сивия орел й посвети любовта си без да я ограничава, времето си без да я възпира, мъдростта си, когато като всяко малко момиченце очакваше на мига някой да отговори на хилядите й въпроси, защо, защо и защо. Кристина научи от дядо си да бъде търпелива, но най-ценните му дарове бяха тези, че я научи да се смее на това, което не може да бъде променено, да плаче за онова, което е безвъзвратно загубено, и да се радва на всеки малък безценен дар на живота.

От баща си Кристина получи смелост и решителност, за да завърши всяка задача, с която се захванеше и да превъзмогне всяка трудност. Тя се научи да борави с нож и да язди толкова добре, колкото всеки воин в племето… дори по-добре от някои воини. Кристина бе дъщерята на Черния вълк и се научи винаги да се стреми към съвършенство. Тя живееше за да радва баща си, да получи одобрителното му кимване и да го накара да се гордее с нея.

Майка й й даде дара на състраданието, разбирателството и чувството за справедливост, без значение дали се изправя пред приятел или враг. Тя имитираше държанието на майка си, докато не стана истинско нейно копие. Мери свободно демонстрираше любовта към децата и съпруга си. Макар Черния вълк никога да не показваше чувствата си, Кристина бързо осъзна, че той е избрал Мери за своя жена заради любящата й природа. Неговото намусено отношение към жена му, когато бяха пред чужди хора, бе просто част от арогантната му маскировка. У дома, когато бяха насаме, той не просто позволяваше на Мери да го милва и да му говори мило, той го очакваше от нея. В погледът му започваше да се чете някаква топлина и нощем, когато баща й решаваше, че Кристина е заспала дълбоко, той се обръщаше към майка й и започваше да й шепти всички нежни любовни думи, на които Мери го бе научила.

Кристина мечтаеше да открие мъж като Черния вълк, когато дойдеше време да си вземе съпруг. Той щеше да бъде воин, горд и арогантен също като баща й, изискващ и собственически настроен към това, което му принадлежи, и способен да изпитва същата неизчерпаема любов.

Беше казала на брат си, че никога не би се задоволила с нещо по-малко от това.

Белия орел бе нейната опора. Той нямаше желание да разбива невинната й решителност, но се тревожеше за нея. Съгласи се с нея, защото не искаше да я наранява, но той, както и всички останали в селото им знаеха, че един ден Кристина ще ги напусне, за да се върне там, където принадлежи — в света на белите.

В сърцето си той чувстваше истината и тя го изгаряше. Защото можеше да каже с пълна убеденост, че на света няма воин като баща им, а още по-малко би могла да намери такъв на мястото, наречено Англия.

Там нямаше да има нито един воин.

Глава 1

Лондон, Англия, 1810

Лети изкрещя силно, а силите й вече отслабваха.

Лекарят, барон Уинтърс, се наведе над пациентката си, маркизата на Лайънууд, опитвайки се да хване ръцете й. Красивата жена се извиваше в агония. Болката бе толкова голяма, че жената искаше с голи ръце да разкъса кожата на корема си.

— Така, така, Лети — занарежда лекарят, надявайки се, че тонът му ще я успокои. — Всичко ще бъде наред, мила моя. Още малко и ще дариш съпруга си с прекрасно бебе.

Баронът не бе напълно сигурен дали Лети въобще разбира какво й казва. Смарагдовозелените й очи бяха изпълнени с болка. Изглеждаше така, сякаш погледа й минава през него.

— Аз помогнах, когато съпругът ти се раждаше. Знаеше ли това, Лети?

От гърлото на пациентката му се откъсна още един агонизиращ писък. Уинтърс затвори очи и се помоли Господ да му помага. На челото му бяха избили капчици пот, а ръцете му трепереха неконтролируемо. През всичките тези години никога не бе виждал толкова трудно раждане. То бе продължило прекалено дълго. Маркизата ставаше по-слаба с всеки изминал миг.

Врата на стаята се отвори с трясък, привличайки вниманието на барона.

Александър Мичъл Филипс, маркизът на Лайънууд, влетя в стаята. Уинтърс въздъхна облекчено.

— Слава на Бога, че се прибра — извика той. — Тревожихме се, че няма да се върнеш навреме.

Лайън изтича до леглото. Лицето му бе изкривено от тревога.

— За бога, Уинтърс, прекалено рано е.

— Детето е на друго мнение — отвърна Уинтърс.

— Не виждаш ли, че тя изпитва ужасна болка — изкрещя мъжът. — Направи нещо!

— Правя всичко по силите си — извика Уинтърс, преди да успее да сдържи гнева си.

Нов спазъм изви тялото на Лети и писъкът й привлече вниманието на Уинтърс отново към нея. Лекарят вложи всичката си сила в опита да я задържи на място. Маркизата не можеше да бъде наречена дребна жена. Тя бе невероятно висока и добре закръглена. Бореше се с лекаря, който се мъчеше да я задържи в легнало положение.

— Тя е извън себе си, Лайън. Помогни ми да завържем ръцете й за таблата на леглото — нареди Уинтърс.

— Не — изкрещя Лайън, очевидно ужасен от подобна перспектива. — Аз ще я държа да не се движи. Просто приключвай с това, Уинтърс. Няма да издържи още дълго. Господи, колко време е в това състояние?

— Повече от дванадесет часа — призна Уинтърс. — Акушерката изпрати да ме извикат преди няколко часа. Тя избяга паникьосана, когато разбра, че бебето не е в правилната позиция за нормално раждане — прошепна той. — Ще трябва да чакаме и да се молим бебето да се обърне по правилния начин.

Лайън кимна, като хвана ръцете на жена си.

— У дома съм, Лети. Издръж още малко, любима. Всичко ще свърши много скоро.

Лети обърна поглед към него, дочувайки познатият му глас. Очите й бяха замъглени от болка и безжизнени. Лайън продължи да шепти успокоително на жена си. Когато тя затвори очи и той реши, че е заспала, се обърна отново към Уинтърс.

— Да не би раждането да е толкова трудно, тъй като бебето идва два месеца по-рано?

Лекарят не му отговори. Той обърна гръб на маркиза и вдигна парче плат от легена с вода до него. Движенията му бяха резки, яростни, но докосването му бе изключително нежно, когато сложи компрес на челото на пациентката си.

— Господ да ни е на помощ, ако получи треска — промърмори си той.

Очите на Лети неочаквано се отвориха. Тя погледна към барон Уинтърс.

— Джеймс? Ти ли си, Джеймс? Помогни ми, моля те, помогни ми. Бебето ти ме разкъсва на две. Това е добро наказание за греховете ни, не мислиш ли, Джеймс? Убий малкото копеле, ако се налага, но ме отърви от него. Лайън никога няма да разбере. Моля те Джеймс, моля те.

Изобличаващата изповед завърши с истеричен рев.

— Тя не знае какво говори — избъбри Уинтърс, щом се съвзе от това, което бе чул току-що. Той изтри кръвта от устните на Лети, преди да добави: — Жена ти е в делириум, Лайън. Болката ръководи ума й. Не обръщай внимание на брътвежите й.

Барон Уинтърс погледна към маркиза. Щом видя изражението на Лайън, знаеше, че речта му не е имала ефект. Все пак истината най-после бе излязла наяве.

Уинтърс прочисти гърлото си и каза:

— Лайън, напусни стаята. Имам работа за вършене. Излез и изчакай навън. Ще дойда при теб, когато всичко свърши.

Маркизът продължаваше да гледа жена си. Когато най-после вдигна поглед, той кимна на лекаря, а в очите му личеше колкото го е заболяло да научи истината. Той поклати глава, вероятно мълчаливо опитвайки се да отрече чутото, и бавно напусна стаята.

Жена му пищеше, зовейки любовника си, докато той прекрачваше прага.

Всичко свърши три часа по-късно. Уинтърс влезе в библиотеката.

— Направих всичко по силите си, Лайън. Господ да ми е на помощ, изгубих и двамата. — Баронът изчака няколко минути, преди да проговори отново: — Чу ли какво ти казах, Лайън?

— Бебето беше ли подранило с два месеца? — попита Лайън.

Уинтърс не му отговори веднага. Беше му трудно да отговори, чувайки безчувственият тон в гласа на Лайън.

— Не, бебето не се роди по-рано — каза най-после лекарят. — Бил си лъган предостатъчно, синко. Нямам намерение да прикривам греховете им.

Баронът се срина на близкия стол. Наблюдаваше как Лайън спокойно му налива питие и се пресегна да вземе чашата.

— Винаги си ми бил като син, Лайън. Ако има нещо, което мога да направя за теб, ако мога да ти помогна да преживееш тази трагедия, само ми кажи и ще го направя.

— Ти ми каза истината, стари приятелю — отвърна му Лайън. — Това беше достатъчно.

Уинтърс погледна как Лайън взе чашата си и отпи голяма глътка.

— Грижи се за себе си, Лайън. Знам колко много обичаше Лети.

Лайън поклати глава.

— Ще се оправя — каза той. — Винаги го правя, нали, Уинтърс?

— Да — въздъхна възрастният мъж. — Уроците на братството без съмнение са те подготвили за неочакваното.

— Ще те помоля само за едно нещо — каза Лайън, след това се пресегна към мастилницата и перото.

Изминаха няколко минути, докато Лайън пишеше на лист хартия.

— Ще направя каквото пожелаеш — увери го Уинтърс, тъй като не понасяше тишината, изпълнила стаята.

Лайън довърши писмото, прегъна го, и го подаде на лекаря.

— Отнеси новината на Джеймс, Уинтърс. Кажи на брат ми, че любовницата му е мъртва.

Глава 2

Дневникът на Джесика: 1 август 1795

„Баща ти беше толкова красив мъж, Кристина. Можеше да избере всяка жена в Англия и все пак избра мен. Мен! Не можех да повярвам, че съм извадила такъв късмет. Не бях красавица, а както биха ме определили в обществото, бях хубавичка, невероятно срамежлива и наивна, пълна противоположност на баща ти. Той бе толкова обигран, изтънчен, мил и любящ. Всички мислеха, че е най-прекрасният мъж.

Но всичко това бе една ужасна лъжа.“

Лондон, Англия, 1814

Очертаваше се една ужасно дълга нощ.

Маркизът на Лайънууд въздъхна тихо и се облегна на камината в приемната на лорд Карлсън. Не че му се случваше за пръв път тази вечер. Променяйки позата, Лайън успя да се намести така, че да смени центъра на тежестта и да облекчи малко болката в крака си. Травмата му бе постоянен дразнител и сега стрелкащата болка, която се придвижваше по прасеца му, за да се забие в коляното му, въобще не допринасяше за намаляване на мрачното му настроение.

Лайън беше принуден да присъства на този бал. Като по-голям брат имаше дълг да придружи малката си сестричка Диана на това събитие. Не е нужно да се споменава, че въобще не бе доволен от това. По едно време си бе помислил, че вероятно ще е добре да се усмихне или поне да изкриви лицето си в подобие на усмивка, но просто не му се получи. В момента изпитваше прекалено силна болка, за да се интересува дали някой забелязва киселата му физиономия, или не. Вместо това предпочете да се намръщи — изражението, което често се появяваше на лицето му тези дни. След което скръсти ръце на масивните си гърди в жест на пълно примирение със съдбата си.

Граф Рон, добър приятел на Лайън от Оксфорд, стоеше до него. Двамата бяха смятани за едни от най-красивите мъже в Лондон. Рон бе тъмнокос мъж с бледа кожа, висок около метър и осемдесет. Фигурата му бе слаба и гъвкава, винаги бе облечен по последна мода и надарен с толкова чаровна крива усмивка, че щом я видеха, дамите забравяха за не особено правия му нос. В повечето случаи обаче, бяха толкова омагьосани от удивителните му зелени очи, че не забелязваха почти нищо друго във вида му.

Рон определено бе любимец на дамите. Майките слухтяха, мъчейки се да разберат нещо повече за репутацията му, бащите се тревожеха за намеренията му, а през това време дъщерите им игнорираха всички съвети на родителите си и най-нагло се бореха да спечелят вниманието му. Рон привличаше жените така, както медът привлича гладните мечки. Той бе мошеник, всеки го знаеше, и все пак бе толкова неповторим, че не можеше бъде отхвърлен.

Лайън, от друга страна, създаваше точно противоположния ефект, що се отнасяше до младите момичета, и без много усилия ги караше да бягат пищейки, за да намерят скривалище. Всеизвестен факт бе, че маркизът на Лайънууд можеше да изпразни цяла бална зала само за минута, насочвайки към гостите ледения си поглед.

Лайън бе с една педя по-висок от Рон. А тъй като имаше масивен гръден кош и широки рамене, оставяше впечатлението, че е много по-висок. Размерът му сам по себе си не бе достатъчен, че да сплаши всички онези сърцати девойки, опитващи се да се докопат до титлата му. Не бяха достатъчни и чертите на лицето му, ако се разглеждаха самостоятелно една от друга. Косата му бе с невероятния тъмнозлатист цвят и малко по-дълга, отколкото бе модерно. Профилът му бе изсечен, като от статуя на римски воин. Скулите му бяха аристократични, а устните му — перфектно оформени.

Мекият цвят на косата обаче, бе единствената топла нотка във външността на Лайън. В кафявите му очи се отразяваше студен цинизъм. Разочарованието бе придало на лицето му постоянна намръщена гримаса, а белегът никак не разведряваше лицето му. Тънка нащърбена линия пресичаше челото му, завършвайки с дъга надолу към края на дясната му вежда. Белег, който караше Лайън да прилича на пират.

Дори из обществото да се носеха слухове, в които наричаха Рон мошеник, а Лайън пират, никой никога не дръзваше да им го каже в лицата. Никоя от глупавите дами, разпространяващи тези слухове, не бе осъзнала, че тези прякори допадат много на двамата мъже.

Един слуга се приближи към маркиза и каза:

— Милорд? Ето брендито, което поръчахте. — Възрастният мъж обяви това с церемониален поклон, поднасяйки им две кристални чаши на сребърен поднос.

Лайън взе чашите, подаде едната на Рон и изуми слугата, като му благодари. Прислужникът се поклони отново, преди да се обърне и да остави господата насаме.

Лайън изпразни чашата си на един дъх.

Рон забеляза това.

— Да не би кракът пак да ти създава проблеми? — попита той, смръщил притеснено вежди. — Или си решил да се напиеш?

— Никога не се напивам — отбеляза Лайън. — Кракът ми все още се лекува — добави той, свивайки рамене, избягвайки да отговори на приятеля си.

— Този път извади късмет, Лайън — каза му Рон. — Ще си вън от длъжност поне за шест месеца, ако не и повече. Благодаря на Господ за това — добави той. — Ако не се бе случило това, вероятно още утре Ричардс щеше да те изпрати нанякъде, където отново да рискуваш живота си. Вярвам, че е истинска благословия това, че корабът ти бе унищожен. Сега няма да можеш да обикаляш, където си поискаш, докато не си построиш нов.

— Много добре знам рисковете — отвърна му Лайън. — Ти не харесваш особено Ричардс, нали, Рон?

— Не биваше да те изпраща на последната мисия, приятелю.

— Ричардс поставя интересите на страната над личните отговорности.

— Искаш да кажеш въпреки нашите лични отговорности — поправи го Рон. — Наистина трябваше да се оттеглиш, когато го направих аз. Ако не бе толкова жизнен…

— Напуснах, Рон.

Приятелят му не успя да скрие удивлението си. Лайън знаеше, че не трябваше да чака толкова време, за да съобщи новината на приятеля си, защото знаеше, че Рон е искрено загрижен за него.

— Не изглеждай толкова изумен, Рон. От доста време ме преследваш, карайки ме да се оттегля.

Рон поклати глава.

— Преследвам те, защото си мой приятел и защото вероятно аз съм единствения човек, който го е грижа какво ще се случи с теб — заяви той. — Специалните ти умения те принудиха да изпълняваш дълга си много по-дълго, отколкото обикновен мъж би могъл да издържи. Истината е, че аз не бих могъл да го понеса. Наистина ли си го направил? Действително ли се оттегли? Каза ли на Ричардс?

Рон шепнеше удивен, а очите му гледаха напрегнато към Лайън.

— Да, Ричардс знае и не е особено доволен.

— По дяволите, ще му се наложи да свикне — промърмори Рон. Той вдигна чашата си. — Тост, приятелю, за един дълъг и пълноценен живот. Желаят ти да намериш щастие и спокойствие. Заслужаваш да получиш и двете, Лайън.

След като чашата му бе празна, Лайън не сподели тоста. Така или иначе, съмняваше се, че пожеланията на Рон биха могли да се сбъднат. Щастието… от време на време бе… възможно, но спокойствието… не, миналото никога нямаше да позволи на Лайън да намери спокойствие. То бе толкова невъзможна цел, колкото и любовта. Лайън се бе примирил със съдбата си. Бе направил това, което според него бе нужно, и част от него не изпитваше вина за стореното. Едва в тъмните часове на нощта, когато бе сам и раним, миналото се връщаше, за да го преследва. Не, той никога нямаше да намери спокойствие. Кошмарите му нямаше да го позволят.

— Отново го правиш — заяви Рон, побутвайки Лайън по ръката, за да привлече вниманието му.

— Какво правя?

— Мръщиш се и гониш дамите от залата.

— Хубаво е да знам, че все още го умея — заяви сухо Лайън.

Рон поклати глава.

— Смяташ да се мръщиш цяла вечер ли?

— Вероятно.

— Липсата ти на ентусиазъм е ужасяваща. Аз съм в страхотно настроение. Новият сезон винаги загрява кръвта ми. Сестра ти сигурно много се вълнува от това ново приключение — добави той. — Господи, не мога да повярвам, че малкото девойче е пораснало толкова.

— Диана е доста развълнувана — призна Лайън. — Вече е достатъчно възрастна и може да започне да си търси съпруг.

— Все още ли е толкова… спонтанна? Измина година, откакто я видях за последен път.

Лайън се усмихна на тактичния начин, по който Рон се изрази за сестра му.

— Ако искаш да ме попиташ дали тя все още се забърква в какви ли не ситуации, без дори да замисли кое е редно и кое не, то да, тя все още е толкова спонтанна.

Рон кимна. Огледа се наоколо и въздъхна.

— Просто си помисли за това. Свежа реколта от най-красивите дами, чакащи някой да ги опита. Кълна се, смятах, че майките им ще ги накарат да си останат у дома, след като Джак и бандата му от обирджии са все още на свобода.

— Разбрах, че крадците са навестили Уелингхам миналата седмица — изкоментира Лайън.

— Причинили са доста неприятности — отвърна Рон с усмивка. — След случилото се лейди Уелингхам се оттеглила в покоите си и заявила, че няма да стане от леглото, докато не върнат изумрудите й. Странна реакция, ако питаш мен, като всички сме наясно, че съпругът й пропиля много по-голямо богатство на игралните маси. Мъжът й е тотален мошеник.

— Дочух, че Джак е ограбил единствено Уелингхам, вярно ли е, че не е взел нищо от гостите?

Рон кимна.

— Да. Мъжете явно доста са бързали.

— На мен ми изглежда така, сякаш иска да го хванат — каза Лайън.

— Не съм съгласен — отвърна приятеля му. — Досега той е крал само от тези, които според мен имат нужда от разтърсване. Всъщност се възхищавам на този човек.

Когато Лайън му хвърли объркан поглед, Рон предпочете да смени темата.

— Дамите ще се доближават към нас, ако се усмихнеш. Дори може да си прекараш добре.

— Мисля, че най-после се случи. Изгуби си ума. Как може да се преструваш, че се наслаждаваш на целият този фарс?

— Истината е, че според всички тук, ти си този, който си е изгубил ума, Лайън. Сам си от прекалено дълго време.

— Не, истината е, че прекарваш много време на подобни абсурдни мероприятия — не му остана длъжен Лайън. — Умът ти е станал на пихтия.

— Глупости. Умът ми стана на пихтия още в училище, когато се наливахме с вкиснат джин. Но аз наистина се наслаждавам на сезона. И ти би могъл, ако си спомниш, че това е само една игра.

— Не играя игрички — каза му Лайън. — Войната и това, което се случва тук, са две еднакви неща.

Рон се изсмя достатъчно високо, че да привлече любопитни погледи.

— Кажи ми нещо, приятелю. Това значи ли, че ще се борим срещу дамите.

— Определено.

— И каква е тяхната цел? Какво се надяват да постигнат, ако ни завладеят?

— Брак, разбира се.

— Ох — възкликна Рон. — Предполагам, че вместо оръжия, те използват телата си. Техния боен план да не би да е така да ни побъркат от желание, че да сме готови да им дадем всичко, което поискат?

— Това е всичко, което могат да предложат — заяви Лайън.

— Милостиви боже, ти си преситен като всички други мъже наоколо. Боя се, че може да се заразя от това твое отношение.

Рон потръпна, докато казваше това, но ефекта бе провален от усмивката му.

— Не ми изглеждаш твърде разтревожен — сухо отбеляза Лайън.

— Тези жени застрашават свободата, но не и живота ни — каза Рон. — Не е нужно да участваш в играта, ако не желаеш. Освен това, аз съм само един незначителен граф. Ти, от друга страна, един ден наистина ще трябва да се ожениш, ако искаш кръвната ти линия да продължи.

— Знаеш дяволски добре, че никога няма да се оженя повторно — изръмжа Лайън. Гласът му бе станал твърд, завладян от спомените, които го връхлетяха. — Смени темата, Рон. Щом стане въпрос за брак, не мога да проявявам чувство за хумор.

— Ти въобще не притежаваш чувство за хумор — посочи весело Рон и Лайън нямаше как да не се усмихне.

Рон тъкмо смяташе да продължи да изброява недостатъците на Лайън, когато вниманието му бе привлечено от невероятно привлекателна червенокоса дама. Той й посвети цялото си внимание, докато не забеляза малката сестра на Лайън да се приближава към тях.

— По-добре спри да се мръщиш — посъветва го Рон. — Диана идва насам. Господи, тя току-що се сблъска с графиня Серингхам.

Лайън въздъхна и се насили да се усмихне.

Когато Диана спря рязко пред брат си, късо подстриганите й кестеняви къдрици се залюляха около лицето й. Кафявите й очи блестяха развълнувано.

— О, Лайън, толкова се радвам да видя, че се усмихваш. Това ме кара да се заблуждавам, че се наслаждаваш на бала. — Тя не изчака брат й да й отговори, а се завъртя, заставайки пред Рон. — Радвам се, да те видя отново — каза тя, а гласът й звучеше доста задъхано.

Рон кимна с глава вместо поздрав.

— Не е ли невероятно, че успях да убедя Лайън да присъства на бала тази вечер? Той наистина не обича да излиза много, Рон.

— Нима? — попита Рон и гласът му прозвуча толкова учудено, че Лайън се засмя.

— Не се шегувай с нея — нареди му Лайън. — Забавляваш ли се, Диана? — попита той сестра си.

— О, да — отговори развълнувано тя. — Мама щеше да бъде много доволна. Надявам се все още да е будна, когато се прибера у дома, за да й разкажа за цялата вечер. Току-що научих, че принцеса Кристина ще присъства. Признавам, ужасно съм любопитна да се срещна с нея. Чух прекрасни истории за нея.

— Коя е принцеса Кристина? — попита Лайън.

Рон побърза да отговори на въпроса му.

— Изолираш се прекалено дълго, Лайън, ако не беше така, досега щеше да си чул за нея. Като се замисля, аз всъщност не съм я срещал, но ми казаха, че е много красива. Тя е обгърната от някаква мистерия. Баща й бил крал на някакво малко княжество близо до границите на Австрия. Бил свален по време на гадна малка революция — продължи Рон. — Лейди Кристина, тя използва титлата на майка си, е обиколила целият свят. Брюмел я срещнал и бе напълно завладян от нея. Той пръв я нарече принцеса. Жената нито прие, нито отрече тази титла.

— Ами майка й?

Диана бе като омагьосана от историята за принцесата. Рон се усмихна на ентусиазма й.

— Казаха ми, че било истинска трагедия. Тя не била наред с главата и…

— Какво значи, че не е била наред с главата? — прекъсна го Диана.

— Била е луда — обясни Рон. — Когато майка й научила, че е бременна, избягала. Допреди три месеца всички вярвали, че и майката, и детето са мъртви.

— А какво е станало с бащата на принцеса Кристина? — попита Диана.

— Напуснал Англия скоро след изчезването на съпругата си. Оттогава никой не е чувал за него. Вероятно вече е мъртъв — сви рамене Рон.

— О, горката принцеса — прошепна Диана. — Дали има някой, който да нарече свое семейство или е напълно сама?

— За бога, Диана, дори не познаваш жената, а си готова да се разревеш заради нея — каза Лайън.

— Но това е толкова тъжна история — заоправдава се Диана. Обърна гръб на Рон и добави: — Помня колко трудно бе за всички ни, когато Джеймс умря. Майка все още не се е възстановила. Седи скрита в стаята си, преструвайки се, че боледува от каквото й хрумне, когато истината е, че скръбта я държи затворена там.

Рон забеляза студеното изражение на лицето на Лайън и веднага смени темата на разговора.

— Да, Джеймс липсва на всички ни — излъга той. — Аз също съм много любопитен да срещна принцеса Кристина, Диана. Никой досега не е успял да се добере до някаква информация за миналото й. Това е една загадка, която ще е забавно да разкрием, не мислите ли?

Рон намигна на Диана и тя цялата се изчерви. Сестрата на Лайън бе все още толкова наивна. Освен това, сега, когато Рон я огледа отблизо, осъзна, че е и доста привлекателна. Вече не бе кльощаво девойче, тялото й се бе закръглило нежно на точните места. Осъзнавайки това, той се раздразни, без да може да разбере защо.

— Девойче — неочаквано каза той, — тази вечер си много красива. — Рон се намръщи, дочувайки дрезгавината в гласа си.

Диана изглежда не я забеляза. Тя се усмихна на комплимента му, поклони се и каза:

— Благодаря ти, Рон. Много мило от твоя страна, че забеляза.

Рон се намръщи към Лайън.

— Деколтето на роклята й е твърде изрязано. Къде ти бе ума да й позволиш да се появи така пред хората? По-добре я дръж под око.

— Ако държа теб под око, Диана ще бъде в достатъчна безопасност — заяви Лайън.

— През цялото това време наистина мислех… — Рон млъкна насред изречението си, тъй като видя кой току-що влезе в залата. Мъжът подсвирна тихо. Диана побърза да се обърне, за да види кой е привлякъл вниманието на Рон.

— Принцеса Кристина — прошепна удивено Диана, а гласът й издаваше страхопочитание.

Лайън последен реагира на случващото се. Щом зърна видението, стоящо в другия край на залата, той буквално се отблъсна от камината. Тялото му инстинктивно зае бойна стойка, мускулите му се напрегнаха в готовност.

Беше му трудно да възвърне контрола си. Осъзна, че ръцете му са стиснати силно в юмруци, а краката му са раздалечени, готови за бой, затова се насили да запази спокойствие. Неочакваното движение накара болката в коляното му да запулсира. Точно сега Лайън нямаше какво да направи за болката, която изпитваше, нито за лудешкия ритъм, който подхвана сърцето му, блъскайки силно в гърдите му.

И без значение колко усилено се опитваше, не можеше да откъсне поглед от принцесата.

Тя наистина бе прекрасна. Обвита в сребро от главата до петите. Цвят, предназначен за ангел, който подчертаваше красивата й руса коса.

Без съмнение тя бе най-красивата жена, която бе виждал през живота си. Кожата й бе безупречна и въпреки голямото разстояние помежду им, Лайън ясно виждаше цвета на очите й. Те бяха с най-невероятният син цвят.

Принцеса Кристина нито се усмихваше, нито се мръщеше. Изражението й показваше само бегло любопитство. Жената очевидно осъзнаваше собствената си красота, заключи Лайън, надявайки се, че циничната му природа ще го спаси, ако сърцето му го провали. Не бе никак доволен от начина, по който тялото му откликна на присъствието й.

— Брюмел беше прав — обяви Рон. — Дамата е невероятна.

— О, надявам се, че ще мога да се запозная с нея — каза Диана. Думите й бяха изречени шепнешком, сякаш се намираше в църква. — Погледни всички останали, Рон. Всеки гледа към нея. Мислиш ли, че принцесата ще се съгласи да й бъдем представени?

— Спокойно, Диана — каза Рон. — Принцеса Кристина не би посмяла да те игнорира. Очевидно забравяш кой е брат ти.

Диана погледна към Рон и кимна.

— Добре, Диана, стегни се, изправи рамене. Престани да стискаш ръцете си, ще си направиш синини. Спокойно, ще намерим кой да ни представи пред принцесата.

Рон знаеше, че малката сестра на Лайън не чу последните му думи. Тя вече повдигаше полите си и тръгна към другия край на залата.

— Какво ще правим сега? — попита той, когато Лайън хвана ръката му и му попречи да последва Диана.

— Ще изчакаме и ще видим — заяви Лайън. Гласът му звучеше доста раздразнено.

— Сестра ти е твърде импулсивна — промърмори Рон, клатейки глава. — Обръща гръб на всичко, което са я учили…

— Крайно време е Диана да се научи да бъде по-дискретна.

— Да се надяваме, че този урок няма да бъде много болезнен.

Лайън не отвърна нищо на думите му. Вниманието му бе насочено към красивата принцеса. Възрастна двойка се насочи към жената, когато Диана ги подмина, изпреварвайки ги с няколко сантиметра.

Сестра му така се бе засилила, че едва не събори Кристина на колене. Рон простена шумно. Възрастната двойка дори не опита да скрие раздразнението си от това, че бяха прекъснати толкова грубо. И двамата се обърнаха настрани, не можейки да скрият неудобството си.

— О, боже, Диана току-що отряза пътя на херцога и херцогинята — каза Рон.

Лайън се разгневи на сестра си. Той се накани да отиде, за да спаси сестра си от по-нататъшно унижение, когато принцесата взе ситуацията в свои ръце. При това го направи много изтънчено. Тя поздрави сестрата на Лайън с една доста искрена усмивка и хвана ръцете й, докато й казваше нещо. Лайън осъзна, че принцесата се държи така умишлено, оставяйки впечатлението, че с Диана се познават отдавна и са много близки приятелки.

Забеляза как Кристина нежно измести Диана до себе си, за да могат двете заедно да поздравят херцога и херцогинята на Девънууд. Освен това принцесата включи и Диана в разговора им, ефективно заличавайки грешката, която сестра му бе направила.

Рон въздъхна облекчено.

— Виждаш ли това? Тя все още държи ръката на Диана. Доста умен начин да попречи на Диана отново да се опита да я събори.

Лайън отново се облегна на камината, усмихвайки се на думите на Рон.

— Диана наистина доста често използва ръцете си, докато говори — призна той.

— Принцесата има добро сърце. Господ да ми е на помощ, мисля, че съм влюбен.

— Ти винаги си влюбен — заяви Лайън.

Маркизът не успя да скрие раздразнението в гласа си. Много странно, но по някаква причина думите на Рон го подразниха. Не му се искаше принцеса Кристина да бъде добавена в списъка със завоеванията на Рон. Още щом си го помисли, Лайън осъзна колко нелепо е всичко това. Какво го интересуваше дали приятелят му щеше да спечели тази жена, или не?

Въздъхна, когато осъзна, че няма отговор на този въпрос. И все пак го интересуваше. Изключително много. В интерес на истината това още повече развали настроението му. По дяволите, той бе твърде стар и твърде уморен за подобно сляпо увлечение.

 

 

Кристина нямаше никаква представа какви вълнения бе причинила. Тя стоеше спокойно в центъра на приемната и търпеливо чакаше леля й Патрисия да довърши разговора си с домакините им. До нея стоеше една ентусиазирана млада дама, която не спираше нито за миг да говори толкова оживено, че почти нищо не й се разбираше. Кристина търпеливо кимаше, когато бе нужно, и се усмихна, когато момичето, което се казваше Диана, спря за миг, за да си поеме дъх.

Лейди Диана обяви, че ще доведе приятелки, с които да я запознае и остави Кристина сама. Тя се обърна, за да погледне хората, които открито я зяпаха, и се насили да се усмихне.

Не мислеше, че някога ще успее да свикне с всичко това. Тази Англия й бе толкова чужда. Макар да живееше в Лондон вече три месеца, тя все още бе объркана от странните правила, които бе длъжна да спазва.

Мъжете тук бяха точно толкова глупави, колкото и жените им. Освен това всички бяха облечени точно по един и същ начин. Белите парчета плат бяха омотани около вратовете им толкова здраво, че създаваха впечатлението, че ги задушават до смърт, а това впечатление бе засилено от червеният цвят на лицата им. Не, те не се наричаха парчета плат, а… шалчета, поправи се на ум тя. Да, това бе правилното им наименование. Не биваше да го забравя.

Имаше толкова много неща, които трябваше да научи. Кристина не бе спирала да учи, откакто леля й бе пристигнала в Бостън преди една година. Тогава тя вече говореше перфектно английски и френски език. Беше ги научила от мисионера, който Черния вълк бе заловил преди години.

Уроците, които започна да учи в Бостън, бяха как да се държи като изтънчена лейди. Кристина се стараеше — от една страна, за да зарадва леля си, а от друга, за да успокои някои от страховете си. По-късно, когато се научи да чете достатъчно добре, че да разбира всичко написано в дневника на майка й, мотивите й се промениха. Драматично при това. Сега бе изключително важно Кристина да спечели поне за кратко мястото в това странно общество. Не можеше да си позволи никакви грешки, докато не спазеше обещанието, което бе дала.

— Готова ли си, Кристина?

Въпросът бе зададен от леля й Патрисия. Възрастната жена застана до Кристина, хвана ръката й, забивайки ноктите си в кожата й.

— По-готова никога няма да стана — отвърна Кристина. Усмихна се на своята настойница и се обърна, за да се смеси с тълпата непознати.

 

 

Лайън гледаше напрегнато към нея. Забеляза колко защитнически настроена е възрастната жена, която държеше ръката на Кристина, и колко внимателна и прецизна е принцесата с всичко, което вършеше. Лайън помисли, че действията й приличаха на заучена хореография. Принцесата посрещаше всеки, който се изправеше пред нея с лека усмивка, която обаче не достигаше до очите й. Следваше обичайната размяна на любезности, след което мило, но ефективно ги отпращаше.

Лайън не можеше да отрече, че е впечатлен. Дамата бе наистина добра. Нищо чудно, че дори Брюмел се бе захласнал по нея. Принцесата следваше като по учебник правилата за правилно поведение в обществото. Но Рон грешеше. Тя не бе чак толкова различна. Тя бе точно толкова твърда, полирана и повърхностна, като всички останали представители на обществото. Брюмел обожаваше повърхностните хора. Лайън ги ненавиждаше.

Не беше разочарован, разгадавайки същността на принцесата. Дори напротив, беше доволен, че не му е по вкуса, тъй като не му допадна начина, по който загуби контрол в мига, в който я зърна. Сега отново бе възвърнал равновесието си. Дори успя да се усмихне облекчено. Тогава видя, че Рон си пробиваше път през множеството, опитвайки се да стигне до принцесата. Лайън залагаше многобройните си имения, че жената ще обърне повече внимание на Рон, и няма да го отпрати, както досега бе направила с останалите мъже. Всеки в Лондон познаваше семейството на Рон, и макар той да не бе мъжът, притежаващ най-знатната титла, то поне бе един от най-богатите в страната.

Ако бе заложил наистина, Лайън току-що изгуби именията си. Рон не изтрая по-дълго от останалите мъже, които се навъртаха около нея. Искри на задоволство блеснаха в очите на Лайън.

— Изгубил си силите си — отбеляза той, щом Рон застана отново до него.

— Какво имаш предвид? — Рон се обърна към него, правейки се, че не разбира намека.

Лайън обаче го познаваше прекалено добре. Дори можеше да види как скулите на Рон се бяха зачервили.

Лайън осъзна, че наистина започва да се забавлява. Дълг на всеки добър приятел бе в такъв момент да сипе сол в раната, затова той не се поколеба.

— Дали си въобразявам, или принцеса Кристина се отнесе с теб точно както и с останалите мъже в залата? Тя наистина не изглеждаше особено впечатлена от чара ти, старче.

— Ти също не би могъл да се справиш — предрече Рон. — Тя наистина е мистерия. Много добре си спомням, че й зададох няколко определени въпроса, и все пак, когато се отдалечих…

— Имаш предвид, когато тя се отдалечи, нали?

Рон изгледа Лайън накриво, след което сви рамене.

— Ами, да, когато тя се отдалечи от мен, осъзнах, че не съм получил нито един отговор на въпросите си. Или поне не мисля, че получих.

— Беше по-заинтересован от външността й — отговори Лайън. — Хубавите личица винаги те разконцентрират.

— О? — попита Рон, останал без думи. — Е, старче, нека да видим колко отговора ще успееш да измъкнеш ти от нея. Ще заложа бутилка от най-доброто си бренди срещу бутилка от твоето най-добро.

— Става — обяви Лайън. Той се огледа в залата и веднага забеляза принцеса Кристина. Той имаше преимуществото да е най-високият мъж в тази зала, а тя бе единствената русокоса жена.

Тя стоеше до най-добрия приятел на баща му, сър Рейнолдс. Лайън бе доволен да види, че строгата покровителка на Кристина е решила да направи обиколка из залата.

Когато Лайън успя да улови погледа на сър Рейнолдс, той му кимна арогантно с глава, и мъжът веднага разбра, че Лайън иска да бъде представен на дамата.

Сър Рейнолдс кимна, според Лайън малко по-ентусиазирано, отколкото бе нужно, и се наведе към принцесата, за да й прошепне нещо. Кристина бе с гръб към Лайън, но той я видя да кима леко. Изминаха няколко дълги минути, преди напудрената матрона пред принцесата да млъкне за миг, за да си поеме въздух. Сър Рейнолдс веднага се възползва от възможността и се сбогува с жената. Докато се бе сбогувал с матроната, сър Рейнолдс явно бе споменал името му, защото жената се завъртя, изгледа го злобно, повдигна полите си и тръгна в противоположната посока. Движеше се като дебела мишка, преследвана от котка.

Усмивката на Лайън се разшири. Това, което бе казал по-рано на Рон, не бе лъжа. Наистина не бе изгубил уменията си.

Той прогони глупавата жена от ума си, щом принцеса Кристина застана пред него. Сър Рейнолдс пърхаше около нея като нервен ангел пазител. Лайън се отмести от камината, на която досега се бе подпирал лениво, и търпеливо я изчака да направи перфектният реверанс, който правеше от началото на вечерта.

Главата й бе леко приведена, но въпреки това, той можеше да види, че кожата й все пак не бе толкова перфектна. По носа й имаше цяло съзвездие от лунички. Те я караха да изглежда по-малко като порцеланова кукла и бе някак по-достъпна.

На височина жената достигаше едва до рамото му. Реши, че изглежда прекалено деликатна и прекалено слаба за неговия вкус. Тогава тя погледна към него. Погледът й бе директен, непоколебим и обаятелен.

Лайън забрави собственото си име.

Помисли си, благодарен на Господ, че сър Рейнолдс я бе довел, за да го представи. Можеше да чуе монотонния глас на мъжа да изрежда безбройните титли на Лайън. Дългият списък даде време на Лайън да се възстанови.

Никога досега не му се бе случвало нещо подобно. Невинният й поглед го държеше застинал, сякаш е под властта на силна магия. А също и очите й. Те имаха най-невероятния син цвят, който някога бе виждал.

Знаеше, че трябва да се стегне. Лайън умишлено склони поглед към устните й и на мига осъзна каква ужасна грешка беше направил. Тялото му отново реагира бурно на тази гледка.

Сър Рейнолдс привърши с изреждането на титлите му и добави:

— Вярвам, мила моя, че вече бяхте представена на граф Рон.

— Да — намеси се Рон, усмихвайки се на Кристина.

— Лайън, мога ли да ти представя принцеса Кристина? — Гласът на сър Рейнолдс звучеше ужасно официален.

Очите й я издадоха. Нещо, казано по време на представянето, я накара да се почувства несигурна. Тя бързо се възстанови и ако не я бе наблюдавал толкова внимателно, Лайън нямаше да забележи изненадата в погледа й.

— За мен е чест да се запознаем, сър — прошепна Кристина.

Гласът й му хареса. Той бе мек, чувствен. В него се забелязваше необичаен акцент. Лайън бе пътувал по целият свят и все пак не успя да определи откъде е акцента й. Това го заинтересува толкова, колкото и желанието да я грабне и да изчезне с нея в нощта, да я заведе някъде, където да са сами, за да я прелъсти.

Слава на бога, че тя нямаше никаква представа какво се върти в главата му. Вероятно, ако знаеше, щеше да изпищи и да изпадне в несвяст. Лайън не искаше да я плаши. Или поне не все още.

— Рон е дългогодишен приятел на Лайън — обади се сър Рейнолдс, тъй като тишината бе неловка.

— Аз съм единственият му приятел — коментира Рон с усмивка. Лайън почувства как приятелят му го ръгва с лакът. — Не е ли така?

Той не отвърна на въпроса.

— Наистина ли сте принцеса? — обърна се той към Кристина.

— Повечето хора смятат така — отвърна му тя.

Лайън осъзна, че тя въобще не отговори на въпроса му. Рон хлъцна — опит да потисне смеха си, а Лайън се намръщи.

Кристина се обърна към приятеля му.

— Наслаждавате ли се на вечерта?

— Изключително много — обяви Рон. След това погледна към Лайън и каза: — Твоите въпроси?

— Въпроси ли? — попита Кристина и се намръщи.

— Просто се чудех къде живеете — каза Лайън.

— При леля ми Патрисия — отвърна Кристина.

— Лайън, сигурно си спомняш лорд Алфред Къмингс — намеси се ентусиазирано сър Рейнолдс. — Той беше познат на баща ти.

— Да, спомням си името му — отвърна Лайън. Той се опита и все пак не успя да откъсне погледа си от Кристина, за да се обърне към Рейнолдс, докато му отговаряше. Вероятно бе грубо от негова страна, но Лайън осъзна, че няма намерение да направи нищо по въпроса.

— Много добре — заяви сър Рейнолдс. — Алфред бе заминал за колониите преди няколко години. Умря в Бостън, Господ да бди над душата му, преди около две-три години и графинята се върна у дома в Англия с прекрасната си племенница.

— Значи сте в Англия от две години? — попита Лайън.

— Не.

На Лайън му отне цяла минута да осъзнае, че тя няма намерение да даде по-нататъшни обяснения.

— Значи сте отгледана в колониите. — Това бе заключение, не въпрос, и Лайън вече кимаше с глава.

— Не.

— Тук ли сте родена?

— Не — отвърна Кристина и погледна нагоре към него с намек за усмивка на лицето си.

— Но сте живяла с Бостън?

— Да.

— Да?

Той наистина нямаше намерение да повишава глас, но принцеса Кристина се бе оказала изключително дразнеща. Сподавения смях на Рон не му помагаше особено.

Лайън веднага съжали, че й е показал раздразнението си, сигурен, че тя ще се опита да се отдалечи от него при първа възможност. Знаеше колко заплашителен може да бъде.

— Сър, да не би да сте разочарован, че не съм родена в колониите? — неочаквано го попита тя. — Намръщеното ви изражение ме навежда на тази мисъл.

Той дочу веселието в гласа й. Дори в очите й сега имаше някаква закачлива искрица. Очевидно бе, че тя не беше ни най-малко изплашена. Ако не знаеше по-добре, щеше да си помисли, че му се присмива.

— Разбира се, че не съм разочарован — обяви Лайън. — Но смятате ли да отговаряте на всичките ми въпроси само с „да“ и „не“? — поинтересува се той.

— Да, така възнамерявам — каза Кристина. Тя го дари с искрена усмивка и зачака реакцията му.

Раздразнението на Лайън се изпари. Искреността й бе освежаваща, а усмивката пленителна. Той дори не се опита да сдържи смеха си.

Буботещия звук отекна из залата, карайки гостите да го изгледат изумени.

— Когато се смеете, сър, звучите като лъв — каза му Кристина.

Коментарът й го извади от равновесие. Беше толкова странен.

— А чувала ли си рева на лъвовете, Кристина? — попита той, минавайки на „ти“.

— О, много пъти — отвърна тя, преди да се замисли.

Тя звучеше така, сякаш наистина го имаше предвид. В това, разбира се, нямаше никакъв смисъл.

— И къде си чула този звук?

Усмивката мигновено напусна лицето й. Неволно бе издала повече, отколкото трябваше.

Лайън чакаше отговора й. Кристина го изгледа внимателно, след което се обърна към сър Рейнолдс. Тя му пожела лека нощ, обяснявайки че с леля й са обещали да присъстват на още едно парти преди края на вечерта. Обърна се към Лайън и Рон и ги отпрати с леденият маниер на кралица.

Лайън не бе мъж, свикнал да бъде отпращан.

Принцеса Кристина бе изчезнала, преди да има възможността да й спомене този факт.

 

 

Тя знаеше, че трябва да се отдалечи от него. Можеше да почувства как спокойствието й се изпарява. Настойницата й стоеше на стол близо до стената. Кристина се насили да върви бавно, докато не стигна до леля си.

— Смятам, че е време да си тръгваме — прошепна тя.

Графинята бе живяла достатъчно дълго с племенницата си, за да разбере веднага, че нещо не е наред. Напредналите години не се бяха отразили зле на острия й ум или на физическата й издръжливост. Тя скочи от стола си, хвана Кристина под ръка и се насочи към изхода.

 

 

Лайън стоеше до Рон и сър Рейнолдс. Тримата наблюдаваха как Кристина и леля й бързат да напуснат залата.

— Ще се отбия утре да ти донеса бутилката с бренди — обяви Рон, ръгвайки с лакът Лайън.

— Рон, ако още веднъж навреш лакътя си в ребрата ми, ще ти счупя ръката — заплаши Лайън.

Рон изглежда не се разтревожи особено. Той побутна приятеля си по рамото.

— Вярвам, че трябва да отида и да пазя сестра ти вместо теб, Лайън. Така като те гледам, ти няма да успееш да се справиш.

Веднага щом Рон се отдалечи, Лайън се обърна към сър Рейнолдс.

— А сега да поговорим за защитницата на Кристина. Какво можете да ми кажете за нея? Със сигурност я познавате от години.

— Разбира се — отвърна Рейнолдс. — Засичали сме се често по различни мероприятия. Знам, че това, което ще ви споделя, няма да бъде повторено, затова ще ви кажа ужасната истина. Тази жена е зла. Не я харесвах преди, не я харесвам и сега. Явно красотата й бе повлияла на… държанието й — каза той. — Омъжи се за Алфред, когато по-възрастният му брат се разболя. Вярваше, че мъжът скоро ще умре. Патрисия бе като лешояд, дебнещ да наследи именията и титлата. Но брата на Алфред я провали. Живя още десет години, никой не го очакваше. Алфред бе принуден да замине за колониите, защото тук го чакаше затвор за неплатени дългове.

— Ами бащата на Патрисия? Той защо не е платил дълговете на зет си? Бих решил, че поне от неудобство би трябвало да го направи, освен ако не е имал достатъчно пари.

— О, той бе доста богат — обяви сър Рейнолдс. — Но вече бе обърнал гръб на дъщеря си.

— Защото се е омъжила за Алфред ли?

— Не, слухът е друг — каза Рейнолдс, клатейки глава. — Патрисия винаги е била алчна жена. Беше отговорна за много злини. Една от малките й шегички завърши с трагедия. Млада дама, станала обект на шегите й, се самоуби. Не искам да навлизам в детайли, Лайън, но нека само да кажа, че не мисля, че се е променила през всичките тези години. Забеляза ли как гледаше към племенницата си? Само като се сетя и настръхвам.

Лайън бе изненадан от емоциите, които долавяше в гласа на сър Рейнолдс. Старият приятел на баща му обикновено бе много спокоен и открит човек. И все пак сега той буквално трепереше от гняв.

— Вие бил ли сте жертва на някоя от нейните жестокости? — попита го Лайън.

— Да, бях — призна Рейнолдс. — Племенницата й изглежда толкова мило, ранимо малко цвете. Не е била отгледана от леля си. Сигурен съм. Съжалявам клетото дете. Ще й се наложи доста да се потруди, ако иска да удовлетвори старата кучка. Графинята със сигурност ще я продаде на купувача, предложил най-високата цена.

— Никога не съм ви чувал да говорите така — прошепна Лайън. — Един последен въпрос, сър, тъй като виждам, че разговора ви разстройва.

Сър Рейнолдс кимна.

— Казахте, че бащата на графинята е бил заможен мъж. Кой управлява богатството му сега?

— Никой не знае. Бащата се посвети на по-малката си дъщеря. Името й бе Джесика.

— Джесика ли е майката на Кристина?

— Да.

— А тя беше ли луда, както твърдят всички?

— Не знам, Лайън. Срещал съм Джесика само няколко пъти. Тя бе пълна противоположност на сестра си. Беше с мил нрав и срамежлива, изключително стеснителна. Когато се омъжи, баща й бе изключително доволен. Перчеше се като паун. Все пак дъщеря му бе уловила крал. Още си спомням великолепния бал, който даде в тяхна чест. Богатството им бе смайващо. Но нещо ги почерни. Никой не знае какво всъщност се бе случило. — Възрастният мъж въздъхна. — Мистерия, която според мен никога няма да бъде разгадана.

Макар да бе обещал това да е последния му въпрос, Лайън не успя да сдържи любопитството си.

— А познавахте ли бащата на Кристина? Казахте, че е крал и все пак никога не съм чувал за него.

— Срещал съм го, но никога не успях да го опозная. Името му беше Едуард — спомни си Рейнолдс с кимане. — Не помня фамилията му. Харесвах го. Всички го харесваха. Той бе винаги внимателен. Не се надуваше. Вместо да се перчи пред нас, той ни караше да се обръщаме към него с „бароне“, а не с „кралю“. Все пак бе загубил кралството си.

Лайън кимна.

— Загадка е, не мислите ли? — отбеляза той. — Това с Джесика ме заинтригува.

— Защо?

— Омъжила се е за крал, но после е избягала от него.

— Джесика отнесе тайните си в гроба — каза Рейнолдс. — Вярвам, че е загинала скоро, след като е родила Кристина. Никой не знае това, което току-що ви разказах, Лайън. И след едностранният ви разговор с принцесата, подозирам, че тя смята да запази тайните си за себе си.

— Само ако й позволя — отвърна Лайън, ухилвайки се заради арогантните си думи.

— О, значи принцесата привлече вниманието ви? — попита сър Рейнолдс.

— По-скоро събуди любопитството ми — отвърна Лайън, свивайки рамене.

— Това ли е истината, Лайън, или се опитвате да ме заблудите?

— Самата истина.

— Разбирам — каза Рейнолдс и се усмихна по начин, който накара Лайън да реши, че възрастният мъж всъщност нищо не е разбрал.

— Случайно да знаете къде още ще ходят Кристина и леля й тази вечер? Чух принцесата да казва, че ще посетят още един бал.

— Дома на лорд Бейкър — каза Рейнолдс. — Да не смятате да го посетите и вие? — попита любопитно той.

— Рейнолдс, не си мислете, че това е нещо повече, отколкото е в действителност — каза му Лайън. — Просто искам да разбера повече за принцесата. До сутринта любопитството ми ще се е изпарило.

Твърдостта в гласа на Лайън показа на Рейнолдс, че не трябва да задава повече въпроси.

— Все още не съм видял сестра ви. Смятам, че трябва да отида да я поздравя.

— Тогава побързайте — каза му Лайън. — С Диана си тръгваме след няколко минути.

Лайън последва Рейнолдс през тълпата. Даде на Диана няколко минути да си поговори с мъжа и обяви, че си тръгват.

Разочарованието на Диана бе очевидно.

— Не тъжи, миличка — каза й сър Рейнолдс. — Смятам, че няма да се прибирате все още у дома — каза той, едва успявайки да скрие усмивката си.

На Лайън не му бе никак забавно.

— Да, Диана, реших, че може да се отбием и на бала на Бейкър, преди да се приберем у дома.

— Но, Лайън, ти отклони поканата им — възрази Диана. — Каза, че ще е крайно скучно.

— Промених решението си.

— Че няма да е скучно? — попита Диана, изглеждайки напълно объркана.

— За бога, Диана — промърмори Лайън, поглеждайки намръщено към Рейнолдс.

Диана се намръщи притеснено, стресната от грубия тон на брат си.

— Хайде, Диана. Не искаме да закъсняваме — заяви по-спокойно Лайън.

— Да закъснеем ли? Лайън, лорд Бейкър дори не знае, че ще ходим на бала му. Как бихме могли да закъснеем?

Когато брат й само вдигна рамене, тя се обърна към сър Рейнолдс.

— Знаете ли какво му става на брат ми? — попита тя.

— Вярвам, че е завладян от любопитство, мила моя — отвърна Рейнолдс. След това се обърна към Лайън и каза: — Ако приемете малка намеса от един възрастен човек, бих искал да ви предложа Диана да остане тук още малко. С радост ще я прибера в дома ви.

— О, да, Лайън, моля те, може ли да остана? — попита Диана.

Звучеше като нетърпеливо малко момиченце. Лайън нямаше да се изненада, ако започнеше да подскача, пляскайки с ръце.

— Има ли определена причина, поради която държиш да останеш? — попита той.

Когато сестра му се изчерви, Лайън нямаше нужда от друг отговор.

— Как се казва мъжът? — поиска да узнае той.

— Лайън — прошепна Диана, изглеждайки притеснена, — не ме засрамвай пред сър Рейнолдс.

Лайън въздъхна раздразнено. Сестра му току-що бе повторила думите му, че бала на Бейкър ще е скучен, а след това му направи забележка, че я засрамвал. Младия мъж се намръщи към нея.

— Ще обсъдим този въпрос у дома — заяви той. — Благодаря ви, Рейнолдс, че ще наглеждате Диана.

— Лайън, нямам нужда от пазач — възрази Диана.

— Все още не си доказала, че е така — заяви той, преди да кимне за довиждане към сър Рейнолдс и да напусне залата.

Изведнъж почувства, че няма търпение да се добере до скучният бал.

Глава 3

Дневникът на Джесика: 10 август 1795

„Останахме в Англия по-дълго, отколкото бе очаквал Едуард, за да може баща ми да присъства на празненството по случай рожденият ми ден. Едуард бе толкова загрижен за чувствата на скъпият ми баща.

Денят, в който навърших седемнадесет години, отплавахме към дома на съпруга ми. Плаках, вярвайки, че се държа егоистично. Щях да липсвам на баща си. Но дългът ми бе да последвам съпруга си.

След като пролях сълзите си, започнах да се вълнувам за новото си бъдеще. Разбираш ли, Кристина, мислех, че Едуард ме води в Камелот.“

Кристина се чувстваше зле. Имаше чувството, че се задушава, но продължаваше да си повтаря, че паниката ще изчезне веднага щом ужасната карета спреше да се движи.

Истински мразеше задухата в това ужасно превозно средство. Завесите бяха спуснати, вратата затворена, а въздухът бе тежък и задушен заради силния парфюм на леля Патрисия. Кристина бе притиснала ръце до тялото си, свити в юмруци и скрити от погледа на леля й. Раменете й бяха притиснати към покритите с кафяво кадифе облегалки на седалките в каретата.

Графинята не бе забелязала, че племенницата й не се чувства добре. Веднага след като вратичката се затвори, тя започна да задава въпроси, но никога не даде възможност на Кристина да отговори. След всеки въпрос графинята правеше остри, обидни забележки за всички гости на приема на лорд Карлсън. Графинята очевидно изпитваше голямо удоволствие да обижда останалите хора. Лицето й бе изкривено в зловеща гримаса, тънките й устни бяха здраво стиснати, а сивите й очи гледаха студено.

Кристина вярваше, че очите са прозорци към душата. Това определено се бе оказало истина, що се отнася до графинята. Тя бе толкова зла, ядосана и надменна жена. Освен това бе и глупава. Кристина се изумяваше как тя дори не се опитва да скрие недостатъците си от нея. Подобна глупост я изумяваше. Когато покажеш слабост, даваш власт на врага. Леля й Патрисия очевидно не разбираше този примитивен закон. Тя дори обичаше да разказва за всичките несправедливости, които я бяха споходили. И то често.

Кристина вече не обръщаше внимание на това, което казваше настойницата й.

Беше развила защитен рефлекс срещу тази жена. Графинята бе нейното семейство, и макар това да би трябвало да е достатъчна причина, имаше и още нещо. Леля й й напомняше на Засмения ручей, лудата старица в племето им, която често я преследваше с пръчка, когато беше малка. Засмения ручей не можеше да промени това, което бе, графинята също не можеше.

— Не ме ли чуваш, Кристина? — сопна й се графинята, откъсвайки Кристина от мислите й. — Попитах те кое те накара да напуснеш толкова бързо партито на Карлсън?

— Срещнах един мъж — каза Кристина. — Той не беше като останалите. Наричаха го Лъв.

— Говориш за маркиза на Лайънууд — каза Патрисия, кимайки с глава. — И той те изплаши, нали? Е, не му позволявай да те тревожи. Той плаши всички, дори мен. Той е груб, непоносим мъж, но позицията му в обществото му позволява да бъде такъв, ако питаш мен. Грозния белег на челото му допринася за страшния му вид.

— О, не, не ме плаши — призна Кристина. — Точно обратното, лельо. Бях привлечена от присъствието му, а когато чух сър Рейнолдс да го нарича Лъв, веднага почувствах ужасна мъка по дома си, че дори не можех да обеля дума.

— Колко пъти трябва да ти казвам, че онези диваци не трябва да значат нищо за теб? — изкрещя Патрисия. — След всичко, което пожертвах, за да заемеш мястото си в обществото и аз да си върна наследството…

Графинята млъкна на мига и изгледа преценяващо племенницата си, за да види реакцията й.

— Просто трябва да забравиш онези хора. Трябва да забравиш миналото.

— Но защо го наричат Лъв^[2]? — попита Кристина, внимателно променяйки темата. И леко отдръпна ръката си от хватката на леля й, която в гнева си я бе стиснала болезнено. — Просто съм любопитна — обясни тя. — Ти беше казала, че в Англия не кръщават хората с имена на животни…

— Не, разбира се, че не го правят, глупаво момиче — промърмори Патрисия. — Маркизът не е кръстен на животно. Не го изговаряш правилно. Той не е Лъв, а Лайън. — Графинята бавно произнесе името на маркиза. Докато говореше, гласът й загуби част от остротата си. — Неговата титла е маркиз на Лайънууд. По-близките му приятели са решили просто леко да съкратят името му, затова го наричат Лайън. Но това няма нищо общо с животното лъв.

— И той не е ли подходящ? — попита тя, мръщейки се.

— Определено не е подходящ за теб — отвърна графинята. — Той е прекалено умен, прекалено богат. Стой далеч от него. Разбра ли ме?

— Разбира се.

Графинята кимна.

— Защо си била привлечена от него ми е напълно непонятно. Той би бил най-труден за манипулиране.

— Не съм истински привлечена от него — отговори Кристина. Това, разбира се, бе лъжа, но я изрече само защото не искаше леля й отново да избухва гневно. А и така или иначе, не би могла да я накара да разбере. Как можеше, при положение, че смяташе белезите на воина за отблъскващи? С лабилното си поведение лелята на Кристина сигурно щеше да подивее, ако й каже истината.

О, да, Лъва наистина я привличаше. Златистите къдрици и кафявите му очи й харесваха извънредно много. Силното му тяло бе тяло на воин, и сякаш беше най-нормалното нещо да бъде привлечена от силата му. Той сякаш бе обвит във властна аура. Името, което носеше, бе идеалното за него, защото наистина й напомняше на лъв. Кристина бе забелязала ленивото му, почти отегчено държание, и все пак бе сигурна, че ако бъде провокиран, може да се движи със смъртоносна бързина.

Да, той бе привлекателен. Кристина харесваше вида му. И обожаваше аромата му. Какво ли би си помислила леля й, ако я чуе да изговаря това на глас, запита се Кристина и на устните й разцъфна усмивка. Вероятно щеше да нареди да сложат още една брава на вратата на стаята й.

Не, графинята не можеше да разбере привличането, което изпитваше племенницата й. Обаче старият шаман от селото й щеше да разбере. И щеше да бъде много доволен.

— Не бива да се тревожим, че Лайън може да прояви интерес към теб — обяви леля Патрисия. — Мъжът беше там само за да ескортира сестра си. Последното му завоевание, доколкото разбрах, е лейди Сесили. — Графинята изсумтя отвратено. — Лейди, друг път. Титлата на тази уличница трябва да бъде Курва. Омъжи се за мъж два пъти по-възрастен от нея и без съмнение е започнала с аферите си преди края на сватбената церемония.

— Съпругът на тази жена не възразява ли тя…

— Дъртият козел пукна — каза леля й. — И то наскоро, доколкото чух. Говори се, че лейди Сесили се надява Лайън да е следващият й съпруг.

— Не мисля, че би се оженил за жена с нисък морал — каза Кристина, клатейки глава. — Но щом я наричат лейди, вероятно не й е бил любовник, нали така? — попита тя объркана.

— Тя е приета в обществото заради титлата й. Много омъжени жени имат афери. А всички мъже поддържат любовници — каза леля й Патрисия. — Моралът им ме отвращава, но мъжете винаги ще следват най-низките си инстинкти, нали?

По тона й личеше, че иска потвърждение, а не мнението на Кристина.

— Да, лельо — отвърна момичето с въздишка.

— Лайън рядко се появява в обществото тези дни — коментира графинята. — Откакто жена му умря, страни от всички.

— Може би все още е в траур. Изглеждаше ми раним.

— Ха! — изскърца гласът на леля й. — Лайън е наричан с много имена, но никога раним. Не мога да си представя някой мъж да е в траур заради жена си. Всеки мъж бърза да задоволи най-низките си страсти, без да се интересува от нищо друго.

Каретата спря пред дома на Бейкър, което сложи край на разговора. Кристина бе истински облекчена, когато кочияша отвори вратичката. Тя си пое няколко дълбоки глътки въздух, преди да последва леля си по стъпалата към входа на тухлената постройка.

Лек хладен бриз охлади лицето й. Прииска й се да измъкне всичките фиби от косата си и да освободи тежките си къдрици. Но така или иначе леля й нямаше да й позволи да го направи. Сега модата повеляваше косата да е подстригана на къси къдрици или да бъде вдигната високо над тила. Тъй като Кристина категорично отказа да отреже косата си, бе принудена да понася мъчението всяка вечер да й правят прическа.

— Надявам се, че втората визита няма да е изпитание за теб — отбеляза графинята, прекрачвайки прага.

— Няма да те изложа — заяви Кристина, знаейки, че това са единствените думи, които желае да чуе леля й. — Наистина не бива да се тревожиш. Достатъчно силна съм да се изправя пред всеки, дори и пред лъв.

Шегата й не бе оценена. Графинята стисна устни, поглеждайки към племенницата си.

— Да, ти си силна. Очевидно е, че не притежаваш злощастния характер на майка си. Благодаря на бога за тази благословия. Джесика бе ужасно безхарактерна.

Беше й трудно, но Кристина успя да сдържи гнева си. Не биваше да позволява на графинята да разбере колко я нараняват обидите към майка й. Макар да живееше с леля си почти година, все още й бе трудно да разбере как е възможно човек да говори по този начин за сестра си. Графинята не подозираше, че Джесика бе водила дневник. Кристина нямаше намерение да й го покаже, или поне засега не мислеше да го прави, но се запита как ли би реагирала леля й, ако научи истината. След миг реши, че това няма да промени нищо. Умът на леля й бе прекалено увреден, за да има някакво значение.

Вече едва успяваше да се сдържа да не реагира на коментарите на леля си. Кристина не бе надарена с търпение. Мери и Черния вълк постоянно й напомняха да сдържа темперамента си. Бяха я предупредили да не се доверява на белите. Родителите й знаеха, че ще й се наложи сама да извърви своя път. Черния вълк се боеше за сигурността й. Мери се страхуваше за сърцето й. И все пак, и двамата отхвърлиха молбата й да остане при тях. Трябваше да бъде спазено едно обещание, без значение колко живота щяха да загубят и колко сърца щяха да бъдат разбити.

А ако оцелееше, щеше да се завърне у дома.

Кристина осъзна, че се мръщи. Успя да се усмихне, миг преди портиерът да отвори вратите на лорд Бейкър. Докато траеше представянето, усмивката не слизаше от лицето й. Представени й бяха едва двадесет гости, повечето от които бяха на възраст, и докато всички захванат темата за разнообразните заболявания, върлуващи този сезон, младата жена осъзна, че докато не сервират освежаващите напитки, ще има малко време да остане насаме.

Графинята я остави сама, когато лорд Бейкър й предложи ръката си. Кристина успя да отклони поканите на няколко възрастни господа да я отведат в трапезарията, като поиска да се освежи на горния етаж. Когато се върна, залата бе празна. Желанието да остане сама бе крайно изкушаващо. Кристина погледна през рамо, за да е сигурна, че няма никой наоколо и забърза през залата. Забеляза балкона зад двойката френски прозорци и излезе навън. Искаше й се да открадне няколко минути тишина, преди някой да дойде да я търси.

Надеждите й обаче бяха разбити. Тъкмо бе стигнала до нишата, когато усети, че някой я наблюдава. Кристина се скова, объркана от чувството на опасност, което изпита, и бавно се обърна за да се изправи срещу заплахата.

Маркизът на Лайънууд стоеше облегнат на входа и я наблюдаваше.

Лъвът я дебнеше. Тя поклати глава, опитвайки се да прогони странните си мисли, и отстъпи крачка назад. Все още усещаше уханието на опасността, което се носеше във въздуха към нея, обърквайки я.

Лайън я наблюдаваше от известно време. Изражението му бе напрегнато, изглеждаше намръщен. Кристина се почувства пленена от тъмния му поглед. Когато той неочаквано се оттласна от стената и тръгна към нея, тя отново направи крачка назад.

Мъжът се движеше като хищник. Не спря, щом стигна до нея, а продължи напред, принуждавайки я да отстъпи назад, скривайки се в сенките на балкона заедно с него.

— Какво правите, сър? — попита Кристина, опитвайки се да звучи раздразнена, а не изплашена. — Това не е много редно, нали?

— Не.

— Не сте се представили пред нашия домакин — избъбри Кристина. — Нима сте забравили какви са задълженията ви?

— Не.

Тя се обърна, опитвайки се да го заобиколи. Лайън не й позволи да избяга. Големите му ръце хванаха раменете й, задържайки я на място.

— Знам, че не си говорил с лорд Бейкър — заяви Кристина. — Не си, нали?

— Не.

— Ооо — простена Кристина, звучейки леко задъхана. — Държиш се ужасно грубо.

— Да.

— Наистина трябва да се върна вътре, милорд — каза тя.

Едносричните му отговори я тревожеха. Освен това близостта му я разсейваше. Той напълно я объркваше. Това я накара да забрави всичките уроци, които бе учила.

— Ще ме пуснете ли, сър? — попита тя властно.

— Не.

Неочаквано Кристина осъзна какво прави той. Макар да се опита, не успя да скрие усмивката си.

— Нима най-безцеремонно се опитваш да ме имитираш, Лайън?

— Не се опитвам, правя го — отвърна й той. — Харесва ли ти на всеки твой въпрос да ти отговарят само с „да“ или „не“?

— Ефикасно е — каза тя, гледайки съсредоточено гърдите му.

Тя изрече думата „ефикасно“ по много интересен начин. Освен това, акцентът й стана по-подчертан. Лайън предположи, че е изплашена, защото долови тревога в гласа й. Той бавно я принуди да повдигне брадичка, изисквайки без думи да го погледне.

— Не се бой от мен, Кристина — прошепна й той.

Тя не му отговори. Лайън се вгледа в очите й и след като измина една дълга минута, констатира:

— Ти въобще не се притесняваш от мен, нали? — попита я той.

Тя реши, че мъжът бе разочарован от това заключение.

— Не — призна тя с усмивка. Опита да избута ръката му от брадичката си, но той отказа и тя направи опит да отстъпи назад, само за да разбере, че ниският перваз е точно зад нея и няма къде да избяга.

Беше притисната в капан и Лайън се усмихна, доволен от този факт.

— Би ли ми позволил да вляза вътре? — попита го тя.

— Първо ще проведем един нормален разговор — обяви Лайън. — Ето как ще процедираме, Кристина. Аз ще ти задавам въпроси и ти също можеш да ми задаваш въпроси. И никой от нас няма да отговаря едносрично.

— Защо?

— За да може да се опознаем — отвърна Лайън.

Той изглеждаше достатъчно решителен, за да остане на балкона на лорд Бейкър до края на вечерта. Кристина реши, че много скоро трябваше да изиграе скритите си козове.

— Да не би да си ядосан, защото не се боя от теб? — попита го тя.

— Не — отвърна й той, усмихвайки се мързеливо. — Въобще не съм ядосан.

— На, напротив, ядосан си — възрази Кристина. — Мога да почувствам гнева вътре в теб. И силата ти. Мисля, че вероятно си силен колкото лъв.

Той поклати глава.

— Винаги казваш най-странните неща — отбеляза той. Сякаш не можеше да спре да я докосва. Палеца му помилва плътната й долна устна. Мекотата й го възхити, привлече го.

— Нямам намерение да казвам странни неща — каза Кристина, леко смръщвайки вежди. — Много ми е трудно да общувам с теб. — Отвърна лице от него и прошепна: — Леля ми Патрисия не ми позволява да стоя в твоята компания, Лайън. Ако разбере, че съм сама с теб, няма да е никак доволна.

Лайън повдигна учудено едната си вежда.

— Значи ще й се наложи да преглътне недоволството си, не е ли така?

— Тя каза, че си умен — сподели му тя.

— И това е недостатък? — Лайън беше объркан.

— Освен това си бил много заможен — добави тя, кимайки, щом видя объркания му поглед.

— Какво лошо има в това да си заможен? — попита Лайън.

— Значи, че няма да си лесен за манипулиране. — Кристина повтори мнението на леля си.

— Дяволски правилно.

— Виждаш ли, съгласен си с леля ми, все пак — отвърна Кристина. — Ти не си като останалите, нали, Лайън?

— Като кои останали?

Кристина реши да игнорира този въпрос.

— Аз не съм ничия любовница, сър. Леля ми каза, че се интересуваш само от пропаднали жени.

— И ти й повярва? — попита той. Ръцете му отново погалиха раменете й и той осъзна, че му е трудно да си спомни за какво говореха. Можеше да почувства топлината на тялото й през роклята. Едва ли съществуваше по-добър начин за разсейване.

Господи, колко силно желаеше да я вкуси! В момента тя гледаше смело право към него, а в очите й се четеше такава невинност. Лайън реши, че тя се опитва да се подиграе на всичките представи, които си бе изградил за жените. Той, разбира се, знаеше по-добре. И все пак тя го интригуваше достатъчно, че да го накара да продължи да играе тази игричка още известно време. Каза си, че няма нищо лошо в това.

— Не — каза Кристина прекъсвайки мислите му.

— Какво не? — попита той объркан, опитвайки се да си спомни за какво говореха.

— Не, не смятам, че леля ми е права. Ти очевидно си привлечен от мен, Лайън, а аз не съм пропаднала жена.

Лайън се засмя нежно. Звукът бе като ласка. Кристина усети как пулса й се забързва. Вече разбираше откъде идваше чувството на опасност. Лайън без проблем би могъл да премине защитните й стени. Знаеше какво я караше да настръхва от страх и можеше да прозре преструвките й.

— Наистина вече трябва да вляза вътре — каза му тя.

— Имаш ли представа колко ме объркваш? — попита Лайън, игнорирайки искането й. — Много си добра в измамите, Кристина.

— Не разбирам.

— О, мисля, че разбираш — възрази Лайън. — Не знам как го постигна, но ме накара да се увлека по теб като зелен хлапак. Около теб витае такава мистерия. Всичко е умишлено, нали? Да не би да мислиш, че ще съм по-малко заинтересован, ако знам повече за теб?

По-малко заинтересован? На Кристина й се поиска да се засмее. Мъжът би бил ужасѐн, ако научеше истината. Да, леля й все пак бе права. Маркизът на Лайънууд бе прекалено умен, за да се заблуди за дълго.

— Не изглеждай толкова притеснена, миличка — прошепна й Лайън.

Тя можеше да види веселието в погледа му.

— Не ме наричай така — каза му тя. Гласът й бе дрезгав, но само защото той бе толкова близо до нея. — Не е правилният начин — добави тя, кимайки рязко.

— Правилен начин ли? — Лайън не разбираше за какво му говори. Объркването му се превърна в раздразнение. Той се насили да си поеме дълбоко дъх, за да се успокои. — Нека започнем отначало, Кристина. Аз ще ти задавам точни въпроси, а ти ще ми отговаряш без заобикалки — заяви той — Първо, ако обичаш, обясни ми какво имаш предвид под това, че да те наричам „миличка“ не е правилният начин.

— Напомняш ми на някой от миналото ми, Лайън. А аз изпитвам прекалено голяма мъка по дома, за да продължа този разговор — призна му тя с шепот.

— Била си влюбена в друг мъж? — попита Лайън, неспособен да скрие гнева в гласа си.

— Не.

Той зачака да му обясни, но тя не го направи и мъжът си пое дълбоко въздух.

— О, не, няма да стане така — заяви й. — Ще ми обясниш какво имаше предвид — каза той, затягайки хватката си около раменете й. — Кристина, познавам те по-малко от два часа, а чашата на търпението ми вече прелива. Много по-лесно е просто да си признаеш — добави той. — Не може ли просто да поговорим?

— Не мисля, че бихме могли — отвърна Кристина. — Когато съм около теб, забравям всички правила.

Лайън помисли, че тя звучи толкова объркана, колкото се чувства той самия. И отново бе споменала за правила. Нямаше никакъв смисъл.

— Ще спечеля, трябва да си сигурна — каза й той. — Винаги печеля. Може да ме отблъскваш, колкото си поискаш, но аз пак ще…

Той забрави какво щеше да каже, когато неочаквано Кристина се протегна и прокара пръст по белега на челото му. Нежното докосване разтърси сърцето му.

— Имаш белези на воин, Лайън.

Ръцете му се отпуснаха отстрани на тялото му. Той направи крачка назад, за да постави някаква дистанция помежду им, надявайки се, че това ще охлади огъня, разлял се по вените му. Заради наивния й поглед Лайън знаеше, че тя дори не подозира какъв ефект имаха действията й върху него.

Случи се толкова неочаквано, така всепоглъщащо. Лайън не бе осъзнавал, че желанието може да експлодира в него толкова бързо.

Кристина се възползва от това, че вече не бе притисната към него. Тя приведе глава и го заобиколи.

— Никога повече не бива да се докосваме — каза тя, преди да му обърне гръб и да се отдалечи.

Беше достигнала арката, когато гласът му я спря.

— И смяташ ли, че тези белези са отблъскващи?

Кристина се обърна, а мекият плат на полите й прошумоля около нея. Изглеждаше удивена от въпроса му.

— Отблъскващи? Със сигурност се шегуваш — каза му тя.

— Никога не се шегувам — отвърна й Лайън. Гласа му звучеше отегчен. Но погледа в очите му й каза, че в момента бе много уязвим.

Знаеше, че трябва да му каже истината.

— Намирам те почти толкова привлекателен, че е трудно да го отрека дори пред самата себе си.

Тя не посмя да го погледне в очите, за да види реакцията му, обхваната от срам заради смелото си признание. Помисли си, че вероятно се е изчервила, и това я раздразни достатъчно, че да обърне гръб на Лайън.

Той се приближи със скоростта на лъв. В един момент стоеше в края на балкона, а в следващия я притискаше към тухлената стена на фасадата. Натиска на тялото му я задържаше точно там, където той я искаше да бъде. Долната част на тялото й бе притисната към краката му, а ръцете му отново бяха на раменете й. Когато неочаквано се пресегна, за да затвори вратата на балкона, бедрата му силно се отъркаха в нейните. Докосването повлия силно и на двама им. Кристина притисна гръб към тухлената стена, опитвайки се да прекъсне контакта между телата им. Лайън реагира точно по противоположния начин. Приближи се към нея, желаейки да я докосне отново.

Лайън знаеше, че я засрамва. Можеше да види зачервеното й лице дори на меката лунна светлина.

— Ти си като крехко малко цвете — прошепна й той, докато ръцете му галеха раменете и шията й. — Кожата ти е копринено мека.

Тя се изчерви още по-силно. Лайън се усмихна доволен.

— Отвори си очите, Кристина. Погледни ме — заповяда той, а гласът му бе нежен като бриз.

Меко изречените думи изпратиха тръпка надолу по ръцете й. Любовни думи, почти същите, които Черния вълк казваше на Мери, когато смяташе, че са сами. Лайън се опитваше да я приласкае по същият начин. Дали това значеше, че иска да се свърже с нея? Кристина за малко не го попита, но навреме осъзна, че не бива. Напомни си, че Лайън е англичанин. Правилата тук не бяха същите.

Небесата да са й на помощ, не биваше да го забравя.

— Никога не бих флиртувала с лъв — каза му тя. — Би било прекалено опасно.

Пръстите на Лайън се обвиха около шията й. Не беше сигурен дали иска да я целуне, или да я удуши. Жената постоянно го объркваше със странните си коментари. Можеше да почувства учестения пулс на сърцето й под пръстите си.

— Очите ти не издават никакъв страх, но сърцето ти ми казва истината. Боиш ли се от привличането, което изпитваш към мен?

— Колко си арогантен — заяви тя. — Толкова съм уплашена, че вероятно ще припадна върху теб, ако не ме пуснеш веднага.

Лайън се засмя, показвайки, че не е повярвал на лъжата й. Наведе се към нея, докато устните му не се оказаха само на един дъх от нейните.

— Не беше ли ти, която ми каза, че те привличам толкова силно, че не можеш да го отречеш, Кристина?

— Не — отговори тя. — Казах, че почти те намирам твърде привлекателен, Лайън. Почти. Има разлика.

Тя се опита да се усмихне, но се провали. Бе прекалено съсредоточена да пребори желанието просто да се разтопи срещу него, да го прегърне силно, да познае докосването, вкуса му. Искаше ароматът му да се смеси с нейният.

Знаеше, че желанията й са забранени, опасни. Беше едно да се закачаш с малко животинче и съвсем друго да предизвикаш напълно пораснал лъв. Тъмният поглед в очите на Лайън й показа, че той е също толкова решителен, колкото и гладен лъв. Ако не се защитеше, той щеше да я погълне.

— Лайън — прошепна тя, разкъсвана между желанията си и нуждата да бъде предпазлива. — Трябва да преборим това привличане помежду ни. Ще забравя всичко, ако не ми помогнеш.

Той нямаше идея за какво му говори. Какво си мислеше, че ще забрави? Може би не я бе чул правилно. Акцентът й бе станал по-силен от всякога и не можеше да бъде сигурен.

— Ще те целуна, Кристина — каза й той и хвана брадичката й, когато тя опита да поклати глава. — Една целувка — обеща Лайън и потърка брадичка в косата й. Вдиша сладкият й аромат и изпусна лека, доволна въздишка. След това хвана ръцете й и ги постави около врата си.

Господи, колко беше нежна. Ръцете му се спуснаха надолу по нейните и можеше да почувства как тя трепери от допира му. Очарован от начина, по който реагираше на докосването му, той обхвана с ръце бедрата й и я притисна към себе си.

Отне му цяла вечност да се подготви за целувката. Кристина вече не можеше да се бори с привличането си към него. Едно леко докосване със сигурност щеше да задоволи любопитството й. След това щеше да се върне вътре и да се насили да забрави всичко, свързано с Лайън.

Кристина се повдигна на пръсти и бързо потърка устни в брадичката му. След това положи непорочна целувка на устните му, чувствайки го как се скова в отговор. След това се отдръпна, видя усмивката му и разбра, че е доволен от смелостта й.

Усмивката му се изпари, когато тя прокара пръст по долната му устна. Лайън реагира така, сякаш току-що бе ударен от мълния. Той я повдигна нагоре, докато бедрата й не се изравниха с неговите. Не го бе грижа дали тя ще усети възбудата му, или не. Ръцете му я притискаха решително, като не й позволяваха да помръдне. Кристина нямаше да може да му избяга, докато сам не реши да я пусне.

Тя неочаквано обърна глава, а през тялото й премина силна тръпка, която го накара да предположи, че е променила решението си.

— Лайън, моля те, трябва да…

Устата му откри нейната, ефективно заглушавайки протеста й. Той я вкусваше и измъчваше, карайки я да отвори устата си за него. Кристина реагира мигновено на нежната му покана. Пръстите й се заровиха в косата му, а през тялото й премина страстна тръпка. Лайън простена в устата й, след което зарови езика си дълбоко, настоявайки с ниско ръмжене да се слее с него.

Кристина загърби предпазливостта. Ръцете й се впиха в раменете на Лайън. Бедрата му се притискаха към нея, докато не я принудиха да разтвори крака, а полите й се обвиха около тялото му. От устните й се изтръгна стон на удоволствие, когато Лайън се раздвижи срещу нея. Кристина използва езика си, за да усети вкуса му, имитирайки движенията на неговият език.

Огън пламна в слабините му. Лайън отново я целуна с всепоглъщаща страст. Искреният отклик на Кристина го накара да почувства радостна болка, която не искаше никога да свършва. Начинът, по който го целуваше, го караше да мисли, че мъжките ласки не са й напълно непознати. Лайън си каза, че това нямаше никакво значение. Единственото нещо, за което мислеше, бе как да задоволи най-първичното си желание, да я отведе в някое легло и да я направи своя.

Лайън никога преди не бе изпитвал толкова сурово желание. Кристина простена нежно срещу устните му. Звукът едва не го накара да полудее. Знаеше, че всеки момент ще изгуби контрол и рязко прекъсна целувката.

— Тук не е нито времето, нито мястото, любима — прошепна дрезгаво той.

Лайън си пое дълбоко дъх, отчаяно опитвайки се да не поглежда към устните й. Тези меки, възбуждащи устни. Тя изглеждаше така, сякаш току-що бе хубаво нацелувана, което си бе голата истина. За Лайън бе очевидно, че и на нея й е трудно да възвърне контрола си.

Този факт му допадна извънредно много. Освен това му се наложи сам да отмести ръцете й от раменете си, тъй като тя очевидно не бе способна да се откопчи от него. Очите й бяха потъмнели, добивайки тъмен индиговосин цвят. Цвета на страстта, каза си Лайън, пусна я да стъпи на пода и целуна пръстите й, преди да пусне ръката й.

— Ще науча всичките ти тайни, Кристина — прошепна той, мислейки си каква наслада щяха да си дарят един на друг, когато се озовяха в леглото му.

Сладката й омая бе разсечена на две като с кинжал, чувайки го да изрича това обещание. От думите му Кристина разбра, че той е твърдо решен да разбере миналото й.

— Забрави всичко, свързано с мен, Лайън — прошепна тя. Заобиколи го, но на арката на прозореца се обърна отново към него. — Любопитството може да те убие.

— Да ме убие?

Тя поклати глава, давайки му да разбере, че няма намерение да обясни коментара си.

— Споделихме прекрасна целувка. Това е достатъчно.

— Достатъчно?

Викът му я последва навътре в залата. Кристина се присви заради гнева, който долови в гласа му. Сърцето й препускаше лудо и тя благодари на боговете, че гостите са все още в столовата. Точно до леля й имаше празен стол. Кристина веднага седна на него и се опита да се концентрира върху разговора на леля й с домакините на тържеството.

Няколко минути по-късно, Лайън се появи в залата. Лорд Бейкър бе извън себе си от вълнение. Бе очевидно, че той, както и всички останали гости решиха, че маркизът на Лайънууд току-що е пристигнал.

Кристина го поздрави със студено кимване и му обърна гръб. Грубият жест очарова графинята. Старицата дори се пресегна и потупа Кристина по ръката. Това бе първия знак на одобрение, който даваше на племенницата си.

Лайън напълно игнорираше присъствието на Кристина. И, разбира се, той бе център на вниманието, тъй като титлата му го поставяше над всички в залата. Мъжете веднага го наобиколиха. Дори част от жените напуснаха столовете си. Те се бяха притиснали като ято пъдпъдъци, а ако Лайън случайно погледнеше към тях, започваха да кимат с глава и да пърхат с мигли.

Когато Кристина реши, че повече не може да издържи да гледа това представление, тя реши да се върне в гостната.

 

 

Лайън бе притиснат от домакина си, който му обясняваше за посевния цикъл на царевицата. Маркизът се правеше, че слуша внимателно, използвайки това време, за да усмири темперамента си. Във външният му вид нищо не показваше, че вътрешно кипи от гняв.

По дяволите, тя отново му обърна гръб. Два пъти за тази вечер. Каза си, че ако има подобен спорт, това трябва да е безспорен рекорд. Тя беше много добра. Накара го да мисли, че го желае толкова, колкото и той нея. Малка изкусителка.

Лайън се бе почувствал така, сякаш го бяха хвърлили в снежна пряспа. Кристина бе права. Целувката им бе хубава и бе задоволил любопитството си. Неохотно призна, че проблема е във вкуса й. Горещ, див мед. Не успя да й се насити достатъчно. И когато лорд Бейкър заговори за преимуществата на ечемика, Лайън си припомни за нежните стонове, които издаваше Кристина. Очевидно това бе една добра актьорска игра от нейна страна и все пак, дори спомена за звуците сгорещяваше кръвта му.

 

 

Лелята на Кристина я последва в гостната. Графинята застана до племенницата си и започна да прави жлъчни коментари за отвратителната храна, от която бе изяла огромно количество преди броени минути. Кристина мислеше, че е в безопасност, докато не видя Лайън да върви към нея само миг след като леля й се бе качила на втория етаж, за да се освежи.

Кристина отново се почувства уязвима. Лайън вървеше към нея и макар да се усмихваше на останалите гости, тя ясно виждаше гнева в погледа му. Тя веднага отиде при лорд Бейкър и го заговори, докато с периферното си зрение наблюдаваше Лайън.

— Имате прекрасен дом — каза тя на домакина си.

— Благодаря ви, мила моя. Удовлетворява всичките ми нужди — сподели лордът, пъчейки важно гърди. Той започна да й обяснява откъде се е сдобил с всички произведения на изкуството, разпръснати из стаята. Кристина се опита да внимава какво й говори. Забеляза колебанието на Лайън и се усмихна.

— Жена ми подбра повечето от вещите. Тя има око за хубавите неща — заяви той.

— Какво? — попита тя, объркана от начина, по който я гледаше лорд Бейкър. Той изглеждаше така, сякаш очаква някакъв отговор от нея. За нещастие, тя нямаше ни най-малка идея за какво говореха.

Лайън се приближи към тях. Естествено, Кристина обвини него за това, че не може да се концентрира. Знаеше, че се е направила на глупачка пред домакина им, като не внимаваше какво й говори. Тя умишлено обърна гръб на Лайън и попита.

— От къде купихте прекрасната розова ваза, която сте сложили над камината? — поинтересува се тя.

Лорд Бейкър отново се изпъчи. Кристина го оприличи на тлъст заек.

— Тя е една от най-скъпите вещи в колекцията ми — обяви той. — Точно нея избрах сам. Струва повече от всичките бижута на съпругата ми — прошепна, кимайки. — Освен това трябваше да се скарам с Марта. Жена ми просто реши, че не я харесва.

— О, аз мисля, че е много красива — заяви му тя.

— Бейкър, бих желал да поговоря с принцеса Кристина за момент. Насаме, ако нямаш нищо против — чу се гласа на Лайън точно зад нея. Кристина знаеше, че е застанал толкова близо, че ако направи крачка назад ще се опре на гърдите му. Мисълта бе толкова неочаквана, че тя не успя да я прогони достатъчно бързо.

— Разбира се — заяви лорд Бейкър. Той огледа подозрително към Лайън. По погледа на лорда Лайън осъзна, че до сутринта всеки в Лондон щеше да е наясно, че той се интересува от Кристина. Странно, но това прозрение не го притесни особено. Ако това щеше да държи всички останали контета далеч от нея, то слухът щеше да е изцяло в негова полза.

— Разбира се, че не — на свой ред заяви Кристина. После се усмихна на лорд Бейкър, за да омекоти отказа си.

Обаче не се случи това, което се бе надявала. Лорд Бейкър ги гледаше объркано, докато Лайън не се намеси с измамно кротък глас.

— Кристина има най-чудатото чувство за хумор. Когато я опознаете по-добре, ще се съгласите с мен, лорд Бейкър.

Домакинът им успя да се заблуди от думите на Лайън, но не и Кристина. Начинът, по който маркизът стискаше ръката й, показваше, че не е никак развеселен.

Беше решен да се наложи. Кристина реши, че вероятно ще направи сцена, ако отново му откаже. Мъжът очевидно не се интересуваше от това, което биха помислили гостите за него. Нямаше как да не му се възхити.

Освен това, на Лайън не му бе нужно да използва натиск. Титлата му беше осигуровка за това, че всеки ще изпълни исканията му. Той бе толкова арогантен и уверен, като вожда на дакота.

Кристина се опита да се отскубне от хватката му, когато се обърна, за да конфронтира с него. Лайън се усмихна на лорд Бейкър, докато затягаше хватката си около ръката й. Без думи й казваше да не спори с него или поне тя така предположи. След което мъжът се обърна и я задърпа след себе си.

Тя не започна да се бори с него, а изправи рамене и го последва. Всички ги гледаха, по тази причина тя се усмихна, правейки се, че няма нищо нередно в това да бъде влачена през стаята от мъж, който познава едва от няколко часа. Когато чу една от гостенките да казва на висок глас, че двамата с маркиза са ударна двойка^[3], усмивката й се стопи. Наистина й се искаше да удари Лайън, но все пак не смяташе, че жената трябва да оповестява подобно нещо на висок глас. Освен това знаеше, че Лайън също чу коментара. Арогантната му усмивка показваше, че дори му е допаднало чутото. Това значеше ли, че иска да я удари?

Лайън спря, когато достигнаха до една ниша. Кристина бе толкова облекчена, че не я повлече навън от къщата, че започна да се успокоява. Останалите гости все още можеха да ги виждат, истинска благословия, тъй като Лайън нямаше да се опита да я целуне пред погледите на всички гости. Не, страстните прегръдки и нежните думи имаха място само когато една жена и един мъж са сами.

След като кимна на няколко господа, Лайън се обърна към Кристина. Той стоеше толкова близо до нея, че ако някой от двама им направеше крачка напред, телата им щяха да се докоснат. Кристина умишлено държеше главата си сведена, отказвайки да го погледне. Реши, че за страничните наблюдатели вероятно изглежда много смирена и покорна. Умишлено искаше публиката им да си помисли така и все пак тази поза я дразнеше.

Поредната лъжа, поредната преструвка. Как щеше да се смее брат й, Белия орел, ако бе тук да я види. Той, както и всички у дома много добре знаеха, че в тялото й няма нито една покорна костица.

Лайън изглеждаше достатъчно търпелив, че да стои и да я чака цяла вечер. Кристина реши, че той няма да започне да говори, докато не му посвети пълното си внимание. Тя залепи фалшива усмивка на лицето си и го погледна.

Той й бе ядосан. Това бе повече от очевидно. Златистите искри в очите му бяха изчезнали.

— Очите са ти станали черни като на гарван — заяви му тя.

Той дори не премигна, чувайки странния й коментар.

— Този път няма да се получи, Кристина — заяви й той с гневен шепот. — Комплиментите ти няма да ме извадят отново от равновесие, моя малка изкусителке. Кълна се в Бог, ако още веднъж си позволиш да ме отпратиш, аз ще…

— О, не беше комплимент — прекъсна го тя, позволявайки му да види раздразнението й. — Колко надуто от твоя страна да решиш, че те лаская. Гарванът е наш враг.

Небесата да й помогнат, отново го направи. Лайън без усилие я караше да забрави всичко научено. Кристина едва пребори желанието да събере полите си и да хукне към вратата, но в следващия момент осъзна, че той няма как да разбере думите й. Обърканият му поглед й показа, че е права.

— Птиците са ти враг? — попита той, а в гласа му личеше удивлението му.

Кристина се усмихна.

— За какво говориш — попита го тя невинно. — Искаш да говорим за птици ли?

— Кристина — изръмжа й той, — можеш да накараш и светец да изгуби търпението си.

Тя си помисли, че мъжът е готов да я удари, затова направи крачка назад и каза:

— Но ти не си светец, нали, Лайън?

Неочакван вик привлече вниманието на Лайън. Кристина също го чу, но когато се опита да се обърне, за да види какво се случва, Лайън я хвана и я избута зад себе си. Действията му я изумиха. Той се движеше толкова бързо, че тя дори не разбра как се случи, че изведнъж бе скрита зад широкия му гръб.

Раменете му й пречеха да види какво се случва. По напрегнатото му тяло би казала, че той се подготвя да се сблъска с някаква опасност. Ако не знаеше, че е невъзможно, щеше да реши, че той се опитва да я защити.

Беше крайно любопитна. Не бе усетила никаква заплаха и все пак, щом надникна иззад него, тя видя група въоръжени мъже да стоят на входа. Очите й се разшириха от изненада. Вечерта определено бе поела странен развой. Първо срещна лъв, а сега очевидно щеше да бъде ограбена от бандити. Вечерта бе доста интересна.

Кристина искаше да погледне по-добре маскираните разбойници. Лайън, от друга страна, имаше други намерения. В мига, в който застана до него, той отново я избута зад гърба си.

Той я защитаваше. Някаква топлина се настани в сърцето й. Беше поласкана от действията му и дори се усмихна. Реши да му позволи да бъде на неговата, затова се вдигна на пръсти, хвана се за ръцете му и надникна през рамото му, за да види какво се случва.

Крадците бяха петима. Четирима от тях държаха саби, а петият пистолет. Всички носеха маски, скриващи лицата им. Мъжът с пистолета, вероятно водача им по мнението на Кристина, крещеше заповеди от вратата. Гласът му бе дълбок и гърлен. Кристина веднага предположи, че някои от гостите го познават. Иначе нямаше да си преправя гласа. Явно се тревожеше да не го разпознаят. И макар да бе облечен като останалите мъже в селски дрехи и странна шапка, ботушите му определено не бяха като на останалите. Бяха стари и протъркани, като ботушите на останалите, но все пак си личеше добрата и скъпа изработка. Поне за нея беше очевидно.

И тогава водачът се обърна и огледа стаята. Очите й се разшириха от изненада. Милостиви боже, та тя се бе запознала с него преди по-малко от час.

Лайън я чу да си поема накъсано дъх. Лицето му се сви от притеснение, решавайки, че Кристина се е изплашила. Той пристъпи назад, избутвайки Кристина дълбоко в сенките. Намерението му бе да я избута към вратата на балкона, за да може, ако се появи непосредствена заплаха, да я изведе навън.

Съпругата на лорд Бейкън припадна, когато един от бандитите взе диамантената й огърлица. Тя удобно се приземи точно на канапето. Кристина отчаяно се опита да не се засмее. По-театрално припадане не бе виждала.

Неочаквано лелята на Кристина се появи на средата на залата. Графинята явно нямаше никаква представа, че се извършва грабеж. Щом водачът обърна пистолета си към леля й, Кристина реши, че трябва да се намеси.

Луда или не, леля Патрисия бе част от семейството й. Никой нямаше право да я наранява.

Случи се толкова бързо, че никой не успя да реагира. Лайън успя само да чуе свистенето на ножа, преди бандита да извика от болка. От китката му стърчеше дръжката на нож. Лайън се обърна, за да защити Кристина от невидимата заплаха, но там нямаше никой. Реши, че който и да бе хвърлил ножа, бе изчезнал през вратата на балкона.

Горката Кристина. Опитваше се да бъде смела. Ръцете й бяха стиснати една в друга и се опитваше да изглежда само любопитна. Дори погледна назад също като Лайън, но изглежда не разбираше, че в сенките може да се крие опасност.

Лайън бързо я избута в ъгъла, откъдето никой не можеше да се промъкне зад гърба й. Раменете му притиснаха Кристина към стената. Доволен, че е защитена добре, той се обърна отново към бандитите.

Кристина реши да не спори за това, че не й е удобно. Знаеше какво прави той. Лайън все още я предпазваше и се бе погрижил никой да не я нападне в гръб. Много благородно от негова страна.

Разбира се нямаше нужда, защото така или иначе нямаше никой зад нея. Но, естествено, нямаше намерение да му го каже, защото начина, по който се опитваше да я защити, й допадаше извънредно много.

Водачът бе изчезнал през входната врата. Останалите бандити размахваха сабите си към гостите, докато отстъпваха към вратата. Ножът и пистолетът лежаха на пода.

Лайън се обърна към Кристина.

— Добре ли си? — поиска да узнае той.

Той изглеждаше толкова загрижен, че Кристина реши да се направи на изплашена. Кимна и той постави ръце на раменете й.

— Ядосан ли си ми? — попита го тя.

Въпроса й го изненада.

— Не — заяви той. Гласът му бе толкова дрезгав, сякаш опровергавайки думите му. — Разбира се, че не съм ти ядосан, любима.

Кристина се усмихна заради фалшивата нежност в гласа му.

— Тогава може да спреш да стискаш раменете ми.

Той я пусна на мига.

— Ядосан си, задето не можа да отидеш и да се изправиш срещу злосторниците, нали, Лайън?

— Злосторници? Мила моя, намеренията им бяха много сериозни — заяви Лайън.

— Но ти искаше да се изправиш срещу тях, нали?

— Да — призна той с усмивка. — Изгарях от желание да се нахвърля върху тях. Някои навици умират трудно — добави той.

— Ти винаги ще бъдеш воин, Лайън.

— Какво?

О, боже, отново не внимаваше какво говори. Кристина се поколеба, преди да каже:

— Тук има прекалено много възрастни хора. Нямаше да е безопасно да се намесиш. Някой можеше да пострада.

— Тревожиш се само за възрастните дами и господа? — попита я той.

— Да.

Лайън се намръщи на отговора й. Тя осъзна, че Лайън иска тя да се тревожи за безопасността му. Не осъзнаваше ли, че щеше да го обиди, ако се тревожи за него? Това щеше да значи, че няма вярва в способностите му! И все пак, той бе англичанин, напомни си тя. Те бяха много странни.

— Не бих се тревожила за теб, Лайън. Знам, че щеше да се справиш с тях.

— Нима имаш толкова голяма вярва в способностите ми?

Тя се усмихна, доловила арогантния му тон.

— О, да — прошепна му тя, доволна, че го е зарадвала. Смяташе да добави още, но бе прекъсната от висок вой.

— Домакинята ни се е събудила от припадъка си — обяви Лайън. — Остани тук, Кристина, връщам се след минута.

Тя направи това, което й нареди, макар внимателно да го следеше с поглед. Сърцето й заби лудо, когато Лайън коленичи и вдигна ножа й. Тя си пое дълбоко дъх, задържа го, и след това го изпусна облекчено, когато го видя да оставя ножа на масата и да насочва вниманието си към пистолета.

Хаосът около нея бе пълен. Всички изведнъж заговориха в един глас. Може би трябваше да опита да припадне, помисли си Кристина, но канапето вече бе заето, а не й се щеше да се просва на пода. Реши да кърши ръце, това щеше да я накара да изглежда разтревожена.

Двама господа спореха оживено. Единият махаше на Лайън да се присъедини към тях. В мига, в който той се насочи натам, Кристина забърза към масата. Беше сигурна, че никой не забеляза как почисти и прибра ножа си. След това побърза да застане до леля си. Графинята даваше нелепи съвети на изплашената жена, просната на канапето.

— Вярвам, че преживяхме доста вълнения за една вечер — каза й Кристина, когато най-после успя да привлече вниманието й.

— Да — съгласи се графинята. — Най-добре да се прибираме.

 

 

Лайън бе блокиран в трапезарията, слушайки абсурдните кроежи на двамата мъже как да хванат Джак и бандата му.

След десет минути вече бе чул достатъчно. Вниманието му постоянно се връщаше към необикновения кинжал, който бе държал в ръка. Никога не бе виждал нещо подобно. Оръжието бе грубо изсечено, и все пак идеално балансирано и остро като бръснач. Дръжката му бе плоска. Откъдето и да бе този нож, определено не бе направен в Англия.

Лайън реши да вземе оръжието със себе си. Беше напълно решен да открие мъжа, на който принадлежеше.

— Господа, ще ви оставя да обмислите плановете си — обяви Лайън. — Смятам да придружа принцесата и настойницата й до дома им, за да съм сигурен, че са в безопасност. Бихте ли ме извинили?

Той не им даде възможност да му отговорят, а направо се насочи към гостната. Спомни си, че бе казал на Кристина да го изчака, докато се върне. Не биваше да я оставя сама, като се има предвид, че тя все още бе изплашена от случилото се и вероятно имаше нужда от утеха. Мисълта да я утеши бе доста приятна.

Лайън дори планираше как ще отведе Кристина при настойницата й, но преди това смяташе да открадне няколко минути, за да я целуне поне още веднъж.

— По дяволите — промърмори той, щом осъзна, че Кристина е изчезнала. Погледна към масата, където бе оставил ножа, и изруга отново.

И ножът се бе изпарил. Настроението на Лайън се развали. Мислеше да разпита гостите, но всички те бяха все още доста разтърсени от случилото се, затова реши да не се занимава.

Огледа се наоколо и забеляза Кристина и леля й да стоят във фоайето. Неочаквано едно предположение се зароди в ума му. Не, не беше възможно.

Той прекоси стаята и застана до парапета на балкона. Беше на най-малко шест метра над земята и нямаше начин някой да се покатери до него. Парапетът бе стар, прекалено похабен, за да издържи въже и теглото на мъж.

Ума му отново се насочи към нелепото заключение.

Лайън поклати глава.

— Невъзможно — повтори той на глас. Реши засега да не мисли по този въпрос и да се заеме с по-важния проблем.

Лайън напусна дома на Бейкър в изключително лошо настроение. Беше толкова ядосан, че дори не можеше да говори. Реши да почака до следващият ден.

Утре с Рон щяха да проведат един много дълъг разговор.

Глава 4

Дневникът на Джесика: 15 август 1795

„Едуард винаги се обличаше в бяло. Цветните дрехи го ядосваха. Предпочиташе да се обличам в дълги рокли в гръцки стил, също бели на цвят. Стените в двореца се боядисваха в бяло веднъж в месеца, а всичките мебели бяха бели. Никъде нямаше дори намек за друг цвят. Докато Едуард обикновено ме забавляваше, не се оплаквах от странните му желания. Той бе толкова добър с мен. Имах всичко, което пожелаех, и не ми бе позволено дори да си мръдна пръста. Той имаше само едно правило за мен. Накара ме да обещая никога да не напускам палата. Казваше, че държи на това, за да е сигурен, че съм в безопасност.

Удържах на обещанието си цели шест месеца. След това започнах да чувам слухове за условията извън стените на палата. Вярвах, че враговете на Едуард разпространяват слухове за бруталното отношение на съпруга ми, само за да причиняват безредици.

Въпреки това, с прислужницата ми се преоблякохме в селски дрехи и отидохме в най-близкото село. Гледахме на това като на малко приключение.“

Адвокатите, грижещи се за имотите на граф Актън, пристигнаха в дома на графиня Патрисия Къмингс Тисдейл в десет часа сутринта. Господата Хендерсън и Бартън бяха точни до секундата.

Графинята едва сдържаше ентусиазма си. Тя покани възрастните господа в кабинета си, затвори вратата и седна на надрасканото бюро пред столовете на мъжете.

— Моля, простете ми за това, че мебелировката е толкова похабена — каза тя. След това замълча, за да им се усмихне кокетно, преди да продължи. — Дадох последните си спестявания, за да облека подходящо племенницата си за предстоящия сезон и не останаха средства за освежаване на къщата. Трудно ми е да го призная, но по тази причина отказах и доста от предложенията на млади господа да посетят племенницата ми, разбирате ли, срамувам се някой да види в какви условия живеем. Кристина предизвика истински фурор. Ще се омъжи много подобаващо.

Графинята изведнъж осъзна, че говори прекалено много. Покашля се леко, за да скрие смущението си.

— Е, сигурна съм, че и двамата сте наясно, че тази къща ще е наш дом само още един месец. Получили сте оферта за продажбата й, нали?

Хендерсън и Бартън кимнаха едновременно. Бартън погледна някак притеснено към колегата си. Насочи поглед към вратовръзката му. Графинята присви очи заради тази грубост.

— Кога парите ще бъдат прехвърлени под моята опека? — поиска да узнае тя. — Не мога да продължавам да живея така, без никакъв капитал.

— Но парите не са ваши, графиньо — заяви Бартън, след като колегата му кимна. — Сигурен съм, че осъзнавате този факт.

Бартън потръпна заради злобния поглед, с който го изгледа графинята. Не можеше да продължи да я гледа, затова отмести отново очи.

— Би ли обяснил ти, Хендерсън? — помоли се той на другия мъж, забил поглед в пода.

— Разбира се — отвърна Хендерсън. — Графиньо, бихме искали да поговорим насаме с вашата племенница. Сигурен съм, че ще успеем да разрешим това недоразумение.

Хендерсън очевидно не бе изплашен от гнева на графинята. Гласът му бе спокоен и ведър. Дори успяваше да се усмихва, въпреки злобния поглед на жената. Бартън бе истински впечатлен.

Патрисия удари с юмрук по бюрото си.

— Какво общо има Кристина с тази среща? Аз съм нейна настойница и по тази причина трябва да ръководя капитала й. Не е ли така? — изпищя тя. Преди Хендерсън да отговори, Патрисия отново удари по бюрото. — Аз контролирам парите, нали?

— Не, мадам. Не ги контролирате.

Кристина бе на втория етаж, но дори оттам можеше да чуе крясъците на леля си. Тя веднага излезе от стаята си и тръгна към кабинета, за да разбере защо графинята е толкова разстроена. Младата жена отдавна се бе научила да различава различните видове крясъци на леля си. Точно сега виковете й звучаха като издавани от хваната в капан сова. Това показа на Кристина, че леля й не е изплашена. Просто дяволски вбесена.

Тя стигна до библиотеката, преди да осъзнае, че е боса. Небеса, това със сигурност ще вбеси още повече леля й. Кристина реши да не рискува и изтича обратно до стаята си, за да се обуе.

Тя успя да преброи още пет крясъка, издадени от леля й, преди да успее да се добере до библиотеката. Не си направи труда да почука на вратата, знаеше, че леля й нямаше да чуе звука. Тя отвори вратата и бързо влезе вътре.

— Има ли нещо, с което мога да ти помогна, лельо? — попита тя.

— Това ли е племенницата ви? — попита Хендерсън и побърза да стане от стола си.

— Кристина, марш обратно в стаята си. Аз ще се разправя с тези двамата.

— Няма да обсъждаме с вас условията в завещанието на баща ви, графиньо — намеси се Бартън. — Вие сте тази, която трябва да излезе и да ни остави насаме с племенницата ви. Това е желанието на баща ви, описано в завещанието му.

— Как може да има подобни условия? — изкрещя графинята. — Баща ми дори не знаеше, че Джесика носеше дете. Няма как да е знаел за нея. Погрижих се за това.

— Сестра ви е писала на баща ви, мадам, и му е казала, че има внучка. Вярвам, че е изпратила писмото, докато е живеела при вас. Освен това е била оставила и съобщение за него. Графът го намери година след изчезването й.

— Джесика не би могла да му пише — заяви Патрисия разярена. — Лъжете. Много добре знам. Преглеждах всичките й писма.

— Имате предвид, че унищожавахте всичките писма, нали, графиньо? — попита Хендерсън, гледайки Патрисия от упор. — Не сте искали баща ви да получава вести от сестра ви, нали?

Лицето на леля й стана восъчнобяло.

— Няма как да знаете това — промърмори тя.

Кристина бе разтревожена от силния гняв на леля си. Тя отиде до нея и сложи ръка на рамото на възрастната жена.

— Няма значение как дядо ми е научил за мен. Миналото е зад нас, господа. Нека го оставим на мира.

Двамата мъже кимнаха колебливо.

— Много мъдър съвет, мила госпожице — кимна Хендерсън. — Сега, както обяснихме на графинята, трябва да обсъдим с вас финансите ви насаме.

Кристина стисна рамото на леля си, когато усети, че жената ще се възпротиви.

— Ако поискам леля ми да присъства, няма да имате нищо против, нали? — попита тя.

— Разбира се — съгласи се Бартън, след като получи поредно кимване от страна на партньора си.

— Тогава, моля седнете, господа, и ни обяснете всичко — помоли ги Кристина. Усети как леля й се успокоява и внимателно я пусна.

— Мъж на име капитан Хамершийлд достави писмото на майка ви до граф Актън — започна Хендерсън. — Пазим писмото в кантората си, както и това, което Джесика е оставила, преди да замине за колониите, и можем да ви ги покажем, ако все още държите да оспорите истинността им, графиньо — добави адвоката. — Няма да навлизам в подробности относно съдържанието на писмата, тъй като, както вече отбеляза принцеса Кристина, миналото е зад нас. Щом получи писмата, дядо ви промени моментално своето завещание. Той бе обърнал гръб на вас, графиньо, и тъй като бе изключително гневен заради поведението на другата си дъщеря, той реши да остави цялото си състояние на единствения си внук.

Бартън се наведе напред и се намеси.

— Той не знаеше дали ще сте момче или момиче. Но, разбира се, има условия и за двата случая. Ние ще ви обясним само какви бяха условията му, ако детето е момиче.

— Какво е сторила майка ми, за да ядоса баща си? Мислех, че двамата са били изключително близки — попита Кристина.

— Какво значение има защо баща ни се е отказал от нея? — ядоса се Патрисия.

— Джесика унижи баща си, напускайки съпруга си. Принцесо Кристина, дядо ви беше много разстроен от случилото се. Той харесваше зет си и смяташе, че дъщеря му се държи като… не много добре с главата — довърши той, изглеждайки леко засрамен.

— Това, което се чудите как да кажете, е, че баща ми най-после бе разбрал, че Джесика е напълно луда — обяви графинята.

— Това е тъжната истина — отвърна Бартън. След това погледна със съжаление към Кристина.

— Значи парите отиват директно в ръцете на Кристина? — поиска да узнае графинята.

Хендерсън можеше да види пресметливия блясък в очите на жената. Едва не се разсмя. Граф Актън бе прав за дъщеря си, тя бе алчно същество. Хендерсън реши по-бързо да свърши с това задължение, тъй като се опасяваше, че ако му се наложи още малко да гледа злобната физиономия на тази жена, ще си развали апетита за обяд.

— Фондовете ви са под временна възбрана, докато не навършите деветнадесет години, принцесо Кристина. Ако се омъжите преди това, парите ще минат във властта на вашият съпруг.

— Но дотогава има два месеца — ядоса се отново графинята. — Тя няма да се омъжи скоро. И затова, като нейна настойница…

— Моля чуйте и останалата част от условията — заяви Хендерсън на висок глас. — Тъй като графа харесваше зет си, той реши да постави клауза, която да го обезщети заради начина, по който се бе отнесла към него дъщеря му.

— Да, да — нетърпеливо се намеси Бартън. — Графът бе много предпазлив човек. По тази причина той определи някои условия при разпределянето на богатството му.

— Карайте направо — заповяда графинята. — Казвайте тези проклети условия, докато не съм полудяла като Джесика.

Графинята отново побесня. Кристина също подкрепи искането й, макар с много по-мил тон.

— И аз бих желала да чуя останалата част от условията, затова моля, продължете.

— Разбира се — съгласи се Хендерсън. Сега той умишлено избягваше да гледа към принцесата, сигурен, че ще изгуби посоката на мислите си, ако отново се вгледа в прекрасните й сини очи. Едва успяваше да повярва, че двете жени са роднини. Графинята бе грозна стара кучка, както на външен вид, така и на маниери, а младата прелестна девойка, стояща до нея, бе красива като ангел и изглежда имаше точно толкова нежен нрав.

Хендерсън съсредоточи вниманието си върху бюрото и продължи:

— Ако се случи така, че до навършването ви на деветнадесет години все още не сте омъжена, вашият баща ще получи управлението над наследството ви, принцесо Кристина. Преди баща ви да замине, за да търси майка ви, той бе уведомен за промяната в завещанието на дядо ви. Той знае, че няма да получи власт над парите, докато…

— Не е възможно още да е жив — развълнува се графинята. — Никой не е чувал нищо за него от години.

— О, напротив, жив е — каза Бартън. — Получихме вест от него преди седмица. В момента той живее в северна Франция и планира да се върне тук в деня, в който дъщеря му навършва деветнадесет години, за да получи наследството.

— Той знае ли, че Кристина е жива? Че е тук, в Лондон? — поиска да узнае графинята. Гласът й трепереше от гняв.

— Не, и не се чувстваме задължени да го уведомим — заяви Хендерсън. — Рождения ден на принцеса Кристина е след по-малко от два месеца. Разбира се, ако желаете да уведомите баща си предварително…

— Не — сдържано заяви Кристина. Макар да говореше спокойно, вътрешно искаше да изкрещи и едва успяваше да си поеме дъх. — За него ще е щастлива изненада, ако ме намери тук, когато дойде, не мислите ли, господа? — попита ги тя с усмивка.

Двамата мъже се усмихнаха в отговор.

— Господа, смятам, че достатъчно изтощихме леля ми — обяви Кристина. — Както разбирам, аз никога няма да контролирам парите си. Ако се омъжа, ще са във властта на съпруга ми, ако не се омъжа, ще са във властта на баща ми.

— Да — отвърна Бартън. — Дядо ви не желаеше да остави толкова пари в ръцете на жена.

— През цялото това време вярвах, че аз ще… — графинята се срина на стола. — Баща ми победи.

Кристина помисли, че леля й всеки момент ще заридае. Няколко минути по-късно тя изпрати господата. В жест на добра воля Хендерсън й каза, че ще освободи малка сума, с която Кристина да покрива нуждите си, докато се събере отново с баща си.

Кристина бе благодарна за жеста му. Тя изпрати адвокатите до вратата, след което се върна в библиотеката, за да говори с леля си.

Графинята не забеляза колко разстроена е племенницата й.

— Изгубих всичко — проплака тя, щом Кристина влезе в стаята. — Дано душата на баща ми се продъни в ада — изпищя тя.

— Моля те, не се разстройвай отново — каза й Кристина. — Не е полезно за здравето ти.

— Загубих всичко, а ти смееш да ми казваш да не се разстройвам? — изпищя насреща й графинята. — Ще трябва да се застъпиш за мен пред баща си, Кристина. Ще ми даваш пари винаги, щом ти поискам. Едуард не ме харесва. Вероятно трябваше да съм по-мила към него, но толкова завиждах, че майка ти е хванала подобен мъж, че не се отнасях никак добре с него. Защо избра нея, вместо мен, все още не ми е ясно. Джесика бе такава сива мишка. Аз изглеждах много по-добре от нея.

Кристина не отговори на брътвежите на леля си. Тя започна да се разхожда пред бюрото, обмисляйки проблема.

— Беше ли изненадана да научиш, че баща ти все още е жив? — попита я графинята.

— Не — отвърна Кристина. — Никога не съм смятала, че е мъртъв.

— Ще трябва да се погрижиш за мен, Кристина — предупреди я леля й. — Какво ще правя, ако баща ти откаже да ме подкрепи? Как ще живея? Ще се превърна в посмешището на обществото — изплака тя.

— Обещавам да се грижа за теб, лельо — каза й Кристина. — Помниш ли, че ти дадох думата си, преди да напуснем Бостън? Ще удържа обещанието си.

— Но баща ти може да не е съгласен с благородните ти намерения, Кристина. Той ще управлява парите ти, това копеле, и съм сигурна, че ще откаже да ми даде дори един шилинг.

Кристина се закова на място пред леля си.

— Да дам на баща си контрол над тези пари не е мой приоритет — заяви тя. — Няма да допусна да ги получи.

Патрисия Къмингс никога не бе виждала племенницата си толкова ядосана. След това кимна и се усмихна, предполагайки, че глупачката се бе повлияла от нейното поведение.

— Ти си толкова мила, за да се тревожиш за добруването ми. Разбира се, тревогата ти не е напразна. Баща ми постъпи толкова несправедливо с мен, а аз дадох и последните си пари, за да те представя подобаващо в обществото. И всичко това се оказа напразно — добави тя. — Трябваше да остана в онези забравени от бога колонии.

Кристина се подразни от самосъжаленията на леля си. Пое дълбоко дъх, надявайки се да се успокои и каза:

— Не всичко е загубено. Според мен решението е много просто. Ще се омъжа, преди баща ми да се е върнал в Англия.

Думите й привлякоха напълно вниманието на леля й. Очите на жената се разшириха и тя се поизправи на стола си.

— Не знаем кога ще пристигне Едуард. Може да влезе тук в следващата минута — заяви тя.

Кристина поклати глава.

— Не, съмнявам се. Не забравяй, той вероятно мисли, че не съм оцеляла. Всички бяха напълно изненадани да ме видят. А и аз смятам да се омъжа възможно най-скоро.

— Как бихме могли да свършим всичко за толкова кратко време? Дори нямаме време да намерим подходящия мъж.

— Направи списък с мъже, между които да избера — посъветва я Кристина.

— Това не е никак редно — възрази графинята.

Кристина смяташе да възрази, когато забеляза блясъка в очите на леля си. Знаеше, че жената обмисля идеята. Реши, че й е нужно пълното съгласие на леля й.

— Трябва да действаме бързо, ако искаме да успеем.

— Защо? Защо би се жертвала по този начин? — подозрително я попита Патрисия. — И защо предпочиташ парите да отидат при съпруга ти, вместо при баща ти?

— Лельо, както казах преди това, в целите ми не влиза да изсипя цяло състояние в ръцете на баща си. Какво още ти трябва да знаеш, за да разбереш колко добър е плана ми?

— Баща ти може да е получил друго състояние досега. Може да не желае парите ти.

— Знаеш, че едва ли е така — отвърна й Кристина. — Съмнявам се, че е богат. Защо щеше да поддържа връзка с адвокатите, ако не се нуждаеше от това състояние? Той ще дойде в Англия, лельо Патрисия, не се съмнявай в това.

— Щом твърдиш, че Едуард ще иска парите, няма да споря с теб — заяви графинята.

— Много добре — доволна каза Кристина. — Мисля, че ти си най-мъдрата жена, която познавам — похвали я тя. — Със сигурност би могла да измислиш добра причина за прибързаната ми сватба?

— Да — съгласи се графинята. — Аз съм умна. — Тя изпъна рамене. — И точно каква полза ще имам аз от твоя брак? — поиска да узнае.

— Ще поискаме от мъжа, за който се омъжа, да подпише договор, в който се задължава да ти отпусне издръжка. Ще го накараме да подпише, преди да се венчаем.

— Тогава трябва да изберем някой лесен за манипулиране — промърмори графинята. — Има много такива наоколо. Трябва да измисля добра причина за бързането. Остави ме сама, Кристина, докато правя списъка с подходящите кандидати. С твоята външност може да накараме всеки да се съгласи с условията ни.

— Искам маркиз Лайънууд да бъде поставен на първо място в списъка ти — заяви тя, приготвяйки се за възмущението на леля си.

— Не може да говориш сериозно — възкликна графинята. — Той е богат, не се нуждае от парите ти, и въобще не е типа мъж, който да се вписва в плановете ми.

— Ако успея да го убедя да подпише договора, тогава не мислиш ли, че няма да има проблем да се омъжа за него за краткото време, през което ще съм в Англия?

— Да се омъжиш за него няма да улесни нещата, Кристина. Ох, добре, щом си решила да направиш тази ненужна саможертва, ще ти позволя да се доближиш до този ужасен мъж. Той, разбира се, няма да се съгласи, но имаш позволението ми да се опиташ.

— Благодаря ти, лельо — каза Кристина.

— Все още ли смяташ да се върнеш при онези диваци?

— Те не са диваци — прошепна Кристина. — И да, ще се върна при семейството си. Веднага щом получиш парите си, не би трябвало да те интересува какво ще правя.

— Е, определено не трябва да споменаваш това пред мъжа, за който решиш да се омъжиш. Ще го настрои срещу теб, Кристина.

— Добре, лельо — отвърна тя.

— Махай се от тук и си смени роклята — сопна й се графинята. — Жълтото те прави да изглеждаш ужасно грозна. Косата ти има нужда от нова фризура. Направи нещо и за нея.

Кристина веднага напусна библиотеката, игнорирайки абсурдните думи на леля й за външността й.

Докато стигна до стаята си, от спокойствието й не бе останал и помен. Кристина цялата трепереше. Стомаха й се сви, стегнат на възел, а главата й запулсира болезнено.

Макар да й бе трудно да го признае, Кристина беше достатъчно честна към себе си, за да осъзнае, че е истински изплашена. Никак не харесваше това странно чувство.

Причината за страха й бе напълно ясна. Чакалът се връщаше в Англия. Щеше да се опита да я убие. Кристина не се съмняваше в намеренията на баща си. Колкото и години да минеха, чакалите не променяха същността си.

Кристина щеше да даде втора възможност на Едуард да я убие. С божията воля, тя можеше да го изпревари.

Глава 5

Дневникът на Джесика: 12 октомври 1795

„Този свят наистина е обитаван от демони, Кристина. Никога дори не бях подозирала, че е възможно да съществува толкова зъл мъж, докато не видях как невинни деца бяха измъчвани, осакатявани и съсипвани, само за да накарат родителите им да се подчиняват. Армия от насилници, избиващи селяните. Съпругът ми бе диктатор, чиято най-честа мисъл бе убийството. Алеите на селото бяха покрити от мъртви тела. Всяка нощ идваха фургони, в които да се събират телата. Ужасната миризма, която ни караше да затваряме всяка нощ прозорците на палата, не бе на разлагащ се боклук… не, не, това беше миризмата на кладите, в които изгаряха мъртъвците.

Хората биваха държани гладни, за да са прекалено слаби и да не могат да се разбунтуват. Дори водата им беше разпределена на много малки порции. Бях толкова шокирана от тези открития, че не мислех трезво.

Милала, моята вярна прислужница, ме молеше да не се конфронтирам с Едуард. Страхуваше се за моята безопасност.

Трябваше да я послушам, мило мое дете. Да, постъпих като наивна глупачка, предизвиквайки съпруга си.

Поучи се от моите грешки, Кристина. Това е единственият ти шанс да оцелееш.“

Лайън стоеше зад бюрото си с пълна чаша с бренди в ръка и горещ компрес на коляното си.

Странно, но през цялата вечер травмата му не се бе обаждала. Вече минаваше четири часа сутринта. Пронизващата болка и, разбира се, кошмарите го бяха принудили да се затвори в кабинета си и да поработи над проблемите в няколко от именията му. Нямаше да се оттегли още известно време, докато улиците на Лондон не опустееха напълно и докато не се изтощеше достатъчно, че да си спомня.

Чувстваше се доста зле. Стар воин, помисли си той с усмивка. Не го ли бе нарекла Кристина така? Воин, да, много добре си спомняше да го нарича така… но стар, не, не го нарече стар, само воин.

Маркизът се замисли за миналото. В годините, през които служеше на страната си, бе жертвал много. Той бе мъж, от който враговете му се страхуваха истински, дори в някои среди във Франция той се бе превърнал в жива легенда. Лайън винаги получаваше най-трудните, най-деликатните мисии. Никога не го викаха, преди да са събрани доказателства за извършено престъпление. Дългът му бе да въздаде справедливост. В репутацията му нямаше нито един провал. Маркизът на Лайънууд бе смятан за един от най-опасните мъже в Англия. Някой дори твърдяха, че е най-опасният в света.

Без значение къде се бе скрил предателя, Лайън винаги успяваше да го открие и да го обезвреди с тиха, смъртоносна ефективност.

Никога не бе изменял на дълга си. Никога.

Резултатите от лоялната му служба бяха два. Лайън бе получил рицарско звание за своя кураж и кошмари заради греховете си. Беше лесно да се примири с това. Тъй като живееше сам, нямаше кой да стане свидетел на неговите мъчения. Когато кошмарите започнеха и той отново виждаше лицата на тези, които бе елиминирал, нямаше кой да стане свидетел на агонията му.

Напоследък Лайън все по-рядко се сещаше за Джеймс и Лети, макар да му бе трудно да отрече иронията в тази ситуация. Докато той бе на фронта, защитавайки дома си от предателите на короната, брат му бе в дома му в Англия и го предаваше.

Не, той не мислеше особено често за брат си, а откакто срещна принцеса Кристина, той въобще не можеше да мисли за нищо друго.

Той бе мъж, който обичаше да бъде заинтригуван. Щом някой пъзел привлечеше вниманието му, той не го оставяше, докато не го реши напълно. Кристина, обаче, бе доказала, че е доста трудна за разбиране. Той нямаше представа каква игра играеше тя… все още. Когато тя не започна да флиртува открито с него, или пък с Рон, интересът му се събуди на мига. Лайън посвети доста време, размишлявайки върху странния разговор, който бе провел с принцесата, но накрая се отказа. Реши, че трябва да се види отново с нея. Не му бе дала достатъчно улики, за да задоволи любопитството му.

Къде, за бога, бе чула рева на лъв?

Лайън знаеше, че започва да се държи като обсебен, държейки да научи всичко за миналото й. Не можеше да разбере защо е толкова решен да я разобличи. Кристина му действаше по начин, който бе смятал за напълно невъзможен. Никога преди не се бе чувствал толкова запленен от жена. Дори самото признание на това го притесняваше повече и от острата болка в коляното.

Щеше да научи всичките й тайни. Едва тогава за него щеше да бъде като всяка друга жена и любопитството му щеше да е задоволено. И тогава щеше да я отпрати.

Обсебването му от нея щеше да се изпари.

С това решение Лайън изпрати допитвания до най-големите клюкарки в обществото. Разбира се, не искаше никой да мисли, че има личен интерес към принцесата, затова използваше сестра си и нейното представяне в обществото за оправдание защо иска да знае за всички нейни дейности.

Не бе никак разтревожен от това, че бе използвал лъжа, за да прикрие истинските си намерения. Накрая, когато получи отговори на всичките си запитвания, Лайън бе по-раздразнен от всякога. Ако можеше да се вярва на всичко, което му бе казано, принцесата нямаше никакво минало.

Жената дори не бе съществувала допреди два месеца.

Лайън нямаше намерение да приеме това. Търпението му се изчерпваше. Искаше точни отговори… и искаше отново да види Кристина. Мислеше да я притисне на бала на Крестън идната събота, но после реши да не чака.

Игнорирайки напълно всички добри маниери, той се появи на „Бекър Стрийт“, номер 6, в безбожно ранния час девет сутринта. Лайън дори не си направи труда да изпрати известие, в което изявяваше желание да посети дома, тъй като не се и съмняваше, че злата графиня щеше да откаже да го пусне в дома си, ако я предупредеше предварително.

Късмета бе на страната на Лайън. Вратата му бе отворена от невероятно възрастен мъж с ужасяващо рошава пожълтяла коса. Дрехите му сочеха, че е иконом, но маниерите му бяха на груб проповедник.

— Графинята току-що излезе по лични дела и няма да се върне поне до час.

Лайън сдържа усмивката й.

— Не желая да се виждам с графинята — каза той на иконома.

— Тогава кой по-точно искате да видите? — попита слугата със сух тон.

Лайън му позволи да види колко е раздразнен. Старецът беше застанал на пост пред входа като гаргойл.

— Бих искал да говоря с принцеса Кристина. — Той умишлено използва най-заплашителният си тон, за да накара мъжа да сътрудничи. — Веднага!

Неочаквана усмивка смекчи изражението на слугата.

— Графинята няма да бъде никак доволна — заяви той, като поведе Лайън към двойните врати в другия край на коридора. — Ще бъде недоволна, определено няма да й хареса.

— Изглежда тази перспектива не ви тревожи — отбеляза Лайън, когато икономът се изкиска шумно.

— Нямам намерение да й казвам за визитата ви, сър — отвърна икономът. Той изпъна гръб и каза, махвайки с ръка: — Може да изчакате тук, ще отида да информирам принцесата, че бихте искали да говорите с нея.

— Може би ще е най-добре да не й казвате името ми — предложи Лайън, мислейки, че Кристина може да откаже да го види. — Искам да я изненадам — добави той.

— След като не ми казахте името си, ще ми е много лесно да изпълня желанието ви.

Лайън имаше чувството, че на иконома му отне цяла вечност да стигне до другия край на коридора. Той се облегна на рамката на вратата и се загледа в стареца. Неочаквана мисъл го накара да подвикне към мъжа.

— Щом не знаете кой съм, откъде може да сте сигурен, че графинята ще се ядоса на присъствието ми?

Иконома се изкиска отново, а звукът прозвуча като пирон, стържещ на черна дъска. Той така се затресе от смях, че едва не падна на пода. Все пак успя да възвърне баланса си, преди да отговори на Лайън.

— Няма значение, кой сте вие, сър. Графинята не харесва никого. Нищо и никого не би могло да я зарадва — заяви иконома и бавно се заизкачва нагоре по стълбите.

Лайън можеше да се закълне, че на стареца му бяха нужни десет минути, за да изкачи три стъпала.

— От поведението ви разбирам, че не графинята е тази, която ви е наела — отбеляза Лайън.

— Не сър — отговори слугата. — Принцеса Кристина бе тази, която ме прибра от улицата, ако мога да бъда искрен. Тя ме взе под крилото си, нахрани ме и ме облече в нови дрехи. Бях иконом преди много години, докато не настанаха трудни времена. — Старецът пое въздух и добави: — Принцесата не ми позволява да наричам леля й стар прилеп. Каза, че не било достойно.

— Може да не е достойно, добри ми човече, но сравнението стар прилеп наистина пасва добре на графинята.

Иконома кимна и отново се хвана за перилото на стълбището. Остана така за дълга минута. Лайън помисли, че мъжа се опитва да си поеме дъх. Оказа се, че бе грешал. Икономът се пусна от перилото, сложи ръце от двете страни на устата си и изкрещя с пълно гърло по посока на втория етаж.

— Имате посетител, принцесо. Чака ви в гостната.

Лайън не можеше да повярва на това, което бе видял току-що. Когато слугата изкрещя повторно, маркизът започна да се смее.

Икономът се обърна към Лайън, за да обясни.

— Принцесата не иска да се претоварвам — каза той. — Трябва да си пазя силите за разпорежданията на стария прилеп.

Лайън кимна. Икономът отново кресна към втория етаж.

Неочаквано Кристина се появи на най-горната площадка на стълбището. Лайън реши, че никога няма да му омръзне да я гледа. С всеки изминал ден тя ставаше все по-красива. Днес косата й не бе вдигната на върха на главата й. Прелестна. Това бе единствената дума, която му идваше наум за тежката сребриста маса от къдрици, която се спускаше около лицето й.

Когато заслиза надолу, Лайън забеляза, че е достатъчно дълга да стигне до стройните й бедра.

Бе облечена в розова дневна рокля. Високото деколте само загатваше нежно за добре оформения й бюст. Имаше нещо необичайно в тоалета й, но той бе прекалено очарован от усмивката, която принцесата бе отправила към иконома си, за да осъзнае какво не си пасва.

Все още не го бе забелязала.

— Благодаря ти, Елбърт. Сега отиди да поседнеш някъде. Графинята ще се прибере скоро и ще ти се наложи да стоиш на крака доста време.

— Прекалено сте добра с мен — прошепна Елбърт.

— Щом смяташ така — заяви тя, преди да слезе по стълбите. Забеляза Лайън, облегнат на входа на салона. Той разбра, че е изненадана, щом очите й се разшириха.

— О, боже, графинята ще е…

— Недоволна — довърши вместо нея той с раздразнена въздишка.

Елбърт явно бе чул думите му, защото стържещият му смях последва Кристина в салона. Лайън я последва, спирайки само за миг, за да затвори вратата след себе си.

— Вярваш или не, Кристина, аз съм достатъчно поносим за всички в града. Защо леля ти не ме харесва, е напълно непонятно за мен.

Кристина се усмихна заради раздразнението в гласа на Лайън. Звучеше като малко момченце, което имаше нужда от успокоение. Тя седна в средата на тапицирания със златен брокат диван, така че Лайън да не може да седне до нея, и му махна към стола в близост до нея.

— Разбира се, че си поносим. Не позволявай на леля ми да те разстройва. Макар да ми е неприятно да го призная, за да пощадя чувствата ти, трябва да кажа, че леля ми не харесва почти никой.

— Мисля, че не разбра какво имах предвид — намеси се Лайън. — Не давам пукната пара за това какво мисли леля ти за мен. Просто намерих за странно…

Тя му хвърли смръщен поглед и той предпочете да смени темата.

— Неприятно ли ти е, че се отбих? — попита той и се намръщи на собствения си въпрос.

Кристина поклати глава.

— Добър ден — избъбри тя, опитвайки се да си спомни за маниерите, на които я бяха учили. Естествено бе й доста трудно, тъй като Лайън отново изглеждаше невероятно красив. Беше обут в бричове за езда от еленова кожа. По цвета му тя позна, че е от млад елен. Дрехата прилепваше плътно по бедрата му. Ризата му бе бяла, вероятно направена от коприна и отчасти скрита под кафява жилетка с цвета на есенни листа, идеално пасвайки си с цвета на хесенските му ботуши.

Тя осъзна, че се е втренчила в него, но реши да не се извинява, тъй като и той я гледаше по същия начин.

— Обичам да те гледам.

— Аз също — усмихна се Лайън.

Кристина отпусна ръце в скута си.

— Има ли спорадична причина за тази визита? — попита го тя.

— Спорадична? Не разбирам…

— Спонтанна — побърза да се поправи тя.

— Разбирам.

— Е, сър? Каква е точната причина за присъствието ви тук?

— Не си спомням — отвърна Лайън, хилейки се насреща й.

Тя му се усмихна колебливо.

— Искате ли нещо освежаващо?

— Не, благодаря — отвърна й Лайън.

— Моля, тогава бихте ли бил така добър да ми обясните това, което сте забравили.

Тя го погледна очакващо, сякаш току-що бе изискала от него най-логичното нещо на света.

— Как бих могъл да обясня нещо, което не помня? — попита той. — Отново започна да говориш объркано, нали?

Усмивката му можеше да разтопи буца лед. На Кристина й бе трудно да седи на едно място. Всичко, за което можеше да мисли, бе дали Лайън ще я целуне отново и всичко, което искаше, бе да го накара да го да направи.

Разбира се, това не бяха мисли, които подобава да се въртят в ума на една дама.

— Времето се затопли, нали? Някои казват, че е много по-топло от предишните години — добави, внимавайки да гледа само ръцете му.

Лайън се усмихна на очевидната й нервност. Той бавно изпъна крака, настанявайки се по-удобно. Ако Кристина продължаваше да се държи така, щеше да му е неимоверно лесно да научи от нея всичко, което искаше.

Върховете на ботушите му докоснаха подгъва на роклята й. Тя веднага се облегна назад, втренчила поглед в пода и въздъхна леко.

— Ще искаш ли нещо освежаващо? — попита отново тя с изненадващо писклив глас, поглеждайки към него. След това се премести, сядайки на ръба на канапето.

Тя бе изплашена като изоставено коте.

— Вече ми зададе този въпрос — напомни й Лайън. — Не, не желая напитка. Нима те карам да се чувстваш неудобно? — добави той, усмихвайки се, за да й даде да разбере, че е доволен от този факт.

— Защо реши така? — попита Кристина.

— Защото, мила моя, седиш на края на дивана и изглеждаш готова да побегнеш всеки момент.

— Името ми е Кристина, не съм ти мила — заяви тя. — И, разбира се, че ми е неудобно. Ти можеш да накараш и бизон да се почувства неудобно.

— Бизон ли?

— Всеки ще накараш да се изнерви, като му се мръщиш така — обясни тя, свивайки рамене.

— Радвам се.

— Радваш се? Лайън, казваш най-странните неща.

— Аз ли казвам… — Лайън не успя да продължи, защото се засмя. — Кристина откакто се запознахме, не съм разбрал почти нищо от това, което ми казваш. Всеки път, щом те видя, си обещавам, че ще проведем нормален разговор и тогава…

— Лайън, капризничиш — прекъсна го Кристина. — Това е вторият, не третият път, в който говорим, ако два пъти за една нощ се броят…

— Отново го правиш — заяви Лайън.

— Какво правя?

— Опитваш се да ме извадиш от равновесие.

— Нищо такова не съм се опитвала. Прекалено голям си. Знам силите си, Лайън.

— Всеки път ли приемаш думите буквално?

— Не знам. Така ли правя?

— Да.

— Може би просто на теб ти е трудно да говориш смислено. Да… — добави Кристина, кимайки. — Виждаш ли, Лайън, ти не задаваш логично въпросите. — Тя се засмя, виждайки го да я гледа косо. — Защо си тук? — попита тя.

Тя отново сведе поглед към ръцете си. Лека руменина покри скулите й. Незнайно защо отново се бе почувствала засрамена от нещо.

Той нямаше никаква представа каква е причината. Но това не го изненада. Необичайното ставаше обичайно, щом Кристина бе замесена. Лайън реши, че точно сега е моментът да действа. Беше убеден, че преди да си тръгне, ще научи отговорите на всичките въпроси, които си задаваше.

— Мисля, че знам защо си дошъл да ме посетиш — прошепна тя.

— Нима? — учуди се Лайън. — И каква, според теб, е причината?

— Харесва ти да си в компанията ми — заяви тя и плахо погледна към него. Щом видя, че не е раздразнен от думите й, реши да бъде по-смела. — Лайън? Вярваш ли в съдбата?

О, богове, той отново изглеждаше объркан. Кристина въздъхна тихо.

— Поне ще признаеш ли, че ти харесва да си в компанията ми? — попита тя.

— Да, но само Господ знае защо — призна Лайън. Той се приведе напред, облягайки лакти на коленете си.

— Да, Великия дух наистина знае защо.

— Великия дух? — Лайън поклати глава. — Господи, започвам да звуча като твое ехо. Добре, ще попитам. Кой е Великия дух?

— Господ, разбира се. Различните култури имат различно име за боговете си, Лайън. Сигурна съм, че знаеш това. Не си еретик, нали? — Тя изглеждаше доста притеснена от тази възможност.

— Не, не съм еретик.

— Е, не е нужно да се дразниш. Само попитах.

Той се загледа в нея за дълга минута, без да продума. След това се изправи. Преди Кристина да успее да осъзнае какво е намислил, той я издърпа на крака. Прегърна я силно, отпускайки брадичка на главата й.

— Или ще те удуша или ще те целуна — обяви той. — Изборът е твой.

Кристина въздъхна.

— Бих предпочела да ме целунеш. Но първо, моля те, Лайън, отговори на въпроса ми. Важно е за мен.

— Какъв въпрос?

— Попитах те дали вярваш в съдбата — напомни му тя. Отдръпна се леко и го погледна в лицето. — Май ти е трудно да се концентрираш. — В гласа й ясно личеше раздразнението й.

— Не ми е трудно да се концентрирам — промърмори той.

Кристина, изглежда, не му повярва. Тя бе вещица, която се опитваше да го оплете с магиите си. Щом омайният й поглед се насочеше към него, Лайън се чувстваше като глупаво безполезно хлапе, като хилаво бебе.

— Е?

— Какво? — попита Лайън. Той поклати глава заради нелепите мисли, които го обземаха, щом погледнеше в прекрасните очи на тази нимфа. Кичур коса падна на челото му, скривайки отчасти белега. Кристина спря да се опитва да се отдръпне от него и внимателно върна къдрицата на мястото й. Нежното й докосване му напомни за въпроса й.

— Не, не вярвам в съдбата.

— Много жалко.

Тя реагира така, сякаш току-що й бе изповядал смъртен грях.

— Добре — обяви той. — Знам, че е по-добре да не питам, но, Господ да ми е на помощ, ще го направя така или иначе. Защо да е жалко?

— Смееш да ми се присмиваш? — попита тя обидено, виждайки усмивката му.

— Никога — излъга я той най-безсрамно.

— Е, предполагам, че така или иначе няма смисъл.

— Това дали ти се присмивам ли?

— Не, без значение е дали вярваш в съдбата — отвърна му тя.

— И защо няма значение?

— Защото, без значение дали вярваш или не, каквото е писано, ще се случи. Няма по-просто от това, не мислиш ли?

— О! — възкликна Лайън. — Вече разбрах, ти си философ.

Тя се скова в ръцете му и го погледна. Настроеното й се промени толкова светкавично, че Лайън веднага забеляза разликата.

— Да не би да казах нещо, което те разстрои?

— Не съм флиртаджийка. Как може да ме клеветиш с такава лекота? Защо ли си направих труда да бъда откровена с теб през целият ни разговор. Заявих ти директно, че ми харесва да те гледам и че обичам целувките ти. Да, наистина съм философ.

Тази жена го подлудяваше.

— Кристина, философ е мъж, който се е посветил в изучаването на различни вярвания. Не е клевета, ако те нарека така.

— Моля те, обясни ми думата — каза тя, гледайки го подозрително.

Лайън изпълни желанието й.

— О, вече разбирам — каза му тя. — Явно съм объркала думата философ с думата флиртаджия. Да, това направих. Не ме гледай толкова учудено, Лайън. Всеки би могъл да се обърка толкова лесно.

— Лесно ли? — Каза си наум да не иска отговор. И все пак любопитството отново го надви. — Защо да е лесно?

— Защото по изговор думите са много близки — отвърна му тя.

Тонът й бе, сякаш дава инструкции на глупаво дете. Той веднага й отвърна със същия тон.

— Без съмнение това е най-нелогичното обяснение, което съм чувал. Освен ако… не си се учила наскоро да говориш на английски, не е ли така, Кристина?

Той като той изглеждаше толкова доволен от заключението си, на Кристина не й даде сърце да му каже, че греши, и че говори езика му от няколко години.

— Да, Лайън — излъга тя. — Говоря няколко езика и понякога бъркам думите. Но не е така през цялото време. Случва се единствено, когато съм около теб. Предпочитам да говоря на френски. Езикът е много по-лесен.

Сякаш парчетата пъзел в ума на Лайън се подредиха по местата си.

— Нищо чудно, че ми е трудно да те разбирам, Кристина. Ти наскоро си започнала да учиш езика, нали така?

Той бе толкова доволен от обяснението, че без да се осети, бе повторил думите си от преди малко.

Кристина поклати глава.

— Не мисля така, Лайън. Никой друг няма проблем да разбира какво говоря. Да не би и ти отскоро да говориш английски?

Той я прегърна по-силно и се засмя на начина, по който тя стовари цялата вина върху него. В едно ъгълче на ума му се зароди мисълта, че не би бил по-щастлив, ако през целият ден остане така прегърнат с нея в центъра на салона й за посетители.

— Лайън? Ще те ядоса ли, ако ти споделя, че обичам да чета? Според леля не е никак модерно една дама да умее да чете, а още по-неуместно според нея е дамата да си го признае. По тази причина също трябва да се преструвам, че не съм информирана.

— Също трябва да се преструваш ли? — попита Лайън, учуден от странните й думи.

— Наистина обичам да чета — призна Кристина, игнорирайки въпроса му. — Най-любима ми е историята за вашият крал Артур. Случайно да си я чел?

— Да, любима. Чел съм я. Написана е от сър Томас Малъри — каза й Лайън. — Вече разбирам защо говориш така. Рицари, воини… еднакви са. Имаш романтична натура, Кристина.

— Мислиш ли? — попита тя, усмихвайки се. — Хубаво е да го знам — добави, след като Лайън кимна. — Да бъдеш романтична е добро качество за нежна дама, нали, Лайън?

— Да, така е — потвърди той.

— Разбира се, не бива да позволяваме на леля да научи, защото със сигурност ще…

— Нека позная — прекъсна я Лайън. — Ще я разочароваш, нали?

— Да, страхувам се, че ще се случи именно това. Вече е най-добре да си отиваш. Когато си спомниш за какво си искал да говорим, може да ме посетиш отново.

Лайън нямаше намерение да отива където и да е било. Каза си, че едва ли ще успее да измъкне повече информация от нея. Затова реши да я целуне, само за миг, за да я разконцентрира. Смяташе, че така ще я накара да отговори на още няколко от въпросите му, разбира се, ако успееше да се сети какво щеше да я пита. Така или иначе вече бе научил доста. Очевидно Кристина бе израснала във Франция, или в страна, съседна на нея. Сега искаше да научи защо пази толкова ревниво истината за себе си. Дали беше засрамена? Вероятно войната бе причина за нейната резервираност.

Лайън я помилва по гърба, за да я разсее и да не й даде възможност да го отпрати отново. След това се наведе и леко потърка с устни устата й, докато ръцете му продължаваха да я милват нежно. Кристина отново се намести в прегръдката му. Ръцете й бавно се обвиха около тила му.

Очевидно й харесваше разсейването му. Когато Лайън най-после я вкуси, покорявайки устните й, младата жена се беше повдигнала на пръсти в опита си да се приближи до него. Пръстите й се заровиха в косата му, карайки го да потръпне от удоволствие. Лайън я повдигна от пода, поставяйки устните й на равнището на неговите.

Кристина си помисли, че е много странен начина, по който я държеше сега, но не по-странен от начина, по който Лайън въздействаше на сетивата й. Ароматът му я подлудяваше. Той бе толкова първично мъжки, толкова земен. Щом Лайън задълбочи целувката, гмуркайки език в устата й, желанието потече като лава през вените й.

Не й отне много време да реши да бъде също толкова смела, колкото и Лайън. Езикът й се преплете с неговия, по-плахо в началото, а след това все по-смело. Тя знаеше, че смелостта й му допада, тъй като устата му се притискаше почти дивашки към нейната и тя можеше да чуе стоновете на удоволствие, които се изтръгваха от гърдите му.

Лайън никога не бе срещал жена, която да му отвръща по начина, по който го правеше Кристина. Дивият й ентусиазъм го зашеметяваше. Той бе мъж, който бе свикнал жените да се правят на невинни пред него. Кристина обаче бе толкова освежаващо честна за желанието си. Възбуждаше го с мълниеносна бързина. Когато откъсна устни от нейните, той буквално трепереше от желание. Дишаше бързо и накъсано.

Тя не желаеше да го пусне. Кристина обви ръце колко кръста му и го прегърна с изненадваща сила.

— Харесва ти да ме целуваш, нали, Лайън?

Как смееше да звучи толкова свенлива, след като го бе целунала по този начин. По дяволите, езика й бе толкова жаден да го вкуси, колкото и неговият.

— Дяволски добре знаеш, че ми харесва да те целувам — изръмжа до ухото й той. — И това ли е част от играта ти, Кристина? Имаш нужда да се правиш на срамежлива пред мен? Истината е, че не ме е грижа колко мъже са минали през леглото ти, все още те желая.

Кристина бавно вдигна поглед към очите му. В тях тя видя страст и чувство на притежание. Истината я осени с такава сила, че тя едва успя да си поеме дъх. Лайън бе също толкова твърд и мъжествен като воините в племето й.

Господ да й е на помощ, без никакви усилия би могла да се влюби в този англичанин.

Лайън забеляза страх в погледа й. Реши, че се е изплашила, задето е разгадал истината. Той хвана част от косата й, уви я около юмрука си, а с другата ръка отново я придърпа към себе си, притискайки я към гърдите си. След това нежно я принуди да отметне глава назад. Приведе се към нея и само на милиметри от устните й прошепна:

— За мен това е без значение. Давам ти думата си, Кристина. Когато си в леглото ми, няма да мислиш за никой друг, освен за мен.

И отново я целуна, запечатвайки обета си. Целувката бе безсрамно еротична. Ненаситна. Сякаш от нея зависеше живота му. И точно когато тя понечи да отвърне, Лайън се отдръпна от нея.

Погледът му моментално привлече вниманието й.

— Всичко, за което мога да мисля, е колко добре си пасваме. Ти също мислиш за това, нали, Кристина? — попита Лайън с глас доста по-дрезгав от обикновено.

Той се бе подготвил да чуе, че отрича думите му. Очакваше тя да постъпи като всяка друга жена. Но това бе грешка и по тази причина остана напълно изумен, щом чу думите й:

— О, да, много мислих за това как може да се слеем. Би било прекрасно, не мислиш ли?

Преди да успее да й отговори, тя се откъсна от прегръдката му и бавно прекоси стаята. Походката й беше дръзка колкото и усмивката, която му хвърли, отмятайки коса зад рамото си. Щом отвори вратата на салона, тя го погледна през рамо.

— Трябва да си вървиш, Лайън. Хубав ден.

Отново се случваше. Проклета да е, тя пак го отпращаше.

— Кристина — изкрещя Лайън, — върни се веднага тук. Не съм приключил с теб. Искам да ти задам един въпрос.

— Какъв? — попита тя, спирайки в коридора пред вратата.

— Спри да ме гледаш толкова подозрително — промърмори Лайън. Той скръсти ръце на гърдите си и й се намръщи. — Първо, исках да те попитам искаш ли да дойдеш с мен на опера следващата…

Кристина го прекъсна, клатейки глава.

— Графинята няма да позволи да ме придружаваш.

Макар че му отказваше, тя имаше смелостта да му се усмихне. Лайън въздъхна.

— Като хамелеон си, знаеш ли? В един момент се мръщиш, а в следващия се усмихваш. Някога ще успея ли да те разбера? — попита той.

— Вярвам, че току-що ме обиди.

— Не съм те обиждал — промърмори той, игнорирайки веселието, което долови в гласа й. Господи, сега го гледаше толкова невинно. Това го накара да изскърца със зъби. — Умишлено се опитваш да ме подлудиш, нали?

— Ако си мислиш, че като ме наречеш гущер, ще спечелиш симпатиите ми, жестоко се лъжеш.

Той предпочете да игнорира коментара й.

— Ще излезеш ли на езда с мен утре в парка?

— О, аз не яздя.

— Не яздиш? — учуди се той. — Не си се научила ли? С радост ще ти покажа как се прави, Кристина. С някоя по-кротка кобила… О, какво пък казах сега? Защо се смееш?

Кристина се постара да скрие веселието си.

— Не ти се смея — излъга го тя. — Просто не обичам да яздя.

— Защо? — поинтересува се той.

— Седлото много ме разсейва — призна тя. След това се обърна и забърза по коридора. Лайън тръгна след нея, но тя вече бе на средата на стълбището, когато той стигна до първото стъпало.

— Седлото те разсейва? — провикна се той след нея.

— Да, Лайън.

Господ му бе свидетел, той не можеше да измисли отговор на тези нелепи думи.

Предаде се. Кристина бе спечелила още една битка.

Но кой ще спечели войната, това все още не бе решено.

Лайън остана в подножието на стълбището, загледан след нея. Бе решил да се наслади напълно на лекото полюшване на бедрата й и чак когато младата жена изчезна от полезрението му, осъзна какво точно липсваше в тоалета й, когато я зърна първият път.

Принцеса Кристина се разхождаше из къщата напълно боса.

 

 

Графиня Патрисия бе в приповдигнато настроение, когато се прибра у дома след срещата си. Намирането на подходящия ухажор за племенницата й бе досадно, но усилията й се увенчаха с невероятен успех. Тя се изкикоти, пропъждайки всяка тревога, която бе имала по-рано през деня.

Емет Спликлър бе всичко, което графинята търсеше в подходящия кандидат. Молеше се Емет да е наследил всички противни качества на баща си. И той не я разочарова. Емет беше безхарактерен малоумник, на височина приличаше на трол, а алчността му бе неизмерна. Точно както при баща му, мъжът мислеше не с главата, а с чатала си. Похотта му към Кристина и желанието му да я вкара в леглото си бяха повече от очевидни. Мъжът едва не се свлече на колене от радост, щом графинята му обясни причината за визитата си. От мига, в който тя спомена за брак с Кристина, глупакът стана като глина в ръцете й. Беше готов да подпише всичко, само и само да получи племенницата й.

Графинята знаеше, че Кристина няма да се съгласи да се омъжи за Емет. Мъжът бе същинско мекотело. За да успокои племенницата си, Патрисия бе направила дълъг списък с кандидати. Дори бе последвала желанието й, поставяйки маркизът на Лайънууд най-отпред. Разбира се, всичко това бе един фарс, тъй като графинята искаше Кристина да е покорна и да не заподозре какво ще се случи в действителност. Нямаше да остави нищо на случайността. Предвид обстоятелствата, тя нямаше никакво намерение да позволи племенницата й да се омъжи за някой толкова уважаван, колкото Лайън.

Причината беше много проста. Патрисия не желаеше просто малка част от богатството на баща си. Тя искаше да получи всичко.

Планът, който изложи пред Спликлър, бе толкова скандален, че най-подлата змия не би могла да го измисли. Емет бе удивен, щом графинята спокойно му заяви, че ако иска да се омъжи за племенницата й, ще му се наложи да я отвлече, да я заведе в Гретна Грийн и да я принуди да се венчае за него. След това му обясни, че за да бъде легален брака, той трябва да бъде консумиран, затова ще му се наложи да изнасили момичето, преди или след сватбата, избора бе негов. Графинята не се вълнуваше кога ще го направи.

Емет обаче се тревожеше, че може някой да разбере какво е намислил. Затова, когато графинята му каза, че може да вземе със себе си още двама-трима мъже, които да му помагат, глупакът прие плана й с отворени обятия. Тя забеляза издутината между кривите му крака, и знаеше, че само мисълта да насили племенницата й, го е мотивирала достатъчно за да е готов да стори всичко, което му нареди.

Тревогите изтощиха графинята. Възможността страха на Емет да бъде по-силен от похотта му към Кристина бе доста голяма. Ако някой се намесеше, планът й щеше да се провали с гръм и трясък.

По тази причина Патрисия знаеше, че ще трябва да се отърве от кирливите индиански роднини на Кристина. Ако племенницата й не се омъжеше за Емет, а се окажеше обвързана с някой силен и уверен като Лайън например, съюзът им не биваше да продължи дълго. Миналото на Кристина рано или късно щеше да излезе наяве. Племенницата й нямаше да успее да скрие за дълго дивашката си природа. А и кой нормален съпруг би се съгласил с отвратителните й разбирания за любов и чест? Със сигурност той щеше да бъде отвратен от истинската й природа. И макар той да не можеше да се отърве от нея, тъй като развода в техните среди бе немислим, той със сигурност щеше да й обърне гръб и да намери друга жена, която да удовлетворява нуждите му.

Подобно отхвърляне със сигурност щеше да накара Кристина да хукне обратно към онези диваци, които я бяха отгледали. Глупачката още настояваше, че ще се върне у дома. Графинята не можеше да позволи това да се случи. Кристина бе единственият й шанс да се върне отново в обществото. Дори тези, които я помнеха и ненавиждаха, бяха пленени от Кристина и по тази причина се принуждаваха да приемат и графинята в своя кръг.

И като капак на всичко това, тя се тревожеше и за Едуард. Бащата на Кристина нямаше да приеме с усмивка факта, че е изигран. Въпреки че мъжът бе доста добродушен, вероятно щеше да се опита да сложи ръце на част от богатството. Ако това се случеше, графинята бе убедена, че Кристина ще може да контролира баща си.

О, да, най-важното от всичко бе малката кучка да остане в Англия достатъчно дълго, че графинята приключи с нея. Тя се усмихна, предвкусвайки успеха си.

Глава 6

Дневникът на Джесика: 20 август 1795

„Покоите на Едуард бяха в отделна сграда, непосредствено до главното крило на палата. Реших да не чакам, за да му кажа какво вършат мъжете му. Разбираш ли, дете мое, не можех да повярвам, че моят съпруг би могъл да е отговорен за зверствата, на които станах свидетел. Исках да обвиня за всичко неговите офицери.

Щом влязох в офиса на Едуард, бях прекалено изумена от това, което видях, че да издам присъствието си. Съпругът ми бе с любовницата си. Тя бяха свалили дрехите си и се търкаляха като животни по пода. Името на любовницата му бе Никол. Тя яздеше Едуард, както се язди жребец. Съпругът ми й крещеше неморални думи, окуражавайки я, докато очите му бяха притворени от удоволствие.

Жената вероятно бе усетила присъствието му. Неочаквано тя обърна глава и ме погледна. Бях сигурна, че ще изкрещи, предупреждавайки Едуард за присъствието ми. Но тя не го стори. Не, Никол продължи да се извива върху него, но през цялото време гледаше към мен и ми се усмихваше. Помислих си, че усмивката й е победоносна.

Не помня колко дълго останах там. Когато се върнах в стаята си, започнах да планирам бягството си.“

— Лайън, какво ти става? Кълна се, ти току-що се усмихна на Матюс. Дори попита как е майка му! Как си, добре ли се чувстваш?

Въпросът бе зададен от сестрата на Лайън, лейди Диана, която в момента тичаше след брат си нагоре по стълбите.

Лайън спря и се обърна към Диана.

— Не си доволна, когато се мръщя, сега пък се разстройваш, защото се усмихвам. Реши какво искаш да бъде настроението ми и аз ще се постарая да те удовлетворя.

Очите на Диана се уголемиха удивено, долавяйки веселието в гласа на брат й.

— Болен си, нали? Да не би коляното отново да те тормози? Не ме гледай така, сякаш ми е поникнала втора глава. Не е никак обичайно да се усмихваш, особено като идваш да посетиш майка. Знаеш колко досадна може да бъде. Не забравяй, братко, че живея с нея. Точно затова ни посещаваш само веднъж седмично. Знам, че майка не може да се промени, но има моменти, в които искам да се преместя в твоята градска къща и никога повече да не стъпя тук. Срамно ли е да го призная?

— Не е срамно да си честна с брат си. Беше ти доста трудно, откакто умря Джеймс, нали?

Симпатията в гласа на Лайън изпълни очите на Диана със сълзи. Лайън прикри раздразнението си. Сестра му ставаше доста емоционална, когато ставаше въпрос за семейството им. При Лайън нещата стояха тъкмо обратното. Беше му много трудно да покаже каквато и да е симпатия. Едва успя да прогони желанието да постави ръка на раменете на сестра си, предлагайки й утехата си. Ако го направеше, бе много вероятно тя толкова да се удиви от действията му, че да избухне в сълзи.

Точно днес на Лайън не му бе до сълзливи истории. Това, че щеше да му се наложи да понесе още една ужасна среща с майка си, бе само по себе си напълно достатъчно.

— Наистина си мислех, че майка ще се почувства по-добре, след като нареди на слугите да приготвят къщата за предстоящия сезон, Лайън. Но тя не е напускала стаята си, откакто пристигна в Лондон.

Той кимна вяло и продължи към целта си.

— Майка не се подобрява — прошепна Диана. Следваше брат си като сянка. — Опитах се да й разказвам за баловете, които посещавам. Но тя не ме слуша. Иска да говори единствено за Джеймс.

— Слез долу и ме изчакай, Диана. Има нещо, за което трябва да поговорим. И спри да ме гледаш толкова разтревожено — добави той, намигайки й. — Обещавам да не разстройвам майка. Ще се държа много послушно.

— Нима? — изписка тя. — Не се чувстваш много добре, нали?

Лайън започна да се смее.

— Господи, чак такова страшилище ли съм бил?

Преди Диана да успее да измисли подобаващ отговор, който да не е очевидна лъжа, Лайън й обърна гръб и отвори вратата към покоите на майка им. Затръшна вратата с крак и влезе в затъмнената, задушна стая.

Маркизата лежеше върху черните сатенени завивки на леглото си. Както обикновено бе облечена в черно, от върха на копринената шапчица, нахлупена на сивата й коса, до подгъва на памучната й рокля. Ако не бе призрачно бледият цвят на лицето й, Лайън нямаше да успее да я намери, заровена в целият този черен сатен.

Маркизата се бе отдала с цялото си сърце на траура, който носеше. Лайън смяташе, че тя се е заела с тази задача по-усърдно дори и от разглезено дете, опитващо се да наложи волята си. Господ му бе свидетел, майка му беше натрупала достатъчно опит, че да стане майстор в изкуството „как да бъдеш в дълбок траур“.

Дори мъртвец би забелязал колко е отдадена. Джеймс бе мъртъв от три години, но майка му продължаваше да се държи така, сякаш е загинал предишния ден.

— Добър ден, майко — поздрави Лайън и седна на стола до леглото й.

— Добър ден, Лайън.

И общуването им бе до тук. Нямаше да си проговорят отново, докато Лайън не решеше да си тръгне. Причината бе проста. Той отказваше да говори за Джеймс, а майка му не желаеше да обсъжда друга тема. Тишината продължи половин час, или поне на Лайън му се стори, че е изминало толкова време. За да минава времето, на светлината от свещите той четеше Морнинг Херълд.

Ритуалът винаги бе един и същ.

Обикновено, щом всичко свършеше, той се чувстваше доста отвратен от цялата ситуация. Но днес не бе чак толкова раздразнен от срамното поведение на майка си.

Диана го чакаше във фоайето. Когато видя, че усмивката все още цъфти на лицето на брат й, тя сериозно се разтревожи за здравето му. Поведението му бе толкова странно.

В ума й се редуваха една след друга по-ужасяващи мисли.

— Ще отпратиш мен и майка обратно в провинцията, нали, Лайън? О, моля те, размисли — проплака Диана. — Знам, че чичо Милтън те разочарова, но нямаше какво да се направи, щом отново го заболяха дробовете. А аз толкова много искам да отида на бала на Крестън.

— Диана, за мен ще е чест да те съпроводя на бала на Крестън. Освен това, миличка, не съм си и помислял да ви изпратя в провинцията. Ти направи дебюта си в обществото и ще останеш през целият сезон. Някога да съм се отмятал щом съм дал думата си?

— Ами… не — призна Диана. — Но също така никога не си се усмихвал толкова много. Не знам какво да мисля. Винаги си в толкова ужасно настроение, след като се видиш с майка. Да не би днес да е била по-разговорлива?

— Не — каза Лайън. — И точно по този въпрос исках да говоря с теб, Диана. Имаш нужда от някой, който да ти покаже как да се държиш по време на сезона. След като Милтън не може да е тук, а жена му не се отделя от него и не би дошла, помислих дали да не изпратя да повикат леля Хариет. Мислиш ли, че това ще…

— О, да, Лайън — прекъсна го Диана и запляска с ръце. — Знаеш колко много обичам сестрата на татко. Тя има толкова прекрасно чувство за хумор. Как мислиш, дали ще се съгласи?

— Разбира се — отвърна брат й. — Ще изпратя да я доведат веднага. Обаче, искам една услуга от теб.

— Всичко, Лайън. Каквото…

— Изпрати бележка на принцеса Кристина и я покани на чай. Нека да е вдругиден след обед.

Диана започна да се кикоти.

— Сега разбирам защо се държиш толкова странно. Хлътнал си по принцесата, нали?

— Хлътнал? Колко глупава дума — заяви той, а в гласа му ясно прилича раздразнение. — Не, не съм хлътнал.

— Ще съм очарована да поканя принцесата. Но ми е интересно защо просто не поискаш позволение да я посетиш.

— Лелята на Кристина не смята, че съм подходящ за нея — обяви Лайън.

— Маркизът на Лайънууд не е подходящ? — Диана изглеждаше ужасена. — Лайън, ти имаш повече титли от който и да е английски джентълмен. Не може да говориш сериозно.

— Впрочем, не казвай на Кристина, че ще съм тук. Накарай я да мисли, че ще сте само двете.

— Ами ако поиска вместо това аз да я посетя в дома й?

— Няма — заяви Лайън.

— Изглеждаш доста сигурен.

— Не мисля, че имат достатъчно пари, че да канят гости — сподели й Лайън. — Не го споменавай пред никой, Диана, но мисля, че принцесата има финансови затруднения. Къщата е доста занемарена… мебелите са вехти… освен това чух, че графинята е отхвърлила всички молби за визити.

— О, горкичката — въздъхна Диана, клатейки глава. — Но защо не искаш да знае, че ще си тук.

— Не е от значение.

— Разбирам — заяви тя.

По изражението й Лайън съдеше, че никак не разбира.

— Харесвам принцесата — каза Диана, щом Лайън я погледна.

— Въобще ли не те обърква?

— Не разбирам — призна Диана. — Какво имаш предвид?

— Когато говориш с нея — обясни Лайън, — това, което ти отвръща има ли смисъл?

— Разбира се.

Лайън прикри раздразнението си. Беше глупаво да задава подобен въпрос на вятърничавата си малка сестра. Вниманието на Диана винаги се е изпарявало само с едно духване на вятъра. Той я обичаше и все пак знаеше, че ще си отиде от този свят, без да е успял да разбере какво се случва в малката й красива главица.

— Сигурен съм, че двете ще станете първия приятелки — предрече той.

— Това ще те ядоса ли?

— Разбира се, че не — отвърна Лайън. Кимна на сестра си и се насочи към вратата.

— Защо пак започна да се мръщиш? — попита Диана.

Лайън не си направи труда да й отговори. Той яхна черният си жребец и препусна извън Лондон. Енергичната езда бе това, от което имаше нужда, за да прочисти съзнанието си. Той притежаваше необичайното умение да изтрива от съзнанието си всяка ненужна информация и да се насочи логически към фактите, които имаше пред себе си. Веднъж щом успееше да отдели незначителната от важната информация, щеше да преодолее това ирационално привличане към най-необикновената жена в цяла Англия. Щеше да използва сурови аргументи, за да се пребори с нелогичното си привличане.

Напълно осъзнаваше обаче, че задачата му няма да е никак лека. Кристина засягаше всяка негова мисъл, всяко негово действие, което бе неприемливо. Да не споменаваме, че бе доста объркващо.

Толкова объркващо, колкото да му каже, че я изнервя като бизон.

Къде, по дяволите, беше видяла бизони?

 

 

Графът на Рон намести килима пред бюрото си. В библиотеката му бе пълна бъркотия, но Рон не позволяваше на слугите да влизат вътре, за да я изчистят. Откакто бе ранен, чувстваше прекалено голям дискомфорт, че да се интересува дали стаята е почистена.

Нараняването вече зарастваше. Рон бе промил раната с гореща вода, след което бе увил китката си с бяло парче плат. Въпреки, че носеше свръхголямото палто на баща си, което идеално прикриваше превръзката, той бе решен да стои скрит в градската си къща, докато не се излекува напълно. Нямаше да поеме риска някой да го разобличи. Все още имаше работа за вършене.

Най-голямата грижа на Рон бе принцеса Кристина. Може би го бе разпознала. Начина, по който го гледаше, и веселият, изненадан израз на лицето й го наведоха на мисълта, че е разпознала кой се крие зад маската му.

Дали Лайън знаеше? От доста време Рон си блъскаше главата над този въпрос, и накрая реши, че приятеля му е бил прекалено разтревожен за безопасността на принцесата, че да успее да го огледа добре.

И кой, за бога, бе хвърлил ножа по него? От изненада бе изпуснал пистолета си. Който и да беше, имаше доста крив мерник и Рон можеше само да благодари на Господ за това. В противен случай, сега щеше да е мъртъв.

Вече щеше да бъде по-внимателен. А и възнамеряваше да спре да се занимава с това. Имаше само четири имена в списъка му и всеки от тях заслужаваше да бъде наказан. Поне това можеше да направи, за да отмъсти за унижението на баща си.

Един слуга почука на вратата, прекъсвайки мислите на Рон.

— Да? — извика той, позволявайки на раздразнението ясно да проличи в тона на гласа му. Бе наредил никой да не го безпокои.

— Маркизът на Лайънууд е тук и желае да ви види, милорд.

Рон побърза да седне зад бюрото си. Отпусна здравата си ръка на бюрото върху куп листове, и скри ранената в скута си под бюрото, преди да извика:

— Покани го.

Лайън влезе в стаята с бутилка бренди под мишница. Той постави подаръка на бюрото и се отпусна на стола пред Рон. След като се облегна назад и скръсти крака върху бюрото, той каза:

— Изглеждаш ужасно.

Рон сви рамене.

— Никога не си бил особено дипломатичен — отбеляза той. — За какво е брендито?

— Заради облога ни — напомни му Лайън.

— О, да. Принцеса Кристина — Рон се ухили. — Не отговори на никой от въпросите ти, нали?

— Това не е от значение. Вече научих доста за нея. Отгледана е някъде във Франция или близо до границите й — започна той. — Липсват ми още няколко парчета от пъзела, но скоро ще ги открия.

— Защо се интересуваш толкова много от нея, Лайън?

— И аз не знам. В началото реших, че е просто любопитство, но сега…

— В началото? Лайън, звучиш така, сякаш познаваш жената от месеци.

Лайън сви рамене. Пресегна се към барчето, взе две чаши и сипа по питие и на двамата. След това изчака Рон да отпие от чашата си, преди да го попита:

— Как е ръката ти, Джак?

Лайън остана доволен от реакцията на приятеля си. Рон се задави и все пак започна да се опитва да отрича. Беше доста забавно и според Лайън доста изобличаващо.

Той изчака приятеля му да си възвърне контрола, преди отново да заговори.

— Защо не си ми казал, че имаш такива финансови затруднения? Защо не дойде при мен?

— Финансови затруднения ли? Не разбирам какво имаш предвид — възрази Рон. Лъжата бе доста нескопосана. — По дяволите — промърмори той. — Винаги ми е било трудно да те излъжа.

— Да не си изгуби ума? Да не би тайното ти желание е да живееш в затвора Нюгейт? Знаеш, че е само въпрос на време да те изобличат.

— Лайън, нека ти обясня — започна Рон. — Баща ми изгуби всичко. Използвах собственото си имение, дадох го като залог, че ще изплатя всички дългове, но…

— От снощи ти и баща ти вече нямате никакви дългове — заяви Лайън. — Ядосай се и го преживей, Рон — заповяда с леден глас Лайън. — Платих всичко. От твое име, впрочем.

— Как смееш да се намесваш… — изкрещя Рон. Лицето му бе силно зачервено.

— По дяволите, някой трябваше да се намеси — заяви Лайън. — Баща ти значи толкова много за мен, колкото и за теб, Рон. Само Господ знае колко пъти е заставал пред мен, за да ме защити от баща ми, докато бях млад.

Рон кимна. Част от гнева беше стихнал.

— Ще ти се отплатя, Лайън, веднага щом…

— Няма да ми се отплащаш — изкрещя Лайън. Беше бесен на приятеля си. Пое си дълбоко дъх, преди да продължи. — Спомняш ли си какъв бях, когато Лети умря? — попита той.

Рон бе изненадан от смяната на темата. Той кимна бавно.

— Спомням си.

— Ти беше до мен, Рон. Ти беше единственият, който знаеше за Джеймс. Някога поисках ли от теб да ти се отплатя за приятелството?

— Разбира се, че не. Щях да бъда обиден.

Измина дълъг миг, в който двамата просто се гледаха. След това Рон се усмихна.

— Мога ли поне да кажа на татко, че ти…

— Не — прекъсна го спокойно Лайън. — Не искам да разбира, че знам какво се е случило с него. Нека мисли, че единствено сина му е наясно, и да вярва, че ти си му помогнал.

— Но, Лайън, сигурно…

— Остави всичко така, Рон. Баща ти е горд мъж. Не му отнемай гордостта.

Рон кимна отново.

— Кажи ми какво знаеш за проблемите на баща ми?

— Естествено, разпознах те на бала на Бейкър — започна Лайън, усмихвайки се на киселата физиономия на приятеля си. — Беше доста глупаво от твоя страна…

— Не се очакваше да бъдеш там — промърмори Рон. — Защо въобще отиде? Също като мен не можеш да издържаш да си около Бейкър за повече от минута.

Лайън се засмя.

— Много добре измислен план — заяви той. — Баща ти има много положителни страни, но все пак е доста наивен, нали, Рон? Бейкър и дружките му, разбира се, са се възползвали от това. Бейкър е този, който е измислил всичко. Нека да видим дали съм се досетил правилно. Бейкър е привлякъл към себе си Бъркли, Стантън и Уелингхам. И четиримата са изпечени мошеници. Отгатнах ли правилно имената, Рон?

Приятелят му изглеждаше изумен.

— Как научи всичко това?

— Наистина ли мислиш, че няма да знам за малкият им клуб? Баща ти не е единствената жертва на долния им бизнес.

— Нима всички знаят?

— Не — отговори Лайън. — Няма нито следа от скандал около името на баща ти. Ако беше така, досега да съм научил.

— Беше доста време извън обществото, Лайън. Как може да си сигурен?

Лайън погледна раздразнено към Рон.

— С работата, която вършех досега, сериозно ли ми задаваш подобен въпрос?

Рон се ухили.

— Помислих си, че може да си хванал малко ръжда — заяви той. — Татко все още се крие в провинциалният си дом. Толкова е засрамен от собствената си глупост, че не желае да си покаже лицето на дневна светлина. Ще е облекчен да научи, че никой не е разбрал за случилото се.

— Да, вече може да спре да се крие. А ти може да се откажеш от глупавия си план. Рано или късно ще те заловят.

— Никога няма да ме предадеш. — Гласът му беше напълно уверен.

— Не, няма — потвърди Лайън. — Как се е случило, Рон? Да не би Бейкър да е маркирал картите?

— Да, всички са знаели за маркираните карти, което е унижило още повече баща ми. Чувства се като пълен глупак.

— Не е глупак — заяви Лайън. — Ще се откажеш ли, Рон?

Приятелят му изръмжа.

— Всичко да върви по дяволите, Лайън. Искам да им отмъстя.

Лайън бавно отпи от питието си.

— Аха — кимна той. — Вече навлизаш в моята сфера на действие. Може би, Рон, тук е нужна игра на късмет.

Лайън се ухили, щом видя, че Рон най-после е схванал мисълта му.

— Имаш предвид да им дадем доза от собственото им лекарство, да измамим измамниците?

— Вижда ми се доста лесно за изпълнение.

Рон удари с ръка по бюрото, след което извика от болка.

— Постоянно забравям за раната — обясни той. — Брой ме, Лайън. Ще оставя детайлите на теб. Както ти сам призна, по-добър си в тези неща от мен.

Лайън се засмя.

— Ще приема това като комплимент.

Ново почукване на врата прекъсна разговора им.

— Какво има пък сега? — изкрещя Рон.

— Съжалявам, че ви безпокоя, милорд, но принцеса Кристина е тук и иска да ви види — изкрещя слугата.

Съобщението стресна Рон. Лайън също не изглеждаше особено доволен от новината. Той погледна към Рон.

— Да не би да си решил да ухажваш Кристина, Рон? Ти ли я покани тук?

— Не — отвърна Рон. — В крайна сметка, чарът ми може да я е впечатлил, Лайън — заяви той и се ухили на буреносното изражение на Лайън. — Нека да позная. Ти си доста по-заинтересован от малката ни принцеса.

— Тя не е малката ни принцеса — озъби му се Лайън. — Тя е моя. Ясен ли съм?

Рон кимна.

— Само се шегувах — каза той с въздишка. — Покани я да влезе — извика той на слугата.

Лайън не се помръдна от мястото си. Кристина се втурна в библиотеката в мига щом вратата се отвори пред нея. Веднага видя Лайън и се закова на място.

— О, нямах намерение да прекъсна разговора ви, господа. Ще се върна по-късно, Рон.

Кристина се намръщи към Лайън, след това се врътна и закрачи към вратата.

Лайън въздъхна тежко. Внимателно остави чашата си на бюрото и се изправи. Кристина го забеляза с ъгълчето на окото си. Направи се, че не чува как Рон я призовава да остане и забърза навън.

Ръцете на Лайън натиснаха вратата от двете страни на лицето й миг преди да я отвори. Гърдите му се опряха на гърба й. Лайън се усмихна, щом забеляза как жената изпъна рамене.

— Наистина се налага да настоявам да останеш — прошепна той до ухото й.

Гореща тръпка премина през тялото на Кристина. Тя се завъртя бавно, за да се изправи лице в лице с Лайън.

— Настоявам да си отида, сър — прошепна тя. Тя притисна с една ръка гърдите му, опитвайки се да го избута.

Той не помръдна. Вместо това й се ухили хлапашки, наведе се към нея и я целуна.

Кискането на Рон прекъсна желанието му да продължи.

Кристина веднага се изчерви от неудобство. Този мъж не знаеше ли, че не бива да показва такава привързаност пред други хора? Предположи, че не знае. Лайън й намигна, преди да я хване за ръката и да я преведе през библиотеката.

Беше облечена в синя дневна рокля. Лайън умишлено погледна надолу, за да провери дали днес си бе обула обувките. Не беше разочарован да види, че ги е обула.

Рон побърза да седне отново на стола си, скривайки бинтованата ръка под бюрото.

Кристина отказа да седне. Тя стоеше до Лайън, опитвайки се да игнорира присъствието му. Той се стовари на стола си, кръстоса отново крака на бюрото на Рон и вдигна чашата си. Кристина го погледна накриво. Ако мъжа се отпуснеше още малко, сигурно щеше да заспи.

Много скоро мълчанието стана неловко. Рон я гледаше с очакване. Кристина стисна синята чантичка, висяща на лявата й ръка и се опита да измъкне дясната от хватката на Лайън. Той отказа да я пусне.

— Има ли нещо конкретно, за което желаеш да говориш с мен? — попита внимателно Рон. Опитваше се да успокои Кристина. Горката жена изглеждаше ужасно разтревожена.

— Надявах се да сте сам — обяви тя. След което погледна злобно към Лайън: — Няма ли да си заминаваш, Лайън?

— Не.

Отказа му бе обявен с толкова весел тон, че Кристина се усмихна.

— Бих искала да говоря насаме с Рон, ако нямаш нищо против.

— Но, мила, аз имам против — усмихна й се Лайън. Той стисна по-силно ръката й и я дръпна към себе си, карайки я да изгуби баланс.

Тя се приземи точно там, където той искаше да бъде. Кристина веднага започна да се върти, опитвайки се да се измъкне от скута му. Лайън обви китката й с ръка и я дръпна отново към себе си.

Рон беше изумен. Никога преди не бе виждал Лайън да се държи толкова спонтанно. А да показва признаци на притежание бе нещо непознато за характера му.

— Принцесо Кристина? Можете да говорите спокойно пред Лайън — обяви той.

— Мога ли? — попита тя. — Значи той знае?

Когато Кристина се поколеба, Рон обяви:

— Лайън е посветен във всички мои тайни, мила моя. Какво искате да ми кажете?

— Е, ами питах се, добре ли сте?

Рон премигна няколко пъти насреща й.

— Да, чувствам се много добре — отвърна той объркано. — Само това ли ви интересуваше?

Двамата бяха като танцьори, заобикалящи внимателно деликатната тема, затова Лайън реши да се намеси.

— Рон, Кристина се интересува дали раната ти е добре. Нали така, Кристина?

— О, значи наистина знаеш? — попита тя, обръщайки се към Лайън.

— Какво знае? — Гласът на Рон се прекърши.

— Тя знае — потвърди Лайън и се засмя, виждайки слисания поглед на Рон.

— Е, по дяволите, кой не знае?

— Звучиш патетично — заяви Лайън на приятеля си.

— Издаде ви цвета на очите ви, Рон — обясни Кристина, обръщайки се към него. — Имат необичайно зелен цвят, който човек лесно може да запомни. — Тя спря за миг, за да го погледне със симпатия. — А и вие погледнахте директно към мен. Наистина нямах намерение да ви позная. Просто така се случи — завърши тя и деликатно сви рамене.

— Ще слагаме ли картите на масата? — попита той, навеждайки се напред и поглеждайки напрегнато към Кристина.

— Не разбирам — заяви тя. — Не нося никакви карти със себе си.

— Кристина приема всичко буквално, Рон. Това може наистина да те накара да се чувстваш като идиот. Повярвай ми, знам го от опит.

— Много грубо от твоя страна, Лайън — заяви му Кристина, поглеждайки го през рамо. — Не знам какво имаш предвид, казвайки, че съм буквална. Да не би случайно това да е още една обида?

— Рон се интересува дали може да бъде честен с теб — обясни й Лайън. — По дяволите, чувствам се като преводач.

— Разбира се, че можете да бъдете честен с мен — заяви Кристина. — Никой не държи нож на врата ви, Рон. Нося някои лекарства със себе си. Бих искала да се погрижа за раната ви. Вероятно не сте я превързали правилно.

— Бих могъл да отида на лекар, не мислите ли? — попита я Рон.

— О, не, ще ви разкрият — възрази Кристина. Тя се измъкна от скута на Лайън и отиде до Рон. Той не възрази, когато жената се зае със зле превързаната му ръка.

Двамата мъже гледаха как Кристина отваря малко бурканче с нещо, което миришеше ужасно.

— Господи, какво е това? Изгнили листа?

— Да — отвърна Кристина. — Заедно с други неща.

— Шегувах се — възкликна Рон.

— Аз не.

— Вонята ще гарантира, че няма да си покажа носа навън — промърмори той. — Какво още има вътре? — попита той, надничайки в бурканчето със сместа.

— Не искаш да знаеш — отвърна му Кристина.

— По-добре не задавай въпроси на Кристина, Рон. Отговорите само ще те объркат.

Рон послуша съвета на Лайън. Кристина изсипа голяма част от кафявата смес върху раната му, след това я превърза наново.

— Миришете много хубаво, Рон. Обаче аромата на мехлема ми ще прикрие вашата лична миризма.

— Мириша хубаво ли? — Рон изглеждаше така, сякаш току-що са му дали английската корона. Реши, че трябва да върне комплимента. — Ти ухаеш на цветя — заяви той и незабавно се засмя, чувайки се да изрича думите. Думите му бяха истина, но все пак не бяха нещо, което очакваш да чуеш от устата на един джентълмен. — И очите ти са с много необичаен цвят, Кристина. Най-прекрасно сините очи, които съм виждал.

— Достатъчно — намеси се Лайън. — Кристина, побързай и свършвай вече с това.

— Защо? — попита тя.

— Той не иска да стоиш прекалено близко до мен — обясни й Рон.

— Откажи се, Рон — заяви му с твърд глас Лайън. — Няма да ти позволя да ухажваш Кристина, затова отиди да си хабиш чара по някоя друга жена.

— На лейди Диана много ще й хареса да хабиш чара си по нея, Рон — намеси се Кристина. Тя се усмихна, виждайки какви реакции предизвикаха думите й. Рон изглеждаше смутен. Лайън пък от своя страна бе ужасѐн. — Лайън, не ме притежаваш. Нямаш право да нареждаш на останалите господа как да се държат с мен. Ако пожелая вниманието на Рон, ще го уведомя за това.

— Защо каза, че сестрата на Лайън ще хареса вниманието ми? — попита Рон. Беше истински любопитен да разбере подбудите й.

Кристина затвори бурканчето, преди да отговори.

— Понякога вие англичаните сте невероятно ограничени в мисленето си. Очевидно е, че лейди Диана е запленена от теб, Рон. Само трябва да я погледнеш, за да видиш как те гледа с обожание. А ако вземем предвид и начина, по който я гледаш ти, ще осъзнаеш, че сте създадени един за друг.

— О, Господи — простена високо Лайън.

Кристина и Рон не му обърнаха внимание.

— Откъде може да си толкова сигурна? — попита Рон. — Срещала си я само веднъж и то за не повече от петнадесет минути. Не, смятам, че всичко е рожба на въображението ти. Диана е едно дете, Кристина.

— Вярвай в каквото искаш — отвърна му Кристина. — Каквото е писано, ще се случи.

— Прощавай, какво?

Рон отново изглеждаше объркан. Лайън поклати глава. Беше добре да знае, че не е единственият, който се обърква около Кристина.

— Съдба, Рон — намеси се Лайън.

— Вече наистина трябва да си тръгвам. Леля Патрисия мисли, че съм у дома и си почивам — призна тя. — Наистина трябва да бъдеш уверен в това, което ти казах, Рон. Или вече да те наричам Джак?

— Не!

— Просто се шегувах, сър. Не изглеждай толкова стреснат — каза му Кристина.

Рон въздъхна. Той се пресегна да хване ръката й, за да й благодари, че се е погрижила толкова внимателно за раната му.

Кристина обаче се раздвижи толкова бързо, че той улови само въздуха. Преди да успее да мигне, тя отново се бе озовала до стола на Лайън.

Лайън остана толкова изненадан от действията й, колкото и Рон. Освен това обаче бе и арогантно доволен, че Кристина вероятно дори не бе разбрала, че инстинктивно бе застанала отново до него. Заради това, незнайно защо той се почувства като победител.

— Кристина, щом си ме разпознала, защо веднага не каза на Бейкър и останалите? — попита Рон.

— Ако трябва да разберат, би следвало да го направят сами — обясни тя. — Никога не бих предала тайната ти, Рон.

— Но аз не съм искал да пазиш тайната ми — посочи Рон.

— Не се опитвай да я разбереш, Рон. Нищо няма да постигнеш — посъветва го ухилен Лайън.

— Тогава, моля те, кажи ми нещо — попита Рон. — Видя ли кой хвърли нож по мен?

— Не, Рон. Истината е, че бях прекалено уплашена, за да погледна зад себе си. Ако Лайън не бе там да ме пази, сигурно щях да изгубя съзнание от уплаха.

Лайън погали ръката й.

— Пистолета не беше зареден — възрази Рон. — Нима помисли, че наистина бих наранил някой?

Лайън се помоли да не изгуби търпение.

— Не мога да повярвам, че се опита да обереш Бейкър с незареден пистолет.

— Защо не си го заредил? — попита Кристина.

— Исках да ги изплаша, не да ги убия — промърмори Рон. — Вие двамата ще спрете ли да ме гледате така? Налага ли се да ви напомня, че този план сработи.

— Не се налага, току-що го направи — обяви Кристина.

— Лайън ще успееш ли да намериш кой ме рани? — попита Рон.

— Много скоро.

Кристина се намръщи. Лайън звучеше прекалено сигурен.

— Има ли значение?

— Лайън обича добрите загадки — обяви Рон. — Бих казал, че балкона на Бейкър е на височина шестнадесет метра. Който и да е бил…

— Шест метра, Рон — прекъсна го Лайън. — Но никой не би могъл да се покатери по балкона. Парапета е прекалено износен. Дървото е изгнило.

— Тогава, който и да е бил, се е криел зад теб… някъде. — Заяви Рон, свивайки рамене. — Не, това няма значение. Слава на бога, че има крив мерник.

— Защо мислиш, че мерникът му е крив? — попита Кристина.

— Защото не ме уби.

— О, мисля, че мерникът му е много точен — обяви тя. — Ако е искал да те убие, сигурна съм, че е щял да го направи. Смятам, че е искал само да те накара да пуснеш оръжието.

Кристина изведнъж осъзна, че е звучи прекалено убедена в това, което казва. Лайън я наблюдаваше със странен и напрегнат поглед.

— Или поне така предполагам — добави бързо тя. — Мога, разбира се, да греша. Мерникът му може наистина да е крив.

— Защо дойде да лекуваш раната на Рон? — попита Лайън.

— Да, защо? — поинтересува се и Рон.

— Сега съм обидена — обяви Кристина. — Ти беше ранен и аз само исках да ти помогна.

— Нима това е единственият ти мотив? — попита Лайън.

— Е, има и още една причина — призна Кристина. Отиде до вратата, преди да обясни. — Помниш ли, че ми каза, че си единственият приятел на Лайън?

— Може да съм споменал нещо такова — призна Рон.

— Направи го — потвърди Кристина. — Никога нищо не забравям — похвали се тя. — А според мен Лайън има нужда от приятели. Ще продължа да пазя тайната ти, Рон, а ти не бива да споменаваш пред никой, че съм дошла в дома ти. Графинята няма да бъде никак доволна, ако научи.

— И той ли не е подходящ? — попита Лайън, звучейки видимо изумен.

— Не съм подходящ ли? — попита Рон. — За какво не съм подходящ?

Кристина игнорира въпроса и тръгна да излиза от стаята.

— Кристина.

Нежният глас на Лайън я спря.

— Да, Лайън?

— Аз не обещах.

— Не си ли?

— Не.

— О, но ти никога не би… ти не харесваш графинята. Не би си направил труда да й кажеш…

— Ще те изпратя до дома ти, любима.

— Не съм ти любима.

— О, напротив, такава си.

— Предпочитам да се върна пеша.

— Рон, какво според теб ще си помисли графинята, ако й кажа, че племенницата й обикаля града, правейки визити…

— Не се биеш честно, Лайън. Заплахата ти е много жалка.

— Никога не съм твърдял, че се бия честно.

Въздишката й отекна из цялата библиотека.

— Ще те чакам в коридора, ужасни човече — заяви Кристина и тръшна вратата зад гърба си.

— Тя не е такава, за каквато се представя — отбеляза Рон. — Тя ни нарича англичани, Лайън, сякаш е чужденка. Това има ли някакъв смисъл?

— С Кристина нищо никога няма смисъл, освен ако не е отгледана в друга държава. — Той се изправи и закрачи към вратата. — Наслади се на брендито си, Рон, аз се връщам на бойното поле.

— Бойно поле? За какво говориш?

— Не за какво, Рон. За кого. Кристина, за да сме точни.

Рон се засмя, следвайки Лайън до вратата. Кристина бе застанала до външната врата. Бе скръстила ръце на гърдите си и не се опитваше да скрие раздразнението си.

— Готова ли си, Кристина?

— Не. Мразя карети, Лайън. Нека да отидем пеша до дома. Само няколко кратки пресечки са.

— Разбира се, че мразиш карети — каза Лайън. Гласът му бе изпълнен с веселие. — Чудя се защо не съм го осъзнал по-рано? — попита той, повдигайки вежда към нея. След това я хвана за ръката и я повлече към каретата. Щом се настаниха един срещу друг, той попита: — Каретата е разсейваща също като седлата, нали?

— О, не — отвърна Кристина. — Не ми допада да стоя в толкова тясно място. Сякаш се задушавам. Няма да кажеш на графинята, че съм излязла без позволението й, нали?

— Не — успокои я той. — Кристина, да не би да се страхуваш от графинята?

— Не се страхувам от нея — заяви тя. — Просто тя е единственият ми роднина и не искам да я разстройвам.

— Във Франция ли си родена, Кристина? — попита Лайън и се приведе напред, за да хване ръцете й.

Гласа му бе равен, а усмивката успокояваща. Кристина обаче не се заблуди. Знаеше, че той иска да я хване неподготвена.

— Когато започнеш да следваш една следа, никога не се отказваш, нали, Лайън?

— Правилно си разбрала, скъпа.

— Държиш се безсрамно — объркано каза Кристина. — Спри да се усмихваш. Обидих те, не разбра ли?

— Във Франция ли си родена?

— Да — излъга тя. — Доволен ли си? Ще спреш ли с безкрайните си въпроси, моля?

— Защо толкова те разстройват въпросите ми за миналото ти? — попита Лайън.

— Просто искам да запазя уединението си — отвърна тя.

— С майка си ли живееше?

Той беше като куче по следите на сочен кокал, помисли си Кристина. И нямаше да се откаже. Беше време да задоволи любопитството му.

— Една мила двойка, семейство Съмъртън, ме отгледа. Те бяха англичани, но обичаха да пътуват. Била съм по целият свят, Лайън. Мистър Съмъртън говореше перфектно френски и по тази причина го говоря по-свободно.

Напрежението бавно се свлече от раменете й. По изражението на Лайън можеше да каже, че й е повярвал.

— Графинята понякога може да бъде много трудна, както вече знаеш. Тя се спречка със семейство Съмъртън и отказва да ми позволи да говоря с тях. Иска всички да мислят, че тя ме е отгледала, или поне така мисля. А винаги ми е било изключително трудно да лъжа — добави тя тъжно. — Тъй като леля Патрисия не ми позволява да казвам истината, а аз не съм добра лъжкиня, сметнах, че най-лесно ще е да не говоря за миналото си. Доволен ли си?

Лайън се облегна назад на седалката. Кимна, очевидно доволен от обяснението й.

— Как стана така, че се оказа при семейство Съмъртън?

— Тя бяха близки приятели на скъпата ми майка — обясни Кристина. След това му се усмихна. — Малко след като навърших две години, майка ми се разболя. Преди да се спомине, ме повери на грижите на семейство Съмъртън, защото им вярваше. Майка ми не искаше сестра й, графинята, да стане мой наставник. А семейство Съмъртън не можеха да имат деца, затова бе лесно да ме отгледат.

— Майка ти е била доста прозорлива жена — отбеляза Лайън. — Ако стария прилеп те беше отгледал, щеше да те съсипе, Кристина.

— О, боже, нима Елбърт е нарекъл леля ми стар прилеп пред теб? Наистина ще се наложи пак да си поговоря с него. Той никак не харесва графинята.

— Любима, никой не харесва леля ти.

— Вече свърши ли с въпросите си? — попита тя.

— Къде си чула рев на лъв, Кристина, и къде си виждала бизони?

Мъжът имаше памет като на дете, на което са обещали лакомство. С други думи, не забравяше нищо.

— Прекарах доста време във Франция заради работата на мистър Съмъртън, но той бе много привързан към жена си и към мен, тъй като ме приемаше за своя дъщеря. Затова всеки път, щом заминеше по работа, ни взимаше със себе си. Лайън, наистина не искам да отговарям на повече въпроси.

— Само още един, Кристина. Ще ми позволиш ли да те придружа на бала на Крестън в събота? Ще се държа много прилично. Диана ще бъде с нас.

— Знаеш, че леля ми няма да позволи — възрази Кристина.

Каретата спря пред дома на Кристина. Лайън отвори вратата, слезе и се обърна, за да вдигне Кристина и да я остави да стъпи на пътеката. Задържа я малко по-дълго, отколкото бе прилично, но Кристина реши да не му го казва.

— Просто кажи на леля си, че вече си приела. Ще те взема в девет часа.

— Предполагам, че бих могла да не й казвам нищо. Леля Патрисия няма да разбере. Ще посещава болна приятелка, която живее в провинцията. Ако не споменавам бала, няма да е точно лъжа. Няма да е лъжа, ако графинята мисли, че ще си остана у дома, нали? Или пък това, че умишлено премълчавам, само по себе си би се счело за лъжа, не мога да реша.

Лайън се ухили.

— Ти наистина си ужасна лъжкиня, нали, миличка? Много благородна черта — добави той.

Боговете да са й на помощ, едва се сдържа да не се засмее, но ако го направеше, Лайън щеше да стане подозрителен.

— Да, трудно ми е — успя да каже тя.

— Не може да си представиш колко ме радва да разбера, че притежаваш подобна черта на характера, Кристина.

— Благодаря ти, Лайън. Може ли и аз да ти задам един въпрос?

В същия миг Елбърт отвори вратата, отвличайки вниманието й. Тя се усмихна на иконома и влезе в къщата.

— Аз ще затворя вратата, Елбърт, благодаря ти.

Лайън търпеливо изчака Кристина да се обърне отново към него.

— Въпросът ти? — нежно й напомни той.

— О, да — каза Кристина. — Първо, искам да те попитам ще ходиш ли на партито на сър Хънт в четвъртък вечерта?

— Ти ще ходиш ли?

— Да.

— Значи и аз ще съм там.

— Моля те, имам и още един въпрос.

— Да? — попита Лайън, усмихвайки се. Неочаквано Кристина го погледна доста срамежливо. Лека руменина покри скулите й и тя не смееше да срещне погледа му.

— Лайън, ще се ожениш ли за мен? Само за малко?

— Моля?

Той наистина нямаше намерение да крещи, но дамите обикновено не правят подобни предложения. Помисли, че вероятно не е чул добре. Брак? За малко? Не, със сигурност не бе разбрал.

— Какво каза? — попита той, вече по-спокойно.

— Ще се ожениш ли за мен? Моля те, Лайън, помисли си и ме уведоми. Хубав ден, сър.

Вратата се затвори пред лицето на маркиз Лайънууд, преди той да успее да реагира.

Глава 7

Дневникът на Джесика: 1 септември 1795

„На Милала й трябваха три седмици да намери капитан на кораб, който да се съгласи да ни помогне да избягаме. Не знам какво щях да правя без вярната ми прислужница. Тя застраши семейството и приятелите си заради мен. Слушах съветите й, защото работеше в дома на съпруга ми от няколко години и знаеше как действа той.

Трябваше да се държа, сякаш нищо не се е променило. Да, преструвах се на любяща съпруга, но всяка нощ се молех за смъртта на Едуард. Милала предложи да не взимам никакви вещи със себе си. Когато настъпеше часа, щях просто да си тръгна само с дрехите на гърба си.

Две нощи, преди да пристигне вестта от капитана, аз посетих Едуард в покоите му. Влязох тихо, леко открехвайки вратата, предпазна мярка, ако отново открия, че Никол е с него. Едуард беше сам. Седеше на бюрото си, държейки огромен, блестящ сапфир в ръцете си. На бюрото имаше още двадесет други камъка. Едуард ги милваше по същият начин, по който милваше Никол. Стоях там, в сенките, и го наблюдавах. Той беше наистина луд, дори говореше на скъпоценните камъни. След няколко минути уви камъните и ги прибра в малка инкрустирана кутия.

В стената до него имаше скрита ниша. Едуард прибра в нея кутията със скъпоценностите.

Върнах се в стаята си и разказах на прислужницата си какво съм видяла. Тя ми каза, че е чула слухове за това, как съкровищницата на палата е празна. Осъзнахме, че много скоро ще има революция, по-скоро, отколкото някой е очаквал. Съпругът ми бе заменил монетите за скъпоценни камъни, тъй като те бяха много по-лесни за пренасяне, щом реши да напусне страната.

Заклех се да открадна бижутата. Исках Едуард да страда така, както страдах аз. Милала се опита да ме разубеди, но аз не исках да я слушам. Скъпоценните камъни принадлежаха на хората. Обещах си един ден да намеря начин да им ги върна.“

Ранните часове принадлежаха изцяло на Кристина. По това време на деня бе тихо и спокойно, тъй като графинята рядко ставаше преди обед. Леля й предпочиташе да й поднасят закуската от бисквити и чай в леглото и нарушаваше това правило само когато се очакваше да имат важно посещение.

Кристина обикновено бе облечена и бе свършила всичките си задължения преди сутрешното слънце да затопли града. Двете с леля й имаха обща камериерка, но Беатрис обикновено имаше доста работа за вършене, защото графинята постоянно й даваше нареждания. По тази причина Кристина сама се грижеше за дрехите и стаята си. Истината бе, че тя бе доволна, че може да се занимава с това. Не й се налагаше да играе роля, когато е сама. Тъй като Беатрис много рядко идваше в стаята й, на Кристина не й се налагаше да разбърква завивките, за да създаде впечатление, че наистина е спала в леглото си.

Щом заключеше вратата на стаята си за натрапниците, тя можеше да свали защитите си. Всяка нощ пренасяше одеялата си през стаята и спеше пред двойните прозорци.

Не й се налагаше да бъде силна, когато е сама. Можеше да плаче колкото си искаше, стига да го правеше тихо. Да лееш сълзи бе слабост, но след като нямаше човек, който да стане свидетел на това, Кристина не изпитваше срам.

Малката градина, скрита зад кухнята, бе другото скривалище на Кристина. Обикновено сутрините си тя прекарваше там. Блокираше шумовете на града и миризмата на разлагащ се боклук, събуваше обувките си и заравяше пръсти в земята. Когато слънцето изсушеше росата по тревата, Кристина се обуваше и се връщаше в къщата при нарастващия хаос.

Да посрещне изгрева на слънцето за нея бе нещо безценно, което я зареждаше с енергия за целият ден. Обикновено умееше лесно да решава всякакви сложни проблеми. Но откакто се бе появил маркизът на Лайънууд, все не успяваше да се концентрира. Всяка нейна мисъл бе за него.

Той бе мъж, който се нуждаеше от внимание. Кристина смяташе, че вероятно е толкова самотен, колкото и тя. Обаче не бе особено сигурна как бе достигнала до това заключение. Лайън бе обграден от семейството си, приветстван от обществото, в което едни му се възхищаваха, а други се страхуваха от него. И все пак, обществото бе в краката му, защото той имаше титли и пари. Тук това бяха две много важни неща, които за нея бяха без значение, но Лайън бе отгледан в тази среда.

Въпреки това той бе различен. Тя забеляза, че мъжът не робува на всичките им правила. Не, Лайън зачиташе само собствените си закони.

Кристина знаеше, че не е редно да го пита дали ще се ожени за нея. По техните закони мъжът бе този, който трябва да предложи на жената, не обратното. Доста бе мислила над това, докато не реши, че просто ще й се наложи да наруши това правило, тъй като трябваше да се омъжи, преди баща й да се върне в Англия.

И все пак знаеше, че момента не бе подходящ. Думите й го бяха изумили. Стреснатият му поглед я бе разтревожил. Ако се бе разсмял или й се бе разкрещял, вероятно щеше да промени решението си.

Но сега бе сигурна, че след като има време да обмисли всичко, той ще се съгласи с предложението й. Вече бе признал колко много я харесва, колко много харесва да я докосва. Животът в тази ужасна страна щеше да е много по-поносим, ако Лайън бе до нея.

А и щеше да бъде само за малко… нямаше да му се налага да се връзва завинаги за нея, както се изразяваше леля й.

Освен това, тя се убеждаваше, че не й бе оставен друг избор.

Тя бе лъвицата на дакота. Лайън просто трябваше да се ожени за нея.

Това бе съдбата му.

 

 

Четвъртък вечерта не дойде толкова скоро, колкото се искаше на маркизът на Лайънууд. Докато дойде времето за бала в дома на сър Хънт, Лайън бе напълно полудял.

Щом се сетеше за безобразното предложение на Кристина, той се луташе между изгарящ гняв и дълбоко разочарование. По дяволите, вече много добре бе разбрал каква е играта й. Тя търсеше брак, и по-лошо, не просто брак, а и пари, точно като всички останали жени в кралството.

Беше бесен на самия себе си. Явно инстинктите му го бяха подвели. Трябваше да осъзнае каква е целта й от самото начало. Господ му бе свидетел, направи точно това, в което бе обвинил Рон — стана жертва на едно хубаво личице и умел флирт.

Лайън бе толкова разярен, че искаше да закрещи. И щеше да го направи в мига, в който види Кристина. Нямаше намерение да се жени отново. Един път бе достатъчен. О, той щеше да притежава Кристина, но по неговите правила, и нямаше да му се налага да я вижда как се променя пред очите му. Всички жени се променяха, веднъж щом се омъжеха. Знаеше го от опит.

За нещастие, първия човек, на който налетя в дома на Хънт, бе сестра му Диана. Тя веднага го забеляза, вдигна полите си и направи лек реверанс.

По дяволите, налагаше му се да се държи цивилизовано.

— Лайън, благодаря, че помоли сър Рейнолдс да ме доведе. Той е толкова мил. Леля Хариет ще пристигне идния понеделник и вече няма да ти се налага да изпълняваш дълга на мой придружител. Харесваш ли новата ми рокля? — попита тя и приглади полите на жълтата си рокля.

— Изглеждаш много красива — обяви той, без дори да я погледне.

Тълпата бе огромна и му бе трудно да открие Кристина. Макар да бе по-висок от повечето гости, все още не бе забелязал златистите къдрици, които търсеше.

— Зеленото много ми отива, не мислиш ли, Лайън?

— Да, така е.

Диана се засмя и привлече вниманието на Лайън.

— Лайън, роклята ми е жълта. Знаех си, че дори не ме погледна.

— Не съм в настроение за шеги, Диана. Отивай и като добро момиче се смеси с тълпата.

— Тя не е тук, Лайън.

— Не е ли? — попита разсеяно той.

Диана се изкикоти.

— Принцеса Кристина все още не е пристигнала. Срещнах се с нея вчера и визитата беше много приятна.

— Къде си я видяла? — попита той. Гласът му бе по-остър, отколкото възнамеряваше.

Диана не го забеляза.

— На чай. Майка, разбира се, не се присъедини към нас. Нито ти, впрочем. Нима забрави, че ме накара да я поканя на чай, Лайън?

Лайън поклати глава.

— Задържаха ме — излъга той. Наистина бе забравил за срещата, но за това бе виновна изцяло Кристина. След като го попита дали ще се ожени за нея, не можеше да мисли за нищо друго.

Диана погледна раздразнено към брат си.

— Да, така и си помислих, не е обичайно да забравиш за нещо — обяви тя. Когато той не отвърна, тя продължи: — Е, все пак ми беше приятно да бъда в компанията й. Принцеса Кристина е невероятна жена. Вярваш ли в съдбата, Лайън?

— О, боже!

— Не е нужно да стенеш — възкликна Диана.

— Не вярвам в съдбата.

— Сега пък крещиш. Лайън, всички гледат притеснено към нас. Аз вярвам в съдбата.

— Разбира се, как иначе.

— Сега пък защо си недоволен? — попита го тя. След това, без да му позволи да каже нещо, продължи: — Принцесата има толкова трезва преценка за хората. Но никога не говори нелюбезни неща. Тя е толкова крехка, нежна жена. Мисля, че е мой дълг да я защитавам. Тя е толкова деликатна, толкова…

— Стария прилеп беше ли с нея? — прекъсна я Лайън. Не беше в настроение да слуша възхвали по адрес на Кристина. Беше й прекалено ядосан.

— Извинявай, какво каза? — удиви се Диана.

— Графинята — обясни Лайън. — Беше ли с вас?

Диана опита да не се засмее.

— Не, не беше с Кристина. Направих не особено мил коментар по адрес на леля й и макар да не я нарекох стар прилеп, мисля, че тя не го прие много добре. Кристина ми заяви, че не е мило от моя страна да говоря така за по-възрастните. Бях смирена от нежното й смъмряне, Лайън, и в следващия момент дори не се усетих как й разказах за майка, която все още оплаква Джеймс.

— Не бива да обсъждаш с чужди хора семейните въпроси — заяви й той. — Наистина ще оценя, ако…

— Тя каза, че ти си виновен задето майка…

— Какво? — изкрещя Лайън.

— Моля те, остави ме да довърша, преди да ми се развикаш — посъветва го тя. — Кристина казва най-странните неща. Наистина е така.

— Много добре го знам — въздъхна Лайън.

Господи, явно беше заразно. Един следобед с принцеса Кристина беше променил коренно Диана.

— Не разбрах какво имаше предвид, но тя каза, цитирам дословно, че вината е изцяло твоя и че е твой дълг да върнеш майка в семейството ни. Това бяха точните й думи.

По изражението му Диана можеше да каже, че е объркан, колкото и тя, от чутото.

— Казвам ти, Лайън, звучеше така, сякаш повтаря нещо, което е научила отдавна. Не исках да помисли, че съм глупава, затова не я помолих за обяснение. Но все още не разбирам какво ми каза. Принцеса Кристина се държеше така, сякаш предложението й има смисъл…

— С тази жена нищо никога няма смисъл — заяви Лайън. — Диана, връщай се при сър Рейнолдс. Той ще те представи на всички, които не познаваш. Аз ще поговоря с домакините ни.

— Лейди Сесили е тук, Лайън — прошепна Диана. — Нямаше как да не я видя. Роклята й е в искрящо срамно червено.

— Срамно червено? — Лайън се ухили на абсурдното описание.

— Вече не си замесен с тази жена, нали, Лайън? Принцеса Кристина със сигурност ще те отблъсне, ако помисли, че си обвързан с жена с толкова низка репутация.

— Не, не съм замесен със Сесили — промърмори Лайън. — А ти как разбра, че…

— Давам ухо на слуховете като всички останали — изчервявайки се, призна Диана. — Ще те оставя сам с лошото ти настроение, Лайън. Може да ме поучаваш по-късно. — Тя понечи да си отиде, но се спря. — Лайън, Рон тук ли ще е тази вечер?

Той усети нетърпението в гласа й.

— Не бива да те интересува дали Рон ще е тук, или не, Диана. Прекалено стар е за теб.

— Стар? Лайън, той е на твоите години, което ще рече, че е само девет години по-голям от мен.

— Не спори с мен, Диана.

Тя го изглежда изпепеляващо, преди да му обърне гръб. Когато Диана най-после го остави сам, Лайън се облегна на една от стените на фоайето и зачака Кристина.

За нещастие, домакинът го забеляза и го завлече през залата до далечният й край, за да го въвлече в дебат за държавните проблеми. Лайън търпеливо слушаше събеседниците си, без да изпуска от поглед входа на залата.

Кристина най-после пристигна. Тя тъкмо бе влязла и двете с графинята поздравяваха домакинята, когато лейди Сесили докосна ръката му.

— Скъпи, колко е прекрасно, че те виждам.

На Лайън му се прииска да изръмжи. Той се обърна бавно, поглеждайки към бившата си метреса. Какво, за бога, бе виждал в тази жена? Разликата между Сесили и Кристина бе смайваща. На Лайън му се прииска да направи крачка назад.

Сесили бе висока жена, пищна и доста простовата. Носеше тъмнокафявата си коса на фризура високо на темето си. Бузите й бяха наплескани с яркорозов грим, също като пълните й устни.

Кристина никога не се гримираше. Не претендираше със скромността си. Отвращението от Сесили му донесе лош вкус в устата. Сега бившата му метреса се опитваше да го провокира. Умишлено го изгледа с присвити очи.

— Изпратих ти бележки, изразявайки желанието си да те видя, Лайън — прошепна тя, стискайки по-силно ръката му. — Измина толкова непоносимо много време, откакто прекарахме за последно нощта заедно. Липсваш ми.

Лайън бе благодарен, че мъжете с които бе говорил, се бяха отдалечили. Бавно се отдръпна от хватката на Сесили.

— Вече говорехме по този въпрос, Сесили. Всичко свърши. Приеми го и си намери някой друг.

Сесили се направи, че не забелязва грубата нотка в гласа му.

— Не ти вярвам, Лайън. Толкова ни беше хубаво заедно. Сега просто се държиш упорито.

Лайън не й обърна внимание. Нямаше намерение да си хаби гнева по нея. Не, щеше да го запази за принцеса Кристина. Той се обърна, търсейки жената, на която смяташе да откаже, и я забеляза на мига. Тя стоеше до домакинята им и му се усмихваше сладко. Тази вечер тя изглеждаше наистина прекрасно. Роклята й бе с цвета на син лед. Деколтето й бе дълбоко изрязано, показвайки част от прекрасния й млечнобял бюст. Роклята не бе чак толкова модно крещяща като тази на Сесили, и все пак не му хареса. Хънт беше вторачил развратния си поглед в гърдите й. Лайън реши, че ще го убие.

На всичкото отгоре тази вечер тук бе пълно с контета. Лайън се огледа наоколо и забеляза, че всички мъже са зяпнали открито към Кристина. Знаеше, че не разсъждава логично. Нямаше да се ожени за нея, но нямаше да позволи и на друг мъж да я притежава. Не, наистина нямаше никаква логика. И, разбира се, за това бе виновна Кристина. Тази жена го подлудяваше.

Сесили стоеше до Лайън и го наблюдаваше. Не й отне много време, за да разбере, че той гледа принцесата. Сесили се подразни. Нямаше да позволи на никой да й отнеме вниманието на Лайън. Никой нямаше да се намеси в плана й да се омъжи за него. Лайън бе упорит мъж, но Сесили бе достатъчно убедена в собствените си предимства за да вярва, че може да получи всичко, което поиска. Винаги получаваше всичко. И Лайън щеше да стане неин, доказвайки, че не е по-различен от останалите мъже.

Заради начина, по който погледа му не се откъсваше от красавицата, Сесили разбра, че се налага да действа бързо. Малката принцеса можеше да се окаже голяма пречка. Сесили реши, че ще трябва да си поговори с нея възможно най-скоро.

Наложи й се да изчака цял час, преди да й се отдаде удобна възможност. През това време чуваше коментари за това, че Лайън не откъсва очи от жената. Дори имаше няколко предположения, че Лайън ще й поиска ръката. От раздразнена Сесили стана притеснена. Очевидно всичко бе много по-сериозно, отколкото подозираше.

Тя чакаше подходяща възможност. Когато Кристина най-после остана сама, Сесили я хвана за ръката и я помоли за аудиенция насаме в библиотеката на домакина им, където да обсъдят нещо много важно.

Малката невинна принцеса изглеждаше объркана от молбата й. Сесили й се усмихваше колкото може по-сладко, но гримасата й бе по-скоро злорада. Само след няколко минути така щеше да уплаши малката глупачка, че тя щеше да прави това, което й кажеше.

Библиотеката се намираше в задната част на къщата, на първия етаж. Влизаше се през стая в края на коридора.

Пред голямо бюро бяха поставени три масивни кресла с високи облегалки. Кристина седна на едно от тях, отпусна ръце в скута си и се усмихна на лейди Сесили.

Сесили не седна. Искаше да има преимуществото да я гледа отвисоко.

— Какво искате да обсъдите с мен? — попита меко Кристина.

— Маркизът на Лайънууд — обяви Сесили. В гласа й вече не се долавяха сладки нотки. — Той ми принадлежи, принцесо. Стой далеч от него.

Лайън тъкмо бе отворил вратата на библиотеката, когато чу заповедта на Сесили. Не беше случайност, че се е озовал тук по време на разговора им, нито пък случайно бе открил, че през кухнята може да се отиде в библиотеката. Беше си спомнил, че при последната си среща със сър Хънт бе научил, че библиотеката има две врати. Откакто Кристина пристигна на бала, той не откъсваше поглед от нея и веднага щом Сесили я хвана за ръка и я отведе от залата, той ги последва.

Нито Кристина, нито Сесили го забелязаха. Лайън знаеше, че не е редно да подслушва личният им разговор, но все пак вярваше, че мотивите му са благородни. Знаеше на какво е способна Сесили. Можеше да изплаши малко невинно агънце като Кристина. Нежната принцеса никога не се бе сблъсквала с някой толкова злобен като Сесили. Лайън просто искаше да защити Кристина. Красавицата бе прекалено наивна и това не бе в нейна полза.

— Лайън предложил ли ви е брак? — неочаквано попита Кристина.

— Не — озъби се Сесили. — Не ме гледай толкова невинно, принцесо. Много добре знаеш, че не ми е предложил все още. Но ще го направи — заяви самодоволно тя. — Ние сме интимни приятели. Знаеш ли какво значи това? Почти всяка вечер той идва в леглото ми. Схващаш ли какво ти казвам? — злобно попита тя.

— О, да — отвърна Кристина. — Ти си му любовница.

Сесили се задъха. Тя скръсти ръце на гърдите си и се наведе надолу към плячката си.

— Аз ще се омъжа за него.

— Не, не мисля, че ще се омъжите за него, лейди Сесили — отвърна й Кристина. — Това ли е всичко, което искахте да ми кажете? Не е нужно да повишавате глас. Слухът ми е идеален.

— Все още не схващаш, нали? Или си ужасно тъпа, или завършена кучка, знаеш ли това? Ще те съсипя, ако се изправиш на пътя ми — заяви Сесили.

Лайън бе изумен. Щеше да се намеси, щом Сесили започна със заплахите, но изражението на лицето на Кристина го възпря.

Кристина очевидно бе напълно незасегната от заплахата. Тя дори се усмихна на Сесили, когато спокойно попита:

— И как точно ще ме съсипете?

— Ще си измисля истории за теб. Няма да е важно дали са истина, или не. Да — заяви Сесили, — ще кажа на всички, че си спала с много мъже. Репутацията ти ще бъде на парчета, след като свърша с теб. Откажи се, Кристина. Така или иначе той бързо ще се отегчи от теб. Външният ти вид не може да се сравнява с моя. Лайън винаги се връща при мен. Красотата ми го е пленила. Веднага ще отидеш при него и ще го уведомиш, че не се интересуваш от него. Ще го игнорираш напълно. В противен случай…

— Говорете, каквото си искате — каза й Кристина. — Не ме е грижа какво мислят хората ви за мен.

Сесили побесня заради веселите нотки в гласа на Кристина.

— Ти си глупачка — изкрещя тя.

— Моля ви, не се ядосвайте, лейди Сесили. Съсипвате лицето си. Цялото стана на червени петна.

— Ти… ти… — Сесили спря, за да си поеме дълбоко дъх. — Ти лъжеш. Разбира се, че те интересува какво мислят хората. А леля ти определено се интересува от хорското мнение. Обещавам ти, че и тя може да бъде съсипана от това, което ще кажа, също като теб. О, виждам, че най-после привлякох вниманието ти. Да, графинята ще бъде съсипана след скандала, който ще направя.

Кристина се изпъна на стола си. Намръщи се към Сесили.

— Нима казвате, че леля ми ще се разстрои от всичко това?

— Господи, ти наистина си елементарна, нали? Разбира се, че ще се разстрои. И когато свърша, няма да посмее да си подаде носа извън къщата. Само почакай и ще видиш.

Сесили се усмихваше победоносно. Тя обърна гръб на Кристина и тръгна да заобикаля стола й.

Лайън бе чул достатъчно. Той се обърна да отвори вратата широко с намерението да влезе вътре и да сложи край на заплахите на Сесили.

Беше крайно време да защити своят ангел от злата змия.

Тя се раздвижи с невероятна бързина. Лайън бе откъснал поглед от Кристина само за секунда или две, но щом погледна към нея, сцената, на която стана свидетел, бе толкова удивителна, че го накара да замръзне на място.

Беше му трудно да повярва на очите си. Кристина бе притиснала Сесили към стената. Бившата му метреса не издаваше никакъв звук и не се бореше. Просто не можеше. Лявата ръка на Кристина се бе обвила около гърлото на жената и я държеше прикована на едно място. По начина, по който очите на Сесили се зачервиха, Лайън предположи, че просто ей така, Кристина можеше да я удуши до смърт.

Сесили тежеше повече от Кристина с около десет килограма. Беше много по-висока и все пак Кристина я държеше така, сякаш държеше бижу, което разглеждаше.

Малкият ангел, който Лайън искаше да защити, държеше Сесили неподвижно само с едната си ръка. В другата блестеше острие. Върха му бе притиснат към бузата на Сесили.

За секунда жертвата се бе превърнала в нападател.

Кристина бавно затегна хватката си около гърлото на Сесили и й позволи да види ножа.

— Знаеш ли какво правят моите хора със злите, лъжливи жени? — попита тя с нежен шепот. — Белязват лицата им, Сесили.

Сесили започна да хленчи. Кристина прободе кожата й с върха на ножа. Капка кръв се спусна по бузата на жената. Кристина кимна доволна. Вече бе привлякла вниманието на Сесили. Жената я гледаше ужасена.

— Ако кажеш и една лъжа, ще науча. И ще дойда за теб, Сесили. Няма камък, достатъчно голям, под който да се скриеш от мен, нито има мъж в Англия, който ще успее да те защити. Ще дойда за теб през нощта, докато спиш. И щом отвориш очи, ще видиш това острие пред лицето си. О, да, ще се докопам до теб, обещавам ти. И когато го сторя — добави Кристина, размахвайки драматично острието пред лицето на жената, — ще нарежа на ивици кожата ти. Разбра ли ме?

Кристина я пусна достатъчно дълго, че Сесили да си поеме дъх и да кимне. След това отново я стисна и повторно я притисна към стената.

— Графинята е моето семейство. Никой не я разстройва. И никой няма да повярва, че току-що съм те заплашила. Сега се махай от тук и се прибирай у дома. Макар да е нелюбезно от моя страна, трябва да кажа, че наистина изглеждаш ужасно.

С тези думи Кристина се отдръпна от отвратителната жена.

Лейди Сесили не притежаваше грам достойнство. Цялата й рокля бе мокра от сълзите й. Очевидно бе повярвала на заплахата на Кристина.

Господи, каква глупачка. Кристина едва се сдържаше да не се изсмее. Много й се искаше, но не го направи. Вместо това задържа дълго погледа си върху ужасената жена. Лейди Сесили очевидно не можеше да помръдне.

— Може да си вървиш — заяви й Кристина.

Сесили кимна. Бавно заобиколи Кристина и излезе навън. Ръцете й трепереха, когато вдигна полите си високо над коленете си и хукна навън, сякаш я гонеха демони от ада.

Кристина изпусна една дълга, уморена въздишка. Прибра ножа в канията на глезена си, изтупа роклята си и приглади косата си.

— Колко глупава жена — прошепна на себе си, преди да прекоси стаята.

Лайън трябваше да поседне. Той изчака Кристина да напусне библиотеката, преди да влезе и да седне зад бюрото на Хънт. Взе една чаша с намерението да си налее питие от барчето на домакина си, но бързо се отказа от тази идея. Господ да му е на помощ, смееше се толкова силно, че ако сега отпиеше, щеше да се задави с питието.

Толкова за заключението му, че Кристина е като всички други жени. Освен това определено не беше отгледана във Франция. Лайън поклати глава. Тя създаваше впечатлението, че е беззащитна… а може би той сам бе изградил тази представа за нея. Като се замисли, осъзна, че е лесно да направи подобно заключение. Кристина бе толкова женствена, толкова изтънчена, изглеждаше дяволски невинна… и носеше нож на глезена си.

Ножът беше същия, който бе държал в ръце на партито на Бейкър, същия, който бе ранил Рон. Каква малка лъжкиня бе тя. Лайън си спомни как се бе обърнал да види кой е хвърлил ножа. Тогава Кристина изглеждаше толкова изплашена. По дяволите, та тя дори се бе обърнала да погледне има ли някой зад нея. Когато той реши, че нападателят се е скрил в сенките, тя не опроверга теорията му. А по-късно, когато беше притиснат да говори с господата, тя просто бе отишла и бе прибрала ножа си.

Сега инстинктите на Лайън се събудиха с пълна сила. Гневът сякаш запулсира в него. Нима тя не му каза, че е била толкова уплашена от обирджиите, че щяла да припадне? Нищо чудно, че беше отишла в дома на Рон, за да го лекува. Мъчеше я гузната й съвест.

Вече не му бе до смях. Помисли си, че с радост би удушил Кристина.

— Било й трудно да казва лъжи, нали? — промърмори на себе си той. О, да, тя го погледна право в очите и му разказа тази история. Много й било трудно… да, това бяха думите й.

Щеше да я удуши. Но преди това щеше хубавичко да си поговори с нея… малкият му воин имаше да обяснява много неща.

Лайън се изправи и излезе да потърси Кристина.

 

 

— Наслаждаваш ли се на вечерта?

Кристина подскочи изплашено. Тя се завъртя, за да се изправи лице в лице с Лайън.

— Откъде се появи? — попита тя, изглеждайки наистина изненадана. След това погледна покрай него към вратата на библиотеката.

Лайън много добре знаеше какво си мисли. Тя изглеждаше разтревожена. Той се насили да изглежда спокоен.

— От библиотеката.

— Не, аз току-що идвам от там, Лайън. Не може да си бил вътре — обяви тя, клатейки глава.

Той за малко не каза, че не той е този, който има навика да лъже, но се сдържа.

— О, но аз бях в библиотеката, мила моя.

Думите му я стреснаха.

— А имаше ли някой друг там? — попита тя, опитвайки се да звучи леко любопитна.

Лайън знаеше, че тя го изпробва.

— Исках да кажа, сър, забеляза ли да има някой друг в библиотеката?

Той я накара да почака малко, преди да кимне. Кристина реши, че той изглежда точно като пакостлив дявол. Освен това беше облечен като такъв — изцяло в черно, с изключение, разбира се, на бялото шалче. Дрехите много му отиваха. Мъжът бе прекалено красив, за да може да е спокойна около него.

Беше сигурна, че Лайън не е видял или чул нищо. Той гледаше надолу към нея с толкова нежно изражение. Кристина се почувства в безопасност. Лайън не се държеше застрашително. Но защо я лъжеше? Кристина реши, че вероятно я е видял да влиза вътре с лейди Сесили. Горкият човек сигурно се тревожеше, че любовницата му й е казала нещо, което той не иска тя да научава. Помисли си, че той просто търси някаква информация.

Това бе най-разумното обяснение. И все пак, тя имаше нужда да е напълно сигурна. Кристина сведе глава и заби поглед в жилетката му. Насили се гласът й да звучи спокойно, когато го попита:

— Да не би случайно да си подочул разговора ми с лейди Сесили?

— Думата е подслушал, Кристина, не подочул.

Гласът му звучеше странно. Тя си помисли, че може би мъжът се опитва да не се засмее. Зачуди се кое го забавлява — въпросът й, или това, че бе объркала думата.

— Благодаря ти, Лайън, че ме поправи. Послушвал, да, тази дума е по-подходяща.

Лайън нямаше да се изненада, ако всеки момент тя закършеше ръце. Беше разстроена, в това нямаше съмнение, тъй като започна да му говори на френски. Той се съмняваше, че тя въобще подозира, че е заговорила на друг език.

Той реши да й отвърне по същия начин, на френски.

— Винаги съм радостен, да те поправям, любима.

Тя не забеляза.

— Но не си подслушвал, нали?

— Но, Кристина, много грубо от твоя страна да си го помислиш. Разбира се, че не.

Тя се опита да не покаже колко е облекчена от думите му.

— А и ти знаеш, че никога не бих те излъгал, мила моя. Ти винаги си била толкова честна и открита с мен.

— Да, така е — каза тя и го дари с бърза усмивка. — Това е единствения начин, по който бихме могли да общуваме, Лайън. Със сигурност го осъзнаваш.

Лайън скръсти ръце зад гърба си, за да не се изкуши да я удуши. Сега тя му се усмихваше много спокойно, уверена в себе си.

— Да не би да научи цената на честността от Съмъртън? — попита той.

— От кой?

Напрежението в него се усили.

— Съмъртън — повтори Лайън, опитвайки да контролира гнева си. — Спомняш ли си, любима, семейството, което те е отгледало?

Тя не посмя да го погледне в очите, когато му отговори. Той бе толкова добър, доверчив мъж. Чувстваше се ужасно, че го лъже.

— Да, Съмъртън ме научиха да бъда откровена — обяви тя. — Просто не мога да се променя. Не съм добра в лъжите.

Още малко и щеше да я удуши, обеща си той.

— Нима каза, че си била насаме с лейди Сесили?

Предположението й се оказа правилно. Лайън се тревожеше за разговора й с жената. Явно я бе видял да влиза в библиотеката с нея. Реши да го успокои.

— Да — каза тя, — лейди Сесили очевидно е много мила жена, Лайън. Искаше да направи няколко мили коментара по твой адрес.

Не, нямаше веднага да я удуши, преди това щеше да я напляска.

— Радвам се да чуя това — отвърна той с глас, по-мек и от коприна. От усилието да изглежда спокоен го заболя гърлото. — И какво точно каза?

— О, това-онова.

— Би ли била по-точна? — настоя Лайън. Постави ръцете на раменете й и едва се сдържа да не я разтърси.

— Ами, спомена, че сме чудесна двойка — заяви му Кристина.

Тя отново се бе втренчила в жилетката му. Макар да бе наясно, че англичаните са малко наивни, тя се чувстваше страшно засрамена, че гледа Лайън и го лъже в очите.

— А случайно да е споменала нещо за съдбата? — попита той.

Тя не забеляза остротата в гласа му.

— Не, не мисля, че лейди Сесили е споменала нещо за съдбата. Което ми напомня за моя въпрос. Обмисли ли предложението, което ти направих?

— Да.

— Лайън, защо ми говориш на френски? В Англия сме и ти би трябвало да говориш езика на своя народ.

— Звучеше ми подходящо — промърмори той.

— О! — възкликна Кристина. Тя се опита да махне ръцете му от раменете си, но той не й позволи. Бяха сами в коридора, но все пак всеки момент можеше да се появи някой. — Смяташ ли да се слееш… да се ожениш за мен?

— Да, смятам да се слея с теб. Колкото до брака, страхувам се, че трябва да отхвърля предложението ти.

Кристина нямаше възможност да реагира на думите на Лайън. Отнякъде се появи сър Рейнолдс, който ги повика. Лайън пусна раменете й и я дръпна към себе си, обгръщайки с ръка кръста й.

— Лайън, търся те из цялата къща. Позволяваш ли да заведа сестра ти на вечеринката на Кембъл? Разбира се, ще останем тук, докато не мине вечерята.

— Естествено — заяви Лайън. — Оценявам, че сте взел Диана под крилото си, сър.

— Удоволствието е мое — отвърна Рейнолдс. — Добър вечер, принцесо Кристина. Надявам се, че сте добре.

— Да, благодаря ви — отвърна Кристина. Опита да направи реверанс, но Лайън отказа да отпусне хватката си. Затова тя се задоволи с усмивка. Обаче и тя не бе особено представителна, тъй като отговора на Лайън все още ехтеше в ума й.

Макар да си каза, че е без значение и че със сигурност ще намери някой, за който да се омъжи, тя знаеше, че се самозалъгва. Имаше значение. Господи, всеки момент щеше да заплаче.

— Мила моя — каза сър Рейнолдс, обръщайки се към Кристина, — съгласих се да ви изпратя до дома ви. Леля ви каза, че е изморена и си замина за вкъщи. Сподели, че утре заминава за провинцията. Доколкото разбрах, вие няма да я придружавате.

— Да, така е — отвърна Кристина. — Леля ще ходи на посещение на болна приятелка. Предпочита да остана в Лондон. Ще изчакам друга възможност да видя чудесните ви провинции.

— Забравих, че сте тук от скоро — каза сър Рейнолдс. — Но със сигурност няма да си стоите затворена у дома за цяла седмица, нали? Искате ли да ви придружа в събота? Нали мислите да посетите бала на Крестън? Или вече си имате придружител?

— Няма да ходя — мило му отвърна Кристина.

— Напротив, ще ходиш — каза й Лайън. След това леко стегна хватката около кръста й. — Обещала си.

— Промених си решението. Сър Рейнолдс, изтощена съм. Ще съм ви благодарна, ако ме…

— Аз ще те заведа у дома — намеси се Лайън, а в гласа му ясно личеше, че е ядосан.

Сър Рейнолдс почувства, че между тях има напрежение. Очевидно се харесваха, реши той. По начина, по който принцеса Кристина се опитваше да се измъкне от прегръдката му, и виждайки решителността, изписана на лицето на Лайън, възрастният мъж разбра, че двамата са се скарали за нещо, и все пак можеше да види искрите, които прехвърчаха между тях.

Решен да избегне спора и същевременно да помогне на Лайън, той попита:

— Сигурен ли си, че искаш да изпратиш принцеса Кристина до дома й?

— Да — озъби се Лайън. — Кога трябва да си е у дома, Рейнолдс? Графинята каза ли някакъв час?

— Не, тя предположи, че Кристина ще дойде със сестра ти и с мен на вечеринката на Кембъл. Поне още два часа графинята няма да очаква Кристина да се прибере у дома — заяви той ухилен.

— Моля ви, не говорете за мен, сякаш не присъствам — каза Кристина. — Наистина съм изтощена и предпочитам да…

— Тогава веднага ще потегляме — заяви Лайън и я прегърна толкова силно, че тя едва успяваше да си поеме дъх.

— Вероятно бихте обмислили да си тръгнете през задната врата — прошепна съзаклятнически сър Рейнолдс — Ще направя така, че всички да мислят, че принцесата е заминала с леля си, и, разбира се, ще се извиня от ваше име на домакините ни.

— Страхотна идея — обяви ухилен Лайън. — Разбира се, това ще си остане само между нас тримата, нали, Рейнолдс? На Кристина й е толкова трудно да лъже. Докато не й се наложи да измисля история за пред леля си, репутацията й ще бъде непокътната. Нали така, любима?

Тя го изгледа намръщено. И наистина не й се искаше пак да повдига темата за нейната честност. Това я караше да се чувства ужасно неудобно. Лайън изглеждаше толкова искрен, че я навеждаше на мисълта, че й се възхищава.

Но вече не бе от значение какво мисли той, каза си тя, докато мъжът я влачеше след себе си навън от къщата. Току-що бе отказал предложението й за брак. Не, неговото мнение вече не бе от никакво значение.

След тази вечер тя никога повече нямаше да го види. Боговете да й са на помощ, само при тази мисъл очите й се напълниха със сълзи.

— Току-що наруши още едно правило — промърмори тя зад гърба му. Опита се да звучи ядосана, но се провали. — Леля ми ще бъде ужасена, ако научи.

— Говори на английски, миличка.

— Какво?

Лайън не обели нито дума, докато не настани Кристина в каретата си. Той седна до нея и изпъна краката си напред.

Каретата бе много по-голяма и по-елегантна от тази, която бе наела леля й Патрисия.

И все пак Кристина я мразеше. Малка или голяма, елегантна или не, нямаше никакво значение за нея.

— Лайън, нямаш ли от онези откритите карети, каквито карат джентълмените в Хайд Парк? И, моля те, не се опитвай да ме смачкаш. Мръдни се малко.

— Да, имам отворена карета. Казва се файтон. Никой не използва файтони вечерно време — обясни й раздразнено. Търпението му беше на изчерпване. Той искаше да изкопчи от нея истината, а не да обсъждат нещо толкова незначително като видовете карети.

— А би трябвало — промърмори тя. — О, господи, не бива да го споделям с теб, но така или иначе повече няма да се видим, затова няма значение. Не мога да понасям тъмнината. Моля те, нека вдигнем завесите от прозорците. Не мога да си поема дъх.

Паниката в гласа й привлече вниманието му. Гневът му се изпари, щом почувства как трепери до него.

Лайън веднага вдигна завесите и обви ръка около раменете й.

— Току-що ти дадох оръжие, което да използваш срещу мен, нали?

Той не знаеше за какво му говори. Светлината, влизаща през прозорците, бе достатъчна, че да види страха в очите й. Забеляза, че ръцете й са стиснати силно в скута й.

— Наистина си уплашена, нали? — попита той, прегръщайки я.

Кристина веднага реагира на нежността в гласа му.

— Не е точно страх — прошепна тя. — Просто сякаш нещо ме стяга тук, в гърдите — обясни тя. Взе ръката му и я постави на сърцето си. — Можеш ли да почувстваш колко силно бие сърцето ми?

Той щеше да й отговори, ако успееше да намери гласа си. Простото докосване подлуди сетивата му.

— Ще се опитам да отвлека мислите ти от тревогите, любима — прошепна той, след като някак успя да се принуди да проговори. В следващия миг се наведе към нея и я целуна. Ласката му бе бавна, внимателна и всепоглъщаща, докато тя не постави длан на бузата му.

През тялото му премина тръпка. Сега неговото сърце ускори ритъма си.

— Ти си вещица, знаеш ли? — попита той, отдръпвайки се леко. — Имаш ли най-малка представа какво искам да правя с теб, Кристина? — Пръстите му се плъзнаха в деколтето й под материята на роклята и нежно я погалиха.

Той зашепна в ухото й за еротичните, забранените си желания.

— Не мога да чакам повече, любов моя. Искам те под мен. Гола. Молеща. Господи, искам да съм в теб. И ти ме желаеш толкова, колкото те желая и аз, нали, Кристина?

Той не изчака отговора й, а отново превзе меките й устни в страстна целувка. Устата му се раздвижи лакомо върху нейната, езикът му се гмурна вътре, отново и отново, все по-дълбоко, докато тя не го погали със своя.

Кристина не знаеше как се бе случило, но изведнъж осъзна, че седи в скута му, а ръцете й са обвити около тила му.

— Лайън не бива да ми казваш такива неща — възрази тя, стенейки. — Не можем да споделяме една постеля, освен ако не се венчаем — добави тя, преди да обгърне лицето му и да го целуне отново.

Тя напълно забрави за ограниченото място в каретата, за тревогите си и за отказа му. Целувките му прогониха всяка нейна рационална мисъл.

Гърдите я боляха от желание той да ги докосне. Тя се размърда неспокойно, еротично, срещу възбудата му. Лайън започна да я целува надолу по врата, спря за миг леко да гризне и да усети вкуса на меката част на ухото й, да го затопли с дъха си, да го помилва с гладкия си език. Пръстите му погалиха зърната й, веднъж, два пъти, и след това отново, докато в тялото й сякаш лумна буен огън.

Тя се опита да го спре, щом мъжът издърпа роклята й надолу, разголвайки гърдите й.

— Не, Лайън, не бива…

— Позволи ми, Кристина — нареди й той с глас, загрубял от силната нужда. Устните му потъркаха едното зърно, преди тя да успее да възрази отново, а след това, сякаш силите й се стопиха, дори не можеше да помисли да му възрази отново.

— Обичам вкуса ти — прошепна той. — Господи, колко си мека. — Езикът му галеше едното зърно, докато ръката му дразнеше другото. Кристина се притисна към него, притворила очи. От устните й се изтръгна стон, когато той пое зърното в уста и го засмука. Болка, която не бе чувствала досега, я накара отново да се раздвижи срещу Лайън. Той простена, показвайки й какво удоволствие му носят инстинктивните й движения.

Кристина не искаше сладкото мъчение да свършва.

Кочияшът на Лайън бе този, който ги спаси от позора. Викът му, че са стигнали до целта си, проникна през еротичната омая, която я бе обгърнала.

— О, господи, пред къщи сме — изрече тя с пресипнал глас.

Лайън не се възстанови толкова бързо. Отне му няколко мига да осъзнае какво му е казала. Той дишаше тежко и накъсано. Облегна се назад и пое няколко пъти дълбоко дъх, мъчейки се да се успокои и да възвърне контрола си.

Кристина намести роклята си, прикривайки гърдите си и слезе от скута му, сядайки до него на седалката. Едната й ръка докосна бедрото му, а той реагира сякаш го бе наръгала, избутвайки грубо ръката й от себе си.

— Ядосан ли си ми? — прошепна тя.

Очите му бяха затворени. Мускулите от двете страни на челюстта му потръпваха и тя реши, че наистина й е ядосан. Тя стисна ръцете си една в друга и се опита да спре да трепери.

— Моля те, не ми се сърди.

— По дяволите Кристина, дай ми минута да се успокоя — озъби й се той.

Кристина сведе засрамено глава.

— Наистина много съжалявам, Лайън. Не исках целувката ни да стигне толкова далеч, но щом ме докоснеш, сякаш силите ми ме напускат, и забравих, че не бива да продължаваме.

— Вината е моя, не твоя — заяви й той, отвори очи и я погледна. По дяволите, тя изглеждаше толкова нещастна. Той понечи да я прегърне отново, но тя се дръпна от него, притискайки се в ъгъла на каретата.

— Скъпа, всичко е наред. — Той се насили да се усмихне, когато тя погледна към него. — Искаш ли да дойда вътре с теб?

Тя поклати глава.

— Не, графинята си ляга късно. Ще разбере — прошепна Кристина.

Лайън не искаше да я оставя. Все още не… не по този начин. Чувстваше се ужасно виновен, задето я бе накарал да се засрами от себе си. Ако започнеше да плаче, нямаше ни най-малка представа как щеше да я утеши.

— По дяволите — промърмори той на себе си. Всеки път, щом я докоснеше, полудяваше все повече. Ако се опиташе да я утеши, сигурно нещата щяха да се влошат.

Лайън отвори вратата и помогна на Кристина да слезе.

— Кога ще те видя отново? — попита той. Те се бореха един с друг и Лайън не бе сигурен, че го е чула. Кристина се опитваше да отблъсне ръцете му, докато той се опитваше да я прегърне. — Кристина, кога ще те видя отново?

Тя отказваше да му отговори, докато той не я пуснеше.

Лайън отказваше да я пусне, докато тя не му отговореше.

— Ще стоим тук цяла нощ — каза й, когато тя отново се опита да го избута.

Неочаквано Кристина обви ръце около тила му и го прегърна силно.

— Вината е моя, Лайън. Сгреших, като те попитах дали ще се ожениш за мен. Действах толкова егоистично.

Думите й толкова го изненадаха, че той я пусна. Кристина се стараеше да държи главата си наведена, за да не може Лайън да види колко е разстроена, и все пак, когато заговори, гласът й трепереше.

— Моля те, прости ми.

— Нека ти обясня — прошепна Лайън. Той се опита отново да я прегърне, но тя отстъпи крачка назад. — Бракът променя хората. Не отхвърлям теб, Кристина, просто, аз…

Тя поклати глава.

— Не казвай нищо повече. Може да се влюбиш в мен, Лайън. Когато дойде време да се върна у дома, ще разбия сърцето ти. Най-добре е да избера някой друг, някой, за който не ме е грижа.

— Кристина, ти си у дома. Няма да ходиш никъде — каза й Лайън. — Защо не продължим както досега…

— Ти много приличаш на Рон, знаеш ли?

Въпросът й го обърка. Кристина забърза към стълбите пред къщата. На вратата тя спря, обърна се да го погледне и Лайън видя колко е разстроена. Сълзи се стичаха по лицето й.

— Приятелят ти краде бижута, Лайън, но твоят грях е по-голям. Ако ти разреша, ти ще откраднеш сърцето ми. Не мога да позволя това да се случи. Сбогом, Лайън. Не бива никога повече да се виждаме.

С тези прощални думи Кристина влезе в къщата. Вратата се затвори тихо след нея.

Лайън остана да стои на стълбите.

— По дяволите, няма да ме забравиш — извика той.

 

 

Лайън беше бесен. Помисли си, че вероятно е най-разярения мъж в цяла Англия. Как, за бога, бе успял да се замеси с най-объркващата жена на света?

Тя имаше смелостта да му каже, че ще се влюби в нея.

Лайън знаеше истината. Господ да му е на помощ, той вече бе влюбен в нея.

Естествено, това хич не му допадаше. Лайън едва не откърти вратата на каретата, докато се качваше. Изкрещя на кочияша да го откара у дома и мислено започна да прави списък защо не бива никога повече да се среща с Кристина.

Тази жена бе безсрамна лъжкиня.

А той мразеше лъжите.

Един Господ знае колко сърца бе разбила.

Съдба… започна да мрази тази дума.

По времето, в което стигна до дома, бе приел, че колкото и разумни да са аргументите му, те нямаха никаква стойност. Иска или не, той бе лудо влюбен в Кристина и нямаше да я остави.

Глава 8

Дневникът на Джесика: 3 септември 1795

„Милала не пожела да напусне дома си. Не искаше да остави семейството си. Макар да разбирах причините й, все пак се страхувах за безопасността й. Тя ми обеща, че ще вземе всички предпазни мерки. Прислужницата ми планираше да се скрие в планините, докато Едуард не бъде свален от власт и напусне страната. Семейството й щеше да се грижи за нея. Дадох й всичките си скъпоценности, които, в сравнение с тези на Едуард, бяха доста оскъдни. Плакахме заедно, преди да се разделим, като истински сестри, които знаят, че никога повече няма да се видят.

Да, тя беше моя сестра по дух и сърце. Преди нея никога не съм имала довереница. Собствената ми сестра, Патрисия, бе човек, на който не можеш да се довериш. Предупреждавам те, дете мое. Щом пораснеш, ако Патрисия все още е жива и я срещнеш някой ден, пази се от нея. Не поверявай съдбата си в ръцете й, Кристина. Сестра ми обича лъжите. Тя се храни от чуждата болка.

Знаеш ли, тя трябваше да се омъжи за Едуард. Толкова много си приличат.“

Лайън прекара почти целият петъчен ден в таверната на Черния Брайън, която се намираше в един от най-долнопробните квартали на града. Разбира се, не бе там, за да пие, а да търси информация, говорейки с всеки капитан на кораб, който посещаваше тази дупка.

Той се движеше с лекота измежду тълпата работници. Въпреки, че бе облечен с качествени кожени бричове и скъпо палто, той не се тревожеше, че могат да го нападнат. Към Лайън винаги се отнасяха с уважение. Тук на доковете всеки знаеше много добре репутацията му. Мъжете се страхуваха от него и все пак го уважаваха и го заговаряха само когато той им покажеше, че ще говори с тях.

Лайън винаги стоеше с гръб към стената. Брайън, бивш моряк, който се бе оттеглил от плаването, след като бе изгубил едната си ръка в едно сбиване, седеше до него. Лайън бе купил таверната и я бе поверил на Брайън като награда за лоялната му служба.

Той разпитваше един след друг всеки мъж и отказваше да губи търпение, докато часовете минаваха, а капитаните го лъжеха, за да получат по едно безплатно питие. В таверната влезе нов мъж и поиска също да получи награда от безплатно питие. Новодошлият бе грамаден и без усилие вдигна моряка, с който разговаряше Лайън, след което го хвърли настрани.

Брайън се ухили. Все още се наслаждаваше на добрия бой.

— Никога ли не си чувал за маркизът на Лайънууд? — попита той непознатият.

Морякът поклати глава, седна и посегна към чашата с бира.

— Не ми дреме кой е той — промърмори мъжът. — Просто искам това, което ми се полага.

Очите на Брайън светнаха весело. Той се обърна към Лайън и каза:

— Той иска това, което му се полага.

Лайън сви рамене. Знаеше какво се очаква от него. Всеки в таверната го гледаше. Имаше репутация, която трябваше да поддържа и ако искаше следобедът да мине мирно и кротко, трябваше да се погрижи за този идиот.

Той изчака мъжа да остави халбата на масата и след това заби тока на ботуша си в слабините му.

Всичко се случи толкова бързо, че морякът не успя да се предпази. Преди да успее да изкрещи от болка, Лайън го стисна за гърлото, след което изхвърли мъжа назад.

Тълпата изрева одобрително. Лайън не им обърна внимание. Той облегна отново стола си на стената, без да откъсва поглед от мъжа, който се гърчеше на пода от болка.

— Получи каквото заслужаваш, конска фъшкийо. Сега се махай оттук. Заведението ми е за почтени мъже — заяви Брайън, докато посетителите в таверната се смееха високо.

Един дребен, изплашен мъж привлече вниманието на Лайън.

— Сър, чух, че търсите информация за кораби, дошли от колониите — престраши се да каже той.

— Сядай, Майк — покани го Брайън. — Той е добър, честен мъж, Лайън — продължи той, обръщайки се към приятеля си.

Лайън изчака моряка да обмени няколко думи с Брайън. Все още не откъсваше поглед от грамадния мъж, който се изправи несигурно от пода и побърза да излезе от таверната.

След това мислите му отново се насочиха към Кристина и мисията му.

Лайън бе решил да започне отначало. Бе спрял да гради заключенията си на базата на логични предположения. Където бе замесена Кристина, логиката не сработваше. Той се постара да забрави всичко, което бе научил за миналото й. Единственият факт, който знаеше, че е истина, бе, че графинята се е върнала в Англия преди три месеца.

Все някой трябваше да помни стария прилеп. Държанието на жената бе достатъчно, че да привлече вниманието върху личността й. Със сигурност е била неприятен пътник.

Както се оказа, Майк помнеше жената. И то много добре.

— Капитан Къртис не се отнесе честно с мен, сър. Бих предпочел да лъскам палубите и да изхвърлям нощните гърнета, вместо да изпълнявам нарежданията на тази ужасна жена Къмингс. Денонощно ме караше да върша какво ли не.

— Сама ли пътуваше? — попита Лайън. Той не искаше да подсказва на Майк каква информация по-точно търси, тъй като ако задаваше по-конкретни въпроси, мъжът можеше да започне да си измисля, само за да получи още бира.

— Горе-долу — обяви Майк.

— Горе-долу? Това не отговаря на въпроса, Майк. Кажи всичко на този мъж — посъветва го Брайън.

— Искам да кажа, сър, че малко преди да отплаваме, на борда се качи един джентълмен и една красива малка дама. Едва успях да хвърля един поглед към хубавицата. Тя носеше наметало с качулка, нахлупена на главата й, но преди графинята да я избута в каютата под палуба, момичето спря, погледна към мен и ми се усмихна. Да, сър, усмихна ми се.

— Случайно да забеляза цвета на очите й? — попита Лайън.

— Сини, бяха сини като цвета на моя океан.

— Кажи ми какво си спомняш за мъжа, който е пътувал с графинята — настоя Лайън. Той махна на Брайън да напълни чашата на Майк.

— Не бяха роднини — обясни Майк, отпивайки от бирата. — Мъжът ми каза, че е мисионер. Звучеше ми като французин, но той каза, че през последните години живеел в дивите земи на колониите. Връщаше се във Франция, за да се види със свои роднини. Макар че беше французин, ми допадаше поради начина, по който защитаваше младата госпожица. Беше достатъчно възрастен, за да й бъде баща, и така се и отнасяше с нея, бащински. Тъй като онази жена Къмингс вечно седеше в каютата, мисионерът обикновено беше на палубата.

Майк отпи от бирата и избърса устата си в ръкава на блузата си.

— Старата беше странна птица. Нямаше нищо общо с другите двама. Дори поиска да поставят допълнително резе от вътрешната страна на вратата й. Капитан Къртис се опита да успокои страховете й, като й каза, че никой от нас няма да я нападне. Ние едва понасяхме да я гледаме, та откъде си бе помислила, че ще й посегнем, бе напълно неразбираемо за нас. Отне ни известно време, сър, но разбрахме нейната срамна постъпка. Тя заключваше вратата, за да не може младата лейди да влиза при нея. Да, сър, така беше. Мисионерът постоянно казваше на девойчето да не тъжи заради това, че леля й се страхува от нея. Според вас това има ли смисъл?

Лайън се усмихна и това бе цялото окуражаване, от което имаше нужда Майк.

— Тя бе толкова красиво девойче. Разбира се, като изключим това, че хвърли Луи от борда. Преметна го през рамото си и го изхвърли в океана. Не беше за вярване, не, сър, направо не беше за вярване. Но Луи си го беше заслужил. Той се промъкна зад нея и я сграбчи. Едва тогава видях цвета на косата й. Невероятно светложълто. Винаги носеше качулката, дори в горещите следобеди. Сигурно й е било доста неудобно.

— Хвърлила е мъж през борда? — попита Брайън. Знаеше, че не бива да задава въпроси вместо Лайън, но приятелят му бе толкова удивен от разказа на Майк, че не бе обелил и дума. — Стига за тази качулка, човече, разкажи ни повече за това момиче.

— Е, Луи имаше късмет, че в онзи ден нямаше вятър. Лесно успяхме да го изтеглим от водата. След тази изненада, която му стовари госпожицата, той я остави на мира. Като се замисля, след това никой от мъжете не се доближи до нея.

— Кога капитан Къртис ще се върне в Лондон? — попита Лайън.

— Не по-рано от месец или два — отвърна Майк. — Бихте ли искали да говорите и с мисионера?

— Да — отвърна Лайън, опитвайки се да не издава вълнението си. Звучеше дори отегчено.

— Много скоро той се връща в Лондон. Каза ми, че само за малко ще остане във Франция, и после ще дойде, за да посети госпожицата, преди да се върне в колониите. Той й бе истински защитник. Тревожеше се за нея. Не го виня. Този стар…

— Прилеп? — подсказа му Лайън.

— Да, тя беше стар прилеп — закиска се Майк.

— Майк, спомняш ли си името на мисионера? Ще получиш един паунд, ако ни кажеш името му.

— На езика ми е — каза Майк, мръщейки се напрегнато. — Когато се сетя, ще ти кажа, Брайън. Пази ми монетата, ще се сетя и ще дойда.

— Разпитай останалите моряци — предложи му Брайън. — Все някой ще се сети как е името на мъжа.

Майк толкова бързаше да вземе наградата си, че изхвърча от таверната да търси приятелите си.

— Това по държавна работа ли беше? — попита Браян, щом останаха насаме.

— Не — отвърна Лайън. — От лично естество.

— Заради момичето е, нали? Не е нужно да се преструваш пред мен, Лайън. Ако бях достатъчно млад, сигурно и аз щях да се заинтересувам от нея.

Лайън се усмихна.

— Дори не си я виждал — напомни той на приятеля си.

— Това е без значение. Майк каза, че е с руси коси и сини очи. На мен това ми е достатъчно, но не е истинската причина, поради която ще хукна подир нея. Някога виждал ли си Луи?

— Не.

— Грамаден е колкото мен, макар че има няколко кила отгоре. Жена, която може да го метне през борда, със сигурност ще е много интересна. Господи, ще ми се да бях там, че да видя тази сцена. Никога не съм харесвал Луи. Вони от километър. Ума му е толкова малък, колкото е грамадно тялото му. По дяволите, ще ми аз да го бях метнал през борда.

Лайън остана още няколко минути, за да си поговори с Брайън, след което се изправи да си ходи.

— Знаеш къде да ме намериш, Брайън.

Собственика на таверната изпрати Лайън до каретата му.

— Как се справя Рон? — попита той. — Продължава ли с лудориите?

— Боя се, че да — заяви сухо Лайън. — Което ми напомня… Запази ми задната стаичка за следващия петък, става ли? Двамата с Рон сме намислили да поиграем карти. Ще ти дам подробности по-късно.

Брайън погледна подозрително към Лайън.

— Все още се опитваш да ме разгадаеш, а, Брайън? — попита Лайън.

— Мислите ми винаги са се четяли лесно на лицето ми — отвърна Брайън с усмивка. — По тази причина никога не започнах да работя в твоята сфера на действие — добави той.

Брайън отвори врата на каретата на Лайън. Изчака маркизът да се качи и затвори вратата, преди да се сбогува, както обикновено.

— Пази си гърба, приятелю. — Мъжът замълча за миг, загледан в маркиза, след което добави: — И сърцето си, Лайън. Не позволявай на едно хубаво личице да те хвърли през борда.

Лайън си помисли, че предупреждението му идва малко късно. Кристина вече го бе издебнала неподготвен. Много отдавна се бе заклел, докато е жив, да не се обвързва емоционално с друга жена. Беше решил да поддържа връзките си кратки и сладки.

Но с клетвата му бе дотук, помисли си той с въздишка. Вече не можеше да защити сърцето си. То й принадлежеше.

Мислите му се върнаха към странните изказвания на Кристина. Спомни си, че веднъж му бе казала как любопитството може да го убие. Дали го лъжеше за това, или бе сериозна? Лайън не можеше да реши.

Кристина бе напълно откровена, когато му заяви, че няма да остане дълго в Лондон и че иска да се върне у дома. Или поне изглеждаше така, сякаш му казва истината.

Той, разбира се, нямаше да й позволи да отиде никъде. Кристина щеше да му принадлежи. Но нямаше намерение да поема рискове. Ако успееше да му избяга, щеше да му е много по-лесно да я намери и да си я върне, ако знае къде е дома й.

— Тя няма да ходи никъде — промърмори Лайън. Не, нямаше да я изпуска от погледа си.

Със стон на раздразнение Лайън прие истината. Имаше само един начин, по който би могъл да задържи Кристина до себе си.

По дяволите, трябваше да се ожени за нея.

 

 

— Къде беше, за бога? Стоя в тази библиотека от часове.

Рон бе този, който изкрещя въпроса секунди след като Лайън пристъпи в приемната на дома си.

— Изпратил съм хора де те търсят из целият град, Лайън.

— Не бях наясно, че трябва да ти давам отчет къде ходя, Рон — отвърна му Лайън. Той свали палтото си и влезе в кабинета. — Затвори вратата, Рон. Какво си мислиш, че правиш? Не бива да излизаш от дома си. Някой може да забележи превръзката. Поемаш ненужни рискове. Мъжете ти щяха да ме намерят рано или късно.

— Е, къде беше? Навън вече се стъмни — промърмори Рон и се тръшна на най-близкият стол.

— Започваш да звучиш като капризна съпруга — изкиска се Лайън. — Какъв е проблема? Да не би баща ти да има други трудности?

— Не, и проклет да си, няма да ми се хилиш така, като разбереш защо те издирвам из цял Лондон. По-добре си обличай отново палтото, приятел. Имаш работа за вършене.

Сериозният тон на Рон веднага привлече вниманието на Лайън. Той приседна на бюрото си, скръсти ръце пред гърдите си и каза:

— Обясни ми какво имаш предвид.

— Става въпрос за Кристина, Лайън. В беда е.

Реакцията му бе по-бърза и от светкавица. Той скочи напред и хвана Рон за раменете, преди приятеля му да успее да си поеме дъх.

— Все още има доста време, Лайън. Просто се тревожех, че може да си заминал за имението си в провинцията. Имаме време до полунощ, преди те да тръгнат след нея… О, господи, човече, пусни ме.

Лайън веднага освободи Рон, бутайки го отново на стола му.

— Кои са те? — поиска да узнае Лайън.

Изражението на лицето му бе станало смъртоносно. Рон благодари на Бог, че Лайън му е приятел, а не враг.

— Спликлър и мъжете, които е наел.

Лайън кимна към Рон и излезе в коридора. Изкрещя каретата му отново да бъде подготвена и да го чака пред къщата.

Рон го последва навън.

— Няма ли да е по-лесно да оседлаят коня ти?

— Каретата ми трябва за по-късно.

— За какво?

— Спликлър.

Начина, по който изрече името на негодника, подсказа на Рон всичко, което искаше да знае. Изчака, докато двамата отново останаха насаме в библиотеката, преди да обясни:

— Един от мъжете ми… от мъжете на Джак, имам предвид… ми каза, че са му предложили доста голяма сума да помогне да отведат Кристина в Гретна Грийн. Спликлър е решил да я принуди да се омъжи за него. Един от бандата е доста свестен, колкото може да бъде свестен един бандит, казва се Бен. Той ми разказа за Спликлър и че са се съгласили да му помогнат. Бен решил, че това е един по-скоро забавен начин да направи лесни пари.

Изражението на лицето на Лайън бе спокойно.

— Спликлър наел Бен и още трима. Платих на Бен, затова той ще продължи да се държи, сякаш нищо не ми е казвал и ще следва плана. Но всъщност няма да помогне на Спликлър, ако може да се разчита на думата му.

— Сигурен си, че ще се случи в полунощ? — попита Лайън.

— Напълно — кимна Рон. — Има още доста време, Лайън. — Мъжът въздъхна. — Чувствам се облекчен, че ще се погрижиш за това — призна той.

— О, да, определено ще се погрижа.

Гласът на Лайън бе лек шепот. Чувайки го, Рон настръхна.

— Знаеш ли, Лайън, винаги съм смятал, че Спликлър е змия, но не съм и подозирал, че има достатъчно смелост да извърши нещо подобно. Ако някой разбере за намеренията му, репутацията на Кристина ще бъде съсипана.

— Никой няма да разбере. Аз ще се погрижа за това.

Рон кимна отново.

— Чудя се, дали някой не е уговорил Спликлър да направи това, как мислиш? Мъжът не е чак толкова умен, че сам да измисли подобен план.

— О, да, определено някой го е убедил да го направи. Графинята. Залагам живота си на това.

— За бога, Лайън, тя е леля на Кристина. Не може да мислиш, че…

— Напротив, точно това мисля — промърмори Лайън. — Тя остави Кристина сама. Доста подозрително, не мислиш ли?

— Имаш ли допълнителен пистолет за мен? — попита Рон.

— Никога не ползвам пистолети.

— Защо не? — учуди се Рон.

— Вдигат много шум — заяви Лайън. — Освен това, ако се съди по сметките на приятеля ти, те са само четирима.

— Но всъщност са пет.

— Не броя Спликлър. Ще побегне при първият знак за опасност. Ще се оправя по-късно с него.

— Не се и съмнявам в това — отвърна Рон.

— Рон, когато стигнем до дома на Кристина, ще наредя на кочияша си да те закара у вас. Не бива каретата ми да стои пред къщата й. Спликлър ще я познае. Не искам да променя плановете си. Ще наредя на кочияша да се върне за мен един час след полунощ.

— Настоявам да ти помогна — промърмори Рон.

— Можеш да ми предложиш само една здрава ръка — ухили се Лайън.

— Как може да си толкова самодоволен?

— Думата е уверен, Рон. Уверен.

 

 

Лайън беше извън каретата и даваше напътствия на кочияша си, преди каретата напълно да е спряла.

— По дяволите, Лайън, мога да съм ти от полза — изкрещя Рон.

— Повече ще ми пречиш, отколкото да ми помогнеш. Прибирай се у дома. Когато всичко свърши, ще ти изпратя бележка.

Господи, приятеля му се държеше така, сякаш случващото се не бе нищо особено. Рон обаче го познаваше много добре. Почти съжали алчните глупаци, които се бяха вързали на акъла на Спликлър. Идиотите от първа ръка щяха да разберат как маркизът на Лайънууд си бе спечелил репутацията.

По дяволите, наистина мразеше, че трябва да пропусне забавата.

— Определено няма да я пропусна — промърмори Рон. Той изчака удобна възможност и щом каретата зави зад ъгъла, Рон скочи на улицата. Приземи се на колене и се прокле заради непохватността си, преди да се изправи, да се изтупа и да тръгне към дома на Кристина.

Лайън щеше да получи помощ от здравата му ръка, без значение дали го искаше или не.

 

 

Маркизът целият трепереше от нерви. Знаеше, че ще се успокои, веднага щом види Кристина, и се убеди, че тя е добре. Но тя не бързаше да му отвори входната врата. Нервите му бяха опънати до крайност. Точно бе решил да отвори вратата с шперца, който бе донесъл за всеки случай, когато чу, че някой маха веригата на врата.

Макар да бе сдържал гнева си пред Рон, в мига, в който Кристина отвори вратата, той избухна.

— Какво, за бога, си мислиш, като отваряш външната врата, облечена само с тази роба? По дяволите, поне провери ли кой чука, Кристина?

Кристина бързо се загърна по-плътно с робата и се отмести от пътя на Лайън. Мъжът се втурна в приемната като подивял кон.

— Какво правиш тук? — попита тя.

— Защо Елбърт не отваря вратата? — поиска да узнае Лайън. Беше забил поглед в темето й, знаейки, че ако я погледне отново облечена в оскъдната роба и с разпусната коса, щеше да забрави всичките си мисли.

— Елбърт е на гости на майка си — обясни Кристина. — Лайън, не е ли прекалено късно за посещения?

— Кой да посети? — удивен попита Лайън.

— Майка си. И защо изведнъж стана толкова развеселен? — попита тя. — Ти си гущера, Лайън. Крещиш ми и с едно мигване вече се смееш.

— Хамелеон, Кристина, не гущер — поправи я той. — Елбърт е поне на осемдесет години. Как може майка му все още да е жива?

— О, аз се запознах с нея, Лайън. Толкова мила дама. Също като Елбърт. Е, ще ми кажеш ли защо си тук?

— Качвай се горе и се облечи. Не мога да мисля, докато ми се разкарваш така полугола.

— Не се разкарвам — възрази тя. — Стоя напълно неподвижно.

— Малко по-късно ще имаме компания.

— Така ли? — Кристина поклати глава. — Не съм канила никой. Наистина не съм в настроение за гости, Лайън. Тъкмо бях започнала да те оплаквам и ето те сега…

— Да ме оплакваш ли? — удивено попита Лайън. — Защо, по дяволите, ме оплакваш?

— Няма значение — каза Кристина. — И престани да си изпускаш нервите. Кой ни идва на гости?

На Лайън му се наложи да си поеме дълбоко дъх, за да се успокои. След това й обясни всичко за Спликлър и мъжете му. Умишлено не спомена за удобното заминаване на графинята, тъй като не искаше да разстройва Кристина. Реши да изчака и да се справя с проблемите един по един.

— Какво искаш да правя аз? — попита го Кристина. Тя заключи входната врата и тръгна към него.

Лайън вдиша аромата на цветя. Той се пресегна и я прегърна.

— Ухаеш прекрасно — каза й той.

Ръцете му обгърнаха ангелското й лице. Господи, тя го гледаше с такова доверие в сините й очи.

— Трябва да ми кажеш какво да правя — прошепна отново Кристина.

— Целуни ме — заповяда Лайън. След това наведе глава, за да си открадне една бърза целувка.

— Говорех за престъпниците, Лайън — заяви му тя, като се отдръпна леко от него. — Наистина ли не можеш да задържиш една мисъл поне за минута, Лайън? Да не би този недостатък да се предава в семейството ти?

Лайън поклати глава.

— Разбира се, че мога да задържа мислите си. Откакто ми отвори вратата, не спирам да мисля за това как да те прегърна. Под тази тънка сладка роба не носиш нищо друго, нали?

Тя щеше да поклати глава, ако Лайън не я държеше толкова близо до себе си.

— Тъкмо излизах от ваната — обясни тя, усмихвайки се заради признанието му, че иска да я докосне.

Той бе толкова честен мъж. Кристина се надигна на пръсти, за да му даде това, което бе поискал от нея. Беше намислила само да повтори бързата целувка, която й бе дарил преди миг. Но Лайън имаше други намерения. Палецът му притисна леко брадичката й, достатъчно, че да отвори леко устата й и да я вкуси с езика си.

Кристина се хвана за яката на палтото му, чувствайки, че краката й омекват. Когато се убеди, че няма да се изложи, като се строполи на пода, тя отвърна на целувката му.

Кристина му отговаряше с такъв плам, че мъжът си помисли, че ще полудее. Устата му се притисна към нейната силно, с чувство на притежание. Тя не се сдържаше. Само този факт го възбуждаше толкова силно, колкото нежните й стонове, меките й устни и игривия й език.

Да, той беше повече от доволен от начина, по който му откликваше. Бързо достигна до прозрението, че само когато е отдадена на страстта си, той можеше да е сигурен, че е напълно честна с него.

Лайън бавно се откъсна от нея.

— Разтреперваш ме — каза му тя. — Ако сега злодеите почукат на вратата, няма да съм ти от особена полза.

— Жалко, че не си добра в хвърлянето на ножове — каза той.

Зачака я да изрече поредната лъжа, знаейки много добре, че не би му признала за това свое умение.

— Да, много жалко — отвърна Кристина. — Но ножовете са за мъжете. Жените биха се наранили с тях. Нямам и пистолет. Вероятно си разочарован, че съм толкова бездарна?

По тона й той разбра, че се надява да получи съгласието му.

— Никак, мила — отвърна нежно Лайън. Той я пусна и тръгна към стълбището. — Дълг на мъжа е да защитава малката си женичка.

— Да, така е в повечето култури — заяви тя. После гласът й стана леко колеблив, някак срамежлив, когато добави: — И все пак, няма да е кой знае какво, ако една жена знае как да се защитава. Нали? Имам предвид, няма да помислиш, че не е женствено… ако може да се предпази, нали?

— Това ли е стаята ти? — попита той, умишлено отбягвайки въпроса й. Той отвори вратата на първата спалня, забеляза тъмните драперии, усети силният старомоден парфюм и преди Кристина да му отговори, знаеше, че това е стаята на графинята.

Стаята беше тъмна като леговище на паяк. Или на стар прилеп, помисли си кисело Лайън.

— Това е стаята на леля ми — каза Кристина. Тя надникна вътре: — Ужасно мрачна е, нали?

— Изглеждаш изненадана. Никога ли не си влизала вътре?

— Не.

Лайън тръгна да затваря вратата, когато забеляза колко райбери и вериги има от вътрешната страна на вратата.

— Леля ти явно е много срамежлива — отбеляза той. — Срещу кого така си заключва вратата?

Той вече знаеше отговора и се ядосваше все повече. Лайън си спомни думите на моряка, че графинята била изплашена от малката сладка госпожица.

Ако питаха Лайън, ключалките бяха от грешната страна на вратата. Кристина би трябвало да се защитава от графинята, а не обратното.

Какъв ли живот е трябвало да живее Кристина, откакто се е върнала при роднините си? Със сигурност е била много самотна. Каква може да е тази жена, че да отбягва единствената си племенница?

— Леля ми не харесва да я безпокоят, когато спи — обясни Кристина.

Лайън реагира на тъгата в гласа й, като я прегърна силно.

— Не ти е било никак лесно, откакто се прибра в родината, нали, любима?

Той почувства как младата жена сви рамене пред него.

— Стаята ми е в края на коридора. Нали нея търсиш?

— Да — отвърна й той. — Но също така искам да проверя всички прозорци.

— В моята спалня има два прозореца — каза Кристина. Тя се отдръпна от него, хвана ръката му и го поведе към стаята си.

Лайън огледа всичко с един бърз поглед. Стаята бе доста скромно обзаведена по женските стандарти и веднага му допадна. Върху тоалетката не бяха наредени десетки шишенца и бурканчета. Всичко бе подредено и семпло, нямаше безпорядък. В ъгъла на стаята имаше един стол, зад него бе разпънат параван за преобличане. Имаше едно легло с балдахин и бели завивки, а до него два големи сандъка. Това бе цялото обзавеждане в стаята.

Кристина очевидно обичаше реда. Стаята бе искрящо чиста, като се изключи одеялото, което някой бе изпуснал на пода пред прозореца.

— Градината е точно под прозореца ми — каза му Кристина. — Би било лесно да се изкачат от там до стаята ми. Зеленината стига до перваза. Смятам, че дървената решетка, по която се извиват растенията, е достатъчно здрава да издържи теглото на мъж.

— Предпочитам да не дойдат през прозореца — отбеляза Лайън, почти разсеяно. Той изпробва перваза, след което погледна надолу към градината. Щеше му се луната да не бе толкова отзивчива към бандитите. Имаше прекалено много светлина.

Лайън погледна към Кристина. Изражението и поведението му се промениха на мига. И то драстично.

Кристина усети как се усмихва. Той наистина бе воин. Изражението му бе едновременно безизразно и смело. Не можеше да разгадае за какво си мисли в момента, но по здраво стиснатата му челюст предположи, че се готви за битка.

— Ако си спомням добре, гостната също има два прозореца. Има ли друг вход към нея, освен през фоайето?

— Не — отговори Кристина.

— Добре. Облечи се, Кристина. Ще ме чакаш там, докато всичко свърши. Ще я обезопася.

— Как?

— Ще блокирам механизмите на прозорците и вратата — обясни й Лайън.

— Не. Искам да кажа, не мога да остана заключена вътре, Лайън.

Бурният й протест го изненада. След миг обаче си спомни колко разтревожена бе заради тясното пространство на каретата. Сърцето му трепна от съчувствие.

— Ако залостим вратата така, че да можеш да излезеш, ако…

— О, да, ще е много мило от твоя страна — прекъсна го Кристина, кимайки отривисто. Изглеждаше много облекчена. — Благодаря ти за разбирането.

— Сега пък защо се мръщиш? — попита той, видимо раздразнен.

— Току-що осъзнах, че имаш още едно оръжие, което да използваш срещу мен, ако ми се ядосаш — призна тя. — Показах ти още една своя слабост — заяви, свивайки рамене.

— Сега ме обиждаш — отвърна й Лайън. — Не познавам много мъже или пък жени, които биха харесали да са заключени в една стая, Кристина. Сега спри да ме разсейваш. Обличай се.

Тя побърза да изпълни нареждането му.

— Не мисля, че въобще искам да чакам в гостната — промърмори тя, по-скоро на себе си, грабна първата рокля, която й попадна, и мина зад паравана. Разбра колко грешен избор е направила, след като свали робата и облече роклята в кралскосин цвят.

— Лайън? Закопчалките са на гърба — извика му тя. — Не мога да ги закопчая сама.

Той гледаше през прозореца и щом се обърна, откри, че Кристина стои зад него, притискайки предната част на роклята към гърдите си.

Тя се обърна с гръб към него и първото нещо, което забеляза, бе млечнобялата й кожа, която на светлината на свещите изглеждаше прекалено съблазнителна.

Второто нещо, което забеляза, бе, че под роклята тя не носеше абсолютно нищо. Това прозрение имаше моментален ефект върху него. Ръцете му трепереха, докато се заемаше със задачата да закопчае роклята й, а пръстите му бяха непохватни, защото едва сдържаше желанието си да погали гладката й кожа.

— Къде е прислужницата ти, Кристина? — попита той, надявайки се разговора да отвлече вниманието му от нарастващото желание да я отнесе в леглото и да я прелъсти.

— Ще съм сама цяла седмица. Позволих на Беатрис да си вземе няколко дни почивка.

Спокойно изречените й думи го раздразниха.

— За бога, никоя млада дама не бива да оставя сама у дома — промърмори той.

— Сама се справям много добре. Самодостатъчна съм.

— Самостоятелна — поправи я той с въздишка. Беше му трудно да закопчае последната закопчалка. Копринената й коса постоянно му се пречкаше.

— Моля?

Лайън вдигна косата й и я отметна на рамото й. Усмихна се, щом видя как е настръхнала кожата й.

— Казва се самостоятелна, мила, не самодостатъчна.

— Има ли разлика? — попита тя, опитвайки се да се обърне, за да го погледне.

— Стой мирна — нареди й Лайън. — Да, има разлика. Леля ти е самодостатъчна. Ти си самостоятелна.

— Знаеш ли, никога не правя грешки, когато съм далеч от теб, Лайън. От което следва, че вината за объркванията ми е изцяло твоя.

Той не искаше да губи време, като спори с нея.

— Ела — нареди й, след като закопча роклята й. Хвана ръката й и я задърпа след себе си.

На Кристина й се наложи да подтичва, за да го следва.

— Не успях да си сплета косата — каза му тя. — Наистина трябва да го направя, Лайън. Може да я използват срещу мен. Със сигурност осъзнаваш това.

Той не осъзнаваше нищо и макар да знаеше, че не бива да пита, той все пак го направи.

— Как косата ти би могла да бъде използвана срещу теб?

— Някой от мъжете може да ме залови, като ме хване за косата, освен, разбира се, ако не бъда бърза като пантера, свирепа като вълк и хитра като мечка.

Младата жена се отнесе. Лайън я пусна, за да види изражението й, когато слязоха на долния етаж и влязоха в гостната.

— Ще можеш ли да стоиш на тъмно? — попита я Лайън.

Той отиде до прозореца, издърпа плетеното въже, придържащо завесите и го подаде на Кристина.

— Не ме е страх от тъмнината — заяви недоволно тя. — Що за глупав въпрос ми задаваш.

— Увий това въже около дръжките на вратите, Кристина. Постарай се да е здраво опънато. Ако някой се опита да влезе при теб, веднага ще го чуя. Разбра ли?

Лайън изпробва прозорците. Заради възрастта и лошата поддръжка, те бяха затворени толкова плътно, че не можеха да се отварят.

— Да, Лайън, няма да те разочаровам — каза зад него Кристина.

— Сега, слушай ме добре, мой малък воине — каза й Лайън с твърд глас. Той я хвана за раменете и я стисна леко. — Ще останеш в тази стая, докато не отмине опасността. Разбра ли ме?

Гласа му бе груб, ядосан. Но това не бе достатъчно, за да изплаши Кристина. Тя му се усмихваше сияйно.

— Наистина бих искала да ти помогна, Лайън. Все пак, трябва да ти напомня, че те искат да нападнат мен. Сигурно ще се съгласиш, че трябва да участвам.

— Със сигурност няма да се съглася — изкрещя й Лайън. — Просто не ми се пречкай, Кристина — добави той вече по-меко.

— Много добре — съгласи се тя. Врътна се, седна на малката пейка под прозореца и започна да сплита косата си. Изглеждаше толкова грациозна, толкова женствена. Когато вдигна ръце нагоре, роклята й я последва, оголвайки краката й до глезените.

— Забравила си да си обуеш обувките — каза усмихнат Лайън. — Отново.

— Отново ли? Какво имаш предвид? — попита Кристина, обръщайки се към него.

Той поклати глава.

— Няма значение. Освен това, може да оставиш косата си на мира. Няма да се замесваш.

Усмивката й бе самата невинност. Лайън веднага стана подозрителен.

— Дай ми думата си, Кристина. Веднага!

— Каква дума? — попита тя, правейки се, че не разбира. Тя откъсна поглед от неговия и продължи да сплита косата си.

Лайън се помоли за търпение. Малката немирница не осъзнаваше, че само с поглед той може да разбере какво е намислила. В момента не изглеждаше пряма, а много, много решителна.

Но той щеше да получи обещанието й, дори ако му се наложи да го измъкне от нея. Безопасността й бе главния му приоритет. Лайън нямаше да позволи да й се случи нещо лошо. Но освен това, имаше и още една причина. И макар на пръв поглед да изглеждаше незначителна, тя все пак го тревожеше. Не искаше тя да го види в действие. В края на вечерта имаше истинска опасност Кристина да се страхува повече от него, отколкото от Спликлър и мъжете му.

Лайън не се биеше честно, нито пък почтено. Кристина едва ли бе чула нещо за миналото му. Сега, когато бе осъзнал колко държи на нея, искаше да я предпази от целия свят, и най-вече от копелета като Спликлър… обаче искаше да я предпази и от това да види тъмната му страна. Не искаше да я разочарова. Тя вярваше, че той е маркизът на Лайънууд, ни повече, ни по-малко. Господ да му е на помощ, искаше да запази невинността й.

Смяташе, че ако тя научеше истината, щеше да я загуби.

— Обещавам да не се намесвам, докато не ми наредиш да го направя — каза Кристина, прекъсвайки мислите му. — Г-н Смитсън ме научи как да се защитавам. — Тя се поколеба, виждайки тъмния поглед, който й хвърли Лайън. — Знам какво да правя.

— Съмъртън — каза й Лайън с дълга измъчена въздишка. — Хората, които са те отгледали, се казваха Съмъртън.

Настроенията му бяха като вятъра. Напълно непредвидими. Вече не се усмихваше, а изглеждаше така, сякаш се готви да извърши убийство.

— Държиш се така, сякаш имаш цялото време на света, преди да пристигнат гостите ни — отбеляза Кристина. — Няма ли да са тук много скоро? — попита тя, опитвайки се да отвлече вниманието му от зловещите мисли, които го бяха обзели.

— Все още не — отвърна й той. — Стой тук, докато огледам наоколо.

Кристина кимна. В минутата, в която я остави сама, тя хукна към стаята си, за да вземе панделка за косата си. И, разбира се, да вземе ножа си. Лайън щеше да получи помощта й без значение дали го искаше или не.

Когато Лайън се върна, тя вече се бе върнала в гостната, бе седнала отново на пейката, а ножа й бе скрит под една от възглавничките.

— Реших да улесня Спликлър.

— Как?

— Оставих задната врата отключена.

— Много предвидливо от твоя страна.

Лайън се усмихна на похвалата й. Той пресече стаята, заставайки пред нея. Бе отпуснал небрежно ръце на хълбоците си, силните му крака бяха леко раздалечени, за да пази равновесие и на Кристина й се наложи да отметне глава назад, за да го погледне в лицето. Тъй като той отново се усмихваше, тя реши, че настроението му се е подобрило.

— Ако си сигурен, че ще дойдат през градината, защо въобще мислиш да ги пуснеш в къщата? Не е ли по-лесно да ги посрещнеш отвън?

— Да ги посрещна? — Лайън поклати глава. — Кристина, те не идват тук, за да си побъбрите. Много вероятно е да има борба.

Мразеше да я плаши, но бе нужно да я накара да разбере.

— Е, разбира се, че ще има борба — отвърна му тя. — Точно по тази причина предлагам да ги посрещнеш навън, Лайън. Все пак, след като свършиш с тях, аз ще трябва да чистя бъркотията.

Не бе мислил за това. А щом осъзна, че тя напълно разбира какво ще се случи, се успокои.

— Толкова си смела — каза й той. — Обаче луната предоставя твърде много светлина. Аз съм запомнил всеки детайл из стаите и съм изгасил свещите. Преимуществото е на моя страна, няма да могат да се ориентират.

— Освен това, трябва да влязат всичките едновременно — прекъсна го тя. — Много добра идея, Лайън. Ами ако се покатерят по зеленината, вместо да минат през вратата?

— Няма да могат, скъпа.

Той звучеше толкова убеден, че Кристина реши да не се тревожи. Мъжът тръгна към вратата.

— Време е да гасим свещите, любима. Но преди това омотай въжето около дръжките на вратите. Не си уплашена, нали? Аз ще се погрижа за теб, обещавам.

— Вярвам ти, Лайън.

Отговорът й сякаш го сгря.

— А аз ти вярвам, че ще останеш тук.

— Лайън?

— Да, Кристина?

— Пази се.

— Обещавам.

— О, и, Лайън?

— Да?

— Ще се опиташ ли да не правиш голяма бъркотия?

— Ще се опитам.

Той й намигна, преди да излезе и да затвори вратата след себе си. Кристина омота здраво въжето около дръжките и направи стегнат двоен възел. След това изгаси свещта и седна да чака.

Минутите се нижех мъчително бавно. Кристина постоянно се ослушваше за странни звуци от задната част на къщата. По тази причина бе истински изненадана да чуе драскащ звук откъм прозореца.

Не се очакваше да влязат през предната част на къщата. Лайън щеше да бъде разочарован. На Кристина й се прииска да инструктира натрапниците да заобиколят и да влязат през задната част на къщата, но бързо осъзна колко глупаво би било това. Реши да изчака, докато се откажат от опитите да влязат през прозореца и евентуално да се насочат към задната врата.

— Кристина?

Името й бе изречено с лек шепот, но тя веднага разпозна гласа. Графът на Рон се опитваше да привлече вниманието й.

Тя открехна завесата и видя Рон да виси на парапета и да й се усмихва. Усмивката не остана дълго на лицето му… нито пък Рон на прозореца. Неочаквано той изпусна ръба, за който се държеше, и изчезна в тъмнината. Чу се глухо тупване, после порой от нецензурни ругатни, което наведе Кристина на мисълта, че горкия човек не бе паднал на краката си.

Реши, че ще трябва да му помогне да се измъкне от живия плет. Мъжът вдигаше толкова шум, че със сигурност щеше да подплаши злосторниците.

Рон я срещна на входната врата. Изглеждаше доста зле — ръкава на палтото му бе съдран, шалчето му бе изцапано и развързано и куцаше с единият крак.

Той бе толкова непохватен, и все пак го харесваше страшно много. Лайън явно му се бе доверил за това, което щеше да се случи тази вечер. Кристина вярваше, че е поискал помощ от приятеля си. Това бе единствената причина, която й хрумваше, за сегашната му визита.

— Изглеждаш така, сякаш си изгубил първия рунд. Рон зад теб!

Силен шум от задната част на къщата почти заглуши вика й. Все пак Рон я чу. Той реагира светкавично, забавяйки се само за миг, докато се обръщаше, за да се изправи пред опасността и да затръшне с дясното си рамо вратата право в лицето на странно изглеждащ мъж, който се канеше да прекрачи прага. Опитвайки се да задържи вратата, той я притисна с крак, а лицето му почервеня от усилието.

Когато стана ясно, че няма да успее да затвори сам вратата, Кристина също застана до него и започна да я бута.

— Лайън! — Викът на Рон накара ушите й да писнат. — Отиди и се скрий някъде — каза й той, а гласът му бе напрегнат.

— Кристина. Връщай се в салона.

Гласът на Лайън се чу зад нея. Кристина понечи само да погледне през рамо и да му обясни защо е нужно да не мърда от вратата, но щом го зърна, всички мисли за обяснение излетяха от ума й.

Тя бавно се обърна, и направи крачка напред, твърде удивена, че да се движи по-бързо.

Трансформацията на маркиза напълно я омагьоса. Сега в излъчването му нямаше и капка английска цивилизованост. Сакото му го нямаше. Ризата бе раздрана на китката му. По бузата, от разрез до устната му, се стичаше кръв. Раната не бе страшна и не я притесни. Не я разтревожи и кръвта, опръскала ризата му, тъй като тя бе убедена, че не е неговата… не, въобще не се изплаши от вида му.

Погледът в очите му обаче бе друго нещо. Той изглеждаше готов да убива. На пръв поглед Лайън изглеждаше доста спокоен. Ръцете му бяха скръстени на гърдите и изглеждаше дори леко отегчен. Това, разбира се, не бе така. Истината се четеше в погледа му.

— Веднага!

Викът му я отърси от замайването, в което бе изпаднала. Кристина дори не погледна назад към Рон, когато хукна към гостната.

— Махни се от пътя ми, Рон.

Рон не се поколеба да последва заповедта на Лайън. В мига, в който отскочи от вратата, трима мъже с гигантски размери нахлуха вътре. И паднаха един върху друг. Рон застана в ъгъла, надявайки се Лайън да поиска помощта му.

Лайън стоеше в средата на приемната, търпеливо чакайки мъжете да се изправят на крака. Рон реши, че подобна любезност от страна на Лайън е малко пресилена.

Нападателите го превъзхождаха числено, бяха по-грамадни и по-тежки, и много по-добре въоръжени. Сега и тримата мъже извадиха ножове и ги насочиха срещу приятеля му. А едно от копелетата стискаше по един кинжал и в двете си ръце.

Някой се изкикоти. Рон, от своя страна, се усмихна. Горките копелета, явно не осъзнаваха, че Лайън все пак ги превъзхождаше.

Дебелакът в средата неочаквано замахна към Лайън с острието си. Маркизът го изрита силно в брадичката. От удара мъжът подскочи толкова високо, че Лайън без проблем заби юмрук в слабините му. Нападателят направи няколко крачки назад, преди да се строполи на пода.

Още един мъж се зададе отвън, точно когато другите двама нападаха. Рон го забеляза, пресегна се и силно затръшна вратата. Викът на болка, който се чу отвън, показа на Рон, че е улучил точния момент.

Младият мъж не изпускаше Лайън от погледа си. Макар да го бе виждал да се бие и преди, Лайън не спираше да го удивява. Маркизът използва лакътя си, за да счупи челюстта на единия мъж, докато извиваше ръката на другия далеч от себе си. След това се разправи с втория и щом Рон чу звук от трошене на кост, знаеше, че Лайън му е счупил китката.

Когато Лайън свърши, подът бе покрит с гърчещи се от болка тела.

— Отвори вратата, Рон.

— По дяволите, дори не се запъхтя — промърмори Рон. Отвори вратата и се отмести, докато Лайън без усилие вдигаше един след друг мъжете и ги хвърляше пред къщата. — Работим много добре заедно — заяви Рон.

— Ние ли?

— Да, аз те гледам, ти работиш — обясни Рон.

— Разбирам.

— Какво се случи със Спликлър? През задната врата ли влезе, или избяга?

Лайън се усмихна на Рон и кимна към купчината тела в подножието на стълбите.

— Спликлър е най-отдолу. Мисля, че му счупи носа, като затръшна вратата в лицето му.

— Значи съм свършил своята част от работата — заяви Рон, надувайки се важно.

Лайън започна да се смее. Той тупна Рон по рамото и обръщайки се, откри, че Кристина стои на вратата на гостната.

Тя изглеждаше така, сякаш бе видяла призрак. Лицето й бе пребледняло, а очите й сякаш бяха станали огромни от страх. Сърцето на Лайън се сви. Господи, вероятно бе видяла битката. Той направи крачка към нея, но се закова на място, когато тя направи крачка назад.

Почувства се победен. Тя се боеше от него. Господи, искаше да я защити, не да я ужаси.

Неочаквано Кристина хукна към него. Тя се хвърли в ръцете му и почти повали и двама им на пода. Лайън не знаеше кое я накара да промени държанието си, но каквото и да бе, той бе страшно благодарен. По цялото му същество се разля облекчение. Той обгърна тялото й с ръце, подпря брадичка на темето й и въздъхна дълго.

— Никога няма да успея да те разбера, нали?

— Толкова се радвам, че не си ми ядосан.

Гласът й бе заглушен срещу гърдите му, но той я разбра.

— Защо да съм ти ядосан?

— Защото наруших обещанието си — напомни му Кристина. — Излязох от салона, за да отворя на Рон.

Лайън погледна приятеля си.

— Много добре си спомням, че ти казах да си отиваш у дома — намръщи се той, миг преди да забележи външността му. — Какво се е случило с теб? Не си спомням да си участвал в боя.

— Малко произшествие — каза Рон.

— Падна в живия плет — обясни Кристина, усмихвайки се заради неудобството, което забеляза на лицето на Рон. Младият мъж се бе изчервил.

— Жив плет ли? — скептично попита Лайън.

— Мисля да се разходя до вкъщи. Каретата ти вероятно чака пред дома ми, Лайън. Ще изпратя кочияша да те прибере. Хубава вечер, принцесо Кристина.

— Не бива наистина да ходиш до дома. Лайън, би трябвало да…

— Нека се поразходи. Къщата му е близо — прекъсна я Лайън.

Кристина реши да не спори. Някой трябваше да отиде да повика превоза, и тя предпочиташе този някой да е Рон, за да може да остане няколко минути насаме с Лайън.

— Благодаря ти за помощта, Рон. Лайън, какво ще правиш с мъжете, които се търкалят на верандата ми? И бъркам ли, или в задната част на къщата има още един или двама?

— Двама са — каза Лайън. — Изхвърлих ги от къщата.

— Ще се събудят и ще си идат у дома — предположи Рон. — Освен, разбира се, ако не си ги…

— Не съм — озъби се Лайън.

— Освен какво? — попита Кристина.

— Освен ако не ги е убил.

— Рон, не я плаши — каза му Лайън.

— Боже, надявам се да не си ги убил. Помисли си колко ще трябва да се чисти. — Кристина изглеждаше облекчена, но по грешните причини.

Лайън и Рон започнаха да се смеят.

— Не трябва ли да плачеш, или нещо подобно? — попита Рон.

— Трябва ли?

— Не, Кристина, не трябва — каза Лайън. — Престани да се мръщиш.

— Не носиш никакви обувки, Кристина — неочаквано рече Рон.

— Внимавай, докато се прибираш към дома — посъветва го тя, игнорирайки думите му относно липсата на обувки. — Гледай никой да не забележи превръзката на ръката ти. Иначе ще започнат да се чудят как си се наранил.

В мига, в който вратата се затвори след Рон, Кристина се обърна отново към Лайън, само за да види, че той се качва по стълбите, вземайки наведнъж по две стъпала.

— Къде отиваш, Лайън?

— Да се измия — отвърна й той. — В стаята ти има ли кана с вода?

Той изчезна от погледа й, преди да е успяла да му отговори. Кристина забърза след него.

Когато стигна до стаята си, й се прииска да бе останала да го чака в подножието на стълбището. Лайън вече бе свалил ризата си. Беше се навел над легена за миене и обливаше с вода лицето и ръцете си.

Кристина бе изумена от размера му. Идеално можеше да види жилите на мускулите по горната част на ръцете му, по раменете, златни косъмчета покриваха гърдите му, стесняваха се в тънка пътечка по плоския му корем и изчезваха под колана на панталона му. Никога не беше виждала нещо подобно. На мига се зачуди как ли би се почувствала, ако той я вземеше точно сега в прегръдките си.

Маркизът посегна за кърпата. Кристина обаче я издърпа от ръцете му и започна да подсушава лицето му.

— Кожата ти е толкова тъмна, Лайън. Да не би да си работил навън под слънцето без риза? — поинтересува се тя.

— Обикновено, когато съм на кораба си, си свалям ризата — отговори й той.

— Имаш кораб? — попита тя, звучейки приятно изненадана.

— Имах кораб — поправи се той. — Огънят го унищожи, но планирам да си построя нов.

— Със собствените си ръце ли?

Лайън се усмихна надолу към нея.

— Не, любима. Ще наема хора да го построят.

— Харесах кораба, с който дойдох в Англия. Обаче не ми допадна под палубата. Беше твърде тясно — призна, свивайки рамене.

Гласът й трепна. Също и ръцете й, които сега подсушаваха раменете му. По кожата му имаше няколко белега и вида им накара сърцето й да забие по-силно.

За пръв път в живота си Лайън се чувстваше малко неловко. Кристина бе толкова красива жена, а той бе покрит с белези. Те напомняха за тъмното му минало, но грозните белези не го тревожеха в момента.

— Обещавам да те повозя на кораба си, когато е готов — чу се да й казва.

— Много би ми харесало, Лайън — отвърна му Кристина. Кърпата падна на пода, когато тя нежно проследи с пръсти дълъг назъбен белег на гърдите му. — Толкова си красив — прошепна тя.

— Покрит съм с белези — прошепна в отговор Лайън. Гласът му бе станал дрезгав.

— О, не, те са символи на куража ти. Красиви са.

Тя погледна нагоре към очите му и Лайън си помисли, че никога няма да свикне с красотата й.

— Трябва да се върнем долу. — Още докато казваше тези думи, той я придърпа в обятията си. Господ да му е на помощ, не можеше да се насили да спре. Осъзнаването, че двамата са сами и се намират в спалнята й, прогони всичките му рационални мисли.

— Ще ме целунеш ли, преди да слезем долу? — попита го тя.

Лайън реши, че изглежда така, сякаш вече я бе целунал. Лека руменина покриваше скулите й, а очите й бяха станали наситено тъмносини.

Тази жена очевидно не осъзнаваше в каква опасност се намира. Само ако узнаеше какви мисли прелитат през съзнанието му, лицето й щеше да пребледнее като чаршафите на леглото й.

Тя му се доверяваше. Не би го помолила да я целуне, ако му нямаше доверие. Лайън щеше да обуздае примитивните си инстинкти. Да, щеше да бъде джентълмен.

Една целувка със сигурност нямаше да навреди на никой. Искаше да я прегърне от мига, в който свърши схватката му с похитителите. В онзи миг, в който гнева се лееше като лава из вените му, той я желаеше толкова силно, че примитивната дива страст, която го владееше, го разтърси из основи.

И в същият този момент тя бе отстъпила от него. Напомнянето на това го накара да трепне.

— Кристина, страхуваш ли се от мен?

Тя веднага разбра, че е напълно сериозен. Тревогата в погледа му й казваше всичко. Това я обърка.

— Защо мислиш, че бих се страхувала от теб? — попита, опитвайки се да не се разсмее. Той наистина изглеждаше ужасно разтревожен.

— След боят, когато отстъпи от мен…

Тя му се усмихна широко, просто не успя да се сдържи.

— Лайън, това дребно боричкане, на което станах свидетелка, не може да се нарече бой… Нима наистина помисли, че се страхувам от теб?

Той бе толкова изненадан от коментара й, че веднага опита да се защити.

— Е, ще призная, че и според мен не беше кой знае какъв бой, но когато ме изгледа с толкова изплашен поглед, най-нормалното нещо бе да помисля, че си разстроена. По дяволите, Кристина, повечето жени на твое място сега щяха да са изпаднали в истерия. — Докато се изкаже, от леко тревожен гласът му се промени на видимо раздразнен.

— Мой дълг ли е да плача, Лайън? Съжалявам, ако съм те разочаровала, но все още не разбирам добре законите ви.

— Може да подлудиш и светец — заяви й Лайън.

Тъй като мъжът се усмихваше, гледайки надолу към нея, Кристина реши да не показва раздразнението си.

— Ти си най-объркващия мъж на света — отбеляза тя. — Постоянно трябва да си напомням, че си англичанин.

Изкушението бе прекалено силно, че да го пренебрегне. Преди да успее да се спре, тя протегна ръка и докосна гърдите му. Да усеща горещината на кожата му под пръстите си бе толкова приятно, а косъмчетата бяха къдрави и все пак толкова меки.

— Не се изплаших от теб, Лайън — прошепна Кристина, стараейки се да не го гледа в очите. — Никога не съм се страхувала. Как бих могла? Ти си толкова нежен и мил мъж.

Той не знаеше как да й отговори. Гласът й бе пълен с възхита. Разбира се, тя грешеше. Никога не е бил мил или нежен. И все пак, човек можеше да се промени. Лайън бе решен да бъде всичко, което Кристина пожелае той да бъде. Господ му бе свидетел, ако тя искаше да е нежен, то добре, щеше да бъде нежен.

— Ти наистина си воин, нали, Лайън?

— Искаш ли да бъда такъв? — попита той объркан.

— О, да — отвърна Кристина, позволявайки си да го погледне бързо.

— Воините не са нежни — напомни й той.

Тя не искаше да продължават с тази тема, защото знаеше, че той не би разбрал. Лайън грешеше, но щеше да бъде грубо от нейна страна да се опита да промени мнението му. Ръцете й се плъзнаха около тила му, заравяйки се в меката му къдрава коса.

Почувства го как трепна, как мускулите му се стегнаха.

Лайън искаше да й каже нещо, но не бе сигурен дали гласа му няма да го предаде. Докосването й го разсея.

Нежен, напомни си той, трябва да бъде нежен. Той целуна леко челото й. Кристина притвори очи и въздъхна, окуражавайки го. След това той целуна покрития й с лунички нос, преди да се насочи към меките й устни.

Целувката бе много нежна. Невзискателна.

Докато езикът му не докосна нейния. Гладът вътре в него сякаш изригна. Чувствата бяха толкова опияняващи, толкова поглъщащи, че той забрави на мига за обещанието си да бъде нежен. Езикът му проникна в топлата й уста, опитващ, търсещ, плячкосващ.

Когато Кристина го дръпна още по-близо до себе си, нуждата му нарасна до такива висоти, че единственото, за което можеше да мисли, е как да я покори… напълно.

Тя не се съпротивляваше. Не, нежните й стонове му казваха, че тя не иска от него да спре. Бедрата й се търкаха в ерекцията му. Знаеше, че действията й са инстинктивни, и все пак бавното й извиване го влудяваше. Да бъде с нея бе толкова хубаво, толкова правилно.

Лайън откъсна устни от нейните с рязък стон.

— Искам правя любов с теб, Кристина — прошепна той срещу ухото й. — Ако ще спираме, трябва да е точно сега.

Кристина отметна глава назад, докато Лайън обсипваше с целувки шията й. Ръцете й все още бяха преплетени в косата му, те го стискаха, дърпаха и умоляваха.

Лайън знаеше, че скоро ще премине границата. Опита се да се отдалечи от изкушението.

— Господи, Кристина, върви. Веднага.

Да върви? Мили боже, та тя едва успяваше да стои на краката си. Всяка клетка в тялото й отвръщаше на докосването му. Тя чуваше гнева в гласа му, можеше да усети напрежението в силната му хватка. Умът й се опитваше да се отърси от объркването, породено от реакцията му.

— Не искам да спираме, Лайън.

Знаеше, че я е чул. Лайън хвана раменете й и ги стисна болезнено. Кристина погледна в очите му и там съзря силното му желание. Силата на страстта му сякаш я заля, отнемайки волята й да мисли логично.

— Осъзнаваш ли какво ми казваш?

Тя му отвърна по единственият начин, който знаеше. Кристина използва тялото си, за да му даде позволението си. Тя умишлено отново се изви към него, потърквайки тяло в неговото, преди да дръпне главата му към себе си.

Тя го целуна със страст, която накара сетивата му да се взривят на хиляди парчета. В началото Лайън бе прекалено удивен, за да реагира на смелите й действия, но скоро отново зае мястото на водача.

Той искаше да я накара да почувства такова удоволствие, че да забрави всеки друг мъж, с който е била. Тя щеше да му принадлежи. Сега и завинаги.

Лайън започна неуспешно да се бори с кукичките на гърба на роклята й, докато устата му се притискаше страстно към нейната. След миг Кристина чу звук от късане на плат. Неочаквано той се отдръпна от нея и пусна дрехата й. Съдраната рокля се свлече на купчинка на пода.

Не бе облякла никакво бельо, което сега да я скрие от погледа му. Когато той направи крачка назад, Кристина остана пред него с ръце, отпуснати около тялото й.

Сега тялото й му принадлежеше. Той бе нейният лъв. Кристина прие истината и я заповтаря отново и отново наум, опитвайки се да превъзмогне неудобството и страха си.

Тя не можеше да защити тялото… или сърцето си от него.

И двете му принадлежаха.

Погледът на Лайън попиваше всяка подробност от нея. Формите й бяха толкова перфектни, толкова красиви. Кожата й бе гладка, а на светлината на свещите изглеждаше млечнобяла. Гърдите й бяха високи, пълни и стегнати. Зърната й бяха набъбнали, чакайки го да ги докосне. Талията й бе толкова тясна, корема плосък, а бедрата стройни.

Тя бе неустоима.

И му принадлежеше.

Ръцете на Лайън трепереха, когато посегна към нея и отново я притисна към себе си.

Кристина се задъха, когато голите й гърди се отъркаха в неговите. Косъмчетата я гъделичкаха, кожата му топлеше нейната, а начинът, по който той контролираше силата си, докато я държеше в прегръдките си, я караше да забрави всичките си страхове. Тя не познаваше много мъжката същност, и все пак знаеше със сигурност, която напълни очите й със сълзи, че Лайън ще бъде невероятно нежен с нея.

Тя целуна шията му, където можеше да се долови пулса му, след което отпусна глава на едното му рамо, където да вдиша прекрасната му мускусна миризма, чакайки го да й покаже какво иска от нея.

Лайън развърза панделката в долния край на плитката й и бавно разплете копринено меката коса. След това я вдигна на ръце и я отнесе до леглото, спирайки само за миг, да издърпа покривката, преди да я постави в средата на постелята.

Кристина се опита да възрази, да му каже, че неин дълг е да го съблече, но Лайън вече събуваше ботушите и чорапите си. Гласът заседна в гърлото й, когато той сваляше всичките си дрехи, и единственото, което можеше да направи, бе да стои и да го гледа удивена.

Той бе най-великолепния воин, който някога бе виждала. Мощта бе там, в ръцете и краката му. Бедрата му бяха мускулести, силни и красиви. Възбудата му бе пълна и твърда, и когато той се покатери на леглото, лягайки върху нея, Кристина инстинктивно се отвори за него. Лайън се настани между бедрата й. Кристина още се приспособяваше към тежестта му, когато той отново плени устните й в страстна целувка.

Тя обви ръце около кръста му. Никога преди не бе чувствала толкова прекрасно устните му върху своите, не бе усещала езика му толкова вълнуващ. Ръцете му не спираха да се движат по тялото й, докосваха, галеха, караха я да тръпне от удоволствие. Краката им се преплетоха и когато Лайън се плъзна надолу, за да целуне гърдите й, пръстите на краката й се вкопчиха в бедрата му. Стоновете й го подлудяваха. Ръцете му галеха гърдите й, докато езика му милваше ту едното зърно, ту другото. Когато най-после засмука едното, в тялото й пламна нажежено до бяло желание.

Кристина мърдаше неспокойно бедра, търкайки се в ерекцията му. Искаше да го докосне, да боготвори тялото му по начина, по който той боготвореше нейното, но усещанията, завладели тялото й, бяха прекалено нови, прекалено силни. Единственото, което можеше да направи, бе да се вкопчи в него и да го умолява стенейки.

Ръцете му се провряха между бедрата й и той докосна най-чувствителното място в тялото й. Ласките му скоро я накараха да ридае от силната нужда, а меките къдрици на женствеността й да се овлажнят от желание. Пръстите му проникнаха в тесния отвор по същият начин, по който езикът му проникваше в устата й.

Лайън можеше да почувства невероятната горещина, излъчваща се от нея. Сега вече той едва се контролираше, тъй като Кристина откликваше толкова открито на докосването му. Нямаше да успее да чака дълго, бе сигурен, че всеки момент ще изгуби контрол. Той се бореше с нуждата да я направи по-бързо своя, дори докато бедрата му се наместваха между нейните.

— От този момент ти ми принадлежиш, Кристина. Сега и завинаги.

Той нахлу в нея с бърз, решителен тласък, повдигайки бедрата й нагоре, за да я покори напълно.

Тя бе девствена. Лайън осъзна това твърде късно. Вече бе потънал напълно в нея. Той си пое дъх и се опита да не се движи. Усилието едва не го уби. Кристина бе толкова гореща, толкова тясна, пасваше му идеално.

Сърцето му блъскаше силно в гърдите му. Дъхът му излизаше накъсано.

— Защо не ми каза? — най-после успя да я попита, подпирайки се на лакти на леглото, за да я погледне в лицето. Господи, тя не бе издала нито звук. Дали я беше наранил? — Защо не ми каза, че никога преди не си била с мъж? — попита той отново, обгръщайки с длани лицето й.

— Моля те, Лайън, не ми се сърди — прошепна Кристина.

Тя знаеше, че всеки момент ще се разплаче. Блясъка на гнева в погледа му я плашеше. Тялото й трепереше от болката след проникването му, а всеки неин мускул бе стегнат и опънат.

— Съжалявам, че те разочаровах — извини се тя с треперещ глас. — Но не искам да спираш. Може ли да ми се сърдиш по-късно, моля?

— Не съм разочарован — отговори й Лайън, — дори напротив, много съм доволен. — Той се стараеше гласа му да бъде мил и нежен. Това бе трудна задача, тъй като слабините му молеха за облекчение и той искаше да излее семето си в тялото й.

Преди това обаче щеше да се постарае тя първа да стигне до висините на удоволствието.

— Ще се опитам да не те нараня, Кристина.

— Вече ме нарани.

— О, господи, съжалявам. Ще спра — обеща той, знаейки, че не би могъл да го стори.

— Не — възрази Кристина. Ноктите й се забиха в раменете му, задържайки го в нея. — Ще стане по-добре, нали?

Лайън се раздвижи, стенейки от удоволствие.

— Харесва ли ти така? — попита той.

— О, да — отвърна му Кристина. Тя изви бедра срещу него, притегляйки го дълбоко в себе си. — А на теб харесва ли ти така?

Той май бе кимнал. Тя не бе сигурна, защото бе прекалено погълната от усещанията, за да забележи. Устните му отново се сляха с нейните, отвличайки напълни вниманието й.

Лайън се опитваше да бъде нежен, но тя правеше задачата му невъзможна. Постоянно се движеше под него, неспокойно, решително, и все по-бързо. Лайън изгуби всякакъв контрол.

— Спокойно, любима, не ми позволявай да те нараня.

— Лайън!

 

 

— Кристина, защо ме накара да мисля, че си била с други мъже?

Лайън лежеше на леглото с ръце, скръстени на тила. Кристина лежеше на една страна върху гърдите му, а единият й изваян крак бе върху неговите. Тя вдигна лице от гърдите му, за да го погледне.

— Накарала съм те да мислиш? — попита тя.

— Знаеш какво имам предвид — заяви той, правейки се, че не е забелязал веселието в гласа й.

— Сметнах, че не е важно да споря с теб. Вече бе изградил мнението си. Освен това, така или иначе вероятно нямаше да ми повярваш, ако ти бях казала истината.

— Можеше и да ти повярвам — възрази той. И знаеше, че я лъже. Не, нямаше да й повярва.

— Защо си помисли, че съм…

— Заради начина, по който ме целуваше — обясни той ухилен.

— Как така заради начина, по който съм те целувала? Аз просто те имитирах.

— О, това е без значение, любима. Винаги съм харесвал твоя… ентусиазъм.

— Благодаря ти, Лайън — отговори тя, след като го погледна добре, за да види дали се шегува с нея, или е сериозен. — И аз харесвам начина, по който се целуваш.

— Какво друго имитираш? — попита той. И тъй като се шегуваше с нея, не очакваше тя да му отговори.

— О, всичко. Знаеш ли, много съм добра. Особено, ако ми харесва това, което имитирам.

— Съжалявам, че те нараних, Кристина — прошепна Лайън. — Ако по-рано ми бе казала, че си девствена, щях да се постарая да бъде по-безболезнено.

Лайън се чувстваше виновен, но и арогантно доволен в същото време. Тя му принадлежеше. Не бе осъзнал колко силно чувство на притежание изпитва към нея. Лайън искаше да вярва, че Кристина не би му се отдала, ако не го обичаше.

Знаеше, че тя достигна върха. Господи, тя изкрещя толкова силно името му, че дори пешеходците на улицата вероятно са я чули. На лицето му се появи усмивка. Тя не беше деликатното малко цвете, за което я мислеше. Когато се отдаваше, отдаваше се изцяло. Дива. Напълно извън контрол. И шумна, призна наум той. Ушите му още кънтяха от виковете, които тя издаваше. Лайън не мислеше, че би могъл да бъде по-щастлив. Не, Кристина не се бе сдържала. И той имаше белези, за да го докаже.

Сега всичко, което искаше да чуе, бе истината за това какво чувства в сърцето си. Искаше да му каже колко много го обича.

Лайън въздъхна шумно. Държеше се като девственица в първата си брачна нощ. Несигурен. Уязвим.

— Лайън, всички ли англичани имат косми по телата си?

Въпросът й го изтръгна от мислите му.

— Някои имат, други не — отвърна той и свивайки рамене, едва не я избута от себе си. — Никога ли не си виждала мистър Съмъртън без риза, любима? — пошегува се той.

— Кой?

Нямаше да й напомня отново. Тази жена не можеше да запомни собствените си лъжи, а той определено нямаше намерение да й помага. Лайън веднага се подразни. Знаеше, че сам е виновен, задето стана въпрос за лъжите й, и все пак, това не бе от значение.

— Кристина, сега, след като се сближихме интимно, не е нужно да ми разказваш измислените си истории. Искам да знам всичко за теб — добави той, малко по-настоятелно, отколкото му се искаше. — Без значение какво е било детството ти, аз винаги ще се грижа за теб.

Кристина не искаше да отговаря на въпроса му. Не искаше да го лъже отново… не сега. Топъл ореол все още обграждаше сърцето й. Лайън бе толкова грижовен любовник.

— Доставих ли ти удоволствие, Лайън — попита тя, прокарвайки пръсти по гърдите му, за да го разсея.

— Много голямо — отговори той. След това хвана ръката й, когато тя посегна към слабините му. — Мила, разкажи ми за…

— Няма ли да ме попиташ дали си ми доставил удоволствие? — попита тя, издърпвайки си ръката от хватката му.

— Не.

— Защо не?

Лайън си пое дълбоко дъх. Можеше да почувства как отново става твърд.

— Защото знам, че ти доставих удоволствие — ухили се той. — Кристина, спри с това. Прекалено рано е за теб. Не можем отново да се любим.

Ръката й докосна ерекцията му, карайки го да затаи дъх и да забрави протеста си. Лайън простена дълбоко. Ръката му се отпусна около тялото му, когато тя започна да полага леки влажни целувки по плоският му корем. След това се придвижи надолу, за да го вкуси.

— Стига вече — заповяда Лайън.

Той сграбчи косата й и изви леко къдриците, за да привлече вниманието й.

— Ако искаш да ме опиташ, по-добре изчакай до утре — предупреди я той. — Един мъж не може да понесе толкова много, Кристина.

— Колко много? — прошепна тя. Устните й се доближаваха до твърдия ствол между краката му.

Лайън я издърпа отново на гърдите си.

— Имаме само тази една нощ — запротестира тя.

— Не, Кристина — каза й Лайън. — Пред себе си имаме цял един живот.

Тя не му отговори, но знаеше, че той греши. Очите й се изпълниха със сълзи, когато наведе глава, избягвайки погледа му. Кристина бе отчаяна да го докосне отново. Да усети вкуса му. Спомените й за тази нощ с Лайън щяха да останат с нея… завинаги.

Тя отново се наведе над корема му. Целуна го веднъж, след това се премести към бедрата му, а накрая застана между тях.

Ароматът му бе толкова завладяващ, колкото и вкусът му. И все пак, Лайън й позволи да го изучава само няколко минути, преди отново да я издърпа върху себе си.

Той я целуна гладно и се претърколи върху нея. Кристина обви крака около хълбоците му и с устни и ръце го умоляваше да я вземе.

Тя бе повече от готова за него. Лайън целият трепереше, когато прокара ръка между бедрата й. След това бавно проникна в нея, държейки бедрата й в здрава хватка, решен да не й позволи да се нарани, ако се задвижи срещу него прекалено бързо.

В нетърпението си тя го захапа за рамото. Лайън я подлудяваше. Бавно проникваше в нея и дори по-бавно се изтегляше назад. Чувството беше невероятно. Влудяващо.

Той имаше търпението и издръжливостта на воин. Тя си помисли, че може да преживява това сладко мъчение до края на живота си. Но Лайън бе много по-опитен в любовните игри от нея. Когато той премести ръка между слетите им тела и я докосна по един много опитен начин, контрола й изчезна на мига.

Кулминацията й бе невероятно силна и опустошителна. Кристина се притисна към него, облегна лице в свивката на рамото му и стисна силно очи, докато през тялото й минаваха една след друга вълни от чист екстаз.

Лайън повече не можеше да се контролира. Тласъците му станаха по-силни, и когато тя инстинктивно се изви към него, обгръщайки го, той също намери освобождението си. Силата на кулминацията му го удиви. Лайън го почувства до самите дълбини на душата си.

Сякаш отново бе цял.

Изминаха няколко минути, преди той да успее да успокои препускащото си сърце и накъсаният си дъх. Беше прекалено задоволен, за да се движи.

Кристина плачеше. Неочаквано Лайън почувства мокрите й сълзи по рамото си. Осъзнаването на това го изплаши истински.

— Кристина? — прошепна той, прегръщайки я силно. — Отново ли те нараних?

— Не.

— Значи си добре?

Тя кимна срещу брадичката му.

— Тогава защо плачеш?

Ако гласът му не звучеше толкова загрижено, тя вероятно щеше да успее да се сдържи. Но след като вече я бе чул да плаче, не й се налагаше да се опитва да е тиха и много скоро тя плачеше с пълно гърло, силно и неутешимо като луда стара вдовица.

Лайън бе ужасен. Той постави Кристина да легне отново по гръб, отмести косата от лицето й и нежно избърса сълзите й.

— Кажи ми, любима. Какво има?

— Нищо.

Отговорът й, разбира се, бе абсурден, но Лайън реши да не го изтъква.

— Наистина ли не съм те наранил? — попита отново, неспособен да скрие страха в гласа си. — Моля те, Кристина. Спри да плачеш и ми кажи какво има.

— Не.

Въздишката му бе достатъчно силна, че да изсуши сълзите по лицето й. Лайън хвана с две ръце лицето й, а палците му започнаха да галят меката кожа под брадичката й.

— Нямам намерение да мръдна, докато не ми кажеш какво те разстрои, Кристина. Леля ти ще ни открие в точно тази поза, когато се прибере след седмица.

Тя знаеше, че той говори сериозно. На лицето му бе изписано упорито изражение. Мускулите отстрани на челюстта му потрепваха.

— Никога не съм изпитвала това, което ме караш да чувствам, Лайън. Това ме плаши — призна тя.

И отново започна да плаче. Богове, как щеше да успее да го напусне? Цялата истина бе непоносима. Срамна. Лайън вероятно я обичаше. Не, призна си тя, поклащайки глава. Той обичаше принцесата.

— Кристина, ти беше девствена. Разбира се, че ще си изплашена — каза й той. — Следващият път няма да бъде толкова страшно. Обещавам ти, миличка.

— Но няма да има следващ път — проплака Кристина. Тя отново се притисна към него, той се претърколи по гръб, обгръщайки я с ръце и я настани върху себе си.

— Разбира се, че ще има следващ път — каза й той. — Ще се венчаем при първата удобна възможност. Е, какво пък казах сега?

Наложи му се да изкрещи въпроса си. Кристина ревна толкова силно, че не бе сигурен дали щеше да го чуе, ако говореше с нормална интонация.

— Ти каза, че няма да се ожениш за мен.

О, ето какво било.

— Промених решението си — обяви Лайън. Той се усмихна, най-после разбрал същината на проблема. Освен това бе много доволен от себе си. Току-що бе заговорил за брак, без да пребледнее. А дори още по-невероятен бе факта, че той наистина искаше да се ожени за нея.

— Аз също промених решението си. Не мога да се омъжа за теб.

Тя скочи от леглото, преди Лайън да успее да я спре, и отвори сандъка с дрехите си, търсейки някаква роба, която да облече.

— В началото мислех, че мога да се омъжа за теб, тъй като знаех, че ако си до мен, престоят ми в Англия ще бъде по-поносим, но това беше, когато мислех, че бих могла да понеса да те напусна.

— По дяволите, Кристина, ако това е някаква твоя игричка, ще те посъветвам да спреш на мига.

— Не е игра — възрази Кристина. Тя стегна колана на халата, който облече, спря за миг да подсуши новите сълзи, облели лицето й, преди да застане на крачка от леглото. Главата й бе наведена. — Ти искаш да се ожениш за принцеса Кристина — каза тя. — Не за мен.

— Това, което говориш, няма никакъв смисъл — промърмори той. Той стана от леглото и застана зад нея. Нямаше ни най-малка представа какво е намислила, но си каза, че това е без значение. — Можеш да ми кажеш каквито лъжи пожелаеш, но начина, по който ми се отдаде, бе достатъчно честен. Желаеш ме също толкова, колкото те желая и аз.

Той се канеше отново да я прегърне, но следващият й коментар го спря.

— Това няма значение.

Тъгата в гласа й сякаш го прободе.

— Не е игра, нали? Ти наистина мислиш, че няма да се омъжиш за мен.

— Не мога.

Простият й отговор, го накара да избухне.

— По дяволите, друг път не можеш. Веднага щом уредя всичко, ще се венчаем, Кристина. Господ ми е свидетел, ако отново ми поклатиш глава, ще те напердаша.

— Не е нужно да ми крещиш — каза му Кристина. — Вече се зазорява, Лайън. И двамата сме прекалено изтощени, за да продължим с тази дискусия.

— Защо ме помоли да се омъжа за теб — попита той, — а след това промени решението си?

— Мислех си, че бих могла да се омъжа за теб само за известно време и после да…

— Бракът е за цял живот, Кристина.

— По вашите закони, не по моите — отвърна му тя. След това направи крачка назад от него. — Прекалено разстроена съм, за да говоря за това тази нощ и се страхувам, че ти никога няма да успееш да ме разбереш така или иначе…

Лайън я дръпна към себе си, притискайки я към гърдите си. Ръцете му се обвиха здраво около кръста й.

— Знаеше ли преди да правим любов, че няма да се омъжиш за мен?

Кристина затвори очи, долавяйки гнева в гласа му.

— Вече бе отхвърлил предложението ми — каза тя. — И да, знаех, че няма да се омъжа за теб.

— Тогава защо ми се отдаде? — попита скептично той.

— Забравих за честта си. Ти ме защити — отговори му тя.

Той се разяри от смутения й глас. Държеше се така, сякаш би трябвало да я разбере много лесно.

— Цяло проклето щастие е, че някой друг не те защити от…

— Не, не бих спала с никой друг англичанин. Нашите съдби са…

— Твоята съдба е да станеш моя съпруга, разбра ли ме, Кристина? — изкрещя й той.

Кристина се отдръпна от него и остана леко изненадана, че младият мъж я пусна.

— Мразя Англия, чуваш ли ме? — изкрещя му тя. — Няма да оцелея тук. Хората са толкова странни. Тичат от една малка кутия към друга. И има толкова много от тях, човек няма място да си поеме дъх. Не мога…

— Какви малки кутийки? — попита Лайън.

— Къщите, Лайън. Никой не стои навън. Те търчат като мишки от едно скривалище към друго. Не мога да живея така. Не мога да дишам. И освен това, не харесвам англичаните. Какво ще кажеш за цялата тази истина, Лайън? Мислиш ли, че съм луда? Може би съм толкова луда, колкото всички са мислили, че е майка ми.

— Защо не харесваш хората? — попита той. Гласът му бе станал по-мек, утешителен, Кристина си помисли, че вероятно наистина е решил, че си е загубила ума.

— Не харесвам как се държат — обяви тя. — Жените си вземат любовници, след като са се врекли във вярност на съпрузите си. Англичаните третират старците си като ненужен боклук. Това е най-лошият им недостатък — каза Кристина. — Старейшините трябва да бъдат уважавани, не игнорирани. А децата им, Лайън. Чувала съм за малките, но не съм видяла никое от тях. Майките заключват децата си в класни стаи. Не осъзнават ли, че децата са пулсът, сърцето на семейството? Не, Лайън, не бих могла да оцелея тук.

Тя спря, за да си поеме дъх, и изведнъж осъзна, че Лайън въобще не изглежда разстроен от думите й.

— Защо не си ядосан? — попита го тя.

Той я сграбчи, когато отново опита да отстъпи от него, прегърна я и я задържа близо до себе си.

— Първо, съгласен съм с почти всичко, което каза. Второ, през цялото време, през което изразяваше протеста си, ти винаги казваше „те“, не „ти“. Ти не ме причисли към останалите и докато мразиш всички англичани, освен мен, то за мен това няма да има значение. Веднъж ми каза, че според теб, аз съм различен. Това те привлече към мен, нали? Но това всъщност няма значение — заяви той с въздишка. — И двамата сме англичани. Не можеш да промениш този факт, както не можеш да промениш факта, че вече ми принадлежиш.

— Но аз не съм англичанка там, където е най-важно, Лайън.

— И къде е това? — попита той.

— В сърцето ми.

Той се усмихна. Тя звучеше като малко дете, имащо нужда от утеха. Точно в този момент тя се отдръпна леко от него, видя усмивката му и се разяри.

— Как смееш да ми се подиграваш, когато изливам пред теб сърцето си? — изкрещя му тя.

— Смея и още как — кресна й той. — Смея, тъй като това бе първият път, в който си напълно искрена с мен. Смея, защото се опитвам да те разбера, Кристина — добави и се приближи до нея. — Смея, защото ме е грижа за теб. Един господ знае защо, но ме е грижа.

Кристина му обърна гръб.

— Нямам намерение да продължавам с тази дискусия — обяви тя. Вдигна панталоните му и му ги подхвърли. — Обличай се и се прибирай у дома. Страхувам се, че ще ти се наложи да повървиш, тъй като нямам слуги, които да изпратя да доведат каретата ти.

Тя погледна към него и видя замисленото му изражение. След миг простена задавено.

— Каретата ти не те чака пред къщата, нали?

— По дяволите — промърмори той. Лайън обу светкавично панталоните си и изскочи от спалнята с боси крака и голи гърди, проклинайки под носа си.

Кристина беше плътно зад него.

— Ако някой види каретата ти… е със сигурност мога да разчитам, че ще каже на леля ми, нали?

— Не те интересува какво мислят англичаните, не помниш ли — извика й през рамо Лайън. Той отвори вратата и се обърна да я изгледа: — И трябваше да живееш точно на главната улица — каза той, звучейки така, сякаш умишлено е избрала да живее в тази къща, само и само да го провокира по някакъв начин.

Лайън се обърна и викна на кочияша си.

— Прибирай се у дома и събуди слугите. Доведи половината от тях тук. Те ще останат в дома на принцеса Кристина, докато леля й се върне от провинцията.

Предвид обстоятелствата му се наложи да крещи към кочияша си. В противен случай мъжът нямаше да го чуе от това разстояние. Особено когато каретата, идваща по улицата, вдигаше толкова шум.

Знаеше, че вероятно би трябвало да се засрами заради това, което правеше, и то умишлено. Когато видя първия екипаж да се задава от завоя, най-малкото, което можеше да направи, бе да махне на кочияша си и да затвори вратата.

— Партито на Томпсън явно току-що е свършило — заяви той спокойно на ужасената жена зад гърба му.

Лайън дори се усмихна, чувайки я как се задъха, доволен, че е осъзнала какво се бе случило току-що. Той се облегна на касата на вратата и помаха на удивените пътници на първата карета.

— Добър вечер, Хъдсън, лейди Маргарет — кресна той, напълно необезпокоен, че панталоните му са закопчани само наполовина.

После погледна през рамо към Кристина.

— Лейди Маргарет за малко да изпадне от каретата, любима. Беше се провесила почти цялата през прозореца.

— Лайън, как можа? — попита Кристина, видимо разстроена от поведението му.

— Съдба, мила моя.

— Какво?

Той помаха на още три карети, преди най-после да затвори вратата.

— Това трябва да е достатъчно — отбеляза той по-скоро на себе си, отколкото на пребледнялата жена, която изглеждаше така, сякаш е готова да го убие. — Сега, какво казваше за това дали ще се омъжиш за мен, мила моя?

— Ти си мъж без грам срам — изкрещя тя с все сила.

— Не, Кристина. Аз просто току-що подпечатах съдбата ти, затова отговори. Все още вярваш в съдбата, нали?

— Няма да се омъжа за теб, без значение какъв скандал ще стане.

Ако не беше толкова разярена, сигурно отново щеше да опита да му обясни. Но Лайън й се усмихваше толкова победоносно, такава арогантност блестеше в очите му, че тя реши да запази истината за себе си.

Той накара гнева й да се стопи. Лайън неочаквано я прегърна и я целуна страстно. Когато най-после я пусна, тя беше прекалено слаба, за да протестира.

— Ще се омъжиш за мен.

И тръгна нагоре по стълбите да потърси обувките си.

Тя остана до парапета, наблюдавайки го.

— Мислиш ли, че има значение дали си съсипал репутацията ми, Лайън?

— Добро начало е — отвърна й той. — Спомняш ли си, каквото е писано ще се случи. Думите са твои, Кристина, не мои.

— Ще ти кажа какво ще се случи — изкрещя му тя. — Няма да съм в Англия достатъчно дълго, че да се интересувам от репутацията си. Разбираш ли ме, Лайън? Ще се върна у дома.

Знаеше, че я е чул. Бе изкрещяла достатъчно силно, че стените да потреперят. Лайън бе изчезнал зад ъгъла, но Кристина търпеливо го чакаше да слезе долу. Нямаше да тича отново след него. Не, защото беше сигурна, че ако се изкачи по стълбите, двамата щяха да се озоват отново в леглото. Боговете да са й на помощ, сигурно тя щеше да бъде тази, която щеше да предложи отново да се любят. Лайън просто бе прекалено привлекателен, а тя прекалено слаба, че да се пребори с желанието.

Освен това, тя си напомни, че го мрази. Мъжът имаше морала на гърмяща змия.

Когато слезе по стълбите, той бе напълно облечен. Освен това я игнорираше. Лайън не й проговори, докато каретата му не се върна и от нея не слязоха двама грамадни мъже и една едра прислужница. След това той започна да дава нареждания на персонала си.

Кристина бе разярена от надутия му маниер. Когато инструктира мъжете да се грижат за безопасността й и да не пускат никой в дома й без разрешението му, тя реши да възрази.

Погледът, който й хвърли Лайън, бързо я разубеди. Не беше видяла по-тъмната страна на характера му досега. Той приличаше доста на Черния вълк, докато говори с воините си. Лайън се държеше също толкова студено, решително и доминиращо. Инстинктивно Кристина знаеше, че не бива да спори с него точно сега.

По тази причина реши да го игнорира, точно както той игнорираше нея. Това решение обаче не трая дълго. Кристина гледаше в камината, опитвайки се да се преструва, че младия мъж дори не съществува, когато чу шумно, доста неприлично проклятие. Обърна се точно на време да види как Лайън скача от пейката. Бе седнал на ножа й.

— Получи си заслуженото — промърмори тя, преди мъжът да вземе ножа и да започне да го разглежда.

Тя се опита да го вземе от ръцете му, но Лайън не й позволи.

— Той е мой — обяви тя.

— А ти си моя, малък мой воине — сряза я Лайън. — Признай го сега, Кристина, или, кълна се във Великия дух, ще ти покажа как точно един истински воин използва нож.

Погледите им останаха приковани един в друг за дълга минута.

— Наистина не знаеш какво преследваш, нали? Много добре, Лъв. Засега… докато промениш решението си… аз ще ти принадлежа. Доволен ли си?

Лайън пусна ножа и притисна Кристина в обятията си. След това й показа точно колко е доволен от думите й.

Глава 9

Дневникът на Джесика: 7 септември 1795

„Едуард замина на запад, за да потуши бунтовете там. Когато капитанът на кораба ми дойде за мен, го накарах да ме изчака извън офиса на съпруга ми, докато открадна бижутата. Дори се замислих дали да не оставя бележка на Едуард, но размислих.

Отплавахме веднага, щом се качихме на борда, но не успях да се почувствам в безопасност, преди да изминат два дни от плаването ни. През по-голямата част от времето стоях долу в каютата си, тъй като бяха много болна. Не можех да задържа никаква храна в стомаха си, и вярвах, че вълнението на морето е причината за неудобството ми.

След като мина седмица, най-после разбрах какво ми е. Носех детето на Едуард.

Нека Господ ми прости, Кристина, но аз се молех за смъртта ти.“

Понеделник бе истинско изпитание за търпението на Кристина. Макар че бе протестирала бурно, слугите на Лайън бяха опаковали багажа й и го бяха отнесли в градската му къща.

Кристина постоянно настояваше, че няма да се мести никъде и че когато леля й се върне следващият понеделник, ще се погрижи за всичко. Никой не й обърна грам внимание. Всички следваха нарежданията на своя господар и макар да бяха приятелски настроени, всички до един я съветваха да отправи оплакванията си към маркизът на Лайънууд.

Макар Кристина да не бе виждала Лайън от петък вечерта, неговото присъствие все още се усещаше. Той не й позволи да отиде на бала на Крестън или някъде другаде. Кристина мислеше, че иска да я държи заключена в къщата, за да е сигурен, че тя няма да избяга никъде.

Освен това съществуваше и възможността той просто да опитва за пощади чувствата й. Сигурно не искаше тя да чуе слуховете и шепота на обществото относно връзката й с него. Беше скандал, това бе сигурно, но скандал, който Лайън причини умишлено.

Вероятно той мислеше, че ще се разстрои от начина, по който ще коментират характера й. Все пак тя е неомъжена, Лайън бе почти гол и почти цялото общество стана свидетел на тази сцена. Освен това, скандалът набираше сила. Кристина бе чула Колет, камериерката, изпратена от Лайън да се грижи за нея, да разказва на един от другите слуги за клюките, които бе чула, докато била на пазара по поръчение на готвачката.

До ранният следобед Кристина изпитваше ужасно главоболие. Сякаш всичко й се стовари на главата едновременно, когато случайно забеляза обявата за сватбата й в сутрешният вестник. Лайън бе обявил намерението си да се венчае за принцеса Кристина идната събота.

Колет я забеляза да чете вестника.

— О, милейди, не е ли романтичен начина, по който маркизът отхвърля традициите? Той прави това, което желае, без да се тревожи от хорското мнение.

Кристина хич не смяташе, че е романтично. Искаше й се да се разкрещи. Тя се качи в спалнята си, смятайки, че там ще намери малко спокойствие, но едва бе затворила вратата зад себе си, преди да я прекъснат отново.

В гостната я чакал посетител. След като Лайън бе забранил когото и да е било да я посещава, най-нормалното бе Кристина да реши, че именно той я чака.

Докато стигне до салона, тя бе истински разярена.

— Ако си мислиш, че можеш…

Викът заседна в гърлото й в мига, в който забеляза възрастната жена, настанила се на един от столовете с позлатени облегалки.

— Какво да си мисля, мила моя? — попита жената, изглеждайки объркана.

Кристина веднага се засрами от държанието си. Жената й се усмихна и част от неловкостта изчезна. Кристина прецени, че жената е мила. Около очите и устните й имаше бръчици от смях. Върхът на сивокосата й глава достигаше горния край на облегалката на стола, от което й ставаше ясно, че посетителката е доста висока. Не беше особено привлекателна. Острият й нос заемаше голяма част от лицето й и имаше забележима, макар и тънка ивица косъмчета над горната си устна. Тя беше едра жена с широки рамене.

Вероятно бе на годините на графинята.

— Извинявам се, че ви се разкрещях, мадам, но помислих, че тук ме чака Лайън — обясни тя, правейки лек реверанс.

— Колко смело от твоя страна, дете.

— Смело ли? Не ви разбирам — каза Кристина.

— Да повишите глас на племенника ми. Това доказва, че сте истински смела — обяви жената, кимайки. След това махна на Кристина да седне. — Познавам Лайън, откакто бе малко момченце и никога не съм имала смелостта да му се скарам, камо ли да му се разкрещя. А сега нека се представя — каза тя. — Аз съм лелята на Лайън. Леля Хариет, за да бъдем точни. Аз съм сестра на баща му, и след като скоро ти ще бъдеш новата маркиза на Лайънууд, може да ме наричаш леля Хариет още отсега. Готова ли си вече да дойдеш с мен, Кристина, или имаш нужда от още време, за да се приготвиш? С радост ще те изчакам тук, ако поръчаш да ми направят чаша чай. Боже, днес времето доста се затопли, не мислиш ли? — попита тя.

Кристина не знаеше какво да й отговори. Жената взе малко ветрилце от скута си, отвори го с отработено движение на китката си и го размаха енергично пред лицето си.

Заради напредналите години на жената, за Кристина бе най-естественото нещо да й се подчини. От ранна възраст бе научила, че трябва да уважава старите хора, и когато е възможно, да им се подчинява без възражения. Това бе закона на дакота, закона, по който Кристина бе отгледана.

Кристина сведе глава и каза:

— За мен е чест да се запознаем, лельо Хариет. Ако ми отделиш няколко минути, за да ме изслушаш, бих искала да ти обясня, че е станало ужасно недоразумение.

— Недоразумение ли? — попита Хариет. Гласът й бе изключително весел. Тя посочи с ветрилото си към Кристина. — Мила моя, мога ли да съм напълно откровена с теб? Лайън ми нареди да се погрижа да се настаниш в градската къща на майка му. И двете знаем, че по свой собствен начин той иска да опази чувствата ти. Не изглеждай толкова оклюмала, дете мое. Той ти мисли доброто.

— Да, мадам.

— Искаш ли да се омъжиш за Лайън?

Безцеремонният въпрос изискваше моментален отговор. Жената гледаше напрегнато към Кристина. Приличаше на ястреб, реши младата жена.

— Е, дете?

Кристина реши да й представи много внимателно истината.

— Какво искам да направя и какво трябва да направя са две коренно различни неща. Опитвам се да защитя Лайън от това да направи ужасна грешка, мадам.

— Нима ми казваш, че бракът е грешка? — попита леля Хариет.

— Ако се жени за мен, то да, грешка е — призна Кристина.

— Винаги съм била откровена, Кристина, затова ще те попитам още сега. Обичаш ли племенника ми? — Кристина почувства как се изчервява. Вгледа се в леля Хариет за дълъг миг. — Не е нужно да ми отговаряш, дете. Виждам го.

— Опитвам се да не го обичам — прошепна Кристина.

Леля Хариет отново започна да си вее.

— Определено не разбирам това. Не, не го разбирам. Лайън ми каза, че едва наскоро си научила езика ни и че не говориш особено смислено. Не се изчервявай, Кристина, това не е критика. Имаш ли представа колко невероятно е това, че този съюз ще се основава на любов?

— Когато за пръв път срещнах Лайън, помислих, че ни е писано да бъдем заедно… за малко. Да — каза тя, щом леля Хариет я изгледа удивено, — вярвах, че това е съдбата ни.

— Съдба ли? — усмихна се леля Хариет. — Колко романтично, Кристина. Вярвам, че ти си точно това, от което се нуждае моят племенник. През повечето време той е толкова напрегнат и ядосан. Моля те, обаче, обясни ми какво искаше да кажеш с това, че ще сте заедно само за малко. Мислиш ли, че ще го разлюбиш толкова бързо? Малко е повърхностно, не мислиш ли?

Кристина не бе сигурна какво има предвид жената.

— Лайън иска да се ожени за принцеса. А аз искам да се прибера у дома. Толкова е просто.

По обърканото изражение на леля Хариет, пролича, че за нея никак не е просто.

— Тогава Лайън ще дойде с теб в дома ти — обяви леля Хариет. — Сигурна съм, че той ще иска да посети родната ти земя.

Абсурдното предложение накара Кристина да се усмихне.

— Виждаш ли? Притеснението ти изчезна — каза леля Хариет. — Естествено, че Лайън ще те води у дома да посещаваш близките си.

Кристина знаеше, че е безполезно да спори с милата жена, която имаше своите очаквания, и щеше да е грубо да се възпротиви открито срещу нея. След като нареди да донесат напитки, Кристина прекара следващият час, слушайки как леля Хариет разказва забавни истории за семейството си.

Научи, че бащата на Лайън бе умрял в съня си. Лайън бил на училище, когато се случила трагедията, и Кристина веднага се почувства натъжена заради Лайън, който не е бил до баща си в този момент. Освен това научи, че първата жена на Лайън, Лети, бе умряла по време на раждане. Историята бе толкова тъжна, че предизвика сълзи в очите на Кристина.

И след като измина един час, Кристина отиде заедно с леля Хариет в дома на майка му.

Вече бе влизала в красивия дом, когато дойде на гости на лейди Диана, и по тази причина видът на всичкият този лукс не й отне дъха.

Преддверието бе осветено от десетки свещи. Отляво бе приемната. Само тя бе поне три пъти по-голяма от всички други приемни, които Кристина бе виждала. Отдясно бе трапезарията. Огромна дълга маса заемаше голяма част от помещението, полирана толкова добре, че човек би могъл да се огледа в повърхността й. От двете страни на масата бяха наредени по шестнадесет стола.

Поради това Кристина предположи, че и други роднини живеят в дома на майка му. Лайън се бе погрижил добре за семейството си. Наоколо се разхождаха слуги, които разнасяха какво ли не. Леля Хариет й бе казала, че Лайън плаща за всичко.

Лейди Диана се спусна по стълбището, за да посрещне Кристина.

— Лайън те чака горе в библиотеката — обяви тя, хващайки ръката на Кристина. — О, изглеждаш прелестно в розово, Кристина. Толкова нежен цвят — добави тя. — Как ми се иска да имах деликатна структура като теб. Като застана до теб, се чувствам като слон.

Диана продължи да си бърбори, затова Кристина реши, че не се очаква от нея да й отговори.

Лейди Диана я отведе нагоре по стълбите и в библиотеката. Беше светла, приветлива стая, но само това успя да види Кристина, щом влезе вътре. След това Лайън плени цялото й внимание. Той стоеше пред прозореца с гръб към нея. Вълна от гняв премина през тялото й. Кристина изведнъж бе разярена от високопарният му маниер, с който превземаше живота й. Знаеше, че ще му се разкрещи. Желанието за това караше гърлото й да се свива.

Тя обаче потискаше това свое намерение заради сестра му и едва успя да се усмихне, когато каза:

— Лейди Диана? Мога ли да остана за малко насаме с брат ви?

— О, наистина не знам дали е добра идея. Леля Хариет каза, че не бива да те оставяме сама с него нито за миг. Чула е слухове — прошепна Диана към Кристина. — Но тя все още е долу, и ако ми дадеш обещанието си, че ще е само за няколко минути, никой няма да…

— Диана, затвори вратата след себе си.

Лайън се обърна към тях. Гледаше към Кристина, когато даде нареждането на сестра си.

Кристина задържа погледа му. Нямаше да му позволи да я плаши. И определено нямаше да губи време в това да забелязва колко красив изглежда днес. Носеше тъмносин жакет. Кройката караше раменете му да изглеждат още по-широки, отколкото ги помнеше.

Кристина изведнъж осъзна, че той й се мръщи. Той й бе ядосан. Това осъзнаване хич не й допадна. Кристина бе толкова удивена, че не можеше да говори. Как смееше да й бъде ядосан? Той бе този, който причиняваше всичките им проблеми.

— Разбрах, че си приела поканата на барон Торп да те придружи на партито на Уестли, Кристина. Вярно ли е?

— От къде си чул това? — попита го тя.

— Вярно ли е?

Той не повиши глас, но тона му бе твърд като скала.

— Да, Лайън, съгласих се с поканата на барона. Той ме попита преди седмица. Щяхме да ходим на градинското парти на Уестли, каквото и да значи градинско парти, и не ме е грижа ядосан ли си, или не. Вече ще е много грубо от моя страна да отклоня поканата му. Дала съм дума.

— Няма да ходиш никъде, освен ако не си до мен, Кристина — каза Лайън. Той си пое дълбоко дъх, преди да продължи: — Една жена не може да придружава мъж, когато смята да се омъжи за друг. За мен е очевидно, че не разбираш добре ситуацията, в която се намираме, любима. Ще се венчаем в събота, и проклет да съм, ако позволя друг мъж да те отведе където й да е било в деня преди сватбата ни.

Лайън бе опитал да сдържи темперамента си, но докато приключи с речта си, вече крещеше.

— Няма да се омъжа за теб — кресна му Кристина, имитирайки тона му. — Не, няма да се венчаем. Не виждаш ли, че се опитвам да те защитя? Не знаеш нищо за мен. Искаш принцеса, за бога.

— Кристина, ако не започнеш да говориш смислено…

Неочаквано Лайън се раздвижи и я стисна в обятията си, преди да е успяла да отстъпи назад. Кристина не се опита да се бори с него.

— Ако не беше толкова упорит, Лайън, щеше да осъзнаеш, че съм права. Трябва да намеря някой друг. Ако Торп не се съгласи с моето предложение, мога да се обърна към друг. Дори и към Спликлър.

Той трябваше да си наложи да поеме дълбоко дъх.

— Слушай ме внимателно, Кристина. Никой друг мъж няма да те докосне, освен аз. Спликлър няма да може да ходи цял месец, и ако се наложи, същото ще се случи и с Торп. Повярвай ми, като ти казвам, че всеки мъж, който се опита да застане между нас, ще се сблъска с няколко доста неприятни изненади.

— Не би посмял. Ти си маркиз. Не може просто така да заплашваш хората. Защо Спликлър не може да ходи? — попита тя изведнъж. — Много добре си спомням, че Рон затръшна вратата, удряйки носа му. Преувеличаваш. Не би посмял да…

— О, но ще го направя.

— Смееш да ми се усмихваш, докато правиш толкова скверни забележки?

— Смея да правя това, което пожелая, Кристина. — Той потърка с палец устните й и на Кристина й се прииска да го захапе.

Вместо това отпусна примирено рамене. Всичко, което трябваше да направи този мъж, бе да я докосне и мислите й излитаха през прозореца. Боговете да са й на помощ, можеше да почувства предателските тръпки на желанието в корема си.

Позволи му да я целуне, дори отвори уста, за да приветства езика му, позволявайки му да накара гнева й да се изпари.

Лайън не спря нежната си атака, докато Кристина не започна да му отвръща с равна на неговата страст. В мига, в който тя обви ръце около раменете му, той я пусна.

— Единственото време, в което си честна с мен, е, когато те целувам, Кристина. И засега това е повече от достатъчно.

Кристина отпусна глава на гърдите му.

— Няма да ти дам сърцето си, Лайън. Няма да те обичам.

Той потърка брадичка на главата й.

— Напротив, ще го направиш, скъпа.

— Много си сигурен в себе си — промърмори тя.

— Ти ми се отдаде, Кристина. Разбира се, че съм сигурен.

Шумно тропане на вратата ги прекъсна.

— Лайън, пусни девойчето на мига. Чу ли ме?

Въпроса бе ненужен. Леля Хариет крещеше достатъчно силно, че да я чуят и съседите.

— Откъде знае, че си ме прегърнал, Лайън? Нима тя има „погледа“? — попита Кристина с глас, пълен със страхопочитание.

— Какво? — попита Лайън.

— Отвори вратата. Веднага.

— „Поглед“, Лайън — прошепна Кристина измежду ударите на леля Хариет по вратата. — Тя може да вижда през вратата.

Лайън се засмя. Боботещия звук накара ушите й да писнат.

— Не, любов моя. Леля ми Хариет просто ме познава твърде добре. Тя просто предполага, че те прегръщам.

Годеницата му изглеждаше разочарована. Когато леля Хариет отново им изкрещя, Кристина се обърна, за да отиде към вратата.

— Ако ми обещаеш нещо, ще се венчая за теб в събота — каза тя.

Лайън поклати глава. Мъничката му любима бе толкова невинна, че не разбираше. С обещание или не, той щеше да се ожени за нея.

— Е? — попита го тя.

— Какво искаш да ти обещая?

Кристина погледна към него и видя, че Лайън е скръстил ръце на гърдите си, чакайки я. Беше се концентрирал върху нея.

— Първо, трябва да ми обещаеш, че ще ми позволиш да си отида у дома, когато задачата ми тук свърши. И второ, трябва да ми обещаеш да не се влюбваш в мен.

— Първо, Кристина, няма да ходиш никъде. Бракът е за цял живот. Набий този факт в малката си главица. Второ, нямам ни най-малка идея защо не искаш да се влюбвам в теб, но ще се опитам да ти угодя.

— Знаех, че ще ти е трудно. Знаех си — промърмори Кристина.

Неочаквано вратата се отвори.

— Защо не ми казахте, че вратата не е заключена? — поиска да узнае леля Хариет. — Кристина, изгладихте ли недоразумението, за което ми сподели? — попита тя.

— Реших да се омъжа за Лайън за малко.

— За много — промърмори Лайън. Жената бе объркваща като плътна мъгла. На Лайън му се прииска да я разтърси.

— Добре. Сега, ела с мен, Кристина, ще ти покажа стаята ти. Точно до моята е — добави тя, поглеждайки многозначително към Лайън. — Няма да има никакви нощни срещи насаме, докато аз съм тук.

— Ще дойде след минута — каза Лайън. — Кристина, преди да излезеш, искам да ми отговориш на един въпрос.

— Ще изчакам пред вратата — обяви леля Хариет, преди да излезе.

— Какво искаш да питаш? — попита Кристина.

— Смяташ ли да промениш мнението си преди събота? Налага ли ми се да те заключа вкъщи преди церемонията?

— Усмихваш се, сякаш ти се иска да направиш точно това — обяви Кристина. — Не, няма да променя решението си. Ще съжаляваш за това, Лайън — добави тя със съчувствие, — аз не съм тази, за която ме мислиш.

— Знам много добре какво ще получа — каза Лайън, опитвайки се да не се засмее. Тя го погледна лошо, казвайки му без думи, че го съжалява. — Омъжваш се за мен, защото осъзна колко добър любовник съм — обяви той.

Беше арогантно деклариране от негова страна и той не си помисли, че би му отговорила.

— Не. — Кристина отвори вратата, усмихна се на леля Хариет и се обърна към Лайън. — Искаш ли истината, Лайън?

— Това ще е приятно разнообразие — сухо заяви Лайън.

— Пред милата ти леля Хариет? — попита тя, усмихвайки се бързо на смутената жена.

Леля Хариет въздъхна и затвори отново вратата. Кристина я чу да мърмори, че има нужда от ветрилото си, когато затръшна вратата пред лицето й, но не разбра какво точно има предвид старата жена.

— Отговори ми, Кристина, каква е цялата ти истина?

Нетърпението му я подразни.

— Много добре. Омъжвам се за теб заради начина, по който се справи с похитителите ми.

— Какво общо има това с брака? — попита той.

— О, всичко.

— Кристина, веднъж в живота си може ли да говориш смислено? — попита той.

Тя осъзна, че просто отново трябва да го излъже. Истината в повечето случаи беше по-разстройваща, по-сложна, отколкото измислицата. И все пак бе прекалено късно да измисли нова лъжа. Лайън изглеждаше разтревожен.

— Опитвам се да говоря смислено. Лайън, макар битката да не бе кой знае колко голяма, ти се бори като воин.

— И?

— За мен това е напълно ясно.

— Кристина — ниско изръмжа той.

— Не си мъж, който някой би могъл лесно да убие. Ето това, е цялата истина. Доволен ли си?

Лайън кимна, създавайки впечатлението, че разбира за какво му говори. Той осъзна, че вече каквото и да му кажеше тази жена в бъдеще, нямаше да може да го изненада и обърка. Току-що бе достигнал лимита си. Един мъж не можеше да приеме повече изненади.

След това се опита да намести новото парче от пъзела, което току-що му подаде тя.

— Нима ми казваш, че щом се венчаем, ще се опиташ да ме убиеш, но тъй като мога да се защитя, няма да успееш да изпълниш намерението си? И по тази причина ще се омъжиш за мен?

Наложи му се да поклати глава, като приключи с нелогичното си заключение.

— Разбира се, че не — отговори Кристина. — Не те ли е срам да си помислиш, че бих те наранила. Какъв покварен ум имаш само, Лайън.

— Добре — каза той и скръсти ръце над себе си. — Извинявам се, че направих толкова необичайно предположение.

Кристина го изгледа подозрително.

— Е, надявам се, да е така — промърмори тя. — Приемам извинението ти — добави неохотно. — Изглеждаш достатъчно разкаян, че да повярвам на думите ти.

Лайън се зарече пред себе си, че няма да изгуби търпение. Но не бе сигурен дали няма да загуби ума си. Кристина казваше неща, които тотално го объркваха. Господ да му е на помощ, щеше да получи точен отговор от нея, без значение колко време ще му отнеме.

— Кристина — започна той, умишлено горейки тихо и бавно, все едно има вземане-даване с дете, — след като си разбрала, че не съм лесен за убиване, и аз оценявам вярата ти в способностите ми, случайно да знаеш кой би опитал?

— Да опита какво?

— Да ме убие.

Този мъж наистина трябваше да се научи да сдържа темперамента си, помисли си Кристина, която бе отворила вратата миг преди да чуе въпроса му. Усмихна се на леля Хариет, горката жена имаше намерението да каже нещо, но вратата отново се затръшна пред лицето й.

— Баща ми. Той се връща в Англия. Ще се опита да ме убие. Докато съм тук, обещавам, че ще те защитавам, Лайън. А когато си замина, той ще те остави на мира.

— Кристина, ако той те убие, защо мислиш, че ще ме защитиш?

— О, той първо ще опита да убие теб. Това ще е единственият начин да се добере до мен — отвърна тя. — Ти си мъж със силно развито чувство за собственост. Да, такъв си — добави тя, виждайки го, че се кани да й възрази. — Ти ще ме пазиш.

Изведнъж Лайън се почувства невероятно доволен от думите й, но нямаше идея защо. Нима току-що му бе направила комплимент? Не беше сигурен. Реши да се убеди.

— Значи ми се доверяваш — обяви той.

Тя го изгледа удивена.

— Да се доверя на бял мъж? Никога!

Кристина побърза да излезе от стаята и да успокои леля Хариет. Което си бе доста трудна задача, имайки предвид факта, че ума й все още бе зает с възмутителното заключение на Лайън. Да му се доверява? Как, за бога, бе стигнал до това толкова нелепо заключение?

— Крайно време беше, млада госпожице. Човек може да остарее, докато те чака.

— Лельо Хариет оценявам търпението ти. Беше толкова права. Разговора с Лайън успокои тревогите му. Сега би ли ми показала стаята, в която ще отседна? Бих искала да помогна на прислужницата да разопакова дрехите ми. Мислиш ли, че тук ще се намери стая за леля ми, когато се върне в Лондон следващата седмица? Графинята ще бъде много разочарована, когато научи, че съм се преместила.

Блъфът й свърши работа. Леля Хариет веднага изгуби раздразненото си изражение. Беше решена да смени темата на разговора им.

— Разбира се, че бях права. Ела сега с мен. Знаеш ли, че Диана е поканила гости този следобед? Доста от тях вече пристигнаха. Всички са страшно нетърпеливи да се запознаят с теб, Кристина.

Вратата заглуши останалата част от ентусиазираното бръщолевене на леля Хариет.

Лайън се върна, заставайки отново пред прозореца. Забеляза сбирката долу в градината, но бързо успя да прогони гостите от ума си.

Пъзелът вече започваше да става по-разбираем. Лайън си припомни новите факти и сметна, че са истина. Кристина вярваше, че баща й се връща в Англия.

За да я убие.

Изплашеният поглед в очите й, треперещият й глас, му показаха, че поне веднъж тя бе напълно искрена с него. Обаче знаеше много повече от това, което му бе споделила. Лайън реши, че единствената причина да му признае всичко това, е да го предупреди, че трябва да се подготви да се защитава.

Тя се опитваше да го защити. Не знаеше дали да се чувства обиден или щастлив. Тя разчиташе на честта му. И бе права. Той бе собственически настроен. Кристина му принадлежеше и той нямаше да позволи на никой да я нарани. Щеше да им се наложи първо да го убият, за да се доберат до нея.

Но как бе направила такова заключение относно баща си? Спомни си колко категоричен бе сър Рейнолдс, когато му каза, че Кристина никога не е срещала баща си.

Нищо от това нямаше смисъл, освен ако майката на Кристина не бе живяла по-дълго, отколкото всички вярваха и бе накарала дъщеря й да се страхува от баща си… а може би този страх бе породен от някой друг.

Кой бе отгледал Кристина? Със сигурност не бяха Съмъртън, помисли си Лайън с усмивка. Каква малка лъжкиня бе тя. Макар че би трябвало да е бесен заради лъжата й, той всъщност бе развеселен. Явно бе измислила тази лъжа само за да го успокои.

Колко по-лесно щеше да бъде, ако му разкажеше цялата истина. Кристина обаче нямаше да го стори, поне вече разбираше причината за това. Тя не му вярваше.

Не, поправи се той, тя не вярваше на белите мъже.

Искаше да каже, англичани, нали? Или може би не?

Ключът към разплитането на тази загадка бе в ръцете на мисионера. Лайън знаеше, че трябва да бъде търпелив. Брайън му бе изпратил бележка, казвайки му, че Майк си е спомнил името на мъжа. Казваше се Клод Девънроу.

Лайън веднага изпрати двама от най-верните си мъже да търсят Девънроу. Макар да знаеше, че мисионера е казал на Майк, че ще спре в Англия на връщане от Франция, за да се види с Кристина, Лайън нямаше намерение да остави всичко на случайността. Съществуваше възможността Девънроу да промени решението си или пък Майк да не го е разбрал правилно.

Не, Лайън нямаше да поема никакви рискове. Изведнъж бе станало жизненоважно да се срещне с мисионера колкото се може по-скоро. Обаче причините му да разкрие миналото на Кристина се бяха променили. Някакво чувство на тревога се бе загнездило в ума му. Тя беше в опасност. Не бе сигурен дали точно баща й е истинската заплаха, но инстинктите му казваха да бъде нащрек. Нуждата да защити Кристина сякаш го бе обладала. Много отдавна Лайън бе научил да се доверява на инстинктите си. Белегът на челото му бе резултат от глупостта му да не се вслуша в предупреждението на инстинкта си.

Лайън се надяваше, че мисионерът ще може да хвърли светлина над някои от въпросите, които го тревожеха, че ще може да му каже достатъчно за миналото на Кристина, за да може да я защити. Лайън вече бе направил някои заключения. От коментарите й до момента бе решил, че вероятно е била отгледана от онези смели жени, живеещи далеч от цивилизацията. Дори можеше да си представи Кристина да живее в някоя малка колиба в пустошта на колониите. Това щеше да обясни факта, че й харесваше да се разхожда боса, любовта й към природата, това, че е чувала рева на планинските лъвове и дори обясняваше къде може да е видяла бизон.

Да, това негово заключение обясняваше доста неща, но Лайън не смяташе да се придържа плътно към него, докато не получи потвърждение от Девънроу.

Лайън изпусна една дълга изморена въздишка. Беше доволен, че засега бе сторил всичко, което бе по силите му. Но ума му се връщаше отново и отново към една тревожна мисъл.

Кристина настояваше, че ще се прибере у дома.

Лайън се закле, че ще намери причина, която да я накара да поиска да остане.

Шумно почукване на вратата прекъсна мислите му.

— Имаш ли време за нас, Лайън? — попита Рон от вратата. — Боже, мръщиш се като демон — заяви той с весел глас. — Не му позволявай да те стряска, Андрю — каза той на младият мъж до себе си. — Лайън винаги е в лошо настроение. Имал си още един объркващ разговор с Кристина, нали? — попита той приветливо. Когато Лайън кимна, Рон се изкиска. — Андрю все още не се е запознал с твоята любима, Лайън. Реших, че ти би искал да му я представиш.

— Радвам се да те видя отново, Андрю — каза Лайън, опитвайки се да звучи така, сякаш наистина го мислеше. Не искаше да го прекъсват, но не желаеше и да бъде груб, затова погледна накриво Рон, казвайки му без думи какво мисли.

Приятелят му се бе съсредоточил върху ръкава на сакото си, вероятно опитвайки се да скрие превръзката си, реши Лайън. Рон не биваше още да излиза от дома си. Ако бяха сами, Лайън щеше да му посочи този факт, но реши, че Рон нарочно е довел Андрю със себе си в библиотеката му, за да избегне конфронтацията по този въпрос.

— Дамите са навън в градината — каза Рон, правейки се, че не забелязва ядосания поглед, който му хвърли Лайън. Той застана пред прозореца до приятеля си и махна на Андрю да го последва.

Андрю заобиколи отдалече Лайън, заставайки до Рон. Лицето му бе червено и изглеждаше малко изплашен.

— Може би е най-добре да слезем отново долу — каза той заеквайки. — Прекъснахме маркиза — добави шепнешком към Рон.

— Кристина е ето там, Андрю — оповести Рон, правейки се, че не чул коментара му. — Стои между две други дами пред живият плет. Не познавам хубавицата, която стои до нея — каза Рон. — Знаеш ли коя е другата блондинка, Лайън?

Лайън погледна надолу към навалицата в задния двор. Очевидно сестра му бе поканила половината общество на следобедното си парти.

Забеляза Кристина почти на мига. Видя му се объркана от цялото внимание, което получаваше. Изглежда всички жени й говореха в един глас.

Тогава един джентълмен запя някаква балада. Всички на момента се обърнаха към него. Вратите на музикалната стая бяха отворени и някой му акомпанираше на спинет.

Кристина обичаше музиката, това бе очевидно за Лайън. Начина, по който полите й се полюшваха около глезените й, бе индикация, че песента й допада. Бедрата й правеха леки, въртеливи движения, следвайки ритъма.

Тя бе толкова омагьосваща. Доволната й усмивка накара Лайън да се почувства отново цял. Кристина изглеждаше като омагьосана. Лайън я гледаше как се пресегна и откъсна едно листо от живият плет, след което започна да го върти между пръстите си, продължавайки да се поклаща леко в ритъма на музиката.

Лайън реши, че тя дори не осъзнава какво прави. Погледът й бе насочен към младежа, който пееше, движенията й бяха спокойни, неприкрити.

Освен това Лайън знаеше, че тя няма представа, че я наблюдават. В противен случай нямаше да изяде листото, нито да посегне за второ.

— Сър, коя от всички е принцеса Кристина? — попита Андрю, обръщайки се към Лайън, точно когато Рон се задави от смях.

Очевидно Рон също наблюдаваше Кристина.

— Сър?

— Русокосата — промърмори Лайън, поклащайки глава. Наблюдаваше с нарастващо удивление как Кристина пъха поредното листо в устата си.

— Коя от всички? — настоя Андрю.

— Онази, която яде живия плет.

Глава 10

Дневникът на Джесика: 1 октомври 1795

„Татко бе невероятно щастлив да ме види. Смяташе, че Едуард ми е позволил да го посетя и няколко дни не му казах истината. Бях прекалено изтощена от пътуването и знаех, че трябва да възвърна силите си, преди да му разкажа за всичко, което ми се бе случило.

Татко ме влудяваше. Идваше в стаята ми, сядаше до леглото ми и говореше само и единствено за Едуард. Постоянно повтаряше, че не съм можела да осъзная каква щастливка съм да се оженя за толкова добър мъж.

Когато не можех да понеса да го слушам повече, избухнах в сълзи. Историята излезе през устните ми като несвързано бръщолевене. Спомням си, че крещях на баща си. Той реши, че съм си загубила ума и съчинявам лъжи за съпругът си.

Опитах отново да говоря с него. Но той бе решил да бъде на страната на Едуард. Тогава чух от един слуга, че е изпратил вест на Едуард да дойде и да ме прибере.

В отчаянието си, написах всичко, което бях преживяла в писмо, като не споменах само, че нося внука му. Оставих писмото в сандъка със зимните дрехи на баща ми, надявайки се, че той няма да го намери, докато не минат няколко месеца.

Ако му бях признала за теб, Кристина, той щеше да реши, че деликатното ми състояние е причината за обвиненията ми.

Започнах да правя планове да отида при сестра си, Патрисия. Тя живееше със съпруга си в колониите. Не посмях да взема камъните със себе си. Патрисия беше като хрътка, щеше да ги намери. Откакто я помнех, винаги е била любопитна, дори четеше всичките ми писма. Не, не можех да рискувам да взема скъпоценностите със себе си. Бяха прекалено важни. Взех ги с намерението да ги върна на изстрадалия народ в кралството на Едуард. Той ги бе ограбил и аз смятах да въздам справедливост.

Скрих бижутата в кутия, след това изчаках да се стъмни и отидох в градината. Зарових я в лехата с цветя, Кристина.

Погледни под кървавите рози. Ще намериш кутията там.“

Булката бе изнервена през цялото време на дългата венчална церемония. Лайън стоеше до нея, държейки ръката й в здрава хватка, за да не й позволи да помръдне… или да избяга.

Той се усмихваше толкова широко, че тя дори си помисли, че може да си е изгубил ума. Да, той истински се наслаждаваше на себе си. Ако по природа Кристина бе надарена с подозрителна натура, сега би си помислила, че страха й бе истинската причина за щастието му.

Настроението му значително се помрачи, когато тя отказа да повтори клетвата „докато смъртта ни раздели“. Когато обаче осъзна, че свещеникът с лилавата шапка на главата няма да продължи, докато не чуе думите, и след като Лайън започна да стиска силно ръката й, тя най-после прошепна думите, които искаха от нея.

Позволи на Лайън да види гнева й, задето я е накарал да лъже светия човек, но той изглежда не се притесни от смръщеното й изражение. Намигна й леко и на лицето му цъфна ленива усмивка. Не, въобще не се разтревожи заради гнева й.

Мъжът просто бе прекалено голям диктатор.

Воините обичаха да става винаги на тяхното, Кристина го знаеше. Някои повече от други. Все пак той беше лъв и току-що бе пленил своята лъвица.

Когато напуснаха църквата, Кристина се облегна на ръката му. Тревожеше се заради роклята си, убедена, че дори малко необмислено движение ще разкъса деликатната дантела на деколтето и ръкавите й. Леля Хариет я изненада, като сама се зае с роклята, ангажирайки три прислужници, които да я шият денонощно, за да е готова навреме за събитието и да бъде направена точно така, както я искаше.

Роклята бе много красива и все пак непрактична. Лейди Диана й бе казала, че ще носи роклята само веднъж, а после трябва да я прибере.

За Кристина това бе такова разточителство. Дори спомена този факт пред съпруга си, но той само се засмя, стисна ръката й и й каза да не се тревожи. Имал достатъчно пари, че да й прави такава рокля всеки ден до края на живота й.

— Защо всички ни крещят? — попита Кристина. Тя стоеше на най-горното стъпало пред вратите на църквата заедно с Лайън. Пред тях имаше огромна тълпа хора, които никога не бе виждала, и вдигаха толкова шум, че едва успя да чуе отговора на Лайън.

— Приветстват ни, любима, не ни крещят. — Той се наведе и я целуна по челото, а приветствията на мига станаха по-шумни. — Радват се за нас.

Кристина погледна към него, за да му каже, че не разбира защо някакви непознати ще се радват за тях, но нежното изражение на лицето му я накара да забрави всичките си мисли, да забрави тълпата и шума. Тя инстинктивно се облегна на него. Лайън обви ръце около талията й. Явно разбираше колко много се нуждае от докосването му точно в този момент.

Тя спря да трепери.

— Беше прекрасна церемония — обяви леля Хариет точно зад Кристина. — Лайън, отведи я в каретата. Кристина, да не забравиш да помахаш на гостите. Сватбата ви ще е събитието на сезона. Усмихни се, Кристина. Ти си новата маркиза на Лайънууд.

Лайън пусна съпругата си с нежелание. Леля Хариет бе хванала ръката на Кристина и се опитваше да я насочва надолу по стълбите. Лайън знаеше, че леля му ще направи това, което е решила, дори това да значеше да започне война.

Кристина отново изглеждаше объркана. Нищо чудно, помисли си Лайън. Леля му кръжеше около тях като граблива птица над плячката си. Освен това бе облечена като птица — беше се нагласила в рокля в светложълт бонбонен цвят, и не спираше да вее лимоненожълтото си ветрило пред лицето на Кристина, докато й даваше нареждания.

Диана стоеше зад Кристина, опитвайки се да подреди дългия шлейф на сватбената рокля. Кристина се обърна назад, усмихна се на малката сестра на Лайън и след това отново погледна към тълпата.

Лайън пое ръката й и я поведе към каретата. Кристина постоянно си напомняше инструкциите на леля Хариет. Помаха на всички непознати, наредени по улицата.

— Жалко, че майка ти не успя да присъства на церемонията — прошепна тя на Лайън, когато потеглиха. — И моята леля Патрисия ще бъде ядосана — добави тя. — Наистина трябваше да я изчакаме да се върне от провинцията, Лайън.

— Ядосана, защото е изпуснала сватбата ти, или ядосана, защото се венча за мен? — попита той, а в гласа му нямаше и помен от веселие.

— Страхувам се, че ще е ядосана поради двете причини — отвърна Кристина. — Лайън, надявам се, че ще се държиш добре с нея, когато дойде да живее с нас.

— Ти да не си се побъркала? Графинята няма да живее с нас, Кристина — каза той. Гласът му бе станал изключително остър. Той си пое дълбоко дъх, преди да каже: — Ще говорим за леля ти по-късно. Съгласна ли си?

— Както желаеш — отвърна Кристина. Беше объркана от начина, по който настроението му се смени, но реши да не го разпитва. По-късно щяха да се изяснят.

Приемът бе планиран набързо, но резултатите бяха повече от задоволителни. Стаите бяха осветени от стотици свещи, по масите имаше наредени свежи цветя, слуги, облечени в официални черни ливреи, обикаляха между гостите със сребърни подноси с напитки. Гостите се разхождаха из градините зад къщата, а навалицата, както я нарече леля Хариет, бе толкова голяма, че нямаше никакво съмнение, че приемът бе пожънал пълен успех.

Лайън отведе Кристина на горния етаж, за да се запознае с майка му. Не беше особено приятна първа среща. Майката на Лайън дори не я погледна. Даде благословията си на Лайън и започна да говори за другият си син, Джеймс. Лайън измъкна Кристина от мрачната стая на майка му по средата на една от историите й. Той се бе намръщил, но щом вратата се затвори зад тях, усмивката бавно се върна на лицето му.

Кристина реши, че трябва да говори с Лайън за майка му при първият удобен случай. Каза си, че той е занемарил отношението си към нея, и реши, че вероятно той не знае какъв е неговият синовен дълг. Да, щеше да говори с него и да му покаже правилния път.

— Не се мръщи, Кристина — каза Лайън, докато слизаха отново надолу. — Майка ми е добре.

— Ще е по-добре, когато дойде да живее с нас — отбеляза тя. — Аз ще се погрижа за това.

— Какво?

Ужасеният му вик привлече няколко любопитни погледа към тях. Кристина се усмихна на съпруга си.

— Ще говорим за това по-късно, Лайън — каза му тя. — Все пак това е сватбеният ни ден и точно днес не бива да се караме. О, виждаш ли Рон, застанал е до сестра ти? Виждаш ли само как гледа младите мъже, които се опитват да привлекат вниманието й?

— Виждаш само това, което искаш да видиш — каза й Лайън. Щом влязоха в залата, той я притисна към себе си, защитавайки я като истински воин, докато гостите им ги обграждаха.

— Не, Лайън — възрази му тя измежду поздравите, — ти си този, който вижда само това, което иска да види — обясни тя. — Искаше да се ожениш за принцеса, нали?

Сега пък какво, за бога, имаше предвид с тези думи? Лайън тъкмо щеше да я попита, когато следващия й въпрос привлече вниманието му.

— Кой е този срамежлив джентълмен, който наднича иззад ъгъла, Лайън? Изглежда така, сякаш не е сигурен дали да влезе, или не.

Лайън се обърна и видя приятеля си Брайън. Привлече вниманието му и му махна да дойде при тях.

— Брайън, радвам се, че успя да дойдеш. Това е жена ми Кристина — добави той. — Мила моя, запознай се с Брайън. Той е собственик на таверната „Черния Брайън“ в другия край на града.

Кристина направи реверанс, след което се пресегна и стисна ръката на плахия мъж. Той й предложи лявата си ръка, искайки да й спести неудобството от гледката на липсващата му дясна длан, но Кристина обви пръсти около осеяната с белези китка и се усмихна толкова мило на Брайън, че мъжът едва успя да си поеме дъх.

— За мен е чест да се запознаем, Черен Брайън — обяви тя. — Слушала съм много за вас, сър. Историите за смелостта ви са много интересни.

Лайън веднага се подразни.

— Скъпа моя, не съм ти разказвал нищо за Брайън — отбеляза той.

Брайън се изчерви. Никога толкова изтънчена дама не му бе обръщала внимание. Той подръпна вратовръзката си, разваляйки възела, за който бе прекарал часове в опити да го направи перфектен.

— Определено бих искал да знам къде сте чула името ми — каза той.

— О, Рон ми разказа всичко за вас — отвърна тя с усмивка. — Също така ми каза, че следващият петък вечер ще дадете на Лайън задната си стаичка за една игра на карти.

Брайън кимна. Лайън се намръщи.

— Рон говори прекалено много — промърмори той.

— Това ли е дамата, за която Майк ни разказваше истории, Лайън? — попита Брайън. — Не, не може да е тя. Тя не изглежда достатъчно силна, че да хвърли мъж…

Брайън най-после забеляза, че Лайън поклаща глава и веднага млъкна.

— Кой е Майк? — поинтересува се Кристина.

— Моряк, който от време на време изпълнява заръките ми — отвърна Брайън. Лицето му се озари от нова усмивка. — Той разказва най-невероятни истории…

— Брайън, иди си вземи нещо за ядене — нареди му Лайън. — А, ето го и Рон. Рон? Отведи Брайън в трапезарията.

Кристина зачака да остане насаме с Лайън, за да го попита защо изведнъж стана толкова раздразнен.

— Аз ли казах нещо, което те разстрои?

Лайън поклати глава.

— Вече не мога да понасям тази тълпа. Нека да тръгваме. Искам да остана насаме с теб.

— Сега ли?

— Сега — обяви той. За да й покаже, че наистина мисли това, което казва, той я хвана здраво за ръката и я поведе към входната врата.

Леля Хариет спря пред тях на най-долното стъпало.

Кристина бе достатъчно честна да изглежда разкаяна. Лайън, обаче, изглеждаше раздразнен.

Хариет не мръдна от мястото си. На Лайън му заприлича на центурион, сложила ръце на кръста и с изпъчени напред гърди като солидна броня.

Неочаквано на лицето й грейна усмивка.

— Наредих да отнесат багажа на Кристина в каретата ти, Лайън. Издържа час повече, отколкото очаквах.

Леля Хариет прегърна топло Кристина и я пусна.

— Бъди нежен тази нощ — нареди тя на Лайън.

— Ще бъда — обеща Кристина.

Лайън и леля му я изгледаха удивено.

— Тя говореше на мен, Кристина — сухо й заяви Лайън.

— Само не бива да забравяш, че Лайън вече е твой съпруг, мила моя — зачервено й каза леля Хариет. — Щом си напомняш това, няма да има от какво да се боиш.

Кристина нямаше ни най-малка идея какво се опитваше да й кажа жената. Тя продължаваше да я гледа и да кима знаещо с глава, а погледът й както винаги бе остър като на орел.

Неочаквано Лайън я вдигна на ръце, внесе я в каретата и я постави в скута си. Кристина обви ръце около тила на съпруга си, отпусна глава на рамото му и въздъхна доволно.

Той се усмихна над главата й.

Никой от тях не каза и дума, докато пътуваха. Просто се прегръщаха и се наслаждаваха на блажната тишина.

Кристина не знаеше накъде отиват, но не я бе грижа особено за това. Най-после бяха сами и само това имаше значение за нея.

— Кристина, изглежда днес не се боиш от тясното пространство в каретата — отбеляза Лайън. Той потърка гальовно брадичка в челото й. — Преодоля ли страха си?

— Не мисля, че съм — отвърна Кристина. — Но когато ме държиш близо до себе си и щом затворя очи, забравям всичките си тревоги.

Така беше, защото му вярваше, осъзна Лайън.

— Обичам да си откровена с мен, Кристина — каза й той. — И сега, след като си моя съпруга, винаги трябва да ми казваш истината — добави той с намерението да повдигне темата за любовта и доверието.

— Нима някога не съм ти казвала истината? — попита Кристина и се отдръпна леко от него, за да го погледне в лицето. — Защо ме гледаш толкова недоволно? Нима някога съм те лъгала?

— Като първо за Съмъртън — посочи й Лайън.

— За кой?

— Именно — отвърна той. — Каза ми, че семейство Съмъртън те е отгледало, но и двамата знаем, че това е лъжа.

— Измислица — поправи го тя.

— Има ли разлика?

— Донякъде.

— Това не е отговор, Кристина — каза Лайън, — а увъртане.

— О!

— Е?

— Какво „е“? — попита Кристина. След това загали тила му в опит да отвлече вниманието му. Това бе брачната им нощ. Със сигурност не искаше да го лъже отново.

— Смяташ ли да ми кажеш вече истината за миналото ти? След като Съмъртън не съществуват…

— Много си упорит — промърмори Кристина, омекотявайки думите си с бърза усмивка. — Много добре, Лайън. След като съм твоя съпруга, предполагам, че трябва да ти кажа пълната истина.

— Благодаря ти.

— Няма защо, Лайън.

Тя се облегна отново на рамото му и затвори очи. Лайън я почака няколко минути да продължи, преди да осъзнае, че според нея, дискусията им е приключила.

— Кристина? — попита раздразнено той — Кой се грижеше за теб, когато беше малко момиче?

— Сестрите.

— Кои сестри?

Кристина игнорира нетърпението в гласа му. Ума й работеше усилено, за да роди нова измислица.

— Сестра Вивиан и сестра Дженифър, най-вече — каза тя. — Живеех в манастир във Франция. Много защитена територия. Не помня кой ме отведе там. Бях много малка. Сестрите бяха като майки за мен, Лайън. Всяка нощ ми разказваха прекрасни истории за местата, които са виждали.

— Истории за бизони? — попита той, усмихвайки се на искреността в гласа й.

— В интерес на истината, да — отговори тя и продължи да си измисля. Освен това реши да не се чувства гузна, задето заблуждава съпруга си. Мотивите й бяха достатъчно почтени. Лайън само щеше да се разстрои от истината.

Все пак той бе англичанин.

— Сестра Франсис ми нарисува рисунка на бизон. Някога виждал ли си бизон, Лайън?

— Не — отговори той. — Разкажи ми сега за този манастир — притисна я той. Ръцете му галеха утешително гърба й.

— Е, както казах, беше доста изолиран. Огромни стени обграждаха сградата. Бях много разглезено и все пак послушно дете. Сестра Мери ми разказа, че познавала майка ми и по тази причина ме взели при тях. Бях единственото дете в манастира.

— Научи ли се да се защитаваш? — попита той мило.

— Сестра Вивиан смяташе, че една жена трябва да знае как да се защитава. Там нямаше мъже, които да ни пазят. Затова беше разумно решение.

Обяснението на Кристина имаше смисъл. Отговори на въпроса му защо не познава английските закони, за предпочитанията й да ходи без обувки и за това къде е виждала бизон. О да, тя обясни много неща. Беше убедителна и логична.

Той не се върза на лъжите й нито за миг.

Лайън се облегна назад и се усмихна. Прие факта, че трябва да мине време, преди Кристина да му се довери и да му сподели истината. Разбира се, бе много вероятно той сам да научи всичко, преди тя да се накани да му го разкаже.

Лайън осъзна иронията в това. Беше решен да не позволи Кристина да научи какво е било миналото му. Искаше да скрие греховете си от нея, и все пак, той я преследваше както куче преследва заек, изисквайки от нея да му разкаже всичко за себе си.

Но не той беше този, който настояваше да си иде у дома. Тя беше. И Лайън знаеше, че въображаемият манастир не беше истинската й дестинация.

Тя нямаше да отиде никъде.

— Лайън, стискаш ме толкова силно, че едва дишам — скара му се Кристина.

Той веднага отпусна хватката си.

Малко след това стигнаха до края на пътуването си. Лайън я пренесе през прага на градската си къща, пресече празното фоайе и се отправи нагоре по стълбището. Кристина едва отвори очи, за да се огледа наоколо.

Спалнята му бе подготвена за тях. Няколко свещи огряваха стаята с мека светлина от двете нощни шкафчета до леглото. Завивките бяха отметнати върху голямото легло. В другия край на стаята в камината бумтеше силен огън, който бе прогонил хладния въздух от помещението.

Лайън я положи на средата на леглото и я загледа дълго, усмихвайки се до уши.

— Изпратих целият персонал да подготви имението ни в провинцията, Кристина. Напълно сами сме — обясни той и коленичи, за да свали обувките й.

— Това е брачната ни нощ — каза Кристина. — Първо аз трябва да те съблека. Така се прави, Лайън.

Тя изхлузи пантофките си и застана пред него. Лайън развърза вратовръзката си, а тя му помогна да свали сакото.

Когато смъкна ризата му и посегна към токата на колана му, Лайън вече едва се сдържаше да стои неподвижно. Кристина се усмихна, виждайки как се стегнаха мускулите на корема му, щом го докосна. Щеше да продължи да го съблича, но Лайън обви ръка около кръста й, притисна я към гърдите си и завладя устните й в страстна целувка.

За една дълга минута те си позволиха да се вкусват с езици, да се докосват с ръце и да си шептят любовни слова.

Лайън се бе зарекъл, че тази нощ ще действа бавно, за да дари удоволствие първо на нея, и знаеше, че ако не се отдръпне веднага от нея и не й помогне да се съблече, щеше да скъса още една от роклите й.

Когато той откъсна устните си от нейните, Кристина трепереше. Гласът й сякаш се бе изпарил, затова й се наложи да го побутне към леглото. Когато той седна, тя събу ботушите и чорапите му.

След това застана на платформата пред краката му и бавно измъкна ръце от ръкавите си. Задачата й бе доста трудна, тъй като очевидно не можеше да откъсне поглед от Лайън, за да вижда какво прави.

— Ще се наложи да ми помогнеш със задната част на роклята — каза тя, и се усмихна, защото гласа й прозвуча странно дори и в нейните уши.

Когато му обърна гръб, Лайън я издърпа да седне в скута му. Тя се прибори с желанието да се облегне назад върху него, нетърпелива да свали сърбящата рокля от гърба си. Кристина се пресегна назад, но успя да откопчае само една кукичка, преди Лайън да избута ръцете й.

— Остави на мен — каза той дрезгаво.

Той развали прическата й, и тежките, целунати от слънцето къдрици се свлякоха до кръста й. Кристина простена от удоволствие. Пръстите на Лайън я караха да трепери. Той бавно отметна косата през рамото й, целувайки нежно тила и едва тогава се зае с нелеката задача да откопчае миниатюрните кукички.

Сърцето запрепуска лудо в гърдите му. Ароматът й бе толкова привлекателен, толкова прекрасно женствен. Искаше му се да зарови лице в златните й къдрици. И вероятно щеше да се поддаде на това свое желание, ако тя не се движеше толкова нетърпеливо и неспокойно върху възбудата му.

Лайън най-после успя да разтвори роклята до кръста й. Тя носеше бяла долна риза, но коприната лесно се освободи, щом той плъзна ръце под нея. Дланите му откриха гърдите й и той ги обгърна с ръце, придърпвайки я да се облегне на гърдите му.

Кристина се изви срещу него. Палците му замилваха зърната й, карайки дъхът да заседне в гърлото й. Кожата й настръхна, щом гърбът й се отърка в меките косъмчета по гърдите му.

— Чувствам те толкова добре, любов моя — прошепна Лайън.

Лекичко захапа меката част на ухото й, докато смъкваше роклята. Повдигна я за кратко, колкото да смъкне дрехата по бедрата й.

Кристина бе прекалено слаба, за да му помогне. Бедрата й се движеха срещу неговите. Лайън реши, че действията й са много порочни. Отново я целуна по тила, а след това и по рамото.

— Кожата ти е толкова гладка, толкова мека — каза й той.

Кристина се опита да говори с него, да му каже колко голямо удоволствие й доставя, но ръката му се плъзна между бедрата й, карайки я да забрави всичките си мисли. Палецът му замилва нежната пъпка отново и отново, докато сладкото мъчение не я превзе напълно. Простена високо. Когато пръстите му проникнаха в нея, тя се опита да избута ръката му. Лайън обаче отказваше да прекрати сладкото мъчение и скоро тя напълно се остави в ръцете му, неспособна да мисли за нищо друго, освен за удоволствието. Това бе единственият начин, по който можеше да реагира на огъня бушуващ в нея.

— Лайън, не мога да спра.

— Не се бори, Кристина — прошепна й Лайън. Той умишлено загърбваше удоволствието, докато тя не откриеше своето. Кристина се изви срещу него и отново изкрещя името му.

Лайън можеше да почувства тръпките, разтърсващи тялото й. Младият мъж не помнеше как е свалил останалата част от дрехите си, не помнеше дали бе нежен или груб, като я дръпна от скута си и я положи в средата на леглото.

Косата й се разстла по възглавницата, изглеждайки почти сива на светлината на свещите. Тя бе толкова красива. Все още носеше белите си чорапи. Може би се бе усмихнал, виждайки ги, не беше особено сигурен, защото нажеженото до бяло желание го бе превзело напълно.

Той се наведе над нея, заставайки между бедрата й, и обви ръцете си около нея. Плени устните й в целувка и проникна в нея.

Кристина обви крака около кръста му, придърпвайки го дълбоко в себе си. Поемаше всеки негов тласък жадно, извивайки се всеки път, щом се отдръпнеше от нея.

— Обичам те, Кристина.

Тя не можеше да му отговори. Сладкият екстаз я бе завладял напълно. Чувстваше се като желе в силните му ръце, можеше единствено да се държи за него, докато бурята отминеше.

Лайън бавно се върна в реалността. Искаше му се никога повече да не помръдва. Дишаше плитко и накъсано.

— Тежа ли ти, любов моя? — попита той и се опита да се раздвижи.

— Не — отвърна му Кристина. — Но сякаш леглото ме поглъща.

Лайън се повдигна на лакти, за да могат ръцете му да поемат по-голямата част от теглото му. Краката му бяха преплетени с нейните и той леко подви колене, за да облекчи натиска.

Гласът му бе нежен, когато каза:

— Кажи думите, Кристина. Искам да ги чуя.

Тъй като очакваше да му каже, че го обича, бе напълно неподготвен да види сълзите й.

— Скъпа? — попита той, улавяйки първата солена капка с палеца си. — Всеки път ли ще плачеш, щом се любим?

— Явно не мога да се сдържа — прошепна тя между риданията. — Караш ме да се чувствам толкова прекрасно.

Лайън я целуна отново.

— Звучиш така, сякаш изповядваш ужасен грях — каза й той. — Толкова ли е ужасно, че се чувстваш прекрасно?

— Не.

— Обичам те. Време и ти да ми кажеш думите, които искам да чуя. Много си упорита, знаеш ли?

— Ти не обичаш мен — прошепна Кристина. — Обичаш…

Той запуши устата й с ръка.

— Ако кажеш, че обичам принцесата, а не теб, аз ще…

— Какво ще направиш? — попита го, когато отмести ръка от устните й.

— Ще бъда ужасно разочарован — заяви той, дарявайки я с крива усмивка.

Кристина също се усмихна на съпруга си. Лайън се претърколи от своята страна на леглото и я притисна към гърдите си.

— Лайън?

— Да?

— Винаги ли ще се чувствам така, сякаш душата ми се е обединила с твоята?

— Надявам се — каза той. — Много малко хора имат късмета да споделят това, което ние…

— Това е съдба — каза тя и изтри сълзите си с ръка. — Може да ми се смееш колкото си искаш, но нашата съдба е да бъдем заедно. Освен това, никоя друга жена няма да те притежава.

Лайън се засмя.

— Нима? — попита той.

— О, да. Ти си негодник. Съсипа репутацията ми, само и само да стане на твоето.

— Но теб не те е грижа какво мислят хората за теб, нали, Кристина?

— Понякога ме е грижа — призна тя. — Жалко е, нали? Но наистина ме е грижа какво мислиш за мен.

— Радвам се — отвърна Лайън.

Кристина затвори очи с въздишка. Последното, което си спомняше бе, че съпругът й зави и двамата със завивката.

Лайън си помисли, че тя изглежда като доволно коте, така сгушена до него. Знаеше, че няма да успее да спи дълго. Познатото напрежение започна да се стяга на възел в стомаха му. Кошмарите със сигурност щяха да го навестят отново. Не бяха пропускали нито една нощ от две години насам. И, разбира се, тревожеше се за Кристина. Не искаше да я плаши. Не, знаеше, че трябва да отиде долу и да срещне миналото си там, в усамотението на библиотеката си.

Затвори очи, само за миг, искайки да запази топлината й още малко.

И това бе последната му мисъл до сутринта на другият ден.

Глава 11

Дневникът на Джесика: 3 октомври 1795

„Пътуването до колониите бе много трудно. Океанът през зимата бе много бурен, с огромни вълни. Леденото докосване на вятъра ме принуждаваше да стоя в каютата си през повечето време. Завързвах се за леглото си с въжето, което ми бе дал капитанът, защото в противен случай щях да се люлея из каютата.

Вече не ми призляваше сутрин и чувствата ми към теб бяха омекнали, Кристина. Дори вярвах, че бих могла да започна отначало в колониите.

Чувствах се толкова свободна, в безопасност. Скоро цял океан щеше да ме разделя от Едуард. Разбираш ли, не осъзнавах, че той ще тръгне след мен.“

Сутрешното слънце огря стаята, преди Лайън да се събуди. Първата му мисъл бе удивителна. За пръв път от две години насам, той бе спал непробудно през цялата нощ. Задоволството му обаче бе краткотрайно, защото той се обърна да прегърне съпругата си, само за да разбере, че тя не е в леглото при него.

Стана от леглото, и Господ да го благослови за бързите му рефлекси, защото едва не стъпи върху Кристина.

Очевидно бе паднала от леглото, и сигурно сънят й бе доста здрав, тъй като не бе станала, за да легне отново при него.

Лайън коленичи долу до Кристина. Явно и той бе спал дълбоко като пеленаче, тъй като не я бе чул да пада. Тя бе повлякла една от завивките със себе си, и спеше така, сякаш й е много удобно. Дишаше дълбоко. Не, не мислеше, че падането я е наранило.

Той внимателно я вдигна на ръце, а когато се изправи, тя инстинктивно се сгуши на гърдите му.

Доверяваш ми се, когато спиш, помисли си той с усмивка, и докато ръцете й се обвиха здраво около кръста му, чу доволната й въздишка.

Лайън остана така с нея на ръце за няколко минути, преди да я сложи да легне в средата на леглото. Дишането й не се промени, и той бе решил да не я буди, но щом опита да откъсне ръцете й от себе си, хватката й изведнъж се затегна.

Кристина отвори очи и му се усмихна.

Той й се усмихна в отговор, но малко смутено, тъй като начина, по който тя го гледаше, го караше да мисли, че го е заловила да върши нещо забранено.

— Паднала си от леглото, мила — каза й той.

Тя реши, че коментара му е забавен. Когато Лайън я попита защо се смее, Кристина просто му отговори, че няма да разбере и го попита дали няма да спре да й се мръщи така и отново да прави любов с нея.

Лайън доволно се остави в ръцете й.

Кристина доказа, че е толкова отдадена на дневна светлина, колкото и в късните часове на нощта. И това му достави истинско удоволствие.

 

 

По-късно той остана в леглото с ръце, скръстени на тила, докато гледаше как жена му обикаля из стаята и се облича. Беше изумен от липсата й на стеснителност. Изглежда не бе ни най-малко засрамена от голотата си. Скоро, прекалено скоро за вкуса му, тя бе напълно облечена във виолетова дневна рокля, и когато започна да сресва косата си, Лайън забеляза, че тя вече не стига до бедрата й, както преди, сега бе до кръста й.

— Кристина, да не си отрязала косата?

— Да.

— Защо? Харесваше ми дълга — каза й той.

— Така ли?

Тя се обърна от огледалото, за да му се усмихне.

— Освен това не я вдигай на върха на главата си — заповяда й той. — Обичам, когато е пусната.

— Не е модерно — посочи Кристина. — Но ще се подчиня на желанията на съпруга си — заяви му тя. — Лайън, днес ли тръгваме за имението ти в провинцията?

— Да.

Кристина завърза косата си само с една панделка на тила си.

— Колко време ще пътуваме дотам? — попита тя.

— Около три часа, или може би малко по-дълго — отговори Лайън.

Чу се силен звук от долния етаж, някой тропаше на входната врата.

— Кой ли може да е това? — попита Кристина.

— Някой с лоши маниери — промърмори Лайън. Изправи се от леглото с нежелание и започна да се облича, а щом жена му забърза навън, той извика след нея. — Кристина, не отваряй вратата, преди да видиш кой тропа — изкрещя той след нея.

Той стъпи на парче остър метал, прокле лошият си късмет и погледна надолу, виждайки дръжката на ножа на Кристина да се подава изпод одеялото, с което бе завита на пода. Какво, по дяволите, правеше там този нож? Лайън поклати глава. Имаше намерение да я разпита, веднага щом се отървеше от неканените им гости.

Кристина попита за имената, точно както й нареди Лайън, преди да отключи и да отвори вратата.

Господата Бартън и Хендерсън, адвокатите на дядо й, стояха пред входната врата. И двамата изглеждаха ужасно притеснени. Леля Патрисия стоеше между двамата мъже. И изглеждаше бясна.

Кристина нямаше възможност да поздрави гостите или да се отмести от пътя на леля си. Графинята зашлеви Кристина през лицето с такава сила, че младата жена залитна назад.

Вероятно щеше да падне, ако мистър Бартън не бе сграбчил ръката й и не я бе задържал на крака. Двамата адвокати изкрещяха срещу графинята и Хендерсън улови ръката на старата жена, когато тя отново опита да удари племенницата си.

— Неблагодарна уличница — кресна графинята. — Нима си мислеше, че няма да науча за всичко, което си вършила, докато ме нямаше? И сега си отишла и си се омъжила за това копеле!

— Тишина!

Ревът на Лайън разтърси стените на къщата. Бартън и Хендерсън направиха крачка назад. Графинята обаче бе прекалено ядосана, за да се отдръпне от него. Тя погледна нагоре към мъжа, който съсипа плановете й.

Кристина също се обърна да погледна към съпруга си. Лявата страна на лицето й пулсираше болезнено, но тя все пак успя да се усмихне на Лайън и да му каже, че е добре.

Лайън слезе по стълбите и я дръпна в прегръдките си, още преди тя да започне с обяснението си. Той внимателно погледна лицето й и после с глас, треперещ от гняв, попита:

— Кой ти стори това?

Тя не му отговори. Адвокатите започнаха да се прекъсват един друг, докато обясняваха как графинята е ударила племенницата си.

Лайън се обърна към лелята на Кристина.

— Ако я докоснеш още веднъж, няма да живееш достатъчно дълго, че да се похвалиш с това. Ясен ли съм?

Очите на леля й се свиха в тънки цепки и от гласа й покапа отрова, когато му отговори:

— Знам всичко за теб. Да, би убил беззащитна жена, нали? Кристина, тръгвай веднага с мен към дома. Този брак ще бъде анулиран.

— Не, няма — отвърна й Лайън.

— Ще се обърна към властите — изкрещя графинята, а една вена на шията й запулсира бясно.

— Направи го — отвърна Лайън с измамно мил глас. — И след като говориш с тях, ще изпратя приятелчето ти Спликлър да им разкаже останалата част от историята.

Графинята се задъха.

— Не можеш да докажеш…

— О, но аз вече го направих — прекъсна я Лайън. Усмивката не стигна до очите му. — Спликлър даде писмени признания, графиньо. Ако искате да създавате проблеми, отивайте, не се бавете.

— Не може да вярваш, че имам нещо общо със Спликлър — обърна се графинята към Кристина. — Аз посещавах приятелка в провинцията.

— През цялото време бяхте сама в странноприемница „Подносът“, графиньо — отвърна Лайън.

— Проследил си ме?

— Знаех, че сте излъгала Кристина — обяви Лайън. — Факт е, че нямате никакви приятели. Веднага разбрах, че сте излъгала.

— Значи ти си този, който причини проблемите ми по пътя към дома, когато опитах да се прибера преди сватбата. Щях да те спра. И ти го знаеше, нали, ти долен…

— Напусни дома ми — заповяда той. — И кажи сбогом на племенницата си, графиньо. Никога повече няма да я видиш. Лично ще се погрижа за това.

— Лайън — прошепна Кристина. Канеше се да успокои гнева му, но той я стисна лекичко, давайки й да разбере, че не се нуждае от намесата й.

На Кристина й се искаше той да не се разстройва толкова от поведението й. Наистина нямаше нужда. Тя познаваше леля си много по-добре от него. Бе наясно, че алчността е водещ мотив във всички нейни действия.

— Кристина, знаеш ли, че си се омъжила за хладнокръвен убиец? О, да — изпищя графинята, — цялото кралство знае за неговите…

— Мадам, мерете си приказките — яростно й прошепна мистър Хендерсън. — Тогава бяхме във война — добави, поглеждайки със симпатия към Кристина.

Кристина можеше да почувства гнева на съпруга си. Хватката му около китката й се бе затегнала значително. Тя започна да мисли как да го успокои и как да се отърве от неканените им гости. Плъзна ръка под сакото му и започна леко да гали гърба му, казвайки му без думи, че гневните коментари нямат значение за нея.

— Мистър Бартън? Носите ли документите, които трябва да подпиша? — попита тихо тя.

— Вашият съпруг е този, който трябва да ги подпише, мила моя — намеси се Хендерсън. — Милорд? Ако ни отделите няколко минути от времето си, фонда ще бъде предаден във ваши ръце без повече забавяне.

— Фонд? Какъв фонд? — попита Лайън, поклащайки глава.

Графинята тропна с крак по пода.

— Кристина, ако той не ми даде парите, кълна се, ще направя така, че да не те докосне никога повече. Да, ще му кажа всичко. Разбираш ли ме?

Утешителното галене на Кристина вече не вършеше работа. Тя можеше да почувства нарастващият му гняв. Затова го стисна леко.

Лайън никога не бе наранявал жена, но не можеше да се сети за нещо по-добро от това да убие злата старица, за да защити жена си. Копнееше да я изхвърли през вратата.

— Тази жена с вас ли дойде или има собствена карета? — обърна се Лайън към двамата господа.

— Превозът й е отвън — отвърна Хендерсън, кимайки.

Лайън се обърна към графинята.

— Ако не се изметете оттук до тридесет секунди, лично ще ви изхвърля навън.

— Това не е краят — кресна графинята, след това изгледа злобно Кристина. — Не, не е краят — промърмори отново, преди да излезе.

Мистър Бартън затвори вратата след нея и се облегна на рамката. Хендерсън подръпна яката си. Под мишницата му имаше чанта. Изведнъж той си спомни за какво бе дошъл и каза:

— Сър, съжалявам, че се наложи да ви обезпокоим, но графинята настояваше да дойдем точно сега.

— Кои, за бога, сте вие? — попита Лайън, чието търпение се бе изпарило.

— Това е мистър Хендерсън, Лайън, а мъжът, който държи вратата, е мистър Бартън. Те са адвокатите на дядо ми. Нека свършим това, за което са дошли, моля те, Лайън. Ако отведеш господата в библиотеката, аз ще ви донеса по чаша чай. Боже, беше доста интересна сутрин, не мислиш ли, съпруже?

Лайън погледна надолу към жена си с непроницаемо изражение. Тя се държеше така, сякаш не се бе случило нищо нередно. След миг осъзна, че спокойният й маниер е умишлен.

— Да не се опитваш да ме успокоиш? — попита той.

— Да загладя темперамента ти — поправи го тя. Усмихна се на съпруга си, но веднага направи болезнена гримаса, тъй като подутата буза я заболя.

Лайън забеляза дискомфорта й. Прегръдката му около кръста й се стегна отново и тя почувства нарастващия му гняв.

— Ще направя чай.

На Лайън не му бе никак лесно да обуздае гнева си. Беше в лошо настроение, когато покани мъжете в кабинета си, и си позволи малкото удоволствие да затръшне шумно вратата след себе си.

— За вас ще е най-добре това прекъсване да си струва — каза им той.

Кристина умишлено не бързаше да направи чая, давайки време на Лайън да чуе условията по завещанието на дядо й, преди да се присъедини към тях.

Когато почука на вратата и мистър Бартън й отвори, можеше да каже, че срещата им не е минала гладко. Мъжът изглеждаше крайно изнервен. Тя погледна над рамото на мъжа към съпруга си и веднага разбра защо Бартън е разтревожен. Лайън се мръщеше.

— Защо не ми каза, Кристина? По дяволите, имаш повече пари от мен.

— И това не ти харесва? — попита тя. След това спокойно наля чай, като поднесе първата чаша на него, преди да сервира на гостите им.

— Не мисля, че съпругата ви разбира големината на богатството, което й е оставил дядо й — каза мистър Хендерсън.

— Важно ли е, Лайън? Всичко сега принадлежи на теб, нали? Това спомена по-рано мистър Бартън — каза Кристина. — Разбира се, трябва да дадем издръжка на леля Патрисия. Тя също трябва да бъде състоятелна.

Лайън се облегна назад на стола си. Той притвори очи, молейки се Господ да го дари с търпение.

— Наистина ли вярваш, че ще осигуря охолен живот на тази… тази…

— Тя не може да се промени — прекъсна го Кристина. — Тя е стара, Лайън, и поради тази причина трябва да я осигурим. Не е нужно да я харесваш. — Кристина им се усмихна победоносно. — В началото смятах, че леля може да дойде и да живее у нас, но сега виждам, че това няма как да се случи. Никога няма да се разбира с Лайън. Обаче, ако съпругът ми откаже да я финансира, то предполагам, че ще се наложи да живее при нас, без значение харесват ли се, или не.

Той много добре знаеше какво прави тя. Бавна усмивка замени смръщеното му изражение. Нежната му малка съпруга имаше чисто сърце и ум, достоен за дипломат. Сега тя се опитваше да го манипулира, намеквайки за нелепата възможност графинята да живее с тях, ако не я осигури финансово.

В този момент тя му се усмихваше толкова сладко и невинно, че той реши да не й отказва каквото и да е било.

— Хендерсън, ако можете да се справите с това, бих искал да назнача двама ви с Бартън да отговаряте за сметката на графинята. Уведомете ме какво е нужно, за да я държим достатъчно мирна за да остави мен и съпругата ми на мира.

Кристина търпеливо изчака мъжете да изгладят всички детайли. След това изпрати господата до вратата и тичешком се върна в библиотеката.

— Благодаря ти, съпруже, че беше толкова разбран — каза тя, заставайки до него.

Лайън я дръпна да седне в скута му.

— Много добре знаеш, че съм готов на всичко, само и само да държа стария прилеп далеч от теб. Господ ми е свидетел, дори бих напуснал страната, ако се наложи.

— Благодаря ти, че не нарече леля ми стар прилеп пред гостите ни — каза Кристина.

— Мислех да го направя — ухили й се той. — Но ти много добре го знаеш. Това бе причината постоянно да ме прекъсваш, нали?

Тя обви ръце около тила му.

— Да — прошепна му, след това наведе глава и я потърка в гърлото му. — Ти си толкова умен мъж.

Лайън постави една ръка на бедрото й, докато с другата издърпа панделката от косата й.

— Кристина, какво оръжие има срещу теб графинята.

Меко зададеният въпрос я свари неподготвена.

— Не разбирам какво имаш предвид, Лайън. Леля ми няма никакви оръжия.

— Кристина, видях страха в очите ти, щом графинята заяви, че ще ми каже всичко. Какво имаше предвид?

Той почувства как жена му изведнъж се стегна, и разбра, че тя много добре знае какво я пита.

— Трябва да ми кажеш истината, Кристина. Ако не ми споделиш тайните си, не бих могъл да те защитя.

— Точно сега не искам да говоря за това, Лайън — обяви тя. След това леко загриза ухото на съпруга си, надявайки се, че ще го разсее. — Все пак сме младоженци, предпочитам да те целувам.

Той си каза, че няма да й позволи да смени толкова лесно темата, опита се да игнорира желанието, което втвърди слабините му, щом Кристина се разшава в скута му, но когато тя смело прошепна в ухото му колко отчаяно желае той да я докосне, изпълни исканията й, без да чака втора покана.

Кристина никога не бе чувствала устните му толкова прекрасни до нейните, както в този миг. Страхът, че може да я отхвърли, щом научи тайните й, я караше да иска да дава и получава колкото може, преди истината да го обърне срещу нея.

Целувките му бяха магически, можеха да прогонят всичките й мрачни мисли. Да, начина, по който Лайън я караше да се чувства желана и обичана бе истинско вълшебство.

Целувките му започнаха да стават все по-страстни. Дъхът му бе накъсан, когато откъсна устни от нейните.

— Нека се качим горе — изхриптя той.

— Защо?

— Защото искам да правя любов с теб — отвърна й Лайън, опитвайки се да не се усмихва заради невинния й въпрос. Той буквално трепереше от нужда да я притежава отново.

— И аз искам да правя любов с теб — прошепна Кристина, докато покриваше с малки целувки челюстта му. — Трябва ли да се качваме горе? Не искам да чакам повече.

Смехът му я обърка за миг, преди той да я свали от скута си и да започне да я съблича. Тогава тя реши, че идеята й му е харесала.

Двамата се отдадоха лудо един на друг, падайки на пода само с едно завъртане.

Кристина лежеше върху Лайън с бедра от двете страни на краката му. Косата й се спусна до пода, обграждайки Лайън, като щит срещу външният свят.

Тя се взря за миг в очите му, за да сподели с него великолепните чувства, които пораждаше в тялото й. Ръцете на Лайън караха тялото й да тръпне. Горещината на възбудата му, се притискаше в корема й, а косъмчетата на гърдите му гъделичкаха нейните, карайки зърната им да се втвърдят.

— Може и да съм безсрамна, но просто не мога да ти се наситя — прошепна му тя.

Лайън обгърна с ръце мекото й заоблено дупе.

— Не бих искал да бъдеш различна — каза й той. — Целуни ме, съпруго. Кристина, всичко, което трябва да направиш, е да ме погледнеш и започвам да треперя.

Кристина целуна брадичката му, докато бавно и умишлено търкаше гърдите и бедрата си в неговите.

Той простена от удоволствие. Ръцете му се преместиха на тила й и той я накара да се наведе над него, за да я целуне. Езикът му копнееше да почувства сладкия й вкус, който тя така щедро му предлагаше.

Кристина бе по-нетърпелива и от него. Тя се премести, разтваряйки крака, и след това се спусна надолу, поемайки го целият в себе си. След това се изви назад, а косата й се разстла по раменете й с необуздано движение. Лайън повдигна краката си, докато коленете му не се опряха в гладкият й гръб. Ръцете му хванаха здраво бедрата й.

— Не ми позволявай да те нараня — изръмжа й той. — По-бавно, любов моя. Няма да мога да спра.

Той спря протеста си, щом усети как тя се стяга конвулсивно около него и разбра, че жена му всеки момент ще достигне върха. Ръката му се плъзна към коприненият триъгълник от меки косъмчета между бедрата й. Младият мъж започна да я милва там, докато огънят не я превзе напълно и не я превърна в течно злато в ръцете му.

Той изля семето си в нея с висок стон на блаженство и я дръпна към себе си. Придърпа я да легне върху него, за да може да я държи близо до себе си и да сподели с нея възторга си.

Никога правенето на любов не е било по-хубаво. И с всеки изминал път ставаше все по-хубаво, осъзна Лайън, когато се успокои достатъчно, че да мисли логично.

— Ти си дива тигрица — прошепна той на Кристина с напълно доволен глас.

Кристина скръсти ръце на гърдите му, подпря брадичка на тях и го погледна.

— Не, аз съм твоята лъвица — прошепна му тя.

Той не посмя да се засмее. Кристина звучеше толкова сериозна, сякаш току-що му бе казала нещо, което е много важно за нея. Той й кимна, съгласявайки се с нея, докато ръцете му се заровиха в прекрасната й коса. Той вдигна и разсеяно пренареди косата й, докато гледаше в прекрасните й сини очи.

— Знаеш ли, че когато ме погледнеш така, веднага губя концентрацията си? — попита я той.

— Ще го приема за комплимент — обяви Кристина. Наведе се и го целуна отново. — Чувствам се толкова добре, когато си в мен — прошепна срещу устните му. — И сега, трябва да ми кажеш някои нежни думи, Лайън.

Той не бе сигурен, какво има предвид под нежни думи, но тя отново изглеждаше сериозна. Младата жена отново отпусна брадичка на ръцете си и го загледа с очакване.

— Какви нежни думи, Кристина? Обясни ми и ще ти ги кажа.

— Трябва да ми кажеш какво изпитваш в сърцето си — инструктира го тя.

— О! — кимна Лайън. Очите му се изпълниха с нежност, когато каза: — Обичам те, Кристина.

— И?

— Какво „и“? — попита раздразнено той. — Кристина, мислех, че никога повече няма да обичам една жена. Не мислех и че ще се оженя повторно… но ти ме накара да променя решението си. Не ти казвам, че те обичам по прищявка, Кристина.

— Но аз вече знам, че ме обичаш — отвърна му тя. — Не искам да го правиш, но все пак съм щастлива, че е така. Сега трябва да ме похвалиш, Лайън. Така се прави.

— Не разбирам — каза той. — А това не е нищо ново — добави примирено. Огледа се наоколо и видя какъв хаос бяха сътворили, докато се опитваха да съблекат дрехите си. Фактът, че лежеше гол на килима в библиотеката си със свободомислещата си жена, просната върху него, докато се опитваше да го накара да водят смислен разговор, го развесели. — Мислиш ли, че винаги ще си толкова безсрамна, скъпа?

— Не сменяй темата, Лайън. Трябва да ми кажеш, че съм красива като пролетно цвете и че съм мека и деликатна като венчелистче. И какво ти е толкова забавно? Жената трябва да се почувства желана както преди, така и след любенето, Лайън — Той спря да се усмихва, когато видя, че тя е на път да се разплаче. Вече разбираше от какво има нужда тя. Можеше да види в очите й колко е уязвима. Той обхвана с ръце лицето й и я целуна. Нежната ласка имаше за задача да прогони тревогите и сълзите й.

След това обви ръце около кръста й и й прошепна всичките нежни думи, от които тя се нуждаеше.

Глава 12

Дневникът на Джесика: 5 октомври 1795

„Срещата със сестра ми Патрисия, не бе особено радостна. Тя се държа също като баща ни. Беше щастлива да ме види, докато не разбра, че Едуард не е с мен. Съпругът й, Алфред, бе както винаги много мил и се постара престоя ми да бъде приятен, доколкото е възможно. Патрисия ми каза, че е отхвърлила всичките си ангажименти, за да останат у дома с мен, но скоро осъзнах истината. Те нямаха никакви приятели. Патрисия мразеше хората в Бостън и вярвам, че те изпитваха същото към нея.

Сестра ми копнееше да се върне в Англия. Дори измисли най-нелепият план, който бях чувала. Щом се убеди, че съм решена да остана в колониите и че никога няма да се събера отново със съпруга си, тя обяви, че трябва да й дам бебето си. Искаше да отгледа детето като свое.

Опита се да ме накара да вярвам, че копнее да бъде майка, и че животът й никога няма да е пълноценен, докато не има дете, което да нарече свое. Аз, разбира се, знаех истината. Патрисия не се бе променила през времето в което бяхме разделени. Не, тя просто искаше внук, който да даде на баща ни. Наследник. Татко би простил греховете й, тъй като щеше да иска най-доброто за единственият си внук.

Аз се възпротивих бурно на решението й, Кристина. Знаех, че алчността е единственият мотив на сестра ми. Казах й, че никога няма да изоставя детето си. Патрисия игнорира протестите ми. Видях я да унищожава писмата, които бях дала на съпруга й, за да ги изпрати в Лондон вместо мен. Въпреки всичките й опити да ми попречи, успях да изпратя едно от писмата си, но и да не се бе случило, знаех, че баща ми ще намери съобщението, което бях оставила в зимният му гардероб.

Алфред ми носеше всеки ден вестници, за да ме разсейва, докато чаках деня на раждането ти, и по една случайност попаднах на статия, разказваща за хората, живеещи на границата.“

Лайън и Кристина потеглиха за провинциалното му имение скоро след пикника в кабинета му, който Кристина настоя да си направят. Ядоха хляб, сирене, парчета овнешко месо и пухкав ябълков пай. Седяха върху голямо меко одеяло, което Кристина бе довлякла от горния етаж. Лайън инстинктивно бе посегнал към панталоните си, за да се облече, но съпругата му му се бе присмяла заради скромността му и бързо бе успяла да го убеди, че не нужно да бързат толкова много.

И двамата бяха покрити с прах, когато най-после стигнаха в имението, благодарение на желанието на Кристина да пътуват с открит кабриолет и решението на Лайън да й угажда, каквото и да му поиска.

По пътя той няколко пъти опита да повдигне въпроса за баща й, но Кристина всеки път го избягваше. А веднъж щом напуснаха града, красотата на природата напълно грабна вниманието на Кристина. Изумлението й бе очевидно. На Лайън не му отне много да осъзнае, че досега тя е мислела, че цяла Англия е като Лондон.

— Защо въобще би отишъл в града, след като можеш да си сред подобно великолепие? — попита го Кристина.

Великолепие? Лайън никога не бе мислил за провинцията по този начин, но вълнението на съпругата му му отвори очите за красотата, която ги заобикаляше.

— Взимаме за даденост това, с което сме свикнали — обясни той.

— Огледай се, Лайън. Виж даровете на боговете — настоя Кристина.

— Ще ми обещаеш ли нещо, Кристина? — попита я той.

— Ако е по силите ми — отговоря тя.

— Никога не се променяй — прошепна й той.

Той го каза като комплимент и по тази причина бе объркан от реакцията й. Кристина стисна ръце в скута си и наведе глава надолу. Когато най-после го погледна, тя се мръщеше.

— Скъпа, държиш се така, сякаш съм те помолил да изплатиш дълговете на Англия — отбеляза той. — А и молбата ми бе неуместна. Аз ще се погрижа никога да не се промениш.

— И как ще го направиш? — попита Кристина.

— Ще отстраня от пътя ти всички изкушения — обяви той, кимайки.

— Изкушения ли?

— Няма значение, скъпа. Спри да се мръщиш. Всичко ще бъде наред.

— Лети промени ли се?

Веднага разбра, че въпроса й не му допадна. Това я подразни, тъй като бе първият въпрос, който някога му бе задавала.

— Обичаше ли много жена си, Лайън? — попита тя.

— Лети е мъртва, Кристина. Само това има значение за мен в момента.

— Защо ти може да ме разпитваш за миналото ми, но не желаеш аз да те питам за твоето? Ядосаното ти мръщене не ме плаши, Лайън. Моля те, отговори ми. Обичаше ли Лети?

— Измина много време оттогава — каза Лайън. — Мислех, че я обичам… поне в началото…

— Преди тя да се промени — прошепна Кристина. — Тя не е била такава, за каквато си я мислел, нали?

— Не, не беше. — В гласа му се прокрадна познатата студенина.

— Все още не си й простил, нали, Лайън? Какво е сторила, че да те нарани толкова много?

— Започваш да си въобразяваш разни неща — заяви Лайън. — Как, за бога, стигнахме до тази тема?

— Опитвам се да разбера — обясни Кристина. — Сестра ти ми каза, че си обичал Лети. Толкова ли е болезнено, че не можеш да изговориш името й?

— Кристина, нима искаш да се държа като майка ми? Тя не говори за нищо друго, освен за Джеймс — добави той.

— Лайън, искам да си щастлив през времето, в което ще сме заедно. Ако знам как се е променила Лети, може би ще мога да избегна нейните грешки.

— Обичам те, такава каквато си. И дяволски ми писна да чувам, че бракът ни ще бъде краткотраен. Набий си го в главата, жено. Бракът ни е, докато смъртта ни раздели.

— Или докато не се променя като Лети — отговори тя. Гласът й бе толкова висок и ядосан, колкото неговият.

— Няма да се промениш.

Лайън изведнъж осъзна, че й крещи.

— Този разговор е абсурден. Обичам те.

— Обичаш принцесата.

— Не давам пукната пара дали си принцеса, или не. Обичам те.

— Ха!

— Какво, за бога, трябва да значи това? — Лайън посегна, за да я прегърне. — Не мога да повярвам, че си крещим така един на друг.

— Лайън, аз не съм принцеса — прошепна тя срещу рамото му. Господи, звучеше толкова отчаяна. Гневът на Лайън се стопи на мига.

— Добре — прошепна той.

— Защо да е добре? — попита го Кристина.

— Защото вече не можеш да ми казваш, че обичам принцеса — усмихна й се той — Не се ожених за теб, заради някаква си титла.

— Тогава защо? Ти ми каза, че не съм подходяща, че ще те подлудя…

— Заради парите ти.

— Какво? — Кристина се отдръпна, за да погледне в очите му. Там блестяха весели искри. — Шегуваш се с мен. Не знаеше, че имам пари, преди да се венчаем.

— Колко прозорливо от твоя страна, че го помниш — каза й Лайън. Той целуна лицето й, за да прогони смръщването й и обви ръка около раменете й.

Кристина се притисна към рамото му. Монотонното тропане на конските копита и лекото клатене на файтона я успиваха.

— Лайън? Не ме попита защо се омъжих за теб — прошепна тя няколко минути по-късно.

— Аз вече знам защо, любима.

Тя се усмихна на арогантното му заявление.

— Тогава, моля, обясни ми защо. Аз все още не съм го разбрала.

Той я стисна леко, показвайки й, че не развеселен от думите й.

— Първо са белезите ми. Очевидно обичаш белязаното ми тяло.

— Откъде може да знаеш това? — попита тя, правейки се на възмутена.

— Не можеш да си държиш ръцете далеч от мен — каза й той. — Второ, напомням ти на воин.

Кристина поклати глава.

— Не притежаваш и капка скромност — каза му тя. — И ти си воин, Лайън. Доста суетен воин, но все пак воин.

— Ах, суетен — въздъхна Лайън. — Това значи ли, че ще използваш ножа си върху мен?

— За какво говориш?

— Лейди Сесили. Ти заплаши да…

— Значи наистина си слушал разговора ни в библиотеката. — Кристина изглеждаше удивена. — Излъга ме. Колко срамно от твоя страна.

— Аз съм те излъгал? — Гласът на Лайън се покачи с една октава. — Разбира се, нали ти винаги си много честна с мен.

— Ще ти се наложи да прогониш лейди Сесили — обяви Кристина, отново сменяйки темата на разговора им. — Нямам намерение да бъда омъжена за скитник.

— За какво?

— Мъж, който преследва други жени — обясни Кристина. — Аз ще ти бъда вярна и ти също трябва да си ми верен. Макар да знам, че в Англия е модерно да си имаш любовник, ти няма да си вземаш любовница. И това е краят на тази дискусия.

Той бе изненадан от страстната й тирада. Не беше подозирал, че може да е толкова изискваща. Истината бе, че думите й му харесаха изключително много.

— Ти си една малка диктаторка, нали? — прошепна той и се наведе, за да я целуне отново.

Кристина осъзна, че не й е дал обещанието си, но реши да не го притиска. Скоро отново щеше да повдигне тази тема.

Тя се канеше да заспи, когато пристигнаха в Лайънууд. Лайън я разбуди внимателно.

— Кристина, у дома сме.

Каретата зави по пътя. Дивата природа сякаш изчезна на мига.

Земята бе покрита с тучна, добре поддържана трева. Имаше храсти, внимателно изваяни от човешки ръце, които обграждаха пътя от двете страни, а между дърветата се виждаха диви цветя в смели цветове. А на върха на леко извития хълм се бе изправил великолепният дом на Лайън.

Кристина помисли, че срещу себе си има палат. Къщата бе направена от сив и кафяв камък на два етажа, предната част на които бе цялата в огромни прозорци. Светлозелен бръшлян пълзеше по камъка на дома.

— Лайънууд е толкова красив, колкото и господарят му — прошепна Кристина. — Никога няма да се науча да се ориентирам в него.

— С мен се научи доста бързо — отбеляза Лайън. — Сигурен съм, че ще свикнеш с новия си дом също толкова бързо.

Кристина се усмихна на шеговитите му реплики.

— Колко от членовете на семейството ти живеят тук с теб? Мислиш ли, че ще се срещна днес с всичките ти роднини?

— По-скоро не — отговори той, — живея сам. — Той се засмя, виждайки изуменото й изражение. — Сега, разбира се, скъпата ми съпруга ще живее с мен.

— Колко спални има там?

— Само дванадесет — отвърна Лайън, свивайки рамене. Кабриолетът спря точно пред входното стълбище в мига, в който вратите се отвориха. Икономът на Лайън, здрав, чернокос млад мъж на име Браун, водеше шествие от слуги надолу по стълбището. Служителите се наредиха след него. Униформите им бяха строго официални, също като израженията на лицата им, и макар да се стараеха да скрият любопитството си, погледите им бяха насочени към новата им господарка.

Лайън отказа помощта на слугите и сам помогна на жена си да слезе от кабриолета. Ръцете й бяха ледени, а носа зачервен заради бриза. Той реши, че вероятно е леко притеснена от срещата със слугите му, затова, след като я свали от кабриолета, продължи да я държи за ръка.

Не му отне много време да осъзнае, че не е никак изнервена. Маниерите й бяха като на кралица… или на принцеса, помисли си той с усмивка. Сякаш я обгръщаше аура на достойнство. Тя отдели време да се запознае с всеки човек от персонала му и търпеливо изслушваше обясненията им за това кой какви задължения има.

И, разбира се, за нула време успя да ги заплени, точно както бе запленила него. Дори Браун, неговият винаги сериозен иконом бе засегнат от чара й. Когато Кристина го хвана за ръката и обяви, че за нея е очевиден факта, че вършел идеално работата си, на лицето му изгря спонтанна усмивка.

— Нямам намерение да се меся в работата ви, мистър Браун — обясни тя.

Браун изглеждаше облекчен от думите й. Той се обърна, за да погледне към работодателя си.

— Милорд, приготвил съм двете ви стаи и съм подредил свързаната с вашата спалня за маркизата.

Кристина погледна към съпруга си, очаквайки да поправи мъжа. Когато Лайън само кимна и я хвана под ръка, за да изкачат стълбището, тя се насили да се усмихне, за да не позволи на прислугата да види колко е недоволна от мъжа си.

— Няма да имам собствена стая, Лайън. Сега съм твоя съпруга. Трябва да споделям постелята ти. И определено не искам камериерка. — Тя се огледа наоколо и добави: — Небеса, Лайън, преддверието ти е голямо колкото цялата ти градска къща.

Кристина нямаше да се изненада, ако бе чула ехо. Преддверието бе гигантско. Подовете бяха полирани до блясък. Отляво имаше огромна приемна, а отдясно още една със същите размери. Коридорът продължаваше наляво под извитото стълбище. Лайън й обясни, че до приемната се намира трапезарията, а след нея градините. Кухнята била в срещуположната страна.

Спалните им бяха свързани с врата.

— Ще наредя да донесат дрехите ти в моята стая — каза й Лайън, щом Кристина го изгледа намръщено. Той махна към леглото, повдигнал едната си вежда и я попита иска ли да изпробва дали е достатъчно удобно.

— Изглеждаш точно като скитник — засмя се Кристина. — Бих искала да се изкъпя, Лайън, а след това да видя конюшните ти. Държиш коне тук, нали?

— Но ти не обичаш да яздиш — напомни й той.

— Добре, няма значение — отвърна Кристина.

— Кристина, ако не харесваш Катлийн, ще назнача друга прислужница за твоя камериерка.

— О, Катлийн изглежда много способна — отвърна Кристина. — Просто не искам да имам камериерка.

— Но ще ти се наложи — обяви той. — Любима, няма всеки път да съм близо до теб, че да закопчавам роклите ти, затова спри да настояваш.

Кристина се загледа през прозореца.

— Знаеш ли, че си голям диктатор? — попита тя.

Лайън застана зад нея, прегърна я и започна лекичко да целува шията й.

— Наистина настоявам да изпробваш леглото.

— Сега?

Кристина се обърна да види, че Лайън отива към вратата. Когато я заключи и се обърна към нея, тя бе сигурна, че не се шегува. Поглеждайки я с най-заплашителния си поглед, той арогантно кимна с глава.

— Покрита съм с прах.

— Аз също.

Тя вече едва дишаше, а Лайън дори не я бе докоснал.

Кристина изрита обувките си и тръгна към леглото.

— Винаги ли ще се държиш толкова заповеднически с жена си? — попита го тя.

— Да — бе моменталният му отговор. Той свали обувките и сакото си и тръгна към Кристина. — Жена ми винаги ли ще бъде толкова покорна? — попита той, взимайки я в обятията си.

— Това е дълг на жената, нали, да се покорява пред съпруга си? — попита Кристина.

— Така е — отговори той, а ръцете му се плъзнаха към закопчалките на роклята й. — О, да, точно така е.

— Тогава ще съм покорна, Лайън — обяви Кристина. — Когато ми изнася.

— Един мъж не може да желае повече от това — ухили й се Лайън.

Кристина обви ръце около тила му и го целуна страстно. Вече не беше покорна. Езикът й се промуши в устата му, галейки неговия. Знаеше, че Лайън обича, когато е агресивна. Ръцете му се стегнаха около кръста й и той простена от удоволствие.

— Любима, на път съм да скъсам още една от роклите ти — прошепна той.

Гласът му не бе особено разкаян. А мекият смях на жена му му показа, че и за нея няма особено значение, че ще скъса роклята.

 

 

Следващите две седмици бяха прекрасни и магически за Кристина като началните страници в книгата „Камелот“ на сър Томас Малъри. Времето сътрудничеше на фантазията й, тъй като валеше само през нощта.

Кристина и Лайън прекарваха по-голямата част от слънчевите дни в изследване на природата около дома му.

Тя бе изумена от факта, че един човек може да притежава толкова много земя.

Той бе изумен, че една жена може да знае толкова много за дивата природа.

Кристина му даваше дарът на познанието и нов поглед към дивата природа, която ги заобикаляше.

Лайън започна да разбира колко важна е свободата за нея. Тя бе най-щастлива, когато бе навън. Радостта й бе заразителна. Лайън се улавяше, че се смее също толкова щастливо, колкото и тя, докато се провираше между храстите, търсейки я.

Винаги завършваха дните си при един спокоен поток, на който се бяха натъкнали неочаквано още на първия си ден в имението. Обикновено топяха голите си крака в студената вода и се хранеха с вечерята, приготвена за тях от готвачката.

Един следобед Лайън реши да се пошегува с жена си. Той взе едно листо от най-близкият храст и се престори, че смята да го изяде. На Кристина не й беше забавно. Тя издърпа листото от ръката му, карайки му се заради невежеството му, и обясни, че тези листа са отровни, но и да не бяха, не биваше да пъха в устата си растения. Ако все още бил гладен, тя с радост щяла да му даде от своята порция.

Петък сутринта дойде прекалено рано по мнението на Лайън. Налагаше му се да се върне в Лондон, за да се срещне с Рон и жертвите им за играта на карти.

Лайън не бе особено склонен да напусне нежната си съпруга, дори за една вечер.

Той се събуди рано и удивен, отново намери жена си да спи на пода. Веднага я вдигна на ръце и я постави в леглото им. Кожата й му се стори студена и той използва ръцете и устните си, за да я стопли.

Когато Кристина най-после отвори очи, той бе твърд и треперещ. Устните му се спуснаха над гърдите й, езикът му като гладко кадифе започна да гали зърното й. Той започна да го смуче, докато ръцете му запалваха клада в тялото й.

Знаеше къде точно да я докосне, как да я накара да полудее. Пръстите му се плъзнаха в нея, изтръгвайки задъхан стон от устните й, след това отдръпна ръка, дразнейки и измъчвайки я, преди отново да се потопи в нея.

Кристина изгаряше от желание да го докосне.

— Лайън — тя едва успя да прошепне името му. Устата му се премести към корема й, полагайки мокри, горещи целувки, докато пръстите му вършеха магията си.

Кристина не можеше да си поеме дъх.

— Кажи ми, че го искаш — заповяда Лайън с дрезгав глас. Главата му бавно се накланяше към местенцето, където се събираха краката й. — Кажи ми, Кристина — прошепна й той. Дъхът му бе топъл срещу нежната й кожа. Пръстите му се притиснаха дълбоко, миг преди да ги извади и на тяхно място да застанат устните и езика му.

Това, което правеше, я накара да забрави да диша. Очите й бяха затворени, а ръцете впити в чаршафите. Удоволствието растеше в нея, докато накрая не я превзе. Емоциите преминаваха през нея като пламък, напълно извън контрол.

— Лайън!

— Харесва ли ти това, любима?

— Да. О, богове, да… Лайън, аз ще…

— Остави го да се случи, Кристина — заповяда й той с твърд, дрезгав глас.

Той нямаше да й позволи да запази контрола си. Удоволствието беше почти непоносимо, като огън, обхванал тялото й.

Кристина се изви срещу него и простена нежно името му. Все още бе обхваната от невероятните усещания, когато Лайън проникна в нея.

Той бе прекалено ненаситен, за да се въздържа. Дъхът му излизаше накъсано до ухото й.

— Харесва ти това, нали, любима? — попита той.

— Да, Лайън — прошепна в отговор Кристина.

— Обвий крака около мен, поеми ме… — Краят на заповедта му се удави в силния му стон. Кристина обви ръце и крака около него, придърпвайки го дълбоко в себе си. Ноктите й се забиха в раменете му в стегната и сладка хватка, толкова стегната и сладка, колкото и горещината й, която го обгръщаше плътно.

Той простена от удоволствие. Кристина бавно размърда бедрата си.

— Това харесва ли ти, Лайън? — прошепна, преди да се тласне отново към него.

Той не можеше да й отговори. Но тялото му й показа точно колко много му харесва. А когато изля семето си в тялото й, помисли, че е умрял и се е озовал в рая.

 

 

Час по-късно Лайън слезе долу с Кристина, а ръката му бе обвита собственически около раменете й.

Браун ги чакаше в подножието на стълбището. След като ги уведоми, че главният коняр на Лайън е приготвил жребеца му, който го чака пред къщата, икономът се оттегли дискретно, за да може маркизът да остане насаме със съпругата си за още няколко минути, за да могат да се сбогуват подобаващо.

— Кристина, когато преодолееш страха си от конете, ще ходим да яздим заедно всяка…

— Не ме е страх от конете — прекъсна го Кристина. Гласът й звучеше раздразнено. — Говорили сме по този въпрос и преди, Лайън. Боя се от седлата, не от конете. Има съществена разлика.

— Няма да яздиш без седло — обяви Лайън. — И това е краят на тази дискусия.

— Прекалено упорит си — промърмори тя.

— Не искам да паднеш и да си счупиш малкия красив врат.

Лайън отвори входната врата, хвана Кристина за ръката и я повлече навън.

Кристина се намръщи. Реши, че отново я бе обидил. След това обаче си спомни, че той няма как да знае колко добре може да язди. Може би в крайна сметка не я бе обидил, а просто бе притеснен за безопасността й, или както той се изрази току-що, за малкия й хубав врат.

Зачуди се какво ли ще си помисли, ако разбере, че язди почти всяка сутрин. Вероятно щеше да се разстрои. Тя въздъхна, мислейки за малката си лъжа, но после бързо я прогони от ума си. Винаги се връщаше в леглото му, преди да се е събудил и да се е разтревожил, че не е до него. Уендъл, главният коняр, нямаше да каже нищо на Лайън. Не, Уендъл не беше от най-приказливите. Освен това, той мислеше, че Лайън й е позволил да язди.

— Кристина, ще се прибера у дома утре по пладне — каза Лайън, прекъсвайки мислите й. Той повдигна брадичката й, за да я целуне.

Когато заслиза надолу по стълбите, Кристина хукна след него.

— Все още не разбирам защо не мога да дойда с теб. Бих искала да видя сестра ти и майка ти, Лайън.

— Следващият път, скъпа. Тази вечер Диана ще ходи на партито на Мартин.

— Леля Хариет също ли ще ходи?

— Вероятно — отвърна Лайън.

— Мога да отида с тях — предложи Кристина.

— Мислех, че ти харесва в провинцията — отвърна Лайън. — Харесва ти, нали?

— Да, страшно много. Но аз съм твоя съпруга, Лайън. Трябва да изпълнявам задълженията си към роднините ти. Знаеш ли, макар да е странно да го призная, някои от партитата ми харесаха. Има някои много мили хора, с които с радост бих се срещнала отново.

— Не.

Гласът му бе толкова твърд, че Кристина на мига стана подозрителна.

— Защо не искаш да дойда с теб? Да не съм направила нещо, което да те ядоса?

Лайън долови тревогата в гласа й. Той спря, за да погледне надолу към нея и се поддаде на желанието да я целуне отново.

— Нищо, което направиш, не може да ме ядоса. Ако искаш да посетиш някой бал, ще изчакаш, докато мога да те придружа.

— А мога ли да играя карти с теб и измамниците? — попита го тя. — Никога преди не съм играла, но не мисля, че ще ми е трудно да се науча.

Лайън успя да скрие веселието си. Жена му явно наистина мислеше това, което казваше. Сериозността в гласа й го потвърждаваше.

— Ще те науча някой друг път, Кристина. Ако искаш, ще те изчакам да напишеш писмо до Диана и леля Хариет.

По държанието му Кристина разбра, че няма да успее да го разубеди да не заминава сам.

— Вече писах на всички, дори на Елбърт и на леля ми Патрисия — информира го тя. — Браун изпрати пратеник с писмата ми още вчера.

Двамата вървяха ръка за ръка. Когато стигнаха до коня му, Лайън се обърна към нея.

— Вече трябва да тръгвам, скъпа.

— Знам.

Не искаше гласа й да прозвучи толкова жален. Фактът, че Лайън я оставяше, я бе разстроил, но не чак толкова, колкото небрежното му, снизходително държание. Не мислеше, че той има нещо против раздялата им. Тя обаче имаше, и то много.

Не беше привично за нея да се обвързва толкова дълбоко. И все пак, сякаш не можеше да пусне ръката му. Какво, за бога, й ставаше? Небеса, май всеки момент щеше да се разплаче. Разделяха се само за една нощ, каза си тя, не завинаги.

Лайън я целуна по челото.

— Има ли нещо, което искаш да ми кажеш, преди да тръгна, Кристина?

Гласът му звучеше така, сякаш се надява тя да има какво да му каже. Кристина пусна ръката му.

— Не.

Лайън изпусна дълга въздишка. Отново хвана ръката й и я издърпа встрани от пътя, така че коняря да не ги чуе.

— Ще ми липсваш — каза й той. Гласът му не бе умоляващ, а бурен и изпълнен с емоции.

Кристина се усмихна.

— По дяволите, жено, и аз искам нежни думи — промърмори той. Веднага се почувства като кръгъл идиот заради нелепото си признание.

— По дяволите, Лайън, искам да дойда с теб.

— Кристина, оставаш тук — отсече той. Пое си дълбоко дъх, преди да зашепне ядосано: — Обичам те, Кристина. Сега и ти ми кажи, че ме обичаш. Чакам да произнесеш думите вече цяла седмица.

Тя го погледна недоволно. Лайън я чакаше.

— Чакам, Кристина.

— Лек път, Лайън.

Лайън не бе осъзнавал колко важно е било за него да чуе думите, докато тя не игнорира напълно молбата му. Той стоеше там, чувствайки се ядосан и победен, докато гледаше как Кристина се отдалечава от него.

— По дяволите — промърмори на себе си. Той яхна коня, поемайки юздите от Уендъл, но сякаш не можеше да се насили да го подкара. Не можеше да откъсне поглед от упоритата жена, стояща пред входната врата.

Кристина не можеше да го отпрати този път. Тя поклати глава, поставяйки ръка на дръжката на вратата. Лайън бе толкова упорит. Постоянно я притискаше. Нямаше да й позволи да защити чувствата си от него. Но той не осъзнаваше важността на това, което искаше от нея. Веднъж изречеше ли думите, нямаше да има връщане назад.

Нямаше да може да се върне у дома.

Полуусмивка промени изражението й. Истината бе едновременно горчива и сладка. Та на нея никога не й бе даден шанс сама да реши. От мига, в който бе видяла Лайън, сърцето й бе разбрало истината. Защо на ума й му бе отнело толкова време?

Кристина погледна през рамо. Сълзи замъгляваха погледа й.

— Прибери се бързо у дома, Лайън. Ще те чакам.

— Кажи думите, Кристина — този път й изкрещя той, на лицето му имаше гневно изражение.

— Обичам те.

Изминаха няколко секунди, преди той да осъзнае признанието й. След това й кимна кратко. О, колко арогантен бе той, но изражението му вече бе нежно, грижовно, толкова любящо.

Това беше достатъчно. Кристина скри усмивката си. Задоволство и радост изпълваха цялото й същество. Изведнъж се почувства като листенце, носещо се по вятъра.

Истината я бе освободила.

Кристина отвори вратата и понечи да влезе в къщата, когато съпругът й изкрещя след нея.

— Съпруго?

— Да, съпруже?

— Кажи ми и че ми се доверяваш.

Тя отново се обърна към него, слагайки ръце на кръста си. Надяваше се, че той можеше да види изражението й.

— Не ме притискай, Лайън. Задоволявай се с по една победа, като всеки достоен воин.

Лайън се засмя високо.

— Да, Кристина, по една победа. Този път те хванах, нали? — попита, а гласът и очите му блестяха весело.

Мъжът й отново сияеше.

Кристина направи крачка, заставайки на най-горното стъпало.

— Да, Лайън, хвана ме. И като се прибереш от Лондон, ще научиш точно какво си уловил. Без повече измислици, съпруже. Без повече лъжи.

— Не бих могъл да бъда по-щастлив — отбеляза Лайън.

— Наслаждавай се на чувството, Лайън. Боя се, че няма да продължи дълго.

Последното предупреждение тя изкрещя през рамо. Входната врата се затръшна, преди Лайън да успее да я разпита по-подробно.

Лайън се почувства така, сякаш огромна тежест се бе свлякла от раменете и сърцето му. Тя го обичаше.

— Останалото ще се нареди, съпруго — прошепна той на себе си. — Аз ще се погрижа за това.

Никога преди не се бе чувствал толкова уверен, толкова спокоен.

Това чувство нямаше да продължи дълго.

Глава 13

Дневникът на Джесика: 11 октомври 1795

„Беше едва на три месеца, когато те увих и поехме на ново приключение. Тръгнах късно през нощта, така че Патрисия да не може да ме спре. Не й оставих писмо, тъй като вярвах, че ще изпрати някой след мен.

Ти беше толкова красиво бебе. Сега, като се замисля, смятам, че пътуването беше много по-тежко за мен, отколкото за теб. Ти тъкмо бе започнала да се усмихваш и беше толкова кротко мъниче.

Бях се уговорила да пътувам с Джейкъб и Емили Джаксън. Запознах се с тях в неделната служба в църквата. Бяха младоженци, които бяха продали сватбените си подаръци, за да съберат монети, с които да започнат някъде новият си живот. Съдействието им ми бе от голяма помощ. Емили се грижеше много за теб, Кристина. Пееше ти песнички и те приспиваше, докато аз готвех вечерята.

Джейкъб беше мъж със страст към пътешествията. Всяка вечер ни разказваше прекрасни истории за мъжете, които живееха на границата, в Черните хълмове. Брат му вече бе отвел семейството си там и беше изпратил вест на Джейкъб, че вече просперира като фермер.

Вълнението на Джейкъб бе заразително. Много скоро бях толкова развълнувана, колкото и той. Емили ми каза, че има много необвързани мъже, които обработват онази сурова земя и със сигурност ще намеря добър мъж, за когото да се омъжа. Бях ги накарала да вярват, че съпругът ми е умрял наскоро и искам да ти призная, срамувах се ужасно, задето ги лъжех.

Отново и отново си повтарях, че това не е лъжа. Едуард никога нямаше да ме намери в дивата пустош.

Присъединихме се към други фургони, когато стигнахме до място, за което реших, че е краят на света. Борех се с изтощението. Емили винаги бе толкова весела. И тогава, в един студен, дъждовен следобед най-после стигнахме до една долина, която се простираше пред най-прекрасните планини, които някога бях виждала.

Спомням си, че денят бе ужасно студен. Но нямаше значение. Защото двете с теб бяхме свободни, Кристина. Свободни. Никой вече не можеше да ни нарани.“

Лайън бе заминал едва преди няколко часа, когато пристигнаха писмата. И двете бяха адресирани до Кристина, и двете изискваха моменталното й внимание.

След като инструктира Катлийн да отведе пратеника в кухнята, където да му даде нещо освежаващо за пиене, Кристина отнесе писмата в кабинета на Лайън.

Първото, това, което бе значително по-дълго, бе от леля й Патрисия. Писмото бе пълно с омраза и клевети към Лайън. Графинята пишеше на Кристина, че е научила истината за маркиза и неин дълг бил да предупреди племенницата си, че се е омъжила за убиец.

След това графинята й заповядваше да се върне моментално в Лондон, за да я придружава на сбирките на обществото. Оплакваше се от безобразието, че след възмутителният брак на Кристина не е получила нито една покана.

Кристина поклати глава. Още не бе минал и месец от женитбата й, а леля й се оплакваше така, сякаш е минала цяла година.

Графинята завършваше списъка с оплаквания, че към писмото си добавя това, което е получила от мисионера Девънроу.

Надявала се Кристина да не научи лоши новини.

Кристина веднага стана подозрителна. Не беше обичайно леля й да дава толкова добри пожелания. Реши, че графинята може би е намислила нещо. Кристина бе запозната с почерка на своя учител и от начина, по който беше надписано писмото, заключи, че наистина е от него. Освен това восъчният печат на писмото бе непокътнат.

Решавайки, че писмото наистина е от скъпият й приятел, Кристина най-после го отвори.

Браун първи реагира, чувайки сърцераздирателния писък, идващ от библиотеката. Той се втурна в стаята и едва не изгуби цялото си хладнокръвие, заварвайки господарката си, изпаднала в безсъзнание на пода.

Той изкрещя няколко заповеди през рамо и коленичи до маркизата. Катлийн, камериерката на Кристина, бе следващата, която влезе в библиотеката тичешком. Когато видя господарката си, тя изпищя.

— Припаднала ли е? Какво я е накарало да извика, Браун? Наранила ли се е?

— Спри с въпросите, жено — сряза я Браун. Той бавно повдигна господарката си и забеляза, че тя стиска писмо в ръцете си. Реши, че каквато и вест да бе получила, явно тя е виновна за припадъка й. — Отивай и приготви леглото на милейди, Катлийн — прошепна той. — Не тежи повече от перце. Господ да ни е на помощ, ако е болна.

Повечето от персонала се бе събрал пред библиотеката и всички гледаха как Браун носи Кристина нагоре по извито стълбище. Катлийн забързано се насочи към стаята на маркизата, но Браун я подмина и продължи към покоите на господаря си.

— Ще е по-спокойна, ако се събуди там — прошепна той. — Господарите са много близки. Тя спи в стаята му всяка нощ.

— Да изпратим ли вест на маркиза? — попита през сълзи Катлийн.

— Доведи Софи — нареди Браун, — тя ще знае какво да направи за припадъка. Пратеникът още ли е тук?

Когато Катлийн кимна, Браун каза:

— Ще изпратя послание до маркиза по него. Луис — обърна се към градинаря, — отиди и се погрижи да изчака.

Кристина отвори очи, точно когато Браун я покриваше със завивката.

— Недей да се суетиш около мен, Браун.

— Боли ли ви нещо, милейди? — попита с разтревожен глас Браун. — Изпратих да повикат Софи. Тя ще знае какво да направи — добави, опитвайки се да овладее треперенето на гласа си.

Кристина се мъчеше да седне в леглото, когато в стаята влетя едра сивокоса жена. Тя грабна две възглавници и ги намести зад гърба на Кристина.

— Какво мислиш, че й има, Софи? — попита Катлийн. — Тя нададе ужасяващ писък и я намерихме припаднала.

— Чух я — обяви Софи. Тя постави опакото на ръката си на челото на Кристина с отработено движение и се намръщи силно.

— Най-добре изпрати да доведат Уинтърс, Браун. Мисля, че има треска. Уинтърс е лекаря на съпруга ви — обясни тя на Кристина.

— Не съм болна — възрази маркизата. Дори в собствените й уши гласът й прозвуча слаб. — Браун не изпращай за лекаря. Вече съм добре. Но трябва да замина веднага за Лондон. Моля те, нареди да приготвят каретата. Катлийн, би ли опакова няколко от роклите ми?

— Милейди, не можете да напуснете леглото. Болна сте, без значение вярвате ли го, или не — обясни Софи. — Бледа сте като платно. Да, така е.

— Трябва да отида при съпруга си — настоя Кристина. — Той ще знае какво да направи.

— Писмото бе причината за припадъка ви, нали? — попита Катлийн, кършейки ръце.

Браун се обърна да изгледа лошо камериерката. Катлийн веднага се извини.

— Простете ми, че се меся, милейди, просто всички се разтревожихме за вас. Изплашихте ни, грижа ни е за вас.

Кристина опита да се усмихне.

— Мен също ме е грижа за всички вас — каза тя. — Да, Катлийн, беше писмото.

— Лоши новини ли? — попита камериерката.

— Разбира се, че са били лоши новини, глупаво момиче — промърмори Браун. — Всеки с половин мозък може да го види. — И добави: — Милейди, мога ли да направя нещо, с което да успокоя тревогите ви?

— Да, Браун — отвърна Кристина. — Не ме ли чу, когато ти казах, че веднага трябва да замина за Лондон. Моля те, помогни ми Браун. Умолявам те.

— Ще направя всичко за вас — заяви разпалено Браун. Мъжът се изчерви и добави: — Маркизът ще се разстрои, че го правим без позволението му, но ако сте убедена, че искате да заминете, ще наредя четирима силни мъже да ви придружат. Катлийн, побързай и приготви багажа на милейди.

— Аз ще идвам ли с вас? — обърна се камериерката към господарката си.

— Да — заяви Браун, преди Кристина да откаже на нетърпеливата си камериерка.

— Бих искала да остана няколко минути насаме — прошепна Кристина. — Имам нужда да съм сама.

И тогава те разбраха. Някой близък на господарката им бе починал.

Браун моментално изведе прислугата от стаята. След като затвори вратата зад себе си, той се поколеба, но остана на пост, чувствайки се безсилен и недостоен, докато чуваше как господарката му плаче измъчено.

Той не знаеше как да й помогне. Браун изправи рамене и побърза да слезе долу. Добруването на господарката му сега бе негова отговорност. Нямаше да остави нищо на случайността. Вместо четирима, той реши да изпрати шестима мъже, които да защитават маркизата.

И макар да бе много необичайно един иконом да напусне поста си на пазител на дома, Браун не го бе грижа. Нямаше намерение да остави господарката си сама, докато не я предаде невредима в обятията на съпруга й. Да, той също щеше да я придружи заедно с антуража й. А ако си спомнеше как се язди кон, можеше и да води цялата процесия.

 

 

Кристина не подозираше колко тревоги бе причинила на персонала си. Тя се бе свила под завивките, притиснала възглавницата на Лайън до корема си и плачеше тихо.

Когато сълзите й пресъхнаха, тя бавно слезе от леглото и отиде да търси ножиците си. Щеше да отреже косата си и да започне ритуала по оплакването.

От този момент нататък леля й Патрисия бе мъртва за нея. Кристина никога нямаше да признае съществуването й.

Задачата да отреже няколко сантиметра от дългата си коса не отне много време. Катлийн се втурна в стаята, понесла в ръце светлозелена рокля. Очите й се разшириха, виждайки какво е направила господарката й с косата си, но не каза нищо и й помогна да се облече.

— Ще сме готови за тръгване след десет минути — прошепна Катлийн, преди да остави Кристина насаме.

Кристина отиде до прозореца и погледна навън към природата. Мислеше за семейството си. Как Мери би обикнала тази земя. Как Черния вълк щеше да бъде впечатлен, но, разбира се, нямаше да го признае. Беше прекалено арогантен, че да го направи. Освен това, щеше да бъде объркан, ако знаеше колко земя притежава Лайън.

Белия орел, щеше да се впечатли най-вече от конюшните на Лайън. Конете бяха развъждани заради силата и елегантността си, а няколко от малките жребчета бяха толкова великолепни, че бяха живото доказателство за внимателната селекция на Лайън.

— Не са мъртви — прошепна тя с глас, пълен с гняв.

Отново започна да плаче. Не, не бяха мъртви. Писмото бе една голяма лъжа. Иначе би разбрала, в сърцето си щеше да знае, ако нещо лошо бе сполетяло семейството й.

— Щях да знам — прошепна тя.

Да, всичко бе измама. Кристина не знаеше как леля й бе извършила злото си дело, но точно тя стоеше зад измамата. Злата жена искаше Кристина да вярва, че индианското й семейство е мъртво.

Кристина не можеше да разбере мотивите на графинята.

Но Лайън щеше да й обясни. Той бе воин, който познаваше триковете на всички чакали по света.

Тя почувства отчаяна нужда да се добере до съпруга си.

Кристина щеше да му заповяда да я прегърне и да й каже колко много я обича. После щеше да поиска от него да я целуне. Докосването му щеше да прогони болката и скръбта.

Тя щеше да иска, а Лайън да дава. Беше негов дълг.

 

 

Когато Лайън пристигна в лондонския си дом, сър Фентън Ричардс го чакаше на стълбите.

Мъжът не се усмихваше.

Лайън веднага застана на нащрек.

— Наедрял си — каза той вместо поздрав.

— Да, така е — призна Ричардс с усмивка. Той погали корема си, за да покажи точно къде са отишли излишните килограми.

Лайън започна да се успокоява. Държанието на приятеля му му каза всичко, което искаше да знае. Вероятно имаше проблем, Ричардс не би го чакал на входа, само за да му дойде на гости. И все пак държанието му показваше, че проблема не е някой ужасно важен.

Ричардс се обърна и почука на вратата. Тя веднага се отвори от един слуга. Лайън махна на мъжа да вземе юздите и да се погрижи за коня му, преди да поведе приятеля си към библиотеката.

Ричардс се движеше тежко зад него. Той бе едър мъж с гъста брада и посивяла коса. Говореше спокойно, обикновено бе с приведени рамене, а по лицето му не се четеше никаква емоция. Освен когато беше в компанията на Лайън. Само тогава възрастният мъж можеше да се отпусне, тъй като вярваше безрезервно на младият си приятел.

— Целият ад се отприщи, и то отмъстително.

Лайън повдигна една вежда заради спокойно изречените думи.

— Рон е под домашен арест — обяви Ричардс. Той се настани в едно от големите кресла пред бюрото на Лайън. — Опитах се да се намеся, но обвиненията вече бяха отнесени към Уелингхам. Сега от теб зависи да се справиш с този проблем.

— Как го разкриха? — попита Лайън. После седна зад бюрото си и започна да разглежда писмата, които бяха подредени в средата.

Ричардс въздъхна.

— Приемаш много лесно положението на приятеля си — отбеляза той.

— Както каза, всичко зависи от мен. Аз ще се погрижа. Кажи ми какво стана. Как…

— Уелингхам забелязал превръзката на китката на Рон. Едно предположение води до второ и така. Рон предприе много рискове — обяви Ричардс. — Налетял на Уелингхам, когато се връщал от сватбата ти. Съжалявам, че изпуснах церемонията — добави той. — Нямаше как да дойда. Върнах се в Лондон едва преди два дни.

— Беше малка церемония — каза Лайън. — Трябва да дойдеш в Лайънууд, за да се запознаеш с Кристина — добави той. — Рон как приема ситуацията? — попита той, връщайки темата към належащия проблем.

— По обичайния за него начин — сухо заяви Ричардс. — След като не може да излиза от дома си, всяка вечер организира партита. Впрочем тази вечер ще има едно парти. Мисля да се отбия.

Ричардс спря, за да погледне многозначително към Лайън.

Лайън се ухили.

— Ще бъда там — каза той на приятеля си. — Не носи никакви ценности със себе си, Ричардс, не искаш да бъдеш ограбен от Джак, нали?

— О, нима Джак ще се появи?

— Може да разчиташ на това.

— Дали Рон няма да се учуди? — коментира Ричардс. Той се изправи в стола си и поведението му се промени с едно мигване. — Сега, след като измислихме решение за проблема на Рон, има още нещо, за което трябва да говорим. Бащата на жена ти, за да съм точен.

Сега вече Ричардс привлече пълното внимание на Лайън. Той пусна писмата и се наведе напред.

— Знаеш ли, че бащата на жена ти е на път към Лондон?

Лайън поклати глава.

— Откъде го познаваш? — попита той.

— Името му е Едуард Сталински, но, разбира се, ти вече знаеш това — каза Ричардс.

Лайън кимна. Наистина знаеше цялото име на тъста си, но само защото гледаше как Кристина подписва брачното им свидетелство.

— Да, барон Сталински — каза той.

— Преди много години мъжът ни направи голяма услуга. Аферата Брисбейн. Спомняш ли си да си чувал за тази злополука?

Злополука?… Лайън поклати глава.

— Помня, че си казвал, че битката при Ватерло е била злополука за Наполеон — каза той. — Кажи ми за делата на Брисбейн. Не се сещам нищо за него.

— Тогава си бил още много млад. И все пак, мислех, че може да си подочул нещо — каза Ричардс с лек шепот. — Все забравям, че съм с поне двадесет години по-стар от теб. Предполагам, че трябва да предам управлението на по-младите — въздъхна той.

— Откакто работя за теб, се опита да се оттеглиш няколко пъти — каза му Лайън.

Той бе нетърпелив да научи от Ричардс какво се е случило и да разбере всичко за бащата на Кристина, но познаваше старият си приятел достатъчно добре, за да знае, че мъжът ще действа бавно, както обикновено.

— Аз съм като стара хрътка — каза Ричардс. — Все още мога да доловя миризмата на беда, когато се зададе. Брисбейн беше англичанин — продължи той, най-после по същество. — За нас той бе нещо като Бенедикт Арнолд. Превърна се в предател, продаде някои наши тайни, след което, заради семейството му, съвестта започна да го измъчва. Имаше жена и четири малки момиченца. Дойде при нас и ни призна за предателството. Ние, или по-скоро моят предшественик, даде обещание на мъжа. Разбираш ли, тогава преследвахме по-голямата риба. С пълното съдействие на Брисбейн заложихме капан на по-висшестоящите. Барон Сталински беше нашия посредник. Не си спомням как се замеси — добави той, свивайки рамене. — Казаха ми, че баронът направил всичко по силите си, взел всички предпазни мерки, но планът се провали.

— Как? — попита Лайън.

— Жената и децата на Брисбейн бяха убити. Бяха прерязали гърлата им. Властите бяха подведени да смятат, че Брисбейн ги е убил и е насочил острието към себе си.

— Не вярвам, че се е случило точно това, а ти? — попита Лайън.

— Разбира се, че не. Мисля, че мъжете над Брисбейн са разбрали за капана — отвърна Ричардс. — Или е станало случайно, или им е било казано.

— Ами барон Сталински? Продължи ли да работи за правителството?

— Не. Скоро след случилото се с Брисбейн се ожени и замина за дома. Беше потресен от ужаса, на който бе станал свидетел. Той първи открил телата и отказа да остане в Англия след всичко това. Не можем да виним мъжа. Не бях там, но мога да си представя кошмара, на който е станал свидетел Сталински.

— След случилото се поддържаше ли връзка с барона?

— Не, никой от нас не го стори — отвърна Ричардс. — Но някои от най-старите му приятели са получили писма, че скоро идва в Англия.

— Чудя се дали знае, че има дъщеря.

— Мили боже, искаш да кажеш, че не знае? — попита Ричардс.

— Бащата и дъщерята никога не са се срещали. Мисля, че според барона, жена му и детето му са умрели много отдавна. В този ред на мисли, всички с които говорих, смятаха, че барона също е мъртъв. Сър Рейнолдс беше този, който го предположи.

— Да, всички се изненадахме, когато научихме за писмата — каза Ричардс.

— Чудя се къде е бил барона през всичките тези години.

— Чух, че около година след заминаването си от Англия, Сталински изгубил кралството си. След това изчезнал. Никога не сме имали причина да го проследим — добави Ричардс. Смръщване изкриви лицето му. — Нещо те тревожи. Какво има?

— Имал ли си причина да не се доверяваш напълно на барона?

— Ах, това ли е проблема?

— Кажи ми всичко, което знаеш за този мъж — нареди Лайън. — Абсолютно всичко, което си спомниш. Знам, че е било отдавна — добави той.

— Мога да кажа много малко. По онова време бях млад и впечатлителен, помня, че изпитвах страхопочитание към мъжа. Не беше много по-възрастен от мен. Но имаше силно присъствие. Завиждах му. Лайън, по дяволите, изнервяш ме. Веднага ми кажи какво знаеш ти за барона — нареди той.

— Няма какво да ти кажа. Никога не съм го срещал. Кристина също, но се бои от него. Когато се запознаеш с нея, ще разбереш пълното значение на това. Кристина не е жена, която се плаши лесно.

— Вече знам много за нея — каза Ричардс.

— Как?

— Тя се омъжи за теб, нали?

Лайън се ухили.

— Да, така е — каза той. — Не особено доброволно, но…

Ричардс се засмя.

— Може би се бои от баща си заради необичайните обстоятелства — каза след малко той. — Да не познаваш баща си и изведнъж най-после да се срещнеш с него…

— Не — каза Лайън, клатейки глава. — Страхът й е много по-различен. Тя го нарече чакал. Внимавай, когато си около барона, Ричардс. Инстинктите ми и страха на Кристина са достатъчни, че се готвя за най-лошото.

— Чак толкова ли си разтревожен?

— Да.

— Защо Кристина не ти е обяснила истинската причина за страха си?

— Тя е много упорита — обяви той с усмивка, за която Ричардс предположи, че според Лайън тази черта на жена му е много ценена. — И тепърва започва да ми се доверява. Границата е много тънка, Ричардс. По тази причина няма да я притискам. Кристина ще ми каже всичко, когато е готова и нито минута по-рано.

— Но се доверяваш на преценката й, нали? — попита Ричардс. — Имаш ли й доверие.

— Напълно — заяви Лайън без грам колебание.

И тогава той осъзна това с ума… и сърцето си. Той й имаше доверие. Напълно.

— По всички възможни начини — заяви Лайън тихо. — Само Господ знае защо, но е така — каза на приятеля си, преди да започне да се смее.

— Има ли нещо забавно?

— О, да. Аз и малката ми съпруга досега играехме една игра един с друг — призна Лайън. — И смешното е, че никой от нас не го е осъзнал.

— Не разбирам — призна Ричардс.

— Аз самият едва сега започвам да разбирам — каза Лайън. — Кристина крие миналото си от мен… аз крия своето от нея. Смятам, че според нея, по някакъв начин ще я сметна за недостойна — добави той. — Разбира се, това няма как да се случи, но тя трябва да се научи да ми вярва достатъчно със сърцето си.

— С радост бих разследвал миналото на жена ти вместо теб — доброволно заяви Ричардс.

— Не. Изпратих хора във Франция, за да направят проучване, но ще ги отзова. Няма да се ровя в миналото й, не искам и ти да го правиш, Ричардс. След време, когато тя пожелае, ще ми каже.

— А ти ще й кажеш ли своите тайни? — попита тихо Ричардс. — Няма защо да се тревожиш, Лайън. Никога не съм се доверявал на някой, както вярвам на теб. Лоялността ти към държавата никога не е била под въпрос. Точно затова винаги ти даваха най-трудните задачи.

Лайън бе изненадан от страстта в гласа на приятеля си. Ричардс не беше мъж, който даваше лесно комплименти. През всичките години, през които работиха заедно, никога не бе хвалил Лайън.

— Сега обаче ме разтревожи за Сталински — обяви Ричардс. — Ще започна да преглеждам веднага досието му. Но има и друг проблем — добави той, почесвайки по навик брадата си. — От департамента се надяват да се съгласиш да почетеш тъста си, щом пристигне. Господ да ни е на помощ, дори говорят дали да не го провъзгласят за рицар. Някои от по-възрастните помнят благородните дела на барон Сталински, които е извършил за доброто на Англия. Наистина трябва да разгледам тези дела много добре — добави той, кимайки.

— Награждаването няма да се отрази добре на Кристина — каза Лайън.

Ричардс кимна кратко и каза:

— Лайън, аз наистина не съм този, който трябва да ти казва какво да правиш с брака си, но според мен, просто трябва да разпиташ жена си за баща й при първа възможност. Нареди й да ти обясни от какво се бои. Накарай я да отговори на въпросите ти, синко.

Да я разпита? На Лайън му се прииска да се засмее. Откакто срещна Кристина, не правеше нищо друго, освен да я разпитва.

— Няма да има никакви въпроси. Тя ще ми каже…

— Да, знам, знам — прекъсна го Ричардс с дълга въздишка. — Когато сама реши.

— Точно така — отвърна Лайън. — А дотогава мой дълг е да я пазя.

— Да я пазиш ли?

— Кристина вярва, че баща й ще иска да я убие, щом разбере, че е жива.

— О, боже.

— Именно. И по тази причина разбираш колко обидени ще сме, ако на барона бъде дадена титлата рицар.

— Лайън, настоявам да разпиташ жена си, ако има опасност…

— Аз ще се погрижа. Няма да я разпитвам отново.

Ричардс игнорира раздразнението в тона на приятеля си.

— Не съм човек, който трябва да съди, но смятам, че имаш много необичаен брак.

— Имам много необичайна съпруга. Ще я харесаш, Ричардс.

Неочакващ шум, идващ от преддверието, ги прекъсна. Лайън погледна нагоре, точно когато вратите на библиотеката се отвориха.

Браун, верният му иконом, се втурна в стаята.

Лайън скочи от стола си. Сърцето му заблъска силно в гърдите и усети как дъха засяда в гърлото му.

Нещо се бе случило с Кристина. Била е наранена… отвлечена…

Чувството на паника бавно изчезна. Щом Кристина връхлетя в стаята, а златната й коса се стелеше по раменете, Лайън падна обратно в стола си.

Тя беше добре. Очите й бяха зачервени и пълни с непролети сълзи, а по изражението й личеше колко е измъчена. Да, беше разстроена, но все пак не бе ранена.

Можеше да диша отново.

— Лайън, просто ми кажи как е направено — заповяда Кристина. Тя премина покрай Ричардс, очевидно дори не го забеляза, че е в стаята, стигна до съпруга си и пусна двете писма в ръцете му. — Познавам почерка му и в началото наистина повярвах, че е истина. Но в сърцето си знам, че не е така. Щях да знам, ако нещо им се беше случило. Щях да знам.

Лайън хвана ръцете на Кристина.

— Скъпа, успокой се и започни отначало.

— Първо прочети писмото — каза Кристина. Издърпа ръцете си от него и посочи към писмото на графинята. — Ще разбереш защо мисля, че е измама.

— Маркизата припадна, милорд — обади се Браун.

Лайън се обърна към иконома си. Браун стоеше пред вратата.

— Тя какво? — изкрещя Лайън.

— Тя припадна — каза Браун, кимайки бурно.

— Тогава защо си я довел в Лондон?

Лайън изведнъж побесня. Погледна към иконома си, а след това към Кристина.

— Трябва да си у дома, в леглото — изкрещя й той.

— Не ми викай — нареди му Кристина. Гласът й бе също толкова силен, колкото и неговият. — Браун знае, че не бива да спори с мен. Бях решена да дойда при теб, Лайън. Моля те, прочети писмата. Знам, че всичко е лъжа.

Лайън се насили да се успокои. Кристина започна да плаче. Реши, че ще се заеме със здравето й, след като реши проблема.

Лайън прочете първо писмото на графинята. До момента, в който свърши, ръцете му трепереха.

Господ да му е на помощ, бе научила истината за него. Графинята бе разбрала за миналото му и бе описала някои много неприятни детайли в писмото до племенницата си.

Сега Кристина искаше той да отрече. Бе дошла до Лондон, за да се изправи пред него, за да й каже, че всичко това е лъжа.

Нямаше да я лъже. Въпреки че истината щеше да го унищожи.

Без повече лъжи, без преструвки… нима не му бе обещала това тази сутрин?

Заслужаваше той също да е честен с нея.

— Кристина… — започна Лайън, вдигайки бавно погледа си към нея. — Правим всичко, каквото можем, щом сме изправени пред опасност и аз…

Той не успя да довърши обяснението си.

Кристина можеше да види болката и гнева му. Нуждата да го утеши превъзмогна всички други чувства. Тя инстинктивно посегна към него.

И тогава напълно се обърка. Ръката й увисна помежду им.

— За какво говориш?

— Какво?

— Защо ме гледаш така?

— Опитвам се да ти обясня — промърмори Лайън. После се обърна и погледна към Браун. Икономът разбра съобщението и затвори вратата.

Лайън насочи погледа си към Ричардс. Приятелят му грубо игнорира неизречената заповед и остана на мястото си.

— Лайън, отговори ми — заповяда му Кристина.

— Кристина, трудно ми е да ти обясня, докато имаме публика, която ни слуша — каза той, поемайки дълбоко дъх. — Вярно е. Всичко. Направил съм точно това, което ти е казала леля ти. Мотивите ми обаче бяха благородни и щях да…

Тя най-после разбра. Кристина затвори очи и се помоли за напътствие. Знаеше, че вероятно не се държи като добра съпруга и че Лайън очевидно имаше нужда да снеме товара на тайните си. Обаче избра много странен момент да й сподели за тревогите си. Макар да бе егоистично от нейна страна, наистина й се искаше първо да решат нейния проблем.

Когато Кристина затвори очи, Лайън се почувства така, сякаш забиха нож в сърцето му.

— Мила, аз бях войник. Правих това, което трябваше…

Тя най-после го погледна. Погледът й бе директен и изпълнен с нежност.

Той бе прекалено удивен, за да каже и дума.

— Ти си воин, Лайън. Но освен това си нежен, любящ мъж. Не бил убил някой, който не те е предизвикал. Не, преследвал си само чакали.

Очевидно му бе трудно да мисли.

— Тогава защо дойде в Лондон да…

— Знаех, че ще ми помогнеш да науча истината — каза Кристина.

— Опитвам се да ти кажа истината.

Той отново крещеше. Кристина поклати глава.

— Как ще ми я кажеш, като още не си прочел другото писмо?

— Ако вие двамата простите намесата на стареца… — прекъсна ги Ричардс.

— Какво има — озъби се Лайън.

— Кой е този мъж? — попита Кристина.

— Фентън Ричардс — каза Лайън.

Кристина разпозна името. Тя се намръщи на госта на Лайън и каза:

— Лайън не може да се върне да работи за вас. Кракът му още не се е възстановил достатъчно, че да съм доволна. И може да отнеме доста години да се излекува напълно — добави тя.

— Кристина, откъде знаеш за Ричардс?

— От Рон — отвърна тя. — А и понякога говориш насън — добави тя. — Не смятах да споменавам този твой недостатък пред чужди хора, но…

— О, по дяволите — промърмори Лайън.

— О, боже — прошепна Ричардс.

— Не се тревожете, сър — каза тя на Ричардс, — аз ще пазя тайните му.

Ричардс се вгледа в нея и бавно кимна.

— Вярвам, че ще го направите — съгласи се той.

— Откъде знаеш за крака ми? — попита Лайън, привличайки вниманието на Кристина. — Не съм се оплаквал. Излекуван е, по дяволите. Да не би Рон…

— Първата нощ, в която се срещнахме, знаех, че изпитваш болка. Личеше по погледа ти. Постоянно се облягаше на камината. Това бе другият знак. По-късно разпитах Рон и той сподели, че си с ранено коляно. И че не се е излекувало — добави, поглеждайки директно към Ричардс.

Ричардс скри усмивката си. Жената на Лайън бе много чаровна.

— Целите ви май намериха пресечна точка — отбеляза той. — Лайън, не мисля, че жена ти е разстроена заради новините в писмото на леля й. Има нещо друго, нали, мила моя?

— Да — отговори Кристина. — Графинята ми изпрати писмо от един мой близък приятел. Пликът е написан от неговата ръка, сигурна съм, хартията на писмото изглежда същата като на плика, но…

— Не смяташ, че е така. Това е измамата, за която говориш, нали? — попита Лайън.

Тя кимна.

— Виждаш как завършва писмото на графинята, Лайън? Пише, че се надява приятелят ми да не носи лоши новини.

Очите й отново се напълниха със сълзи. Лайън бързо прочете писмото от Девънроу. След това сложи писмото и плика един до друг, за да сравни начина на писане. Кристина задържа дъха си.

Не му отне много да види разликите.

— Подобен е, но не точно същият. Ричардс, ще погледнеш ли това? — попита Лайън. — Второ мнение ще успокои Кристина.

Ричардс стана от стола си, едва сдържайки любопитството си и взе плика и писмото. Много скоро и той видя разликите.

— О, да. Писмото е писано от друг човек. Измама е.

След това той прочете съдържанието. Погледа му изразяваше симпатия, когато погледна към Кристина.

— Тези хора, в дивите земи… те са ти като семейство, нали?

Кристина кимна.

— Какво е петнист тиф? — попита тя намръщена. — В писмото пише, че са умрели от…

— Един господ знае — каза Лайън.

— Кой е отговорен за това? — попита Ричардс. — Какво чудовище би сторило нещо такова.

— Лелята на Кристина — гневно заяви Лайън.

Ричардс пусна писмото на бюрото.

— Прости ми, че ще го кажа, Кристина, но вярвам, че леля ти е…

— Може да си го помислиш, но не го казвай — Лайън го прекъсна, преди Ричардс да успее да се изкаже.

Кристина се облегна на стола на Лайън. Съпругът й обви ръце около кръста й.

— Все още не разбирам как са подменили писмото, печата беше недокоснат.

Ричардс бе този, който й обясни колко е лесно да се отвори плика, без да се счупи печата.

— Един експерт по фалшификациите веднага щеше да го разбере, мила моя — каза й той.

Няколко минути по-късно възрастният мъж си отиде. В мига, в който вратата се затвори зад него, Кристина избухна в сълзи. Лайън я придърпа в скута си и я прегърна силно.

Не се опита да я успокои. Тя плака дълго, преди сълзите й най-после да секнат.

— Намокрих ризата ти — хълцайки, прошепна Кристина.

Въпреки думите си, очевидно не бе готова да направи нещо по този въпрос. Тя се притисна към него, с глава, сгушена под брадичката му и въздъхна тежко.

Дълго време Кристина не помръдна. Лайън дори реши, че може да е заспала. Нямаше нищо против. Ако беше нужно, щеше да я държи в обятията си през целият ден. Истината бе, че вероятно това време щеше да е нужно, за да охлади гнева си.

Ричардс щеше да нарече графинята кучка, реши Лайън. Старият прилеп бе именно това, нищо повече.

Очевидно мислите на Кристина бяха насочени в същата посока, защото неочаквано тя прошепна:

— Знаеш ли, преди мислех, че всички англичани са като леля ми.

Той не й отговори. Но дъхът заседна в гърлото му и той се молеше мълчанието му да я окуражи да му каже повече.

Търпението му бе възнаградено няколко минути по-късно.

— Баща ми мрази белите хора. Когато заживях в Бостън с графинята, единственият ми приятел беше мистър Девънроу. Той беше този, който ме заведе при леля ми, и идваше всеки ден в дома й, за да ме обучава. Беше ми забранено да излизам от къщата. Графинята постоянно ми казваше, че се срамува от мен. Бях много объркана. Не разбирах защо тя вярва, че съм недостойна.

— Ти си достойна, любов моя — страстно заяви Лайън. — Много, много достойна.

Кристина кимна.

— Добре е, че си го забелязал — каза тя.

Той се усмихна на прямотата в гласа й.

И след това зачака да му каже още.

Сякаш измина цяла вечност, преди тя да проговори отново.

— Нощем тя ме заключваше в стаята ми. Опитвах се да не я мразя заради това.

Лайън затвори очи и си пое накъсано дъх. Можеше да почувства мъката й. Чувствата й го заливаха като гореща лава, извиквайки сълзи в очите му.

— Не можех да понасям да стоя заключена. Най-накрая сложих край.

— Как, скъпа?

— Махнах пантите на вратата — призна Кристина. — Оттогава графинята започна да заключва стаята си отвътре. Страхуваше се от мен. Нямах нищо против. Тя е стара, Лайън, и по тази причина се опитвах да я уважавам. Това би искала майка ми.

— Джесика?

— Не, никога не съм познавала Джесика.

— Тогава коя?

— Мери.

Лайън не успя да се сдържи да не й зададе друг въпрос.

— И тя също ли мразеше белите?

— О, не, Мери не мрази никой.

— Но мъжа, когото наричаш свой баща, ги мрази?

Той не мислеше, че ще му отговори. Мълчанието между тях продължи една дълга минута.

Не биваше да я притиска, каза си той. По дяволите, преди малко се бе зарекъл да не й задава въпроси.

— Да, мразеше ги — прошепна Кристина. — Не и мен, разбира се. Баща ми ме обича с цялото си сърце.

Кристина чакаше реакцията му. Главата й пулсираше болезнено.

Лайън не каза нито дума. Кристина реши, че не я е разбрал.

— Имам брат.

Нищо. Нито дума, нито знак, че я е чул.

— Името му е Бял орел.

Бавна усмивка разцъфна на лицето на Лайън.

— Разбираш ли какво ти казвам, Лайън? — попита тя.

Той я целуна по темето.

— Разбирам — прошепна той. Той хвана лицето й с две ръце и целуна нежно устните й.

И чак тогава прогони страховете й.

— Разбирам това, че съм най-щастливият мъж на този свят. Никога не съм мислел, че мога да открия жена, която да обичам така, както обичам теб, Кристина. Длъжник съм на семейството ти, скъпа. Те са те пазили в безопасност, докато те срещна.

— Не ги познаваш, и все пак, сякаш те е грижа за тях — прошепна Кристина. Гласът й трепереше от вълнение.

— Разбира се, че ме е грижа — каза Лайън. — Майка ти трябва да е много нежна, любяща жена, а баща ти…

— … е горд воин — заяви му Кристина. — Толкова горд, колкото си и ти, Лайън.

— Обичам те, Кристина. Наистина ли вярваше, че миналото ти ще ме накара да мисля, че си по-малко достойна…

— Никога не съм се чувствала недостойна. Никога. Аз съм лъвица. Истината е, че смятах Англия за недостойна… докато не срещнах теб.

Лайън се усмихна.

— Придобила си част от арогантността на баща си — отбеляза той. — Това ми харесва.

— Няма да ти е лесно, Лайън. Имам много различни от твоите навици. Не искам да се преструвам повече. Или поне не, когато сме сами…

— Хубаво. Не искам да се преструваш за каквото и да си се преструвала досега — обяви Лайън. След това се засмя, защото и сам не знаеше какво точно каза.

— Обичам те, Лайън — прошепна Кристина. Пръстите й се заровиха в косата на тила му — Лайън? Искам…

— Аз също — простена Лайън. Той я целуна отново, вече много по-гладно. Езикът му се плъзна в устата й, за да вкуси и подразни. Кристина обви ръце около тила му. Имаше намерение да му каже, че иска да си отиде у дома в Лайънууд, но целувките му скоро прогониха всичките й мисли. Устата му се притискаше към нейната, отново и отново, докато дъхът й стана задъхан и забързан.

— Лайън, нека се качим горе — прошепна тя между страстните му целувки.

— Нямаме време, Кристина.

— Лайън!

Той се опита да се усмихне заради заповедническият й тон, но бе зает с това да не изгуби контрол. Кристина се потъркваше срещу възбудата му, хапейки леко ухото му, галейки го с ръце.

Нямаше да може да стигне до стълбите, дори ако от това зависеше животът му.

Глава 14

Дневникът на Джесика: 20 октомври 1975

„Той дойде посред нощ, докато всички спяха. Семейство Джаксън бе направило леглото си навън. Беше ужасно студено, но Джейкъб искаше да имат уединение, затова разпъна малка палатка недалече от лагера.

Чух странен шум и поглеждайки навън, видях мъж, коленичил над Емили и Джейкъб. Изкрещях на мъжа, неосъзнавайки опасността, в която се намирах. Смятах, че е ред на Джейкъб да поеме нощната стража.

Мъжът се изправи и се обърна, осветен от лунната светлина. Писъкът заседна в гърлото ми. Едуард ме бе открил. В ръката си държеше окървавен нож.

Бях зашеметена и толкова ужасена, че не можех да се движа. Ти си тази, която ме накара да действам, Кристина. Да, когато се събуди и започна да проплакваш, успях да изляза от унеса си. Нямаше да позволя на Едуард да ме убие.

Взех ловния нож на Джейкъб точно когато Едуард се качи във фургона. Изкрещях и замахнах с острието към лицето му. Едуард извика от болка. Върха на ножа бе улучил окото му. «Дай ми бижутата», ми заповяда той, избивайки ножа от ръцете ми.

Останалите в лагера се събудиха от виковете ми. Едуард чу звуците от объркване зад него. Каза ми, че ще се върне да ме убие. Той погледна към кошницата, в която спеше ти, Кристина, и се обърна към мен. «Първо ще убия нея. Трябваше да я дадеш на Патрисия», добави, преди да скочи навън.

Семейство Джаксън бяха мъртви. Гърлата им бяха прерязани. Казах на коларя, че съм чула звуци и че съм видяла мъж, приведен над Джейкъб и Емили.

Претърсиха целият лагер. Но беше тъмно и не успяха да намерят Едуард.

Няколко часа по-късно лагерът отново утихна. Останалите решиха да поставят трима мъже на стража и да изчакаме до сутринта, преди да погребем младоженците.

Аз изчаках малко, след което те взех и спокойно напуснах лагера. Не знаех къде отивам, но не ме бе грижа.

Бях те предала, Кристина. Всичко свърши. Беше въпрос на време преди Едуард да ни намери.“

Беше късен следобед, когато Лайън целуна Кристина на сбогуване. Тя смяташе, че отива да се срещне с Рон за играта на карти, която бяха организирали. Лайън бързаше, за да направи нужната подготовка за явяването на Джак в дома на Рон и нямаше време да разказва всичко на жена си. Каза й само, че играта на карти е отложена и че има важна бизнес сделка, за която да се погрижи.

Кристина току-що се бе облякла в тъмносиня рокля, когато Катлийн обяви, че лейди Диана я чака в приемната.

— Тя е ужасно разстроена от нещо — каза Катлийн на господарката си. — Горкичката, не спира да плаче.

Кристина забърза надолу по извитото стълбище. Когато Диана я видя, веднага й разказа какво се бе случило с Рон.

Кристина отведе зълва си в гостната, накара я да седне на канапето и милваше утешително ръката й, докато Диана й разказваше всичко.

— Горкичкият, той е невинен — ревеше Диана. — Освен това, се опитва да бъде горд. Знаеш ли, че всяка вечер организира партита в дома си? О, дано Лайън да се прибере по-скоро, за да му разкажа какво се е случило. Той ще знае какво да направи.

— Сигурна съм, че много скоро ще научи — каза Кристина. — Всичко е по моя вина — добави тя.

— Как така е по твоя вина? — попита Диана.

Кристина не й отговори. Чувстваше се отговорна за проблема на Рон. Все пак, тя бе тази, която го рани, и вината бе нейна.

— Трябва да измисля начин… Диана, не каза ли, че тази вечер Рон организира парти?

— Да. Леля Хариет не ми позволи да отида — каза Диана. — Вече сме приели поканата за друго парти, но аз бих предпочела да отида на партито на Рон.

Кристина скри усмивката си.

— Разбира се, че ще предпочетеш неговото — каза тя, отново галейки ръката на Диана. — Утре всичко ще бъде наред — добави тя с решителен шепот.

— Как би могло да се случи? — попита Диана също шепнешком. — Знаеш ли нещо, което не ми казваш? — попита тя.

— Да — отвърна Кристина. Тя замълча умишлено, за да се огледа през рамо. Когато се обърна отново към Диана, тя каза: — Имам чувството, че тази вечер истинският Джак ще излезе на лов.

Диана възкликна, показвайки на Кристина, че й е повярвала.

— Не бива да казваш на никого нито дума, Диана, или Джак ще разбере и може да реши да не излиза тази вечер.

Диана стисна ръце една в друга.

— Няма да кажа, обещавам — заяви тя. — Но откъде научи…

— Нямам време да навлизам в детайли — обяви Кристина — Освен това, трябва да се погрижа за много важен ангажимент. Мога ли да дойда с теб до дома ти и после да заема каретата ти за няколко часа?

— Разбира се — отвърна Диана. — Ако искаш, мога да дойда с теб за ангажимента ти — заяви с готовност тя.

Кристина поклати глава.

— Побързай, Диана. Има много за правене.

— Така ли?

— Няма значение. Забърши очите си и тръгвай.

Кристина задърпа сестрата на Лайън след себе си. Реши да отвлече вниманието на Диана от Джак, като й зададе няколко въпроса за семейството й.

— Лайън беше ли близък с брат си, Джеймс? — попита тя.

— За известно време. Постоянно се състезаваха — каза Диана. — Лайън винаги превъзхождаше Джеймс… в ездата, във фехтовката и… ами дори и с жените — добави, свивайки рамене. — Джеймс беше обсебен от идеята да победи Лайън. Поемаше много рискове.

— Как умря?

— Падна от жребеца си. Не се е мъчил. Смъртта му е била мигновена. Барон Уинтърс, семейният ни лекар, каза, че било безболезнено. Аз обаче мисля, че го каза само, за да успокои майка.

— Като спомена майка си… — започна Кристина колебливо. — Диана, знам, че вероятно си много близка с нея, но се надявам да не възразиш срещу плана ми.

— Какъв план? — попита Диана, мръщейки се.

— Бих искала да взема майка ти утре с мен, когато ще се върна в Лайънууд.

— Сериозно ли? Лайън знае ли за намерението ти?

— Спри да ме гледаш толкова подозрително — нареди й Кристина с лека усмивка. — Наистина мисля само най-доброто за майка ви. Ти трябва да си тук по време на сезона или предпочиташ да дойдеш с мен? Знам, че ще ти е трудно да се разделиш с нея. Все пак тя ти е майка — завърши тя.

Диана наведе глава, забивайки поглед в ръцете си. Беше засрамена от облекчението, което почувства. Някой най-после щеше да се наложи над майка й.

— Срамно е да ти го призная, но вече сме сестри, затова ще ти кажа, че майка никак няма да ми липсва.

Кристина не знаеше какво да каже. Тя отвори каретата и каза:

— Значи майка ти е малко… трудна?

— Вече я видя — прошепна Диана. — Говори само и единствено за Джеймс. Не я е грижа за мен или за Лайън. Джеймс беше на първо място за нея. О, знам, че вече не мислиш, че съм добра дъщеря. Не биваше да ти казвам…

Кристина се пресегна и хвана ръцете на Диана.

— Винаги трябва да ми казваш истината. Това е единственият начин да се разбираме. Диана, знам, че обичаш майка си. Нямаше да си й толкова ядосана, ако не я обичаше.

Очите на Диана се разшириха.

— Аз съм ядосана — обяви тя.

— Вече трябва да влизаш вкъщи. Налага се да тръгвам за уговорката си — каза Кристина, сменяйки темата. — Моля те, кажи на слугите да съберат багажа на майка ти. Утре сутринта ще дойда да я взема.

Диана неочаквано се засмя срещу Кристина и я стисна в неловка прегръдка.

— Толкова съм щастлива, че Лайън се ожени за теб.

— И аз съм щастлива, че съм омъжена за него — каза й Кристина.

Диана я пусна. Слезе от каретата, но се обърна за миг, а в очите й се четеше желание да отиде на мистериозната среща заедно с Кристина. Кристина обаче пак помоли Диана да се прибира и щом младото момиче влезе в къщата, тя каза на кочияша накъде да кара.

— Знаете ли къде се намира „Черния Брайън“? — обърна се той към нея. Мъжът опули очи срещу нея и преглътна трудно няколко пъти.

— Не, не съм наясно къде се намира. Вие, сър, знаете ли?

— Да, мадам, знам къде е — промърмори мъжът.

— Това е всичко, което има значение, нали? Моля, откарайте ме там.

Кристина се върна в каретата и затвори вратичката. Бледото лице на кочияша изведнъж се появи пред прозорчето.

— Не може да говорите сериозно, мадам. „Черния Брайън“ се намира в най-противния квартал на Лондон. Има главорези и…

— Брайън е мой приятел. Трябва да отида да се видя с него, сър. Как се казвате? — попита тя.

— Евърет — отвърна мъжът.

— Евърет — повтори Кристина. Тя му се усмихна с намерението да го обърка и каза: — Много хубаво име. Сега, Евърет, трябва да ти кажа, че никак няма да съм доволна, ако не изпълниш молбата ми. Да, няма да съм доволна — добави тя по-твърдо.

Евърет се почеса по плешивото петно на главата си, преди да отговори.

— Ето тук е проблемът, мадам. Вие няма да сте доволна, ако не ви заведа до таверната на Черния Брайън, но ако го направя, когато съпругът ви научи, ще ме убие. Няма да има значение защо съм го направил. Важното в случая ще е, че съм ви изложил на опасност.

— О, вече разбирам защо се колебаете. Но това, което не знаете, е, че съпругът ми, поиска от мен да посетя мистър Брайън. Оставете страховете си настрани. Лайън знае всичко за това.

Евърет изглеждаше облекчен. Явно повярва, че маркизата е искрена с него. Тя беше толкова невинно малко същество, помисли си той. Не знаеше какво значи измама.

Кочияшът се извини, подкани я да заключи вратите на каретата отвътре и се върна на мястото си.

Мъжът караше доста бързо. Кристина реши, че вероятно малко го е страх.

Заключенията й се оказаха верни, тъй като щом спряха пред таверната, ръцете му трепереха, докато й помагаше да слезе. Освен това постоянно поглеждаше зад рамо.

— Моля ви, мадам, бъдете бърза. Ще ви чакам отвън при каретата, ако нямате нищо против — прошепна той.

— О, не е нужно да ме чакаш. Не знам колко време ще ми трябва. Връщай се у дома, Евърет. Мистър Брайън ще се погрижи да се прибера у дома.

— Но, мадам — възрази Евърет. — Ако господинът не е вътре? Ами ако не се върне скоро?

— Тогава ще го изчакам — обяви Кристина. Тя тръгна към вратата, изрази през рамо благодарността си, и преди Евърет да се опита да се възпротиви, маркизата изчезна в таверната.

Не беше дошла неподготвена. Не, не беше толкова лековерна, за колкото очевидно я смяташе Евърет. Освен любимия й нож, прикачен към глезена й, тя носеше и един по-малък в ръката си. Беше по-спокойна с големият си нож, но не можеше да го носи в ръка, без да го виждат останалите хора. Ако вървеше, сочейки с нож, вероятно щяха да решат, че търси конфронтация.

От опит знаеше, че престъпниците бяха невежи хора. А външният им вид не бе особено добър.

Тя застана пред вратата за минута, оглеждайки се за собственика на таверната. В помещението имаше поне двадесет мъже, насядали около дървените маси или облегнати на бара, който се намираше до дясната стена на голямата стая.

Един мъж стоеше зад бара. Кристина предположи, че мъжа работи в таверната и затова се насочи направо към него.

Не беше стигнала и до средата на помещението, когато първият глупак се опита да й попречи. Мъжът миришеше на бира и имаше забавени движения.

Кристина го накара да я пусне, като прекара острието на ножа си през ръката му. Мъжът веднага изкрещя от болка. Всички наоколо гледаха как грамадният мъж вдига ръката си и я гледа изумен.

— Поряза ме.

Гласът му разтресе стаята.

— Поряза ме — изкрещя отново и тръгна към Кристина.

Тя не се помръдна от мястото си. Размахвайки ножа пред очите му, тя заяви:

— Седни си на стола или ще се наложи отново да те нараня.

Тя наистина нямаше време за това, помисли си Кристина. Много скоро щеше да започне партито на Рон.

— Поряза ме, ти…

— Опита се да ме докоснеш — обяви Кристина. Острието на ножа й се опря в гърлото на мъжа. — И ако се опиташ отново, ще пиеш бирата си през дупката, която ще направя на гърлото ти.

Тя чу смях зад себе си и се обърна да погледне мъжа, който се смееше.

— Искам да се срещна с мистър Черния Брайън.

— Неговата любовница ли си? — попита някой.

Кристина въздъхна раздразнено. Бандитът до нея веднага реши да нападне отново.

Тя дори не го погледна, правейки плитък разрез на гърлото му.

Мъжът отново изкрещя. Кристина обърна поглед към тавана, молейки се за търпение.

Да, бандитите по целият свят бяха едни и същи. Невежи.

— Аз съм съпругата на маркиза на Лайънууд — каза тя, обръщайки се към мъжете. — Приятелят на съпруга ми притежава това място. Имам работа с него и търпението ми вече е на привършване. — Тя спря, за да погледне накриво мъжа пред нея. — Раната е незначителна, сър, но ако предприемете нещо глупаво, обещавам, че следващия път наистина ще ви заболи.

Макар Кристина да не го бе осъзнала, новината, че е съпруга на Лайън, промени изцяло държанието на мъжете.

— Ако искаш да живееш, Артур, веднага ще оставиш дамата. Тя е жената на Лайънууд.

— Казваш се Артур? — попита Кристина.

Мъжът бе прекалено ужасен, за да й отговори.

— Артур е много хубаво име, сър. Знаете ли историята за Камелот? Не? — попита тя, щом мъжът продължи да я гледа глупаво. — Тогава, майка ви е трябвало да я е чела, за да ви кръсти на крал Артур — реши тя.

Артур въобще не я слушаше. Умът му бе уловен от кошмара на това, какво ще се случи, щом маркизът на Лайънууд научи за този инцидент.

— Това, че се опитах да ви хвана, не беше с лоша умисъл. А сега съм мъртвец — проплака той. — Не знаех…

— Че съм омъжена дама? — попита Кристина. След което въздъхна. — Е, предполагам, че от един поглед не може да се разбере дали една жена е омъжена или не, но е много грубо така да се опитвате да сграбчите жена без позволението й — обясни му тя. — Но заради лошите си маниери няма да умрете, Артур — нежно му заяви тя. След това се обърна към останалите мъже. — Някой от вас ще се опита ли да ме сграбчи?

Всеки мъж в таверната поклати глава. И го направиха едновременно.

Гледката беше доста забавна, но Кристина не се усмихна. Не искаше да си помислят, че им се смее.

— Обещавате ли? — попита тя, просто да е сигурна, че може да прибере ножа си.

Едва тогава Кристина се усмихна. Не успя да се сдържи. Развълнуваното кимане на мъжете беше толкова забавно.

— Артур, отиди и промий раните си — извика тя през рамо, тръгвайки отново към бара. — Ще ти изпратя лекар, веднага щом свърша тук. Случайно някой да знае къде е мистър Черния Брайън? — попита тя.

— Конър отиде, за да го доведе, мис — каза един мъж.

Кристина се усмихна на дребосъка. Тогава забеляза, че мъжа държи карти.

— Игра на карти ли играете? — попита тя, убивайки времето, докато пристигне Брайън, и опитвайки се да намали напрежението в стаята. — Съжалявам, че ви прекъснах, сър.

— Не, не — отвърна мъжът. — Не мога да намеря с кой да играя.

— Защо?

— Найти е голям късметлия, мис — подвикна един мъж.

— Търпелив мъж ли си, Найти? — попита Кристина.

— Честно казано, не знам, Ваша Светлост — отвърна Найти.

Кристина реши да не му обяснява, че не бива да се обръща към нея с „Ваша Светлост“. Мъжът я гледаше доста изнервено.

— Какво ще кажеш да разберем? — попита Кристина. Мекият й смях накара мъжа да се усмихне. — Сър, бих искала да се науча да играя карти и ако имате малко свободно време, сега мисля, че ще е идеалният момент да го направя. Налага ми се да почакам собственика…

— За мен ще е чест да ви науча — обяви Найти, изпъвайки рамене. — Попи, направи място за дамата — нареди той. — Донеси й чист стол, Престън. Каква игра искате да научите, мис? — попита той.

— Какви игри обичат да играят мъжете?

— Ами, играта на съпруга ви е покер, мис, но вие със сигурност не бихте искали да научите…

— О, но аз искам — обяви Кристина.

— Ето, мис — обади се някой зад нея. — Може да ползвате тези монети.

— Монети ли?

— Да залагате — обясни й друг мъж.

Кристина не можеше да повярва колко добре се държат с нея тези мъже. Мъжът на име Попи направи драматичен поклон.

— Ето столът ви, милейди — обяви той. — Сух е. И по-чист, отколкото е бил някога.

След като седна на масата, Кристина кимна към Найти.

— Значи познавате съпруга ми? — попита тя, гледайки го как разбърква картите. — Казахте, че неговата игра е покерът — обясни тя.

— Всички го познаваме, мис — обяви Попи зад нея.

— О, колко хубаво — каза Кристина. — Хайде, Найти. Обясни ми тази игра. Благодаря ви за монетите, сър, благодаря и на вас, и… о, не вярвам, че ще ми трябват чак толкова пари, господа — каза тя, докато купчинката с монети пред нея растеше. — Много сте щедри. Съпругът ми е щастливец да има толкова добри приятели.

 

 

Съпругът на Кристина си мислеше същото, докато даваше нареждания на петимата раздърпани, но много верни мъже, зад таверната. Брайън стоеше до него, желаейки с цялото си сърце също да участва в шарадата.

— По дяволите, Лайън, бих искал да видя изражението на Рон. И не забравяй, момче — каза той, имитирайки говора на Джак, — стой в сенките. Очите ти не са зелени като на Рон. Някой може да забележи.

— Брайън, ела вътре — каза за трети път бармана. — Казвам ти, ще се заформи бой. Не чуваш ли виковете?

— Чувам само мъже, които си прекарват добре, Конър. Който и да е започнал боя, явно се е отказал. Влизай вътре, преди да са ни обрали.

Брайън отпрати Конър и застана до Лайън, слушайки го как инструктира мъжете.

Неочаквано силен смях привлече вниманието му. Брайън кимна на Лайън и влезе в таверната, за да види защо всички се смеят така гръмогласно. Веднага забеляза тълпата, събрана около масата в ъгъла и мина напред, докато няколко мъже сменяха местата си. Едва тогава успя да види кой е на масата. След дълга минута, гледайки изумено, Брайън се обърна и изтича навън.

— Лайън, свърши ли вече?

— Тъкмо тръгвах — отвърна Лайън. — Защо? Проблем ли имаш? — попита той. Тонът на Брайън го накара да застане нащрек. Приятелят му звучеше доста странно.

— Проблема не е мой, а твой — отвърна Брайън.

Когато Лайън се опита да влезе вътре, Брайън му блокира пътя с ръка.

— Лайън, нали обичаш да се обзалагаш?

Лайън показа на Брайън раздразнението си.

— Да.

— Тогава ще се обзаложа с теб, че ще се изненадаш повече от всякога в живота си — каза Брайън. Застана до него и посочи с палец. — Изненадата ти те чака вътре.

Лайън нямаше време за глупости. Той влетя в таверната, смятайки, че Брайън иска от него да обезоръжи един или двама.

Тълпата от мъже блокираше гледката към масата.

— Тук няма никаква опасност — каза той на Брайън. — Но се чудя каква ли е атракцията — каза той. — Да не би Найти да е намерил нова жертва, пред която да изиграе триковете си.

— О, да, има игра на карти — провлече Брайън. — Франки, как върви играта?

— Малката дама току-що победи Найти с някаква си двойка десетки — извика някой от тълпата.

— Не е моя вината — подвикна се в оправдание Найти. — Умът й сече като бръснач. Влезе в играта, както рак влиза в…

— Мери си приказките, Найти — кресна друг мъж. — Жената на маркиз Лайънууд е почтена дама, ти, тъп малък келеш. Не говори мръсотии пред нея.

Жената на маркиз Лайънууд.

Не можеше да е чул правилно. Не, не може да…

Лайън се обърна към Брайън. Приятелят му кимаше бавно. Лайън все още не можеше да повярва. Той премина през тълпата. Повечето загрижено се отместиха от пътя му.

Веселието изведнъж спря. Кристина не бе забелязала промяната на атмосферата, или факта, че съпруга й стои точно зад Найти, гледайки към нея.

Беше се концентрирала към картите си и се мръщеше все по-силно. Найти, от друга страна, умираше от страх да погледне зад себе си. Можеше да види изражението на мъжете, застанали зад Кристина. Те не бяха никак весели.

— Вярвам, че е време да се откажа, мис.

Кристина не го погледна, само отпусна ръка и забарабани с пръсти по масата, докато погледа й бе насочен към петте карти в другата й ръка.

— Не, не може да се откажеш точно сега, Найти. Каза ми, че трябва да играя или да се откажа. — Тя избута купчината монети в средата на масата и се усмихна на новия си приятел. — Давай да видим.

Найти отпусна картите на масата.

— Ъъъ, мис, не е нужно да слагате всичките си монети. Виждате ли, побеждавам ви с трите си попа. Но може да си вземете обратно монетите. Все пак само ви уча как да играете.

Мъжете около масата кимнаха. Някой мърмореха одобрително, докато други хвърляха притеснени погледи към Лайън.

Кристина не смееше да вдигне поглед от ръката си. Найти я бе предупредил, че изражението на лицето й издава каква ръка има. След като Найти вече бе показал картите си, не бе сигурна дали имаше значение, но нямаше да поема риска… не и след прекрасните карти, които й се бяха паднали.

— Нека играем честно, Найти. Победителят взима всичко. Не каза ли така?

— Да, така казах, мис — заяви той със слаб глас.

Кристина постави две седмици на масата, умишлено криейки другите три карти.

— Господа — каза тя на мъжете зад себе си, — пригответе се да приберете печалбите си.

— Но, мис, картите ми са най-…

Найти млъкна, щом Кристина постави картите си на масата.

— Милостиви боже, тя има три аса — прошепна Найти. Гласът му беше пълен с облекчение. Жената на Лайън го бе победила.

Дрезгавият смях на Кристина отекна над публиката й. Всички гледаха към маркиза на Лайънууд, за да видят реакцията му. Той не изглеждаше никак щастлив. Ако могъщия маркиз не беше развеселен, значи те също не бяха.

Кристина беше заета да разделя монетите на няколко купчинки.

— Найти? Ще продължим да играем, докато се върне мистър Брайън. Искам да ме научиш как се мами на карти. Така ще съм наясно, ако някой се опита да ме измами.

Найти не й отговори. Кристина погледна към учителя си. Мъжът изглеждаше ужасен. Младата жена най-после забеляза, че е необичайно тихо около нея. Не разбираше защо, докато не вдигна поглед и не видя съпруга си да гледа надолу към нея.

Реакцията й бе моментална, а изненадата очевидна.

— Лайън, какво правиш тук?

Сладката й приветлива усмивка го ядоса извън всякакви граници. Жена му очевидно се радваше да го види.

Усмивката на Кристина изчезна, когато съпругът й просто стоеше, без да я поздрави.

Осъзнавайки какво се случва, тя бавно изпъна рамене. Най-после осъзна истината. Лайън беше бесен. Тя се намръщи объркано.

— Лайън? — попита тя колебливо. — Случило ли се е нещо?

Лайън игнорира въпроса й. Погледът му се насочи към тълпата от мъже.

— Вън.

С една дума той изгони всички мъже от таверната за миг. Гласът му шибна като камшик. Кристина гледаше как мъжете излизат забързано. Найти се спъна в стола си в бързината да напусне мястото си.

— Забравихте си монетите — викна тя след мъжете.

— Да не си казала нито дума повече.

Лайън й изкрещя командата си. Очите на Кристина се разшириха невярващо. Тя се изправи, за да застане лице в лице със съпруга си.

— Смееш да ми повишаваш глас пред чужди хора? Пред приятеля си, Черния Брайън?

— Дяволски си права, смея и още как — кресна й той.

Леденият му тон я удиви. Тя се обърна към приятеля му, видя съчувствения му поглед и й се прииска да се разплаче от срам.

— Унижаваш ме пред очите на друг воин. — Гласът й трепереше и тя стисна ръце пред себе си.

Лайън реши, че се страхува от него. Отчаяното й изражение пресече гнева му. Лайън започна да се отпуска, след миг дори изглежда бе под контрол.

— Кажи ми какво правиш тук — заповяда той. Гласът му все още бе груб заради подтиснатия гняв. Лайън реши, че това е малка победа над темперамента му, но все още изгаряше от нуждата да закрещи.

Тя не осъзнаваше опасността. Лайън повтаряше това в ума си отново и отново, сякаш редеше молитва. Не, тя нямаше представа какво можеше да й се случи…

Но той много добре знаеше какво може да се случи на нежна дама като нея в тази част на града. Лайън си заповяда да прогони черните възможности от мислите си, знаейки, че ако не го направи, никога няма да успее да остане под контрол.

Кристина не можеше да погледне съпруга си. Тя седеше с наведена глава, забила поглед в масата.

— Лайън, жена ти трябва да е имала ужасно важна причина да дойде тук — намеси се Брайън, опитвайки се да намали напрежението между съпрузите.

Кристина обърна глава към Брайън.

— Съпругът ми е бесен, задето съм дошла тук? — попита тя невярващо.

Брайън не знаеше какво да отговори на абсурдния й въпрос. Реши вместо това да попита:

— Не знаеш ли, че този квартал има лоша слава?

Преди да проговори отново, тя си пое дълбоко дъх. Ръцете й бяха стиснати в юмруци.

— Ще ходя, където си поискам… когато поискам.

О, по дяволите, помисли си Брайън, това преля чашата. Той погледна бързо към Лайън, преди отново да насочи вниманието си към Кристина.

Сладкото невинно девойче явно не познаваше добре съпруга си. Току-що бе развяла червен флаг пред лицето му.

Лайън не бе преодолял първоначалния си гняв. Държанието на Кристина никак не помагаше. Брайън побърза да се намеси, преди Лайън да има време да реагира на думите на жена си.

— Защо и двамата не седнете? Ще ви оставя насаме…

— Защо? Той вече ме унижи пред теб — прошепна Кристина.

— Кристина, прибираме се у дома. На момента.

Гласът на Лайън се бе превърнал в тих шепот. Брайън се надяваше Кристина да осъзнае, че това е лош знак.

Не, тя не го осъзна. Обърна се и изгледа лошо съпруга си. Брайън поклати глава заради неразумието й.

Лайън се раздвижи със скоростта на светкавица. Кристина изведнъж се озова прикована на стената зад себе си, а ръцете му бяха притиснати от двете страни на тялото й, пречейки й да помръдне. Лицето му беше на милиметри от нейното, а топлината на гнева му бе достатъчно силна, че да я изгори.

— Ето как се прави в Англия, Кристина. Жената прави това, което й нареди съпругът й. Ходи само там, където й позволи съпругът й, тогава, когато той разреши. Ясен ли съм?

Брайън стоеше зад гърба на Лайън. Сърцето го болеше заради нежното цвете, за което приятелят му се бе оженил. Горкичката, сигурно беше ужасена. Дори самият той се бе изнервил от тона му. Гневът на Лайън все още имаше силата да го изплаши.

Когато Кристина отговори на съпруга си, Брайън осъзна, че тя никак не е изплашена.

— Засрами ме. Там, откъдето идвам, това е достатъчна причина за една жена да си отреже косата, Лайън.

Той се опитваше да се успокои, но странните й думи го влудиха.

— Какво, по дяволите, значи това?

Тя не искаше да губи време да му обяснява. Не, Кристина чувстваше как гнева я изгаряше отвътре. Обаче искаше и да се разплаче. Това нямаше особено голям смисъл за нея, но бе прекалено разстроена, за да филтрира емоциите си.

— Когато жена отреже косата си, това значи, че е загубила някой. Една съпруга реже косата си, когато мъжът й умре… или когато го прогони от дома си.

— Това е най-нелепото нещо, което някога съм чувал — промърмори Лайън. — Осъзнаваш ли въобще за какво намекваш? Говориш за развод.

Мащабността на нейното безразсъдство и скандалността на думите й най-после го удариха с пълна сила. Лайън облегна чело на нейното, затвори очи и започна да се смее. Арогантността й бе успяла да прогони гнева му.

— Знаех, че ще се промениш, когато научиш за миналото ми, невеж англичанино — кресна тя срещу него. — Ти не си нищо повече от… тъп малък келеш — обяви тя, спомняйки си как един от мъжете бе обидил друг.

— Двамата с теб ще имаме един много дълъг разговор — заяви сухо Лайън. — Хайде, идвай — нареди, грабвайки ръката й и тръгвайки към вратата.

— Все още се налага да говоря с мистър Брайън — заяви Кристина. — Пусни ме, Лайън — каза тя, дърпайки ръката си.

— Явно не си ме разбрала — отбеляза през рамо Лайън. — Преди миг ти казах, че жената ходи там, където съпругът й…

— Лайън? Ще умра от любопитство — намеси се Брайън. Долови раздразнението в гласа на приятеля си и се намеси, преди нещата да се влошат. — Бих искал да разбера защо жена ти дойде тук — добави леко засрамен.

Лайън спря пред вратата.

— Кажи му — нареди той на Кристина.

Искаше й се да откаже на командата му, така че Лайън да разбере, че държи на всяка своя дума, но добруването на Рон бе в опасност, затова тя реши да загърби гордостта си.

— Рон организира парти, тази вечер — започна тя. — Исках да те помоля, ако можеш, да намериш няколко добри мъже, които да се престорят на бандити и…

Тя така и не успя да довърши обяснението си. Лайън я повлече навън по средата на изречението й. Изминаха половин пресечка, докато стигнат до каретата му. Нищо чудно, че не бе разбрала, че той е тук. Мъжът й бе скрил превоза си доста далеч от таверната.

Не разбираше защо го е сторил, но нямаше намерение да го пита. Гласът й едва ли би издържал. Кристина знаеше, че всеки миг ще се разплаче. Не мислеше, че някога през живота си е била толкова ядосана.

Никой от двама им не каза и дума, докато пътуваха към дома. Лайън използва времето да опита да се успокои. Задачата бе много трудна. Не можеше да спре да мисли за това какво би могло да й се случи. Нежелани образи изпълваха съзнанието му. Господ да му е на помощ, едва не се бе сринал на колене в първия миг, щом зърна Кристина в таверната.

Тя играеше карти с най-долната сган в Лондон. Разбира се, не бе осъзнала опасността. Ако я беше осъзнала, нямаше да изглежда толкова доволна. И да му се усмихва. Лайън не мислеше, че някога е бил толкова бесен… и толкова уплашен.

— Прекалено невинна си, за да е за твое добро — промърмори той, след като отвори вратата на каретата.

Кристина не го погледна. Погледът й бе насочен към скута й и след като мъжа й направи грубата си забележка, тя просто сви безразлично рамене.

Той й подаде ръка, когато слизаше от каретата. Тя го игнорира.

Чак когато тя тръгна към къщата пред него, той видя, че е отрязала част от косата си. Сега къдриците стигаха до средата на гърба й.

Браун ги чакаше на вратата. След като инструктира иконома да се грижи за жена му, Лайън забърза след Кристина. Тя беше изкачила половината стълбище, когато той я спря.

— Когато не съм толкова ядосан, че да не мога да говоря по този въпрос, ще ти обясня защо…

— Не желая да чувам обясненията ти — прекъсна го Кристина.

Лайън затвори очи и пое дълбоко дъх.

— Не смей да рискуваш, като излизаш навън до утре сутринта — каза й той. — Сега трябва да отивам у Рон.

— Разбирам.

— Не, не мисля, че разбираш — промърмори Лайън. — Кристина, отишла си да молиш Брайън да наеме маскирани мъже, които да се представят за Джак и приятелите му, нали?

Тя кимна.

— Съпруго, имай малко вяра в мен — прошепна Лайън, поклащайки глава.

Кристина вярваше, че коментара му е нелеп.

— Вярата няма нищо общо с това, което смятах да направя. Не знаех, че си информиран за ужаса на Рон.

— Ужас ли?

— Погребан е в къщата си — обясни Кристина. — Тъй като е твой приятел, мислех, че това е най-логичният план. Ти го съсипа — добави тя.

— Не, ти щеше да го съсипеш — обяви Лайън. — Вече се погрижих за проблема, Кристина. Дай ми думата си, че ще останеш у дома.

— Нямам повече поръчения, за които да трябва да се погрижа — заяви Кристина.

Когато Лайън пусна ръката й, тя се обърна и забърза нагоре по стълбите. Съпругът й тъкмо минаваше през вратата, когато тя го повика.

— Лайън?

— Да.

— Ще трябва да ми се извиниш. Сега ли ще го направиш, или когато се върнеш от дома на Рон?

— Да се извиня? — изкрещя й той.

Кристина заключи, че той не се е разкаял.

— Тогава ще ти се наложи да започнеш отначало — викна му тя.

— За какво говориш? Нямам време за гатанки — обяви Лайън. — Ако някой трябва да се извини, то…

Младият мъж не довърши, тъй като жена му му обърна гръб и изчезна в коридора на вторият етаж.

Отново го беше отпратила. Лайън не мислеше, че някога ще свикне с този неин навик.

И никога нямаше да я разбере. Освен това имаше престъпен ум. Бе измислила същият план като неговия, за да спаси Рон. Нямаше как да отрече, че е впечатлен.

Господи, задачата с която се бе заел, наистина щеше да е изтощителна. Щеше да има нужда от много търпение, за да опази Кристина в безопасност. Ако не е до нея, за да я наглежда, жена му имаш дарбата много бързо да се забърква в неприятности. Кристина явно не знаеше какво е предпазливост. Господи, дори не се страхуваше от него, когато темперамента му бе на път да избухне.

Никоя жена никога не му бе повишавала глас… нито дори мъж, осъзна Лайън. А Кристина определено го бе направила. Когато й изкрещя, получи абсолютно същият отговор.

Тя му бе равна в толкова много неща. Страстта й се равняваше на неговата и в сърцето си той знаеше, че тя го обича също толкова много, колкото я обича и той.

Да, следващите години, ако Господ е рекъл, щяха да са наистина изтощителни.

И много, много задоволителни.

Глава 15

Дневникът на Джесика: 1 ноември 1795

„Не исках повече невинни хора да загубят живота си заради мен. Едуард щеше да дойде за нас. Знаех, че оттеглянето му е само временно.

Когато се съмна, бях стигнала едва до първия връх. Хората от кервана, с който бях пътувала, вече трябваше да са се разбудили. Дали щяха да пратят някой да ме търси?

Тогава видях индианците да слизат надолу по хълма и изкрещях, за да предупредя хората от кервана, макар да знаех, че не могат да ме чуят. Тогава зад себе си чух друг вик. Беше женски глас. Едуард! Вярвах, че той е там. Още един невинен щеше да умре заради мен. Грабнах ножа на Джейкъб, който държах в джоба на седлото, и се затичах към мястото, от което беше дошъл звука.

Гледката на която станах свидетел, когато преминах през дърветата, прогони страха ми. Видях малко момче, толкова пребито, толкова окървавено, свито като листо, паднало на земята. Жената, която крещеше, сега бе замлъкнала. Ръцете и краката й бяха вързани.

Майка и дете… като теб и мен, Кристина… в ума ми нападателя им бе Едуард. Не си спомням как съм те оставила на земята, не знам дали съм издала някакъв звук, когато изтичах напред и забих ножа си в гърба му.

Острието явно бе проболо сърцето му, мъжът не се бореше.

Уверих се, че е мъртъв и чак тогава се насочих към малкото момче. То плачеше агонизиращо и късаше сърцето ми. Нежно вдигнах детето на ръце и го утеших, колкото можах. Когато започнах да му тананикам тихо, дишането му стана по-дълбоко.

Неочаквано почувствах, че някой ме наблюдава. Обърнах се и видях индианката да гледа към мен.

Името й беше Мери.“

Лайън не се върна в градският си дом до ранните часове на следващият ден. В крайна сметка вечерта се бе оказала доста ползотворна. Изражението на Рон, когато беше ограбен от мъжа, преструващ се на Джак, бе нещо, което Лайън винаги щеше да помни.

Да, всичко си бе струвало усилията. Най-късно утре обвиненията, повдигнати срещу Рон, щяха да бъдат свалени. Сега всички вярваха на историята на Рон, че си е наранил китката на парче нащърбено стъкло.

Уелингхам сега изглеждаше като глупак. Тази мисъл се хареса на Лайън. Естествено, той не бе свършил с копелето, нито с другите трима, но знаеше, че ще му се наложи да почака, докато направи живота им толкова нещастен, колкото бе планирал. Бащата на Рон го заслужаваше. Четиримата крадци щяха да съжаляват, че са решили да направят семейството на Рон поредната си мишена. Лайън лично щеше да се погрижи за това.

Кристина спеше дълбоко на пода от неговата страна на леглото. Лайън се съблече бързо, после вдигна жена си на ръце, внимавайки да не се пореже на ножа, скрит под завивките й. И я сложи там, където й бе мястото… в леглото му. Щом легна, обви ръце около нея, докато тя не се сгуши на гърдите му.

Предполагаше, че ще трябва да направи нещо за мекия матрак. Спомни си с усмивка, че в първата им брачна нощ Кристина бе заявила, че леглото се опитва да я погълне.

Не беше паднала от леглото. Нищо чудно, че се засмя, когато й го каза. Лайън горещо се надяваше, че тя ще свикне с леглото. Не му харесваше идеята да спи на пода, но би го направил, осъзна той с въздишка, ако това е единствения начин да я държи нощем в обятията си.

Компромис. Думата отекна в ума му. Преди за него тази дума му бе напълно чужда. Докато не срещна Кристина. Може би сега бе времето да я приложи на практика.

Лайън нямаше търпение да дойде сутринта. След като й обясни причините да й е ядосан, задето я е открил в таверната на Брайън, щеше по-лесно да премине към темата за безопасността й. Щеше да й обясни, че й мисли най-доброто и че не може да се разхожда из града без нужният ескорт.

И тя също щеше да се научи да прави компромиси.

 

 

На сутринта обаче, Лайън нямаше възможност да говори с жена си. Тя просто не бе там, за да слуша.

Той не се събуди до късно на обед, един доста изумителен факт, имайки предвид, че рядко спи повече от три часа на нощ. Почувства се спокоен и готов да се посвети на разговори. Или по-скоро готов да се посвети на жена си, затова побърза да се облече и да слезе долу, за да започне да я поучава.

Лайън бе стигнал до погрешното заключение, че Кристина всъщност ще го изчака.

— Какво искаш да кажеш? Не може да я няма!

Викът му изплаши стеснителния слуга.

— Маркизата замина преди няколко часа, милорд — обясни човечеца. — Заедно с Браун и останалите мъже. Забравили ли сте какво наредихте на жена си? Чух маркизата да казва на Браун, че се настояли веднага да се прибере в Лайънууд.

— Да, бях забравил — промърмори Лайън. Разбира се, той излъга слугата си. Не бе давал подобно нареждане. И все пак не възнамеряваше човек от прислугата му да научава, че Кристина не е казала истината. Но той не защитаваше характера й. А себе си. Не искаше хората да разберат, че не може да контролира жена си.

Беше унизително. Лайън си мърмореше недоволно заради жалкият факт, докато неочаквана мисъл не го развесели малко. Кристина сигурно е била доста нервна, за да замине толкова бързо. Може би е осъзнала важността на действията й вчера.

Първата мисъл на Лайън бе веднага да замине за Лайънууд, но после реши да остави Кристина сама със собствените й тревоги до края на деня. Докато се върне у дома, тя може би дори щеше да се разкайва.

Да, времето и мълчанието бяха негови съюзници. Надяваше се да получи извинението, преди да се е стъмнило.

Лайън отдели час да се занимава с делата на имението, след което реши да се отбие в дома на майка си, за да каже на Диана какво се е случило с Рон. Обаче остана доста изненадан, щом, влизайки в гостната, завари Рон там, обвил ръка около раменете на Диана.

— Прекъсвам ли нещо? — попита той сухо.

Влизането му изглежда не притесни никой от двамата. Диана продължи да стои с глава, облегната на рамото на Рон, а приятелят му дори не го погледна.

— Ето го Лайън, захарче. Спри да плачеш. Той ще знае какво да направи.

Заставайки до камината, Лайън започна да раздава заповеди.

— Рон, махни си ръцете от сестра ми. Диана, изправи се и покажи поне малко благоприличие, за бога. За какво си се разревала така?

Сестра му се опита да изпълни нарежданията му, но в мига, в който се изправи, Рон отново я придърпа към себе си, карайки я да постави буза на рамото му.

— Ти остани, където си. За бога, Лайън, утешавам я, това е всичко.

Лайън реши, че ще се разправя по-късно с приятеля си.

— Кажи ми защо плачеш, Диана. Веднага. Бързам — добави той.

— Не е нужно да й повишаваш глас, Лайън — намръщи се Рон към приятеля си. — Тя е разстроена.

— Е, някой от вас да ми каже защо, за бога, е толкова разстроена?

— Мама — проплака Диана. Тя се отдръпна от Рон, колкото да попие сълзите си с дантелената си кърпичка. — Кристина я отведе.

— Какво е направила? — попита Лайън, клатейки объркано глава.

— Жена ти е взела майка ти в Лайънууд заедно с нея — обясни Рон.

— И Диана плаче заради това? — попита Лайън, опитвайки се да стигне до дъното.

Рон се опитваше да не се разсмее. Очите му блестяха развеселено.

— Да — каза той, галейки Диана по рамото.

Лайън седна срещу сестра си и я зачака да се вземе в ръце. Тя приличаше на пеперуда, помисли си той, облечена в рокля в жълто и кафяво. Сълзите бяха намокрили роклята й.

— Диана — каза той с глас, за който смяташе, че е утешителен, — не бива да се страхуваш, че ще се ядосам, задето жена ми е взела майка със себе си. Затова плачеш, нали?

— Не.

— Искала си майка да остане тук?

Тя поклати глава и продължи да плаче, а търпението на Лайън се изчерпа.

— Защо тогава?

— Майка не искаше да тръгва — ревна Диана. — Рон, ти му разкажи. Видя какво се случи. Просто не знам какво да мисля. И леля Хариет се смееше като лунатичка през цялото време. О, не знам какво…

— Рон, грижа ли те е за Диана?

— Да, много.

— Тогава ти предлагам да я накараш да млъкне, преди да съм я удушил. Диана, спри да подсмърчаш.

— Аз ще обясня, сладката ми — каза й Рон с нежен, утешителен глас.

Лайън прикри раздразнението си. Рон се държеше като болно от любов кутре.

— Разбираш ли, стана така, че майка ти отказа на молбата на Кристина да отиде с нея в Лайънууд. И тогава започнаха фойерверките.

Рон не успя да сдържи усмивката си. Диана бе заровила лице в сакото му, ридаейки, затова бе безопасно да се ухили.

— Жена ти беше твърдо решена да вземе майка ти със себе си. Всъщност, толкова твърдо решена, че… е, тя извлече майка ти от леглото й.

— Шегуваш се.

— Майка не искаше да тръгва.

— Очевидно — сухо заяви Лайън. — Кристина обясни ли защо се държи по този начин?

Усмивка опъна крайчетата на устните му, но сестра му сега го наблюдаваше и не искаше да я разстройва повече, като види колко му е забавно.

Рон не помогна на решението му да защити чувствата на сестра си.

— Трябваше да видиш това, Лайън. Майка ти е силна жена. Никога не съм осъзнавал този факт. Мислех, че през годините, прекарани в леглото, силите й са се изчерпали, но тя не се даде лесно. Това, разбира се, беше чак след като…

— След какво? — попита Лайън, напълно удивен от държанието на жена си.

— Майка каза на Кристина, че иска да остане там, където е. Има хора, които я посещават, и тя й обясни, че иска да говори с тях за Джеймс — каза Диана.

— Да, е, точно тогава Кристина попита майка ти дали сърцето й е мъртво.

— Не разбирам — обяви Лайън, клатейки глава.

— И аз — отвърна Рон. — Както и да е, майка ти й каза, че когато Джеймс е умрял, с него е умряло и сърцето й… каквото и да значи това.

Лайън се усмихна. Просто не успя да се сдържи.

— Майка ми е професионална опечалена, Рон. Знаеш го много добре.

— Беше — заяви Рон. — Кристина бе замъкнала майка ти долу. Леля ти, Диана и аз стояхме тук, гледайки двете дами и чудейки се какво става. Тогава Кристина ни обясни всичко.

— Тя ще убие майка.

— Е, Диана, тя не каза това — поправи я Рон. Той погали раменете й и се обърна ухилен към Лайън.

— Рон, ще свършиш ли с разказа?

— Кристина каза на майка ти, че там, откъдето идва… само Господ знае къде е това място… стар воин, който е с пречупен дух и сърце, ще отиде сред дивата природа.

— За какво? — попита Лайън.

— Да намери добро, сигурно място, където да умре, разбира се. Не е нужно да споменавам, че майка ти не прие лесно да бъде наречена стар воин.

Лайън се загледа в тавана за цяла минута, преди отново да насочи погледа си към Рон. Маркизът бе опасно близо до това да започне да се смее гръмогласно.

— Не, предполагам, че не го е приела добре — прошепна той.

— Е, част от това е по вина на майка — намеси се Диана. — Ако не се бе съгласила, че сърцето й е разбито, Кристина нямаше да настоява да я вземе със себе си. Тя каза на майка, че ще й намери удобно местенце.

— На майка ще й се отрази добре — заяви Лайън.

— Лайън, майка още не си бе изпила шоколада. Освен това камериерката й не бе опаковала никакви вещи. Кристина каза, че нямало значение. Тъй като щяла да умира, не й били нужни. Това бяха точните й думи.

— Тогава майка ти започна да крещи — обяви Рон.

— Рон не ми позволи да се намеся — прошепна Диана. — А леля Хариет не спираше да се смее.

— Не, не спря, докато майка ти не се качи в каретата — заяви Рон.

— Крещеше ли името на Джеймс? — попита Лайън.

— Е… не, разбира се — промърмори Диана. — Какво общо има с всичко това?

Нито Рон, нито Лайън й отговориха. Бяха прекалено заети да се заливат от смях.

На Лайън му отне няколко минути да се успокои достатъчно, че да може отново да говори.

— Предполагам, че ще е най-добре да се връщам в Лайънууд.

— Ами ако Кристина крие майка някъде из провинцията и откаже да ти каже къде е?

— Наистина ли вярваш, че Кристина би наранила майка ти? — попита Рон.

— Не — прошепна Диана. — Но звучеше така, сякаш това е най-естественото нещо, което може да направи… един стар воин. — Диана въздъхна шумно. — Кристина има някои необичайни разбирания, нали?

— Тя е блъфирала, Диана. Преструвала се е, че ще даде на майка това, което иска.

— Лайън, може ли да дойда с теб в Лайънууд? — попита Рон.

По искрите в зеления поглед на приятеля му Лайън бе сигурен, че Рон е намислил нещо.

— Защо питаш? — поинтересува се той.

— Мога да ти помогна да претърсиш имението — заяви Рон.

— Много смешно — озъби се Лайън. — Ето, виждаш ли какво направи? Диана заплака отново. Ти се оправяй с нея, Рон. Аз нямам време за това. Ела в Лайънууд този уикенд с леля Хариет и Диана.

Лайън спря на вратата и викна през рамо:

— Ако не успея да намеря майка ни дотогава, Диана, ще може да ми помогнеш в търсенето.

Рон отвърна с усмивка.

— Той само се шегува, сладката ми. Тихо, тихо, нека те подържа, любима. Може да плачеш на рамото ми.

Лайън затвори вратата, заглушавайки утешителният глас на Рон. Той поклати раздразнено глава. Беше толкова омотан в собствените си проблеми, че не бе осъзнал факта, че Рон се е влюбил в сестра му.

Рон беше добър приятел… но зет… на Лайън щеше да му се наложи да се приспособи към подобна възможност.

Кристина обаче нямаше да е изненадана. Не, тя бе тази, която инструктира Рон за съдбата му, спомни си Лайън с усмивка.

О, съдба. Реши, че сега неговата съдба е да се прибере у дома и да целуне жена си.

Желанието да вземе Кристина в обятията си и да прави любов с нея бавно и сладко, накараха пътуването му до Лайънууд да изглежда по-дълго от обикновено.

Беше обед, когато Лайън най-после зави по алеята пред дома си. Той присви очи срещу слънцето, опитвайки се да осъзнае това, което виждаше.

Щом се приближи, веднага разпозна стареца, който влачеше ботушите му надолу по стълбите. Беше Елбърт. Какво правеше той тук? И какво, за бога, правеше с ботушите му? Лайън бе достатъчно близо да види, че поне дузина ботуши и обувки са подредени по стълбите пред алеята.

Лайън слезе от коня, плесна го леко, като сигнал да отива към конюшнята и се обърна към бившият иконом на Кристина.

— Елбърт? Какво правиш с обувките ми?

— Заповед на мадам, милорд — отвърна Елбърт. — Не знаех, че мъж може да има толкова много ботуши — добави той. — Занимавам се с тази задача вече почти час. Нагоре по стълбите и надолу по стълбите, нагоре…

— Елбърт? Кажи ми защо го правиш? — прекъсна го раздразнено Лайън. — И какво правиш в Лайънууд? Кристина ли те покани на гости?

— Тя ме нае, сър — обяви Елбърт. — Ще съм асистент на Браун. Знаете ли колкото се бе разтревожила тя за мен? Знаеше, че няма да остана при стария прилеп. Жена ви има добро сърце. Ще върша работата си, милорд. Няма да се измъквам от задълженията си към вас.

Кристина наистина имаше добро сърце. Нежната му съпруга знаеше, че Елбърт нямаше да може да си намери работа на друго място. Той просто бе прекалено стар, твърде немощен.

— Сигурен съм, че ще се справяш добре, Елбърт — каза Лайън. — Радвам се, че си част от персонала ни.

— Благодаря ви, милорд — отвърна Елбърт.

Лайън забеляза, че Браун стои до вратата. Икономът му изглеждаше разстроен.

— Добър ден, милорд — извика Браун. — Много е добре, че се върнахте — добави той. Гласът му показваше на Лайън колко облекчен се чувства мъжът, че го вижда. — Видяхте ли обувките си, милорд?

— Не съм сляп, човече. Разбира се, че ги видях. Ще ми обясниш ли какво, по дяволите, се случва тук?

— Заповед на жена ви — обяви Браун.

— Бивша жена — прекъсна ги Елбърт.

Лайън си пое дълбоко дъх.

— За какво говори той? — Лайън насочи въпроса си към Браун, вярвайки, че младият иконом ще може да внесе повече светлина върху случващото се, отколкото стареца, смеещ се зад него.

— Разведен сте, милорд.

— Какво съм?

Раменете на Браун увиснаха. Знаеше, че господаря му няма да приеме леко новините.

— Разведен.

— Изритан, милорд, прогонен, забравен, мъртъв в сърцето й…

— Схванах какво имаш предвид, Елбърт — промърмори раздразнено Лайън. — Много добре знам какво значи думата развод.

Лайън влезе в къщата. Старият слуга го последва.

— Това бяха точните й думи. Господарката ми се развежда с вас по законите на нейните хора. Каза, че при тях е нещо съвсем нормално една жена да се отърве от съпруга си. Трябва да си намерите друго място, където да живеете.

— Какво трябва? — попита Лайън, сигурен, че не е чул добре.

Настойчивото кимане на Браун, показваше, че е чул правилно.

— Прогонен сте, изпъден…

— За бога, Елбърт, престани вече с това — заповяда Лайън. Младия мъж се обърна към Браун. — Какво е значението на обувките?

— Те са знак за вашето отпътуване, милорд — каза Браун.

Икономът се опита да не гледа към удивеното изражение на господаря си. Имаше опасност да изгуби контрола си. Затова погледна към пода.

— Нека видим разбрал ли съм добре — промърмори Лайън. — Жена ми смята, че тази къща вече й принадлежи?

— И на майка ви, разбира се — каза Браун. — Тя ще я задържи тук.

Браун прехапа долната си устна. Лайън реши, че иконома му се опитва да не се засмее.

— Разбира се — въздъхна Лайън.

Елбърт отново опита да бъде от полза.

— Така правят нейните хора — весело заяви той.

— Къде е жена ми? — попита Лайън, игнорирайки коментара на Елбърт.

Не дочака прислужниците да му отговорят, а хукна нагоре, взимайки по две стъпала наведнъж. Неочаквана мисъл го накара да спре.

— Тя отряза ли си косата? — попита той.

— Да — кресна в отговор Елбърт, преди Браун да успее да си отвори устата. — Така го правят нейните хора — пак заобяснява стареца. — Щом си отреже косата… е, вие все едно сте мъртъв за нея. Стоите настрани, прогонен…

— Схванах посланието — изкрещя Лайън. — Браун, веднага внеси обувките ми. Елбърт, иди седни някъде.

— Милорд? — извика Браун след него.

— Да?

— Французите наистина ли спазват тези закони?

Лайън продължи да се усмихва.

— Жена ми каза ли, че това е закон? — попита той.

— Да, милорд.

— А каза ли, че е от Франция? — попита той иконома си.

Браун кимна.

— Значи би трябвало да е истина — обяви Лайън. — Ще искам да си взема вана, Браун. Остави обувките за по-късно — добави той, преди да се обърне и да тръгне към дестинацията си.

Лайън се усмихна. Имаше моменти, в които забравяше колко млад и впечатлителен е Браун. Разбира се, той бе излъган от някой, който излъчваше невинност и искреност. Кристина.

Жена му не го чакаше в стаята им. Той всъщност не очакваше тя да бъде там. Слънцето все още й осигуряваше достатъчно светлина, за да я задържи вън от къщата. Лайън се съмняваше, че тя ще се прибере у дома, преди тъмнината да я принуди да го стори.

Лайън отиде до прозореца и погледна навън към обедното слънце. Гледката беше великолепна, гледка, на която не бе отделял време да забележи, преди да се ожени за Кристина. Тя бе отворила очите му за чудесата на света.

За чудото на любовта. Да, той я обичаше, и то толкова силно, че понякога се плашеше. Ако нещо й се случеше, Лайън не знаеше дали ще е способен да продължи живота си без нея.

Тази омразна мисъл вероятно никога нямаше да се загнезди в съзнанието му, ако не бе толкова загрижен за завръщането на бащата на Кристина. Лайън бе повече от разтревожен.

Тя вярваше, че баща й ще я убие. Ричардс не бе успял да му каже много за баща й, но фактът, че Сталински е бил замесен в аферата Брисбейн, завършила толкова трагично, тревожеше Лайън.

Колко по-просто щеше да бъде, ако Кристина му вярваше толкова, че да му се довери. Господи, чувстваше се така, сякаш бе изправен пред врага с превръзка на очите.

Равна мяра. Не беше ли това, което той искаше от Кристина?

Истината сякаш избухна в съзнанието му. Той искаше от жена му това, което сам не искаше да й даде. Доверие. Да, той искаше пълното й доверие, и все пак, не й показваше колкото много й се доверява самият той. Не, каза си той, поклащайки глава, неговия грях бе по-голям. Той не отваряше сърцето си за нея.

Кристина го бе попитала само веднъж за миналото му. Когато пътуваха към Лайънууд, тя поиска от него да й разкаже за първата си жена, Лети.

Неговият отговор бе отказ. Даде й да разбере, че тази тема не може да се дискутира.

Повече не го бе питала.

Да, той искаше да са равни.

Вратата се отвори зад него. Лайън погледна назад и видя слугите да внасят ваната и ведра с вода.

Той се обърна отново навън и тъкмо разкопчаваше сакото си, когато видя Кристина.

Дъхът заседна в гърлото му. Гледката беше по-великолепна и от слънцето. Кристина яздеше без седло. Сивият жребец, който бе избрала, галопираше с такава скорост, че краката му се виждаха размазано.

Тя яздеше като вятъра. Златната й коса се вееше зад нея. Гърбът й бе изправен и когато тя насочи коня от дивите земи към поляните на имението, Лайън започна да диша отново.

Кристина бе по-опитна, отколкото бе подозирал. Този факт стана по-очевиден, докато я гледаше. Той се чувстваше арогантно доволен, сякаш умението й по някакъв начин рефлектираше към него.

— Тя е моята лъвица — прошепна той, сякаш извинявайки се заради реакцията си.

Тя бе толкова невероятно грациозна… а той й бе предложил да я научи да язди.

Още едно грешно предположение, осъзна Лайън. Толкова погрешно, колкото и вярването му, че ще изкопчи извинение от нея за вчерашните й действия.

Лайън се засмя на себе си, докато събличаше дрехите си. Той игнорира притеснените погледи на слугите си. Знаеше, че не са свикнали да го чуват да се смее. Той се излегна в голямата вана, подпирайки рамене в единия й край. Браун се бе заел да му приготвя чисти дрехи.

— Аз ще се погрижа за това — каза той на иконома си. — Може да си вървиш.

Браун тръгна към вратата, но се поколеба. Когато се обърна, за да погледне работодателя си, изражението му бе притеснено.

— Какво има? — попита Лайън.

— Милорд, никога не съм си позволявал да се меся в личните ви дела, но се чудех дали ще уважите решението на жена си?

Лайън си напомни отново, че Браун е все още твърде млад и не е бил в домакинството му достатъчно дълго, че да познава добре господаря си. Иначе никога не би задал толкова нелеп въпрос.

— Разбира се, Браун — заяви Лайън.

— Значи ще се разведете? — попита Браун, очевидно изумен.

— Вярвам, че съпругата ми вече се е развела с мен — ухили му се Лайън.

Икономът никак не бе доволен от чутото.

— Ще ми липсвате, милорд.

— Жена ми и теб ли смята да задържи? — попита Лайън.

Браун кимна. Изглеждаше нещастен.

— Милейди ни обясни, че сега сме част от семейството й.

— Вие?

— Тя смята да задържи целия персонал, милорд.

Лайън започна да се смее.

— Наистина ми се иска да останете — избъбри икономът.

— Спри да се тревожиш, Браун. Няма да ходя никъде — обяви Лайън. — Когато жена ми влезе в къщата, ми я изпрати тук. Щом може да се разведе с мен толкова бързо, значи със същата скорост може отново да ми стане жена. До полунощ ще сме се справили с този малък проблем, обещавам ти.

— Слава богу — прошепна Браун. Мъжът побърза да излезе, затваряйки вратата след себе си. Браун можеше да чуе как господаря му се смее, докато вървеше по коридора.

 

 

Кристина срещна иконома в долния край на стълбището. Когато я информира, че маркизът е горе в стаята им и иска да говори с нея, тя го погледна недоволно, преди да тръгне нагоре.

Когато влезе в стаята, тя се закова на място.

— Затвори вратата, скъпа.

Кристина направи това, което й бе наредил, но само защото искаше да им осигури усамотение, за да поговорят.

— Наслади ли се на ездата? — попита Лайън.

Милият му тон я обърка. Кристина беше готова за битка. Лайън обаче изглежда бе в много добро настроение.

— Лайън — започна тя, умишлено избягвайки погледа му. — Не мисля, че осъзнаваш какво направих.

— Разбира се, че осъзнавам, скъпа — отвърна Лайън с все така развеселен тон, който още повече обърка Кристина.

— Ще трябва да започнем отначало. Ще се наложи да ме ухажваш, но имайки предвид необичайното ми… възпитание, съмнявам се, че…

— Добре.

Кристина го погледна.

— Добре? Само това ли смяташ да ми кажеш? — Тя поклати глава, въздъхна и каза: — Не разбираш.

— Да, разбирам. Ти ме изгони. Елбърт ми обясни.

— И не си разстроен?

— Не.

— Е, как така не? Каза ми, че ме обичаш — заяви тя, правейки крачка към него. — Думите ти не са били истина, нали? Сега, след като знаеш…

— Не съм те излъгал — отговори й Лайън. После се облегна назад и затвори очи. — Господи, това е много хубаво. Казвам ти, Кристина, всеки път, като яздя от Лондон до тук сякаш ми отнема все повече време.

Тя не можеше да повярва, че той се държи, сякаш нищо не се е случило. Искаше й се да заплаче.

— Не можеш да ме унижаваш и след това да се държиш така, сякаш нищо не се е случило. Един воин би убил друг само заради такава обида — каза му тя.

— О, но ти не си воин, Кристина. Ти си моя жена.

— Бях.

Той дори не си отвори очите, за да погледне, когато попита:

— И какво точно направих?

— Не знаеш ли? — Тя си пое дълбоко дъх, преди да продължи. — Изкрещя ми пред очите на свидетели. Засрами ме. Опозори ме.

— Кои бяха свидетелите? — Гласът му бе толкова тих, че й се наложи да се приближи, за да го чуе.

— Брайън — обяви Кристина.

— Не ти ли крещях и пред Ричардс? Доколкото си спомням…

— Това беше различно.

— Защо?

— Крещя ми, защото припаднах. Не ми беше ядосан. Със сигурност виждаш разликата.

— Да, сега я виждам — призна той. — А запита ли се защо ти се разкрещях пред Брайън?

— Не.

Лайън отвори очи. Раздразнението му бе очевидно.

— Изплаши ме до смърт — заяви той. Всяка дума бе изречена с твърд глас.

— Какво?

— Не ме гледай толкова изненадано, Кристина. Когато влязох в таверната и те видях да стоиш заобиколена от най-долните престъпници в цяла Англия, ума ми едва успя да го понесе. И след това ти ми се усмихна, сякаш се радваше да ме видиш.

Наложи му се да спре да говори. Само спомена за случилото се бе достатъчен да го ядоса отново.

— Радвах се, че те виждам. Нима се съмняваш в това? — попита тя.

Тя сложи ръце на кръста й. Отметна косата си през рамо и го погледна твърдо.

— Е? — попита тя.

— Пак ли си отряза косата?

— Да. Това е част от ритуала за оплакване — обяви Кристина.

— Кристина, ако си режеш косата всеки път, щом си недоволна от мен, до месец ще си с гола глава. Бъди сигурна в това — Той си пое дълбоко дъх и продължи: — Нека се изясним още сега. Искаш никога да не ти повишавам глас? Кристина, това няма как да се случи. Ще има моменти, в които ще ти крещя.

— Не ме тревожи, че може да ми повишиш глас — промърмори Кристина. — Ще има случаи, в които и аз ще си изпускам нервите — призна тя. — Но никога, никога няма да позволя на чужд човек да види, че съм недоволна. Това е унизително, Лайън.

— О? Значи трябваше да те завлека в задната стаичка, за да ти покрещя насаме? — попита той.

— Да, трябваше — съгласи се Кристина.

— Пое глупав риск, Кристина. Беше в опасност, без значение осъзнаваш ли го или не. Искам извинението ти и обещанието никога повече да не поемаш подобен риск.

— Ще трябва да помисля над това — каза тя. Сега, като се замисли над думите му, осъзна, че наистина в един момент се намираше в опасност. В таверната имаше прекалено много мъже, и ако всички бяха решили да я нападнат едновременно, тя нямаше да успее да се справи с тях. Реши, че е изиграла печеливша ръка, когато свали първият си нападател… и когато спомена, че маркизът на Лайънууд й е съпруг. — Да — повтори тя, — ще си помисля за обещанието, което искаш да ти дам.

По свирепото му изражение тя реши, че не го е грижа за честния й отговор.

— Предупредих те, че няма да ти е лесно — прошепна му тя.

— Заради това е всичко, нали?

— Аз просто казах…

— Изпробваш ме, нали, Кристина?

Тя направи грешката да се приближи прекалено много до ваната и след секунда осъзна какво е направила. Лайън я сграбчи и я дръпна в скута си. Водата се плисна от всички страни на ваната.

— Съсипваш ми роклята — задъха се тя.

— И други съм съсипвал — каза й той, когато тя спря да се съпротивлява. Той хвана лицето й с две ръце и я накара да го погледне. — Обичам те.

Очите й се напълниха със сълзи.

— Ти ме унижи.

— Обичам те — повтори той тихо. — Съжалявам, че си се почувствала унизена.

— Съжаляваш?

Една сълза се спусна по бузата й. Лайън я изтри нежно с палец.

— Съжалявам, че съм те изплашила — прошепна тя. — Няма да го правя повече.

— Кажи ми, че ме обичаш — заповяда й Лайън.

— Обичам те.

— Мога ли да ти вярвам? — попита той. Гласът му бе дрезгав и задавен.

— Да — отговори Кристина. След това се опита да избута ръцете му, когато осъзна, че всъщност той я обижда. — Разбира се, че трябва да ми вярваш.

— Но ти не ми повярва, когато ти казах, че те обичам — каза й Лайън. — Постоянно мислеше, че бракът ни ще е нещо временно, нали? — Той я целуна нежно, бавно, надявайки се така да смекчи забележката си. — Когато научиш, че може да ми се доверяваш напълно, ще разбереш, че никога няма да променя решението си. Любовта ми е завинаги, Кристина.

Лайън не й даде време да оспори този факт. Той я целуна отново. Езикът му премина леко по меките й устните, карайки ги да се разтворят за него.

И тогава той завладя устата й.

Кристина опита да възрази.

— Лайън, аз трябва да…

— … си свалиш дрехите — завърши вместо нея. Той вече бе започнал да откопчава кукичките на гърба на роклята й.

Не, тя не искаше да каже това. Но мислите се бяха разбъркали в ума й. Лайън смъкна роклята до кръста й. Ръцете му обгърнаха гърдите й, палците се заиграха със зърната, карайки я да откликне на страстта му. Устните му никога не са били толкова горещи, толкова подканящи.

По пода се плисна още вода. На Лайън явно не му пречеше. Беше решителен и за нула време успя да съблече дрехите на Кристина.

Младата жена нямаше желание да се бори. Тя обви ръце около тила му и въздъхна тихо.

— Водата не е много гореща — прошепна тя срещу ухото му.

— Аз съм.

— Какво?

— Горещ.

— Лайън? Аз искам…

— Мен в теб — прошепна Лайън. Устата му се притисна отстрани на шията й. Топлият му дъх изпрати тръпка надолу по гръбнака й. — Искаш да ме усетиш вътре в теб — каза й той. — Твърд. Горещ. Ще се опитам да действам бавно, но ти ще го искаш твърдо, бързо, докато не докосна утробата ти, тогава ще ме молиш за освобождение.

Главата на Кристина падна назад, за да може Лайън да има по-добър достъп до шията й. Обещанията му за това, което смяташе да направи, стегнаха гърлото й и накараха сърцето й да забие лудешки.

— Ще остана в теб, докато отново не стана твърд, нали, Кристина. И тогава отново ще ти доставя удоволствие.

Устните му се впиха в нейните за още една дълга, замайваща целувка.

— Това искаш, нали, скъпа?

— Да — отвърна Кристина. Тя въздъхна срещу устните му. — Това е всичко, което искам.

— Тогава се омъжи за мен. Веднага! — заповяда Лайън. Той я целуна отново като предпазна мярка, не искаше да му възрази. — Побързай, Кристина. Искам да… Кристина не мърдай така — простена Лайън. — Измъчваш ме.

— Харесва ти.

Тя прошепна истината срещу рамото му, след което захапа със зъби кожата му и заби нокти в раменете му. Раздвижи бедра срещу него и потърка гърди в неговите.

И все пак, когато опита да го поеме в себе си, Лайън не й позволи. Той постави ръце на бедрата й, държейки я далеч от възбудата си.

— Не още, Кристина — простена той. — В ума си все още си разведена с мен.

— Лайън, моля те — помоли Кристина.

Той я повдигна нагоре, поставяйки я да седне на стомаха му. Пръстите му я откриха и проникнаха в нея.

— Искаш ли да спра? — попита той, стенейки.

— Не, не спирай.

— Женени ли сме?

Кристина се предаде.

— Да, Лайън. Предполагаше се, че първо ще ме ухажваш — простена тя, когато Лайън засили удоволствието й. Тя захапа долната му устна, преди отново да отвори уста за него.

— Компромис — прошепна Лайън, преди да я избута надолу и бавно да започне да прониква в нея.

Тя не разбираше какво й говори, и си помисли, че поне трябва да го попита, когато неочаквано Лайън се промени.

Движенията му бяха мощни и напълно умишлени. Кристина не можеше нито да говори, нито да мисли. Лайън я водеше бързо към кулминацията. Скоро, когато тя не можеше повече да понася горещото мъчение, Лайън я отведе до върха. Кристина прегърна своя воин, предавайки се на блаженството.

 

 

— Трябва да слезем долу за вечеря. Не искам майка ти да мисли, че може да се крие в стаята си. За в бъдеще трябва да яде всеки път с нас, съпруже.

Лайън игнорира коментара на жена си. Той я издърпа върху себе си. Зави краката й със завивката, щом забеляза, че трепери, и започна леко да гали раменете й с пръсти.

— Кристина? Баща ти никога ли не ти е крещял, когато си била малко момиче?

Тя се обърна, подпирайки брадичка на гърдите му, преди да отговори.

— Много странен въпрос ми задаваш. Да, татко ми се е карал.

— Но никога пред други хора? — попита той.

— Е, имаше един път, в който темпераментът му избухна — призна тя. — Тогава съм била прекалено малка, че да си го спомням, но шаманът често разказва тази история.

— Шаман ли?

— Да, нашият свещен мъж — обясни Кристина. — Като този, който ни венча. Макар, че моя шаман никога не е носил конус на главата си — добави тя, свивайки рамене.

— Каква е причината, баща ти да избухне? — попита Лайън.

— Няма да се смееш, нали?

— Няма да се смея.

Кристина насочи поглед надолу към гърдите му, така че златистите му очи да не я разсейват.

— Брат ми донесе у дома красива змия. Татко беше много доволен.

— Наистина ли?

— Змията беше хубава, Лайън.

— Разбирам.

Тя можеше да долови веселието в гласа му, но не се подразни.

— Мама също бе доволна. Явно съм гледала как брат ми държи наградата си и шаманът каза, че толкова съм му завидяла за вниманието, което получил, че съм отишла и аз да си хвана змия. Никой не можел да ме открие с часове. Била съм много малка и често съм правела бели.

— О, значи затова баща ти е избухнал — обяви Лайън. — Изчезването ти сигурно…

— Не, не това е била причината — прекъсна го Кристина. — Макар, разбира се, да не е бил доволен, че съм напуснала селото, в което съм била в безопасност.

— А защо тогава? — попита той, щом тя не продължи веднага с разказа си.

— Всички ме търсели като обезумели, когато съм се върнала в селото. Мама каза, че съм вървяла наперено, тъй като винаги съм имитирала брат си. Белия орел е горд воин.

Споменът за историята, която бе слушала толкова много пъти, я накара да се усмихне.

— И носеше ли змия със себе си, когато се върна в селото? — попита Лайън.

— О, да — отвърна тя. — Шаманът разказваше, че съм я държала точно, както брат ми е държал своята змия. Татко стоял в далечния край на огъня. Майка била зад него. Нито един не реагирал по никакъв начин. По-късно ми казаха, че не са искали да ме уплашат, за да не изпусна змията. Както и да е — добави с въздишка. — Татко дошъл до мен. Взел змията от ръцете ми, убил я и тогава започнал да ми крещи. Майка знаела, че не разбирам защо ми се карат. Нали разбираш, татко похвали брат ми, а на мен се разкрещя.

— Защо мислиш, че го е направил? — попита Лайън, вече досещайки се за отговорът.

— Змията на брат ми не била отровна.

— Господи!

Трепването в гласа на мъжа й я накара да се засмее.

— Татко скоро преодолял гнева си. Шаманът обявил, че духовете ме защитават. Аз бях тяхната лъвица. Мама ми каза, че татко съжалявал, задето ме разплакал. Следобед ме взел със себе си да яздим, а на вечеря ми позволил да седна в скута му.

Ситуацията бе много подобна и той се възползва от това.

— Баща ти е бил изплашен — обяви Лайън. — Той те обича, Кристина… толкова много, че щом е видял, че си в опасност, дисциплината му се е изпарила. Точно както се случи и при мен, когато те видях вчера.

Той я издърпа нагоре към себе си, за да я погледне в очите.

— Негов дълг е било да пази моята лъвица.

Кристина кимна бавно.

— Мисля, че ще харесаш татко. По много начини двамата си приличате. Ти си също толкова арогантен, колкото и той. О, не ми се мръщи, Лайън. Като казвам, че си арогантен, аз ти правя комплимент. Освен това ругаеш като него.

Тя звучеше толкова искрена, че Лайън не се обиди.

— Как се казва баща ти? — попита той.

— Черния вълк.

— Дали ще ме хареса?

— Не.

Той не се обиди, задето Кристина му отговори, без да се замисли. Истината бе, че всеки момент щеше да се разсмее.

— Ще ми кажеш ли, защо не?

— Той мрази белите. Не им се доверява.

— По тази причина имаш такава подозрителна природа, нали?

— Вероятно.

Тя отпусна глава на рамото му.

— Все още си леко подозрителна към мен, нали?

— Не знам — призна тя с въздишка.

— Аз ти се доверявам, скъпа. Напълно.

Тя не реагира по никакъв начин.

— Кристина, искам да бъдем на равна мяра. Ще ми се довериш. И то не за ден или два. Това са условията ми.

Тя бавно вдигна глава, за да го погледне.

— А ако не мога да изпълня условията ти? — попита го тя.

Той видя тревогата в погледа й.

— Ще ми кажеш — прошепна й.

— Няма да настояваш? — тихо каза Кристина.

Лайън поклати глава.

— Не.

— Не? Тогава какво?

Той искаше да я целуне така, че да прогони тъгата й.

— Ще чакам. Ще продължа да те обичам. В сърцето си наистина не ми вярваш, нали? Мислиш, че ако направиш нещо, което не ми харесва, ще спра да те обичам. Това няма да се случи, Кристина.

Тя бе покорена от думите му.

— Тревожа се — призна му шепнешком. — Има моменти, в които мисля, че никога няма да пасна в това общество. Аз съм като кръг, опитващ се да се натъпче в квадрат.

— Всеки се чувства така понякога — каза й Лайън, усмихвайки се на абсурдното сравнение. — Ти си уязвима. И понякога ти се иска да се прибереш у дома, нали?

Ръцете му галеха раменете й, докато той чакаше отговора й.

— Не мога да те изоставя — отговори му Кристина. — И не мога да те взема у дома с мен. Сега ти си моето семейство, Лайън — Тя се намръщи. — Наистина няма да ти е лесно да живееш с мен.

— В началото бракът никога не е лесен — отговори й той. — И двамата трябва да се научим да правим компромиси. След време ще се научим да разбираме нуждите на другия.

— Семейството и персоналът ти ще мислят, че съм странна.

— Те вече го мислят.

Сега гримасата й бе пресилена, а в очите й блестеше веселие.

— Не беше много мило от твоя страна да ми го кажеш — заяви му тя.

— Не. Просто бях честен с теб. Те мислят, че и аз съм странен. Интересува ли те какво другите хора мислят за теб, Кристина?

Тя поклати глава.

— Интересуваш ме само ти, Лайън. Грижа ме е какво мислиш за мен.

Той я целуна, показвайки й колко е доволен от признанието й.

— Мен също ме е грижа, какво мислиш за мен — прошепна Лайън. — Има ли опасност обувките ми пак да се озоват на стълбището?

— Старите разбирания са ми по-познати — обясни тя. — Бях ти толкова ядосана. Успях да измисля само това, за да ти покажа колко съм недоволна.

— Слава богу, че не се опита да ме напуснеш.

— Да се опитам ли?

— Знаеш, че щях да тръгна след теб и да те довлека тук, където ти е мястото.

— Да, знам, че би го направил. Все пак, ти си воин.

Лайън премести Кристина настрани, решен да довършат разговора си, преди отново да правят любов. Ръката й се премести на бедрото му. Беше много разсейващо. Лайън сграбчи и двете й ръце и я стисна леко.

— Кристина? Обичала ли си друг мъж? Има ли някой в дома ти, който е пленил сърцето ти?

Главата й бе под брадичката му. Кристина се усмихна, знаейки, че той няма как да види реакцията й. Той застина под нея, очаквайки отговора й. Освен това не бе успял да скрие тревогата в гласа си.

Позволяваше й да види, че е уязвим.

— Когато бях малка, мислех, че като порасна, ще се омъжа за Белия орел. Когато станах на седем, отпъдих тази нелепа мисъл. Все пак той ми беше брат.

— Имаше ли някой друг?

— Не. Татко не позволяваше на никой от воините да се доближава до мен. Знаеше, че трябва да се върна при белите. Съдбата ми вече бе решена.

— Кой реши съдбата ти? — попита Лайън.

— Един сън.

Кристина зачака следващият му въпрос, но след като изминаха няколко минути и осъзна, че той не възнамерява да я пита, реши сама да му каже.

Искаше да го накара да разбере.

Историята за пътуването на шамана до върха на планината и видението му улови пълното внимание на Лайън.

Той се усмихва, чувайки съня.

— Ако майка ти не те бе нарекла лъвица, дали шаманът някога щеше да се сети…

— Щеше да се усети — прекъсна го Кристина. — Имах бяло-руса коса и сини очи, точно като лъвицата от съня му. Да, щеше да свърже нещата. Осъзнаваш ли колко объркана бях, когато сър Рейнолдс те нарече Лъв? От този миг разбрах, че съм намерила своята сродна душа.

Логическата част от ума на Лайън видя всичките недостатъци на съня, суеверието в целият ритуал. И все пак, той лесно загърби логиката. Не го бе грижа има ли смисъл, или не.

— Аз също в този миг разбрах, че ми принадлежиш.

— И двамата доста се борихме с това, нали, Лайън?

— Да, любима, така е.

Кристина се засмя.

— Никога не си имал шанс, съпруже. Съдбата ти вече е била решена.

Лайън кимна.

— Сега е твой ред да ми задаваш въпроси. Искаш ли да ти разкажа за Лети?

Кристина се опита да вдигне глава, за да го погледне, но той не й позволи.

— Искаш ли да ми разкажеш за нея? — попита тя колебливо.

— Да, искам. Сега ти ми задавай въпроси — заповяда й меко.

— Обичаше ли я?

— Не по начина, по който обичам теб. Никога не бях… доволен. Бях прекалено млад за брак. Сега го осъзнавам.

— Каква беше тя?

— Напълно различна от теб — отговори Лайън. — Лети обожаваше обществото. Мразеше тази къща и провинцията. Обичаше интригите. По онова време още работех с Ричардс. Задаваше се война и често бях далеч от дома. Брат ми Джеймс ескортираше Лети на всички прояви на обществото. Докато бях далеч, той я е взимал в леглото си.

Тя си пое дълбоко дъх и Лайън знаеше, че е разбрала. Той искаше да разкаже на Кристина за първата си съпруга, за да й покаже колко много й вярва. Но сега, когато бе започнал да говори, гнева, който бе таял в себе си толкова дълго време, започна да изчезва. Осъзнаването на това го изненада. Вече не се колебаеше как да продължи.

— Лети умря по време на раждане. Детето също не оцеля, Кристина. Джеймс беше бащата. Спомням си как стоях до жена си, опитвайки се да я утеша. Господи, тя изпитваше ужасна болка. Моля се никога да не изпиташ такава болка. Лети не беше наясно, че съм там. Продължаваше да крещи името на любовника си.

Кристина почувства как очите й се напълниха със сълзи. Болката от предателството на брат му сигурно е била непоносима. Тя не го разбираше. Как една жена можеше да посрами мъжа си по този начин?

Тя прегърна Лайън, искайки да му покаже съчувствието си. Той бе толкова горд мъж.

— С брат ти бяхте ли близки след предателството му? — попита тя.

— Не.

Кристина се отдръпна от Лайън, за да види изражението му. В погледа му се четеше само раздразнение от въпроса й. Тя разбра, че греха на Лети повече нямаше ефект над него.

— Никога не си отдал сърцето си на Лети — обяви тя. — Но все още не си простил на брат си, нали, Лайън?

Той бе удивен от прозорливостта й.

— Бяхте ли близки с Джеймс? — попита го отново тя.

— Не. Постоянно се съревновавахме, когато бяхме млади. Аз надраснах тези глупости, но очевидно брат ми не беше.

— Чудя се, дали Джеймс не е бил като Ланселот — прошепна тя — от историята за Камелот.

— И Лети е била моята Гуиневир? — попита той с нежна усмивка.

— Може би — отговори Кристина. — Ще преглътнеш ли по-лесно истината, ако вярваш, че не се е случило умишлено?

— Но не е така. Джеймс не беше Ланселот. Брат ми взимаше това, което искаше, когато пожелаеше, без да се интересува от последствията. Така и не порасна никога — довърши Лайън.

Тя игнорира остротата в гласа му.

— Може би майка ти не му е позволила — каза тя.

— Говорейки за майка ми — започна Лайън с въздишка, — планираш тя да остане тук ли?

— Да.

— По дяволите. За колко време?

— Спри да се мръщиш. Ще остане с нас, докато не пожелае да си отиде. Разбира се, първо трябва да я накараме да иска да остане — обясни тя. — Имам план, с който да й помогнем, Лайън. Заедно ще я върнем отново в семейството. Майка ти се чувства отговорна за смъртта на брат ти.

— Защо мислиш така? — попита Лайън.

— Държала го е вързан за полите си — отговори Кристина. — Диана ми каза, че майка ви ви е защитавала от жестокия характер на баща ви.

— Откъде може да знае Диана? Тя беше бебе, когато татко умря.

— Леля Хариет й е казала — обясни Кристина. — Разпитах и сестра ти, и леля ти, Лайън. Исках да знам всичко за майка ти, за да й помогна.

— Колко време ще отнеме това? Няма да издържа на всяко хранене да слушам за Джеймс.

— Няма да й позволяваме да говори за него — каза Кристина. — Майка ти е доста упорита — каза тя, целувайки брадичката му. — Но аз съм много по-упорита. Ще получа ли помощта и подкрепата ти по този въпрос?

— Ще я водиш ли навън да търсите място, където да умре? — попита той и се засмя на мисълта как Кристина влачи майка му навън, преди да добави: — Диана се тревожи, че наистина ще го направиш.

Кристина въздъхна раздразнено.

— Сестра ти е много наивна. Просто блъфирах. Искаш ли да ти разкажа какви планове имам за майка ти.

— Не.

— Защо не?

— Предпочитам да ме изненадаш — каза й той. — Току-що се сетих за един въпрос, който искам да ти задам.

— Това никак не ме изненадва. Пълен си с въпроси.

Той игнорира думите и раздразнението й.

— Осъзнаваш ли, че понякога, без да се усетиш, говориш на френски? Случва се най-вече, когато си разстроена. Това ли е езика, на който говори семейството ти?

На бузите й се появиха две трапчинки. Лайън реши, че изглежда като ангел. Но определено не се държеше като такъв, тъй като неочаквано посегна с ръка надолу и сграбчи възбудата му.

Лайън простена и издърпа ръката й.

— Първо ми отговори — заповяда той дрезгаво.

Тя му позволи да види колко е раздразнена, преди да отговори.

— Татко плени мистър Девънроу, за да може той да ме научи на езика на белите. Ако някой бе позволил на мама да говори с него, тя щеше да му каже, че ще се връщам в Англия. За татко това не бе от значение. Той не разбираше, че белите говорят на различни езици. По-късно, когато станахме приятели, Девънроу ми каза, че много се е боял от баща ми. Спомням си, че това ме беше развеселило — добави тя. — По онова време бях на десет или единадесет години и това може да извини държанието ми. Девънроу също беше много млад. Той ме научи на езика на белия народ… но на неговият народ.

Смехът на Лайън прекъсна историята й. Тя го изчака да се успокои, преди да продължи.

— Цели две години страдах, докато науча този език. Ден и нощ. През цялото време на мама не й бе позволено да се доближи до Девънроу. Той беше доста красив мъж за бял — заяви тя. — Истината е, че всички страняха от него. Той бе там, за да изпълни задачата си, не за да намира приятели.

— Значи е говорел само с теб? — попита Лайън.

— Разбира се, че не. Не ми бе позволено да оставам насаме с него. При нас винаги имаше поне две стари жени. След време наистина започнах да харесвам Девънроу и започнах да притискам по малко баща ми да бъде по-приятелски настроен към него.

— Кога Девънроу научи, че не те учи на правилния език? И как се разбираше с баща ти?

— Девънроу говори нашият език — отвърна Кристина. — Когато на мама най-после й позволиха да влезе в типито на Девънроу по време на един от уроците ни, веднага разбра, че това не е езика, който е учила като малка.

— Вдигна ли се врява? — попита Лайън, опитвайки да не се засмее.

— О, да. Мама отведе татко настрани и му показа колко е недоволна. Ако не бил толкова упорит, за да я държи далеч от мисионера, нямало да пропилеем две години. Татко беше също толкова ядосан. Искаше да убие Девънроу, но мама не му позволи.

Лайън се засмя.

— Защо майка ти не те е научила?

— Английският й не е много добър. Сметна, че Девънроу го говори по-добре.

— А ти защо предпочиташ да говориш на френски?

— Понякога е по-лесен.

— Кажи ми, че ме обичаш на езика на семейството ти.

— Обичам те.

— Това е на английски.

— Вече това е езика на семейството ми — каза Кристина. После повтори думите си на езика на дакота.

Лайън реши, че езика е много лиричен.

— Сега ще ти покажа точно колко те обичам — прошепна Кристина. Ръцете й се плъзнаха надолу по гърдите му. Реши да го възбуди, но след миг осъзна, че той вече тръпне от желание по нея.

— Не, аз ще ти покажа пръв — заяви Лайън.

Той се завъртя, полагайки я по гръб и направи точно това, което й обеща.

 

 

Много по-късно съпрузите заспаха, обвили ръце един около друг. И двамата бяха изтощени и напълно задоволени.

Лайън се събуди през нощта. Той веднага посегна към жена си. Щом не я намери в леглото до него, се претърколи, поглеждайки долу на пода.

Кристина обаче не беше там. Лайън на момента се разсъни. Той се изправи с намерението да потърси жена си, когато осъзна, че на бюрото свещите са запалени. Много добре си спомняше, че преди да заспят, бе изгасил и трите свещи.

Не можеше да разбере какво се случва, докато не видя книгата в средата на осветената част на бюрото.

Кориците на книгата бяха избелели от времето. Когато я вдигна и отвори, миризмата на плесен се разнесе във въздуха. Страниците бяха крехки. Той бе безкрайно внимателен, докато разгръщаше първата страница на подаръка, който му бе оставила Кристина.

Не знаеше колко време бе останал там, с глава, наведена над дневника на Джесика. Може би бе минал час, или дори два. Когато свърши с разказа на кошмарите на Джесика, ръцете му трепереха.

Лайън се изправи, разтегна мускулите си и отиде до камината. Чувстваше студ, но не знаеше дали е причинен от незатоплената стая, или от дневника на Джесика.

Добавяше второто парче дърво в огъня, когато чу вратата зад него да се отваря. Лайън довърши задачата си, преди да погледне зад себе си. Той коленичи на едно коляно, държейки ръцете си една в друга, докато гледаше към жена си.

Тя бе облечена в дълга бяла роба. Косата й бе свободна, а бузите зачервени. Можеше да каже, че е нервна. Тя държеше поднос в ръцете си. Чашите леко дрънчаха една в друга.

— Помислих, че може да си гладен. Отидох…

— Ела тук, Кристина.

Гласът му бе лек шепот. Кристина побърза да изпълни нареждането му. Тя остави подноса на леглото и изтича, заставайки пред съпруга си.

— Прочете ли го? — попита тя.

Лайън се изправи, преди да й отговори, поставяйки ръце на раменете й.

— Искаше да го прочета, нали?

— Да.

— Кажи ми, защо ми го показа.

— Равна мяра, Лайън. Това са твои думи, съпруже. Ти отвори сърцето си за мен, разказвайки ми за Джеймс и Лети. Не можех да ти отвърна с по-малко.

— Благодаря ти, Кристина. — Гласът му бе задавен от емоциите.

Очите на Кристина се разшириха.

— За какво ми благодариш?

— За това, че ми се довери — отвърна Лайън. След това целуна бръчицата между веждите й. — Давайки ми дневника на майка си, ти ми даде и доверието ти.

— Така ли?

Лайън се усмихна.

— Да, така — обяви той. После я целуна отново, много нежно, и й предложи да споделят храната пред огъня на камината.

— И ще говорим? — попита Кристина. — Искам да ти кажа толкова много неща. Трябва да решим толкова много, Лайън.

— Да, любима. Ще говорим — обеща Лайън.

Щом тя се обърна да вземе подноса, Лайън грабна одеялото, поставено на един от столовете и го постла на пода. Кристина коленичи и постави подноса в средата на одеялото.

— Искаш ли да ти донеса халат? — попита тя.

— Не — ухили й се Лайън. — Искаш ли да сваля твоя?

Той се излегна на една страна, повдигнал едната си вежда, докато си взимаше парче сирене. Раздели го на две и даде едната половинка на Кристина.

— Мислиш ли, че Джесика е била луда? — попита тя.

— Не.

— И аз не го вярвам — каза Кристина. — Някои от нещата, които е написала, са много объркващи, нали? Успя ли да почувстваш агонията й така, както я почувствах аз, докато четях дневника?

— Била е ужасена — каза Лайън. — И да, можех да почувствам болката й.

— В началото не исках да чета мислите й. Мери ме накара да взема книгата със себе си. Каза ми, че след време ще променя мнението си. Беше права.

— Тя е спазила обещанието, което е дала на майка ти — намеси се Лайън. — Отгледала те е, обичала те е като собствено дете и те е направила силна. Това е искала Джесика, нали?

Кристина кимна.

— Невинаги съм силна, Лайън. До тази нощ аз се страхувах от него.

— От баща ти ли?

— Не ми харесва да го наричам свой баща — прошепна Кристина. — Призлява ми само от мисълта, че кръвта му тече във вените ми.

— Защо вече не се боиш? — поиска да узнае той.

— Защото вече знаеш. Тревожех се, че ще помислиш, че Джесика е била… луда.

— Кристина, когато влезе в библиотеката и ме завари да говоря с Ричардс, с него тъкмо приключихме дискусия, свързана с баща ти. Ричардс ми разказа за инцидент на име „Аферата Брисбейн“. Чувала ли си за нея?

— Не, не ми е познато — отвърна Кристина.

Лайън кимна. Той й разказа набързо за събитията, довели до смъртта на цялото семейство Брисбейн.

— Горките дечица — прошепна Кристина. — Кой би убил невинни деца?

— Отговора няма да ти хареса — каза Лайън. — Нямаше да ти разкажа тази история, ако не беше важно. Жената на Брисбейн и децата били убити по един и същ начин.

— Как?

— Гърлата им са били прерязани.

— Не искам дори да си го представям — прошепна Кристина.

— В дневника на Джесика пише за двойка младоженци, с които е пътувала към Черните хълмове. Спомняш ли си?

— Да. Имената им били Емили и Джейкъб. Чакалът ги е убил.

— Как?

— Гърлата им… о, Лайън, гърлата им са били прерязани. Нима искаш да кажеш, че…

— Същият метод — отговори Лайън. — Вероятно е съвпадение, но инстинктите ми казват, че баронът е убил семейство Брисбейн.

— Можеш ли да го предизвикаш?

— Не по начина, по който ми се иска — отвърна той. — Ще извием ръцете му, Кристина. Давам ти думата си. Ще оставиш ли това на мен?

— Да.

— Защо?

— Какво защо? — измънка тя.

Сега умишлено гледаше към пода, избягвайки погледа му. Лайън се пресегна и улови кичур от косата й.

— Искам да те чуя как изричаш думите, съпруго.

Кристина се премести от страната на Лайън. Ръката й бавно посегна към неговата. Щом сплете пръсти с неговите, тя му отговори.

— Вярвам ти, Лайън, с цялото си сърце.

Глава 16

Дневникът на Джесика: 3 ноември 1795

„Мери и аз си дадохме обещание. Тя се закле, че ще се грижи за теб, ако нещо се случи с мен, а аз й дадох думата си, че ще намеря начин да върна Белия орел при семейството му, ако нещо се случи с нея.

От този момент страха ми изчезна. Обещанието й ми даде покой. Тя щеше да те пази. Тя се бе влюбила в теб, Кристина. Можех да го видя в начина, по който те държеше, люлеейки те нежно до гърдите си, докато заспиш.

Тя щеше да бъде по-добра майка за теб.“

Лайън се опитваше да държи темперамента си под контрол. Постоянно си казваше, че тази закуска ще свърши много скоро, че Ричардс щеше да пристигне всеки момент и че прави жена си щастлива, като е търпелив към майка си. Но усилието му костваше апетита, факт, който бе забелязан от всички на масата.

Беше обграден от семейството си и реши, че това е най-жалкото в тази ситуация. Леля му Хариет пристигна предишния ден заедно с Диана. По някаква случайност графът на Рон се появи час по-късно.

Случайностите, разбира се, не бяха случайни. Диана се престори на изненадана, когато Рон влезе в къщата. Сестра му беше прозрачна като водата. Лайън не се заблуди нито за минута. Миналата вечер бе провел нужният разговор с приятеля си. Рон поиска ръката на Диана. Лайън бе доволен да му даде не само ръката й, с удоволствие му я даваше цялата. Но запази тази мисъл за себе си, докато Рон му цитираше очевидно отрепетираната си реч, че ще обича и пази Диана. Когато Рон най-после млъкна, Лайън му даде благословията си. Не си направи труда да обсъжда с приятеля си въпроса за верността, тъй като знаеше, че Рон ще уважи клетвите си, щом се врече на сестра му.

Лайън седеше начело на масата с Рон от лявата и Кристина от дясната му страна. Леля Хариет и Диана се опитваха да въвлекат по-възрастната маркиза в разговор. Усилията им обаче се проваляха. Единствените пъти, когато майката на Лайън вдигнеше поглед от чинията си, бяха, когато решеше да направи коментар по адрес на Джеймс.

Скоро Лайън скърцаше със зъби.

— За бога, Диана, свали си ръцете от Рон — скара се леля Хариет. — Момчето ще умре от глад, ако не го оставиш да се храни.

— Джеймс винаги е имал много здрав апетит — намеси се майката на Лайън.

— Сигурна съм, че е така, майко — каза Кристина. — Харесваш ли стаята си? — попита тя, сменяйки темата.

— Въобще не я харесвам. Прекалено светла е. И докато сме на темата, за това какво не харесвам, защо настояваш да не нося черно? Джеймс предпочиташе този цвят.

— Мамо, моля те, би ли спряла да говориш за Джеймс? — помоли Диана.

Кристина поклати глава към Диана.

— Лайън? — попита тя, обръщайки се с усмивка към него. — Кога мислиш, че ще пристигне Ричардс? Нямам търпение да започнем.

Лайън се намръщи на жена си.

— Ти няма да ходиш никъде. Вече говорихме за това, Кристина — напомни й той.

— Джеймс винаги беше в движение — коментира майка му.

Всички, освен Кристина се обърнаха, за да се намръщят на сивокосата жена.

— Кога ще започнем да обсъждаме приготовленията по сватбата? — попита леля Хариет, опитвайки се да запълни неловката тишина.

— Наистина не искам да чакаме много — каза Диана и добави със зачервено лице: — Искам да се омъжа веднага, като Лайън и Кристина.

— Обстоятелствата при нас бяха различни — каза Лайън, намигайки на Кристина. — Тя няма да имаш такъв късмет като мен. Ще изчакаш и ще имаш нормална сватба.

— Джеймс искаше да се ожени. Просто не можеше да открие някоя, която е достойна за него — намеси се отново майка им.

Лайън я погледна навъсено. Кристина постави ръка на стиснатият му юмрук.

— Изглеждаш много красив тази сутрин — заяви му тя. — Винаги трябва да носиш синьо.

Лайън погледна в очите на жена си и забеляза искрите в тях. Той знаеше какво прави тя. Опитваше се да го накара да не мисли за майка си. И макар да разбираше какво прави тя, разсейването й имаше ефект. Неочаквано той се ухили.

— Ти винаги си красива — каза й той, след това се наведе към нея и прошепна: — И все пак, предпочитам да си без дрехи.

Кристина се изчерви от удоволствие.

Рон се усмихна на щастливата двойка, след което се обърна към лелята на Лайън.

— Все още ли вярвате, че с Диана не си подхождаме? Много бих искал да имам одобрението ви — добави той.

Леля Хариет вдигна ветрилото си. Започна да си вее с него, обмисляйки отговора си.

— Ще ви дам одобрението си, но не вярвам, че ще сте толкова съвместими, колкото са Лайън и Кристина. Сами може да видите колко добре се разбират.

— О, но ние въобще не си подхождаме — намеси се Кристина. — Рон и Диана много повече си подхождат от нас. Отгледани са по един и същ начин — обясни тя.

Леля Хариет изгледа преценяващо Кристина.

— Сега, след като си част от семейството ни, имаш ли нещо против да ми кажеш къде си израснала?

— В Черните хълмове — отговори Кристина. След това се обърна към Лайън: — Графинята така или иначе ще каже на всички, най-добре е да подготвя семейството ти, не мислиш ли?

— Графинята няма да каже и дума — отвърна Лайън. — Докато разчита на парите ни, ще запази тайната ти, докато не сме готови да я споделим с всички.

— Каква тайна? — попита Диана.

— Това е лично — намеси се Рон, намигайки на Кристина.

Леля Хариет изсумтя доста грубовато.

— Глупости. Сега сме едно семейство. Между нас не бива да има тайни, освен ако не си направила нещо, от което се срамуваш, Кристина, а аз съм сигурна, че случаят не е такъв. Ти си добросърдечно дете — добави тя.

Тя спря, за да докаже гледната си точка, накланяйки глава към възрастната маркиза.

— Джеймс беше толкова добросърдечен мъж — заяви тя.

Никой не й обърна внимание.

— Е? — настоя Диана.

— Бях отгледана от дакота.

Кристина вярваше, че всички ще реагират незабавно на изявлението й. Но хората около масата просто я гледаха очаквателно. Тя се обърна към Лайън.

— Скъпа, мисля, че не те разбраха — прошепна той.

— Кои са дакота? — попита леля Хариет. — Не мисля, че познавам някой с това име. Сигурно не са от Англия — заключи тя, махайки с ветрилото си.

— Не, не са англичани — ухили се Лайън.

— Голям род ли са? — попита леля Хариет, опитвайки се да разбере защо Лайън се смее, а Кристина се изчервява.

— Много голям — заяви Лайън.

— Тогава защо не съм чувала за тях? — поиска да узнае леля му.

— Те са индианци — заяви Кристина и зачака реакциите им.

И те не закъсняха.

— Нищо чудно, че не съм ги чувала… милостиви боже, искаш да кажеш диваци? — възкликна тя.

Кристина се канеше да обясни, че не я грижа дали ги наричат диваци или не, тъй като бе свикнала графинята постоянно да го прави, и че дакота са нежни, горди хора, но смеха на Диана и леля Хариет я накара да замълчи.

Леля Хариет се съвзе първа. Забеляза, че Рон, Лайън и Кристина не се смеят с тях.

— Не се шегуваш с нас, нали, Кристина? — попита тя, чувствайки се леко замаяна, но все пак гласът й остана мек.

— Не, не се шегувам — отвърна Кристина. — Рон? Не ми изглеждаш изненадан.

— Бях по-добре подготвен за подобно новина — обясни Рон.

— Черните хълмове във Франция ли са? — попита Диана, опитвайки се да подреди всичко в ума си.

Лайън се засмя, чувайки въпроса й.

— Джеймс обичаше Франция — обяви майка му. — Имаше много приятели там.

Леля Хариет се пресегна и хвана ръката на Кристина.

— Мила моя, прости ми, че се засмях. Сигурно мислиш, че съм ужасно невъзпитана. Просто се изненадах. Моля те, не мисли, че мнението ми за теб се е променило.

Кристина не беше разстроена от реакциите им, но осъзна, че според леля Хариет, е станало точно така. Тя се усмихна на милата жена.

— Моля те, дори не си помисляй, че съм те сметнала за невъзпитана, лельо Хариет. Истината е, че откакто съм тук, стигнах до заключението, че моят народ е много по-цивилизован от английския. И съм много горда с това свое заключение.

— Джеймс винаги беше учтив с всички, които срещнеше — обяви възрастната маркиза.

Леля Хариет погали ръката на Кристина и се обърна към роднината си.

— Милисънт — промърмори тя, използвайки кръщелното име на възрастната маркиза, — ще престанеш ли, за бога? Опитвам се да водя сериозен разговор с Кристина.

Усмихната, леля Хариет се обърна отново към Кристина.

— С нетърпение чакам да ми разкажеш за детството си, Кристина. Ще споделиш ли спомените си с мен?

— Бих се радвала — отвърна Кристина.

— Сега ще те посъветвам да не споделяш това извън семейството. Чуждите хора няма да разберат. Обществото е пълно с повърхностни глупаци — добави, кимайки енергично. — Не искам да ставаш обект на злонамерени клюки.

— Имаше ли странни навици, докато живееше с…

— За бога, Диана — изръмжа Лайън.

— Всичко е наред — намеси се Кристина, — тя просто е любопитна.

— Нека вече сменим темата — предложи Рон. Той се намръщи към Диана, но съсипа ефекта, като хвана ръката й.

На леля Хариет никак не й допадна странния начин, по който Диана гледаше към Кристина. Устата й стоеше отворена. Наивното момиче изглеждаше напълно очаровано.

Загрижена за чувствата на Кристина, леля Хариет реши да насочи вниманието на Диана в друга посока.

— Лайън? Диана настоя да доведем с нас зле възпитаното кутре, което й подари Рон. Вързала го е отзад — обясни Хариет. — Диана се надяваше кучето да остане при вас, докато сме в Лондон. Нали така, Диана?

Рон трябваше да побутне Диана, за да я накара да отговори.

— О, да. Ще е жестоко да я държим завързана в градската ни къща. Кристина, като беше малка, имаше ли кученце? Въобще имахте ли кучета в твоя… град?

— Казва се село, не град — отговори Кристина, искайки й се Диана да не гледа толкова съсредоточено.

— Но имахте ли кучета? — настоя тя.

— Да, имахме кучета — отвърна Кристина. Тя се обърна, намигна на съпруга си, когато почувства, че ръката му посяга за нейната и отново погледна към Диана. — Но не ги смятахме за домашни любимци — излъга тя. — И, разбира се, не се задържаха дълго време.

— Джеймс винаги е обичал животните. Имаше красиво петнисто куче, което нарече Вярност.

— Неуместно име, ако питате мен — заяви Лайън. — Съгласна ли си, Кристина? — попита той, намигайки й в отговор.

В този момент на вратата се появи Браун, който обяви, че сър Фентън Ричардс току-що е пристигнал. Кристина и Лайън веднага станаха от масата.

— Бих искал да пояздя с теб и Ричардс — подвикна Рон след Лайън.

Лайън погледна към Кристина, видя я, че кима, и каза на Рон, че ще се радва на помощта му.

Кристина бе прекосила стаята, когато Диана я повика.

— Кристина? Защо кучетата не са се задържали?

Тя смяташе да игнорира въпроса, докато не осъзна, че Диана няма да се откаже. Сестрата на Лайън я гледаше така, сякаш й е пораснала нова глава, или дори две глави.

— Какво се е случвало с кучетата?

— Изяждахме ги — отвърна й Кристина, опитвайки се да не се засмее, докато изричаше лъжата.

Леля Хариет изпусна ветрилото си. Диана се задъха. Лайън дори не мигна, докато майка му не заяви високо:

— Джеймс никога не е ял кучето си. Той… О, Господи, какво казах току-що?

Всички започнаха да се смеят. Дори възрастната маркиза се усмихна. Леко, но все пак беше усмивка.

Кристина реши, че бе добро начало. Прегръдката на Лайън й показа, че и той мисли като нея.

— Диана, само се шегувам с теб. Не ядем домашните си любимци. Не е нужно да се тревожиш за кутрето си. Няма да свърши като вечеря. Имаш думата ми.

— Тя никога не нарушава дадената дума — зави Лайън на сестра си. — Освен, разбира се, ако не огладнее наистина много — добави той, преди да издърпа жена си навън от трапезарията.

Ричардс бе крайно изнервен, когато Лайън и Кристина влязоха с бавна стъпка в библиотеката, усмихвайки се един на друг, сякаш нищо на този свят не ги интересуваше. Държанието им със сигурност бе свързано с мистериозното писмо, което му бяха изпратили миналият ден.

— Да разбирам ли, че проблемът ви вече е решен? — попита Ричардс, вместо поздрав.

— Не, все още имаме нужда от помощта ти — обяви Лайън и бързо стана сериозен. — Много ли си уморен, Ричардс? Смяташ ли, че ще издържиш на още една езда?

— Докъде?

— До бившето имение на граф Актън — отвърна Лайън.

— Намира се на поне четири часа езда, нали?

— От Лондон, да — напомни му Лайън. — Оттук само на два.

— Кой живее там.

— Никой. Разпитах и разбрах, че къщата е заключена.

Ричардс се обърна към Кристина.

— Бих се радвал на чаша чай, мила моя. Гърлото ми е пресъхнало — добави той. — Излязох още призори и нямах време да закуся.

— Ще се погрижа прислугата да ви приготви закуска — каза Кристина. — Имате нужда от сила за задачата, която ни предстои — добави тя, преди забързано да напусне библиотеката.

Ричардс затвори вратата след нея и се обърна към Лайън.

— Нарочно отпратих жена ти, за да мога да говоря насаме с теб.

— Нямам никакви тайни от Кристина — отвърна Лайън.

— Не ме разбра — каза Ричардс. — Нямам намерение да ти казвам тайна. Но жена ти ще се разстрои. Може би ще искаш да изчакаме, след като се върнем от мистериозното пътуване. Барон Сталински се върна. Пристигна вчера. Иска веднага да дойде, за да се срещне с дъщеря си. Когато научих за намерението му, го спрях, казвайки му, че посещавате твои роднини на север. Казах му, че ще се върнете в Лондон вдругиден. Надявам се, че съм постъпил правилно, Лайън. Само това успях да измисля на момента.

— Добре си се сетил — отвърна Лайън. — Къде е отседнал барона?

— При Портър. В сряда вечерта ще организират бал в негова чест. Барона очаква там да види дъщеря си.

Лайън въздъхна.

— Не можем да го отлагаме — промърмори той.

— Кристина още ли вярва, че баща й ще се опита да я убие?

— Тя планира да го подмами да опита — каза Лайън.

— Кога смяташ да ми обясниш какво се случва? — поиска да узнае Ричардс.

— Докато пътуваме към имението на Актън — обеща Лайън. — Рон идва с нас. Би трябвало да се справим бързо, след като ще сме и тримата — добави той.

— Каква е задачата ни?

— Ще изкопаем едни рози.

 

 

Лайън, Ричардс и Рон не се върнаха в Лайънууд до късния следобед. Настроението им бе лошо, както и вида им.

Кристина тъкмо минаваше през задната част на къщата, когато се появи триото мокри мъже.

Срещнаха се в коридора. Лайън бе мокър до кости. Като видя, че и Кристина е в същото състояние, той се намръщи недоволно. Дъждовна вода капеше от косата й.

— Приличаш на удавена котка — заяви й Лайън. Той се бореше да свали подгизналото си палто и през цялото време гледаше към жена си. Виненочервената й рокля бе неприлично прилепнала по тялото й. Мокри кичури коса падаха над очите й.

Ричардс и Рон бяха поведени нагоре към стаите си от Браун, докато Лайън блокираше гледката им към жена си.

Когато приятелите му изчезнаха на горният етаж, Лайън се изправи пред съпругата си.

— Какво, за бога, правеше отвън?

— Не е нужно да ми крещиш — кресна Кристина. — Намери ли…

— Имаш ли някаква проклета представа колко много рози има там? Не? — кресна той, щом тя поклати глава. — Дядо ти явно е имал мания по розите. Имаше хиляди.

— О, небеса — проплака Кристина. — Значи не сте успели? Казах ти, че трябва да дойда с теб. Можех да помогна.

— Кристина, крещиш ми — обяви Лайън. — Намерих кутията. Може да се успокоиш.

— Не ти крещя — каза Кристина. Тя повдигна мокрите кичури коса и ги отметна през рамо. — Мога да бъда много симпатизираща на трудностите, които си срещнал. Изгубих проклетото куче.

— Какво?

— Изгубих проклетото куче — повтори Кристина, насилвайки се да се успокои. — Изглежда и двамата сме имали доста жалък ден. Целуни ме, Лайън. И след това, моля те, облечи си отново палтото. Трябва да ми помогнеш да намерим кучето на Диана.

— Луда ли си? Няма да изляза вън на този дъжд и това е последната ми дума.

Кристина хвана ризата му и го целуна силно, преди да се обърне и да тръгне към входната врата.

— Трябва да намеря кучето. Диана е горе и отчаяно се опитва да повярва, че не съм изяла глупавото животно — промърмори тя.

Смеха на Лайън я спря. Тя се обърна, за да го погледне.

— Скъпа, сестра ми не може наистина да вярва, че би направила подобно нещо.

— Не трябваше да се шегувам така — призна Кристина. — Това, което й казах, бе само шега. Не мислех, че наистина ще ми повярва. Аз съм последния човек, когото са видели с кутрето. Чух я да го казва няколко пъти на леля Хариет. Лайън, аз просто исках да пусна животинчето да потича. Горкото мъниче изглеждаше толкова нещастно, вързано така. Но то видя заек и хукна след него, а аз го търся цял ден.

Рон слезе надолу по стълбите. Тихото му проклятие привлече вниманието на Кристина. Без да каже и дума на някой от двамата, Рон отвори вратата и излезе навън.

Можеха да го чуят как вика кучето.

— Виждаш ли? Рон ще ни помага да търсим кучето — каза Кристина.

— Налага му се — каза Лайън на жена си. — Иска Диана да е щастлива. А единствената причина, поради която ще се съглася с искането ти, е, за да направя теб щастлива. Разбра ли сега? — промърмори той, преди да излезе през входната врата.

Кристина не се разсмя, докато той не се отдалечи достатъчно, че да не може да я чуе, защото ако го стореше, раздразнението му щеше да премине в истински гняв.

Мъжът й откри недисциплинираното кутре час по-късно. Кучето се бе скрило зад конюшните.

Щом Лайън се изсуши и стопли, настроението му се оправи.

След една изненадващо приятна вечеря той, Рон и Ричардс се оттеглиха в библиотеката, за да споделят бутилка бренди. Кристина бе благодарна, че я оставиха насаме. Не се чувстваше много добре. Не бе успяла да задържи обилната вечеря, която току-що бе погълнала и стомаха й все още бе разстроен.

Лайън се качи горе около полунощ. Кристина се бе свила в средата на леглото и го чакаше.

— Мислех, че вече спиш — каза Лайън и започна да сваля дрехите си.

Кристина му се усмихна.

— И да пропусна как красивият ми съпруг се съблича? Никога. Лайън, не мисля, че някога ще се уморя да те гледам.

По арогантната му усмивка тя заключи, че е харесал похвалата й.

— Ще ти покажа нещо много по-красиво — пошегува се с нея Лайън. Той отиде до камината и взе кутията, поставена в средата на полицата над огнището, отнасяйки я до леглото. — Смених кутията на бижутата. По-солидна е — добави той.

Кристина изчака Лайън да седне на леглото до нея, преди да отвори кутията. Малко парче плат покриваше камъните. Тя се колебаеше дали да го махне и да погледне бижутата.

Лайън не разбираше резервираността й. Той взе плата, развърза го и изсипа безценните бижута.

Те бяха с цветовете на дъгата — сапфири, рубини и диаманти. Бяха двадесет на брой и струваха толкова много, че биха държали и най-лакомият мъж сит за страшно дълго време.

Лайън се подразни, тъй като Кристина не показваше никаква реакция.

— Скъпа? Имаш ли някаква представа колко са скъпи тези бижута?

— О, да, знам, Лайън — прошепна Кристина. — Цената им е живота на майка ми. Моля те, махни ги от тук. Не искам да ги виждам. Мисля, че са ужасно грозни.

Лайън я целуна, преди да изпълни желанието й. Когато се върна в леглото им, я притисна в обятията си. Бе възнамерявал да й каже, че барон Сталински е в Лондон, но реши, че утре ще е по-подходящо да й съобщи неприятната вест.

Той знаеше, че Кристина смяташе, че имат повече време, за да подготви плана си. Рожденият й ден бе преди две седмици и тя бе решила, че барона има други задачи, които го държат далеч от Англия.

Лайън духна свещите и затвори очи. Не можеше да си спомни кога за последно бе толкова изтощен. Тъкмо се канеше да заспи, когато усети, че Кристина го побутва.

— Лайън? Ще ми обещаеш ли нещо?

— Всичко, любима.

— Никога не ми подарявай бижута.

Той въздъхна заради нелепата й молба.

— Обещавам.

— Благодаря ти, Лайън.

— Кристина?

— Да.

— Обещай ми, че винаги ще ме обичаш.

— Обещавам.

Той долови веселието в гласа й и неочаквано осъзна, че не е чак толкова изморен.

— Кажи ми, че ме обичаш — заповяда той.

— Моят Лайън, обичам те, и ще продължа да те обичам завинаги.

— Един мъж не може да иска повече — заяви Лайън, като я завъртя, така че да се озове лице в лице с него.

Смяташе да се люби бавно и сладко с жена си, но в крайна сметка беше бурно, необуздано и напълно задоволяващо единение.

Завивките и възглавниците бяха на пода. Кристина заспа, покрита само от тялото на Лайън. Той бе толкова доволен, че все още не искаше да заспива. Искаше да запечата момента в съзнанието си, защото инстинктите му нашепваха, че тази нощ е затишие пред буря.

Глава 17

Дневникът на Джесика: 20 май 1796

„Прости ми, че не съм писала в дневника от толкова много време. Бях спокойна и не исках да си спомням за миналото. Но сега се готвим да напуснем безопасното си убежище. Няма да мога да говоря с теб чрез този дневник още дълги месеци, докато не намеря място, където двете да се установим. Планът ми е да се включа в друг керван с вагони. На запад има много новодошли. Долината под нас е единственият път, през който керваните могат да стигнат до планината. Със сигурност някой ще ни съжали и ще ни помогне.

Фантазия ли е да вярвам, че двете с теб можем да оцелеем?

Ще завърша тази страница с една молба, Кристина. Ще те помоля, мило дете. Ако оцелееш и един ден вземеш този дневник в ръце, спомняй си с добро за мен.

И помни, Кристина, никога не забравяй колко много те обичам.“

Бе дошъл момента да се изправи пред чакала. Кристина бе притеснена, но не толкова, колкото съпруга й. Изражението на Лайън бе мрачно. Пътуването им от лондонският им дом до дома на Портър измина в тишина. Когато стигнаха до крайната си цел, Лайън не изглеждаше склонен да пусне Кристина да слезе от каретата.

— Скъпа, сигурна ли си, че всичко е наред?

Кристина се усмихна на мъжа си.

— Добре съм, наистина.

— Господи, иска ми се да имаше начин да те държа настрани от това — прошепна той. — Изглеждаш ми бледа.

— Би трябвало да ми направиш комплимент за новата рокля, Лайън. Ти избра плата, помниш ли? — попита тя, отваряйки вратата на каретата.

— Вече ти казах колко си красива — промърмори Лайън.

Той най-после слезе от каретата и помогна на жена си. Помисли си, че наистина е невероятно красива. Кадифената рокля в кралскосиньо бе със скромно изрязано деколте. Косата й бе подредена в изящна фризура и прихваната с тънка синя панделка.

Кристина посегна и изтупа прашинки от сакото на Лайън.

— Ти също си много красив — каза му тя.

Лайън поклати глава, нагласяйки синьото наметало на раменете й.

— Правиш го умишлено. Спри да се опитваш да успокоиш тревогата ми. Не се получава.

— Обичаш ли да се тревожиш, съпруже? — попита тя.

Лайън не й отговори.

— Дай ми отново обещанието си — заповяда й той.

— Няма да се отдалечавам от теб — повтори тя обещанието си, което му даде вече дузина пъти. — Без значение какво ще се случи, ще стоя плътно до теб.

Лайън кимна. Той хвана ръката й и я поведе по стълбището.

— Наистина не си изплашена, нали, любима?

— Малко — прошепна тя — Ричардс ме увери, че правосъдието в Англия е равнопоставено на това на дакота. Най-добре да е прав, Лайън, или ние ще вземем нещата в свои ръце. — Гласа й стана твърд. — Почукай на вратата, съпруже. Нека да свършваме с това.

Ричардс ги чакаше във фоайето. Кристина бе изненадана от ентусиазма му. Лайън също вече не изглеждаше мрачен. Той се държеше така, сякаш отдавна не е виждал старият си приятел, тъй като искаха всички да помислят точно това.

След като поздравиха домакина си, едър мъж със сурово изражение, Кристина попита дали барон Сталински е в гостната.

— Не мога да си представя колко нетърпелива сте да се срещнете с баща си — обяви Портър развълнувано. — Все още е горе, но със сигурност ще се присъедини към нас много скоро. Погрижих се списъка с гостите да е възможно най-къс, мила моя, за да имате време да се видите на спокойствие с баща си. Със сигурност има много какво да си кажете.

Лайън махна наметалото на Кристина, подаде го на слугата, чакащ зад тях и каза на Портър, че с жена му ще изчакат барона в гостната.

Когато хвана ръката й, тя бе леденостудена. Лайън можеше да я почувства как трепери. Усмивката не слезе от лицето му, но желанието да отведе Кристина у дома и да се върне, за да се изправи сам лице в лице с баща й, едва не надви волята му.

Дакота имаха много по-правилен начин за решаване на проблемите, реши Лайън. По думи на Кристина, само една неправилна дума бе достатъчно, за да се отправи предизвикателство. Това, което следваше, бе битка до смърт. И справедливостта възтържествува. Този подход може да беше варварски, но на Лайън му допадна изключително много.

В гостната имаше само осемнадесет души. Лайън ги преброи, докато Кристина провеждаше дълъг разговор с домакинята им. Докато жена му стоеше плътно до него, той не обръщаше особено внимание на разговора им. Ричардс се приближи към тях и Лайън се опита да слуша съветите на приятеля си относно напоителните канали.

Когато домакинята им ги остави, Кристина се обърна към Ричардс.

— Наясно ли сте, че преди домакинът ни е работил за правителството, също като вас?

— Да.

Тя го изчака да каже нещо друго и му показа раздразнението си, тъй като той не каза нищо повече.

— Лайън, госпожа Портър подкрепя мнението на мъжа си, но спомена нещо, което ми направи впечатление.

— Кое е то, любима? — попита Лайън. Той обви ръка около раменете й и я притисна към себе си.

— Тя е клюкарка — започна Кристина. — Когато видяла начина, по който Ричардс те поздравява, тя ми се похвали, че мъжът й също е бил толкова почитан на младини. Попитах я дали се е оттеглил, а тя ми обясни, че не знае всички факти, но при последната му задача нещата са се провалили. Заяви, че мъжът й се е бил захванал с проект, който причинил дискомфорт на негов приятел. Тя използва точно тази дума. Дискомфорт.

— Дискомфорт? Не разбирам. А ти, Ричардс? — попита Лайън.

Ричардс погледна Кристина.

— Би се справила доста добре, ако работеше за нас. За нула време разбра това, което на мен ми отне часове проучване.

— Лайън, можеш ли да познаеш името на приятеля на Портър?

— Сталински — отговори й Лайън.

— Портър не е бил виновен за грешките, Кристина. Единствената му грешка е било приятелството му с барона. Вярвал му е… всъщност все още му вярва. Баронът е гост в дома му, не го забравяйте. Когато най-после се запознаете с барона, ще видите колко е лесно да му повярва човек.

— По английските стандарти, вероятно — отвърна Кристина. — Но не и по моите. Външността и маниерите често покриват като плащ черната душа. Все още ли не сте сигурен, че аз и Лайън сме прави за барона?

— Напротив, сигурен съм, че сте прави. Съдът, обаче, може да не го види по нашия начин и по тази причина ние заобикаляме собствената си съдебна система. Има хора, които вярват, че майка ти е била луда. Смятат, че майка ти си е измислила…

— Измислила ли си е белега, който е направила на дясното око на барона, когато се е опитал да я убие? Измислила ли си е, че той е прерязал гърлата на приятелите й? Измислила ли си е, че е откраднала бижутата и ги е заровила в лехата с розите? Видя камъните, Ричардс. И ти ли си си ги измислил?

Ричардс се усмихна на Кристина.

— Наистина трябва да работиш за мен — отвърна на предизвикателството й той. — Сега относно аргументите ти. Първо, баронът може да намери хора, които да свидетелстват, че има друга причина за белега му. Второ, Джесика е била единствената, която е видяла убийството на съпрузите. Съдейки по написаното в дневника й, никой нищо не е видял. Ще бъде невъзможно да издирим хората, които са били там, за да ги разпитаме за смъртта на двойката. Имаме само дневника на Джесика, който да ни покаже какво се е случило. Според нашата съдебна система това няма да е достатъчно. Трето, бижутата са неоспорим факт, но — добави той шепнешком — имаме само думите на Джесика, че съпругът й е получил по непочтен начин камъните. Но той е крал, не го забравяйте, бижутата може да са част от съкровището му. Остана ни само фактът, че е бил безжалостен диктатор, а това ще има малка тежест в съда. Баронът просто ще води свидетел след свидетел, които ще дадат показания за добротата му.

— Ще признае греховете си пред мен — прошепна Кристина.

— А съпругът ти и аз ще направим така, че справедливостта да възтържествува, без значение дали баща ти ще признае или не.

— Кристина, баща ти току-що влезе в стаята. — Лайън каза това с широка усмивка, но прегръдката около жена му се стегна.

Моментът беше настъпил и тя усети свеж прилив на гняв. Кристина се насили да се усмихне, обръщайки гръб на съпруга си и тръгвайки към мъжа, застанал в средата на входа.

В мига, щом го погледна, разбра посланието на позата му. Барон Сталински бе мъж, който изискваше внимание. Беше остарял красиво. Косата му не бе бяла, а леко посребряла. Годините не бяха извили раменете му надолу, прегърбвайки го, нито бяха заоблили корема му. Не, той все още беше висок, слаб и царствен. Цветът на очите му бе това, което най-много привличаше вниманието. Те бяха пронизващо сини. Кристина бе разочарована, че си приличаха толкова много.

Баронът й се усмихваше. Очите му бяха изпълнени с непролети сълзи и със сигурност всички в стаята можеха да видят трапчинката на лявата му буза.

Кристина впи поглед в белега под дясното му око.

Тя спря на метър от него и направи официален реверанс. И през цялото време се молеше гласа й да не я предаде.

Знаеше, че трябва да му позволи да я прегърне. Мисълта накара кожата й да настръхне. Всички гости в стаята бяха насочили погледи към тях. Тя не откъсна поглед от чакала нито за миг, защото щеше да й прилошее, като види усмихнатите лица на хората, смятащи, че тази семейна среща е сладка и емоционална.

На Кристина й се стори като цяла вечност, докато двамата стояха и само гледаха един към друг, без да проговорят. Тя можеше да почувства Лайън до себе си и щом той хвана ръката й, Кристина успя да възстанови спокойствието си.

Помисли си, че Лайън се опитва да й даде силата си.

— Добър вечер, татко. Много съм щастлива най-после да те срещна.

Едва тогава барона явно успя да се отърси от унеса си. Той се пресегна и хвана Кристина за раменете.

— Извън себе си от радост съм да се срещна с теб, Кристина. Дори не мога да се сетя какво да ти кажа. Толкова много пропилени години — прошепна той. Една сълза се спусна по бузата му. Кристина пусна ръката на Лайън и се пресегна да я изтрие. Докосването й бе видяно от всички и от тълпата се понесе колективна доволна въздишка.

Тогава тя му позволи да я прегърне.

— Мислих, че си мъртва, дъще — призна той. — Знаеш ли колко съм щастлив, че отново си при мен, детето ми?

Кристина продължи да се усмихва. Усилието предизвика болка в корема й. Тя бавно се отдръпна от баща си и отново застана до Лайън.

— Сега съм омъжена жена, татко — обяви тя. После бързо представи Лайън и се помоли той да поеме разговора поне за минута-две. Имаше нужда да си поеме дъх.

— Не можете да си представите изненадата ни, когато научихме, че все още сте жив, бароне — намеси се Лайън. Гласът му бе ентусиазиран като на зелен хлапак. Той наистина се зае да поддържа разговора, докато останалите гости, водени от семейство Портър, не се приближиха, за да ги поздравят.

Кристина успя да изиграе добре ролята си. Тя се усмихваше и се смееше, където бе удачно.

Успяваше да понесе всичко, само защото Лайън стоеше плътно до нея. Измина час, а след това още един, преди Кристина и Лайън да успеят да останат насаме със Сталински.

— Татко, как получи този белег под окото си? — попита Кристина, преструвайки се на бегло заинтересована.

— Инцидент от детството — отвърна барона с усмивка. — Паднах от коня си.

— Имали сте късмет — намеси се Лайън, — можело е да изгубите окото си.

Баронът кимна.

— Аз си мислех същото за твоя белег, Лайън. Какво се е случило?

— Бой в кръчма — каза Лайън. — Първото ми сбиване — добави той ухилено.

Една лъжа за друга, помисли си Кристина.

Лайън стисна леко рамото й. Тя разпозна сигнала.

— Татко има толкова много въпроси, които искам да ти задам, и съм сигурна, че ти също имаш. Графикът ти позволява ли да обядваш утре с нас?

— С радост, дъще — отвърна барона. — Дъще! Колко прекрасна дума.

— Дълго ли ще останете в Лондон, бароне? — поинтересува се Лайън.

— Нямам други планове — отвърна барона.

— Много се радвам да го чуя — каза Кристина. Постара се гласът й да прозвучи ентусиазирано. — Вече изпратих вест до доведения ми баща. Когато получи съобщението ми и се върне от Шотландия, трябва да седнете двамата и да успокоиш страховете му.

— Доведен баща? — удиви се барона. — Графинята не ми спомена нищо за доведен баща, Кристина. Тя ме накара да вярвам… — Барона прочисти гърлото си, преди да продължи. — Беше една много странна история, за която разбрах, че е лъжа в мига, в който те видях, защото тя казваше, че ти… кажи ми за доведеният си баща. От какво се бои мъжът и защо?

— Татко, първо трябва да задоволиш любопитството ми — каза Кристина. В гласа й се долавяха весели нотки. — Какво ти е казала онази ужасна стара жена за мен?

— Да — въздъхна барона, — тя е ужасна жена. — Думите му прозвучаха разсеяно.

— Да не би да се изчерви, татко? — попита тя.

— Боя се, че да, дъще. Виждаш ли, току-що осъзнах колко лековерен съм бил, тъй като повярвах, че историята й е истина.

— Разпалихте и моето любопитство — каза Лайън. — Графинята е много ядосана на Кристина. Тя беше против брака ни заради наследството на жена ми. Графинята явно е смятала, че тя ще контролира парите на Кристина — обясни Лайън. — Сега, кажете ни каква измислица ви е разказала.

— Разигравала ме е като глупак — отвърна барона, клатейки глава. — Каза ми, че Кристина е била отгледана от диваци.

— Диваци ли? — объркано попита Кристина.

— Индианци от Америка — обясни барона.

Кристина и Лайън се спогледаха. След това едновременно се обърнаха към барона и избухнаха в смях.

Барона също се засмя.

— Наистина съм бил наивен да повярвам на тази история — заяви той, докато се кикотеше. — Но получих вест от колониите… преди много години… че Джесика е заминала с новороденото си момиченце към дивите земи и че пътувала с керван от вагони.

— Но тя го е направила — потвърди Кристина — Така срещнала Терънс МакФинли. Той станал неин защитник. Терънс — добави тя с мека усмивка — не знаел, че майка ми все още е омъжена. Казала му, че си мъртъв. Умът на майка ми не беше много… силен. — Кристина направи лека пауза, вътрешно разярена, че барона кима, съгласявайки се. — Терънс беше добър мъж. Той ми разказа за нея.

— Но какво имаше предвид, като каза, че трябва да успокоя страховете на доведеният ти баща?

— О, нищо особено — каза Кристина. — Джесика е умряла, когато съм била още бебе — продължи тя. — Терънс ме отгледа. В един от съзнателните моменти на майка ми, тя го накарала да обещае, че ще се грижи за мен и когато порасна, ще ме върне в Англия.

— Как е умряла? — попита барона. Гласът му бе тих и пълен с емоция. В очите му отново блеснаха сълзи. — Обичах майка ти. Виня себе си за смъртта й. Трябваше да разпозная знаците за състоянието й.

— Знаци ли? — попита Кристина.

— За лудостта й — обясни той. — Плашеше се от всичко. Когато осъзна, че чака дете, мисля, че това я избута до ръба на лудостта. Тя избяга от мен.

— Тръгна ли след нея, татко?

— Не веднага — призна барона. — Имах неотложни бизнес дела. Все пак управлявах кралство. Три седмици по-късно абдикирах и се върнах в Англия. Очаквах да намеря жена си в дома на баща й. Когато стигнах до дома на граф Актън, разбрах, че Джесика отново е избягала. Беше се отправила към колониите. Аз, разбира се, реших, че се е запътила към дома на сестра си в Бостън и изпратих кораб след нея.

— Мама умря от треска — каза Кристина.

— Надявам се, че не е страдала — отбеляза барона.

— Сигурно е било ужасно за вас да търсите жената, която сте обичал — заяви Лайън.

— Да, беше тежко — съгласи се барона. — Но миналото е зад нас, Кристина. С радост ще поговоря с Терънс. Колко дълго е останал с майка ти, преди тя да умре? — поинтересува се той.

— Не съм много сигурна — каза Кристина. — Една нощ, когато керванът спрял да нощува в подножието на Черните хълмове, Джесика била събудена от крадец — каза Кристина. — Двойката, с която споделяла вагона, била убита от злодея. Джесика решила, че това си бил ти, татко, който я преследваш.

Кристина спря, за да поклати глава.

— Взела ме и избягала в хълмовете. МакФинли я видял да бяга. Разбира се, тръгнал след нея, тъй като я обичал силно. Ще бъда напълно откровена с теб, татко. Не разбирам как Терънс е можел да обича майка ми. От това, което ми разказа за нея, стигнах до заключението, че просто я е съжалявал.

— МакФинли ми звучи като честен мъж — каза барона. — С радост ще се срещна с него, за да му благодаря. Поне е направил по-леки последните часове на Джесика, нали?

Кристина кимна.

— Да, но не мисля, че тя наистина е знаела, че той е с нея. Терънс ми каза, че през повечето време е трябвало да ме защитава от нея. Била толкова обезумяла, че не помнела, че има дете. Постоянно говорела за греха, който извадила от някаква стена.

Тя отново спря, наблюдавайки реакцията му. Баронът изглеждаше объркан.

След една дълга минута той каза:

— Това няма никакъв смисъл. Как така е извадила грях от стена?

— И за Терънс нямаше никакъв смисъл. Каза ми, че се опитвал да разпита майка ми, но тя постоянно казвала, че взела греха и го заровила. Трагичен край, не мислиш ли?

— Нека повече не говорим за това — предложи Лайън. — Тази среща трябва да е щастливо събитие — добави той.

— Да, съпруже, прав си. Татко, трябва да ми разкажеш всичко за изминалите години, къде си бил…

— Чакай! — заяви барона остро. На мига обаче омекоти тона си и дари Кристина с усмивка. — Все още не съм задоволил любопитството си — обясни той. — Случайно майка ти да е казала на Терънс къде е заровила този грях?

— Под кървавите рози в дома на баща й — отговори Кристина, свивайки рамене. — Кървави рози. Горката жена. Моля се за душата й всяка нощ и се надявам да е намерила мир.

— Аз също се моля за моята Джесика — каза барона.

— Терънс успял да види мъжа, който се промъкнал през вагона на Джесика.

Лайън изрече лъжата и зачака реакцията на мъжа. Тя не закъсня.

— Искаш да кажеш крадецът? — попита барона.

Дори окото му не мигна. Кристина бе леко разочарована, че той не се издаде.

— Да — каза тя. — Той се вини, защото е решил, че мъжа е един от пазачите. Терънс се присъединил по-късно към кервана и не познавал още всички мъже. Кълне се, че никога няма да забрави лицето на мъжа. — Благодарение на дневника на Джесика, Кристина можеше да опише дрехите, които е носил крадеца.

И все още нямаше никаква ответна реакция от барона.

— Макар да знаеше, че майка ми е луда, той все още има едно на ум, че този мъж може да си ти. Ето защо бих искала да се срещнеш с него и да го успокоиш.

— Утре двамата може да продължите — каза Лайън. Можеше да почувства как Кристина трепери и знаеше, че трябва да я отдалечи от барона възможно най-скоро.

Господи, колко горд беше с нея. Тази вечер бе изиграла ролята си блестящо. Беше се изправила пред чакала, без да покаже страх.

— Ще отидем ли да вземем нещо освежаващо? — предложи Лайън.

— Да — съгласи се барона.

Кристина, придружена от съпруга и баща си, влезе в трапезарията. Тя седна между двама им на дългата маса, отпивайки от чашата си с пунш. Не искаше да яде нищо, но баща й я наблюдаваше отблизо, затова тя се насили да преглътне храната, която Лайън бе поставил пред нея.

— Къде получи образованието си, Кристина? Маниерите ти са безукорни — обяви баронът — Не мога да повярвам, че Терънс МакФинли те е научил на това — добави шеговито.

— Благодаря за комплимента — отвърна Кристина. Тя се усмихваше на баща си, но пръстите на лявата й ръка се бе впили в бедрото на Лайън под масата. — МакФинли и близкият му приятел Девънроу се грижеха за мен, докато не навърших седем години. Тогава ме изпратиха в манастир в Южна Франция. Сестрите ме учеха на маниери — добави тя.

— Значи наистина Девънроу съществува — каза барона. — Графинята ми каза, че бил мисионер, който живял с теб в селото на индианците.

— Бил е мисионер за кратко, беше много добър учител. Докато бях в Бостън, Девънроу често идваше в дома на леля ми, за да ме посещава. Графинята не го харесва. Дори не бих се учудила той да е казал на леля ми, че съм била отгледана от диваци, само за да я провокира — добави Кристина, смеейки си. — Да, не бих се учудила Девънроу да й го е казал. Той има доста странно чувство за хумор.

Лайън сложи ръка върху тази на Кристина. Ноктите й се бяха забили доста силно в бедрото му. Пръстите му се сплетоха с нейните и той я стисна окуражително. Нямаше търпение да изведе Кристина от дома на Портър и все пак знаеше, че трябва да изчака, докато не бъде изречена и последната лъжа.

Кристина не можеше повече да понася това представление.

— Татко, вълнението от тази вечер ме изтощи. Надявам се, че няма да си разочарован, ако си тръгна. Утре ще кажа на готвачката да приготви специален обяд само за нас тримата. Ще имаме цял следобед заедно. И, разбира се, МакФинли ще е тук след два, най-много три дни. Тогава отново ще се видим.

— Най-рано след два дни? — попита барона. Той изглеждаше доволен от новината.

— Да — отвърна Лайън, вместо Кристина. — Терънс живее на границата — обясни той. — Със сигурност вече е получил писмото на Кристина. Вероятно дори в момента, докато говорим, той пътува към Лондон.

— Лайън, Терънс не може да пътува през нощта — заяви му Кристина. — Готов ли си да се прибираме у дома, съпруже? Ужасно изтощена съм — добави тя, пърхайки с мигли.

Няколко минути по-късно те се сбогуваха. На Кристина й се наложи да изтърпи още една прегръдка от барона.

Когато най-после се озоваха в каретата си, Лайън я сложи да седне в скута му. Той се канеше да й каже, колко много я обича, колко смела е била, но каретата едва бе завила зад ъгъла, когато Кристина скочи от скута му и го помоли веднага да спре каретата.

Лайън не разбираше защо, преди Кристина да започне да се дави. Той изкрещя на кочияша да спре, и отвори вратата точно навреме. Лайън се почувства напълно безпомощен, докато държеше жена си за раменете. Тя повърна вечерята си, плачейки, без да успее да се спре между мъчителните спазми.

Когато свърши, Лайън отново обви ръце около нея. Той я притискаше към себе си и й шепнеше нежни любовни думи.

Лайън не каза нищо за баща й. Кристина бе преминала през достатъчно мъчения за една вечер. Господ да й е на помощ, щеше да има и още.

 

 

Барон Сталински напуснал резиденцията на Портър няколко минути след зазоряване. Лайън научи за тръгването му петнадесет минути по-късно. Ричардс бе поставил къщата на Портър под наблюдение, защото и той като Лайън бе убеден, че баронът няма да губи време и ще хукне към имението на граф Актън, за да изрови съкровището си.

Кристина бе представила лъжите си убедително. Лайън се гордееше с нея, макар че се надяваше, че това повече няма да се случи и Кристина повече никога няма да е принудена да лъже.

Барон Сталински бе много добър в смъртоносната си игра. Нито Кристина, нито Лайън бяха забелязали промяна в изражението му, когато отново бяха споменали МакФинли. А когато Кристина каза, че МакФинли е видял лицето на мъжа, убил приятелите на Джесика, барона дори не мигна.

Разбира се, МакФинли не съществуваше, но спокойствието и честността в гласа на Кристина, докато разказваше историята, явно бяха убедили барона. Той напълно бе повярвал на историята до такава степен, че с пукването на зората бе хукнал да търси съкровището.

На сутринта след срещата им Лайън изпрати бележка на барона с молба да отложат обяда си за след три дни, тъй като Кристина не се чувствала добре. Баронът бе върнал писмо по пратеника на Лайън, заявявайки че се надява дъщеря му да се оправи скоро, и че с радост ще изчака няколко дни.

Същата вечер Ричардс изпрати вест на Лайън, съобщавайки му, че барона си е купил билет за кораб, който ще пътува за Западните Индии. Корабът щеше да отплава след два дни.

Сталински нямаше никакво намерение отново да види дъщеря си. Толкова за бащината любов, помисли си Лайън.

Маркизът побърза да се облече в тъмни дрехи. Изчака до възможно последната минута, за да събуди Кристина.

Когато не можеше да се забави нито минута повече, той се наведе над леглото, въздъхна неохотно и побутна жена си, за да я събуди.

— Скъпа, събуди се и ме целуни за довиждане. Трябва да тръгвам — прошепна той, целувайки нежно челото й.

Кристина се събуди стреснато.

— Трябва да ме изчакаш — заяви тя с дрезгав от съня глас.

Скочи от леглото, но само след миг падна отново на него замаяна. Отново й се гадеше и неприятното усещане я заля като вълна. Можеше да почувства жлъчката в стомаха си.

— О, господи, отново ми призля, Лайън.

— Свий се на една страна, скъпа. Снощи ти помогна — напомни й Лайън. Гласът му бе изпълнен със симпатия. — Поеми си дълбоко дъх — инструктира я той, разтривайки раменете й.

— Вече съм по-добре — прошепна Кристина няколко минути по-късно.

Лайън седна на края на леглото.

— Именно.

— Какво именно? — попита Кристина. Тя не посмя да повиши гласа си, страхувайки се, че усилието ще накара гаденето да се завърне.

— Именно затова оставаш тук, Кристина — обяви Лайън. — Виждайки баща си, ти се поболя. Два дни след пристигането му не си спряла да повръщаш.

— Глупавото легло е виновно, че ми е зле — излъга тя.

Лайън погледна раздразнено към тавана.

— Каза ми, че дървените летви са направили матрака по-удобен — напомни й той. — И няма да ходиш никъде, любима, освен в леглото.

— Обеща ми, че ще дойда с теб — проплака тя.

— Излъгах.

— Лайън, аз ти се доверих.

Лайън се усмихна на начина, по който жена му му съобщи признанието си. Гласът й бе доста силен.

— Все още ми вярваш, жено. Ще изкопча признанията му, обещавам ти.

— Разстроения ми стомах е само извинение, нали, Лайън? Никога не си смятал да ме вземеш. Това е истината, нали?

— Да — призна той. — Нямаше да те пусна да дойдеш. — Гласът му стана твърд, когато заяви: — Мислиш ли, че някога бих те поставил в подобна опасност? Кристина, ако нещо се случи с теб, животът ми ще свърши. Ти си по-добрата половина от мен, скъпа.

Кристина се обърна към него, за да му покаже смръщеното си изражение. Лайън осъзна, че милите думи няма да я вразумят, затова реши да пробва друга тактика.

— Воините на дакота взимат ли жените си със себе си, когато отиват да се бият? Черния вълк взима ли със себе си Мери?

— Да.

— Сега ме лъжеш — заяви Лайън. Той й се намръщи, показвайки й недоволството си.

Кристина се усмихна.

— Ако някой беше сторил зло на семейството на Мери, Черния вълк щеше да я вземе със себе си, за да може тя да види справедливостта да възтържествува, съпруже. Лайън, дадох обещание на баща си и майка си.

— На Черния вълк и Мери?

Кристина кимна. Тя се изправи бавно от леглото и с удоволствие установи, че стомахът й не се възпротиви на движението. Игнорирайки протеста на Лайън, тя стъпи на пода и се изправи.

— По дяволите, Кристина, сега си моя жена. Обеща, че ще станеш моя в мига, в който се венчахме. Принадлежиш ми, нали?

Предизвикателството в гласа му не можеше да бъде игнорирано.

— Започваш да звучиш много повече като воин и това не ми харесва — промърмори тя. — Искам да те помоля поне да ми донесеш чаша чай, преди да тръгнеш. Поне това можеш да направиш за мен — добави тя.

Лайън се усмихна, смятайки, че е победил.

— Ще се поправя — обяви той.

Кристина го изчака да излезе от стаята. Облече се за рекордно кратко време, поемайки си дълбоко дъх, за да контролира стомаха си.

Когато Лайън се върна в спалнята, той откри Кристина облечена в черен костюм за езда. Той изрече тихо едно проклятие и въздъхна примирено.

— Трябва да го направя заради Джесика, Лайън. Моля те, разбери.

Лайън кимна. Изражението му бе мрачно.

— Ще правиш ли точно каквото ти кажа, когато ти кажа? — попита той.

— Да.

— Обещай ми.

— Обещавам.

— По дяволите!

Тя игнорира ругатнята му.

— Взимам ножа си със себе си. Под възглавницата ми е — каза тя и се върна до леглото.

— Знам къде е — сухо заяви Лайън. — Наистина ми се иска да не настояваше да спиш с него. Масата е достатъчно близо.

— Ще помисля върху предложението ти — отвърна Кристина. — Сега ти трябва да ми дадеш думата си, Лайън. Аз няма да поемам никакви рискове, ти също, нали? Не му обръщай гръб нито за секунда. Освен това не оставяй съдбата си в ръцете на Ричардс. Доверявам му се, но повече доверие имам в твоите инстинкти.

Тя щеше да продължи със списъка си с изисквания, ако Лайън не я бе прегърнал и целунал.

— Обичам те, Кристина.

— И аз те обичам, Лайън. Ето, ти носи това. Пасва ти, тъй като е изработено от воин, когото обичам. Брат ми ще иска да го вземеш.

Лайън взе оръжието и го пъхна в ботуша си. Кристина кимна доволна и тръгна към вратата.

— Лайън? — извика тя през рамо.

— Какво пък сега? — промърмори той.

— Трябва да го накараме да каже думите.

— Ще го накараме, Кристина. Ще го накараме.

 

 

Ричардс го чакаше пред входната врата. Приятелите на Лайън бяха яхнали конете си и държаха юздите на жребеца му. Наложи им се да почакат няколко минути, докато доведат кон за Кристина.

Лайън крачеше по пътеката, докато чакаше.

— Имаме много време — обяви Ричардс, виждайки мрачното изражение на Лайън. — Помни, дори да е взел хора със себе си, има стотици от тези проклети рози, които трябва да се изкопаят отново.

Лайън се насили да се усмихне.

— Не мисля, че Сталински ще вземе някой със себе си — заяви той, помагайки на Кристина да яхне коня си. После с едно мощно движение се метна на гърба на своя жребец. — Колко човека си изпратил там?

— Четирима от най-добрите ми мъже — отвърна Ричардс. — Бенсън ги води. Баронът няма да заподозре, че са там, а те няма да се намесят, докато той не тръгне да си ходи — добави той. — Мила моя, сигурна ли си, че искаш да участваш?

— Сигурна съм.

Ричардс хвърли дълъг поглед към Кристина и кимна.

— Хайде, деца. Да свършваме с това. Капитана на кораба Пърси чака пътниците си.

— Пътници ли?

— И аз реших да отида. Обещах на жена ти, че справедливостта ще възтържествува. Макар че, така да се каже, ще мина през задната врата и ще съм там, за да съм сигурен, че всичко ще стане, както го искаме. Разбираш ли какво имам предвид?

Лайън кимна рязко.

— Да.

— Аз не — заяви Кристина.

— Ще ти обясня по-късно, скъпа.

Те не проговориха повече, докато часове по-късно не стигнаха до дестинацията си. След като слязоха от конете, Ричардс даде на Лайън плесенясалата кутия, която бяха изровили от земята при последната си визита в именито Актън.

— Замених истинските камъни с имитация от стъкло. Изчакай да застана на позиция, преди да се конфронтираш с него.

Лайън поклати глава. Подавайки кутията на Кристина, той каза на Ричардс:

— Тя ще се изправи пред него.

Един от мъжете на Ричардс се приближи, за да отведе конете им. Той размени няколко думи с началника си, преди да отведе животните в гората зад тях.

— Беше прав, Лайън. Сталински е дошъл сам.

Тогава те се разделиха. Ричардс мина по главния път и заобиколи къщата от дясната й страна. Лайън и Кристина минаха отляво. Преди да завият зад ъгъла той спря, отвори кутията в ръцете на жена си, и взе две парчета стъкло. От пръв поглед изглеждаха истински. Бяха достатъчно добре направени, че да заблудят барона, реши Лайън, той искаше да го заблуди само за минута.

След това обясни на Кристина какво трябва да прави.

 

 

Барон Сталински бе коленичил на земята с приведени рамене. Той сипеше ругатни, докато изтръгваше един голям храст от земята. Носеше черни ръкавици, с които да предпазва ръцете си и работеше с решителна бързина. До него лежеше плоска лопата.

— Търсиш ли нещо, татко?

Баронът се обърна, все още на колене, за да погледне Кристина. По челото и бузите му бе полепнала пръст.

Сега не изглеждаше никак овладян. Със сигурност приличаше на чакал. Изражението му напомняше на Кристина на ядосано животно, което показва зъбите си. Погледът му бе достатъчен, да й прилошее, и тя не би се изненадала, ако мъжът започнеше да ръмжи.

Кристина се изправи сама пред баща си. Стоеше на около седем метра от него. Бе привлякла пълното му внимание и когато си помисли, че той ще се хвърли напред към нея, тя вдигна кутията и взе един от фалшивите камъни. Тя спокойно подхвърли едно от бижутата във въздуха.

— Тези ли търсиш, татко?

Барон Сталински бавно се изправи на крака. Очите му се насочиха наляво от нея, после надясно. Тя реши да отговори на незададения му въпрос.

— Лайън? Вярвам, че баща ми търси теб.

Лайън се появи от сенките и застана до Кристина. Той взе кутията от ръцете й и й махна да се отдалечи. Кристина бързо направи няколко крачки назад.

— Тази битка е между мен и теб, бароне.

— Битка? Аз съм възрастен мъж, Лайън. Битката няма да е равна. Освен това нямам никаква разправия с теб или дъщеря ми. Тези бижута ми принадлежат — добави той, махвайки с ръка към кутията. — Джесика ги открадна от мен. В съда много лесно ще мога да докажа, че са мои.

Лайън не откъсваше поглед от барона.

— Няма да прекараме нито ден в английския съд, бароне. Всъщност, веднага щом отговорите на един въпрос на Кристина и на няколко мои, ще сте свободен да си отидете. За вас ще е по-лесно. Няма да позволя жена ми да бъде забъркана в скандал — излъга той.

— Скандал? Не знам за какво говориш — отвърна барона. Гласът му бе авторитетен.

— Един процеса за убийство ще разстрои Кристина. Няма да позволя да бъде унижена по този начин — обясни Лайън, хвърляйки кървавочервен рубин през рамо. — Ще ти отнеме цял ден да намериш всичките. Ако не се съгласите да отговорите на въпросите ми, бароне, ще изсипя останалите в потока отзад. Бързо ще се изгубят.

— Не! — изкрещя баронът. — Не осъзнаваш ли колко са скъпи? Държиш състояние в ръцете си! — Гласът му бе увещаващ и алчен.

Лайън забеляза как дясната ръка на барона бавно посяга зад гърба му.

С невероятна бързина маркизът измъкна своя пистолет от палтото си и стреля точно когато Сталински насочваше пистолета си към него.

Куршумът уцели ръката на барона. Пистолетът му падна на земята. Лайън пусна кутията, измъкна ножа на Кристина от ботуша си и го опря в гърлото на барона, преди мъжът да е успял да изкрещи от болка.

— Кристина иска да кажеш истината. Знае, че Джесика не е била луда и иска да го чуе от теб — инструктира го Лайън, притиснал ножа в гърлото му, преди да го бутне да падне назад. Той се изправи над плячката си и я зачака да погледне нагоре. — След като отговориш на въпросите ми, може да вземеш безценните си камъни и да се махнеш оттук. Купил си билет за Западните Индии, аз убедих капитана да тръгнете още днес. Той чака теб и прилива, бароне.

Очите на барона се присвиха. Той се вгледа в кутията за миг, после се обърна към Лайън, прокарвайки език по долната си устна.

— Не съм длъжен да отговарям на въпросите ти. Всеки знае, че Джесика беше луда. Когато отида при властите…

— Лайън — повика го Кристина, — не мисля, че схваща добре ситуацията.

— Тогава нека му помогна — каза Лайън. — Бароне, ако не ми кажеш каквото искам да знам, няма да отидеш никъде. Ще прережа гърлото ти. Подобаващ край, не мислиш ли, след всичките гърла, които ти си прерязал?

— За какво говориш? — попита барона объркано. Той притисна ранената си ръка към гърдите.

— Хайде, бароне. Знаете за какво говоря — отвърна Лайън. — През всичките тези години сте успели да се измъкнете от много убийства. Никога ли не сте искал да се похвалите с уменията си? Разбира се, не сте можел досега. Егото ви толкова незначително ли е, че да нямате нужда да споделите това, което никога не сте мислели, че ще разкажете?

Сталински се престори, че се опитва да стане. Лайън го забеляза как бръкна в ботуша си и извади малък пистолет, такъв, какъвто би носела някоя жена. Той се смееше срещу Лайън, докато насочваше оръжието напред. Лайън изрита пистолета от ръката му, след това замахна отново, забивайки пета в раненото му рамо.

Болезненият писък отекна из околността.

— Това е последният ти шанс, бароне. Търпението ми се изчерпа. — Той започна да подхвърля ножа от едната в другата си ръка. — Джесика беше ли луда?

— Кристина — изкрещя барона, — как може да му позволяваш да ме тероризира така? Аз съм ти баща, за бога. Нямаш ли милост? Наистина ли искаш той да ми пререже гърлото?

— Не, татко — заяви Кристина, — не искам да ти пререже гърлото. Бих предпочела да ти изтръгне сърцето, но мъжът ми има своите предпочитания, затова трябва да го оставя да стане по неговият начин.

Баронът погледна към дъщеря си и се изправи. Очите му заблестяха и той започна да се смее.

— Не, Джесика не беше луда. — Той отново се засмя и звукът накара Кристина да настръхне. — Но вече е твърде късно да направиш каквото и да е, Лайън.

— Терънс МакФинли ще те разпознае като крадеца, промъкнал се в кервана, нали? — предизвика го Лайън.

— Умозаключенията ти са направо невероятни — изкиска се баронът. — Да, Терънс е забелязал мен.

Лайън побутна с ботуша си кутията с бижута към Сталински.

— Един последен въпрос. Ти ли стоиш зад убийствата на Брисбейн?

Очите на барона се разшириха.

— Как знаеш…

— Надхитри военният департамент, нали? — попита Лайън, опитвайки се гласа му да прозвучи впечатлено, а не отвратено. Нарочно ласкаеше суетата на барона, надявайки се, че мъжът ще се почувства достатъчно спокоен да му признае истината.

— Наистина ги надхитрих, нали? Оставих парите, които Брисбейн беше получил, след като продаде тайните. О, да, Лайън, бях по-умен от всички тях.

— Портър беше ли замесен в мръсните ти дела, или действаше сам? — попита Лайън.

— Портър? Той беше глупак като всички останали. Винаги действам сам, Лайън. Това е причината да оцелея толкова дълго, причината да съм толкова заможен човек.

Лайън не мислеше, че може да понесе повече да гледа този мъж. Той махна към кутията и изсипаните няколко камъка.

— Събери си ги и се измитай оттук. Ако някога те видя отново, ще те убия.

Баронът хукна към кутията. Отвори я, хвърли бегъл поглед към съдържанието й и я затръшна, сумтейки доволно.

— Свърши ли, Лайън?

Ричардс, обграден от мъжете си, се показа от скривалището си.

— Чу ли?

— Всичко — обяви Ричардс. Той докосна рамото на Лайън, преди да се насочи към барона.

— Проклет да… — кресна баронът, но млъкна насред изречението, поглеждайки Лайън. — Ще се погрижа унижението на жена ти да е пълно. Обещавам, че в съда ще кажа всичко за майка й и това ще…

— Затвори си устата — заповяда му Ричардс. — Водим те към пристанището, бароне. Аз и Бенсън ще те придружаваме по пътя към родината ти. Сигурен съм, че ще те посрещнат подобаващо. Новото правителство с радост ще се съгласи да започне съдебен процес.

Лайън не остана, за да изслуша настояванията на барона да бъде съден в Англия. Той хвана ръката на Кристина и без да каже и дума, тръгна към конете им.

Ричардс беше прав. Бяха използвали задната врата, за да може справедливостта да възтържествува. Барон Сталински ще бъде върнат в родината си, където ще бъде съден от бившите си поданици. И ако се окаже, че новото правителство е корумпирано, Ричардс и Бенсън щяха да се погрижат за барона.

 

 

Докато двамата с Кристина се върнат в лондонският си дом, тя бе станала ужасно бледа.

Лайън игнорира протестите й и я отнесе в спалнята им.

— Веднага се връщаш отново в леглото — каза й той и й помогна да свали дрехите си.

— Вече ще съм по-добре — каза му Кристина. — Всичко свърши.

— Да, любима. Свърши.

— Никога не съм вярвала, че Джесика е била луда — каза Кристина на Лайън. Тя облече копринената си нощница и обви ръце около кръста на съпруга си. — Никога не съм вярвала.

Тъгата в гласа й сякаш раздра сърцето му.

— Знам, че не си — утеши я Лайън. — Сега Джесика може да почива в мир.

— Да. В мир. Иска ми се да вярвам, че душата й се рее над дакота. Може би чака Мери да се присъедини към нея.

— Не мисля, че Черния вълк би се съгласил с теб — каза й Лайън.

— О, но той също ще се присъедини към тях — отвърна Кристина.

Тя въздъхна, притиснала лице към палтото му и го целуна леко в основата на гърлото.

— Съдбата му е да се срещне с Джесика в отвъдното — обяви тя.

— Да, съдба — каза Лайън. — Сега твоята съдба е да престане да ти прилошава всяка сутрин и всяка вечер, любима. Удържа обещанието към майка си. Съкровището ще бъде върнато на собствениците си. Ричардс ще се погрижи за продажбата на камъните и разпределението на парите. Сега си отиваме в Лайънууд и ти ще станеш заоблена и дръзка. Заповядвам го.

 

 

Кристина наистина се опита да изпълни нарежданията на мъжа си. След време прилошаването изчезна. Тя наистина наддаде на тегло, и то до такава степен, че бе започнала да мисли, че се клати като патица. Обаче не беше особено дръзка, тъй като прекарваше почти цялото си време в опити да утешава тревогите на съпруга си.

Тя отказваше да признае, че е бременна, докато не стана напълно очевидно. Горкият Лайън се ужасяваше от предстоящото раждане. Кристина разбираше страховете му. Беше видял Лети да се раздира от страшните болки. Бе умряла по ужасяващ начин с бебето, заклещено в тялото й.

Кристина обикновено отричаше думите му и му обясняваше разумните си доводи. Казваше му, че е силна, че състоянието, в което се намира, е много нормално и че в сърцето си тя е дакота и знае какво да направи, за да може раждането да мине леко. Жените от дакота рядко умирали по време на раждане.

Лайън бе оспорил всеки неин аргумент. Беше й заявил, че е прекалено дребна за такава непосилна задача, че не е никак естествено толкова нежна жена да преминава през толкова ужасяващи болки, и че тя бе англичанка, не дакота, там, където имаше най-голямо значение… в утробата й, за бога, не в сърцето й.

Невероятно, но точно майката на Лайън бе тази, която успя да успокои страховете му. Възрастната жена бавно се бе върнала в семейството си. Напомни на сина си, че е дребна точно колкото Кристина, и все пак бе дала на баща му три здрави бебета, без дори да издаде звук.

Кристина беше благодарна за намесата й. Вече не й се налагаше да заплашва възрастната жена, че ще я завлече в гората. Майката на Лайън най-после бе признала, че все още не е готова да умре. Жената все още обичаше да говори за Джеймс, но вече разказваше истории и за Лайън и Диана.

Девънроу дойде да посети Кристина. Той остана един месец, след което замина с шест прекрасни коня, подарък за дакота. Трима мъже с желание за приключения се съгласиха да му помогнат.

За кратко мисионерът беше успял да отвлече ума на Лайън от раждането на Кристина, но след като мъжът си замина, съпруга й отново започна да се мръщи и да ръмжи на всеки.

Барон Уинтърс, семейният лекар, се премести в дома им две седмици преди раждането на Кристина. Тя нямаше никакво намерение да позволи на лекаря да я докосне, и все пак, реши, че е най-добре да остави тази информация за себе си.

Болките започнаха след вечерята и се увеличиха през нощта. Кристина не събуди мъжа си до последната възможна минута. Лайън имаше време само да се събуди и да получи инструкциите на жена си. Няколко минути по-късно държеше новороденият си син в ръце.

Кристина бе прекалено изтощена, за да заплаче, затова Лайън плака и за двама им, докато великолепният малък воин известяваше появата си на този свят със силен рев.

Той искаше да кръсти сина си Александър Даниел.

Тя не желаеше и да чуе. Искаше да кръсти детето Крещящ черен орел.

Лайън не желаеше и да чуе.

Накрая и двамата направиха компромис. Бъдещият маркиз на Лайънууд бе кръстен Дакота Александър.