Патриша Ричардс
Протегни ръце към звездите (6)

6.

— Господи! — Кит застана неподвижно и подсвирна леко. — „Морска сянка“ — прочете бавно той. — Очевидно доста се е замогнал.

Яхтата, чието име бе написано на кърмата, се извисяваше над тях, бяла, ослепителна и елегантна. От мястото, където стояха, забелязаха две палуби и сложна електронна апаратура, която направи огромно впечатление на младия мъж.

Франси се интересуваше повече от това, което се виждаше на палубите. На кърмата бе поставена маса със седем стола, а през прозорците се виждаше каюткомпанията. Фотьойли в бледосив и прасковен цвят бяха подредени върху бледожълтия килим, а наоколо стояха вази, пълни с цветя. Пред очите на двамата се простираше пристанището на Сен Тропе с плетеницата от високи мачти и блестящата под слънцето вода, а около тях се тълпяха хора, облечени в пъстри дрехи, дошли тук да видят свят и да бъдат видени от света. Те се разхождаха безцелно и се оглеждаха, надявайки се да бъдат забелязани.

— По-добре да ги известим, че сме тук — каза Кит, докато съжаляваше, че яхтата не е отплавала, без да ги дочака. Имаше чувството, че сянка затъмни слънцето, че двамата с Франси са стигнали до развръзката, и не беше сигурен, че е готов за това, което им предстои. Но не биваше да разочарова младата жена. Тя изглеждаше толкова обнадеждена и красива в белите си панталони и широка риза. За него си остана загадка как успяваше да изглежда така след три часа път с малката й кола. Само три часа, а все едно никога не сме били във „Влюбения заек“ — помисли си тъжно той.

После си пое дъх и извика:

— Хей, вие на „Морска сянка“!

Над парапета надникна мъж, облечен в бяло, с шапка с козирка и слънчеви очила.

— Това е Тони — каза Франси с облекчение. — Здравей, Тони, ето ни и нас.

Значи все пак не бяха отплавали без тях. Продуцентът си свали очилата. Изглеждаше много загорял на фона на бялата си риза.

— Здравейте! — махна възбудено той. — Кит, Франси, пристигнахте най-после! Изчакайте малко, ще помоля да спуснат мостика. — И главата му изчезна.

— Май доста се вживява в ролята си на капитан — кисело промърмори Кит и Франси се засмя.

Двама моряци спуснаха мостика, а тя прошепна:

— Когато Тони ми предложи да плаваме с яхтата, не предполагах, че иска да ме превърне в прислужник — въобще не е в неговия стил. — Тя махна с ръка по посока на „Морска сянка“, чийто месингови части блестяха на слънцето.

— Юнга — разсеяно я поправи младият мъж. — Прислужникът на кораб се нарича „юнга“.

— Все пак се радвам, че на тази яхта няма да ми се наложи да работя. Бях готова да готвя в камбуза — нали така се казва, но, изглежда, че не ще бъде необходимо…

— Не и с пълен екипаж, който да се грижи за нас — промърмори Кит, като я последва по малкия мостик и се здрависа с мъжа, който ги очакваше. — Мис Уилсън? Мистър Ренсъм? Добър ден и добре дошли на борда на „Морска сянка“. Аз съм капитан Блек и всички ние се радваме, че сте сред нас. А сега ми позволете да ви заведа при мистър Фрийленд и неговите гости. — И той се обърна и ги поведе към носа.

Двамата го последваха по палубата от тиково дърво, излъскано до блясък, покрай люковете от тъмно стъкло, след това по малка стълба. Озоваха се до по-широката задна палуба, където петима души ги очакваха.

— Мис Уилсън, мистър Ренсъм — обяви тържествено капитанът и Франси се озова в прегръдката на Тони.

Той я притисна силно и когато устните му докоснаха нейните, освен аромата на одеколона му тя долови миризма на пура и на бренди. Несъзнателно настръхна в прегръдката му, но освен че присви очи, Тони с нищо друго не показа, че е забелязал реакцията й.

— Франси, скъпа, чудесно е, че най-после си тук!

Той собственически я прегърна през раменете и стисна ръката на Кит.

— Благодаря ти, че ни я доведе жива и здрава. — Добродушно потупа Кит по рамото. — Радвам се да те видя след толкова много време. Вярно ли е, че си загубил работата си?

— Това е самата истина — отговори спокойно той.

— Лош късмет. — Тони махна с пурата си. — Но това е добре дошло за мен, нали? Радвам се, че ще поработиш върху сценария. Обичам да подхвърлям на приятелите си по нещо, когато късметът ги е изоставил.

Франси внезапно видя, че едно мускулче потрепва на лицето на Кит. Копнееше да го докосне и да го успокои, но от отговора му никой не разбра какво в действителност чувства.

— Много мило от твоя страна.

— Чудесно, чудесно. Хубаво е, че се присъединихте към отбора. По-късно ще поговорим, а сега елате да се запознаете с приятелите ми.

Той ги поведе по палубата към четиримата, които Франси бе забелязала по-рано. Младата жена се почувства зашеметена от непознатата обстановка. Бели шезлонги, блестящи от чистота, две сребърни кофички с шампанско, поставено в лед… Палубата бе засенчена от бледозелен брезентов навес и в паметта й изникна песничка, която някога беше чула: „Това е животът…“.

Сякаш бяха на светлинни години от врявата на пристанището и тълпата, през която си пробиваха път, за да се доберат до яхтата. Ето какво можеха да купят парите: не само лукс и власт, но и свобода, възможност да избягаш от пълното с грижи всекидневие. „Дори затвор, ако е удобен като този, не би бил толкова страшен“ — реши тя.

Но кога Тони бе придобил този американски акцент, който усети в говора му? Навярно го усвояваш, когато работиш с американци, но не го бе забелязала в Лондон. Той явно се бе отдал ентусиазирано на морския живот, защото дрехите му бяха копие на униформата на капитан Блек, за щастие без златните еполети, както с облекчение забеляза Франси. Но пръстенът и часовникът бяха златни, както и тежката верижка, проблясваща през разкопчаната му риза.

— Изглеждаш добре — каза младата жена, като го огледа, усетила енергията, която той излъчваше. Бе придобил тъмно махагонов загар, но как би могъл да потъмнее толкова много само за няколко дни? Тя имаше неприятното чувство, че това е някакъв трик.

— О, аз съм добре — увери я Тони. — Няма нищо по-хубаво от този начин на живот. Много по-приятно е, отколкото да отседнеш в хотел. Ела да те запозная с останалите. — И все още с ръка през раменете й, той я насочи към другите гости.

— Лоула, мога ли да ти представя Франси Уилсън? Франси, Лоула Бойд. Убеден съм, че ще станете приятелки.

От натиска на ръката му върху раменете й, Франси предположи, че жената е съпруга на единия от продуцентите. Тя впери поглед в слабичката блондинка, облечена в светлосиньо трико и излегнала се в един от шезлонгите. На пръв поглед непознатата изглеждаше на около четиридесет, но след по-внимателно вглеждане опънатата кожа около очите и брадичката й свидетелстваха за една-две пластични операции. Имаше тъмен меден загар и ръцете й с лакирани нокти бяха на петдесет и пет годишна жена — ръцете на жените издават възрастта им.

— Радвам се да се запознаем, скъпа. Тони говори само за теб. Каза ли ти, че ще спим заедно?

Младата жена повдигна въпросително вежди към Тони.

— Лоула не може да спи с Харви, нейния съпруг… — побърза да обясни той.

— Защото хърка — намеси се блондинката. — Боже, как хърка този човек! Ако някога ни се развали сирената, трябва само да завържем Харви на мачтата — докато спи, разбира се, и няма да ни пропуснат. Такъв си е бил винаги — продължи тя. — За мен беше шок, когато отидохме на сватбено пътешествие, и ад през първите пет години от брачния ни живот, но след като спечели първия си милион, му казах — отсега нататък отделни спални!

Докато Лоула говореше, самият Харви се приближи. Беше дребен като жена си, дори по-нисък от Тони, но изглеждаше много властен. Докато стискаше ръката му, Франси си спомни един разговор с Джаки за техен общ познат. „Зная, че е дребен мъж — бе казала приятелката й, — но не и когато стъпи върху купищата си пари.“ — И двете млади жени се бяха засмели. „Същото може да се каже и за Харви“ — помисли си тя, и когато срещна погледа му, си каза, че ще е по-добре да не го забравя.

— А това е Честър, племенник на Лоула и Харви и също продуцент на филма.

— Племенник по линия на жена ми — поправи го Честър. — Радвам се да ви видя, мис Уилсън.

— Франси. Моля наричайте ме Франси — измърмори тя на човека, който бе скочил на крака, когато я видя. Беше ясно, че никога не се е излагал на слънце, тъй като кожата му бе толкова бледа, колкото светли бяха косата и очите му. Очи, които приличаха на речни камъчета — сиви и мътни.

С облекчение измъкна ръката си от влажната му длан и се обърна към последния член от групата.

— А това е Антон, за когото съм сигурен, че си чувала и когото най-накрая убедих да режисира филма ми.

— Enchante, mademoiselle^[1]. — Непознатият, изрекъл тези думи, бе висок, приветлив и изискан, и въобще не приличаше на Тони или на двамата Бойд. Той се приведе с галска любезност над ръката й. Като се изправи, каза:

— Но ти си дори по-хубава, отколкото те описваше Тони. За мен ще бъде удоволствие да участваш във филма ми, Франси. Мога ли да те наричам Франси?

Той я притегли до себе си и двамата застанаха до парапета. Очите му я наблюдаваха одобрително.

— А сега искам да те видя под яркото слънце и освен това да разбера какво знаеш за филма — продължи Антон.

— Страхувам се, че нищо. Тони не ми съобщи подробности.

Режисьорът внимателно огледа лицето й, но го направи толкова безпристрастно, че Франси не се засегна. „Все едно, че съм модел на скулптор или съм на лекарски преглед“ — реши тя.

— Е, добре, налага се да поговорим. Какво знаеш за Медичите?

— Флорентинските Медичи? — попита тя, като се надяваше, че е предположила правилно.

Антон кимна, все още наблюдавайки я незаинтересовано и безпристрастно.

— Филмът е за тях — обясни той.

— За Козимо или за внука му Лоренцо? — разрови паметта си Франси.

— Умница си ти! — похвали я режисьорът. — Всъщност и за двамата. Ролята, която смятаме да ти предложим, е на Мадлена, любимата дъщеря на Лоренцо. Не е голяма роля, но изтъква човечността на главния герой… Е, май се поувлякох с обясненията. — Той се усмихна печално и чаровно. — Моля да ми простиш. Мога ли да ти предложа нещо за пиене?

Франси с удоволствие би останала с този интересен мъж, за да опресни познанията си за Медичите и за италианския Ренесанс. Тя инстинктивно му се довери и го хареса, но Тони се намеси. „Няма съмнение кой командва тук“ — помисли си Франси, като долови властната нотка в гласа му — прикрита от смеха, но неизменно присъстваща.

— По-късно ще й предложиш нещо за пиене, Антон. И не се опитвай да флиртуваш с нея! Помни, че Франси е мое момиче! — престорено шеговито изрече той, но начинът, по който взе ръката й, показваше, че всъщност предупреждението е напълно сериозно. Сетне продължи: — Сега ще й покажа каютата. А ти, Кит, вземи един стюард и донесете багажа. В колата ли каза, че си го оставил? Ела, Франси.

Тя не смееше да погледне към Кит; нямаше друг избор, освен неохотно да тръгне след Тони, който отвори тежката врата и я поведе надолу по стълбите.

Климатичната инсталация охлади кожата й след горещината на палубата. Усети миризмата на дизелово гориво и леките вибрации на мотора под краката си; яхтата се готвеше за отплаване. Стълбата, по която слизаха, зави към широк коридор с ламперия от светло дърво, където висяха дискретно осветени картини. Докато минаваше покрай тях, с изненада установи, че една много напомня творба на Сисле, друга — на Бонар. Ами онази скулптора на кон? Невъзможно бе да е оригинал от времето на династията Танг, така небрежно поставен в една ниша. Искаше й се да се поогледа, но Тони бързаше напред, горд да я въведе в каютата, която навярно щяха да делят с Лоула.

Тук дървената ламперия беше бяла, украсена със злато, а на стената, която не беше заета от вградени гардероби, две големи огледала създаваха илюзията, че помещението е още по-голямо. Франси забеляза канапе и два стола, покрити с коприна в тюркоазен цвят, в съчетание със завивките върху двете единични легла. Краката й потъваха в китайския килим в лимоненозелени и млечнобели цветове. Вместо люкове имаше овални прозорци с тюркоазни завеси.

Тони бе така горд, сякаш лично бе участвал в построяването и обзавеждането на яхтата. Ентусиазирано отвори вратите на гардероба и й показа множество бутони, чрез които се намаляваше или засилваше осветлението или служеха за повикване на стюарда. Благодарение на специалното електронно оборудване пасажерите на яхтата можеха да се свържат по телефона с всяка точка от земното кълбо. Телефон имаше дори в облицованата с лапис лазули баня, обзаведена с позлатени кранчета.

— Какво ще кажеш?

Той бе запалил нова пура, забеляза Франси, като бърчеше нос, защото миризмата й беше противна.

— Надявам се, че нямаш нищо против да я делиш с Лоула? — погледна я несигурно. — Разбира се, ако не ти харесва, има и друга възможност. — Изражението му подсказваше какво ще й предложи. Предчувствието й не я излъга, тъй като я попита: — Може би предпочиташ моята каюта? — Но когато тя поклати глава, философски сви рамене. — Може би така е по-добре, скъпа. Лоула е от много старомодно семейство от Средния Запад и не бих искал да я шокираме! Така че, надявам се да се примириш с общата каюта.

Тя си пое дълбоко дъх и мислено отправи благодарствена молитва към Лоула. Беше безсмислено да се пита какво би се случило, ако Тони я беше завел в своята каюта, ала знаеше, че това би довело до скандал, след който тя и Кит щяха да бъдат свалени на сушата…

Гласът му я върна към настоящето. Докато говореше, ръката му галеше нейната.

— Разбира се, мога да бъда и по-настоятелен. Но не бих посмял да огорчавам Лоула, защото както вече установих, всичко, което я огорчава, огорчава и Харви. Все пак перспективата е много примамлива, Франси. Толкова дълго те чаках да пристигнеш…

Тя видя какво се крие в погледа му, докато умело се изплъзваше от ръката му.

— И колко си красива — последва я той. — Дори по-красива отпреди. Кит спомена, че си била болна по време на пътуването, но на мен ми изглеждаш добре. А Кит? Добре ли се държа? Не се опита да ти стори нещо, нали? — Очите му внезапно се вледениха и тръпка пробяга по гърба на Франси. Той продължи: — Ако е опитал, няма да си намери място в града. — Говореше уж на шега, но не можеше да се сбърка заплахата в думите му.

— Не — стори й се, че гласът й прозвуча отдалеч, — държа се добре. — Тя докосна посребрените четки и гребен върху тоалетната масичка, които навярно принадлежаха на Лоула. Почувства, че Тони се приближи и застана зад нея, усети горещия му дъх до бузата си.

— Добре, защото семейство Бойд те харесват, Франси. — Посочи с пурата си към палубата. — Аз мога да преценя. Изиграй картите си добре и ще станеш звезда. С мен, Харви и Антон зад гърба ти ще станеш голяма звезда. Но трябва да изиграеш картите си добре. — С ловко движение я притисна към дървената ламперия, така че тя не можеше да помръдне.

Беше оставил пурата си в пепелника; пъхна ръце под тениската й и стисна гърдите й. Беше й трудно да диша, устните му бяха впити в нейните, а острите ръбове на ламперията се забиваха в гърба й. Тя си наложи да не се съпротивлява, нито да се опитва да се освободи от него. Въпреки ниския си ръст Тони беше доста силен. Съпротивата й само би го разгневила, а Франси не биваше да рискува да се случи това. Стоеше неподвижно, докато устните му се впиваха в нейните, но не бе особено изненадана от поведението му. Знаеше какво изпитва към нея от момента, в който я срещна, но в Лондон можеше да го държи на разстояние. Тук, на яхтата, той вече не се прикриваше и Франси моментално видя какво се таи в него.

„Ще влезеш ли в мрежата ми? — попитал паякът мушичката. — Дали не направих точно това“ — мислеше си младата жена, докато устните му се движеха надолу по шията й към раменете й. Той повдигна меката памучна тениска още по-високо. Тя стисна юмруци и леко се отдръпна, като се опитваше да прикрие чувствата си.

Леко почукване на вратата я спаси. Тони, който без съмнение мислеше, че това е Лоула, отстъпи гузно назад и Франси с подкосени крака отиде да отвори вратата.

Беше Кит. Младата жена въздъхна с облекчение. Той се появи с широка усмивка, но погледът му беше гневен. Франси имаше неприятното чувство, че той знае точно какво се е случило. Думите му потвърдиха съмненията й.

— Багажът ви, мадам — каза й, но независимо от закачливия тон, в гласа му прозвуча студена нотка.

Зад него двама стюарди носеха куфарите й.

— Вътре ли да ги внесем?

— Да, да, моля.

Франси им показа къде да ги сложат.

— Ще се видим на палубата — каза Тони. — Коктейлите ще бъдат сервирани след двайсет минути. Надявам се да бъдеш готова.

Младата жена не се заблуждаваше — знаеше, че това е заповед.

— Хайде, Кит — продължи продуцентът. — Сигурен съм, че умираш за едно питие.

Вратата се затвори зад тях.

Когато остана сама, Франси се хвърли върху едно легло, без да забележи, че смачка кувертюрата. Трескаво си повтаряше думите на Тони. Бе така погълната от мислите си, че не усети потреперването на яхтата, когато двигателите й заработиха, и бавното й отдалечаване от пристанището.

Струваше й се, че съзира видение — блестящо и трепкащо. Първоначално бе много далеч, но постепенно все повече се приближаваше, докато накрая бе толкова близо, че можеше да го достигне с ръка. Тя забрави следите от устни на Тони и как миризмата на пурата му я караше да бърчи нос. Забрави за Лоула и Харви и за израза в очите на Честър; за малко забрави дори и за Кит, толкова бе погълната от своята пленителна мечта.

Думите на Тони отекваха в ушите й: „Ще станеш голяма звезда“.