Патриша Ричардс
Протегни ръце към звездите (4)

4.

Тенекиеният звук, долитащ от вътрешността на гаража, и подсвиркването на механика отекваха в ушите на Франси. „Къде са очарованието и прелестите на Франция?“ — чудеше се тя. Във всеки случай не тук, в този прашен малък гараж, отдалечен на километри от южната автострада, до който бяха довлечени на буксир. Ето как се бяха озовали тук — предупредителната червена светлинка мигаше на таблото и Кит отби вдясно, тъй като температурата на водата се повишаваше все повече. В очите на Франси се четеше паника, когато спряха до банкета.

А досега се справяха толкова добре. Малката кола гълташе километрите, когато Кит я насочи на юг, и тя със задоволство се поздрави за решението си. Импулсът, под чието въздействие го помоли да я закара във Франция, се оказа правилен. Младият мъж шофираше прекрасно и Франси успя да се отпусне, сигурна в уменията му.

Улови се, че несъзнателно се вглежда в ръцете му, които здраво стискаха кормилото. Загорели ръце с правоъгълни нокти и дълги пръсти… тя откъсна поглед от тях и го насочи към околния пейзаж. Но гледката бе еднообразна и младата жена откри, че отново наблюдава спътника си. Крадешком разгледа профила му, гъстата черна коса, която явно падаше в очите му, защото нетърпеливо я отмяташе назад. Кожата му бе загоряла и мека, носът му прав, а устните — твърди. Горната бе тънка, а долната — по-пълна, някак противоречаща на характера му и загатваща за чувственост, в контраст с вечно засмените му очи. Внезапно усети, че Кит е забелязал изучаващия й поглед; устните му потрепваха, като се стараеше да задържи напиращия смях.

Докато чакаше пред гаража, Франси изтръска пясъка от сандала си. Надяваше се, че Кит няма да се бави. Глупаво бе, че не беше предвидила колко топло ще става, докато пътуват на юг. Повдигна тежката плитка от шията си с напразната надежда, че лекият ветрец ще охлади пулсиращата й глава.

Видя, че младият мъж излиза от канцеларията на собственика на гаража, и нетърпеливо го попита:

— Какви са новините?

— Страхувам се, че не са добри — отговори той. Забеляза колко бледа и напрегната изглежда младата жена и се опита да смекчи удара. — Мислят, че ще могат го оправят колата ти, но не по-рано от утре, когато ще получат резервната част от Лион.

— Утре! — Франси бе ужасена. — Но това ще ни забави най-малко с още един ден! По-добре да наемем автомобил. Трябва да намерим някоя агенция.

— Страхувам се, че няма такава, Франси. Вече попитах. Виж, налага се да почакаме до утре.

Сълзи от гняв напираха в очите й.

— До утре! — сопна му се тя. — Утре ще бъде твърде късно. Режисьорът няма да ме чака.

Разочарование и безсилие бушуваха в нея.

— Ти си виновен за всичко! Трябваше да се погрижиш за резервните части. Наех те, за да ме закараш навреме. И освен това шофираше твърде бързо — продължи тя, забравила, че го подтикваше към по-висока скорост. — Ако бе карал по-бавно, колата нямаше да прегрее.

— А ако ти се беше грижила за ремонта на колата си от време на време, може би това нямаше да се случи — язвително й отвърна Кит, засегнат от несправедливото й обвинение. — Колкото до резервните части, навярно забравяш, че имахме само осем часа за подготовка за този нелеп маратон.

Те впериха яростни погледи един в друг.

— Не е нелеп. — Обърна се настрани тя и преглътна, за да сподави риданието си. — Това е цялото ми бъдеше.

— Твоето бъдеще, твоето бъдеще! — разгневи се той. — Само за това слушам, откакто те срещнах. Ти си най-самовлюбената и егоистична жена, която познавам, а вярвай ми, познавам доста. През тези два дни ме пришпорваше до краен предел; нито веднъж не ти хрумна да попиташ дали съм изморен. Всеки път, когато спирахме да пием кафе, ти не откъсваше поглед от часовника си и буквално ми нареждаше да се върна зад волана. Нито веднъж не предложи да ме смениш, не че щях да приема — добави бързо той, представил си я как шофира със сто и двайсет километра в час в обратната лента на платното.

— Да те сменя? Но нали точно затова те наех.

— И нито за миг не ми позволи да го забравя! Кога ще започнеш да се отнасяш с хората като с човешки същества, не като със слуги?

Засегнаха я не толкова думите му, колкото гневът в очите му и горчивата извивка на устните му. Това я накара да извърне глава, така че Кит да не забележи, внезапно бликналите от очите й сълзи. Сетне примирено попита:

— Добре, какво ще правим сега? — Огледа се из малкия гараж, който ги беше приютил. — Има ли къде да прекараме нощта, или възнамеряваш да спим в колата?

— Уредих да преспим в един хотел. Току-що разбрах къде се намираме и им се обадих. Могат да ни приемат, Франси — увери я той, като гневът му се смени с ентусиазъм. — Сигурен съм, че ще ти хареса. И преди съм отсядал там. Това селище ми се стори познато и се оказах прав. Щом се налага да изчакаме, поне да ни е максимално удобно. — Опитваше се да я успокои, да стопи леда в сините й очи и да стопли бледите й страни. — Позвъних и на Тони и обясних за закъснението.

— Не желая да отсядам в никакъв хотел — процеди тя през стиснати зъби. — Искам да продължим пътя си.

Питаше се какво да му каже, за да го накара да разбере колко важно е да пристигнат навреме?

— Тогава, моля. — Той се обърна и се приближи към колата, която стоеше с вдигнат преден капак. Взе изтърканото си кожено куфарче, по което имаше етикети от страни, за които Франси само бе чела в книгите.

— К-какво правиш? — попита младата жена.

— Имам теория, скъпа, според която, ако не можеш да промениш положението, в което се намираш, трябва поне да се забавляваш добре. И точно това смятам да направя.

— Да се забавляваш? Не сме дошли тук за това!

Тя се опита да запази хладнокръвие, да каже нещо разумно, но трепереше от гняв, защото думите му попарваха надеждите й.

— Абсолютно си права — гласът му бе язвителен и остър; погледът му помръкна. — Наемният шофьор забрави, че не бива да се забавляваме. Ние двамата забравяме, че минаваме през една от най-красивите страни в света, забравяме изкуството, литературата, музиката, виното и френската кухня. Защото по-важно е бъдещето, твоето бъдеще и нищо друго. Надявам се — добави горчиво, — че когато постигнеш това, което искаш, няма да си разочарована. Но междувременно сигурно ще си забравила как да се забавляваш, как да се усмихваш. Толкова си била далеч от истинския живот, че си се превърнала на камък.

Франси му обърна гръб, като хапеше устни и си казваше, че няма да му достави удоволствие и да покаже колко са я наранили думите му. Не можеше да повярва, че точно Кит, безгрижният Кит я гледа с неприязън. Беше несправедлив, толкова справедлив! Ако една жена се впусне в изграждане на кариера, я наричат студена и безчувствена, а ако един мъж направи същото, той е окачествяван като амбициозен и последователен.

Ала ако иска да завърши пътуването си, все още се нуждаеше от Кит Ренсъм.

— Е, и какви са плановете ти? — насили се да попита тя.

— Отивам във „Влюбения заек“. Мосю Помие се съгласи да ни заеме кола до утре. Не — той охлади надеждата, която проблесна очите й, — не за да заминем на юг, а да си устроим малък излет докато чакаме. Много мило от негова страна не мислиш ли? — Измери я с хладен поглед. — Можеш да останеш тук или да дойдеш с мен. На мен ми е все едно.

Франси преглътна, потиснала гордостта и гнева си.

— Предполагам, че нямам избор?

— Добра храна, удобни легла — изкушаваше я Кит. Ядът му попремина, въпреки че ръцете го сърбяха да я напляска заради упорството й. — Запазих маса за седем и половина. Искаш ли да вечеряш с мен?

При споменаването на думата „вечеря“ тя затвори очи. Каза си, че всичко ще бъде наред, ако се съсредоточи върху мисълта за леглото — каквото и да било легло. Легло с хладни чаршафи в затъмнена стая, което няма да се люлее напред-назад, както се люлееше пред очите й предният двор на гаража. Усети, че й се повдига, и се опита да превъзмогне обземащата я слабост. Сетне прошепна:

— Да вървим.

 

 

— Добре ли си?

Сред сгъстяващия се мрак в стаята едва успя да различи Кит и загрижеността в очите му. Зад него до вратата стоеше друг мъж с връзка ключове в ръка. Тя отпусна глава върху разхвърляните възглавници и уморено промълви:

— Досега повръщах. Много ми е лошо.

Младият мъж се наведе над нея, отметна сплъстите кичури коса от челото й и каза:

— Бедното дете! Забелязах, че си много бледа. Защо не ми каза, че не ти е добре?

Франси мълчеше. Смътно си спомняше за пътуването с раздрънканата кола, която издаваше особени звуци, за реката покрай пътя и за алеята, водеща към ниската двуетажна постройка, обвита с бръшлян. Толкова усилено се бореше с гаденето, че не си спомняше ясно как я поведоха не към къщата, както би могло да се очаква, а покрай басейна, проблясващ под слънцето, към ниска модерна пристройка. Стаята, в която се озова, като се надяваше, че ако полежи, ще се почувства по-добре, бе голяма, прохладна и с ламперия от борово дърво. Не успя да я разгледа добре, защото моментално се втурна в тоалетната, където прекара ужасни минути, докато повръщаше.

— Всичко е наред, Франси — промълви Кит, докато сръчно й оправяше възглавниците. — Ще се грижа за теб.

Младата жена усети огромно облекчение, докато той говореше бързо на човека с ключовете. Кит беше до нея и мисълта за това я успокои.

— Чаках те в трапезарията — продължи той, — бях поръчал вечерята, когато осъзнах, че е осем часът, а от теб няма и следа. Дойдох до стаята ти — не ме ли чу, когато почуках?

Франси поклати глава, навярно е била в тоалетната.

— И когато не ми отговори, повиках управителя, за да отвори — обясни той.

— Моля те, не си отивай — успя да промърмори тя, преди стаята отново да закръжи пред очите й.

— Няма.

Последваха най-кошмарните часове в живота й. Пристъпите на гадене я измъчваха и без помощта на Кит едва ли би успяла да се добере до тоалетната. Той тактично я изчакваше отвън, сетне буквално я занасяше на ръце до леглото й. Никога досега не се бе чувствала така унизена и същевременно не можеше да повярва на оказаното й внимание.

Нежността му я накара да се отпусне, сълзи бликнаха от очите й.

— Не плачи, Франси — утешаваше я той, докато ги изтриваше.

— Не ме оставяй — проплака младата жена, стиснала здраво ръцете му, сякаш бяха единствената й опора.

— Няма. Ще спя до теб.

 

 

„Слава Богу, съмнало се е“ — помисли си Франси, събудила се от дълбокия оздравителен сън, в който бе потънала, когато най-после пристъпите на гадене отминаха.

Огледа се наоколо. От Кит нямаше следа, но на възглавницата, която още носеше отпечатък от главата му, беше оставил кратка, набързо надраскана бележка:

„Надявам се, че си по-добре. Предлагам да закусиш чай и кифли — позвъни на «Обслужване по стаите». Казах им да очакват обаждането ти. Отивам да проверя за колата. Ще се върна скоро.

Кит“.

Послуша съвета му и след няколко минути вече пиеше чай и внимателно отхапваше от хляба, намазан с мед. С всеки изминал миг се чувстваше все по-добре. Не знаеше на какво се дължи внезапното й заболяване — на отравяне с храна или на вирус, — но нали бе преминало.

Към обяд почувства достатъчно сили, за да вземе вана и да измие косата си. Към един и половина, макар краката й да се подкосяваха, успя да се добере до една от масите на терасата, които смътно си спомняше от предишния ден. Поръча си и с незапомнено удоволствие изяде един омлет, последван от риба на скара.

Тъкмо беше привършила с обяда и седеше лениво под шарената сянка, когато някакъв импулс я подтикна да отиде в стаята си и да вземе лист и молив. Седна отново на масата и прекара един прекрасен час, опитвайки се да улови играта на светлините и сенките, формите на дърветата и на масите под тях. Недоволна от резултата, тя въздъхна и отмести листовете.

Внезапно усети, че я наблюдават. Вдигна поглед и видя, че Кит стои притихнал недалеч от нея. Не знаеше колко време е бил там, но настойчивостта в очите му я накара да се изчерви.

Гледаше го как се приближава към нея с добре познатата й гъвкава походка. Изведнъж се почувства необикновено щастлива и преглътна радостните си сълзи. Неочаквано и необяснимо изпита задоволство от това, че е млада и че е оцеляла след тази ужасна нощ. Беше доволна, че е измила косата си и я привързала с черна кадифена панделка, че си е сложила розово червило и малко руж.

Беше доволна, че намери в багажа си бялата ленена рокля без ръкави и с удължена талия. Докато отиваше към терасата, доста мъже я проследиха с поглед. Но най-вече беше доволна, че този висок, красив мъж се приближава към нея, без да може и без да иска да откъсне очи от лицето й.

Кит застана до масата — и той като че бе задавен от чувствата си. След няколко секунди промълви:

— Изглеждаш като излязла от картина на Дега или на Реноар. Липсва ти само шапка или чадърче.

Франси с усмивка вдигна бялата сламена шапка с широка периферия от стола до себе си и си я сложи.

— Разбира се — измърмори той. — Сега вече е идеално. — Седна с лице към нея и продължи, като я гледаше изпитателно: — Радвам се, че си по-добре. — Бе забелязал, че снощната й бледост е изчезнала.

— Благодарение на грижите ти — напомни му Франси. — Как да ти се отблагодаря? — Тя свенливо сведе очи, като си спомни какво се бе случило.

— Ужасна нощ, нали? — Кит се протегна под слънцето като котарак. — Нахрани ли се? Знаеш, че трябва да възвърнеш силите си.

— Да, обядвах — омлет, какъвто не бях опитвала досега. Какво мислиш, че слагат в него?

— Навярно чудотворни билки.

— Е, каквото и да е, беше прекрасен; а след това си поръчах вкусна крехка риба. Точно от това имах нужда. А ти? Навярно провалих вечерята ти снощи. О, Кит, толкова съжалявам!

— Да, скъпа — закачливо я погледна той, — дължиш ми една великолепна вечеря. Главният готвач беше отчаян, когато му казах, че не съм докоснал изключителните му ястия. Подобно събитие е безпрецедентно във „Влюбения заек“, но зная, че и тази вечер храната ще бъде страхотна.

— Тази вечер? — Тя стреснато отвори очи. — Значи колата не е готова?

— Страхувам се, че не е, така че оставаме тук. По-добре се примири, Франси.

Младата жена откри, че бе затаила дъх, докато го слушаше, и сега въздъхна с облекчение.

— Мисля, че мога да го понеса — каза тя. Замълча, за да подбере грижливо думите си, но бе почти сигурна за отговора му. — Какво възнамеряваш да правиш сега?

— Това, което възнамерявам да правя сега — отвърна преднамерено бавно той, — е да те любя.

Франси усети, че потъва. Единственото, което виждаше, бе лицето му, единственото, което усещаше, допирът на ръката му.

Светът сякаш замря. Песните на птиците по дърветата замлъкнаха, не се чуваше и тракането на приборите за хранене, които сервитьорът подреждаше върху масите. Единствено думите му отекваха в ушите й. Предишната вечер я бе видял в ужасно състояние, но очевидно това нямаше значение за него.

Франси знаеше какво трябва да направи, преди моментът да е отлетял безвъзвратно.

— Тук и сега? — попита тя, без да откъсва поглед от него.

— Можеш ли да се сетиш за по-добро време и по-добро място? — прошепна младият мъж.

Мълчаливо се изправи и му протегна ръка. Изненадан от нейната отзивчивост, Кит застана до нея и пое ръката й, сетне попита:

— Любов следобед?

— Любов следобед — твърдо отговори тя.