Патриша Ричардс
Протегни ръце към звездите (2)

2.

Пролетта бе в разгара си. По това време на годината Лондон изглеждаше най-добре — улиците не бяха претъпкани с туристи, както през лятото, всеки детайл на сградите се виждаше ясно и лалетата в парковете изглеждаха още по-ярки. „Как са успели да намерят лалета в същия цвят като униформите на стражата?“ — за стотен път се питаше Франси, докато таксито минаваше покрай Бъкингамския дворец.

Чувстваше се на седмото небе: след като се отбиеше при Тони, щеше да отиде при Анджи, която трябваше да потвърди ангажимента й в Дюселдорф. Тони я изненада тази сутрин; гласът му звучеше развълнувано и напрегнато. Тя все още не му беше простила за отсъствието му предишната вечер, но беше ясно, че ще му се размине. Накрая той винаги печелеше.

В чест на пролетния ден и на доброто си настроение бе облякла виолетов костюм, който по странен начин променяше цвета на очите й — ставаха по-тъмносини, а косата й изглеждаше още по-руса. По лицето й не личеше, че е прекарала безсънна нощ, въпреки че през целия път към дома две сини очи я преследваха. Непрекъснато, но безрезултатно се опитваше да улови някоя станция със забавна музика, която да я разсее, но веднъж добрала се до леглото, изненадващо бързо заспа.

На сутринта небето бе синьо, а утринният ветрец сякаш отвя неспокойните й сънища.

Когато, почти останала без дъх, пристигна в офиса на Тони, той говореше по телефона. Докато го наблюдаваше как поставя слушалката на вилката, внезапно й хрумна, че продуцентът напомня лисица. Дали светлата му, червеникава коса или блестящите тъмни очи, от които нищо не убягваше, му придаваха такъв вид?

— Франси? — Той заобиколи тежкото си махагоново бюро и я целуна по бузите по европейски маниер. Сетне взе ръцете й, докато оглеждаше одобрително виолетовия й костюм. Със задоволство забеляза дългите й крака, показващи се под късата, тясна пола.

— Изглеждаш чудесно.

Франси кимна и седна на предложения й стол.

Продуцентът леко повдигна светлокафявите си панталони („Отново в лисичи цвят“ — помисли си Франси), настани се на ръба на бюрото си и впери пронизващ поглед в нея.

— Как беше снощи?

— Балът ли? Добре мина… но, Тони… — очите й го упрекваха.

— Зная, зная — разпери ръце той. — Трябваше да бъда там. Съжалявам, скъпа.

Наведе се, за да я целуне, но Франси усети намеренията му и извърна лицето си. Още не беше решила дали ще му прости. Поне засега.

— Чух, че си срещнала Кит Ренсъм? — присви очи Тони, докато напрегнато я наблюдаваше.

— Откъде, за бога, знаеш? — стресна се младата жена, неочаквано останала без дъх, когато чу името на Кит. Образът, който смяташе, че е прогонила от мислите си с идването на дневната светлина, отново се появи — две сини очи, които й се усмихваха. Решително ги прогони от съзнанието си.

— Нима си очаквала, че няма да разбера как те е целунал? Телефонът загря от сутринта.

— Познаваш ли го? — попита Франси с нарастващо любопитство.

— Следвахме заедно. Беше доста популярен сред момичетата. — Той се усмихна, докато говореше и тя осъзна, че не само цветът на косата му, но и малките му остри зъби й напомнят за лисица.

— Видях го само за секунда — изрече, питайки се защо се оправдава. Все пак не искаше да казва на Тони за втората си среща с Кит.

Продуцентът продължи да говори и като че в думите му се криеше предупреждение:

— Както чух, върнал се е от Далечния изток, този път окончателно. Носят се слухове, че е загубил работата си. Беше репортер в един местен вестник — доста добър, доколкото знам. Не зная защо са го уволнили. Предполагам, че е засегнал някоя голяма клечка.

Докато той говореше, Франси бе затаила дъх. Сега въздъхна и продължи:

— Тогава не е натрупал състояние в чужбина?

Значи бе сгрешила. Кит не бе един от богатите млади безделници, които присъстваха на бала. Беше безработен, а както изглежда — и беден. Очевидно разчиташе на чара си, но тя познаваше много хора като него.

Ала защо му бе притрябвало да дава осем хиляди лири за една рокля, когато очевидно не можеше да си го позволи? Нейният мистериозен обожател беше голяма загадка. Но нещо в погледа на Тони й подсказа, че не е разумно да продължава разговора на тази тема, и с леко съжаление тя се опита да забрави Кит Ренсъм.

— Не, напротив — говореше Тони. — Точно обратното… Но не те помолих да дойдеш тук, за да обсъждаме друг мъж. Виждаш ли — продължи въодушевено той, — всичко се нарежда, и то по-скоро, отколкото очаквах. Разбрах, че семейство Бойд са в Кан.

Тони срещна объркания й поглед и побърза да обясни:

— Харви и племенникът му Честър. Те са богати американци и ако ги накарам да финансират следващия ми филм… ето защо довечера трябва да отлетя за среща с тях. Сега разбираш защо не можах да дойда снощи? Преди да тръгна, трябва да свърша хиляди неща.

— Ще можеш ли да излетиш? Авиодиспечерите стачкуват. Чух, че положението се влошавало.

— Вероятно ще хвана последния самолет. — Той сви рамене, сигурен, че нищо не ще успее да го спре, сетне продължи: — Затова поисках да дойдеш при мен днес. Франси, слушай ме внимателно! — И той стисна пръстите й, които до този момент си играеха с някакъв кламер, намерен върху бюрото му.

Младата жена вдигна поглед към лицето му, като се чудеше какво ли ще последва. Нещо в тона му й подсказваше, че е важно.

— Франси, когато те срещнах за пръв път, ти безкрайно ме заинтригува. Хладното ти поведение, начинът, по който гледаше на света, сякаш не те е грижа за нищо. Никога не бях срещал момиче като теб. Повярвай ми, че се наслаждавам на компанията ти, ала много мислих за теб и за твоята кариера. Наблюдавах те как се движиш, как говориш и стигнах до извода, че е време за промяна. Време е да сложиш край на кариерата си на манекен; трябва да смениш професията.

Красивите й извити вежди се повдигнаха — беше привлякъл вниманието й.

— Естествено, нямаше да ти казвам всичко това, ако не бях в състояние да ти предложа алтернатива. — Той се усмихна триумфално и се наведе напред, докато говореше преднамерено бавно: — Мисля, че трябва да се снимаш във филм.

— Филм? — задъхано попита тя, засмя се, поклати глава и възкликна: — Това е невъзможно.

— Защо?

— Първо, аз не съм актриса.

— Един добър режисьор би те научил. А за мен работят най-добрите. Виждаш ли, Франси, мисля, че ще успееш, защото си фотогенична. Просто помисли по въпроса. Представи си как името ти ще бъде изписано по светещите реклами…

Тони се засмя, докато я наблюдаваше как се колебае. Направо можеше да чете мислите й.

— Прав съм, нали? В края на краищата не е толкова невероятно.

Франси мислеше много по-добре в движение и затова сега сновеше из кабинета му между бюрото, двете канапета и масичката за кафе. След кратко мълчание възкликна:

— Това е абсурдно! Защо да не остана модел? Достатъчно трудно бе да постигна това, което съм. Защо да зарежа всичко и да започна отначало?

Той се облегна върху бюрото си със скръстени ръце и търпеливо обясни:

— Защото не можеш да бъдеш модел вечно. — Беше премислил и предвидил всичките й аргументи. — И няма да започнеш от нулата. Ще бъда до теб. Всъщност дори имам роля за теб в следващия ми филм… Ако успея да убедя двамата Бойд да го финансират, пътят ти ще е отворен.

Тони не откъсваше поглед от нея, докато тя неспокойно сновеше из стаята с гъвкави дълги крака и плитка, спускаща се на гърба й. Със сигурност знаеше как би изглеждала на екрана; овалното й лице, малкият й правилен нос и високите й скули, красивите й очи просто плачеха да бъдат запечатани на лента. Франси имаше стил и му беше безкрайно необходима.

Младата жена престана да крачи из кабинета и понечи да проговори, очевидно готова да откаже.

— Не го казвай, Франси — изпревари я Тони. — Помисли за предложението ми. Но не ме карай да чакам твърде дълго. Аз съм нетърпелив човек и започна ли нещо, го върша колкото може по-бързо.

— Защо правиш това за мен? — Тя седна с лице към него.

— Защото смятам, че можеш. Не се тревожи, не се влияя от чувствата си към теб, които вече са ти известни. Не бих ти го предложил, ако не вярвах, че ще се справиш. И… И един ден ще те помоля да се омъжиш за мен. Но само когато съм съвсем сигурен, че ще кажеш „да“.

 

 

Франси потръпна. Лисиците ги ловяха, нали? Но в този случай имаше чувството, че ролите са разменени и че тя е тази, която трябва да бяга.

„Хайде, ела в мрежата ми“ — казал паякът на мушичката в онази приказка. Франси тръсна глава; защо изпитваше такива подозрения към Тони, който току-що й бе отправил примамливо предложение… две примамливи предложения, ако се броеше и второто.

— Тони, за мен е голяма чест…

— Помисли по въпроса — прекъсна я той, прегърна я през кръста и я изпрати до вратата, като говореше: — Много бих искал да те заведа на обяд, скъпа…

— Не, не, трябва да се видя с Анджи — отвърна Франси, спря на прага и се обърна към него с тревожни очи: — Благодаря за предложението. Никога няма да го забравя, но мисля, че отговорът е „не“. Виждаш ли, засега нямам намерение да се отказвам от кариерата си на манекен… — гласът й замря. Протегна се и го целуна по бузата. — Приятно пътуване.

— Няма ли да промениш решението си?

— Никога не променям решенията си.

Тони я наблюдаваше как се отдалечава, докато се изгуби от погледа му зад вратата на асансьора, и прошепна:

— Ще го промениш, скъпа моя, ще го промениш.

„Ама че нелепо!“ — мислеше си Франси, докато бързаше към кабинета на Анджи. Беше толкова заета с мислите си, че не забелязваше възхитените мъжки погледи, които я проследяваха, докато си пробиваше път по улицата.

„Не съм актриса — мислено изброяваше аргументите си младата жена, — не зная нищо за филмовия свят и освен това ми харесва да съм модел.“

Внезапно си припомни думите на Джаки от предишната вечер. Колко пророчески бяха!

Изтича леко по стълбите на модерната сграда, където бе кабинетът на Анджи. Бе доволна, че въпреки конструкцията от стомана и стъкло тук все още спазваха традицията да държат портиер, който я поздрави както винаги с: „Добро утро, мис Уилсън“. Поздравът бе повторен няколко минути по-късно от секретарката на Анджи, която добави: „Можете да влезете веднага“.

 

 

Докато крачеше по познатия коридор към кабинета, Франси мина покрай дълга опашка млади момичета и за момент си припомни миналото. Припомни си какво е да чакаш, обикновено безкрайно, пред вратите на агентите, любопитна, понякога отчаяна, по-често изтощена, но винаги молеща се някой да я забележи.

„Изглеждат толкова млади, толкова свежи“ — помисли си тя, чувствайки се като по-голяма ученичка, докато ги гледаше как си шепнат името й. Почувства копнежа и завистта в техните очи, докато я наблюдаваха как влиза в кабинета.

— Радвам се да те видя, Франси.

Жената, която седеше с гръб към светлината, идваща от високите прозорци, бе по-възрастна от нея с около трийсет години, но независимо от разликата във възрастта им за младата жена тя бе приятелка, и то може би най-добрата. Като се вгледа отблизо в нея, Франси се зачуди кога косата й е побеляла толкова. За една нощ ли бе станало, или просто тя сега го забелязваше? „Да управляваш агенция за манекени и да си «номер едно» година след година, сигурно е много напрегнато“ — помисли си Франси и се отпусна на един стол. После нетърпеливо изрече:

— Разказвай, става въпрос за работата в Дюселдорф, нали?

— Не, Франси, страхувам се, че не.

Франси се почувства като балон, на който са изпуснали въздуха. Обзе я разочарование, толкова много разчиташе на този ангажимент.

— Е, няма значение, тогава ще съм свободна за Ню Йорк.

Тя отвори бележника си и взе химикал.

— Ню Йорк също отпада — промълви директорката.

Франси впери поглед в нея, доловила неочаквана нотка в гласа й. „Не е съчувствие, нали?“ — питаше се тя.

— Скъпа, мисля, че трябва да поговорим. — Анджи разтвори досието й. Имаше ръце на селянка — четвъртити и кафяви, в контраст с тъмносинята й рокля и червения шал, елегантно преметнат около раменете й. — Рано или късно — продължи тя — идва време, когато се налага да проведа този разговор с всяко от момичетата. И аз го мразя колкото и те, даже може би повече. Но виждаш ли, отнасям се с моите топмодели като с мои приятелки и се надявам и ти да си го почувствала.

Младата жена кимна мълчаливо, чудейки се какво ли ще последва.

— Онова, което ще ти кажа, не е само от името на директора на агенцията. Разбери, че ти желая само доброто.

Франси отново кимна, устата й бе пресъхнала.

— Настъпи моментът да се сбогуваш. О, не само с тази агенция, но и с кариерата си на манекен! Виждаш ли, мила, идва време, когато ангажиментите ти намаляват. Появяват се по-млади модели, напират зад гърба ти точно както и ти правеше едно време, и изведнъж публиката иска да види техните лица.

Тя замълча и погледна Франси, като забеляза колко бледа изглежда. Надяваше се, че няма да припадне. Веднъж едно момиче, което изглеждаше по същия начин, кротко се беше свлякло от стола си.

Но Франси бе много по-издръжлива. Анджи гледаше с възхищение как момичето изправи глава, опитвайки се да овладее треперенето на ръцете си.

— Значи агенцията ме изхвърля?

— Това е твърде силно казано.

— Но е вярно?

Мълчанието на директорката означаваше съгласие.

— А договорът ми?

— Скоро би трябвало да го продължим, но няма да го направим — призна Анджи. Понякога боли по-малко, когато си откровен.

— Винаги бих могла да отида някъде другаде — разсъждаваше Франси, докато някакъв вътрешен глас крещеше: „Не, не, това не може да се случи, не и на мен!“.

— Да, можеш. Не се съмнявам, че много агенции ще се радват да работиш за тях… за известно време. Но след това жестоката истина ще излезе наяве. Не бих желала да бъдеш другаде, освен на върха. О, ще ти осигурят работа, но каква? Снимки за каталози и участие в малки ревюта? Не бих искала това да се случи с теб, скъпа. По-добре да се оттеглиш, докато все още си на върха. Знаеше, че това рано или късно ще стане — добави.

— Да, знаех. — Пое си дъх, изненадана, че гласът й е толкова твърд. — Просто не мислех, че ще е днес — опита се да се пошегува тя.

— Време е да смениш професията си, мила. — Анджи стана и сложи, ръка на рамото й. — Доста добре печелеше през последните няколко години. Имаш ли някакви спестявания?

— Имам къща — отвърна рязко Франси. — Изплатих я.

— Прекрасно! — Директорката се опита да повдигне духа й. — Пътувай. Виж света; винаги се оплакваше, че нямаш време, докато работеше. И след това, когато се съвземеш, се захвани с нещо друго. Зная, че ще намериш с какво.

— Разбира се, ще се оправя — успя да каже Франси.

Повдигна брадичка, сякаш за да се изправи с лице срещу света.

„Изглежда прекрасно — помисли си Анджи, — с блясък в очите и с повдигнат нос, сякаш дори пред себе си отказва да приеме поражението.“ Почувства нарастващо възхищение към младата жена, към начина, по който тя се бореше със себе си. Сетне я обзе тревога, питаше се дали Франси ще се справи. Винаги е страняла от другите, била е саможива. Притегателната й сила като модел се криеше в надменния й и резервиран вид, но девойката не го съзнаваше, докато се движеше с гъвкава походка по време на ревютата. Анджи понякога се улавяше, че се опитва да отгатне какво се крие зад красивото лице. Спомняше си как тя се усамоти още повече след една нещастна любовна история преди две години. Нещо се бе случило тогава с младата жена, защото се скри напълно зад маската си и никога не говореше за това.

Едва напоследък започна да се съвзема и бе дочула клюки, които свързваха името на момичето с Тони Фрийленд. Горещо се надяваше, че той е добър човек. Точно сега Франси се нуждаеше от някого, който да пробие стените, с които се бе обградила сама.

Младата жена осъзна, че пръстите й стискат хромираните облегалки за ръце на стола, и ги отпусна, докато съзнанието й се опитваше да възприеме бомбата, която Анджи току-що бе взривила.

Само да беше обръщала повече внимание на ангажиментите си, може би щеше да разбере какво я очаква, и тогава шокът не би бил така силен. Вината беше нейна — твърде много време прекарваше с Тони, наслаждаваше се на организираните от него излети, чувстваше, че постепенно се връща към живота, изпитваше удоволствие от компанията му и от обожанието в погледа му.

И какво, ако беше обръщала повече внимание. Щеше ли да промени нещо? Само шокът щеше да е по-слаб, чувството, че се хвърляш в ледени води и че под краката ти се разтваря бездна.

Несъзнателно мислите й се върнаха към редицата момичета, които чакаха пред кабинета на Анджи. Захапа юмрука си. О, не, не тези обиколки отново, разочарованията, отказите! Само че този път от агенциите ще имат идеално извинение, този път просто биха могли да й кажат, че е твърде стара.

Директорката беше права, когато я посъветва да смени професията.

„Да смени професията…“ Франси се отпусна вдървено на стола си. Колко странно, че и Тони използва същите думи. Дали подозираше какво я очаква; дали бе забелязал онова, което беше пропуснала? Не, навярно бе съвпадение или провидението имаше пръст!

Тя изправи рамене, очите й проблясваха и Анджи с удивление видя усмивка на устните й.

„И коя съм аз, та да се опълчвам срещу провидението?“ — помисли си Франси, сетне се обърна към директорката:

— Анджи, мога ли да използвам телефона ти?