Патриша Ричардс
Протегни ръце към звездите (11)

11.

Къщата изведнъж утихна. Фризьорът беше поставил последната фиба в повдигнатите коси на Франси и бе прикрепил венеца от бели рози.

Първата лимузина с Ема и Сара — племенничките й, и сестра й Кейт, бе потеглила към църквата.

Тя си спомни колко възбудени бяха децата. „Сватба, пътуване до Лондон, а довечера ще отседнем в хотел — информираха я те с широко отворени очи, — така че мама и татко да отидат на театър.“

Двете момиченца искаха да бъдат прекрасни шаферки. Внимателно повдигаха червените си поли и показваха белите си памучни чорапи и червени обувки, с които особено се гордееха. Майка им се бе погрижила за кошничките, пълни с бели и червени рози, които те щяха да носят. Каза, че ще им ги даде в църквата, когато се опитваше да оправи венчето на Сара, което вече се бе наклонило застрашително над едното й око.

Преди да тръгне, Кейт прегърна Франси за секунда.

— Добре ли си? — попита я тя, като очите й загрижено се взираха в бледото лице на сестра й.

— Не приличам на младоженка, нали? — Франси се опита да се усмихне.

— Вярно е — отговори Кейт честно. — Миличка, знаеш, че не си задължена да го направиш. Дори и сега можем да отменим сватбата.

„Не, не можем — искаше да изкрещи. — Хваната съм в капан, но не мога да ти обясня подробностите!“ Как би могла да разкаже на сестра си, че всеки път, щом затвори очи, вижда как Кит целува Джаки. Как би могла да обясни болката в сърцето си и нервността си?

Мразеше го заради това, което й бе сторил; мразеше и Джаки. Запита се какво ли е мислел той тази сутрин. Дали се е чувствал нещастен като нея? Едва ли, защото сигурно току-що бе напуснал леглото на другата жена. Внезапна остра болка прониза сърцето й. Насили се гласът й да прозвучи уверено и каза:

— Ще се оправя, Кейт, обещавам. А сега тръгвай. Ще се видим в църквата.

Франси се втренчи в образа си в огледалото. Чуваше как на долния етаж зет й Джордж, който щеше да я предаде на младоженеца, си подсвирква, докато се опитва безуспешно да успокои нервите си. В този миг младата жена осъзна, че паниката й е изчезнала и вместо нея в душата й цари странна пустота. Сетне по навик хвърли, един последен поглед в тройното огледало.

Роклята й бе от бяла дантела с висока яка. В горната си част прилепваше около тялото й, а надолу падаше на тежки гънки до земята. Отзад на кръста й имаше голяма фльонга, а полата под нея бе събрана в къс шлейф. Франси изглеждаше висока, стройна и дори царствена, а яката повдигаше брадичката й още по-високо и издължаваше шията й.

Но бялата дантела правеше кожата й още по-бледа, колкото и руж да си слагаше, а устните й бяха опънати. Никога не бе изглеждала толкова зле.

— Прекрасна си, Франси! — възкликна Джордж, докато я наблюдаваше как се спуска по тесните стълби към всекидневната, внимателно придържайки полата си.

— Не е вярно — промърмори през стиснати зъби тя. — Тази рокля изобщо не ми отива, но Тони настояваше…

Тони, който винаги успяваше да наложи своето! Внезапно й хрумна една идея, толкова дръзка, че за миг остана без дъх, после се обърна към зет си:

— Разкопчай ме! Няма време за губене.

— Но Франси… — възпротиви се смутено той.

— Направи го — повтори младата жена, стиснала зъби, като се обърна, така че зет й да достигне копченцата на гърба.

Изгаряща от нетърпение, тя го усещаше как се бори с тях. Джордж, чийто силни и внимателни ръце можеха да помогнат на страдащите животни, сега с треперещи пръсти разкопчаваше роклята, докато Франси със стиснати юмруци го подканяше да побърза.

Най-после той се справи със задачата. Тя съблече роклята, без да я е грижа, че остава по сутиен и бикини.

— Франси, какво, по дяволите, правиш? — възкликна разтревожено Джордж.

— Почакай, само почакай! — задъхано извика тя и се втурна нагоре по стълбата, като взимаше по две стъпала наведнъж.

 

 

Когато се озова в стаята, бързо отвори вратата на гардероба. Да, другата рокля беше там, обсипана с розови пъпки и млечнобелият атлаз сякаш грееше в полумрака…

Франси я извади, като сама се подканяше да побърза. Все пак не биваше да изпада в паника — бе свикнала да се преоблича бързо. Нали беше прекарала по-голямата част от живота си, като правеше точно това? Само след броени секунди вече оправяше полата и нагласяваше деколтето.

Готово! Сякаш се бе върнала у дома; почувства как атлазът гали тялото й; представи си, че е в прегръдките на Кит. Вдигна глава и преглътна сълзите, бликнали в очите й при мисълта за него. Принудена бе да се омъжи за Тони, но поне щеше да го направи с роклята, подарена й от Кит.

 

 

До слуха й достигаше биенето на камбаните, църквата се извисяваше пред нея, но Франси не чуваше звуците и не виждаше широко отворената врата на черквата. Знаеше, че когато излезе отново, вече ще се нарича мисис Тони Фрийленд.

Улиците на Лондон изглеждаха ярки и слънчеви, хората, които бе видяла през прозореца на колата — весели и безгрижни в разноцветните си летни дрехи.

Сякаш отдалеч дочу възторжените възгласи на тълпата от приятели и познати на тротоара, които я наблюдаваха как излиза от белия ролс-ройс.

— О, не е ли прекрасна — чу ги да казват, но ги мразеше всички. Същият тип хора преди векове са присъствали на екзекуции и тя си ги представи как седят и кимат с одобрение, докато под гилотината се търкалят глави. Потръпна, защото този път щяха да наблюдават нейната екзекуция.

Почти не забеляза и светкавиците на репортерите, както и телевизионните камери — рекламният отдел на Тони си вършеше добре работата.

Мина край тълпата с каменно лице, разкъсвана от противоречиви чувства. Стигна до вратата на черквата, внезапно я лъхна хладен въздух. Не се чуваше нито звук. Камбаните бяха престанали да бият. Гостите бяха застанали в мълчаливо очакване.

Тя не забеляза как очите на сестра й се разшириха от учудване, когато видя, че Франси влиза в църквата с друга рокля. Кейт въпросително погледна към съпруга си, но той само безпомощно поклати глава и вдигна рамене. Като в мъгла младата жена усети как сестра й оправя роклята; след миг Джордж окуражително стисна студената й ръка и малките й племеннички застанаха послушно зад нея.

Сякаш отдалеч чу как засвири органът и внимателно запристъпва по пътеката между редовете.

Когато безкрайният червен килим свърши, тя осъзна, че се намира пред олтара и пред свещеника. Свещите пламтяха сред белите и червените рози. Цветните стъкла хвърляха червени, жълти и сини отблясъци. До олтара я чакаше Тони, а до него стоеше Кит, облечен в елегантен сив костюм.

Сякаш почувствали, че ги наблюдават, двамата се обърнаха едновременно и Франси сведе очи, защото не можеше да понесе как Тони я гледа като негова собственост.

„Просто ще си представям — помисли си тя, — че това не се случва, че е само сън и скоро ще се събудя и ще се намеря в леглото си. Или още по-добре да си въобразявам, че това е само модно ревю и че съм манекенка, която представя булчинска рокля. Ще мина няколко пъти по този червен килим, сетне както обикновено ще съблека роклята и двете с Джаки ще си бъбрим в гримьорната. А когато се преоблека и изляза, Кит ще ме чака в лунната нощ и всичко ще започне отначало… Само че този път няма да бъда такава глупачка… Няма да го отблъсна със студенината си… Няма да отблъсна топлината и любовта, които ми предложи. О, Кит, Кит! Моля те, не позволявай това да се случи… Дай и на двама ни още един шанс… Само ти можеш да го направиш.“

Тя видя как лицето му пребледня още повече, а очите му потъмняха.

Но нищо не можеше да се направи. Бе твърде късно. Нищо не можеше да спре течението, което я носеше напред.

Тя се изправи пред свещеника, благодарна, че Джордж все още я подкрепя. Музиката спря и Тони застана до нея.

Свещеникът държеше молитвеника си отворен на мястото, откъдето трябваше да започне. Изкашля се и поде:

— Скъпи братя и сестри…

Младата жена дълбоко си пое дъх. Това беше краят.

— Франси — гласът на Кит прекъсна проповедта. Внезапно той се озова до нея и повтори името й, сякаш Тони, свещеникът и гостите не съществуваха и единствените хора в църквата бяха те двамата.

Лицето му бе по-бледо от всякога и той беше толкова близо, че тя можеше да го докосне.

— Обичаш ли ме? — прошепна Кит, а сините му очи проблеснаха в полумрака.

— Да. — Не се поколеба. Не можеше да излъже. Не и на такова място.

И това беше самата истина — най-после я беше осъзнала.

— Тогава ще дойдеш ли с мен? — попита Кит напълно сериозно, но същевременно очите му блестяха дръзко, сякаш знаеше, че залага всичко на един зар.

Такъв си бе той — последният от поколения авантюристи, които залагат всичко на едно завъртане на рулетката или на шанса; мъже, които в миналото изследвали джунглите, прекосявали безкрайните степи или плавали около света с кораби, като търгували, играли на комар и търсели късмета си. Беше права, когато си го бе представяла облечен като пират.

Понякога тези смелчаци имали жени до себе си, които страдали и споделяли несгодите и успехите им. Тя щеше да бъде една от тях, продължавайки традицията. Изпъна рамене и уверено срещна, погледа му, сетне промълви:

— Да. — И после по-силно, сякаш това бе клетва за вярност: — Да, ще дойда с теб.

Кит отметна глава и щастливо се засмя. Човекът, напуснал „Морска сянка“, давайки й възможност да използва шансовете си, бе изчезнал и на негово място се бе появил онзи Кит, когото беше обикнала.

— Тогава ела. — И той й подаде ръка.

Франси я грабна като спасителна сламка. Смътно усещаше любопитното мълчание на хората наоколо, които сякаш се бяха вкаменили от изненада. Свещеникът стоеше с отворена уста; Джордж не можеше да прикрие усмивката, която грейна на лицето му, като разбра какво става, а Тони изглеждаше блед и потресен, но очите му започнаха да потъмняват от гняв.

Ала младата жена не видя нищо повече, защото Кит я дърпаше все по-бързо по пътеката, докато накрая тя вече тичаше, а хората, които си шушукаха наоколо и се протягаха да видят какво става, като че бяха обгърнати от мъгла.

Минаха покрай един уплашен църковен служител, който тъкмо затваряше вратите на църквата, и се озоваха на улицата. Репортерите не ги очакваха и започнаха да се проклинат, като видяха, че е твърде късно да грабнат фотоапаратите. Питаха се какво ли ще кажат редакторите им, като разберат каква сензация са изпуснали.

Кит и Франси имаха късмет. Едно такси рязко спря пред тях.

— Накъде, шефе? — попита шофьорът с типичното безразличие на лондончанин от крайните квартали, сякаш всеки ден в колата му се качваше по една булка.

Франси се поколеба и нареди на Кит, който я следваше.

— Почакай!

Обърна се към групичката хора, заобиколили входа на църквата. Преди малко ги мразеше, но сега омразата й бе изчезнала. Те просто бяха там, за да й пожелаят късмет.

Избра най-старата и най-уморената възрастна дама и хвърли букета си към нея. Белите рози и орхидеи проблеснаха под слънчевите лъчи. Франси видя как букетът падна на тротоара.

— Заповядайте, госпожо. — Един млад мъж се наведе и го вдигна. — Мисля, че е за вас. — Той подаде букета на възрастната дама, която се изчерви от удоволствие.

— Хайде! — забързано изрече Кит.

Двамата скочиха в таксито.

— Накъде, шефе? — отново попита шофьорът.

Кит, който вече целуваше Франси, за миг откъсна устни от нейните и нареди:

— Просто карай!