Пат Букайстър
Неочаквано предложение (9)

Девета глава

Когато в седем часа сутринта Аби отвори очи, леглото до нея беше празно и тя се запита дали все пак не бе сънувала.

Обърна се по корем и зарови глава в другата възглавница. Дъхът й спря — не е било сън, миризмата му все още бе по възглавницата. Припомни й слънчевия ден край езерото, силните ръце на Уеб и опияняващите целувки, дланите, които обхождаха тялото й, и разтърсващия екстаз.

Изстена силно, отхвърли завивките и преметна крака през леглото. Препъна се в юргана и залитна към тоалетката. Посегна да отвори някакво чекмедже, а едно от мечетата привлече вниманието й. „Рибарят“, застанал отстрани на тоалетката, държеше в лапа лист хартия.

Аби взе листа, беше разчертан и очевидно скъсан от някоя нейна тетрадка. Бележката върху него гласеше: „Ще се върна в осем с колата ти“. Беше подписана с инициала му, а отдолу имаше и послеслов: „Беше голямо облекчение за мен да се уверя, че не хъркаш, но просто не мога да понасям това, което обличаш преди сън“.

Тя въздъхна и поклати глава. Уеб я изтощаваше. Животът с него беше като опит да се улови вятърът. Влизаше и излизаше от ежедневието й, разстройваше равновесието й и я оставаше едновременно изморена и ободрена. Беше невъзможно да се издържа на темпото му.

Точно в осем на предната врата се почука.

Очакваше, че той ще влезе направо, тъй като очевидно бе взел връзката с ключовете й. Похлопването се повтори и тя тръгна към вратата. По пътя успя да навлече тъмносинята си пола и един бял памучен пуловер.

Когато отвори, сърдечната усмивка на лицето й се стопи. На верандата стоеше висок мъж с голяма чанта в ръка. Първоначално не го позна, но после си го спомни от снимките в кантората на Уеб. Приликата му с Уеб бе поразяваща. Беше десетина сантиметра по-нисък и малко по-набит, но тя с основание заключи, че мъжът пред нея бе братът на Уеб — Брад.

Той й се усмихна.

— Здравейте, вие ли сте Аби?

Тя отвърна на усмивката.

— Да.

— Аз съм Брад Хънтър, братът на Уеб. Той ще дойде след малко. — Подаде й чантата. — Донесъл съм ви закуска.

Тя отстъпи.

— Заповядайте…

— Оставих Уеб до хотела, за да прибере колата ви. Трябва да го изчакам тук и да го взема обратно със себе си до кантората. Надявам се, че нямате нищо против. Можех да го изчакам и в камиона, но исках да се запозная с вас.

— Нямам нищо против. В кухнята има готово кафе, ако ви се пие.

Тя сипа кафе, а Брад заотваря поред шкафовете, докато не откри една голяма чиния. Също като брат си и той моментално се почувства като у дома си. От чантата, която бе донесъл, извади топли кифлички и понички и ги подреди в чинията.

— Жена ми би припаднала. Честна дума, тя смята, че всичко това е вредно. Постоянно говори с нотка на фатализъм за всякакви консерви…

— Храни с такъв страхотен аромат не могат да бъдат вредни.

— Така смятам и аз. — Брад направи пауза. — Уеб е прав, вие сте съвсем странен случай. — Следващата част от претърсването включваше кухненските чекмеджета.

Аби някак се сепна при последната му реплика — не разбра какво точно имаше предвид той. Въпреки това не спря да му се усмихва.

— Какво търсите? — попита го.

— Един-два ножа и малко масло.

— Аз ще извадя.

Той я възпря, като измъкна единия стол изпод масата и леко, но повелително я настани върху него.

— Просто стойте мирно и ми посочвайте правилната посока.

Тя се подчини и той скоро намери това, което търсеше.

— Вие съвсем определено сте брат на Уеб — каза тя.

Той отвърна с поредната широка усмивка. След като подреди всичко по вкуса си, изтегли стол и за себе си, и седна.

— Уеб ми каза, че колата ви е необходима, за да стигнете до университета. Какво учите?

Лицето на брата не подсказваше с нищо, че той намира за странно това, че предната вечер Аби се бе прибрала без колата си.

— Ходя на един шестседмичен възстановителен курс по проблемите на семейния живот през осемнадесети век. Днес е последният ден от курса.

В усмивката му имаше топлина и добронамереност, а и малко любопитство.

— Много ми е приятно, че най-после се запознах с жената, която е развълнувала големия ми брат до потрес.

Аби почувства топлина по страните си.

— Не и аз — отвърна натъртено тя.

Брад си взе още едва кифличка и се подсмихна.

— Тъй като тези дни не се е виждал с никого, освен с вас, струва ми се, че вие трябва да поемате отговорността за странното му държане.

Брад отпи от кафето си и за момент се замисли.

— От една страна, купува постоянно мечета, от друга — последните три вечери е прекарал в слушане на клавирни изпълнения. Върху бюрото му забелязах цяла купчина книги за архитектурата през осемнадесети век. А фактът, че ме повлече със себе си да прибираме колата ви, говори, че освен работата му, вече го вълнува и нещо по-важно. Никога — той подчерта думата — досега не е имало друг интерес, който да е бил по-силен от интереса му към „Строителна компания Хънтър“, още от времето, когато я създаде. Нямаше да повярвам на очите си, ако преди няколко месеца се опиташе да ме измъкне от кантората по този начин.

— Мислех, че сте съдружници.

— Ние сме. Всъщност усилията и идеите на Уеб изправиха фирмата ни на крака. Той е причината да преуспяваме. Някога имах малка счетоводителска фирма, която ми отнемаше много часове извън къщи, и когато Елън забременя, започнах да се чудя как да променя натовареността си, за да мога да прекарвам повече време у дома. Уеб знаеше положението ми и един ден ме покани да му стана съдружник в бизнеса. Но по това време фирмата му вече просперираше. Първоначално си помислих, че само иска да ми помогне, но че всъщност няма нужда от мен. Ала той успя да ме убеди, че предприятието му се е разраснало твърде много и е необходим втори човек.

— Така че се съгласихте на съдружието.

Брад кимна.

— Занимавам се с документацията и продажбите, а за Уеб остава контролът по строителните площадки. Така е добре и за двама ни. — В усмивката му имаше ирония. — Особено след като разбрах, че не се опитва да урежда моя живот. Старите навици са много трудни за избиване.

Аби поглъщаше всяка дума от казаното. Окуражаваше го да продължи да разказва — искаше да чуе колкото може повече за човека, който бе обсебил живота и… сърцето й.

— Не разбирам. Защо пък Уеб да урежда вашия живот?

Брад се облегна на стола и се зачуди дали да сподели с Аби една част от миналото си, с която не беше особено горд. Като познаваше брат си, не можеше да допусне, че Уеб би й казал как буквално му бе спасил живота преди години. Но тази жена беше от особено значение за Уеб. Тя трябва да знае какъв човек е той.

— Не се изненадвам — рече Брад, — че не ви е казал. Съмнявам се, че въобще е споделял с някого. — Той срещна ясния й поглед и й призна: — На петнадесет години вече бях алкохолик. Уеб бе първа година в университета и откри това, когато си беше вкъщи за зимната ваканция. Той пое всичко в свои ръце.

— Как постъпи?

— По някакъв начин аз бях успял да скрия от родителите си, че пия редовно, но докато беше вкъщи, Уеб ме завари на няколко пъти пиян и разбра, че става въпрос за алкохолизъм. Тъй и не знам как успя да убеди родителите ми да ме пуснат да живея с него в апартамента му. Постави ме на сух режим и следеше всяка моя стъпка. Проверяваше в училището ми, да не би да бягам от часове, намери ми работа за след часовете — опаковах покупки в супера, — а вкъщи само дето не ми съдираше кожата от работа. — Той се засмя. — Възможно е да съм му попречвал на свободата по отношение на нежния пол, но той никога не каза нищо.

— Колко време живяхте с него? — попита тихо Аби.

— Две години. През лятото работех с него в строителни бригади и се прибирах вкъщи само когато той се прибираше. Постепенно успя да ми внуши, че аз сам съм отговорен за постъпките си. Оттогава не съм се докосвал до алкохол.

— Сигурно и на двамата не ви е било лесно.

— Имали сме и хубави моменти — отвърна той и заразказва някои от тях.

Когато Уеб пристигна, тя се смееше от сърце на един инцидент от детството им. Малко след като го чуха да влиза, той дойде в кухнята, а когато мина покрай Аби, я докосна по рамото. Този собственически жест не убягна от вниманието на брат му. Брад се усмихна.

— Оставихте ли ми малко кафе? — попита Уеб.

— Трябва да има поне още една чаша. — Тъй като знаеше, че обича да се обслужва сам, Аби не се помръдна от стола си.

Уеб отпи от кафето си и се облегна на кухненския плот.

— Ключовете ти са върху масичката в коридора — съобщи той на Аби.

— Чудесно, благодаря. Искаш ли нещо за ядене? — попита го тя и посочи чинията със сладкиши.

— Не, това е идеалът на Брад за закуска, не и моят. Той все използва случая да се тъпче с разни боклуци, когато Елън я няма.

Брад се възпротиви:

— Ще накараш Аби да си помисли, че се страхувам от жена си.

Уеб се подсмихна.

— Едно от нещата, които знам за Аби със сигурност, е, че тя винаги прави заключенията си сама.

— Ти успя да погълнеш доста голяма част от кифличките, които Моди донесе една сутрин — припомни му Аби.

Уеб извърна очи към Брад.

— Освен това е и много непосредствена. — Погледна часовника си и добави: — По-добре да тръгваме, Брад. Аби има да върши достатъчно неща, както и ние.

Брад стана.

— Много се радвам, че най-после можах да се запозная с теб, Аби. Позволи на Уеб някой път да те доведе у нас на вечеря. Жена ми също иска да се запознаете.

По лицето на Уеб се изписа изражение на досада и Аби го разтълкува като неодобрение към това, че брат му възприема връзката твърде сериозно. Но предположението й се изпари веднага щом Уеб се обърна към брат си.

— Ще се видим пред колата — каза той твърдо.

— Мислех, че искаш да тръгваме.

— Ти май прекалено дълго време си бил женен. Ако държиш да притесняваш Аби с присъствието си, докато си вземаме довиждане, остани.

— Ясно — ухили се Брад. — Извинявай, Аби, не се досетих.

Веднага щом Брад напусна кухнята, Аби се намери в прегръдката на Уеб. Когато Уеб заговори, дъхът му бе топъл, с лек аромат на кафе.

— Не знаеш колко ми бе трудно да те оставя тази сутрин.

Сведе глава и прилепи устни към нейните. Гореща вълна я заля. Тя се повдигна на пръсти, за да се приближи повече до него, да го целуне по-силно, жадна за ласка. Ръцете му се сключиха здраво около нея.

Когато устните им се сляха, тя заплува в море от сладост. Ръцете му плъзнаха към бедрата й и я притиснаха плътно към тялото му. От гърлото й се изтръгна тих стон.

— О, Аби! — прошепна той. — Тъкмо от това имах нужда тази сутрин.

Той неохотно разхлаби прегръдката си и като прехвърли ръце върху раменете й, заговори с очи, вперени в нейните:

— Не ме гледай така, Аби, защото ще се изкуша да накарам Брад да ме чака в камиона цяла сутрин.

— Той мисли, че спим заедно.

— Ние наистина спим заедно. — Усети, че тя трепери и я погали по раменете и ръцете. — Харесва ми да спим заедно.

— Нямах това предвид.

— Знам. — Усмивката му бе мека и чувствена, а очите — тъмни. — Харесва ми също да правим любов. Ако трябва да бъда откровен, почти не мисля за друго след онзи следобед на сала.

Като усети жаждата в погледа му, дъхът й спря.

— Той мисли, че нашата връзка е… по-различна, отколкото всъщност е.

— Брад знае съвсем точно каква е нашата връзка. Изглежда, че ти си единствената, която не знае. — Той пусна ръце от нея. — Дългът ни зове. И теб, и мен. Изпрати ме…

Преди да отвори вратата, той отново я целуна.

— Кога свършваш часовете?

Тя не съзнаваше, че погледът й издаваше разочарованието й, че той си тръгва, но Уеб го долови.

— Единадесет — каза тя.

Той кимна, целуна я отново и излезе.

 

 

Брад потегли веднага щом Уеб беше в колата. По пътя той каза на брат си:

— Тя не е това, което очаквах.

Камионът замалко не блъсна една паркирана кола и Уеб съжали, че сам не е заставал зад волана. Брат му винаги караше като на състезание.

— А ти какво очакваше?

Брад завъртя рязко кормилото и едва избегна няколко боклукчийски кофи.

— Не знам. Сигурно някоя русокоса сексбомба с коефициент на интелигентност на теле.

— Много ти благодаря — изръмжа Уеб. Първо Търк, а сега и Брад.

— Няма защо. — Брад натисна клаксона няколко пъти, за да предупреди едно момче на колело да се отдръпне. — Харесвам я, кога ще я доведеш вкъщи?

— Имаме да решаваме някои неща помежду си. Брад, по дяволите, замалко да прегазиш тази старица.

— Тя реагира доста бързо за възрастта си. Между другото, тъй и тъй говорим за баби — ти винаги ставаш голяма баба, когато карам аз. — После Брад побърза да върне разговора на първоначалната тема: — Наблюдавах лицето й, когато ти влезе в кухнята, а също начина, по който я докосна. Стори ми се, че основите вече са поставени между вас. Така че какъв е проблемът?

— Трябва да убия нейните дракони.

Брад се извърна и озадачено изгледа брат си:

— Какво искаш да кажеш?

Уеб разтревожено изсъска:

— Мили боже! Гледай си пътя!

Чак когато Брад се подчини, той обясни странното си изказване:

— Тя иска да завърши дипломната си работа и да получи магистърска степен, а аз съм решил да й помагам. През това време искам да й докажа, че може да ми вярва и да се осланя на мен. Тя никога не е имала човек, на когото да разчита за по-дълго време, и трябва да успея да й внуша по някакъв начин, че аз няма да я изоставя.

— Така че нейните дракони всъщност са комплексите й, които трябва да разрешиш?

— Нещо подобно.

Брад се изхили.

— Какво ти е толкова забавно?

— Доспехите ти са малко ръждясали, не си ги слагал отдавна. Винаги си имал доста пренебрежително отношение към жените. Трудно ми е да си те представя като рицар в бляскави доспехи, това е.

— Признавам, че ролята не е много лесна, но за тази дама, изпаднала в беда, ще рискувам да се направя на глупак.

— Е, добре, аз се предавам — промърмори Брад повече на себе си.

 

 

Десет минути след като Аби се прибра от занимания, Уеб се появи с голяма кошница, пълна с храна. Накара я да седне на кухненската маса, постави огромен хамбургер пред нея и й заповяда да го изяде до трошичка. Извади кутия мляко от чантата и й сипа голяма чаша. За десерт имаше ябълка. Веднага след като я нахрани, той също седна да яде. Поля хамбургера си с кутия бира. Междувременно я заразпитва за часовете й.

— Посещавам един опреснителен курс за облеклото през осемнадесети век. Днес беше последният ден.

— Чудесно, това означава, че отсега нататък всяка сутрин ще можеш да работиш върху дипломната си работа. — Той начена втория хамбургер. — Как се запали по осемнадесети век, а не по епохата на Тара и на Скарлет О’Хара, да речем?

— Веднъж, когато бях в гимназията, ходихме с класа на екскурзия до Линхейвън Хаус във Вирджиния Бийч. Екскурзоводите бяха облечени в костюми от 1700 г. и осемнадесети век направо оживя пред мен. Започнах да обикалям по библиотеки и да попивам всичко, което можех да намеря.

На Уеб му се струваше любопитно, че тя бе избрала такъв нецивилизован период от историята, а не някой по-късен и по-префинен век. Причината сигурно беше, че на самата нея идеята за борбата на индивида за оцеляване не й беше чужда.

— Как върви дипломната работа? — попита той.

— Първата чернова е почти готова. Трябва да направя още няколко справки и вече ще мога да започна да печатам окончателния вариант.

Той срещна очите й, дълбоко в него припламна искрица надежда.

— И колко време ще ти отнеме това?

Тя сви рамене.

— Като имам предвид, че не съм най-добрата машинописка в света — може би още около седмица, в зависимост от това колко време ми остава да печатам.

Той решително стисна зъби и присви очи:

— Ще имаш необходимото време.

Още щом Аби преглътна и последната хапка от хамбургера си, Уеб събра остатъците от обяда и й каза, че има на разположение един час за дипломната си работа. После почисти масата, изми чиниите, а през това време тя извади книгите и материалите си и ги разположи на масата. След като разтреби кухнята, Уеб седна в другия край на масата с калкулатора и листовете, които бе донесъл.

След час Аби облече колониалния си костюм и Уеб я откара до Бристъл Хаус. Малко след пет часа той я чакаше пред музея, за да я закара вкъщи. Когато спря пред дома й, се извърна и взе нещо от задната седалка. Стовари в скута й хартиен пакет, а после се наведе и й отвори вратата.

— Разполагаш с три часа за дипломната си работа — каза той и нежно я целуна. — След три часа ще съм тук с вечерята, а после ще те закарам до хотела.

Аби не помръдна.

— Уеб — попита тихо тя, — защо правиш всичко това?

— Защото искам — простичко отвърна той.

Отговорът му не я задоволи, но знаеше, че друг няма да получи. Като си влезе вкъщи, разтвори пакета и намери в него нещо, което не я изненада — ново мече. То бе облечено в сребърни доспехи, а към едната му лапа бе прикрепена пластмасова сабя.

Изведнъж, по някаква глупава причина, й се доплака. Но вместо това, колебливо се усмихна и грижливо подреди мечето върху тоалетката до другите.

Ще може да се радва на вниманието, с което Уеб я обграждаше, само ако знае какви са чувствата му към нея. Изглежда, бе му приятно да бъдат заедно. Историята, която Брад й разказа, говореше, че Уеб е грижовен човек. А дали го е грижа за нея? И ако е така, какво точно бе отношението му към нея? Като към сестра, като към жена или като към приятел?

Тя въздъхна тежко и преди да се заеме с дипломната си работа, облече някакви дънки и една червена тениска. Пръстите й зашариха по клавишите на миниатюрната пишеща машина и тя се опита да се съсредоточи върху изследването си. Бе решена да се възползва от времето, с което разполагаше.

В седем и половина Уеб влезе в кухнята с две големи чанти. Хвърли ги върху кухненския плот, а след това започна да изважда продуктите и да ги разпределя по места.

— Какво правиш? — попита Аби.

Той отвори хладилника и остави в него пакет мляко, яйца и една маруля.

— Остави дреболиите от двадесети век на мен. До осем часа трябва да се занимаваш с осемнадесети век.

Скоро от кухнята се разнесоха изкусителни миризми. Точно в осем й нареди да разчисти книгите си от масата. И след секунда яденето беше сервирано.

Аби опита от сочната пържола.

— Много е вкусно. Ти си страхотен готвач.

— Всеки може да приготви пържоли на скара. Докато бях в колежа, живях в един апартамент извън университетското градче и все трябваше да ям, за да не умра от глад. Когато ми дойде до гуша от замразени вечери и фъстъчено масло, започнах да си готвя сам.

— Това е било, когато Брад е живял при теб, така ли?

Вилицата му замръзна във въздуха, преди да стигне устата му.

— Брад явно се е разприказвал за някои от семейните ни тайни.

— Това дразни ли те?

— Не.

— Ти би ли ми казал някога?

— Не — грубо отговори той. — Това е тайна на Брад, а не моя.

— А ти? Ти имаш ли тайни? — запита го.

— Не съм чувал — усмихна се той. — Моят живот е на показ.

— Така и трябва да бъде — съгласи се тя с нотка на скептицизъм в гласа. — Я ми кажи, това, че си помогнал на брат си, събуди ли волята ти за добри дела?

— Добри дела? Аз съм убиецът на дракони, не си ли спомняш? За какви добри дела говориш?

— Приготвяш вечери, караш ме до Бристъл Хаус, връщаш ме обратно, пазаруваш. Това как да го нарека, ако не добри дела?

— Моят принос към майчинството.

За нещастие точно в този миг Аби бе отхапала от пържолата. След като най-накрая успя да си поеме дъх и спря да кашля, тя изхриптя.

— Какво?

— Ти искаш да имаш дете — делово заговори той. — Необходима ти е магистърската степен, за да можеш да си намериш по-добра работа и да подадеш документи за осиновяване. Аз ще ти дам възможност да направиш това. Щом ти трябва време, ще го имаш. — Той замълча за момент, после добави: — След като постигнеш целта си, ще можем да се захванем с моята цел.

Той не й остави никаква възможност да отговоря, погледна часовника си и рязко бутна стола си назад.

— Време е да се приготвяш за работа.

Докато се къпеше и се обличаше, Аби разсъждаваше върху думите му. В гласа, а и в погледа му не бе уловила и следа от чувства. Говореше почти като на конференция, сякаш разясняваше детайлите по някоя кампания. Каквито и да бяха причините за галантните му усилия да й помогне, тя не смяташе да се противопостави. Искаше да бъдат заедно при всяка възможност. Нещата бяха съвсем прости. Тя знаеше рисковете и ги бе приела. Колкото повече го опознаваше, толкова по-силна щеше да е болката, когато той се измори да бъде добрият рицар. Когато това се случи, ще се оправя сама.

Сега се чудеше какво да мисли за отношението му към дипломната й работа. Дали той ще реши, че мисията му е приключила, когато тя я завърши?

Каквото я да става, ще се възползва от възможността да бъде с него. Животът не я даряваше с много подаръци. Ще грабне този и ще го задържи, докато може.

Същата вечер в хотела през цялото време, докато свиреше, тя усещаше присъствието на Уеб, който бе седнал на една маса зад нея. Брад бе споменал, че Уеб е бил в хотела и трите последни вечери. Щеше уж да го пита за това, но й бе изскочило от ума. Страхуваше се, че на него ужасно ще му доскучае да слуша свиренето й в продължение на часове.

По-късно Уеб я откара вкъщи и за нейно разочарование, само бързо я целуна и си отиде. Бе очаквала, че ще влезе, искаше й се да прекара с него нощта. Онази неделя при езерото той бе пробудил задрямалата й страст и сега тя отново го желаеше.

В събота работи над дипломната си работа цял ден и прекъсна само на обяд, за да изяде това, което Уеб й приготви. Когато дойде време за вечеря, той се появи с огромна пица със салам, гъби и много сирене. Веднага след като я изядоха, Уеб стана и каза, че трябва да тръгва.

Аби тихо го последва до вратата. Не й се искаше той да си отива. Искаше й се — може би това бе глупаво желание — да прекарват повече време заедно. Как да го накара да остане?

На вратата Уеб се обърна към нея, устата му бе здраво стисната, а мускулите му — напрегнати. Тя бе толкова хубава, а ароматът и топлината на тялото й се носеха във въздуха около него и го примамваха. Как само я желаеше! Не знаеше колко още ще може да издържи така:

— Лека нощ, Аби — каза той. Вдигна ръка, за да погали бузата й, но после се отказа. Ала преди да бе успял да се отдръпне, тя хвана ръката му и я насочи към шията си; погледът й срещна неговия. Пръстите й се стегнаха здраво около китката му и тя бавно и неумолимо плъзна ръката му към деколтето си.

Усетил, меката плът под ръката си, той тихо изстена.

— Не, Аби — рече със задавен глас. Беше му невъзможно да откъсне ръката си от топлата й копринена кожа.

Ласките и трепетът в гласа му я окуражиха, тя обви главата му с ръка и я приближи към себе си. Имаше нужда от сигурността, която й носеше близостта му. Имаше нужда от него.

Устните му жадно се впиха в нейните с отчаяние, което никога преди това не бе изпитвал. Не трябва да я докосва, да я желае. Само ще я целуне. Ето, само веднъж…

Аби се изви и долепи тяло до неговото. С ужас усети ръката му върху кръста си — макар че я желаеше, той я отблъскваше. Пак се противеше… Заболя я. Устните му подвеждащо я търсеха, а после се опитваше да я държи на разстояние от себе си.

Внезапно Уеб се отскубна от нея. Здраво стиснал зъби, той се опитваше да се овладее.

— Трябва да вървя — изрече.

Дълго тя остана безмълвна, с очи, вперени в него.

Пот оросяваше тялото му. Аби реши, че ситуацията и без това вече е достатъчно абсурдна и отвори вратата пред него. Когато той излизаше, тя извърна глава. Беше му се оставила в ръцете, а той я отблъсна. Целуваше я така, сякаш бе мечтал за това цял живот, а накрая си тръгна. Бе объркана и озадачена. Защо я измъчва така? А тя защо му позволява да го прави?

Уеб запали колата и потегли към къщи. Мислите му в никакъв случай не бяха по-подредени от тези на Аби. Когато бе решил да поеме ежедневните й задължения и така да й осигури повече време за работа, Уеб не бе се замислил за непреодолимото си желание да бъде с нея. Даже и сега мисълта за допира на стройното й тяло и копринената й кожа размътваше мислите му и болезнено го възбуждаше. Малко по малко благородното му решение да се откаже да прави любов с нея го убиваше.

Когато си тръгна, уязвените й очи едва не го накараха да се върне и да я прегърне отново, но той успя да се пребори с желанието си. Искаше да я има изцяло. Не можеше да се задоволи само със страстта й.

В неделя Уеб си тръгна, без да седне на масата. На обяд постави чинията с храна пред нея и като видя, че тя започна да се храни, изведнъж си тръгна. Аби тропна недоволно по масата. Единствените думи, които бе чула днес от него, бяха „сядай“ и „яж“. Отношението му вече я нервираше. Обидата отстъпваше място на надигащ се гняв.

Същата вечер той отново донесе различни ястия, поръчани в китайския ресторант. Канеше се да ги тръсне върху масата и пак да си тръгне, когато Аби се възпротиви.

— Няма да те пусна да си тръгнеш.

Святкащите й зелени очи и гордо вирнатата й брадичка го заплениха.

— Така ли?

— Така, не съм ти някой безпомощен инвалид, който се нуждае да го хранят с лъжичка в устата. Или ще седнеш и ще ми правиш компания, докато обядвам, или прибирай всичко това и го взимай със себе си.

Гневът й предизвика усмивката му, изпълнена с нежност. Знаеше, че постъпва добре, но въпреки това пристъпи обратно в стаята и застана пред нея. Обви шията й с ръце, погали фината кожа на тялото й, а после отново свали ръце.

— Аби, не мога да остана.

— А защо?

— Защото съм сигурен, че ако остана, напълно ще пренебрегнем яйчената супа и кифличките. Прекалено много те желая. Когато съм с теб, мисълта, че можем да правим любов, не ме напуска.

— Толкова ужасно ли ще бъде, ако го направим?

— Мисля, че постъпвам правилно, като те оставям навреме. — Гласът му бе напрегнат и нервен.

— Правилно по отношение на себе си или по отношение на мен?

— По отношение на двамата.

— Такова нещо като нас двамата не съществува — отвърна горчиво Аби.

Тя понечи да се обърне и той посегна да я хване за ръка.

— Как така да няма! — Пръстите му уловиха брадичката й и я насилиха да го погледне в очите. — Може и да не си забелязала, но ние с тебе сме страхотна комбина. Затова и казвам за нас двамата — това ще рече и за теб и за мен — заедно.

Тя не се съгласи с теорията му и запротестира:

— Но…

Внезапно ръцете му се намериха на кръста й и я повдигнаха върху кухненския плот. Уеб застана между краката й и пръстите му се плъзнаха под ризата по меката й кожа.

Дъхът му стопли устните й. Той прошепна задавено:

— Не трябва да ме принуждаваш да те докосвам, Аби. И без това само при вида ти едва успявам да се удържа. Близостта ти прави всичко съвсем непоносимо.

Ръцете й го обгърнаха.

— Искам да ме докосваш — промълви тя. — Липсваше ми тези дни.

Силно вълнение заля Уеб и той затвори очи. Мисълта, че тя го желаеше, бе почти толкова нетърпима, колкото и собственото му желание.

— Трябва да те целуна, Аби. Ще полудея, ако не го направя. — Той тъжно се изсмя. — По дяволите, със сигурност ще полудея и след като го направя.

Устните му се сляха с нейните. Целуваше я бурно, може би, за да компенсира онова, което забраняваше на тялото си. После се откъсна от нея и притисна устни в меката кожа на шията й.

Аби бе нетърпелива да прегърне здравото му тяло и понечи да скочи от плота. Ръцете му се спряха на кръста й и й попречиха.

— Не — прошепна той. — Не мърдай, дай ми поне минута.

С ръцете си тя усети как тялото му се разтърси и долови неистовите му усилия да овладее желанието си. Той я задържа в прегръдките си в продължение на още няколко кратки минути, докато дишането му се успокои. После свали ръце и видя тъжните й очи.

— Аби, сега разбирам, че съм голям егоист.

Пръстите му се озоваха до устните й и й попречиха да протестира.

— Да, така е. Затова сега не желая между нас да има каквото и да било. Ти искаш да имаш магистърската си степен и цялото ти внимание трябва да е съсредоточено върху нея. Положила си толкова усилия, за да стигнеш дотук, че ще бъде ужасно, ако тъкмо аз ти попреча да постигнеш целта си.

Тя отстрани ръката му.

— Но ти не ми пречиш. Та ти направи толкова много, за да ми осигуриш необходимото за работа време.

Уеб се дръпна — имаше нужда от известна дистанция, за да говори спокойно.

— В момента дипломната работа ни пречи да бъдем заедно. И дори ти да не смяташ, че си губиш времето с мен, аз не бих се възползвал от възможността. Когато бяхме на езерото, ми каза, че можеш да ми отделиш един-единствен ден. Тогава аз приех това. Ще стоя надалеч от теб, докато свършиш тази проклета дипломна работа.

— А след като я завърша?

— Тогава ще разполагаме с достатъчно време за себе си. Ще искам да ми отделиш цялото си внимание, без остатък. — Той й се усмихна с половин уста и добави нежно: — А сега си изяж обяда и се захващай за работа. Ще се видим утре.

— По дяволите! — промърмори Аби, когато Уеб затвори вратата след себе си и отново я оставя сама.

После изведнъж решително присви очи. Без да обръща внимание на храната, която той бе донесъл, тя се втурна към задния вход…

Позвъни на съседите. Отвори й Айра.

— Тези мъже са непоносими — рече Аби вместо поздрав.

Айра премигна и изхвърча от стаята като подплашен заек.

Но Моди прие изявлението на Аби без особено въодушевление:

— Е, невинаги.

Аби седна на един стол и разказа на Моди за мъченията, на които я подлагаше Уеб.

— Той си мисли, че ми прави страхотна услуга, като ме оставя сама, за да съм си довършела дипломната работа.

Мода се усмихна.

— И аз имах впечатлението, че бързаш да я завършиш възможно най-скоро.

— Да, така беше — така е и сега. И все пак не е чак толкова жизненоважно, както ми се струваше преди. — Тя се подпря на масата и добави: — Той си е втълпил идиотската мисъл, че дипломната работа е по-важна от… Хайде, няма значение! Вече реших как да го поотрезвя, но ще имам нужда от твоята подкрепа.

— Имаш я — усмихна се Моди.

— Чудесно. Ето какво измислих…