Пат Букайстър
Неочаквано предложение (7)

Седма глава

Уеб я настигна точно когато тя излизаше на брега. Сграбчи я здраво за ръката и я обърна към себе си.

— Няма да стане така лесно, Аби — каза той. — Не можеш просто да кажеш, че разполагаме само с днешния ден и да избягаш. Кажи ми какво точно се върти в този толкова странен твой мозък. Къде е пречката?

— Няма пречка — отвърна му. Той я остави само за няколко секунди, докато си оправи банския, и я сграбчи отново. Щеше да е добре, ако бе имала малко повече време да помисли.

— По дяволите! Както се разтапяш в ръцете ми и след секунда ме отблъскваш. Искам да знам защо.

— Уеб, недей да рушиш това, което е останало от днешния ден.

В гласа й имаше умолителна нотка, която го засегна. Той освободи малко прегръдката си, но така, че да й попречи, ако тя реши да бяга.

— Не аз съм този, който ораторства, че всичко, което имаме, е само днешният ден. Каква е пречката да има и утре?

— Знаеш каква ми е седмичната програма. Просто в момента не мога да се обвързвам с никого. Едва ми остава време за себе си. Не мога да ти дам това, което ти искаш.

— Нямаш никаква представа какво искам аз.

— Искаш още много дни като днешния. Не мога да ти ги дам.

— Но ти ми се отдаде ей там, на сала. Това какво беше? Жест за сбогом?

Тя потръпна обидена. Почувства пристъпи на напрежение, при които почти й се догади.

— Нямах намерение да го правя.

Уеб знаеше, че я бе наранил, но и той бе наранен. Не можеше да я разбере!

— Но си имала намерение да ми кажеш сбогом накрая, така ли? Отделила си за мен един ценен ден от трескавата си седмица, като предварително си запланувала, че после ще се върнеш към работата си, без дори и да помислиш как ще се чувствам аз, когато разбера, че ме използваш. Не съм ти играчка, която можеш да изваждаш от шкафа, когато поискаш, и да я захвърляш, когато ти омръзне да играеш с нея.

Червенината по лицето й се стопи. Беше прав. Не беше се и сетила за неговите чувства.

— Не съм искала да те използвам — каза тя с глас, който трепереше от вълнение. — Може би изглежда така, но не е.

— Бих могъл да ти повярвам, ако ми обясниш защо трябва да се примирим само с днешния ден! — Тя отвори уста, за да отговори, но той вдигна ръка. — Не желая да слушам за чудовищното ти седмично разписание. Искам да знам защо не можем да се виждаме въпреки него. Аз също работя, Аби, но успявам да отделям време за теб.

Тя отвърна очи.

— Правиш нещата излишно сложни.

— Абсолютно си права. Опитвам се да те накарам да разбереш, че не може един ден да ми подаряваш смеха си, усмивката си и тялото си, и в края на същия този ден да очакваш да си тръгна просто така! — Той направи няколко ядовити крачки и се обърна отново към нея. — За бога, Аби, как възможно след това, което ни се случи днес, да казваш, че няма да има други такива дни?

Аби започна да се отбранява като затворено в клетка животно!

— Случвало ли ти се е някога да си желал нещо толкова силно, че да си готов да заложиш душата си, макар че знаеш, че по-късно ще съжаляваш? Точно така ми се искаше да прекарам днешния ден е теб. Просто не помня дали някога съм оставяла всичко настрани така, както направих днес. — Тя погледна към водата. — Няма да мога да го направя отново.

— Защо? Кое ти се струва така важно, че не можеш да отделяш повече време за себе си?

— Трябва да свърша дипломната си работа. Трябва да си взема магистърската степен.

Уеб дълго изучава лицето й. Повтори си всичко, което тя каза, но това не му изясни нещата повече. Трябвало да си довърши дипломната работа! Защо вземането на една магистърска степен трябва да означава, че не може повече да се вижда с него?

— Не си спомням да съм казвал, че се налага да изоставиш дипломната си работа, за да прекарваш освободеното време с мен. Освен това съществуват и такива неща като компромисите. Знам, че дипломирането ти е важно за теб, но не разбирам защо трябва да ме изключваш от живота си, за да го постигнеш.

— Ти тъкмо произнесе магическата дума — време. Просто то не ми достига и това ще е така, докато не завърша дипломната си работа. Освен това трябва да работя, за да се издържам и за да върна образователния заем, който съм взела. Това означава страхотно много часове, които няма да мога да посвещавам на изследването си.

Уеб забеляза в напрежението в лицето и стойката й. Не й беше лесно да говори искрено с него. Чувстваше, че все още не му е казала всичко, но поне беше споделила нещо, което частично даваше някакво обяснение. Аби беше като непроходим лабиринт. След всеки завой, който правеше, той откриваше нова преграда, изправена там от гордостта й, от чувството й за независимост или просто от най-обикновен инат. Трябваше да намери правилния път!

Тъй като той не отвърна нищо, Аби се запъти към дрехите си, които беше оставила върху пясъка, и ги облече върху мокрия си бански. Уеб продължаваше да мълчи и тя го погледна въпросително:

— Ще си вървим ли сега?

Уеб изглеждаше погълнат от някаква мисъл и стоеше с очи, вперени в пространството. Тя повтори въпроса си и този път той го чу.

— Можем и да си тръгнем — отвърна тихо.

По целия път обратно мълчаха. На Аби й се искаше да знае за какво мисли Уеб. Изражението му беше неразгадаемо, а погледът му — съсредоточен върху пътя. Тя седеше, сгушена до вратата, и макар да си казваше, че е постъпила правилно, чувстваше се нещастна. От детството си се бе научила да не очаква много от живота, особено ако самата тя не е положила усилия за нещо. Миналото й не я беше подготвило за такова събитие, каквото беше Уеб. Беше й дал толкова много и тя бе тържествувала в компанията му. Накрая егоистично го бе прелъстила, за да опита опияняващата наслада от това да принадлежи някому изцяло. Беше използвала възможността да бъде с него за един ден и ето, сега той искаше нещо повече.

Когато колата спря пред къщата й, тя мислеше, че той няма да слезе. Но кога ли бе правил това, което е очаквала! Той я придружи до вратата, като махна на Моди — тя метеше верандата си. Взе ключа от ръката й и след като отключи, леко я побутна навътре. По пътя за дневната хвърли ключовете върху една малка масичка в коридора.

Захапала устна, Аби го следваше. Защо идваше с нея?

— Седни, Аби — каза Уеб. — Искам да обсъдя нещо с теб.

Раменете й уморено се отпуснаха.

— Няма какво да обсъждаме. Вече ти казах, че всичко приключи. Защо не можеш да го приемеш?

Тя не помръдваше и той я хвана за ръката и я задърпа към дивана. Настани я и след това седна до нея.

— Ти не можеш да се примириш, нали? — изрече. Пръстите му си играеха с едва къдрица в косата й. — Така си свикнала да я караш сама, че не можеш да си представиш някой да ти се притече на помощ в битката с драконите. — Изглеждаше много доволен от себе си. — Аз доброволно се наемам да убия твоите дракони. Докато шофирах насам, измислях как да разрешим проблемите и на двама ни. Аз искам да продължа да те виждам, но ти смяташ, че нямаш достатъчно време и че понеже трябва да работиш, не можеш да се виждаш с мен. Нали така?

Тя кимна с подозрение.

— Решението е много просто. Ще изплатя заема ти и ще поема разходите ти, така че няма да е необходимо да ходиш на работа. Ти ще имаш достатъчно време както за дипломната си работа, така и за мен.

— Не. — Тя се изправи и бързо прекоси стаята. — Няма да взема никакви пари от теб. Вече ти дължа достатъчно за поправката на покрива и за четирите нови гуми.

Той не беше очаквал нещо по-различно.

— Не става въпрос да ги вземеш, а да ги приемеш, както би приела подарък.

— Както и да го представяш, това си е милостиня — отвърна тя. — Досега съм се оправяла и без да подлагам шапка на улицата. Благодаря много, разбрала съм, че подаръците обикновено са опаковани с панделка, която носи със себе си задължения. Какво е задължението, което е изписано върху твоята панделка, Уеб? Какво ще поискаш в замяна на издръжката? Не съм много добра къщовница.

Той се опита да се пребори с внезапния си прилив на гняв. Ако обаче трябваше да се бори с драконите на Аби, щеше да му е необходимо по-силно оръжие от гнева.

— Ти не вярваш много в човечеството, нали? — каза той, а след това внезапно смени посоката: — Какво ще стане, след като си вземеш магистърската степен?

Бяха й необходими няколко секунди, за да успее да се пренастрои. Въпросът беше съвсем невинен, но тя даде предпазлив отговор.

— В университета ми предложиха преподавателска работа веднага щом стана магистър.

— Към това ли се стремиш всъщност?

Тя повдигна глава, отбягвайки погледа му.

— Да.

Той не й повярва.

— Добре, нека го кажа с други думи. Това ли е всичко, към което се стремиш?

Очите й срещнаха неговите и тя не успя да скрие тъгата по лицето си. Искаше всичко: любов, брак, дом, деца, кариера. Искаше твърде много. Като се вземат предвид реалните възможности, тя би била доволна и на това да е финансово независима и да си има дете.

Аби повтори отговора си от преди малко, този път по-тихо.

— Да.

— Тогава позволи ми да ти помогна.

Сподавената му молба прозвуча примамливо. Ако приемеше, това би могло да означава, че ще може да слезе от тази бясна въртележка и да започне един относително нормален живот. Но тя знаеше, че ще откаже. Гордостта й нямаше да й позволи да направи друго. Все пак й беше изненадващо трудно да откаже предложението му.

— Ценя много готовността ти да ми помогнеш, но трябва да се справя сама.

На задната врата се чу внезапно почукване. Аби веднага се досети кой е. Единствените хора, които идваха оттам, бяха Моди и Айра, а Моди знаеше, че Уеб е тук.

Тя остави Уеб сам и се запъти към кухнята, за да отвори. Независимо за какво идваха, Аби не искаше Уеб да чуе разговора. И Моди, като Уеб, приемаше много неща по отношение на връзката им за даденост.

Не беше Моди. Бе Айра, дошъл да отправи покана към нея и Уеб.

— Моди се надява, че ти и твоят млад приятел ще можете да дойдете да вечеряте с нас. Няма да е нещо особено… — Това означаваше, че Моди се е отправила към кухнята в момента, в който е видяла Уеб да влиза, помисли си Аби. Сигурно е, че масата просто ще се превива под тежестта на блюдата.

Тя се канеше да откаже, когато един глас зад нея прие поканата. Аби се обърна и видя Уеб, който се приближаваше към тях. Настръхна, когато той небрежно постави ръка върху раменете й.

— Ако нямате нищо против да ни приемете във вида, в който сме сега, за нас ще бъде удоволствие да вечеряме с вас.

Айра поклати глава.

— Ние не сме по тези неща. Да не би да сте ходили на пикник?

— И за риба. Кога ще бъде удобно да дойдем?

Айра засия.

— Храната ще бъде готова след около час, но вие елате, когато искате. Имам страхотно вино от глухарчета, което можем да опитаме преди вечеря.

Уеб кимна.

— Добре, дайте ни малко време да разчистим тук и после ще дойдем. Какво можем да донесем?

— Просто себе си. — С широка усмивка Айра заслиза по стълбите на задната врата. Тези двама младоци са си лика-прилика, помисли си той. За Моди ще бъде голям празник. Може би ще е добре да извади две бутилки вино, така, за всеки случай.

Докато Айра доволстваше от себе си, Аби мяташе огнени погледи към Уеб.

— Да не си луд? Защо прие да вечеряме с тях? Имаш ли някаква представа в какво се забъркваш? — Гласът й скочи с няколко децибела. — Чу ли поне дума от това, което ти разправям през последния един час?

— Това тестова задача ли е или тема за есе? — попита той с усмивка, без да приема въпросите й много сериозно.

— Какво да правя с теб? — промърмори поуспокоена тя, облягайки глава върху гърдите му. — Не приемаш сериозно и една дума от това, което казвам. Опитвам се да постъпвам правилно, а ти въобще не ми обръщаш внимание.

Ръцете му се отпуснаха върху раменете й, като й позволиха да се отдръпне леко, за да може да го вижда.

— Чух всяка дума, която произнесе, миличко. Но това не означава, че автоматично се съгласявам с всичко. — Уеб се наведе и докосна устните й. — Мисля, че проблемът се свежда до това, че и ти знаеш какво искаш, и аз знам. Убеден съм, че всъщност искаме едни и същи неща. Но просто всеки има различен начин за постигането им. Всичко всъщност е много просто, а ти го усложняваш.

Тя поклати глава.

— Ти объркваш плановете ми. Наистина.

Усмивката му се разтопи.

— Трябва да се научиш да се доверяваш, освен на себе си, и на някой друг. Всичко ще тръгне добре, ще видиш. — Това, което най-малко му се искаше сега, беше да се вижда с други хора. Всичко, което искаше, беше да я докосва и да й се наслаждава. — В съседната къща вече ни очаква бутилка вино от глухарчета.

Те погледна към босите си крака.

— Ще отида да се преоблека.

Докато си слагаше една кафява пола от поплин и снежнобяла блуза, Аби се опита да анализира резултатите от обсъждането с Уеб. Всичко изглеждаше все така неразрешено. Уеб беше като някой от онези булдозери, които видя във фирмата му — не му пукаше от никакви пречки и повличаше всичко по пътя си. Поне да знаеше каква е крайната му цел.

Вечерята у Моди беше упражнение по това как човек може да се натъпче до премала. Моди не мирясваше, докато те не си вземеха поне по два пъти от всяко блюдо, и ако откажеха, обявяваше, че го приема като лична обида. А докато Моди пълнеше чиниите им, Айра им доливаше вино от глухарчета всеки път, когато те отпиваха дори и глътка.

— Е, знам, че не е кой знае колко много, но ще трябва да се примирате с това — казваше Моди по няколко пъти и подаваше блюдото с телешко печено, а след това и панираното пиле.

Аби беше установила, че Моди много си приличаше с Ной. Тя дълбоко вярваше, че всеки вид храна трябва да си има чифт: на масата винаги имаше два вида месо, два вида зеленчуци, два вида салати и два вида зашеметяващи десерти.

Аби беше предупредила Уеб предварително всеки път да си взема от всичко по малко и да внимава със смъртоносното домашно вино на Айра. Когато обаче се стигна до опипващите въпроси на Моди, Уеб се оказа неподготвен. За изненада на Аби, Моди се държа относително неутрално. Вместо да се нахвърли върху него с техниките за разпит, които беше усвоила в продължение на години, тя зададе само няколко директни въпроса, които Уеб сръчно отклони.

Повечето от времето Моди отдели за ласкателни описания на добродетелите и талантите на Аби. Когато Уеб й направи комплимент за вкусната вечеря, тя веднага вмъкна каква страхотна готвачка е Аби. Търсеше всевъзможни случаи да я хвали, а дори понякога излизаше извън темата, само и само да сподели на какво е ставала свидетел.

След няколко часа Аби и Уеб пожелаха лека нощ на домакините си и тръгнаха. Беше прекрасна вечер, лунната светлина осветяваше пътя им.

— Мислех, че преувеличаваш — каза Уеб, — когато ме предупреди за виното на Айра. Така ме замая…

— Никога не се шегувам с толкова сериозни неща като виното на Айра. — Тя пое дълбоко свежия нощен въздух с надежда да поотрезнее. — Те само от добрина се опитват да ти помогнат да ме преглътнеш, като те наливат с вино.

— Очевидно много те обичат.

В този момент вече бяха приближили задната врата на къщата и Аби се облегна на нея. Погледна луната.

— Въздухът е чудесен. Малко по малко виното на Айра отлита.

Уеб се доближи до нея на стълбата и раменете им се докоснаха.

— Съжалявам за това. Моди го прави за добро — прошепна Аби. — Малко е старомодна и не разбира как точно стоят нещата.

Той задържа погледа си върху нея, като я изследваше. Лунната светлина меко се разливаше по косите й и подчертаваше деликатните черти на лицето й.

— А как точно стоят нещата? — попита той.

Почувствала се внезапно уморена, Аби затвори очи.

— Моди смята, че ако един мъж и една жена прекарат известно време заедно, то това означава, че ще живеят задружно и щастливо още дълги години. Не знае колко нетрайни са повечето връзки. Откакто се преместих тук, тя и Айра се опитват да ме убедят, че разрешението на всичките ми проблеми ще донесат семейното огнище, домът и един рицар. Мислят, че не е нормално да живея живота си сама. — Тя се усмихна леко и отвори очи. — Представата на Моди за еманципацията на жените е, че могат да ходят без сутиен.

Уеб обмисли отговора на Аби и едно от изреченията й го порази. Сякаш светкавица беше блеснала в ума му.

— Това е — измърмори той. — Трябва да е това.

Аби се зачуди какво пък му беше хрумнало сега, намръщи се и попита:

— Какво има? Ако не се чувстваш добре от виното, не разполагам с противоотрова.

Погледът му не я изпускаше — той се опитваше да прецени предимствата и недостатъците на хипотезата си.

— Проблемът не е в магистърската ти степен.

— Така ли?

— Е, тя е част от проблема, но не целият проблем.

Той сложи ръце на бедрата си, раздвижи се и започна да тъпче на място пред стълбите.

— Налага се да правиш всичко сама, защото не се доверяваш на никого. Винаги си живяла във временни домове, при временни родители и всичките ти връзки са били винаги временни. Ти просто смяташ, че хората си тръгват един ден, рано или късно, нали?

Той се спря пред нея и се наведе, за да погледне широко отворените й от изненада очи.

— Ти смяташ, че и аз ще си тръгна утре-вдругиден и затова предпочиташ да ме отпратиш предварително. Прав ли съм?

Тя се извърна и слезе от стъпалото на тревата.

— Аз съм реалистка.

— Така ли го наричаш? Мисля, че страхливка е по-подходяща дума. — Ръцете му бяха в обичайната агресивна поза. — Откъде можеш да знаеш какво ще направя? Откакто съм те срещнал, през повечето време аз самият не знам какво да правя. Ти откъде би могла да знаеш? Може би все пак имам повече постоянство, отколкото мислиш.

— Нека да ти дам един пример за твоето постоянство — каза тя, като сега беше неин ред да се ядоса. — Помниш ли деня, в който ме покани на вечеря? Когато отказах, ти веднага ми намери заместничка — онази блондинка с блестящата бяла рокля. Тогава ти я откара вкъщи, а после реши да се върнеш в хотела, понеже любопитството не ти даваше мира да разбереш защо съм се отказала от възможността да прекарам вечерта с теб. — Тя вирна брадичка. — Хайде, кажи ми, че греша! Кажи ми, че не съм поредната новост в живота ти, която скоро ще оставиш, за да продължиш нататък.

— Ти всичко си нагласила. Мислиш си, че ме познаваш добре. — Той скръсти ръце, за да не я сграбчи. Обстоятелството, че тя беше съвсем прецизна, не го улесняваше в защитата срещу обвиненията й.

— Как ще обясниш случилото се между нас на сала? Вътрешна експлозия? Химическо неравновесие? Слънчев удар?

Сарказмът му й се стори като удар с камшик. Гласът й се чу така, сякаш идваше отдалеч, а думите й прозвучаха някак кухо.

— Спомените от преживяванията ми върху сала ще останат с мен задълго, а може би завинаги. А сега, ако ме извиниш — добави тя с достойнство, — ще се отправя към леглото си.

Уеб стоеше на място като закован, а погледът му остана върху вратата, която Аби тихо бе затворила след себе си. Ръцете му се отпуснаха и той пое дълбоко въздух. Загледа се в тъмните прозорци на къщата и се почуди защо тя не светваше лампите. Дали пък не плачеше? За бога, надяваше се, че не! По дяволите, така го беше омагьосала, че нямаше никога да може да се почувства свободен.

Този път, за да си върне благоразположението й, трябваше да набави един наистина гигантски мечок.