Дните се нижеха, а тя буквално нищо не правеше. Беше изгубила всякакъв сетивен допир със света. Колко ли време беше минало — само няколко дни или многократно повече? Нямаше никаква представа. Съзнаваше само, че не ходи на училище, а се отправя към кинотеатър „Дейл“, където всеки ден гледа един и същи филм. Това еднообразие й действаше успокоително, защото й се струваше, че е единственото нещо, на което може да разчита.

След смъртта на Бейба тя отново беше отишла в „Нова“, за да потърси въоръжените мъже — Рустър и Тони с техните нагънати като хармоника снимки на членовете на семействата им, чиито имена бързо се бяха заличили от паметта й, сякаш бяха нереални образи от детството, които тя само веднъж бе извикала във въображението си и повече не й трябваха. Беше отишла да потърси двамата мъже, за да отмъстят на Орелио Окейшо, върху когото и тя самата искаше да излее гнева си.

Но сега, вероятно и без да съзнава, тя мразеше тези професионални убийци така, както мразеше и Окейшо. Мразеше ги, задето не бяха опазили живота си точно когато тя — и Бейба — имаха най-много нужда от тях. Ако те бяха обичали Бейба, а оттам и нея, сега щяха да са тук, а не да лежат в моргата.

Аз съм единствената, която те обичаше, Бейба, каза си тя наум. Изведнъж образите на екрана се размазаха. По лицето й потекоха сълзи и тя неудържимо се разрида.

Накрая, когато видя, че филмът е сменен, стана и си тръгна. Не можеше да понесе мисълта, че в досегашния й ред, в отчаянието и гнева и, изпълващи тази малка тъмна вселена, ще бъде наложена някаква друга последователност.

Излезе на изпълнената с живот улица и се спря неподвижна и нерешителна. Ала в момента, в който покрай нея мина жена с шоколадов цвят на кожата, на Даяна й се прииска да запрати чантата си в черното й лице. И точно тогава проумя къде трябва да отиде.

Там, на мрачната и неприветлива улица, точно срещу ресторанта в Харлем, където Бейба я бе завел онази първа вечер и двамата наблюдаваха призрачния танц, се намираше малко магазинче, в което властваше черна като катран жена с широки бедра, огромен бюст, пълни, лъскави бузи и очи, които пускаха искри, когато в тях се отразеше светлина.

Когато Даяна стигна до магазина, той беше още затворен и тя се принуди да чака на тротоара. Огледа прашната витрина с перденца, наблъскана с най-различни фетиши, украсени с пера, магьоснически кукли с причудливи форми и зловещи лица. Всички имаха етикети с надпис „Произведено в Хаити“ — доказателство за тяхната автентичност.

Тя трепна леко, когато зърна една сянка да се размърдва на фона на черния плат с черни фигури, покриващ основата на витрината. Две жълто-зелени очи се впериха в нея и когато слънчевата светлина ги освети, в тях се откроиха и цепките на котешки ириси. Животното отърка глава в стъклото на прозореца, вирна опашка и изчезна навътре в магазина. „Здравен, писанке!“ — промълвиха устните на Даяна.

— Мен ли чакаш, дете?

Даяна се обърна стресната и видя дебелата жена, която бе собственичка на магазина. Капките пот по тъмната й кожа блестяха като диамантени мъниста. Гласът й беше мелодичен, с топлия, игрив ритъм, характерен за чернокожите от Острова — чужд и в същото време познат.

Всичките гривни — тесни и широки — нанизани на дебелата й ръка, се раздрънчаха, сякаш ято гъски закряска, когато тя затършува в чантата си. Извади оттам халка с ключове, отдели два и един след друг ги пъхна в бравите на вратата.

— Влизай, дете — подкани я тя. — Улица като тази не е място за теб.

Даяна пристъпи плахо навътре в магазина и веднага сбърчи нос от смесицата силни миризми, която я лъхна. Нещо докосна панталоните й и тя погледна надолу. Котката се галеше в краката й.

— Ти май идваше тук с онзи, огромния мъж, нали, дете?

— Бейба — почти се задави Даяна, произнасяйки и мете му.

— А, Бейба ли? — рече жената. — Не му знаех името.

Тя остави чантата на тезгяха, свали широкото си палто.

— Напоследък не съм го виждала — извърна глава към Даяна, докато окачваше палтото си. — Идваш тук за глътчица любов ли, дете? Какво, да не сте се скарали или…?

— Той умря.

— Умря? — жената широко отвори очи. — Господи, дете, ужасно съжалявам за това — докато се наместваше зад тезгяха, тя се наведе и се вгледа в лицето й. — Добре, ти само разкажи на Лиз-Мари какво е станало и тя ще ти помогне.

— Искам — започна Даяна — нещо много силно. Много силно. Нещо за… заклинание или от тоя род.

Лиз-Мари кимна, събра длани върху тезгяха.

— Имаме такива силни магии, дете. Най-различни.

Даяна я погледна и додаде:

— Искам такава, която да убива.

За миг в магазинчето настъпи мъртва тишина. Черната котка се бе настанила между Даяна и Лиз-Мари и усърдно миеше лапичка.

— Господи, дете, много си млада още, за да имаш такива черни мисли.

Лиз-Мари мина пред тезгяха, протегна се и взе ръцете на Даяна в своите. Обърна ги с дланите нагоре и с розовите върхове на пръстите си проследи линиите, подобно на слепец, който чете чрез специалната система с изпъкнал шрифт.

По едно време пръстите й като че ли намериха онова, което търсеха, защото се заковаха на място и Лиз-Мари вдигна блестящите си очи към Даяна. Бялото им трескаво се въртеше, тънък слой пот бе избил по черното й лице.

— Ти си обгърната от много силна аура, дете. В теб има огромна магическа сила — и отстъпи крачка назад, сякаш се изплаши.

— Ще ми дадеш ли онова, което искам? — но след като не получи отговор, Даяна се отдръпна. — Не вярвам и дума от това, което ми каза. Аз нямам никаква сила. Нищо нямам — в очите й напираха сълзи, въпреки усилието да ги удържи. Тя рязко ги обърса. — Ти имаш. Ти имаш силата да ми помогнеш да унищожа мъжа, който уби Бейба — името стисна гърлото и дори цялата воля на света този път не можеше да й помогне. — О, Бейба! — проплака Даяна и раменете й се разтърсиха; сълзите пареха бузите й, ала сега й бяха добре дошли.

Почувства ръката на Лиз-Мари около раменете си в радушна прегръдка, нежността на жената; чу напевния глас, който монотонно зашепна:

— Няма нищо, дете. Поплачи си. Поплачи за твоето момче.

След малко тя пусна Даяна и когато се върна, носеше в ръце неголяма картонена кутия от онези, в които даваха храна за вкъщи в някои от китайските ресторанти.

— Ето — рече жената и тикна кутията в ръцете на Даяна. — Всичко е вътре. Почти всичко, което ти трябва. Не… — сложи тя ръце върху Даянините, — не я отваряй сега. Чак когато се прибереш у дома. Това е, дете, вече имаш почти всичко, което ти е необходимо…

Рубънс се върна от Ню Йорк с изключително скъп смарагдов пръстен, купен за нея от „Хари Уинстън“. Подаде й го още щом се качи в лимузината, с която тя беше дошла да го посрещне.

— Много те мислех преди онази пресконференция — рече той. — Божичко, как ги заби в земята! През цялото време усещахме ударните вълни, докато пътувахме обратно към Ню Йорк, Напоследък ти биеш президента по броя на колонките във вестниците.

Тя се бе облегнала безмълвно до него и се питаше дали да му каже за срещата си с Мейър. Надделяваше мисълта, че не би трябвало. Беше сигурна, че той ще възнегодува срещу намесата на всекиго, включително и на стареца.

Пръстенът — квадратно изсечен смарагд, поставен в широко платинено гнездо — излъчваше жива сила и когато Рубънс го взе от шепата й, за да го постави на пръста й, тя усети, че очите й се напълниха със сълзи. „О, боже“, помисли си тя, „колко ми липсваше този човек.“ Ала вместо да изрече думите на глас, тя обгърна с длани главата му, притегли я към себе си и впи устни в неговите. Прииска й се да останат така завинаги.

— Научи ли за Монти? — попита тя след малко.

— Господи! Да. Тъкмо миналата седмица му казах, че се претоварва от работа.

— Изглежда, не само това си му казал.

— Казах му онова, което щеше да е за негово добро — рече Рубънс.

— Жестоко си го наранил. Той те считаше за приятел.

— Това няма нищо общо с приятелството. Бизнесът си е бизнес. И изобщо не му е било работа да ти разправя сълзливи истории. За какъв, по дяволите, се е мислил? Беше зрял човек. Трябвало е да знае как да се грижи за себе си. — Той изведнъж млъкна и рязко се извърна от нея.

— Рубънс?

— О, не! По дяволите, не! — махна с ръка той; гласът му беше прегракнал и раменете му се разтърсиха така, сякаш плачеше. — Копелето нямаше право да умира — вече почти шепнеше и Даяна трябваше да се напряга, за да го чува. — Божичко! Всъщност всичко има общо с приятелството. Всичко! — Когато обърна пак глава към нея, тя видя, че очите му са зачервени; беше изтрил всякакви следи от сълзи. — Добре, защо не го кажеш и да се приключи?

— Какво да кажа?

— Ами това: „Аз те предупредих.“ Не трябваше да го оставям да си мисли, че съм го предал.

— Направил си това, което си сметнал, че е най-добро.

Той я погледна с искрен поглед.

— Наистина ли го мислиш?

— Да. И в известен смисъл ти беше прав — той наистина не можеше да се справя повече с тази работа. Но имаше други начини, по които да подходим. Объркахме цялата работа, ти и аз — тя отклони поглед за миг. — Погребението е вдругиден. Поръчах цветя от името на нас двамата.

Той не каза нищо и някак по безмълвно взаимно съгласие те смениха темата.

— Как изглеждаше Ню Йорк? — попита Даяна. — Липсва ми този град.

— Не мога да ти кажа — въздъхна Рубънс. — Повечето време се рових из общата документация. Скайлър потвърди всичко онова, което ми беше казал Мейър — той сложи ръка върху бедрото й и потърси очите й. — Добре ли си?

Тя му се усмихна леко; почувства как топлотата му се просмуква в нея.

— Добре съм. И какво откри?

— Достатъчно факти, за да обеся Ашли — с известна злъч отвърна Рубънс. — Той нямаше нищо, когато дойде да работи при мен. Аз го издигнах. Оставих го да покаже на какво е способен. Аз, като пълен глупак, му отвързах каишката — очите му просветнаха, когато се наведе да си запали цигара; дръпна веднъж и я смачка. — Знаеш ли, ти излезе права. Те нямат никакъв вкус — щракна надолу капачето на металния пепелник, вграден в тапицираната с плюш отвътре врата, облегна се назад и въздъхна. — Още на времето Мейър ми беше казал, че в бизнеса трябва да държиш всеки на каишка. „Каквато и да ти е преценката в дадения момент, подчерта той тогава, знай, че най-добрият ти днешен партньор утре ще се обърне срещу теб, ако му дадеш и наполовина шанс. Такава е човешката природа. Не можеш да се бориш с нея, можеш само да се опиташ да се предпазиш.“

Рубънс се усмихна, зареян в спомена.

— Тогава смятах Мейър за най-циничния мръсник, когото съм срещал. Но смятах също, че бих могъл и да го надмина. Тъкмо така постъпих с Ашли — отвързах го и го пуснах да тича. Е, не се ли оказа прав Мейър? Какво направи Ашли? Започна да ме мами зад гърба ми. Сега вече съм наясно. Мейър съвсем не е циник, той просто е реалист.

— Ти поиска ли обяснение от Ашли?

— О, не. Още не. Пуснал съм в действие една малка интрижка в сърцето на корпорацията, към която той ще се спусне с отворени обятия. Аз, на негово място, бих останал настрана, но не и той. Ашли е прекалено алчен, което ще рече, че е готов на измама. Той плаче да бъде измамен. Те всички плачат за това, ахмаците му с ахмаци. Вродената им алчност ги подвежда. Имам достатъчно документи тук — потупа дипломатическото си куфарче от слонова кожа, — за да го ликвидирам още сега. Но ще бъде прекалено спокойно и безобидно да приключа с него по този начин. Аз не съм по организацията. Другата седмица ще пратя Скайлър отново в Ню Йорк. Утре или най-късно в сряда Ашли ще намери начин да извлече полза от корпорацията, като прехвърли капитали в друга, второстепенна корпорация. Всичко ще изглежда изрядно, бързо и безопасно. И то ще е така. Само дето другата корпорация не съществува в действителност. Тя е измислица на богатото ми въображение, а според изготвените от Скайлър документи съществува от 1975 година.

— Защо мислиш, че Ашли ще клъвне? — попита Даяна.

— Защото започнах да оказвам натиск върху съвета на директорите — както и Мейър, без знанието на Ашли — да отхвърлят офертата за сливане, скалъпена от Ашли и приятелите му. Аз ще се оттегля… Мейър също, както и цялата наша група. Ашли си мисли, че има достатъчно подкрепа в сегашния състав на съвета. Но аз промених това положение. Макар че с тази схема за капитала той ще може да получи достатъчен процент за себе си, за да привлече няколко гласа — достатъчни, за да се приеме решението — Рубънс се усмихна и добави: — Поне така ще изглежда в неговите очи.

— Ти искаш да го заловиш на местопрестъплението ли?

Рубънс затвори очи.

— Нещо подобно — отвърна той, вплете пръсти в нейните и ги стисна.

Когато се прибраха у дома, отидоха да седнат до басейна. Рубънс я попита как е минало пътуването й. Тя му каза първо, че много е харесала новия рекламен плакат, после мина на въпроса му.

— Просто не знам какво се е случило. Бях готова да се закълна, че Крис е твърдо решен да напусне групата. Знам, че го иска. Но явно някой го е разубедил. Той твърди, че е Найджъл.

— А ти не вярваш.

— Не — бавно отвърна тя, сякаш това негово вметване циментира мисълта й. — Не, не вярвам, Рубънс. Според мен е Тай.

— Но тя нали живее с Найджъл.

Даяна прокара пръсти през гладката си коса.

— Творческите сили на Найджъл са на изчерпване. Сега само Крис на практика поддържа „Хартбийтс“. Без него по всяка вероятност с групата ще бъде свършено — Даяна се премести по-близо до Рубънс. — Силка ми каза, че още от самото начало Тай си е падала по Крис, но Джон и Крис са били прекалено близки приятели, за да я делят. Не мисля, обаче, че между Крис и Найджъл е същото, независимо какво говорят и двамата.

— Да не би пък Крис да не я харесва.

Даяна го погледна.

— Ти не знаеш какво представлява Тай. У мен обаче се прокрадва подозрението, че и Крис я е пожелал от самото начало, но заради Джон не я е закачил. И според мен тя по този начин го задържа в групата. Не я знам какво ще прави без тези хора около себе си.

— Мислех я за твърда като стомана.

— Да, външно изглежда така. Но отвътре е слаба. Тя се е страхувала, че Маги може да склони Крис да напусне групата. А сега изпитва ужас от приятелството ми с Крис. Не може да повярва, че не спя с него.

— Едва ли някой би повярвал.

Тя сложи ръка върху рамото му.

— С изключение на теб, разбира се.

Измествайки се напред в стола си, Даяна опря крака в неговите, наведе се и впи устни в плътта му.

— Липсваше ми — промълви тя. — Толкова ми липсваше.

Рубънс се засмя.

— Въпреки всички тези изживявания?

— Въпреки всичко.

— Това е опасно.

— Обичам опасностите.

— Като отворихме дума за това — каза Рубънс, плъзгайки ръка по гърба й, — трябва да знаеш, че никак не ми хареса твоя припадък на снимачната площадка.

Даяна поклати глава.

— Не беше нищо страшно. Макар че отидох на преглед.

— И?

— Екстра съм.

— Божичко, дано! Защото имам още няколко изненади за теб.

— Добре де, ще ми ги кажеш ли или ще ме мъчиш?

— Берил наистина се прояви този път. Уреди те за списание „Тайм“.

Тя се изсмя подигравателно.

— Нещо бълнуваш. Вие и двамата имате халюцинации. Не е възможно Берил да ме е уредила за „Тайм“. Та аз не съм стигнала още върха.

— Не си ли? — провлече думите Рубънс. — Очевидно ония от „Тайм“ не са на това мнение. Когато изданието, определено да отрази първата прожекция на „Хедър Дюел“ в Ню Йорк, залее будките и хората видят лицето ти на корицата.

Тя се обърна и го загледа с широко отворени очи.

— Ти знаеш ли, че си се побъркал. Че си направо смахнат. Няма начин това да…

— Искаш ли да се обзаложим?

Даяна изведнъж млъкна. Рубънс никога не би казал „Искаш ли да се обзаложим?“, ако предварително не е сигурен в резултата.

Тя притихна на стола с ръце, притиснати в коленете й; сърцето й биеше като чук.

— Господи! Кой всъщност си ти?

Рубънс сви рамене.

— Ела — и когато той се приближи и се наведе, тя обгърна главата му с ръце и прокара пръсти в косата му.

— Какво търсиш?

— Рога — отвърна тя.

— Рога ли?

— Като дяволските.

— А, такива рога! Съжалявам, но ги отрязах преди хиляда години — той взе ръцете й в своите. Нейните бяха студени и той започна да ги разтрива, за да ги стопли. — Давай, Даяна. Ти си! Ти. Ти.

Тя облегна глава на гърдите му. Вдъхна миризмата му — тази негова характерна смесица от пот, сапун и одеколон „Ралф Лорен“. Долепи ухо точно над пъпката на лявата му гърда, затвори очи и се заслуша в леките удари на сърцето му, което сякаш успокояваше и нея.

Едната му ръка докосна гърба й и започна да го гали. Без да я отмества от себе си, той протегна другата си ръка към бамбуковата масичка, покрита със стъкло, и извади от чекмеджето швейцарско войнишко ножче — тъмночервено със златно логотипно кръстче. Отвори с нокът едно от правите му остриета и рече:

— Ако искаш, можеш да ме прободеш.

— Какво?

— Да видиш дали кървя — засмя се той и тикна дръжката на ножчето между пръстите й. — Хайде.

Тя отдръпна ръката си като опарена.

— Ти си луд. Не.

Той обаче настоя и сложи ножчето в дланта й.

— Само едно драсване — кротко каза Рубънс. — Дори няма да ме заболи. Рязваш леко и…

— Не!

— Добре — взе ножчето от разтворената й длан. — Сам ще го направя — и преди тя да успее да го спре, заби острието във възглавничката на левия си показалец, оставяйки хоризонтална резка. Мигом по дължината на разреза бликна тъмна, червена кръв, украсявайки кожата като с мъниста. — Видя ли? — и постави пръста си под един слънчев лъч; кръвта проблясва като тъмен рубин. После отдръпна пръста, допря го до челото си и го прокара надолу по извивката на носа. — Ето, да видиш, че е истинска кръв.

Даяна оглеждаше лицето му в слънчевата светлина. Това не беше същият онзи продуцент със загорял тен, спортуващ тенис, за какъвто винаги го е смятала. Макар да не виждаше никаква промяна във външния му вид, тя имаше чувството, че той се преобрази пред очите й.

Как стана това? — запита се тя в себе си. — С някаква магия ли? И тогава разбра. Тя винаги е била изпълнена — и вероятно тази е била основната причина да го задържи тъй дълго в прегръдките си — с някакво благоговение пред невероятно огромната власт, която той притежаваше. Властта му не бе намаляла — просто тя бе свикнала с нея. Но и не беше само неговата власт. Това, което й каза преди малко: „Ти, ти, ти!“ Осъзна, че сега добавяше и нейната власт — съчетанието между артистичността и бизнеса — това напоследък изпълваше техните дни и нощи.

— Да — прошепна тя, като взе кървящия му пръст и затърка розовата му възглавничка в устните си. — Аз, аз, аз!

Рубънс наблюдаваше движенията й с огромна, нескрита гордост. В този момент той приличаше на Мариън, който, след като е хвърлил цялата си енергия да постави дадена сцена, започва с удоволствие да наблюдава как главната му героиня се е вживяла до крайност, надминавайки очакванията му и е прекрачила в царството на легендите.

После целият този израз, съсредоточен плътно в погледа му, изчезна като цвят на пирен, търкулнал се стремително в пропастта и погълнат от бурното море. Очите му отново станаха спокойни като гладката повърхност на езеро.

Двамата се потопиха във водата.

— Ние с Мариън и Саймиони от „Туентиът“ решихме да занесем филма в Ню Йорк само за една седмица — каза Рубънс. — За първата седмица на декември ангажирахме „Зигфелд“. Уговорили сме строго определен брой запазени места и масирана десетдневна кампания в пресата — никаква телевизия преди премиерата. Избрахме петима от най-влиятелните тукашни критици и ще ги командироваме с нас за първата прожекция и за приема след това… пак дело на Берил.

Той се протегна да придърпа зеления гумен дюшек, за да се качат върху него.

— Всички ще присъстваме на премиерата и ще гледаме да направим възможно най-голяма реклама. Следващата седмица ще направим премиера и в Лос Анджелис, за да можем да се кандидатираме за номинациите на „Оскар“ както и за „Наградите на нюйоркските филмови критици“ и за „Златните глобуси“. Ще заминем ти, аз, Мариън, Берил естествено и няколко тлъсти риби от „Туентиът“. Ще има много интервюта и репортажи.

Даяна отпусна глава назад, опъвайки шията си; дългата й коса се полюшваше във водата като водорасло. Рубънс близна връхчето на носа й, докато тя стоеше със затворени очи и полуотворени устни. После вдигна ръце, хвана се за раменете му и се изхлузи леко от дюшека. Хладната вода обгърна бедрата й. Двамата се загледаха в очите, примижавайки от слънцето. Беше им приятно дори само да се държат за ръце.

Мина доста време, преди да осъзнаят, че на входната врата се звъни настоятелно. Рубънс с неохота се претърколи от дюшека и цопна във водата. Преплува ширината на басейна и стъпи на земята. Погледът на Даяна го проследи с лениво опиянение, докато той вървеше през градината, за да влезе в къщата.

Тя се излегна по гръб и се загледа в небето. Около нея водата мързеливо се плискаше. Едната й ръка се спусна надолу и се потопи под хладната й повърхност. Не мислеше за нищо, лежеше отпусната на път да се унесе в дрямка.

— Даяна! — беше гласът на Рубънс. — Ела да се облечеш. Дори е тук и иска да говори с теб.

Тя се потопи във водата.

— Това идва от Бейлман — започна Спенглър без заобикалки, когато Даяна влезе в гостната.

Беше застанал с гръб към дебелата морска сирена, която сякаш надничаше над лявото му рамо и се присмиваше.

— Успокой се, Дори — хвана го за лакътя Рубънс и го поведе към бара. — Дай първо да пийнем по нещо. Да се поотпуснеш малко.

— Какво идва от Бейлман? — попита Даяна, вървейки след тях.

— Сега ще ти кажа — Спенглър се отскубна от ръката на Рубънс. Очите му святкаха гневно. Той хвърли един поглед към Даяна, преди да закове очи в лицето на Рубънс. — Нали ме увери, че всичко в „Туентиът“ вървяло гладко, като по мед и масло. Нямало никакви спънки.

— Да, няма никакви спънки — потвърди Рубънс.

— О, така ли? — озъби се Спенглър. — Е, вчера Бейлман може и да е бил кротичък, ама днес е друг ден.

Рубънс спокойно отвинти капачката на бутилка „Столичная“, без да минава зад бара. Извади малко лед, напълни с него една ниска, широка чаша, наля отгоре водка и разклати питието, за да се охлади. После жадно отпи голяма глътка и рече:

— Нещо се е случило в студиото, както разбирам.

— Много правилно разбираш — отвърна Спенглър. — Изправени сме пред страхотно голям проблем.

— Знаеш ли, Дори — продължи Рубънс, без да повишава тон, — наистина настоявам да пийнеш нещо. Мартини, сухо, става ли? — и му подаде чашата. — Хайде — не спираше да го придумва той, — първо се отпусни и после ще ми кажеш какъв е този проблем.

Спенглър отпи от мартинито и заговори:

— Оня мръсник Ренолдс, импресариото на Джордж Алтавос, беше при Бейлман тази сутрин. Каза му, че Джордж го заплашил с оттеглянето си от филма, ако не се направело разместване на имената в афиша.

— По-точно? — Рубънс внимателно остави чашата си.

— Настоява неговото име да бъде над Даяниното. Не до нейното, обърни внимание, а над нейното.

— И какво му отвърна Бейлман?

— А ти какво мислиш? Отстъпи.

— Как? — възкликна изумена Даяна. — Съгласил се е?

Спенглър кимна.

— Ето какъв е нашичкият — и се обърна към Рубънс. — Какво мислиш за този мръсник?

Рубънс пристъпи крачка. Имаше нещо особено в погледа му. Когато заговори, гласът му беше мек като памук.

— Мен ме интересува повече защо ти, Дори, не направи нещо? Хм? Ти си бил там. Ти от нашия екип ли си или не? Защо ти не настоя пред Бейлман?

Спенглър тъкмо поднасяше чашата към устните си, но я свали.

— Знаеш ли, Дори, когато те препоръчах на Даяна, мислех, че е за нейно добро. Сега обаче съм разколебан.

— Просто мислех, че ти искаш сам да се споразумееш с него — рече Спенглър.

— Едно от основанията ти да бъдеш нает — намеси се Даяна — е да не допускаш да стават подобни неща. Смяташ ли, че ще се съглася името на Джордж да бъде поставено над моето?

— Това съвсем не е нашата цел, Дори — каза Рубънс. — Да, ти дълго време не беше тук, но и един слабоумен ще разбере за какво става дума.

— Не ми е приятно да ме наричат слабоумен — процеди през зъби Спенглър.

— И аз не си падам особено по хора, които не могат да се справят в критични ситуации. Сега аз ще трябва да оправям тая бъркотия.

Спенглър мълчеше. Доста време двамата само се гледаха в очите.

— Има и друг начин — обади се Даяна, местейки поглед от единия към другия. — И това, мисля, е моя грижа, а не на продуцента. Джордж няма да се откаже от филма. За него той е от голямо значение. Бейлман просто е бил блъфиран. Хайде, Рубънс, да вървим при Бъз.

Кабинетът на Бъз Бейлман се намираше на същия етаж в сградата, където беше й кабинетът на президента на „Туентиът Сенчъри Фокс Филмс“. И както подобаваше на длъжността му — вицепрезидент — кабинетът беше ъглов, с размерите на апартамент в хотел с пет звезди.

Огромното бюро от палисандрово дърво и неръждаема стомана бе разположено в дъното на просторната стая и когато човек влезеше, беше принуден дълго да крачи по ширналия се килим в гълъбов цвят, сякаш отиваше на поклонение на Светото място. Което за много хора беше точно така.

В съответствие с тази страхотна илюзия Бъз Бейлман обикновено приемаше посетителите като да бяха молители за Небесния трон. Първо трябваше да се чака в общата приемна, после, когато човек стигнеше третия етаж, сядаше в приемната пред кабинета и чакаше най-малко още половин час — господин Бейлман винаги позакъснява малко — според думите на полуизвиняващата се негова лична секретарка. Ако си наистина от предпочитаните посетители, Сандра Обърст, прозорлива жена в средата на трийсетте си години, с пленителна усмивка ще ти поднесе чаша кафе, без да ти каже абсолютно нищо. Тя беше помощничка на Бейлман и като такава бранеше ревностно шефа си. В края на краищата всеки вицепрезидент има нужда от някого, който да отсява житото от плявата. Онези от долната приемна очевидно не се справяха с това.

Даяна влезе в приемната пред кабинета на Бейлман с твърдото намерение да се справи с дракона, който пазеше огромната пещера. Секретарката не можа да скрие изненадата си, когато Даяна попита за госпожица Обърст, но въпреки това извести високата жена с похвална готовност.

Сандра Обърст излезе от стаята си с две чаши от китайски порцелан — никаква пластмаса в царството на Бейлман! — пълни с черно кафе. Вероятно е била уведомена за пристигането им, докато са се качвали към третия етаж.

— Госпожице Уитни, господин Рубънс, много ми е приятно да ви видя — рече тя със същия, глас, с който се обръщаше към всекиго. За нея малките имена не съществуваха и Даяна се запита как ли се обръща към любовниците си.

Двамата поеха чашките с кафе от ръцете на Сандра Обърст. Жената застана с леко разкрачени крака пред коридора, който водеше към кабинета на Бейлман, сякаш се опасяваше, че Даяна и Рубънс ще вземат да хукнат към вратата.

— Това е голяма изненада — рече тя, като наклони глава на една страна. — Нали знаете как е със срещите си господин Бейлман, господин Рубънс? Днес му е особено тежък ден — тя сви рамене без нотка на извинение и побутна нагоре огромните си очила с цветни стъкла. — А и цялата му седмица беше такава. Мога ли аз да ви помогна с нещо?

По лицето на Даяна бе изписана досада, а Рубънс се бе загледал някъде встрани.

— Е, искахме да говорим лично с Бъз, но знам все пак колко сте близки. Да говорим с вас е почти равносилно на това, да сме говорили с него, нали, Рубънс?

— О, да — той беше открил омайна сянка от шарки върху килима.

Сандра Обърст за миг изглеждаше смутена.

— Искате да кажете, че не желаете да… Е, добре, сигурна съм, че мога да ви бъда полезна с каквото пожелаете.

Тя докосна с изящно поддържаните си пръсти кока, събран на тила й, който изглеждаше твърд като бейзболна топка. Беше облечена с тъмносин костюм с мъжка кройка. Строгата линия на полата подчертаваше още повече женствеността й. Бялата й сатенена блуза бе допълнително закопчана на врата със сребърна игла, сякаш да е сигурна, че нито едно от копчетата няма да се разкопчее.

— Ние разполагаме с много малко време — каза Даяна. — Имаме среща с Тод Бърк в „Колумбия“ в… — тя погледна часовника си — точно след двайсет минути.

Другата жена като че ли премигна при споменаването на това име, но не каза нищо.

— Той по някакъв начин се е преборил за сценария с Брандо и ни покани на разговор. В първия момент предложих на Рубънс да му откажем… нали все пак имахме морално задължение към Бъз — Даяна млъкна, наблюдавайки изражението на Сандра при употребата на минало време. Другата само кръстоса ръце на гърдите си. — Но, естествено — продължи Даяна, — след като Дори ни уведоми, че Бейлман е разместил имената в афиша, отношението ми започна да се променя. Е — махна тя с ръка, — това съвсем не е толкова важно — и добави със саркастичен тон: — Така че бъдете добра да предадете това на Бъз. Междувременно ние ще бъдем при Бърк. Той е отделил целия си следобед за нас.

Даяна млъкна и загледа Сандра Обърст право в очите. Лицето на другата побеля под загара и грима й.

— Какво значи това, някаква шега ли? — с надежда попита тя.

— Никаква шега — отвърна Даяна. — До гуша ми дойде да не получавам заслуженото в това студио.

Сандра вдигна ръка с дланта нагоре.

— Не разбирам какво мога аз да направя.

— О, нищо — каза Даяна и погледна часовника си. — Вие нали само предавате съобщения, какво повече?

— Господин Рубънс, ние винаги сме имали добри професионални отношения.

Той сви рамене и я погледна безизразно, сякаш искаше да каже: „Нали ги знаеш тия волеви филмови актриси!“

Очилата на Сандра Обърст започнаха да се смъкват по носа й и независимо от климатичната инсталация тя се бе изпотила. Погледът й започна да се мести през стъклата ту към единия, ту към другия.

— Аз само… просто не знам какво да кажа — тя леко потрепери, за пръв път откакто бяха влезли.

— Разбира се, че не можете да знаете — Даяна обърна глава. — Нали ти казах, Рубънс, нямаше никакъв смисъл да идваме.

— Да, Сандра има право. „Туентиът“ и аз винаги сме работили добре — той й се усмихна. — Нали така?

— Да, господин Рубънс — отвърна Сандра така, сякаш току-що бе зърнала светъл лъч след разрушителна буря.

— Но, както сам се убеди, това вече е минало — вметна Даяна. — Трябваше да отидем направо при Бърк и нямаше да става нужда, да се държим учтиво с тези хора. Те нямат никакви обноски.

— С голяма неохота — рече Рубънс и хвърли унил поглед към Сандра — трябва да се съглася с теб. Предай нашите поздрави на Бъз.

Двамата се надигнаха да си вървят.

— Един момент!

Те се обърнаха и видяха, че жената е измъкнала телефона от секретарката и притиска слушалка до ухото си, без да помръдва. После я отдръпна и тя увисна във въздуха като ненужен придатък.

— Господин Бейлман иска да размени по една дума с вас.

— О, недей — възрази Рубънс. — Не искаме да притесняваме Бъз. Той вероятно е в разгара на важна среща…

— Моля ви — настоя Сандра Обърст, — той наистина иска да размени по една дума с вас.

— По една дума? — очите на Рубънс се разшириха, докато изговаряше фразата. — Е, при тези обстоятелства…

Даяна поклати глава.

— Съжалявам, госпожице Обърст, бавите ни за срещата. Моля, предайте на Бъз, че ще му се обадим по-късно.

Жената отстъпи крачка встрани от секретарското бюро.

— Боже мой, но вие не бива да си тръгвате сега! Той ще ме убие.

— Да беше помислила по-рано за това — рече Рубънс. — Вече е много късно.

Сандра се усмихна широко, отчаяно, протегна ръце към двамата.

— Знаете ли — каза тя, — цялото недоразумение е по моя вина… наистина. Имахме такава отвратителна седмица, че днес още не съм дошла на себе си. Трябваше веднага да ви въведа при господин Бейлман. Но не мога да си обясня защо не го направих.

Даяна веднага се досети, че Бъз и бе наредил да каже това.

— Днес ми е лош ден — додаде Сандра и стисна ръката на Даяна като жена на жена. — Всеки ги има, нали знаете, госпожице Уитни?

— За бога, Даяна — обади се Рубънс, — нека пощадим жената.

Бъз Бейлман беше намръщен индивид, попрехвърлил четиридесетте. Късо подстриганата му коса беше стоманеносива, а дебелата му кожа имаше цвят на махагон. Беше добър играч на голф и още по-добър кинаджия, стига да не е хванат в кризисна ситуация. Беше превъзходен по отношение на идеи и цифри, но колегите му бяха склонни да го отбягват. Нямаше много опит в самостоятелната работа.

Едрата му фигура ги чакаше зад бюрото. Дългият панорамен прозорец зад гърба му гледаше на запад — това беше преднамерено от негова страна — при следобедните срещи (сутрин приемаше само служители на „Туентиът“) слънцето биеше право в очите на хората.

— Даяна, Рубънс — сърдечно ги поздрави той, — какво ви забави толкова? В момента, в който разбрах, че сте навън, казах на Сандра веднага да ви покани.

Бейлман присви очи, докато ги изчакваше да се приближат и по лицето му се изписа болезнен вид, сякаш се мъчеше да преодолее някакъв трудноразрешим проблем.

— Казвам ви, не знам какво да правя с нея — и поклати глава. — Би трябвало да бъде по-разумна.

Той излезе иззад бюрото си и се обърна към Рубънс.

— Ти как я намираш?

— Според мен си е на място — отвърна Рубънс и погледна Даяна.

Ала Бейлман продължаваше да изглежда разтревожен.

— Не знам. Тя вече не е това, което беше. Кажи ми, Рубънс…

Но Рубънс се бе отдалечил и гледаше през прозореца уличните палми и лъскавите мерцедеси, които се движеха плътно един след друг. Той вдигна ръка:

— Питай Даяна, Бъз. Искай нейното мнение. Тя познава жените по-добре от мен.

— Даяна, ти какво ще кажеш? — попита Бейлман, докато прекосяваше стаята на път към барчето. — Някой да иска нещо за пиене?

— Според мен — отвърна Даяна, — ще е най-добре да кажеш на Джордж, че връщаш името му под моето — ръката на Бейлман с гарафата с уиски увисна във въздуха. — И отсега нататък остави госпожица Обърст да се занимава с Дик Ренолдс, за да нямаме повече недоразумения.

Бейлман остави гарафата и се обърна.

— Слушай, Даяна, нека да не бъдем толкова неразумни, искаш ли? Знам как хора като вас кипват бързо, но има граници, които не можем да прекрачим — той тръгна към нея. — Искам да кажа… — разпери ръце — парите са пари, бизнесът си е бизнес. Нали така, Рубънс? — и понеже Рубънс не продума, дори не обърна глава, Бейлман се направи, че нищо не е забелязал и продължи: — Хубаво е човек да пази своето его. Актьорите не могат да оцелеят без него — той посочи с палец гърдите си. — Господи, аз ли не знам! Да не мислиш, че съм толкова нечувствителен? Правя всичко това заради филма. Ние сме като едно семейство. Идва някой с основателно оплакване…

— Съвсем не е основателно — рече Даяна.

— Длъжен съм да направя това, което смятам, че ще е най-добре за всички. Аз съм на топа на устата, Даяна, но, по дяволите, не се оплаквам. Нали затова ми плащат. Просто ти обяснявам моето положение. За всекиго трябва да мисля, не само за един. Винаги възниква някакъв проблем с хора като вас. Но ние сме подготвени да изглаждаме подобни случаи. Ти ще заминеш за Ню Йорк и всичко ще бъде наред. Повярвай ми — той пак разпери ръце и в гласа му се появи примиренческа нотка. — Знам как е към края на снимките и ти съчувствам. Изнервена си и това е напълно разбираемо. Но аз съм изпитвал същото стотици пъти, че и повече. Така че съзнавам какво говоря.

— Какво стана с първоначалното подреждане на имената? Според договора мястото на името ми е гарантирано.

Бейлман се усмихна малко по-широко, сякаш бе почувствал, че бетонът, който бе излял, е започнал да се втвърдява.

— Няма да е лошо да се върнеш и да прочетеш ситните букви. Размерът на шрифта е гарантиран, но подреждането е по преценка на студиото. Ние преосмислихме проекта, цялостно, и аз съм напълно убеден, че решението е правилно. Има смисъл да…

— Не ми ги разправяй тия — отсече Даяна. — Ренолдс е дошъл тук, настъпил те е по мазола и ти си извикал: „Ох!“ Това е станало!

Бейлман зина и лицето му почервеня. Взе да човърка хваналата коричка драскотина високо на челото си, докато я разкървави.

— За какво говори тя, Рубънс?

Онзи спря да съзерцава улицата и се обърна.

— Не говоря от нейно име, Бъз. Щом казва нещо, значи е така.

Бейлман отново извърна глава към Даяна.

— Мислиш, че съм бил притиснат или нещо от този род? Това ли намекваш?

— Това, което намеквам, е — отвърна Даяна, — че имах предвид да ти кажа за противния цвят на вътрешните стени на караваната ми. Отвратителен е. Искам да се боядисат в прасковен цвят… съвсем бледопрасковен. И когато бъде готово, ще се върна за снимки.

Бейлман се хвана отстрани за бюрото си.

— Ама ти какво? — изглеждаше напълно объркан. — Какво искаш да кажеш с това „ще се върна“?

— Съжалявам, но не мога да се концентрирам напълно в такава отблъскваща атмосфера.

— Хм, какво боядисване? — гледаше я подозрително, после безропотно сви рамене, сякаш правеше огромна отстъпка. — Добре. Няма проблем. Ще сменим цвета — и се усмихна. — Какво е за нас един пласт боя? Така де, нали сме приятели?

Той погледна към Рубънс, който го наблюдаваше.

— Правилно, Бъз — кимна Рубънс. — Вече имаш данните.

Бейлман, изглежда, бе възвърнал увереността си. Той застана зад бюрото и посегна към телефона.

— Първото нещо, което трябва да направя, е…

— И осветлението е ужасно — обади се Даяна.

Бейлман застина на място, както бе вдигнал слушалката.

— Осветление ли? — изграчи той. — Какво осветление? Къде осветление?

— В караваната ми — спокойно уточни Даяна и пристъпи крачка към него. — Мисля, че едно подвижно осветление ще бъде много подходящо.

Бейлман върна слушалката на мястото й и впери поглед в Даяна.

— Мога ли да попитам, за какво ти е необходимо подвижно осветление в караваната? — едва сдържаше истеричната нотка в гласа си.

— За гримьорите, естествено. Отсега нататък искам да бъда гримирана в караваната си.

— Чакай, чакай. Ти знаеш ли каква буря ще се разрази сред останалите…

— И сред другите… ония глупаци от студиото, които си пратил да дебнат зад кулисите.

— Ти си луда! — Бейлман стоеше зад бюрото си, като че ли то беше последното свидетелство за неговата власт, в което можеше да се вкопчи. Отново раздразни раничката си на челото. — Това е безумие, Рубънс! — извика той. — Трябва веднага да спреш тази лудост!

— Това няма нищо общо с Рубънс! — разпалено рече Даяна. — То касае само мен и теб.

Бейлман продължаваше да не й вярва.

— Рубънс — попита той, — какво става тук?

— Тя е звездата — сви рамене Рубънс. — Нямам нищо общо със случая.

— Но тя е твое протеже! — изкрещя Бейлман.

— О, не — отвърна Рубънс. — Тя е твоя звезда, да те вземат дяволите, и е крайно време да поемеш отговорност за това. Тя е на път да ти докара сто милиона долара, ако не и повече.

— Празни надежди.

Рубънс се отдръпна от прозореца.

— Щом дори това не можеш да прозреш, мога само да те съжалявам. Отсега нататък за една година ти ще поемеш целия кредит за филма — той се упъти към вратата, подминавайки Даяна и Бейлман. — Хайде, Даяна. Ти се оказа, права от самото начало. Нямаме повече работа тук.

— Рубънс, почакай! Къде тръгна?

Но вратата се бе затворила зад гърба на Рубънс.

— По дяволите! — Бейлман сви ръце в безсилни юмруци и изгледа Даяна с кръвнишки поглед. — Ти за коя се мислиш, та идваш тук и…

— Аз знам коя съм, Бъз — с леден глас отвърна Даяна. — Ти нямаш представа за твоето положение в случая. Какво ще правиш, ако прекратя снимките?

— Ти си една глупава пикла — едната челюст на Бейлман потреперваше. — Аз не преговарям с пикли.

— Виж какво ще ти кажа, Бъз — леко се наклони към него Даяна. — Не те харесвам като професионалист, още по-малко като човек. Аз съм жена и се постарай да осъзнаеш с твоя динозавърски мозък, че сега тук сме само ние двамата — виолетовите й очи го пронизваха. — Само ти и аз и ако не уредим въпроса веднага, повече няма да ти се налага да преговаряш с мен.

За миг й се стори, че мъжът ще експлодира. Но изглежда успя да се овладее.

— Добре, добре — рече той. — Ще имаш осветлението и отделна гримьорна — той прокара пръсти през косата си и седна на стола със звучна въздишка. — Божичко! — явно смяташе въпроса за уреден.

— Чудесно — мило каза Даяна. — А сега защо не се свържеш с Ренолдс, за да му съобщиш, че си променил решението си — тя отиде до барчето и го отвори. — В противен случай сценарият с Брандо отива в „Колумбия“ — наля в две чаши уиски с лед и се обърна към Бейлман. Той я гледаше като вцепенен. — Убедена съм, че председателят на управителния съвет ще остане смаян, като види как оставяш сценария да се изплъзне от ръцете ти — Даяна остави едната чаша на бюрото. По лицето му бе изписан плашещ екстаз.

— Боже Господи! — възкликна той и се обърна с гръб към Даяна.

Стоя така доста време и когато накрая отново се завъртя обратно, по устните му трепкаше усмивка. Взе широката изпотена чаша. Ледът потракваше, докато треперещата му ръка поднасяше питието към устните му.

— Разбира се — гласът му отново бе станал спокоен. — Ренолдс няма никакво становище — вдигна слушалката на телефона. — Абсолютно никакво — и размаха показалец. — Аз предупредих ония от рекламния отдел да не рискуваме с името на Алтавос в този филм.

След това заговори в слушалката:

— Доти, свържи ме веднага с Дик Ренолдс. Ако не е в кабинета си, потърси го вкъщи. Не, не, сега не искам да говоря с нея. И не ме свързвай с никого.

Той постави слушалката на мястото й и се загледа в прозрачните бутони на телефонния апарат. Докато отпиваше нова глътка от скоча си, единият от бутоните светна, започна да мига и когато чу сигнала на интеркома, Бейлман вдигна глава и погледна Даяна право в очите.

— Но значи Ренолдс е знаел през цялото това време, нали?

Нощ. След залез-слънце всички лампи във вилата бяха загасени. Ако нещо просветваше, то беше от джобните фенерчета на терористите.

Хедър спеше на голия под. До нея се бе сгушила Рейчъл, облегнала глава върху извивката на ръката й. От отсрещната стена се отдели сянка и безшумно премина покрай налягалите тела. Когато стигна до мястото, където лежеше Хедър, сянката се изправи над нея с по един крак от двете й страни. После извади фенерче, наведе се и издърпа Хедър до седнало положение. В същото време фенерчето светна и бе насочено право в мижащите й очи.

Хедър извика и присви очи. Вдигна ръка, за да предпази лицето си от светлината, но силен удар я перна и главата й увисна надолу.

— Съмна ли вече? — попита тя с пресипнал глас. — Имам чувството, че съм спяла само няколко минути.

— Трийсет бяха — разнесе се гласът на Рита.

— Какво искаш? — Хедър беше извърнала глава от лъча светлина.

— Имаш право да спиш на интервали само от по трийсет минути.

— Защо?

— Лягай пак да спиш — заповяда й Рита. — Не си губи времето.

Хедър отново легна, но тъй като нощта минаваше бавно и на всеки половин час Рита я разбуждаше, тя ставаше все по-напрегната и по-напрегната. Тъкмо се унасяше в сън и ръката на Рита я раздрусваше, ярката светлина на фенерчето блесваше в очите й. После заспиваше все по-трудно.

— Защо правят така? — прошепна в ухото й Рейчъл в един от тъмните им интервали.

— И аз не знам.

— Щом затворя очи, очаквам всеки момент онази да дойде и да ме разбута — Рейчъл се сгуши по-близо до Хедър. — По-добре изобщо да не заспиваме.

— Да — извърна глава Хедър и погледна момичето, — права си. От това очакване сън не те лови.

— Хедър?

— Кажи.

— Страх ме е.

Хедър прегърна с две ръце момичето.

— Знам, Рейчъл. Но нищо. Здравословно е да изпитваш малко страх.

— Само че съвсем не е толкова малко.

— Рейчъл, чуй ме какво ще ти кажа. Преди да умре, Джеймс ме посъветва да се преборя с тези хора. Засега те държат положението в свои ръце, тъй рече той. Това е тяхната сила. Но веднъж почне ли да отслабва силата им, те ще станат уязвими.

— Нищо не разбирам — гласът на Рейчъл едва се чуваше.

— Това означава, че ние не бива да допуснем да ни надвият. Както виждаш, те се опитват дори и в този момент. Ти ми помогна да го осъзная. Какво правят те — не разрешават на никого да се уедини, не ни оставят да спим. Всичко това влиза в плана им да ни сломят. Но ние не бива да го допускаме.

За известно време двете се умълчаха. Рейчъл надигна глава.

— Ти много обичаше Джеймс, нали?

Хедър затвори очи, и сълзите й въпреки това се процедиха през клепките.

— Да, Рейчъл, много.

— Фреди Бок ми беше като чичо. Даже по-близък от чичо. В Тел Авив имам чичо, когото мразя.

Очите и потърсиха лицето на Хедър. Малката и ръка напипа ръката на Хедър и я повдигна към бузата си. Тя беше мокра от сълзи.

— Какво ще правим?

— Хайде да поспим малко.

Ярка светлина блесна в очите на двете.

— Какво си шушукате? — този път гласът беше на Ел-Калаам.

— Женски приказки — отвърна Хедър.

Силна плесница изплющя върху лицето й.

— Празноглава кучко! — това беше Феси; той я бе ударил. Хедър успя да го мерне зад ослепителния кръг от светлина — беше застанал пред Ел-Калаам.

— За какво си говорехте? — отново попита Ел-Калаам.

— Просто успокоявах момичето. То се страхува.

— И с пълно право се страхува — рече Ел-Калаам. — Положението ви е опасно. Още не сме чули нито дума тази нощ. Крайният срок е утре заран в осем.

— Ел-Калаам — заговори Хедър, — не вярвам да й сториш нещо лошо. Та тя е още дете. Сигурно дори и да…

— Ние сме във война. Не го забравяй. По време на война няма разлика между деца и възрастни. Не може да има разлика и между вас двете — заговори по-разпалено. — Нашата война е свещена, каузата ни — справедлива. Аллах ни казва, че невинни няма.

— Проклет да е Аллах! — кипна Хедър. — Това дете не ти е направило нищо!

— Богохулница! — изкрещя Феси и отново замахна, но Ел-Калаам го спря.

— Нито тя, нито ти ме интересувате като хора — каза Ел-Калаам. — Вие сте атеисти. Но каквото мога да получа от вас, с удоволствие ще го взема. Това е вашата роля тук.

— Никога няма да получиш това, което искаш — обади се Рейчъл. Хедър усети, че ръката на момичето, допряна до нейната, трепери.

— Баща ти няма да те остави да умреш. Той ще ни даде всичко, което искаме. Което ни принадлежи.

— Той няма да продаде родината си — извика Рейчъл. — Няма!

Ел-Калаам приближи лице до нейното. От светлината на фенерчето чертите му изглеждаха зловещи. Дупките на сипаничавите върхове на скулите му като че ли станаха още по-дълбоки. Златото проблясваше в устата му при изговарянето на всяка дума.

— Ти по-добре се моли за обратното. Защото иначе… — дулото на автоматичния му пистолет изскочи от тъмнината и застина в конусовидния лъч светлина.

Ел-Калаам само сви рамене, когато Рейчъл трепна и се притисна по-плътно до Хедър.

— За мен няма никакво значение. Краят ще бъде същият. Ако умреш, световният протест ще свали правителството на баща ти, задето е пожертвал дъщеря си — той се озъби като вълк. — Така че всичко се свежда до теб, Рейчъл. Ще видиш ли утрешния ден или не?

Рейчъл извърна глава настрани.

— Какъв смел войник си ти — подигравателно каза Хедър, — няма що! Войник! Да тероризира деца!

— Слушай, не ми дреме какво мислиш за мен, разбра ли? Ти съществуваш единствено, за да ни послужиш да изпълним целите си по какъвто и да е начин.

Хедър срещна погледа му.

— Никога няма да направя нещо за вас.

— О, да, същото разправяше и твоят приятел Бок. Помниш ли? Нали не си забравила как се справихме с него?

— Не съм.

— Знаеш какво стана и със Сюзън.

— Това не ме плаши.

— Твърде е възможно — оглеждаше внимателно лицето й. — И все пак знам, че има нещо, което те плаши.

— Какво е то?

Той мило й се усмихна.

— Същото, което открихме и у Бок, и у Сюзън — и поклати глава. — Не, няма да разреша на Феси да те докосне. Ти си му слабост и съм убеден, че накрая ти ще вземеш надмощие над него. Но бих искал да те уверя, че няма да ти предоставя възможност да избягаш.

Той протегна ръка, хвана Рейчъл за гърлото и я издърпа от прегръдката на Хедър. Рейчъл се опита да извика, ала от полуотворените й уста излезе само сподавен хъркащ звук. Хедър се нахвърли върху брадатия; Фес и се опита да й попречи, но тя продължи да се бори.

— Да, наистина — многозначително рече Ел-Калаам и с такава сила разтърси Рейчъл напред-назад, че зъбите на момичето изтракаха. — Знам вече кое е слабото ти място.

Още щом разбра, че се е завърнала от Сан Франциско, Боунстийл започна настоятелно да я търси. Даяна знаеше защо, както знаеше, че и тя самата има да му казва много неща. Но той толкова я бе вбесил, че в нея се бе напластил дебел пласт злоба и тя не откликваше на обажданията му. Мина известно време, преди да си даде сметка, че всъщност искаше да го принуди да й дойде на крака вкъщи.

Той обаче не го направи. Но една сутрин, както караше по булевард Сънсет, бе спряна от полицейска кола. Тя отби край пътя и видя в огледалото за обратно виждане, че полицейската кола спря зад нея. Не беше карала с превишена скорост, нито бе минала на червено. Нямаше никаква причина да я спират.

Никой не слизаше от полицейската кола. Зад блесналото от слънце предно стъкло тя успя да види два чифта слънчеви очила. Колата отново потегли и се изравни с нейната.

— Госпожице Уитни? — попита единият от двамата млади униформени мъже, макар добре да знаеше, че това е тя.

— Да?

— Извинявайте, бихте ли ни придружили до полицейското управление?

— Съжалявам, но в момента не ми е възможно.

— Мадам — посърна униформения младеж, — отправям ви по-скоро лична молба. Шефът ще ме направи на пух и прах, ако не ви заведа там.

— За какво става дума?

— За някои формалности.

— Какви по-точно?

— Съжалявам, но трябва да питате лейтенант Боунстийл, госпожице Уитни — той имаше отчаян вид. — Наистина съжалявам.

— Недейте — отвърна Даяна. — Вие сте много любезен. На лейтенанта ли е идеята да ме спирате така?

— Не, мадам — разтегли той устни в ослепителна лосанджелиска усмивка. — Моя.

Тя се засмя.

— Добре — включи на първа скорост мерцедеса си. — Вие какъв сте, сержант?

— Патрулиращ полицай, мадам.

Даяна махна с ръка.

— Да тръгваме, патрул.

— Госпожице Уитни?

— Да?

Той й подаде кочана с квитанциите за глоба.

— Ще ви притесня ли, ако ви поискам автограф?

Полицейското управление на Боунстийл се намираше в самия център на Лос Анджелис. Представляваше грозна сграда в грозен квартал. Приличаше на бункер, очакващ всеки момент около него да започне война.

Кабинетът на Боунстийл беше на шестия етаж. Смесица от стипчиви миризми на застояла пот и пресен прах изпълваше огромния асансьор. Патрулният полицай лично придружи Даяна до вратата от матово стъкло на кабинета на Боунстийл.

— Ето я, лейтенант.

Боунстийл вдигна поглед от книжата пред себе си. Седеше зад бюро, отрупано с папки и листове цветен пелюр.

— Добре, Андрюс.

— Лейтенант — вирна палеца на юмрука си младият полицай, — тя е много приятна дама.

— Без излишни коментари, Андрюс. Изчезвай.

След като младежът излезе, двамата се загледаха очи в очи. От вградените плотове на ламперията струеше ярка флуоресцентна светлина. В единия ъгъл, където беше поставен метален отдушник, ламперията беше почерняла като от огън.

Пред бюрото на Боунстийл имаше стол от сив метал и зелена пластмаса и той й посочи да седне там.

— Искаш ли кафе?

— Искам да се махам от тук — отсече Даяна.

— Веднага, след като си поговорим малко. Имаме сделка, забрави ли?

— Нашата сделка не включваше да се държиш като мръсник.

Той като че ли се позамисли над думите й, после стана, заобиколи бюрото и отиде да затвори вратата зад гърба й. Не се върна на мястото си, а приседна на ъгъла на бюрото до купчина папки.

— Виждаш ли всичко това? — разпери той ръце. — Това са моите месечни доклади. Ненавиждам да правя месечни доклади. Вече съм изостанал с два месеца, вървя към третия. Капитанът само ми трие сол на главата — той събра длани и сплете пръсти. — Всички си имаме проблеми.

— Ако това е шега — с леден глас каза Даяна, — никак не е смешна.

— Не си правя никакви шеги.

— Чудно ми е — приближи се Даяна към него, — дали под този костюм на Калвин Клайн има сърце?

Тъмносивите му очи трепнаха за миг.

— Обичам да се обличам добре.

— А какво ще стане, когато се разведеш с жена си? — безцеремонно попита Даяна. — Ще ти дава ли достатъчно издръжка, за да поддържаш гардероба си?

Той изопна тяло и стисна зъби.

— Това не е забавно.

— Аз не се шегувам.

Тя се изправи предизвикателно пред него с желанието да й зашлеви плесница. Тъкмо от това имаше нужда. Тогава щеше да си тръгне от тук и повече никога нямаше да го види. Но веднага си помисли за Маги. Можеше ли да разчита на Мейър да й помогне? Повече не ме интересува, изкрещя тя в себе си. Но знаеше, че не е вярно.

Боунстийл се усмихна.

— А, съзнавам как се държах с теб по телефона. Съжалявам.

— Сериозно?

— Съвсем сериозно. Това ми е работата. Трябваше да проверя дали наистина не си знаела.

— И не можа да ми го кажеш преди това?

— Не забравяй, че си актриса. Ти и Крис сте като две капки вода. Ами ако премълчаваш за наркотиците, защото и ти самата ги взимаш?

Тя протегна ръце към него.

— Защо не ме провериш дали имам следи?

Боунстийл я погледна безмълвно и без да помръдва.

— Знам къде си се движила на времето — каза го толкова тихо, че тя трябваше да се напрегне, за да го чуе.

— Научил си значи.

— Да. Доста зор видях, докато се ровех за факти.

— Но не знаеш цялата история.

— Това няма значение — сви рамене той. — На такива места ония могат да направят с теб чудеса. Има хора, които започват с огромно желание, нали разбираш за какво говоря.

— За морфин или хероин.

— Нещо такова, да.

— Чиста съм, копой такъв.

Боунстийл се засмя.

— Господи, съжалявам, че така те изтормозих — рече той й отново отиде зад бюрото си. Затвори всички разхвърляни папки и додаде, без да я поглежда: — Андрюс е прав в преценката си.

— Благодаря.

— Знаеш ли, това място е отвратително за разпити. Имаш ли снимки днес?

— Да, следобед. Сутринта е определена за някакъв монтаж.

— По дяволите, и това го знаех — той я хвана за ръка и я поведе към вратата. — Да вървим у дома за малко.

— Патологичен?

— Да.

— Сигурна ли си, че употреби тази дума?

— Разбира се, че съм сигурна.

— Какво може да разбира под „патологичен“ един тъп телохранител?

Но Боунстийл явно говореше на себе си и Даяна не беше сигурна, че я чу, когато каза:

— Съвсем не мисля, че е тъп.

Той стана от креслото и отиде да седне пред пианото. Задържа за миг погледа си в разтворената партитура за концерт от Вивалди и започна да свири. Нямаше техниката, нито таланта на дъщеря си, но натискаше клавишите уверено и без да бърка.

Даяна му беше разказала за приема след концерта, за смъртта на Найл — беше се почудил дали няма връзка с убийството на Маги — за разпитите в полицията, за своите показания, за въпросите, които й бе задал следователят на следващия ден. Той я слушаше с невероятно изострено внимание, очите му бяха изпълнени с блясък, сякаш се наслаждаваше на всяка нейна дума.

Беше му цитирала и думите на Таис по време на приема: „Тя беше аутсайдер, каквото си и ти. Тя наруши правилата и бе унищожена.“ Боунстийл, обаче, не беше дал вид, че им придава особено значение, а я бе помолил да повтори отново онова, което Силка й беше казал за Найджъл.

— Бил много необуздан — бе повторила Даяна. — Не те всички били такива — и Крис, и Найджъл, и особено Джон.

— Необуздан, значи. Добре, ами ако един от тях наистина е патологичен случай. Вече знаем как са повлияли на Джон наркотиците, като са засилили неврозата му и са го превърнали в психопат.

Боунстийл свърши да свири. Пръстите му още бяха върху клавишите, докато отзвучаваше последният акорд на концерта. Беше се загледал в снимката на дъщеря си.

— Това ли е нейната любима пиеса?

— Какво? О, не — усмихна се той едва забележимо. — На мен ми е любима. Моцарт е богът за Сара.

— Боби — облегна лакти на пианото Даяна, — ще ми кажеш ли защо някак омаловажи думите на Тай относно убийството на Маги?

— Ти да не искаш да повярвам, че Тай и е направила магия? — изсмя се той.

— Съвсем нямах предвид това.

— Не вярвам в магии. Тях ги оставям на почитателите на Стивън Кинг.

— Ами ако Тай е убила Маги?

Боунстийл и хвърли поглед.

— Не е по нейните възможности.

— Достатъчно е злобна.

— Говоря за тялото й — рече той. — Физически не е толкова силна, за да извърши това, което е било сторено на Маги. За подобно нещо се изисква мъжка сила — ръцете му минаха по клавишите сякаш да избършат въображаем прах, наслоен върху тях. — Освен това не се хващам на нито една дума от това, което ти е наговорила.

— Защо?

— Защото — бавно отвърна той — Тай е влюбена в теб.

Даяна се разсмя.

— О, я стига. Тя ме мрази и в червата си — ала за миг нещо присви стомаха й.

— Помисли само — продължи Боунстийл, като наблюдаваше лицето й — Според теб, от какво най-много се ужасява такава жена?

На Даяна вече й стана ясно.

— Да даде воля на чувствата си.

— Забелязал съм го в очите й, Даяна, Щом спомена името ти и нещо в нея се смразява.

— Това е омразата й. Тя ме ревнува заради приятелството ми с Крис.

Боунстийл поклати глава.

— Омразата разтопява жени от този род. Те живеят от нея. Мислиш ли, че тя е обичала някого в живота си? Според мен — не. Поне не мъж. Нейните мъже винаги са били слабохарактерни. Силната е бяла тя. Но тя не може да се справя сама, иначе не би сменяла мъж след мъж. Докато една жена е нещо съвсем различно за нея. И аз си го обяснявам с това, че в жените тя вижда отразена собствената си тайнственост.

В съзнанието на Даяна изплува далечен спомен: тя и баща й в един спокоен, горещ, летен ден насред Лонг Понд в Кейп. Двамата са в гребна лодка; плоското й мокро дъно е напоено с миризмата на сол и ферментиращи рибни вътрешности, въдичарски прътове блестят във въздуха като тънки нишки на огромна паяжина — фина антена, ловяща сигнали.

— Погледни във водата, миличка — казва баща й с много тих глас. — Ей там, през яркото слънчево петно… наблюдавай влакното на кукичката.

Те седят неподвижни като статуи, облени в пот. Душният следобед ги обгръща със затаен дъх. Досами зелената повърхност на езерото облак комари се пръсва, за да направи път на воден паяк, който пъргаво се плъзга край тях.

— Чакай сега — шепне баща й с глас, сподавен от вълнение. — Чакай и гледай онова влакно.

От безоблачното небе слънцето жари голите й рамене, зачервени до болка. Бодна патица проплаква жално и излита от плитчината на отсрещния бряг.

— Ето — с пресипнал глас едва чуто казва баща й, — ето!

И тогава тя вижда над тъмното влакно, което се е изправило почти вертикално от дърпането и започва да се върти така, че слънчевите лъчи проблясват в него като острие на сабя и то пламва като факла в кратката секунда, преди рибата да захапе.

Неизразимата тайнственост на бащиното й абсолютно господство над този момент сега се върна в съзнанието й с такава сила, че главата и се замая. И като че ли изведнъж осъзна, че през целия си живот тя бе търсила възкръсването на този момент, в който светът принадлежеше на баща й и той владееше не само нея, но и всяко живо същество. Призракът на това видение затанцува в периферията на съзнанието й. Имаше начин да спаси Крис от Тай — един-единствен начин — ала Даяна се запита дали е готова на такава жертва. И все пак идеята да използва гъвкаво засилващата се своя власт я заслепи, настърви я да действа.

— Според мен, твоето пътуване с групата може да е дало резултат — прекъсна мислите й Боунстийл. — За момента съм заринат от празни приказки. Всички имат алиби, засега поне. Като изключим Крис, който за известно време те е оставил сама в „Дансърс“, останалите членове на групата и на антуража й са посочили местонахождението си. Но онази уличница, която е била връзката на Маги с наркотиците, може и да ни доведе донякъде. Сигурна ли си — погледна я Боунстийл, — че Крис не я познава?

— Поне така ми каза.

— Вярваш ли му?

— А защо ще ме лъже?

— Защо! Защо лъжат хората? Той положително крие нещо. Ако въпросната жена го снабдява с наркотици, той няма да я издаде, нали? Ъхъ. Мисля, че нашето момченце не ти се доверява напълно.

— Нали няма да го викаш на разпит — доста уплашена каза Даяна.

— Не съм толкова глупав — отвърна той и стана. — Но ти можеш да свършиш тази работа вместо мен.

— А, не — вдигна ръце Даяна. — Крис ми е приятел. Не искам да продължавам да го лъжа.

— Виж какво — замислен рече Боунстийл, — ако аз говоря с него, може да се изпусна и да спомена откъде съм разбрал за въпросната уличница.

— Не мисля, че ще ти повярва.

— Аз също. Но известни съмнения могат да се зародят в главата му, които сега и през ум не му минават.

— Тогава първо аз ще се видя с него.

— И какво ще му кажеш? — по вида му личеше, че не възприема и не се радва на това предложение. Протегна ръка и я докосна. — Слушай, Даяна. Не искам да правиш подобно нещо. Не искам да те насилвам. Искам обаче да разбера кой е убил Маги. И да вървя по дяволите, ако не направя всичко, което е необходимо, за да свърша тази работа — лицето му бе пламнало. — Не е нужно да ти казвам, че това не е просто едно поредно улично убийство, когато някой хулиган вади пистолет или нож след бурна разправия в някой бар. Не, това е вид забавление на нечий налудничав мозък и аз не мога да остана равнодушен към такива хора, които се разхождат свободно из града и вероятно таят мисли да го направят пак — той поклати глава. — Някой трябва да ги спре.

— И как реши ти да си този някой?

— Имам здрави нерви, много просто.

— Знаеш ли, напълно ти вярвам, че си решен да го направиш.

— Защо да не съм решен? Ти да не мислиш, че това е някакъв вид перчене? — изсмя се той презрително. — Когато си извадил патлака и пръстът ти е на спусъка, гледай да не си мислиш, че това е само поза, защото иначе още преди да си се осъзнал, черепът ти ще бъде пръснат на хиляди парченца. Не можеш да си позволиш нито миг колебание. Дълбоко в себе си трябва да знаеш какво се очаква от теб.

— Убивал ли си човек?

— Да, веднъж. Един чернокож, в глуха нощна доба. Тогава бях униформен. Бяхме се отзовали на вик за помощ. Оня имаше патлак с размера на пушка — магнум 357. Едва ли не и слон можеш да проснеш с него. Отнесе главата на колегата ми, който стоеше точно до мен, с пистолет още в кобура. Не бях предполагал, че толкова много кръв може да изтече от един човек. Беше само на деветнайсет години и женен съвсем отскоро. Бях шафер на сватбата му. Тогавашният лейтенант, един малодушен изверг, ми рече: „Хубаво, Боунстийл, всички тук те смятат за герой. Сега ти възлагам една още по-трудна задача. Да идеш да съобщиш на вдовицата.“

Боунстийл се отдалечи от Даяна и застана до прозореца с поглед, отправен към вихрените облаци от мъгла, които закриваха върховете на дърветата и затъмняваха небето.

— Какво ли е това чувство? — каза Даяна, извръщайки се към него. — Ще ми се да знам, какво изпитва човек, когато убива някого.

— Абсолютно нищо — отвърна Боунстийл с поглед, далеч оттук. — Защото така ти идва отвътре. Гневът и… ужасът, че ти самият можеш да бъдеш убит, потушават всякакво друго чувство. Аз не съжалих, че убих онзи гад. Разчувствах се, когато трябваше да съобщя на Глория, че съпругът й от две седмици вече никога — няма да се върне у дома. Така че не изпитваш нито желание, нито някакво чувство. Само една празна черна дупка, която трябва да прескочиш, за да можеш да продължиш да живееш.

Даяна се приближи до него.

— Жан-Карлос казва, че не бива да се замисляш, когато натискаш спусъка.

Боунстийл се обърна с гръб към мъглата.

— Кой е тоя Жан-Карлос?

— Който ни обучава как да боравим с оръжие. Кубински емигрант, избягал от Моро Касъл.

Мъжът седна в края на светло кремавото канапе и сложи ръце в скута си. Изглеждаше много уморен.

— Знаеш ли, отдавна живея в Лос Анджелис, но все още не съм престанал да се изненадвам на опасния начин, по който този град превръща реалността във фантазия — той поклати глава. — Обучават ви как да боравите с оръжие.

— Точно така. С пистолети, с ножове…

— За бога, чуваш ли се какво приказваш! — избухна той и скочи на крака. — Остава да ми кажеш, че наистина умееш да боравиш с тях.

— Използваме истински пистолети.

— Има си хас! Разбира се.

Той се наведе и отвори едно чекмедже на абаносовата масичка. С бързо, ловко движение на китката си извади от твърдия, кожен кобур 38-калибров служебен пистолет и го подхвърли на Даяна без предупреждение.

Тя извика от изненада, ала уроците на Жан-Карлос веднага си казаха думата и ръката й улови оръжието без следа от непохватност. Пръстът й беше на спусъка.

— Ти да не полудя? — кипна тя. — Това чудо е заредено!

— Предпазителят е спуснат.

Гласът му беше безизразен и Даяна разбра, че го е изненадала. Вероятно е очаквал тя да изпусне оръжието или изплашена да отскочи настрани.

— Упражнявали сме се с този вид пистолети — каза Даяна. — Знам как да го използвам.

— Добре.

Той се приближи до нея, хвана я за ръката и я поведе навън от къщата през задната врата. Времето беше топло и влажно. Не подухваше никакъв ветрец. Боунстийл посочи с пръст пред тях.

— Виждаш ли онази бреза?

Даяна преглътна и кимна.

— Дотам е… няма и двайсет метра. Опитай да улучиш чатала на дървото, което е на височината на очите — той вдигна предпазителя. — Хайде, да те видим как стреляш.

Даяна застана срещу брезата и, както я бе учил Жан-Карлос, разкрачи леко крака. Стегна коленете си, хвана пистолета с две ръце и го насочи напред. „Когато имаш мишена с размер на човек, беше й казал Жан-Карлос, не е необходимо да ползваш мерника, цевта е достатъчна.“

Тя натисна спусъка и оръжието гръмна. То подскочи нагоре в ръцете й, но краката й не помръднаха от земята.

— Не — присви очи към дървото Боунстийл, — не улучи. Няма никаква следа. Хайде, продължавай. Опитай пак.

Даяна свали по-ниско пистолета и използвайки цевта за мерник, се приготви за отскачането на оръжието. Отново се прицели, много внимателно.

— Хайде де! — кресна Боунстийл. — Ако някой е насреща ти, нямаш никакво време!

Тя стреля и почти в същото време чу изсвистяването на рикошета. Двамата се приближиха до дървото и Боунстийл сложи палец в дупката върху белия ствол, направена от куршума на Даяна. Намираше се на около три сантиметра под и вдясно от чатала.

— Доста добре — рече Боунстийл, като взе оръжието от ръката й и я поведе обратно към мястото, откъдето бе стреляла.

Когато тя застана до него, той се обърна рязко и наведнъж изстреля останалите четири патрона, без дори да се прицелва. Не беше нужно Даяна да отива до дървото, за да види резултата — от мястото на стрелбата се виждаше, че изстрелите са попаднали точно в основата на чатала.

— Е, успя да се изперчиш.

— Нее — провлече той глас, докато отваряше празния патронник, за да презареди пистолета. — Исках само да ти покажа разликата — затвори барабана и спусна предпазителя. — Но не мога да не призная, че си се занимавала много по-сериозно, отколкото си мислех. Само гледай да не объркваш реалността с фантазията. Това, за което са те обучили, е за част от филм. Докато аз съм обучен за улицата.

— Но ти имаш и погледа на ченге — каза Даяна, — за да можеш да вникваш в хора като Тай.

Боунстийл поклати глава и я поведе към колата си.

— Това, не е въпрос на обучение. Така съм се родил. Това е поглед на писател.

Една вечер, когато се върна вкъщи след дългия снимачен ден и намери бележка от Рубънс, че ще се прибере късно, Даяна заряза всичко и отиде направо да си легне.

Събуди се посред нощ от електрически синьо-бял блясък на светкавица, който я заслепи и тя се сви в тъмния ъгъл на леглото. Мълния проряза небето отляво надясно и ехото от гърмежа продължи дълго да кънти. Със заглъхването му Даяна чу, че на външната врата се звъни. Тя се наметна с халат и тръгна по коридора, изпълнен с неестествена тишина. Докато минаваше през гостната, отново тресна гръм. Беше сънувала Рубънс — как се притиска в нея, как полуотворените му устни дишат в пулсиращия й врат, а пръстите й търсят твърдия му член, започват да го галят, после пъхват връхчето му между влажните й бедра и двамата едновременно изстенват.

Даяна потръпна леко от все още силния и пресен спомен. Почувства влага между бедрата си, — зърната на гърдите и бяха набъбнали до болка и с всяка нейна стъпка платът на халата и се търкаше в чувствителните им връхчета. Стигна до вратата и я отворя.

Мълния разцепи небето като тризъбец и Даяна закри с ръка очите си. От тъмнината някой тихо извика името й.

— Ясмин? — изненада се тя. — Какво правиш…

Нова светкавица проблясва и Даяна успя да я види. Жената беше облечена в тъмен шлифер и притискаше плътно яката му около врата си. Лицето й като че ли беше обезобразено.

— Ясмин? — Даяна протегна ръка и докосна с пръсти лявата буза на приятелката си. Чу я, че леко извика от болка. — Боже мой, какво ти се е случило?

И без да дочака отговор, избута другата жена в антрето и затвори вратата след нея.

Беше започнало да вали и дъждът потропваше по покрива и по стъклата на прозорците. Даяна обгърна с ръка раменете на Ясмин и я поведе към гостната, настани я и светна нощната лампа до дивана. Повдигна брадичката на Ясмин и огледа лицето й. Лявата й буза беше зачервена и подута. Трябваше да се наложи с лед веднага, иначе на другия ден щеше да стане черна като въглен.

— Ела — каза Даяна и поведе Ясмин към бара, настани я да седне и й наля чаша скоч с лед.

Ясмин не пипна чашата. Цялата трепереше, по лицето й се стичаха сълзи.

Даяна бръкна в кофичката с лед, извади шепа кубчета и ги загърна в дебела кърпа. Върна се при Ясмин и внимателно наложи компреса върху подутината. Ясмин изкриви лице от болка, но не издаде звук. После насила я накара да пийне няколко глътки от уискито и едва тогава каза:

— Сега ми разкажи какво се е случило.

— Съжалявам, че те обезпокоих — едва чуто заговори Ясмин. — Това няма нищо общо с теб.

— Не ставай глупава, Ясмин. Нали приятелите са за това? Хайде, пийни още една глътка.

Ясмин се закашля от по-голямото количество, което пое, и очите й се навлажниха; тя побутна чашата настрана.

— Тази вечер отидох у Джордж да си взема останалите неща. Нали ти бях казала, че имам там още малко дрехи и лични вещи — тя отново се разплака и извърна глава, та Даяна трябваше да се измести, за да не отделя компреса с лед от бузата й. — Той беше много пиян… много пиян. Аз… аз не бях го виждала такъв. Направо… си помислих, че си е загубил ума. Като се развика — то не бяха бомбастични думи, не беше жлъч. „Не ме напускай, Ясмин“, крещеше с пълно гърло. „Нямаше да те пусна да си отидеш“, все това повтаряше. Но аз знаех, че това са само думи. Аз… не ти казах цялата истина защо го напуснах. Исках да остана при него, част от мен действително го желаеше, но аз се оказах по-силната. Джордж е много старомоден и изглежда моята сексуалност… някак го потискаше. Агресивността ми в леглото… го плашеше.

— И те начука тая вечер.

— Накара ме да легна… насила — Ясмин потрепери и Даяна отново обгърна раменете й и я притисна към себе си, за да й предаде част от топлината си. — Направо ме изнасили — Ясмин поклати глава. — Казват, че не можеш да бъдеш изнасилена, ако част от теб не го иска, но това изобщо не е вярно. Знаеш, Даяна, колко съм силна — сега тя приличаше на малко момиченце и Даяна се разчувства. Приближи се и целуна Ясмин по мокрото чело. — Но Джордж се оказа по-силен. Не знам… имах чувството, че е обладан от някаква демонична сила. Това не беше човешка сила. Колкото повече се съпротивлявах, толкова по-силен ставаше той. По едно време си казах: „Добре, ако остана да лежа неподвижна и безответна, възбудата му може да спадне и да ме остави на мира.“ Но това значеше — тя отново потрепери — да предам всичко: себе си, своята женственост, човешкото в мен. Не можех… просто не можех да се принизя дотолкова. Затова продължих да се боря все по-яростно и по-яростно. Беше ужасно… какъв ти секс, беше си истинска борба… едва ли не до смърт. По едно време наистина мислех, че умирам… дори пожелах да умра — заплака горчиво, облегнала буза в гърдите на Даяна, която я люлееше леко в прегръдката си. — Така постъпи той с мен… с мен, дето толкова обичам живота! Докара ме дотам, че да поискам да умра. Господи, Даяна!

След малко Даяна помогна на Ясмин да стане, бавно я преведе през хола и коридора и я накара да седне на разхвърляното легло в спалнята. После отиде в банята, пусна водата във ваната и я ароматизира леко. Когато се върна в стаята, Ясмин седеше на леглото така, както я бе оставила, с ръце, отпуснати в скута й. Даяна коленичи до нея.

— Приготвих ти гореща вана. Искаш ли? Хайде — и посегна да откопчае шлифера й. — Хайде де!

Ясмин рязко извърна глава. В очите й се четеше див ужас.

— Ясмин, това съм аз, Даяна. Хайде. Ето така.

Даяна разкопча първото копче. Едно по едно откопча и останалите, бавно свали шлифера, после и другите дрехи. Едва сподави вълнението си — не очакваше, че тялото на другата жена ще й подействува по този начин. Вероятно това се дължеше на все още неотминалото въздействие на еротичния й сън или пък на огромното чувство на разнеженост и закрила, което изпитваше към приятелката си в този момент. Но каквото и да беше обяснението, Даяна почувства, че я обхваща невероятно силна, смущаваща възбуда.

С разтуптяно сърце тя поведе Ясмин към банята и я настани във ваната. Жената се отпусна по гръб, затвори очи и въздъхна дълбоко; само върховете на издутите й гърди се подаваха от леката пяна, образувана от разтворените ароматизиращи зрънца с дъх на виолетки.

Даяна клекна до ваната и отново допря студения компрес до бузата на Ясмин.

— Даяна?

— Кажи, мила.

— Ще ме насапунисаш ли?

Сърцето на Даяна подскочи в гърлото й и заби като чук, стомахът й се сви на топка. О, боже! — помисли си тя. Та нали Ясмин се нуждае от помощ, в молбата й няма никакви сексуални помисли…

Взе сапуна и затърка с него гладките крайници на Ясмин. Насапуниса раменете, ръцете, краката, пръстите, хълбоците, стомаха. Държеше бедрата си плътно прибрани, сякаш така щеше да спре нарастващата си възбуда. Почувства как гърдите й набъбват, капки пот оросиха корените на косата й.

Какво става с мен? — запита се тя, докато ръцете й се движеха сякаш по собствена инициатива, а влагата между краката й все повече се увеличаваше. Улови се, че й е приятно да седи така, на колене, в тази покорна поза и да бъде в услуга на Ясмин; приятно беше и това чувство, което породи у нея Ясмин, и само да можеше да се успокои…

Изведнъж тя се смрази. Пръстите на Ясмин леко и нежно обгърнаха нейните и ги задвижиха нагоре по тръпнещия корем на другата жена, още по-нагоре по ребрата й, до сгорещените гънки на налетите й гърди. За пръв път Даяна докосна зърната им. Бяха твърди и в същото време нежни, леко жилави и дълги, наподобяващи пенис в ерекция. Тя несъзнателно погали гърдите от широката им основа към конусовидните върхове, после хвана с по два пръста зърната им и започна все по-силно да ги тегли навън, сякаш ги издояваше.

Вихър от чувства забушува в гърдите й и тя се опита да преглътне неприятния вкус на гума в устата си; черни видения заплющяха като корабни платна в периферията на съзнанието й.

Вече беше наясно какво става. Знаеше, че желае Ясмин с неоспорима сила, беше сигурна, че и самата Ясмин е дошла тук със същия копнеж. Мисълта, че е прелъстена, увеличи по някакъв начин удоволствието й и затвърди трепетната й закана да откликне на желанието си.

Отвори очи и видя, че Ясмин я наблюдава с големите си, леко бадемови очи, нежнокафяви като кожата на кошута.

— Помогни ми, Ясмин — прошепна Даяна със замаяна глава.

— Разбира се — плътните чувствени устни на Ясмин се разтегнаха в усмивка. — Моя сладка Даяна. Знам какво искаш.

Тя се наведе напред и устните й, разтворени като цвете, докоснаха врата на Даяна.

— Свали халата си… така. Точно така. Оох!

— Прекрасни са, Даяна — въздъхна Ясмин. — Никога ли не съм ти казвала колко прекрасни гърди имаш?

— Не — гласът й, дрезгав и сподавен, сякаш излизаше от нечие друго гърло.

— Хм, а е трябвало — Ясмин се обърна на едната си страна. — Цялото ти тяло — гласът й беше мек като кадифе, гальовен — е красиво.

С очи, замъглени от похот, Даяна проследи ръцете на Ясмин, които се плъзнаха от раменете й надолу към извивката на гърдите й. В стаята се процеждаха студени, бледи ивици светлина, които осветяваха долната половина на двойното легло, покрито с коралово-червена сатенена завивка — нюанс, близък до цвета на най-интимната плът. Двете жени лежаха голи една до друга.

Даяна простена, когато усети топлите ръце на Ясмин да повдигат гърдите й и да ги полюшват леко. После пръстите й ги загалиха с кръгови движения, стеснявайки все повече кръговете върху чувствителната й плът към кафеникавата основа на зърната. Сладостни тръпки запълзяха в гърдите на Даяна и се събраха в триъгълника между краката й. Бедрата й започнаха да потреперват и тя понечи да сгъне колене, ала Ясмин бавно ги изправи обратно върху завивката. Дишането й се учести.

Най-сетне пръстите на Ясмин докоснаха кафеникавата плът на гърдите й и я замилваха нежно като с перо. Даяна не можа да сподави стона си. Зърната й бяха станали толкова твърди, че я наболяваха. Усети допир на устни до ухото си, които прошепнаха:

— Хубаво ли ти е?

Опиянена, Даяна само кимна.

— Тогава изречи го, мила. Кажи ми го.

Главата на Ясмин потъна в сянка, устните й се спуснаха надолу, за да се затворят около зърната на Даяна. Тя извика и неволно разтвори бедра, извивайки таз нагоре.

— О, боже!

— Говори, говори! — устните продължаваха да дърпат, да смучат, да извиват зърната й.

— Чувствам се… оох… на седмото небе.

— Да… да! — това беше животински вик.

Даяна спусна ръце надолу и започна бързо да се търка между краката, ала пръстите на Ясмин обгърнаха китките й.

— Не, мила. Остави на мен.

Другата жена се надигна, тъмните й едри гърди увиснаха над Даяна. Даяна ги обгърна с ръце и ги повдигна. Несравнимо беше чувството да държи в ръцете си тази топла, налята плът. Палците поглаждаха зърната, докато устните: на Ясмин изпуснаха стон и тя се смъкна надолу.

В същия момент Даяна почувства влажна топлина между краката си и дланите на Ясмин върху двете й задни половинки. Преди да се осъзнае, езикът на Ясмин се провря право във вътрешността между бедрата й. Даяна изви тяло нагоре. Имаше чувството, че в стаята има някакъв мотор, който работи с пълна мощност. Пръстите й се впиха в косата на Ясмин и притеглиха лицето й към своето; силни гърчове преминаха през тялото й и тя закрещя до пресипване.

След известно време Даяна отвори очи и придърпа чувственото тяло на Ясмин върху себе си.

— Кажи ми — прошепна тя с пресипнал глас, — какво аз да правя сега — без да осъзнава, че вече е започнала, че отприщеният извор я бе направил толкова ненаситна, че след два часа Ясмин я замоли да спре.

Нощната тишина бе нарушена от звъна на телефона. Ел-Калаам, който ядеше с пръсти от една плитка купа, го остави да звъни дълго. Най-накрая стана, отиде до телефона и вдигна слушалката.

— Да — гласът му беше спокоен, уверен; натежалите му клепачи се осветиха от ивиците светлина, които проникваха отвън през пролуките на спуснатите пердета на предните прозорци. — Значи получихте малкия ми подарък — дебелите му устни се извиха в нещо като усмивка. — Не, Пирате. Неговата смърт тежи на твоята съвест. Ти просто не спази крайния срок. Това са последствия от твоите действия — гласът му стана твърд. — Каквото и да приказваш, не очаквай да ти повярвам! Истината ли? Та ти няма да я различиш, дори и да ти се навре в очите… Най-добре направи това, което знаеш, че можеш да направиш, Пирате. За мен убийството не представлява нищо; смъртта е като вятъра. Но все пак аз нямам родина. Ти ми я открадна и тъкмо нея искам да си взема обратно! Върни ми я, Пирате! Чакам това от теб и от американския президент. Ти можеш да го направиш и ще го направиш. Имаш на разположение още шест часа. Използвай ги разумно. После наистина ще бъдеш безпомощен.

И Ел-Калаам затвори телефона.

— Емульор!

Младият френски аташе прекоси стаята, стъпвайки внимателно между налягалите тела. Ел-Калаам обгърна с ръка раменете му.

— Направи ли това, за което те помолих?

— Да — кимна Емульор. — Говорих с другите за справедливостта на палестинската кауза, за заграбването на земята ви от страна на израелците.

— И какво отговориха те?

— Трудно е да се отсъди.

Ел-Калаам доближи лице до неговото.

— Не ме залъгвай, французино.

— Те… те не могат да оправдаят това, което правите с тях.

— С тях? — кресна Ел-Калаам. — Какво правим с тях? А те какво правят с нас? С палестинците? Толкова ли са слепи или глупави, та не могат да разберат, че нас ционистите ни принуждават да прилагаме крайни мерки — гласът му бе изпълнен със заплаха и омраза. — Няма да намерим приятели от Запада. Той е корумпиран от ционистите. И е обърнал гръб на истината.

— Аз разбирам вашия обет — каза Емульор. — Цяла Франция проявява разбиране.

— Е, ще видим. Искам подписани от теб, посланика и английските парламентаристи потвърждения, които да включват нашата гледна точка. За формулировката не се грижи. Аз ще ти я дам готова.

— Но аз не…

— Искам ги на минутата — Ел-Калаам така стисна Емульор, че онзи извика от болка. — Ти отговаряш за това — и разтърси французина. — Сега ти се дава възможност да докажеш уважението си към палестинския народ. Друг случай няма да имаш — очите му святкаха гневно. — Не ме проваляй.

— Те няма да се съгласят да го сторят тъй лесно, ако изобщо се съгласят.

— Не ми говори за трудности — изсъска Ел-Калаам. — Революции не се печелят с лекота. В тях има лична жертва, болка и себеотрицание. Ние тук не сме седнали да четем книги. Ние действаме! Истински революционер ли си или не?

Брадатият оглеждаше лицето на Емульор, докато другият кимаше.

— Няма да те проваля — отвърна французинът.

В другия край на стаята Хедър и Рейчъл продължаваха да лежат една до друга.

— Какво искаше да каже Ел-Калаам, като спомена, че е намерил слабото ти място? — попита Рейчъл.

— Смята, че ще ме сломи чрез теб.

— Чрез мен? Как?

— Като ти направи нещо лошо — отвърна Хедър.

— Наистина ли?

Хедър извърна поглед и го спря върху Емульор, който в това време се надигаше от пода.

— Виждам, че не искаш да ми кажеш всичко — продължи Рейчъл, — но трябва. Никаква лъжа вече не може да помогне — нито на мен, нито на останалите. Какво ще стане с нас, ако си нямаме доверие? Отнеха ни всичко. Няма да имаме нищо повече.

Хедър се усмихна, стисна ръката й и въздъхна.

— Ще ти кажа нещо, което не съм и мислила да изрека. Когато Джеймс спаси живота ти с цената на своя, аз не го разбрах. Бях вбесена. Рекох си: „Какво ще правим с нея?“ Интересуваше ме само Джеймс и исках да го имам до себе си, жив. Не го разбрах и когато той ми каза, че всеки човек трябва да направи своя избор в живота. Едва сега, струва ми се, схванах думите му — тя приглади косата си назад от очите с вързаните си китки. — Да. Наистина вярвам, че може да ме сломи чрез теб.

— Не му позволявай! — поривисто каза Рейчъл. — Каквото и да се случи, той не бива да сломи нито теб, нито мен. Нали ме насърчаваше, че трябва да се държим, трябва да се борим?

— Да, но…

— Никакво „но“ — прекъсна я разпалено момичето. — Говоря съвсем сериозно. Баща ми няма да отстъпи пред никаква терористична група. Да не мислиш, че той може или ще унищожи цялата израелска държава, само и само да спаси живота на дъщеря си? — Рейчъл поклати глава.

— Ами тогава какво ще се случи?

Рейчъл я погледна.

— Може и да умрем, ако Ел-Калаам изпълни заканата си.

— Май така ще стане — Хедър вдигна поглед към тъмния таван. — О, боже! — прошепна тя. — За пръв път мисля за собствената си смърт.

Тя пак погледна момичето.

— Трябва да се измъкнем от тук. Но не виждам как може да стане без чужда помощ.

— Може би няма да се наложи да търсим чужда помощ — каза Рейчъл. — Баща ми ще ни помогне…

— Но как? Нали казваш, че той няма да…

— Няма да изложи на опасност държавата ни. Но не съм казвала, че няма да направи опит да ни измъкне оттук — тя поклати глава. — Ще направи опит.

— Знаеш ли кога?

— Сигурно малко преди крайния срок. То няма иначе кога. Вероятно ще стане чрез нападение. Трябва да сме готови.

— Но как?

Рейчъл облегна глава назад и отвърна:

— Това вече не знам.

Лиз-Мари беше сложила всичко в малката бяла картонена кутия, с изключение на един съществен елемент.

— Този вид магия е на сексуална основа — беше й казала тя, облягайки се на тезгяха, а до нея Магнус ги наблюдаваше невъзмутим с жълтите си очи. — Трябва да намериш един квадратен сантиметър парче от копринен чорап. Запомни — не найлонов, а копринен.

— Това е лесна работа — рече Даяна с мъка в сърцето. — До нас има магазин, в който продават такива чорапи.

— А, не, дете — размаха ръка жената. — Не става с нови чорапи. Трябва да са били носени. Носени, разбра ли? Трябва да са попили женската мазнина, но да не е твоята.

Даяна си помисли за Денис и Ерика, но нямаше представа къде живеят, нито дали това са истинските им имена. Доколкото знаеше, те използваха псевдоними, докато бяха в „Нова“. Едва сега започваше да разбира естеството на двойствения живот, който бе водила. И така, тя с неохота беше принудена да се прибере вкъщи. Единствената жена, за която знаеше, че носи копринени чорапи, беше майка й; между съученичките си не познаваше такава.

Прибра се у дома в ранния следобед с надеждата, че това е най-подходящото време, защото тогава майка й ще е излязла на пазар. Без ни най-малко безпокойство тя пъхна ключа в бравата и отвори входната врата — щеше само да се промъкне по покритите с пътеки стълби до стаята на майка си, да отвори скрина и внимателно да измъкне…

— Значи се върна все пак.

Даяна подскочи от изненада. Като че ли със свръхестествена майчина интуиция Моника беше седнала в хола и чакаше завръщането на дъщеря си.

— Знаеш ли колко безсънни нощи ми струваш?

Даяна не беше предполагала, че е струвала на майка си и час безсъние.

— Толкова се безпокоях за теб, Даяна.

Странно, но Моника изглеждаше по-спокойна от всеки друг път.

— Къде беше?

Изправи се и се приближи до Даяна. Беше едра, сочна жена. Косата й беше променена — по-дълга и лакирана, с цвят на потъмняло сребро и някак величествено ограждаше красивото й, с високи скули лице.

— Не че очаквам да ми кажеш истината. Съвсем не. В края на краищата всеки има право на свои тайни.

Даяна стоеше като вцепенена и само слушаше. Беше очаквала, че още с влизането й Моника ще започне с язвителните си забележки и крясъци, които бяха станали ежедневие, откакто баща й почина.

— Просто съм загрижена за теб — тя измери с поглед Даяна отгоре до долу. — Както виждам, отслабнала си — за момент като че ли се поколеба, но попита: — Дълго ли ще останеш?

— Не.

— Е, стой колкото искаш — гласът на Моника беше мек. — Никакви въпроси повече — тя разпери ръце. — Ще те излъжа, ако кажа, че не съм искала да се върнеш.

— Не искам да се връщам тук. Тук нямам нищо.

Лицето на Моника се изкриви, сякаш щеше да се разплаче. Тя притисна с ръка слепоочието си като че ли с всяка своя дума Даяна все по-дълбоко и по-дълбоко й забиваше нож. Устните й трепнаха в усмивка, която не стигна до очите й.

— Няма нищо, момичето ми. Мисля, че разбирам как се чувстваш. Върви по своя… — и изведнъж неудържимо захълца; раменете й се разтърсваха.

— Мамо…

Даяна не можеше да определи какво чувства. Силна вихрушка от чувства погълна сърцето й.

— О, да ме вземат дяволите! — смъмра се сама Моника. — Бях се зарекла да не рухвам пред теб — тя вдигна поглед. Сълзите й бяха размазали туша от миглите по бузите и й придаваха неприсъщ за нея вид на слабохарактерна и уязвима жена. — Щом си решила да си вървиш, добре, но… би ли изпълнила едно мое желание? Ще се чувствам с по-спокойна съвест, ако отидеш да се прегледаш. Така ще знам, че си здрава.

Даяна не възрази. Един медицински преглед й се струваше малка цена, която щеше да плати за спокойствието на Моника и за да поддържа гладки взаимоотношенията им през тези, както си мислеше, няколко последни дни заедно.

Беше средата на зимата и Моника й каза, че доктор Мелвил, старият им домашен лекар, е в отпуска.

— Но няма значение — нехайно заключи тя. — Намерила съм друг, който е още по-добър.

Не се и съмнявам! — помисли си Даяна. В леглото. Но независимо от всичко тя отиде на адреса в Уайт Плейнс. Доктор Гийст беше червендалест човек с безупречно поддържани бели мустачки, чиито тънки като жица краища завиваха покрай бузите му. Носеше очила с дебели стъкла, зад които се спотайваха воднисто сини очи. Имаше навика да поема въздух през свитите си устни, когато потънеше в мисли или обясняваше някаква процедура на пациента си. Затова бузите му винаги изглеждаха закръглени и издути — а както бяха и неизменно червени — като на свети Николай.

Той направи цялостен физически преглед на Даяна, после я попита дали има нещо против да я подложи на няколко по-специфични теста. Тя не възрази и докторът извърши съответните процедури, след което я изпрати в чакалнята, както беше облечена в една от ония неудобни престилки, които ти нахлузват в лекарските кабинети и които се връзват отзад и само те затрудняват.

След четирийсет и пет минути, през които Даяна все повече губеше търпение и прелистваше от горе от горе списания и вестници отпреди шест месеца, без да прочете нито дума, тя отново бе повикана в светая светих на доктор Гийст. Когато влезе, той й се усмихна сърдечно и стана от стола.

— Ще ми се да знам, госпожице Уитни, дали ще дойдете с мен до медицинския институт; той е на отсрещната страна на Паркуей?

— Защо? — попита Даяна. — Нещо сериозно ли има?

— Е, как да ви кажа… — доктор Гийст излезе иззад масивното си дъбово бюро. — Използвам често колегите там, когато ми се налага да направя някои допълнителни изследвания. Уверявам ви, че няма да ви отнема много време.

— Но има ли нещо нередно? Аз се чувствам добре.

Без да прибира усмивката си, лекарят я прегърна през рамо и я поведе към вратата.

— Моля, елате с мен, госпожице Уитни. Няма никаква причина за безпокойство. Вие сте в добри ръце.

Като всички лекари той нямаше да й каже истината, заключи в себе си Даяна, докато не получи всички резултати.

Медицинският институт „Уайт Сидърс“ представляваше несиметрична пететажна сграда, която с редицата от пиластри и фронтони от светъл камък сякаш искаше да не прилича на болница. Тя се издигаше сред невероятно равна ливада с купчинки сняг на места и тук-там с по някое чепато брястово дърво.

Всичко изглеждаше в реда на нещата, докато лекарят не я поведе през една врата с армирано стъкло в края на дълъг прав коридор и тя чу как след нея вратата шумно се заключи.

— Какво беше това? — попита Даяна и се огледа.

— Просто предпазна мярка — отвърна доктор Гийст. — Тук има огромни количества опиати — пак се усмихна. — Ние не искаме те да попаднат в лоши ръце, нали?

Даяна започна да се нервира от начина, по който доктор Гийст разговаряше с нея — като че ли е още дете, което няма собствено мнение по такива въпроси. Но нищо не каза и се остави да я води нанякъде.

— Хайде, елате — рече докторът. — Няма да отнеме повече от минута. Всичко е готово.

Ала когато отново се огледа, Даяна бе обзета от неприятното чувство, че тук става нещо нередно. Нямаше съмнение, че това беше част от болницата, която повечето от пациентите не виждаха, независимо от това, което й каза лекарят. Докато вървяха, тя бе забелязала, че всички врати тук се заключват отвън.

Даяна изведнъж се отскубна от него.

— По дяволите, къде ме водите?

Без да издаде звук, лекарят направи знак със свободната си ръка на една яка санитарка, която се приближи и хвана Даяна от другата й страна. Даяна се опита да се отскубне и от двамата.

— Хайде, мила — заговори санитарката. — За твое добро е. Ще видиш. Имай вяра в доктора.

Даяна вдигна поглед към едрото лице на жената и забеляза, че над широката й горна устна се откроява тъмна мъхеста черта. Докато вървяха все по-навътре в болницата, иззад някои от заключените врати до слуха на Даяна долитаха приглушени думкания, ритмични и ужасяващи, сякаш там бяха затворени гигантски сърца.

Най-накрая спряха пред врата, подобна на останалите. Санитарката извади от джоба на престилката си ключ и го пъхна в ключалката. Помещението представляваше малка кабина с легло, гардероб и едно тясно прозорче, защитено с телена мрежа и разположено толкова високо, че през него се виждаше само мрачната сивота на зимното небе.

— Какво ще правите с мен? — в гласа на Даяна имаше колкото гняв, толкова и страх.

Доктор Гийст я погледна сериозно през дебелите си стъкла. Изглеждаше по-различен и съвсем уверен.

— Госпожице Уитни — заговори той с възможно най-гръмкия тон на гласа си, — вие сте сериозно болна.

Стомахът й се сви, но тя не замълча:

— Какво говорите? Та аз дори хрема не съм имала през последните три години.

Тънките устни на доктора се извиха нагоре в крива, която според него трябваше вероятно да мине за божествена усмивка.

— Ние не говорим за тялото, госпожице Уитни, а за психиката ви. Психиката е особена, комплексна система и много често субективното познание дава фалшиви белези. Единствено чрез истински обективно наблюдение може да бъде поставена правилна диагноза — доктор Гийст сграбчи в основата единия си показалец с пръстите на другата си ръка и го изви така, че кокалчето изпука. — Вие сте неуравновесена. Казано направо, вие сте развила психоза той се надвеси над нея, огромен като мечка, както й се стори в този миг, защото преди съвсем не й изглеждаше едър мъж. — Това постоянно бягство от вкъщи е опит от ваша страна да отречете действителността.

Даяна реши, че доктор Гийст не е с всичкия си и изказа гласно тази мисъл, правейки крачка встрани от него, за да се упъти към вратата. Той спокойно и препречи пътя и дебелите пръсти на ръката му тъй болезнено се впиха в бицепсите й, че тя неволно извика.

— Ужасно съжалявам — сега в гласа му прозвуча непресторено извинение, — но ние трудно можем да очакваме, че вие ще се съгласите с подобна диагноза, нали? В края на краищата, на вас ви липсва пълната, ммм, непредубеденост, за да вземете правилно решение — той я разтърси леко, сякаш така щеше да я върне в правия път. — Да, вие сте сериозно болна, госпожице Уитни. Трябва да привикнете да ни вярвате. Ние знаем кое е най-доброто за вас.

Думите, изглежда, го развеселиха, защото той се закиска — звук, който се лееше тежко като петмез; звук, който щеше да я преследва дълго след престоя й тук.

Той я притегли към себе си, ала в жеста му нямаше капка топлина, капка близост и Даяна за сетен път се почуди що за специално обучение е това, на което биват подлагани лекарите, че до такава степен се различават от останалите хора. Дали и в личния си живот са толкова хладнокръвни, че те смразяват до кости? Дали отрупват и съпругите си със същото закоравяло презрение? Ами синовете и дъщерите си, и тях ли потупват по рамото с неизменното си безразличие? Способни ли са да пролеят сълза от скръб в случай на лична трагедия? Даяна дълбоко се съмняваше. Но и не изпитваше никаква жал към доктор Гийст или към семейството му. Щом лягаш със свиня, ти неминуемо ще станеш противен. Не, дълбоко в сърцето си тя чувстваше парещ като студен пламък гняв и наред с това стена от злоба, по-здрава и от най-твърдия диамант. Няма да отстъпя, зарече се тя, каквото и да става, няма да отстъпя пред него.

— Не се безпокойте за нищо — рече докторът с най-безгрижен тон. — Имате голям късмет, че попаднахте в добри ръце. Ние работим по най-бързите методи на възстановяване. За нула време ще ви помогнем да се почувствате отлично!

— Аз и сега се чувствам отлично — каза Даяна, но в отговор получи само закана с пръст в лицето си.

— Много скоро — допълни докторът — ще разберете всичко.

Даяна реши да е по-настойчива:

— Искам да знам какво ще правите с мен!

— Чувала ли сте за шокова терапия с инсулин? — попита доктор Гийст. Лицето му сякаш грейна под силната светлина, идваща от тавана. — Не, не сте. Мога да го прочета по лицето ви. Няма значение. Така е по-добре. Процедурата, разбирате ли, е доста проста. В пациента се вкарват големи дози инсулин, в резултат на което се предизвиква шокова кома. Но в това няма нищо страшно. По този начин за момента ние надвиваме вашето съзнание. И докато то, ммм, спи, ние можем да изведем подсъзнанието ви на повърхността, защото там лежи вашият проблем.

„Там лежи моят проблем“, помисли си Даяна.

— Утре лично ще ви заведа в манипулационната, за да, ммм, привикнете към обстановката. Отначало някои, ъ-ъ, странични фактори могат да ви поуплашат малко.

— Майка ми знае ли за всичко това?

— Госпожице Уитни — заговори бавно докторът, сякаш обясняваше нещо много просто на бавноразвиващо се дете, — тъкмо майка ви беше тази, която дойде при мен за съвет, отнасящ се за вашето, ъ-ъ, състояние.

— Състояние ли? — кресна Даяна. — Не съм в никакво състояние!

— Разбира се — усмихна се доктор Гийст, сигурен в себе си.

— Вие сте по-луд и от лудите — и понеже думите й не произведоха ефект, тя допълни: — Искам да се видя с нея.

Усмивката му не изчезна, продължаваше да е все тъй широка, както го бяха учили да я държи.

— Съжалявам, госпожице Уитни, но разпоредбите на института не разрешават посещения в продължение на осемнадесет дни. Както и телефонни разговори — той потърка длани. — Сега, след като вече ви ориентирахме, ще ви оставим на грижите на болничния персонал и ще се видим с вас утре.

Докторът спази обещанието си. Събудиха я в четири сутринта и я облякоха с нов болничен халат. Доктор Гийст я чакаше доста нетърпелив, сякаш беше закъсняла за първата им среща. Ала щом я видя да се появява в коридора от вратата на стаята си, той се усмихна както предния ден. Придружаваше я същата яка санитарка. В коридора нямаше прозорци и жълтеникавокафявото осветление светеше непрекъснато двайсет и четири часа в денонощието. Действаше потискащо.

Лицето на доктор Гийст беше току-що изстъргано и така зачервено, сякаш цяла нощ бе обикалял с шейната си, за да пуска коледни подаръци през скърцащите от чистота комини. Миришеше силно на евтин и познат парфюм, безличен, според Даяна, поради масовото си разпространение. Пръстите му отново я стиснаха като стоманени клещи.

— Това е всичко засега, госпожице Макмайкъл — рязко каза докторът, когато Даяна се остави в ръцете му.

При първото разклонение на коридора той я поведе надясно, после свиха наляво по друг коридор, наподобяващ първия. В този час в болницата беше необикновено тихо, чуваше се дори тихото ст-ст от стъпките на гумените им подметки по светлозеления линолеум.

На половината път по коридора доктор Гийст спря, извади от джоба на туидения си панталон ключ и го пъхна в бравата на вратата пред него. Вътре имаше ред метални стъпала, боядисани в зелено, които водеха надолу. Беше усойно, студено и отблъскващо. Стените и таванът бяха от неизмазан бетон, равен и тягостно еднообразен.

Докато слизаха надолу към втората площадка, до слуха на Даяна започнаха да долитат слаби звуци. Ехото им дълго оставаше да трепти във въздуха и Даяна обръщаше глава, напрягайки слух да ги определи.

Доктор Гийст продължи да я води надолу, към третото ниво. В мига, в който слязоха по стълбите, звуците отново се чуха — внезапно и изненадващо силни. Писъци на хора. Колкото и да бяха приглушени, ясно се различаваха. Даяна потръпна и отстъпи назад, ала докторът само стисна ръката й по-силно и почти я повлече със себе си.

— Защо викат така? — много тихо попита Даяна.

— Опитай се да не им обръщаш внимание — нехайно отвърна доктор Гийст. — Това е вторичен продукт на лечението.

— Имате предвид шоковата терапия с инсулин ли? — и понеже не получи отговор, със свит от страх стомах додаде: — Не искам да крещя така.

— Това е начинът, драга ми госпожице Уитни, по който ще говорите с нас — поясни безстрастно той, от което Даяна го намрази още повече. — Чрез писъците си вие ще излеете пред нас цялата си психоза, а веднъж излеете ли я, о, слънчев лъч, ние ще я изринем като пряспа сняг, натрупана на улицата.

Тя не се замисли особено над сравнението му.

Докторът я въведе в мрачна, подобна на килия стая без прозорци и на Даяна веднага и стана ясно защо „манипулационните“ бяха тъй дълбоко под останалата част на болницата. Това обясняваше и странния час, за който бе назначена терапията — за да не бъдат обезпокоявани останалите пациенти от виковете.

Даяна огледа килията. В нея имаше само една маса с цинков плот, към която бяха закрепени кожени ремъци, широки може би около осем сантиметра.

— Няма защо да се страхувате от тях — каза докторът, теглейки нагоре-надолу ремъците. — Трябва да сте вързана за ваша собствена защита.

— За моя собствена защита? — безсилно повтори Даяна. Имаше чувството, че всичката й кръв се е изцедила от нея през подметките и.

— Да — докторът се обърна. — Инсулиновият шок предизвиква серия от доста силни конвулсии, преминаващи през тялото. И може неволно да се нараните, ако не сте вързана.

Даяна обърна гръб и повърна в единия ъгъл на малката стая. Остана превита на две с нови пристъпи, които бяха вече сухи и придружени — поне в съзнанието й — с най-отвратителните звуци при гадене, които още повече засилваха неразположението и.

— Това е просто признак, че тялото ви изхвърля всички страдания, които са го обладавали отвътре — рече докторът, без да трепне. Не обърна никакво внимание на постъпката й. — И то добър признак, защото принуждавайки съзнанието ви да се освободи напълно, ние ще получим ключа на лечението ви. Така ден след ден ще го предизвикваме.

Даяна, която в това време обърса устата си и задиша през нея заради зловонието, което бе причинила, вдигна поглед към доктора. Малките електрически крушки от тавана хвърляха ярки отблясъци върху очилата му, от което стъклата им изглеждаха матови и той вече не приличаше на Дядо Коледа, а по-скоро на доктор Циклоп.

— Колко — запъна се тя, — колко време ще продължи лечението?

— Два месеца и половина.

О, боже мой! — помисли си Даяна. Няма да издържа. После, когато той я поведе обратно по стълбите към стаята й, душата й отново изстена: Бейба, къде си? Изведи ме от тук!

Лечението започна на другия ден в четири часа призори. Доктор Гийст пак я чакаше, но този път изглеждаше по-спокоен. Двамата поеха по същия път надолу, надолу и все по-надолу към вътрешността на болницата, където никой нямаше да чуе писъците й. Даяна чувстваше как с всяка крачка жизнената и сила малко по малко се отцежда от нея.

Предишната нощ неспокойният й сън бе изпълнен с ярки сънища, в които виждаше какво ще прави, когато този миг настъпи — как ще се съпротивлява, как ще забие юмруци в лицето на яката санитарка, как ще отхапе огромен къс месо от стегнатото бедро на доктор Гийст. Но сега, когато моментът беше дошъл, тя се чувстваше толкова омаломощена, че се остави покорно да я вържат ничком за масата.

Внимателно, много внимателно, доктор Гийст повдигна подгъва на болничната й нощница — Даяна не носеше нищо отдолу. Той я огледа, сякаш беше дъщеря му. Ярката светлина обливаше стъклата на очилата му и отраженията им се движеха по грубите бетонни стени като фарове на автомобил. Даяна погледна към каменния под и тъкмо тогава думата „тъмница“ избухна в съзнанието й като бомба.

Зашеметена и объркана, тя обърна глава и спря поглед в дясната ръка на доктор Гийст. От нея стърчеше спринцовка с най-дългата игла, която беше виждала.

— Ще боли ли? — попита Даяна с гласа на изплашено дете.

Но в същото време сълзите на гняв продължаваха да изпълват ъгълчетата на очите й и тя стисна юмруци до побеляване. Само да не бях вързана! — помисли си тя. Така й се искаше да убие доктор Гийст с изтърканите му фрази за значението на медицинската наука и с широко застиналата му смразяваща усмивка.

— Никак няма да боли — долетя до нея гласът му, като че ли от хиляди километри, но тя и за миг не му повярва. Не и след кофите кръв, които несъмнено е разливал, докато е напредвал в специалността си. И без да е отронил сълза от непомрачените си очи.

Даяна усети студен полъх да бръсва голите й задни части и заедно с това в нея нахлу най-силният спазъм на омраза, каквато някога бе изпитвала. Тя се замята върху цинковия плот на масата като риба на сухо. В съзнанието й глухо отекна гласът на доктора, който викаше госпожица Макмайкъл да му помага, ала това не я укроти. Нищо вече не можеше да я укроти. Никой. Омразата извираше от нея като гейзер и тя си представи как незавързаните й ръце се впиват в набития врат на доктор Гийст. Почувства, че нещо пронизва плътта й, забивайки се по-навътре и навътре, а тя слиза все по-надолу и по-надолу в тъмницата. И от устата и излезе вик, но не от болка или ужас, а от унижение.

Гневът й продължаваше да се трупа с нестихваща сила, ала сега лицето, надвесено досами нейното, потъна в мъгла и тя трябваше да присвие очи, за да го разпознае. После образът на доктор Гийст изчезна и лицето доби образа на майка й. Но ръцете й, обгърнали и този изящен врат, стискаха ли, стискаха. Имаше чувството, че се задъхва, че дъхът й излиза от нея като струи вода, които заливат пода, а тя се плъзга, залита, отворила уста в беззвучен вик.

За известно време силата на омразата задържа очите й затворени. Мамо, помисли си тя, как можа да постъпиш така с мен? От ревност. Винаги си ме ревнувала. Всичко беше наред, докато бях бебе, на което ти можеше да сменяш пеленките, да го храниш и къпеш. Но когато пораснах, аз станах твоя съперница. Ти искаше да остана завинаги дете.

Даяна отвори очи, защото жадуваше да види лицето на майка си в този момент — чудовищно изкривено от мисълта, че е на път да умре от удушаване. Ала това не беше лицето на майка й, което бе видяла преди малко, а нечие друго — призрачно и някак ужасяващо. Даяна започна да крещи, докато остана без дъх. После в несвяст се понесе в нищото.

Когато се събуди, й дадоха да пие гъст лимонов сироп, който като че ли бе направен само от захар. Сладостта му обаче не можа да заличи силния вкус на гума в устата й. На следващия ден, докато лежеше в стаята си и гледаше в тавана, щеше да си спомни за Т-образния наконечник от черна гума, който бе видяла да лежи на пода, когато я извеждаха от „тъмницата“ и за следите от зъбите си по него, толкова дълбоки, че сигурно за малко не го е отхапала по време на първата си процедура.

След като се възстанови горе, в стаята си, й донесоха закуска. Никога в живота си тя не се бе чувствала толкова изгладняла, но като видя размера на чинните и техния брой, си рече: „Няма на света човек, който да е в състояние да погълне такова количество храна наведнъж.“ И изяде всичко.

Така продължи ден след ден: след процедурата идваше разтърсващото вкарване, на глюкоза, после тъпченето с храна. Доктор Гийст я посещаваше всеки ден. Говореше й безкрайно дълго. Тя изобщо не го слушаше. Чувстваше съзнанието си издуто като балон, пълно с невероятна смесица от мисли и идеи, сякаш тя беше някакво същество, попаднало в друг, далечен свят и сега се приспособяваше към съвършено нови условия за живот. Посещенията на доктор Гийст й се струваха толкова недействителни, колкото и една разходка до обратната страна на слънцето. Започна да гледа на него като на чудновато еднодневно цвете, което с всяка нова зора цъфваше, за да повехне и умре с падането на мрака. И се отнасяше към него със същото безразличие, което би проявила към някое растение или към телевизора, работещ с намален звук — само за компания и за нищо повече.

Нощем лежеше будна, изпълнена с омраза към Моника и Орелио Окейшо, която бушуваше в гърдите й, като горски пожар, и тъкмо в тази омраза се вкопчваше тя здраво, когато ужасът от затварянето й в „Уайт Сидърс“ и всекидневните й отивания в тъмницата заплашваха да я смажат. Доктор Гийст можеше да се заеме с частта от съзнанието й, запазена за Моника — всъщност той вече го правеше; това беше главна тема във всекидневните му разговори с Даяна. Ала страхът, че може да научи за тайния й живот с Бейба и тайната й омраза към Орелио Окейшо, изглежда се оказа неоснователен, тъй като дните се нижеха, а докторът не споменаваше дума нито за единия, нито за другия. Любовта й към Бейба, омразата й към неговия убиец — това бяха нейни чувства. Само нейни. Оказа се права — никой и нищо не бе в състояние да ги изтръгне от нея. Много по-късно, когато можеше безболезнено да се връща в мислите си към това време, тя щеше да е убедена, че тъкмо тези нейни тайни са били единственото, което е стояло между нея и лудостта — истинската, чистата форма на лудост, която доктор Гийст положително никога нямаше да разпознае, камо ли да знае как се лекува.

След време я включиха в групова терапия като част от всекидневния й режим. Всички пациенти бяха подлагани на едно и също лечение. Веднъж по време на процедурата, един от пациентите — едър мъжага, настанен тук много преди Даяна, успя набързо да й даде съвет:

— Изяждай всичко, което ти дават — прошепна той.

Тя не схвана смисъла на думите му. Проумя го едва една вечер, може би три седмици след влизането си в болницата. Беше забелязал, че вече е натрупала килограми. Когато санитарят й донесе вечерята, Даяна установи, че няма апетит. Представи си как става ужасно дебела и как всеки, който я види, зарязва работата си и се вторачва в патравата й походка. Санитарят настоя да си изяде яденето, ала тя отказа.

Той излезе от стаята, за да се върне след няколко минути с още един санитар и лекар, когото Даяна не бе виждала преди. Беше висок и слаб, с пясъчен цвят на косата и с четинеста брада. Горната му устна изглеждаше странно, без следа от косми.

Санитарите тикаха количка от неръждаема стомана, отрупана с медицински инструменти. По нареждане на лекаря те вързаха Даяна за леглото и отмотаха от количката адски дълъг гумен маркуч.

Тя обезумя от страх и започна да крещи, когато единият от тях се опита да напъха маркуча в ноздрата й. Замята глава наляво-надясно, но другият санитар я сграбчи тъй силно за брадичката, че от очите й бликнаха сълзи. Имаше чувството, че челюстите и се разместиха. Санитарят, който държеше маркуча, веднага го тикна в ноздрата й. Тя се закашля и й се доповръща, когато противното нещо стигна до гърлото й. Без да охлабва пръсти от челюстта й, другият санитар се наведе ниско над нея.

— Ако не стоиш мирна — изсъска той, — няма да можеш да издържиш — и се усмихна мило. — Ние все едно ще си свършим работата, така че избирай.

Даяна легна отново, трепереща от напрежение и страх; от челото й се стичаше пот и изпълваше устата й със солен вкус. Нахраниха я през маркуча. Оттогава тя не отказваше никаква храна.

Отказа обаче да се види с Моника. След като изминаха осемнайсет дни от началото на инсулиновата шокова терапия, доктор Гийст дойде в стаята и й съобщи, че майка й може вече да бъде допусната в болницата, за да я види.

— Но само ако ти пожелаеш — допълни той.

Даяна не пожела и така остана сама.

Не всеки ден, но много често се възобновяваха виденията с акта на удушване, които я бяха спохождали в първите дни на лечението. Те винаги бяха едни и същи. Започваха с доктор Гийст като неин неприятел — „това е съвсем естествено“, поясняваше той и кимаше в знак на разбиране, когато Даяна ги споделяше с него, — после се явяваше Моника, пак се преобразяваше в другото лице, призрачното, едновременно толкова познато и невероятно ужасяващо. „Ти чувстваш как закотвящата нишка на съзнанието ти се разхлабва“, обясняваше й докторът. „И отдолу, преди още то да се е покорило напълно и ти да изпаднеш в несвяст, получаваш проблясъци от това, което лежи в тези дълбини.“

Една сутрин, след като бе сънувала как доктор Гийст танцува жига в светлината на зловещата пълна луна и пешовете на ослепително бялата престилка се мятат около бедрата му, Даяна застана лице в лице с образа на нейния последен — и „основен“, според доктора — антагонист. Това беше баща й. Мъртвият й баща, към когото тя бе изпитвала само обич. И тя започна да го души и да вика все по-силно и по-силно: „Не ме оставяй, моля те, не ме оставяй!“, а после: „Мразя те, задето ме остави!“

След като изминаха два месеца и половина от затварянето й в „Уайт Сидърс“, доктор Гийст влезе в стаята с пакет дрехи.

— Време е да си тръгваш, Даяна. Вече си излекувана.

От какво съм излекувана? — запита се тя. После сложи длан върху дрехите и рече:

— Това не са мои дрехи.

— Вече са твои. Ние ги купихме за теб — отвърна любезно доктор Гийст. — Ти не можеш да влезеш в тези, с които дойде.

И наистина, когато се преоблече и се погледна в огледалото, не можа да познае нито лицето, нито тялото, отразени в него. Изглежда докато е била в безсъзнание, някаква дебелана се е вмъкнала в нея. Прилоша й от гледката.

На входа на „Уайт Сидърс“ доктор Гийст спря и леко докосна ръката й.

— Не искаш ли да знаеш защо майка ти не е дошла да те вземе?

— Не — отвърна Даяна. — Не искам. Ние не се интересуваме много една от друга.

— Но тя показа заинтересованост, като те прати тук — подчерта докторът.

Даяна почти се изсмя в лицето му.

— Тя искаше да ме промени. Според нейната представа.

— Това е грях — рече доктор Гийст с блуждаещ поглед, — в който можеш да обвиниш много родители.

Даяна го погледна. Зад гърба си чуваше шума на автомобилното движение, лай на куче, детски смях. Тези звуци вече я призоваваха.

— Но не всички отиват толкова далеч.

— Тя искаше само твоето добро.

Гласът му прозвуча изненадващо тежко в студения въздух. Даяна беше дошла тук посред зима. Сега беше почти пролет и дърветата бяха напъпили, първите птички стягаха гнездата си за лятото.

— Защо „искаше“?

— Даяна, майка ти е в болницата. Постъпи преди месец и половина.

Даяна извърна поглед от него, от „Уайт Сидърс“ и го отправи към червените керемидени покриви оттатък Паркуей. За миг го задържа върху домакините, които се придвижваха към търговския център в големите си шевролети, буици или олдсмобили, все още с ролки на главата, прикрити под пъстроцветни шалчета. Запита се какъв ли живот водеха. Наистина ли бяха толкова обикновени, за каквито ги смяташе? Бяха ли щастливи, когато съпрузите им се връщаха вкъщи? Когато децата им се смееха? Разстройваха ли се, когато боклукът не беше изхвърлен, чувстваха ли се нещастни, когато родителско-учителското дружество не ги предложеше за заместник-председатели? Или имаше ли някъде… нещо, пазено в тайна, невидимо и неразкрито?

— Ще умре ли?

— Да — тихо отвърна доктор Гийст, — много скоро.

Берил й даде сигналния екземпляр на „Плейбой“ на снимачната площадка, веднага щом свършиха снимките в края на деня и Даяна го занесе право вкъщи, за да го покаже на Рубънс.

Точно в средата на страницата „Предстоящи развлечения“ в колонката за филмите се набиваше в очи следният текст:

„И ПОБЕДИТЕЛКАТА Е… Въпреки че някои от вас може да си помислят, че е малко рано да навлизам в играта за предричане на Академичната награда, вече чух някои доста забележителни оценки за главната роля на Даяна Уитни в предстоящия филм «Хедър Дюел». Не е тайна, че повечето от нас очакваха друга женска роля да се състезава със Сали Фийлд в «Норма Рей» и Джейн Фонда в «Клут» и «Завръщане у дома». От всички сведения… а аз съм склонен да вярвам на тези осведомени източници… ролята на Хедър Дюел може с пълно право да включи Уитни в състезанието за наградата «Най-добра актриса». Филмът разказва за бойното кръщение на съпругата на заможен индустриалец, заловена в една вила, обсадена от терористи. Уитни, както без съмнение знаете, достигна международна известност чрез блестящия филм на бъдещето на Джефри Лесър «Кралско червено». Ако не сте я гледали в него, не предполагате какво изпускате.“

Даяна прочете на глас рецензията на Рубенс с немалко задоволство.

— Виж! — обърна тя списанието към него. — Дори са отпечатали кадър от филма. Как успя да уредиш това?

— Берил се обади на Бъз Бейлман — отвърна той и се засмя. — Нали ти казах, че е гениална — и се приближи до Даяна. — Ей, телефонът в офиса не спря да звъни цял ден и съм сигурен, че няма да престане и тук. Какво ще кажеш да идем до яхтата за малко?

Когато се качиха на палубата, небето беше вече с тъмно виолетовия цвят на индиго. Светлините покрай широкия залив на Малибу светеха като блестяща огърлица в сънливите низини. Даяна се замисли за Ясмин и техния следобед, прекаран тук, и потръпна леко. Още чувстваше устата си отвътре преситена и подута от мускусения вкус на другата жена. Мисълта, която плуваше в тъмните води на съзнанието й, откакто позволи на Ясмин да я прелъсти, започна да се надига към повърхността. Да можеше само да я улови! Замисли се и за Крис, горкият нещастен Крис. Беше й се обадил от… къде беше? От Денвър? Или от Далас? Не можеше точно да си спомни в момента. А и всъщност нямаше значение, младежите бяха едни и същи навсякъде, където и да отидеше групата — както и залите, осветлението, обемистата апаратура. И ръкоплясканията, все по-гръмки и по-гръмки, докато феновете се стичат по вече претъпканите пътеки между редовете, вдигнали ръце нагоре с показалци, сочещи към тъмнината на нощта: „Номер едно, номер едно, номер едно“.

Боже мой, колко ужасно звучеше гласът на Крис, когато й се обади. Тези изтощителни нощи не бяха по вкуса му, за разлика от Найджъл. Крис беше доволен от работата си в студиото, а не от феновете. Съществуваше някаква странна, изкривена… добре, да, вампирска връзка между тези музиканти и техните почитатели. Не си спомняше къде беше чела интервю, в което едно умно момче, рокмузикант, заявяваше: „Нека наречем нещата е истинските им имена. Връзката е вампирска.“ Тогава тя бе сметнала изказването му за прекалено журналистическо. Този род момчета бяха известни с майтапите си спрямо интервюиращите ги, които вземаха всичко на сериозно. Даяна беше прочела и репортажа в „Ролинг Стоун“, базиран на интервютата с групата, взети в Сан Франциско. Сред текста, оградена с дебела ивица, бе поместена и снимката, на която, заедно с групата, бяха и тя, и Найл, а обяснителният абзац бе посветен предимно на нея. Срокът за предаване на материала в редакцията беше причина възпоменателната бележка за Найл да бъде отпечатана в следващия брой.

Във всеки случай Крис се показваше доста сдържан, докато Найджъл говореше ли, говореше. Как ли издържаше? Цялата отговорност за съзидателната дейност на групата падаше изключително върху Крис, независимо че, поне по всеобщо мнение, той и Найджъл разработваха заедно всяко парче. Даяна подозираше, че дори и за Крис напрежението имаше граници. Засега приятелството може само да го поддържа. Е, добре, след няколко седмици те ще се върнат в Лос Анджелис. Тя реши да разговаря отново с Крис, очи в очи.

Почувства как две ръце я обгръщат и тялото на Рубънс се притиска в гърба й. Набъбващата му мъжественост се намести в гънката между задните й половинки. Ръцете му се плъзнаха нагоре и обгърнаха с шепи гърдите й. Топлина обля тялото й, топлина, която само отчасти се дължеше на сексуална възбуда, защото включваше и нещо много повече.

— За какво мислиш?

— За това колко съм щастлива.

И не беше лъжа, допълни тя наум, макар че не беше и самата истина. Мислите й бяха насочени и към Мейър, към онова, което й бе казал — сключения между тях пакт. Сега много й се искаше да закриля Рубънс, въпреки че не беше съвсем наясно от какво. Старецът безкрайно се тревожи, продължи да размишлява тя. Прочетох го в очите му. Но може ли някой да го вини? Какво ли не е минало през главата му? И е оцелял. Това е по-важното. Нямаше ли предвид тъкмо това и Мариън, когато на времето й говореше за Холивуд? Че най-важното тук е да оцелееш. Защото мнозина са опитвали и не са успявали.

Това всъщност, заключи в себе си Даяна, докато наблюдаваше далечните, размазани от мъглявината светлини на Санта Моника, се дължи на факта, че Мейър остарява. Затова се безпокои. Рубънс е чудесен. Знам го. Чувствам го. Няма нищо страшно.

— Помниш ли какво ти казах у дома за Берил? — прошепна Рубънс в ухото й, притискайки я по-силно към себе си.

— Че е гениална ли?

Много обичаше да чувства ръцете му върху гърдите си. Тогава й се искаше да затвори очи и да се отпусне в прегръдките му спокойна и сигурна.

— Ти също си гениална — рече той. — Спенглър заслужава да му имам вяра — и се засмя. — Оказа се добър познавач на роли.

— На моята роля.

— Да, на твоята.

Рубънс я извъртя в прегръдката си, за да застанат един срещу друг. Двете половини на лицето му се осветяваха съответно от червената и зелената сигнални лампи на яхтата, като едната му страна беше по-тъмна от другата и това някак му придаваше зловещ израз.

— Даяна, никога не съм обичал някого по начина, по който обичам теб.

В полумрака очите й изглеждаха разширени до крайност тя издаде звук, наподобяващ нещо средно между стон и въздишка. Пръстите й погалиха врата, върховете на ушите му и притеглиха главата му към лицето й. Устните им се слепиха тъй внезапно, че по тялото на Даяна премина силен ток, сякаш беше стъпила върху открит проводник.

— Ама как хубавичко му смачка фасона на Бъз — промълви Рубънс с пресипнал глас, отлепвайки устни от нейните. — Не бях го виждал да се държи по този начин, особено с жена. Той не уважава никого.

— Знаеш ли — тихо каза Даяна и продължи да наблюдава собственото си отражение, трепкащо в очите му, — направих го с огромно удоволствие. Той се държа като свиня. Цял живот сме подвластни на хора като него.

— Не влагаш политически смисъл в това, нали?

— Политически ли? Не. Във взаимоотношенията между Бъз и мен няма нищо политическо. Те са на сексуална основа.

— Нещо такова — каза Рубънс и загали със средата на дланта си зърното на гърдата й.

— Нещо такова — отвърна тя и близна с език врата му през полуотворените си устни.

— Нещо такова — продължи той, като повдигна края на роклята й, за да плъзне пръсти по дългото, гладко бедро.

— Нещо такова — рече тя, обгърна с ръка топките му и леко застиска топлата плът, докато почувства как ответното потръпване премина през слабините му.

— Хайде да слезем долу — с удебелен глас промълви той — и да си облечем банските.

— За какво са ни? — засмя се Даяна. — Кой ще ни види тук?

Той я тупна закачливо по задника.

— Веднъж направи това, което ти казвам, чу ли?

Тя целуна върха на показалеца му и го притисна в престорено нацупените си устни. Двамата заслизаха по стълбите към каютата. Банският й костюм в тъмно виолетов цвят я чакаше сгънат върху леглото. До него лежеше плътна хавлиена кърпа. Тя взе банския си и нещо дълго и блестящо изпадна от него на пода.

— Боже мой! — ахна Даяна и коленичи; вдигна предмета и го задържа в дланите си. Той блестеше между пръстите й като обръч от светлина. Беше диамантена гривна. Тя вдигна глава. — Боже мой, Рубънс!

Той коленичи до нея. При такива случаи обикновено подхвърляше по някоя шега — беше му трудно да изразява с думи или жестове дълбоки чувства. Ала този път лицето му остана сериозно. Много внимателно взе гривната от ръцете й и рече:

— Открих я в „Хари Уинстън“. Още, щом я зърнах, реших, че е от тия неща, които са направени само за теб — той се вгледа във виолетовите й очи. — На коя ръка?

— На лявата — отвърна Даяна, затвори очи и го целуна.

По тялото й премина тръпка, когато усети тежестта на гривната, обгърнала китката й. Рубънс закопча карабинката и звукът от щракването й отекна в съзнанието на Даяна като гръм в тиха нощ. Тя обви ръце около него и обсипа лицето му с целувки.

— Хайде да се потопим във водата — прошепна след малко Даяна, ала краката й бяха като гумени и Рубънс трябваше да я вдигне на ръце. Със същата лекота, с която тя взе накита от пода, той я понесе нагоре към палубата.

Там той свали дрехите си, настани Даяна върху стрингера и започна бавно и внимателно да я съблича, като старателно сгъваше всяка свалена част от облеклото й. Голото й тяло ту потъваше в мрак, ту се осветяваше от мигащите сигнални лампи на яхтата и от мъждукащите светлини покрай бреговата линия. От морето се надигаше мъгла и на Даяна за миг й се стори, че е попаднала в някаква праисторическа среда.

Двамата скочиха в леко надигащите се вълни и кожата им настръхна от студ. Но много скоро те свикнаха с водата и единствено лицата им, които бяха над повърхността, усещаха студа. Задържаха се във водата изправени, без да отместват поглед един от друг. От време на време Даяна зърваше с крайчеца на окото ослепителните отблясъци, които едната й китка хвърляше върху тъмната повърхност на морето и върху белия профил на яхтата. Двамата дълго се забавляваха, като се докосваха, милваха, целуваха; и когато го усети, че е влязъл в нея, стана толкова неусетно, че единствено по топлината разбра, че това най-сетне е той, а не поредното тихоокеанско водорасло, промушило се между краката й.

Прохладата отвън и нарастващата топлина отвътре — тази вълшебна противоположност на усещания — й действаше едновременно възбуждащо и успокояващо. Страстта, с която Рубънс впи устни в гърдите й, изопна чувствените нишки в нея чак до пръстите на краката й и тя сграбчи задните му половинки, за да го вкара колкото се може по-навътре в себе си.

Прииска й се отчайващо силно да останат завинаги така, ала възбудата й вече преливаше и крайниците й започнаха да отмаляват, както се бе хванала за него, сякаш той бе самата яхта. И когато усети, че наближава оргазмът, който надмина всички досегашни, тя захапа рамото му с мисли, че няма да е достатъчно само да крещи на пресекулки, че има толкова неща, които иска да му каже — за Мейър, за Орелио Окейшо и за… да, за Бейба. У нея напираше желание точно сега, в екстаза си, да го допусне в онези свои потайни кътчета, които пазеше неприкосновени, да разкрие всичките си тайни, които държеше заровени дълбоко в сърцето си през изминалите години и нямаше намерение да споделя с никое човешко същество, а вече копнееше да ги довери на него. На него!

Но не направи нищо подобно, само нададе вик, силен и продължителен, отдавайки се напълно на разливащото се в нея удоволствие. Устните му докоснаха рамото, продължиха нагоре към ключицата й — тази нежна извивка в основата на шията, и накрая бузата му се долепи до врата й, който започна да му предава ударите на сърцето й във вид на едно безкрайно послание.

— Беше толкова хубаво — прошепна той и трябваше да млъкне, за да изплюе водата от устата си. — А самата ти, като не носиш нищо, освен диаманти, си като част от небето, посипано със звезди.

Поезията на думите му я изуми — да можеше само Бейлман или Майкъл Крауфорд да го видят отнякъде; щяха ли да познаят в него деловия човек? Според нея — не. И тя го погали по тила с желанието да го одраска леко, ако имаше дълги нокти. Но нейните бяха съвсем къси и съвършено заоблени, за да са годни за подобно нещо. Ставаха само да натискат спусък и да държат здраво грубата дръжка на нож. Помисли си за материала в „Плейбой“ и за бойното кръщение на „Хедър Дюел“. Моето бойно кръщение. Да, моето. И може би една Академична награда.

Рубънс и Даяна с неохота излязоха от водата, треперещи се втурнаха към кърпите си и почнаха да се подсушават един друг. Облякоха се в джинси и памучни тениски, които винаги държаха като резерва на яхтата. Най-неочаквано Рубънс отиде и вдигна котвата. Запали двигателя, обви с ръка кръста на Даяна и насочи яхтата навътре в морето, където мъглата ги погълна напълно.

След известно време Рубънс загаси двигателя и остави яхтата да се носи тихо по вълните. Нямаше вятър, нямаше звезди, единствено морето им подсказваше, че са все още в действителния свят.

Рубънс слезе в каютата, а Даяна остана да спусне котвата. Когато го последва долу, той беше превърнал масата в двойно легло. Чаршафите на лилави фигури вече я чакаха. Тя се съблече и се покатери на леглото до Рубънс.

— Заредил съм касета — каза той с тих, хриплив глас и мушна ръка под врата й.

— Заспивам — Даяна притисна буза в топлата му плът.

— Един от любимите ти филми е — Рубънс протегна свободната си ръка, натисна бутона на дистанционното управление и телевизионният екран светна към електронен живот. — Не те ли интересува кой е?

— Ъ-хъ — тя целуна гърдите му, без да отваря очи. — Кой е?

— „Ноуториъс“.

Тя се размърда и започна да гледа филма на пресекулки. Задремваше, отваряше очи, пак задремваше, по тъй като знаеше диалога почти наизуст, това нямаше значение. Пропуснатите части й се явяваха в дрямката.

Точно след полунощ — разбра го от тихите удари на месинговия корабен часовник — в изпълнения с напрежение и драматизъм кадър, Кари Грант понесе на ръце надолу по широкото стълбище отровената Ингрид Бергман под злобните, но безсилни погледи на Клод Рейнс и Лиополдин Константин — актрисата, която играеше великолепно майката на Рейнс във филма.

Телефонът звънна. Рубънс намали звука и вдигна слушалката след втория звън. Докато на екрана се редуваха беззвучните образи на Грант, Бергман, Рейнс и бясната Константин, Рубънс говореше в слушалката. Тия хора са същински икони, мислеше Даяна. Техните образи ще останат завинаги запечатани в човешката памет като на онези, издълбани върху Маунт Ръшмор^[1].

— Да — продължаваше Рубънс, — разбирам.

И този телефонен разговор, продължи разсъжденията си полузаспалата Даяна, стана част от неразгадаемата фантазия на малкия екран. „Останах с впечатлението, че Рубънс дойде на яхтата, за да избяга от телефона.“ Нали така й каза, преди да тръгнат? Не беше ли това първата причина? Не можеше да твърди със сигурност. Защото й беше приготвил и подарък, който я чакаше тук. Подарък за нея. Пръстите й се плъзнаха по студената шлифована повърхност. Нищо на света не може да се сравни с допира до диаманти.

— Не, не — чу тя гласа на Рубънс, — много правилно постъпи, като ми се обади. Още не сме си легнали с Даяна. Божичко, но то е посред нощ за теб. Гледай да поспиш малко, Скайлър. Благодарен съм ти, че ме уведоми.

Той затвори телефона. Филмът свърши. Екранът потъмня. Рубънс се протегна и изключи видеокасетофона. Загаси и осветлението. Двамата се полюшкваха в мрак.

— Дори не знаех, че имаш телефон на яхтата — рече Даяна.

— Той е само за спешни случаи.

Тя се надигна на лакът.

— Добре ли е Скайлър?

— О, да. Не се безпокой за него.

Трудно беше да се види лицето му в мрака. През страничния прозорец на каютата се бе промъкнал блед лъч светлина и се разхождаше по бузата му в такт с вълнообразното поклащане на закотвената яхта. Ала не достигаше до засенчените му очи.

— Нали го знаеш какъв е Скайлър. Понякога се разтреперва от най-малкото нещо.

— Рубънс — продължи бавно Даяна; някакво неприятно предчувствие се промъкваше в нея, — какво е разтревожило Скайлър сега?

Тя сложи ръка върху гърдите му.

— Викали са го в полицията да разпознае труп — отвърна Рубънс без следа от вълнение в гласа. Беше станал отново същият, когото външният свят познаваше.

— Чий труп?

— Бил е намерен в багажника на кадилака на Скайлър — продължи Рубънс, сякаш не бе чул въпроса й. — Някакво дете мернало колата в пущинака отвъд реката в Ню Джърси, на едно от ония бунища, които зариват с отпадъчни материали, за да строят наблъскани една до друга къщи, които днес вървят по осемдесет-деветдесет хиляди.

— Но кого са намерили, Рубънс?

— Детето явно нищо не е подозирало, но кучето му не се отделяло от колата, непрекъснато лаело и драскало отзад — изглежда разказът му доставяше удоволствие и Даяна разбра, че няма да й каже чий е трупът, докато не стигне края на историята. — Едва тогава детето забелязало, че капакът не е затворен. Нали знаеш, децата са любопитни като жените, та и това дете не се сдържало, погледнало в багажника и повърнало върху адидаските си.

Макар и ядосана, Даяна потръпна.

— За бога, Рубънс, кой е бил вътре?

Тя силно натисна с длан гръдния му кош, сякаш този физически натиск щеше да го подтикне да й отговори веднага.

— Ашли — отвърна той бавно. — Ашли, сгънат на две, с дупка от куршум в тила и почти никаква кръв наоколо. Било извършено много професионално, казали ченгетата на Скайлър.

Тя разбра за какво говореше. Отвори уста в тъмнината, за да каже още нещо, но мигом я затвори. Изведнъж пред очите й изплува лицето на Мейър и отново чу думите му, толкова отчетливо, сякаш беше до нея в каютата на поклащащата се яхта: „Трябва да спасиш Рубънс от него самия. Той се учеше прекалено добре.“ Ясно виждаше сериозния му поглед, но си спомни и златния проблясък на усмивката му. Това беше усмивка на човек, който се сдобива с всичко, което поиска. И сега, когато се обърна да погледне полускритото лице на Рубънс, видя същата усмивка, само дето в съзнанието й тя бе допълнена със златен блясък.

— Ти нали ми каза, че Ашли спечелил много нови приятели? — бавно заговори Даяна и бутна с пръст върха на носа си на една страна.

— Да.

Тя не сваляше поглед от лицето му.

— Но не те са го убили, нали?

Двамата се гледаха в очите. Даяна си спомни още нещо от срещата си с Мейър, „Ще го обичам, каквото и да се случи“, беше му казала тя. А Мейър, който я беше наблюдавал по същия този начин, по който я наблюдаваше сега Рубънс, й бе отвърнал: „Надявам се да имаш силата да издържиш до край.“ С погледа си тя искаше да внуши на Рубънс да не я лъже, защото знаеше, че ако го направи, беше много вероятно никога повече да не му вярва.

— Не — отвърна той след малко. — Не, не са го убили те.

— Той е намерил това, което ти искаше да намери.

— Той беше малък, алчен мръсник — с леден глас рече Рубънс.

— Но той ти беше и приятел… дългогодишен приятел.

— Приятелите изчезват по странен начин, когато те видят с много пари. Съвсем скоро ще разбереш за какво говоря.

— Скайлър знае ли какво си направил?

— Той ми помогна да изработя номера.

— Но ти изпрати него в Ню Йорк.

Рубънс сви устни.

— Ченгетата смятат, че Ашли е убит от шайка престъпници. Така смята и Скайлър. Така смятат всички — погледът му беше много напрегнат. — Така смяташ и ти.

— Нищо ли… абсолютно нищо ли не чувстваш към Ашли?

— Чувствам само, че си получи заслуженото. Дадох му възможност да бъдем квит и да се измъкне чист, без да вдига много шум, ала той не ме послуша. Беше прекалено алчен и мислеше, че ще може да ме надвие.

— Никой не може да те надвие, така ли е, Рубънс?

— Никой не може да ме надвие — прошепна той, протегна ръка и я притегли към себе си, плът до плът. — А сега никой не може да надвие и теб.

Даяна почувства как отвътре я облива топлина, на която тя не можеше да се съпротивлява.

Бележки

[1] Паметник в Южна Дакота, САЩ, който представлява изсечени в скалите огромни скулптурни глави на американските президенти. — Б.пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Ерик Лустбадер Сирените на Холивуд (9)

Метаданни

Данни

Сирените на Холивуд

Сирените на Холивуд

Информация

История

Сваляне / Връзки

Девета глава

Ерик Лустбадер
Сирените на Холивуд (9)