Доста време тя седя зад волана на мерцедеса, без да помръдне. Бел Еър тънеше в спокойствие и тишина. Дори накъсаният шум от автомобилното движение по булеварда Сънсет не стигаше до тук.

Скрита от поглед, беше спряла в самото начало на широката, посипана е натрошен мрамор алея за коли пред дома на Рубънс и се колебаеше дали да продължи навътре. Самолет прониза облаците над нея по посока на международното летище на Лос Анджелис.

Погледът й обходи високите очертания на джакарандите^[1], опасващи предната част на имението, ала видя само това, което беше в съзнанието й — масивния начупен силует на Ню Йорк, който не преставаше да диша и при залез, и при изгрев-слънце, изпълвайки я със силата на богиня. Този велик кинетичен град прорязваше съзнанието й като победен вик.

Полуотворените й устни изпуснаха тих звук — сякаш това беше призракът на онзи вик, отслабнал от времето и разстоянието. Облегна се назад в прохладната кожена седалка, пръстите й лекичко погалиха извивката на волана.

Над западното крайбрежие настъпваше вечер. Ала до слуха й не долиташе нищо друго, освен ехото от победния вик, което опияняваше съзнанието като вино, докато мислите й се опитваха да уловят същността на онази крехка, гранитна душа. Туп-туп, туп-туп, леко трепкаше пулсът в гърлото, в китките й. Марк, Марк, силно биеха ударите на сърцето. Сълзи замъглиха очите й, тя прехапа устни и си помисли: „Мръсник такъв!“.

С рязко движение завъртя ключа на двигателя, бутна лоста на първа и подкара по алеята към къщата на Рубънс. Тя се оказа наистина много навътре — огромна къща с оранжеви испански керемиди и няколко свода, боядисани в бяло. Ослепителната белота се омекотяваше от розовото сияние на невидимия оттук Холивуд, който осветяваше небето така, както лъжлив жрец би раздавал благословия.

Дванайсетте тополи, покрай които мина, й навяха хлад и тъга. Лицето на помощника на мексиканския градинар, който профуча край нея върху хондата си на път за дома, беше безизразно.

На позвъняването отвори Мария, икономката, която също се бе приготвила да си върви.

— Buenas tardes^[2], сеньорита Уитни — поздрави я тя с лек поклон. — Сеньорът всеки момент ще се върне от корта.

— О! — възкликна Даяна. — С кого играе?

— С никого, сеньорита — усмихна се Мария. — Пуснал е машината.

Тя пропусна напред Даяна и затвори тихо вратата. Даяна продължи по коридора, хвърли поглед на огромната картина на Ел Греко върху лявата стена и през сводестата врата влезе в гостната.

От остъкления портал на задната стена видя да се приближава Рубънс. Беше облечен в бели шорти и фланелка с по два тъмносини канта отстрани. На рамото му висеше бяла кърпа. Едната ръка беше стегната с лента в бяло и синьо. Зад него, осветен от прожектори, се виждаше една трета от плувен басейн с олимпийски размери, а отдясно — ъгъл на тенис корт. Рубънс й се усмихна отдалеч.

— Значи дойде все пак.

— Защо, съмняваше ли се?

Той завъртя длан.

— Фифти-фифти. Хванах се на бас със себе си.

— И кое фифти си избра? — тя се доближи до него.

— Печелившото — ухили се Рубънс и отиде до бара, за да приготви нещо за пиене.

— Май ме излъга.

Той й наля бакарди и го подправи с лимонов сок.

— Винаги съм честен към себе си.

— И напълно сигурен — добави Даяна и пое студената чаша.

— Въпрос на тренинг — отвърна той и отпи голяма глътка от водката си. — Толкова пердах съм ял от побойници навремето.

Даяна се разсмя, смятайки, че я поднася, но изведнъж се сепна и сведе поглед към чашата си.

— За малко нямаше да дойда.

Рубънс не каза нищо. Извади цигара от тънка златна табакера и я запали; процеди дима през събраните си устни и изтръска пепелта в пръстта на една саксия с малък кактус.

От дълбоката й мъка се роди интуитивното предположение, че той ще каже: „Какво значение има? Нали си тук? Това е по-важното.“ Затова се изненада, когато го чу да пита:

— Защо? Случило ли се е нещо?

По лицето му се изписа загриженост, а на нея й се искаше да каже нещо друго, да бъде по-безразличен, за да й е по-лесно да стане и да си тръгне, без да се измъчва повече.

— Не ми се говори на тази тема.

— О, хайде — настоя той и се приближи до нея. — Защо да го задържаш в себе си? — взе ръката й и я поведе по трите стъпала към по-ниското ниво на стаята, където във форма на полусфера се извиваше огромен диван в сапифиреносиньо кадифе.

— Е — подкани я Рубънс, след като седнаха, — изплюй камъчето.

Очите й блеснаха:

— Изглежда искаш да си нравиш шега с мен.

— Така ли мислиш? — широко отвори очи той.

— Диалог а ла Реймънд Чандлър…

— Останало ми е от предишния живот, когато съм бил Филип Марлоу. Никаква шега не си правя с теб.

Тя му хвърли бърз поглед.

— Изгоних Марк. Той…

— Това вече ми го каза.

— Ще млъкнеш ли, да ме изслушаш…

— Много по-добре ти е без него, уверявам те.

— Защо? Защото е чернокож ли?

— В днешно време, в днешния век това не е от значение.

— От значение е, не ме будалкай.

— Да, от значение е. Но имах предвид политиката му, а не цвета на кожата му — той отпи глътка. — На доста хора им трябваше време, за да възвърнат на Фонда предишната й слава.

— Славата й нямаше нищо общо с политиката й.

— Нямаше ли? — повдигна той вежди. — О, извинявай, не смятах, че си толкова наивна.

— А какво точно смяташе?

— Каквото ти казах.

Той сложи чашата си върху бялата плоча на ниската масичка пред тях.

— Виж какво, ракетата ти е на път да излети. Нали не искаш нещо да откачи кабела точно сега? — гледаше я право в очите.

— Не — извърна глава тя. — Но това има толкова общо с нас, колкото с мен и Марк в момента. Нещо май се разминаваме, не чувстваш ли? Току-що съм излязла от дълга, стабилна връзка. Изведнъж се появяваш ти и ме караш да се чувствам като махало, което се люлее над дълбока яма. Имам усещането, че всеки миг ще падна в нея.

Рубънс протегна ръка и я докосна.

— Тогава не мисли повече за този мръсник. Той вечно тичаше след…

— Млъкни — прекъсна го тя.

— Какво значение има? — продължи той. — Толкова ли няма да издържиш, ако узнаеш истината? Знаеш ли с кого спеше той по време на снимки? Не се насити на тия долнопробни…

— Престани!

Лицето му беше толкова близо до нейното, че тя забеляза капчиците пот и леко наболата му брада. Но особено силно усети миризмата на плътта му.

— Никога няма да проумея — заговори Рубънс с тих, но съвършено ясен глас — какво толкова беше намерила у Марк Наситър, но се радвам, че си го изгонила — той вдигна ръка и обърна главата й към себе си. — Боли ме като те виждам как изглеждаш, като знам, че още изпитваш някакви чувства към него, към това копеле, което повече от седмица преследва онази петнайсетгодишна малка кучка…

— Ти си знаел?! — Даяна рязко се отдръпна от него и се изправи.

— Чакай, недей…

Без никакво предупреждение тя замахна и силно го удари през лицето. Бузата му пламна.

— Мръсник! Защо не ми каза?

— Сигурна ли си, че щеше да ме изслушаш?

— Ти ме стъпка по същия начин, по който си стъпквал всяка жена в живота си. Това ти е присъщо — очите й го гледаха гневно. — Сигурно не съм наред. Наистина.

Тя се завъртя на пети и изкачи стъпалата към самата гостна. Рубънс я настигна там.

— Слушай, съвсем не беше така, както си мислиш.

Даяна се обърна и го погледна право в лицето.

— Не ли? Лъжец! Да не би да не си знаел за това, когато ме срещна в „Уеърхаус“? Смей да ми го кажеш и що те заплюя!

Стори й се, че той трепна, кръвта се отдръпна от лицето му и то изведнъж, а не постепенно. Видя как тялото му се стегна, инстинктивно разбра как действа той в подобна ситуация: с насилие. И тъкмо затова не можа да обуздае желанието си да го предизвика още повече. Да го подтикне към реакция, която по убедителен начин да й докаже веднъж завинаги, че истински държи на нея.

— Говоря ти сериозно, Рубънс. Остави лъжите за бизнеса. Ти толкова си свикнал да въртиш жените на пръста си, че си престанал да гледаш на тях като на човешки същества. Е, да, но аз съм човешко същество, дявол го взел, и не обичам да ме лъжат. Разбери, че не можеш да се отнасяш така с мен.

Въздухът между тях бе натежал като олово. Сякаш възмущението на целия свят се бе събрало тук — толкова мъчителен беше моментът.

— Добре — заговори той след цяла вечност. — Ето как беше отначало. Обадиха ми се десет минути, след като се случи…

— Благодаря! — прекъсна го тя. — Няма за какво.

— Спри за малко! Нали каза… — той хвана ръката й, но тя така го изгледа, че пръстите му веднага я пуснаха. — Май и двамата не се изслушваме понякога, не мислиш ли? Може би това отчасти е причина за недоразуменията.

— Не желая повече да стоя тук и да слушам измишльотините ти — тя се обърна. — Ти си такъв майстор, че сам не знаеш кога лъжеш. За теб истината няма никаква стойност. Въпросът е какво е най-изгодното за Рубънс в дадения момент. Господи, не зная как е могло да ми трепне нещо…

— По кой начин да те убедя?

Тя разтегли уста в лека усмивка.

— О, по този въпрос не очаквай помощ от мен.

— И ще си тръгнеш просто ей така?

— Защо не? Какво ме задържа тук?

— Ако сега си тръгнеш, няма да узнаеш истината.

— Повярвай ми Рубънс, знам я.

— Все още искам да се пренесеш при мен.

— О, моля те.

Настъпи особена, тягостна тишина. Сякаш се намираха на зелена горска поляна и от телата им бяха смъкнати не само дрехите, но и грижливо отглежданите пластове на цивилизацията. Атавистично напрежение стегна въздуха. Единствено очите им се движеха съсредоточено. Ноздрите им се бяха разширили; сякаш още миг и двамата щяха да оголят зъби и да заръмжат един срещу друг.

— Всъщност ти не искаш да си тръгнеш, Даяна.

Гласът му прозвуча ако не точно заплашително, но поне крайно сурово. Тя много добре схвана забележката му. Сплашването му й беше достатъчно. Болезнено свързваше колко много иска ролята на Хедър Дюел, но нямаше да преклони глава. В края на краищата, колко милиона бяха вложени във филма? Твърде много и Рубънс нямаше да й позволи да се откаже от ролята. Това беше просто една от неговите тактики. Както преди малко се бе въздържал да я засегне, така щеше да се въздържи и сега.

Ами ако не беше блъф? — запита се тя. Рубънс имаше власт. Можеше да го направи. Тогава какво ще стане с мен? Ако бях мъж, никога нямаше да се стигне дотук. Власт. Единственото, което ми липсва, е власт.

Тя се поколеба за миг, но друга мисъл я стресна: Ако този път се оставя да ме притисне, това ще се повтаря отново и отново и никога няма да мога да се измъкна. Никога няма да се сдобия с власт.

— Нали няма да ме отстраниш от филма?

Само по този начин мога да се отбранявам, помисли си тя.

Лицето на Рубънс беше безизразно като маска.

— Знам, че много искаш тази роля, Даяна. Тя ти е необходима.

— Предпочитам да изляза на улицата при Тед Кесъл. Ти превърна ролята в остен, за да ме унижиш.

— Добре — в гласа му прозвуча особена нотка. — Считано от днес, си отстранена от филма.

За момент Даяна реши, че сърцето й спря. Добре ли чу? Не сънуваше ли? Не. Просто криво си бе направила сметката, твърде далеч отиде.

Тя се обърна, прекоси дългата стая и се упъти към коридора. Хвърли поглед на стареца, който Ел Греко бе избрал за модел; удълженото лице му придаваше още по-мъдро изражение; спокойните очи не я изпускаха от поглед.

Сърцето й се късаше, сълзи изпълниха ъгълчетата на очите, но спряха дотам, сякаш силата на волята й не им позволи да прелеят, да се търкулнат по бузите и да я посрамят. Старецът от Испания — с израз на непоколебим евреин — видя срама й, но тя нямаше да допусне Рубънс да го види.

После си помисли за един друг срам, за нещо, което бе заключила дълбоко в себе си, и скръбта й стана още по-непоносима. Потърси утеха от стареца, ала той не можеше да протегне ръка и да я помилва; говореха само изразителните му очи: „Аз оцелях. И ти ще оцелееш.“

Вече наближаваше коридора, когато чу гласа на Рубънс — глас, който идеше от друг свят.

— Моля те, върни се — говореше тихо. — Нищо подобно нямах предвид.

Тя не отделяше поглед от очите на стареца.

— Не можеш ли да ми простиш?

— Защо си толкова жесток? — знаеше, че сълзите блестят в очите й. — Защо трябваше да ми го казваш?

— Ти спечели — отвърна Рубънс. — Не разбра ли?

— Какво съм спечелила? Това не е състезание.

— Напротив — непринудено рече той, — състезание е — сега гласът му звучеше поучително. — И ти го знаеш много добре.

— Тогава как бих могла да те победя?

— Когато кракът ми понечи да те стъпче, ти го изви настрани. Каза не, въпреки че желаеше тази роля повече от всичко друго.

— Малко повече от всичко друго.

За пръв път от едва ли не цяла вечност той се усмихна — мило, сърдечно, приятелски.

— Това „малко“ те разграничава от…

— Шантонерките.

— … всекиго друг — той се приближи. — От всекиго — ръцете му я обгърнаха и тя не се отдръпна. — Ти не се страхуваш от мен. Това ценя в жената — прошепнаха устните му и я целунаха по врата. — Много повече отколкото предполагаш.

— Значи ме сплаши, за да…

— Не — поклати глава Рубънс. — Ти ме сплаши. В момента, в който разбрах, че наистина ще си тръгнеш, вече знаех, че не мога да допусна това да стане. Бих направил всичко…

— Всичко, което поискам? — гласът й беше много тих.

— Да — отвърна той още по-тихо, заравяйки глава в извивката на врата й.

Даяна инстинктивно вдигна ръце и провря пръсти в гъстата му коса, тялото й се притисна плътно в него. Усети замайване — като че ли силна миризма на мускус изпълни ноздрите й — и потърси опората му.

Но той вече плъзгаше длани надолу по тялото й. Тя остана неподвижна, доколкото й позволяваха силите, с пръсти, вплетени в косата му. Ала щом усети, че започна да откопчава роклята и да я издърпва от раменете й, цялата потръпна.

Силен стон се изтръгна от нея, когато пръстите му нежно се спуснаха по кожата на бедрата и най-неочаквано устните му се впиха в окосмения хълм. Езикът му се стрелна навън и докосна вътрешността между бедрата й. Мускулите й трепнаха и тя изпита чувството, че цялата й сила изтича от краката. Наведе се напред и силно притисна гърдите си в жилавия му гръб, отърквайки се с леки движения нагоре-надолу в нежния връх на езика му.

С всеки нов прилив на удоволствие ставаше все по-непохватна; сърцето й лудо биеше; устните й бяха полуотворени. Силни конвулсии започнаха да разтърсват бедрата й.

— О, Господи! — промълви Даяна, усещайки оргазма да я облива. Пъпките на гърдите й нежно се отриваха в кожата на гърба му; разтапяше се от огромно удоволствие.

След малко тя легна върху него и започна да го гали с пръсти, влажни от собствения й секрет, докато очите му се изпълниха с блясък. Дълбок стон се изтръгна от гърдите му при съприкосновението на топлата им плът; тя потръпна от наслада, когато го почувства как прониква дълбоко в нея.

Накрая шепотът на палмовите дървета ги унесе в сън там, където лежаха — на килима до огромната камина от розов и сив мрамор с висока празна полица.

Първа се събуди Даяна. Беше късна вечер. В къщите наоколо екраните на телевизора светеха ярко. Тя погледна спящото му лице и нежно помилва овала на брадичката и бузата, която бе ударила. Той отвори очи.

— Не бива да има такова нещо — прошепна Даяна. — Състезание. И то между двама души.

„Които се обичат“, добави тя в себе си, непосмяла да го изрече гласно.

— Важно е — погледна я Рубънс — да можеш да побеждаваш, защото този град е пълен с глупаци. За тях голямата цел са парите. Не могат да разберат, че колкото повече се осланяш на парите, толкова по-неустойчив ставаш, мозъкът ти омеква от бездействие и почваш да взимаш погрешни решения.

Даяна сложи ръка върху гърдите му, за да почувства по-осезателно как диша и се вгледа в тъмните, блестящи очи.

— Силата на волята — говореше той — е далеч по-добро оръжие от парите, защото тя действа непрекъснато. И има нужда единствено от теб. Но никой не може да ти даде такъв съвет. Ти сама трябва да стигнеш до това заключение, както направих аз. На авеню Си в Манхатън никъде няма пари. Необходимо е време, за да се измъкнеш от онази дяволска дупка, като наред с това се мъчиш и да оцелееш.

Рубънс леко се измести към нея и Даяна усети, че тялото му се напрегна и стана твърдо като камък.

— Неведнъж съм се прибирал вкъщи по тъмно, с окървавено лице, с пукната челюст… а да не говорим за носа — толкова пъти ми го разбиваха, че по едно време обърках сметката — Рубънс се изсмя с къс, горчив смях, който прозвуча като лай на отмъстително куче. — Ах, как си падаха по мен тия украинци! „Ей, чифут, подвикваха; ела насам, чифутче, имаме подарък за теб.“ Юмрук в стомаха, коляно в слабините, ремък в лицето. „На ти сега награда, нареждаха — те, задето уби Христос, лайно такова!“

Момчетата се нахвърляха върху мен с хладнокръвен, систематичен гняв; като че ли родителите им бяха втълпявали невероятната жестокост на германците към европейците. Беше кошмарно. Имах чувството, че дори и в поражението си нацистите са възкръснали чрез децата на своите жертви, мамейки по този начин смъртта, за да станат безсмъртни.

Даяна лежеше, обвила ръце около него и усещаше, че нещо продължава да го терзае отвътре. Рубънс дълго мълча и тя реши, че разказът е свършил.

— Един от тях — заговори той тъй неочаквано, че Даяна се стресна — винаги вървеше начело. Беше едро момче с чорлава коса и бледи сини очи. Носеше ризата си разкопчана дори и насред зима, та да се вижда сребърното му кръстче. Започнах да си мисля, че го носи, за да му напомня какъв е.

Във всеки случай първо неговия глас чувах, когато ме пресрещаха; неговият юмрук беше първият, неговото коляно, неговият смях… неговата плюнка в лицето ми.

О, аз се отбранявах, но те бяха по-големи от мен и бяха много. Майка ми се разплакваше като ме видеше окървавен, но дума не казваше на баща ми. Първия път, когато той видя счупения ми нос, взе ръцете ми, сви ги до болка в юмруци и рече: „Още ли не си се научил да се отбраняваш? Имаш пестници, ползвай ги!“

Доста време след този случай аз не посмях да изляза навън. Бях сигурен, че ония ме причакват някъде. Знаех, че „те“ не бяха страшни, страшно беше едрото момче със сините очи. То ме преследваше в сънищата така, както наяве ме наказваше за моите въображаеми грехове.

Най-после реших да изляза. Беше една събота през лятото и много се надявах всички да са отишли на плажа в Брайтън. Отминах няколко пресечки, без да видя нито един познат; имах чувството, че съм чужденец в собствения си квартал и затова реших да дам воля на негодуванието си. Погледнах надолу към ръцете си и ги стиснах в юмруци. Прав беше баща ми, поне отчасти — трябваше да използвам нещо… нещо, което да открия в себе си и с което да се защитавам. Знаех, че въпросното нещо не са юмруците ми, но аз не притежавах само юмруци.

В този момент вдигнах поглед и видях бялата Кади. Това беше един кадилак, който веднъж или два пъти седмично обикаляше квартала. Знаех горе-долу какво продава. Колкото до наркотици, за тях само бях подочул. Бялата Кади зави по Ийст Фърст Стрийт, аз застанах до стълба на ъгъла и я проследих с поглед. Тя спря недалеч от мен, пред един жилищен блок. В същия момент от тъмния вход излезе една фигура. Разпознах момчето със сините очи. То подаде на мъжа в бялата Кади няколко банкноти и в замяна получи няколко целофанени пликчета.

През следващата седмица проследих няколко пъти бялата Кади по Ийст Фърст Стрийт и тя неизменно спираше пред същия вход, но повече не видях момчето със сините очи да излиза оттам. Два-три пъти пратката взимаше едно от другите украинчета. Забелязах обаче, че много често те спираха някое случайно минаващо покрай входа момче и го пращаха да занесе пратката. Ала никога не ползваха едно и, също дете повторно.

Следващата събота валеше. Плаж нямаше. Измъкнах се от къщи и поех по авеню Си, право към Ийст Фърст Стрийт. По едно време видях насреща си бандата украинци, но успях навреме да се шмугна в магазина за плодове на стария Вчижик. Бяха се упътили към центъра на път за подвижния театър на Лоуи. Момчето със сините очи не беше с тях и аз знаех защо.

Тръгнах по Ийст Фърст и застанах точно срещу входа. След десетина минути вече бях прогизнал, а след още десетина започнах да треперя от студ, макар да беше топло. Най-сетне чух свистенето на гуми, което не можех да сбъркам с никое друго; знаех, че бялата Кади е влязла в улицата.

Колата спря малко след като ме подмина. За момент не се случи нищо. После прозорецът встрани от мен се отвори и чух някой да подвиква: „Ей, малкия, ей!“. Погледнах нататък. Една ръка ми махаше: „Ела за малко!“. Приближих до отворения прозорец. „Тия мангизи са за теб. Иди да занесеш пакета в апартамента на шестия етаж отсреща.“ Дебел пръст посочи блока на момчето със сините очи.

По стълбите започнах внимателно да отвивам пакета. Вътре имаше три целофанени пликчета. Отворих и тях и продължих нагоре по смрадливите стълби до последния етаж. Чух да тръби радио, звуците заглушаваха барабаненето на дъжда по покрива. Скрих пакета и почуках на вратата.

В първия момент момчето не ме позна. И как ще ме познае — аз бях последния човек, когото е очаквал да види. Стоях търпеливо, докато ме огледа добре. „Ти май още не си си научил урока, чифутче, заговори най-сетне той, трябва да оправя тая работа“ и замахна, но аз отскочих настрани. „По-добре не се захващай, рекох му, у мен е стоката ти.“

Той, естествено, беше толкова оглупял, че не прие думите ми за истина. Повярва ми едва когато изсипах съдържанието на първото пликче в мивката и пуснах водата. Тогава каза: „Не изхвърляй и другите, имам нужда от тях.“ „Но те са у чифутчето“, отвърнах му и извадих второто пликче. Не бях виждал човек да се моли така, в буквалния смисъл — да падне на колене и да се моли. Видях белезите по ръцете му. Изпитах отвращение към него. Изсипах и второто пликче в канала. „Остана само едно“, казах. Той ме погледна — красивото синьо в очите му беше изчезнало, сега бяха мътни като кал.

„Ето“, разклатих аз третото пликче над ръката му, „това е подарък за теб от чифутчето“ и пуснах пликчето в треперещата му длан. „Не разбирам много от тези неща“, продължих, „но какво мислиш, че ще стане с теб, ако си боцнеш във вените прахчето, което съм добавил вътре?“ и загледах ужаса, който започна да изпълва почти безжизнените му очи. После се обърнах и си тръгнах. Ала изразът, изписан на лицето му, се вряза завинаги в паметта ми.

В последвалата тишина Даяна почувства как напрежението постепенно изтича от тялото на Рубънс; имаше чувството, че двамата се носят по течението на подземна река. Дишането му се успокои и той се унесе в сън.

— Рубънс… какво стана с момчето? — тихо попита Даяна. — Успя ли да пресечеш пътя на хероина?

Той не й отговори веднага; обърна се към нея и я прегърна с две ръце, както го бе прегърнала и тя.

— Това няма значение — нежната му целувка почти я просълзи. — Не това е същественото в случката — шепотът му беше толкова тих, че можеше да се сбърка с повея на вятъра. — Хайде да спим, скъпа.

— Властта — говореше Мариън, — това е, което привлича човек в Холивуд. Тук е съсредоточена повече власт, отколкото в който и да е друг град на света. О, с изключение на Вашингтон — той се изсмя язвително. — И само да не пожелаят да имат парите ни!

Те вървяха покрай снимачната площадка, провирайки се между трите огромни камери, наподобяващи динозаври.

— Идването в Холивуд е последното ми изпитание като човешко същество.

От Мариън лъхаше характерната английска надменност, едно подчертано дистанциране от останалите обикновени граждани на света, които не са имали щастието да бъдат поданици на Империята. Това обаче ме накърняваше неговата привлекателност, защото беше част от своеобразния му местен патриотизъм, от постоянното му връщане към идеалите на деветнайсети век. Човек оставаше с впечатлението, че в главата му не се върти нищо друго, освен мисъл за твоите собствени интереси.

— Можех да продължа в театъра до края на живота си. От малък съм мечтал за това — да стана част от Уест Енд и, естествено, от Бродуей. Но с успеха човек се променя, това е самата истина. Да вземем например теб. След „Кралско червено“ ти, тъй да се каже, изплува на повърхността. Публиката узна за теб всичко, до най-интимните подробности, нали ме разбираш? Това не може да не промени живота ти. В моя случай успехът, който постигнах в театъра, ме накара да копнея за други… по-възвишени неща. Реших да дойда в сърнето на властта, за да проверя, първо, дали ще мога да оцелея и, второ, дали ще мога да придобия тази власт — той взе ръката й. — Но човек доста бързо разбира, че дори само да оцелееш тук, вече означава победа, която съвсем не е без значение. Мнозина от големите не оцеляха и знаеш ли защо?

Студиото започна да се изпълва с актьори и снимачен екип и Мариън я отведе настрана, в последното полутъмно, спокойно, сиво кътче. Обърна се и я погледна право в лицето.

— Защото в началото човек е всецяло отдаден — и подчерта думите си с жест на ръцете, — всецяло погълнат от мисълта да придобие власт. И в един момент започва да мисли, че това е краят, той е постигнал всичко — Мариън беше започнал да шепне, ала думите му тежаха повече, отколкото ако ги бе изрекъл с пълен глас. — А не е така, Даяна. Най-трудното е да се научиш да използваш интелигентно властта си, след като веднъж си я придобил — лицето му помръкна. — Не властта е тази, която развращава, а неумението да я използваш.

Зад тях шумът беше стигнал връхната си точка; навсякъде сновяха хора, които заемаха местата си.

— Мила моя, мисля, че вече е твърде късно за нашия приятел — Даяна разбра, че говореше за Джордж, — но не и за теб. Контролът над него е, несъмнено, моя работа, затова искам да знаеш, че в случай на ново стълкновение просто го отмини и ела при мен. Ти си достатъчно блестяща актриса, за да позволиш, хм, отклоненията на нашия приятел да те разстройват. Той иска тази роля и мисля, че е прав. Но му е трудно. „Хедър Дюел“ безспорно е писан за жена — за теб — затова неговото негодувание често ще избива — Мариън се засмя, този път със звучен, приятен глас. — Джордж може през цялото време да се държи като свиня, но като двойка на екрана вие имате излъчване, получава се нещо вълшебно. Ама и аз, нали съм си умен, взех, та му показах вчерашното буйство, което заснех. Може да е всякакъв, но не е глупак, този наш приятел. И постъпи съвсем по мъжки, като призна, че зная какво правя — Мариън отново се засмя и се обърна към приближаващата се фигура: — Джордж! — възкликна той. — Ела да се запознаеш отново с главната героиня!

— Да — каза Ел-Калаам в телефонната слушалка, — точно така е, господин президент. Току-що разговарях с министър-председателя на Израел. Дадох слушалката и на дъщеря му, за да я чуе и той се убеди, че е жива и здрава. Поне засега — Ел-Калаам погледна към Беярд Томас. — Вашият държавен секретар ни дойде като допълнително възнаграждение.

Естествената червенина изчезна от лицето на Томас; то стана бяло като косата му. Малките сини очи също изглеждаха избледнели. Той заби поглед в китките си. Като че ли трепереше.

В дъното на стаята седеше Джеймс, полуоблегнат на библиотеката. Дишаше по-леко, ала локвата кръв около него беше голяма. Хедър и Рейчъл го наблюдаваха.

— Какво казахте, господин президент? Не ви чух добре. Тия презокеански връзки… Не, няма значение.

Ел-Калаам продължаваше да гледа в Томас, очаквайки да срещне погледа му. Ала американският секретар се бе вторачил в китките си. Ел-Калаам изведнъж се изхили.

— Вашият секретар току-що подмокри гащи, господин президент — и зацъка с език. — Какъв срам! — лицето му стана сериозно; погледна хронометъра си. — Сега тук е десет часа и двайсет и четири минути сутринта. Довечера в шест ще чакам да ми се обадите и да ми съобщите, че нашите тринайсет братя са освободени от затвора в Ерусалим. Утре до осем сутринта ще трябва да сте изпълнили нашите искания. Знаете какви са. Повече няма да преговаряме. Ако до последната минута на този срок не чуем по местното радио на сто и трийсет мегахерца вашето пълно съгласие, дъщерята на израелския министър-председател, вашият държавен секретар и всички присъстващи тук ще бъдат екзекутирани.

Той внимателно постави слушалката на мястото й.

— Това е възмутително — обади се Рене Луш. — Настоявам аз и моето аташе да бъдем освободени. Франция не оспорва целите на ООП. Напротив…

— Затваряй си устата! — прекъсна го рязко Малагес.

Ел-Калаам се обърна към Ръд.

— Трябва повече да се грижиш за него — каза му той с весела нотка в гласа. — Май вече е взел да поостарява за службата си.

— Ел-Калаам — извика Луш, — изслушай ме!

— Тоя още не си е научил урока — рече Ел-Калаам, без да отклонява поглед от Сюзън, но се разбираше, че говори на Феси.

Мъжът с очи на гризач уж не помръдна, а дебелият край на тежкия му АКМ се заби в корема на Луш. Френският посланик падна като отсечено дърво. Тялото политна напред, краката се огънаха под тежестта му; пръстите на ръцете му се свиваха конвулсивно. От устата му се разнесе силно хриптене, по лицето му потекоха сълзи. Феси нанесе още един удар по врата му с тясната част на дланта си и Луш припадна.

Ел-Калаам сбърчи нос и отново зацъка с език. Наведе се и бавно заби дулото на своя МР-40 в брадичката на Луш. След това започна полека да я повдига, докато Луш отвори очи и го загледа в лицето. Кожата на французина жълтееше и лъщеше от пот; очите му бяха зачервени.

— Никога — много благо заговори Ел-Калаам — не влизай в разговор с мен, преди аз да съм го подхванал — той сви устни. — Разбирам, сигурно това ти дойде като шок. Но тук нямаме съюзници. И вие, както и останалите — и посочи с ръка другите гости — сте врагове. Всички сте едни и същи — той раздруса лицето на французина с дулото на пистолета си. — Не е ли така?

Френският посланик го гледаше безмълвно, със замъглен поглед. Брадатият му зашлеви една плесница. После сложи ръка върху главата му и я натисна надолу, докато лицето му опря пода.

— Кажете, че е така, господин посланик, — особено натърти на обръщението; презрението бе ясно изразено.

Луш навлажни с език пресъхналите си устни.

— Така… — гласът му изчезна и той се изкашля, за да продължи: — Така е. Ние… сме врагове.

— Правилно — Ел-Калаам задържа за малко погледа си върху него. По лицето му се изписа погнуса и той се обърна към Емульор. — Изчисти го възможно най-добре. То друга работа може ли да върши едно аташе?

— Какво? — учуден възкликна младият французин. — С ръце, вързани на гърба ми?

Ел-Калаам отдръпна дулото на автоматичния си пистолет от брадичката на Луш и мъжът се свлече в краката му.

— Използвай езика си — отвърна той и се отдалечи.

Джеймс продължаваше да губи кръв. Лявата му ръка изглеждаше като парализирана — лежеше безжизнена и непотребна до тялото му. С дясната си ръка се мъчеше да разпори левия ръкав на ризата си.

— Моля те — обади се Хедър, която стоеше до Рита, — нека да му помогна. Та той нищо не може да ви стори в това състояние.

Ел-Калаам не даде вид, че я чу.

— Виж ти! Колко интересно! — заклати глава той, наблюдавайки затруднените движения на Джеймс. — Много интересно — приближи се и застана пред Джеймс. — Ще ми се да видя дали ще може да се справи сам.

— Ами ако не може? — гласът беше на Рейчъл; Малагес стоеше плътно зад гърба й. — Той ми спаси живота. Сега аз искам да му помогна. Щом не разрешавате на Хедър, разрешете на мен.

— На теб ли? — Ел-Калаам не сваляше очи от Джеймс. — На теб няма да разреша дори да вържеш връзките на обувките си сама. Ще се приближиш до него, друг път!

Джеймс се бе съсредоточил в това, което вършеше. Хубавото му лице се гърчеше и изпотяваше от болка при всяко движение в опитите си да захапе ръкава. Той изохка, докато опъваше със зъби плата; жилите на врата му се издуха до краен предел. Най-сетне успя.

След малко в стаята се разнесе острият звук от разпаряне на плат. Джеймс хвана с два пръста съдрания край и рязко го дръпна надолу. Една дълга половина от ръкава остана в ръцете му. Превръзката беше готова.

Странен израз проблесна в очите на Ел-Калаам.

— Това е много похвално — рече той, наблюдавайки как Джеймс започна да превързва раната си. — Направи го като професионален войник.

Джеймс не бързаше да отговори. Той избърса чело с опакото на здравата си ръка, после я изтри в панталона, оставяйки тъмно петно. Облегна се на шкафа и пое колкото можа дълбоко въздух. Това подразни гърлото му и той се закашля. Розова слюнка се появи между устните и той бързо я изтри. Но Ел-Калаам се протегна, хвана ръката му и я обърна с длан нагоре.

— Кървава е — отбеляза той.

Джеймс отскубна ръката си и пак я обърса. Хедър сподави вик и затвори очи.

— Запознат съм донякъде с войниклъка — едва сега заговори Джеймс, без да поглежда към Хедър.

— Така ли? — Ел-Калаам допря края на своя МР-40 в гърдите на Джеймс, провирайки го между предниците на ризата му и вторачи поглед там. Изразът на лицето му беше неразгадаем. — И как го намираш?

— Роден съм и съм израснал във Фолс ъф Белфаст — рече Джеймс, като облегна глава назад и затвори очи.

— Млъкни, Джеймс — обади се Хедър, — не се преуморявай.

Рита я смушка, за да млъкне, но Ел-Калаам й махна с ръка.

— Остави я — спокойно каза той. — Нейните приказки нямат значение. Той ще ми каже каквото трябва — и се наклони към Джеймс, — нали?

Джеймс отвори очи и погледна Ел-Калаам право в лицето.

— Във Фолс, значи — тихо продължи Ел-Калаам. — Израснал си във Фолс ъф Белфаст.

— Да, във Фолс — като зловещо ехо прозвуча гласът на Джеймс. — Където проклетият англичанин заедно с доносниците си нахлу, за да убива и измъчва младежите, които се бореха за свободата си.

Хищническа усмивка се разля по лицето на Ел-Калаам и той се обърна да погледне Маккинън и Дейвидсън.

— Вие, двамата английски господа, защо не дойдете насам? Не искате ли да чуете за зверствата, които вашето правителство върши с ирландските католици?

Лицата на Маккинън и Дейвидсън, обърнати към Ел-Калаам, побледняха и се вкамениха.

— Това е нещо, за което научаваме всеки ден — обади се Дейвидсън. — Приемаме го като житейски факт.

— Чуваш ли ги как говорят? — обърна се Ел-Калаам към Джеймс. — Чуваш ли как се освобождават от греховете си?

— Всички ние имаме грехове — тихо отвърна Джеймс. — Напуснах Фолс, защото сметнах, че в Щатите работата ми ще върви по-добре — той обърна глава по посока на Хедър. — Ти знаеш къде отиват повечето от доходите, любима.

Хедър затвори очи; по страните й потекоха сълзи.

— За Ирландската републиканска армия ли, а? — заклати глава Ел-Калаам, докато оглеждаше изпълненото с болка лице на Джеймс. — Но още се питам, това ли е причината да напуснеш Белфаст?

— Струва ми се, че дълбоко в себе си съм се чувствал страхливец. Брат ми и годеникът на сестра ми излязоха да се бият срещу насилниците… и загинаха в името на своите идеали. Нямаха пукнат шилинг да дадат за каузата… дадоха живота си. Те направиха своя избор. Сега аз — моя.

— Избор ли? — възкликна Ел-Калаам. — Какъв избор?

Джеймс помълча малко, после погледна Ел-Калаам.

— Между защитаването на честта и смирението пред беззаконието.

Известно време Ел-Калаам продължи да го гледа, после се изправи и се отдалечи от него.

— Той е прав, да знаеш — отбеляза Кен Ръд сред настойчивото шъткане на Томас, който искаше да го възпре.

— Какво правиш? — с дрезгав шепот го сгълча Томас. — Да не полудя? Нали видя какво стана с Рене Луш!

Ръд му хвърли леден поглед.

— Думи — обърна се Ел-Калаам към американския съветник, — само думи.

— За подобни думи американците живяха и умираха в продължение на двеста години — не млъкна Ръд. — Свободи, независимост, справедливост…

— Ще ти дим аз да разбереш какво означават думите — прозвуча гласът на Ел-Калаам, изпълнен с презрение и направи рязък знак на Рита.

Високата жена заобиколи Рейчъл и свали автоматичния пистолет от рамото си.

— Какво ще правите? — ужаси се Рейчъл; очите й се разшириха.

— Мълчи! — изсъска Малагес и насочи оръжието към нея. — Стой на мястото си и гледай!

— Не искам да гледам такива неща!

— Я виж ти! — изхили се Феси. — Израелците нямат стомах за подобни гледки.

— Изведете я от тук — намеси се Бок, който дума не бе изрекъл досега. — Не бива да въвличате жени в тия работи.

— Разбра ли сега — обърна се Ел-Калаам към Ръд, — колко безсмислен се оказа този разговор. Само делата имат въздействие.

Докато брадатият говореше, Рита си набеляза иконома. Той беше слаб, плешив човек с доста прегърбена стойка. Очите му трескаво зашариха наоколо; целият трепереше.

— Какво сте намислили? — попита Ръд.

— Джеймс знае какво ще последва, нали, Джеймс?

Главата на Джеймс се отпусна. Погледът му се закова в една точка на отсрещната стена. Не даваше никакви признаци, че чува.

— Какво става? Ел-Калаам… — Ръд бе прекъснат от истеричния крясък на Томас:

— Ще млъкнеш ли най-сетне! — той стисна очи. — Млъкни, за да ни оставят на мира!

Рита избута ужасения иконом в средата на стаята. После се отдалечи. Чу се остро прещракване и предпазителят на автоматичния й пистолет бе свален.

— В името на Бога! — изкрещя Емульор.

Прислужницата избухна в сълзи; Сюзън силно ахна.

— Това не е начин да… — обади се Дейвидсън.

Силен пукот от автоматичния пистолет накара всички да подскочат. Хедър изпищя. Икономът се завъртя с единия крак във въздуха и излетя към отсрещната стена, облян в кръв. Тялото му подскочи веднъж. Рита отново натисна спусъка. Шумът беше оглушителен. Мъжът разпери широко ръце и задраска с пръсти във въздуха; отскоците на тялото му зачестиха, очите му се въртяха в орбитите си; целият бе окървавен. Той се свлече по стената, оставяйки кървави дири по тапета; дългите му крака се огънаха, главата му клюмна върху гърдите.

Прислужницата — русокоса девойка с прекалено силен грим — не спираше да плаче. Сякаш по безмълвен знак останалите гости един по един се отдръпнаха от нея. Тя остана, свита от страх, до камината.

Рита се обърна. От дулото на МР-40 избълва нов ярък огън и девойката подскочи назад. Мраморната полица я блъсна в раменете и я отхвърли обратно напред. Тя отвори уста, но от нея не излезе никакъв звук. Коленете й се огънаха и опряха пода; пръстите на ръцете й конвулсивно се свиваха. Тялото й се олюля за миг и се строполи на една страна.

— Така — заговори Ел-Калаам през барутния дим, — сега се убедихте, че ние не говорим празни приказки. За нас думите не означават нищо; храбростта е безсмислено средство пред властта, която притежаваме. Тя е решаваща и неотменима.

Мъжът бавно завъртя глава, впивайки тъмните си очи във всяко едно от ужасените и сковани бледи лица. По устните му трепкаше лека усмивка. Тишина изпълваше стаята. После той потупа с ръка цевта на автоматичния си пистолет и се изхрачи на пода между двата трупа.

Причината не беше само в промяната на Рубънс, който започна да се отнася по-човешки с нея. Може би основното беше, че неговите терористични проявления в началото докоснаха един нерв дълбоко в същината на нейната природа. Даяна добре познаваше чувството на силна омраза — то изпълва устата с вкус, който не може да се премахне с нищо. Знаеше също и какво е наказанието за такава сляпа омраза.

Затова не се изненада, когато привечер се озова отново у Рубънс, а не в дома си. Отиде да поплува, след което Мария й донесе поднос с голяма изпотена чаша с бакарди, приятно изстудено, и чиния с пилешки сандвичи, защото „сеньор ще закъснее и помоли да го изчакате за вечеря“.

Едва когато изпи половината от рома в чашата, тя се почувства освежена и влезе вътре. Седна, като беше още с мокрия бански костюм и мокра коса, която на тежки кичури се виеше по раменете й, и бавно продължи да допива останалия ром. Загледа се в огромната маслена картина отляво на камината. Тя изобразяваше морска сирена с едро, тежко тяло, просната върху назъбени скали; от кръглото й като месечина розово лице надничаха загадъчно две наситено зелени очи. Дългата й коса бе обсипана с морски накити, предимно малки мидени черупки. Мокрите люспи на опашката й проблясваха от светлината. Устата беше леко отворена, сякаш пееше. Около нея се надигаха вълни, готови като че ли всеки миг да я погълнат. Забележителното на картината беше, че водата и очите на сирената имаха съвършено еднакъв цвят и човек имаше чувството, че вижда през очите й необятните дълбини на океана. Даяна спусна клепки.

Вероятно затова, когато заспа същата вечер, сънува, че е в тъмница. Никога в живота си не бе изричала тази дума и години наред, случеше ли се да я срещне в някой исторически текст, спираше да чете и дълго, като в транс, задържаше поглед в нея, сякаш се страхуваше да не би думата да оживее, ако го отмести. Защото тъкмо с тази дума тя охарактеризираше стаята три етажа надолу в земята, където се чувстваше като болен молец, очакващ смъртта си. Без светлина и въздух, стаята бе обсебила подсъзнанието й и я връщаше към онзи период в живота й, когато нямаше нито воля, нито контрол над себе си… сякаш се бе озовала отново в утробата.

Събуди се, обляна в пот, както ставаше всеки път, когато сънуваше този често повтарящ се сън. Противният вкус в устата й беше толкова силен, че й се прииска веднага да отиде в банята и да се измие. Но й трябваше време да се осъзнае, тъй като продължаваше да има чувството, че е завързана за леглото.

— Даяна — чу гласа на Рубънс, — добре ли си?

Не можа да му отговори веднага. Беше заковала невиждащ поглед в тавана. После го усети, че се размърдва до нея, кожата му се докосна до нейната и това беше толкова приятно.

Стана мълчаливо и отиде в банята. Когато се върна, Рубънс беше седнал в леглото и я проследяваше с поглед.

— Какво има? Ти плачеше.

— Сънувах лош сън — спря се тя в края на леглото, както беше гола.

— Как го каза само! Като същинско дете — после съвсем тихо добави: — Колко си красива.

Тя се усмихна.

— Каква красота ражда този град! Скоро тази фраза така ще се изтърка, че ще загуби смисъла си.

— Нямах предвид лицето или… тялото ти.

— А кое?

— Излъчването, гласът, жестовете, интонацията… присъствието ти — той протегна ръце към нея. — Всичко в теб.

Даяна коленичи в леглото и приближи до него; косата обгърна раменете й като облак.

— Ти не си такъв, за какъвто те смятат всички — каза тя и леко потръпна, когато усети ръцете му около тялото си.

— Аз съм много студен — отвърна той, но Даяна не разбра дали говори сериозно; в думите му имаше винаги известна доза заблуда, която тя понякога не успяваше да долови.

— И с жена си ли беше студен?

— Особено с жена си.

— Знаеш ли — с някакво подигравателно тържество в гласа заговори Даяна, — май приказките, които се говорят за теб, ще се окажат верни.

— Какви приказки?

Нежни като криле на пеперуда бяха миглите му, когато допря устни до ключицата на раменете й.

— Чувах, че си се развел, защото жена ти отказвала да се докосва до теб на публични места.

— И аз съм го чувал.

— И какво? Вярно ли е?

— Има ли значение?

— Не знам — тя се отдръпна леко, за да наблюдава по-добре лицето му, после вдигна ръка и оправи падналия върху челото му кичур. — Всъщност, да. Това донякъде говори за характера ти.

— О, разбира се! Говори се, че съм истински его маниак. Сигурен съм, че повечето хора мислят така.

— Значи не е вярно.

— Напротив, вярно е. Но това е само външна изява. Жена ми беше толкова студена, колкото студен изглеждам аз. От нея възприех това държане.

— Не си чак толкова студен — Даяна погали с длан бузата му.

— Да, с теб не съм — той сложи ръката си върху нейната. — Това дори ме изненадва.

— Не би трябвало — вгледа се тя в очите му. — Напълно логично е, като си помислиш. Направи ме свое притежание, облада ме. Но какво всъщност е това? Само плът; абсолютно нищо в сравнение с…

На външната врата се позвъни. Рубънс ритна с крака във въздуха като ученик и стана. Даяна се търкулна в леглото и погледна часовника. Беше малко след полунощ.

— Трябва ли да отвориш?

— Да.

Той навлече тъмносиния сатенен халат, изпъстрен със звездни взривове, какъвто вероятно е носел Уилям Пауъл. Камбанките на звънеца отново звъннаха и Рубънс забърза към коридора.

Даяна се просна по гръб, разпери ръце върху хладните чаршафи и затвори очи. Гласове. Сънят нямаше да дойде отново. Тя въздъхна и телефонира вкъщи на прислугата. Маги оставила съобщение да й се обади.

— Здравей! Какво става?

— Става тя една — гласът й звучеше глухо и уморено. — Ти къде си?

— Вкъщи — отвърна Даяна. — О, не, по-точно при Рубънс съм.

— Какво правиш там?

— Живея.

— А, ха-ха-ха! — смехът и прозвуча остро, като пергамент; никакво въодушевление нямаше в него. — Ясно. Е, и как е?

— Добре. Слушай, Маги, трябва да говоря с теб.

— Ще се отегчиш. Аз само седя и плача.

— Ще дойда. Не бива да оставаш сама.

— Глупости. Не искам да виждам никого. Недей.

— Напротив, трябва. Крис ще бъде цяла нощ в студиото.

— И да не бъде, пак няма да се прибере вкъщи.

За момент настъпи мълчание. Даяна не знаеше какво повече да каже; после додаде:

— Има си проблеми с оркестъра — и веднага осъзна, че не биваше да споменава за това.

— Откъде знаеш? — остро попита Маги.

— О! Ами… вчера го срещнах случайно. Побъбрихме малко, нали разбираш, общи приказки.

— Не, не разбирам. Какво, по дяволите, става, Даяна?

— В какъв смисъл?

— С Крис ли си сега?

— Маги, какво те прихваща? Нали ти казах, че…

— Чух какво ми каза! — грубо я прекъсна Маги и затвори.

— Ама че работа! — ядоса се Даяна и набра отново номера. Опитва три пъти, но линията все беше заета.

Тя стана и започна да се облича: джинси, кадифено горнище. Слезе в хола и оттам във всекидневната. Завари Рубънс да разговаря с някакъв мъж: висок, с атлетическо телосложение. Беше силно почернял; косата му, изсветляла тук-там от слънцето, бе сресана назад. Приличаше на сърфист, дошъл направо от Лагуна Бийч. Единственото несъответствие бяха леко влажните му, кафяви очи и кръглите очила с рогови рамки. Той й напомни на някого от детските й години, но не можеше да се сети по-точно на кого.

— Запознайте се: Даяна Уитни, Скайлър Фаултън, моят адвокат — представи ги Рубънс.

Фаултън премести тъмночервеното, ръчно изработено дипломатическо куфарче от дясната в лявата си ръка и се ръкува с Даяна.

— И тъй — щракна с пръсти Рубънс, — да се залавяме за работа.

Фаултън отвори куфарчето и извади свитък документи. Рубънс веднага започна да ги преглежда.

Даяна наблюдаваше Фаултън. Лицето му леко лъщеше от пот. Прекалено е женствено, помисли си тя, за да се нарече красиво. Очилата го правеха да изглежда по-млад. Отново се помъчи да се сети на кого й прилича… Ами да, на Кларк Кент, и бързо се обърна, за да потисне смеха си.

След малко го попита:

— Ще пийнете ли нещо?

— Скайлър няма да стои дълго — безцеремонно се обади Рубънс, без да вдига поглед от книжата.

— Не… благодаря — Фаултън леко се изчерви.

Рубънс протегна нетърпеливо ръка и защрака с пръсти. Фаултън бръкна в джоба си и извади тънка, елегантна златна писалка. Рубънс я взе и отбеляза с кръгче два от параграфите на страницата пред него. Едва тогава вдигна поглед.

— Какво, по дяволите, означава това? — и метна във въздуха листа хартия.

Фаултън несръчно го улови и зачете текста, но само привидно — много добре знаеше какво е написано.

— Това е формулировката, която управителният съвет ми прати от Ню Йорк.

— Управителният съвет ли? Искаш да кажеш, че Ашли го е съставил така? Аз изрично го предупредих, че няма да приема срок, по-малък от пет години за ескалаторите, и две опции за по една година.

— Ами… аз… разговарях с него тази сутрин. Каза ми, че се опасявали да не бъдат притиснати. Капиталът им…

— Майната им на капитала! В наша полза е да бъдем притиснати заедно с „Коломбайн“. Трябва ли да обяснявам всичко дума по дума на тези кретени?

— Ашли каза, че…

— Не ми дреме какво е казал Ашли! — избухна Рубънс. — Ти за кого работиш, Скайлър?

Фаултън не отвърна нищо; беше се вторачил в килима между обувките си.

— Знаеш ли, добре че живеем в двайсети век. Защото какво са правели с носителите на лоши вести… Направо са им отсичали главите.

Фаултън се покашля леко:

— Аз пък съм чувал, че им изтръгвали езиците.

— Все тая.

Рубънс слезе на по-ниското ниво на стаята и отиде до малката масичка; натисна един вдлъбнат бутон и отстрани безшумно се подаде чекмедже. В него имаше бял телефон. Рубънс пъхна тънка пластмасова карта в процепа и изчака апаратът да набере автоматично номера. Междувременно се обърна към Фаултън:

— Сам ли дойде?

— Ами…

— Бил те е докарал.

— Не смятам, че това…

— О, я стига, Скайлър. Даяна няма да каже на никого. Защо не му кажеш да влезе? Знаеш, че е добре дошъл тук, а и сигурно скучае сам навън.

Той се обърна с гръб и заговори с променен глас в слушалката — тихо, гальовно, като любовник:

— Здравей, Мардж. Да, как си? А момчетата? Браво. Извинявай, че те събудих. Да, знам. Само го бутни, той ще се събуди — Рубънс отново се обърна и впери очи във Фаултън като мангуста в кобра. Когато пак заговори, гласът му беше студен и твърд като кремък: — Ашли, копеле такова, какви ги вършиш, по дяволите? Да, знам колко е часът, Скайлър току-що ми донесе договора с „Коломбайн“. Да ти кажа ли за какво става? За тоалетна хартия — Рубънс изслуша за момент събеседника си, после заговори с по-нисък глас: дрезгав и заплашителен: — Слушай, копеленце, ако си изпортил тая сделка, ще те направя на кайма. Знаеш ли какво значат за нас точки седемнайсета й деветнайсета? Не? „Коломбайн“ имат право да се оттеглят след три години и ако го направят, ние ще изпием само по една студена вода. Не го знаеше, нали? Този договор е ужасен. За какво използваш ума си напоследък? Не ми започвай с тия. Знам как се отнася с теб Морийн, откакто я назначи при себе си. Как ли? А кой, мислиш, поддържа тая лоена топка? Да. Точно така, не го забравяй, нищо, че си на три хиляди мили от тук — млъкна за момент. — Ашли, вземи да оправиш тая сделка до четвъртък, когато Скайлър и аз ще пристигнем с новите договори. Добре. А, и още нещо, Ашли, отсега нататък аз лично ще контактувам с „Коломбайн“. Добре. Ти действай по въпроса — и затвори с трясък телефона. — Тъпанар!

После се обърна към Фаултън.

— И тъй. Нали чу? Приготви договорите до десет утре сутринта — и се усмихна. — Не каза ли на Бил да влезе? — направи знак с ръка към Даяна: — Даяна, иди да поканиш приятеля на Скайлър да влезе за по едно преди лягане.

— Недейте — побърза да я спре Фаултън и добави: — Той не го каза сериозно.

— Напротив, сериозно го казах!

Ала сърдечността му беше толкова фалшива, че Даяна усети гневния поток, който бушуваше непосредствено под повърхността. Само тънкото лустро, наслоено от възпитанието, му помагаше да се владее. Какво ли толкова го разгневи, запита се ти.

— Трябва да преодолееш тази фобия, Скайлър, казвам ти. На Даяна не й пука, че си педал. Тя само с такива работи, не съм ли прав?

Даяна мълчеше; не искаше да участва в груби шеги.

— Не е до това — подхвана Фаултън. — Знаеш, че…

— О, тогава значи е Бил. А Даяна не познава Бил — Рубънс погледна към Даяна: — Познаваш ли Бил Денкли, дерматолога? Бил от Бевърли Хилс? Е, Скайлър живее с него. Сега Бил е навън в колата и го чака — той отново се усмихна, показвайки всичките си зъби. — Ей, сетих се нещо! Защо не се съблечеш, Скайлър? Тъкмо ще покажеш синините, които Бил ти…

— Рубънс, моля те, престани — Скайлър премести куфарчето от едната ръка в другата и потърка свободната си длан в панталона.

— О, ама няма от какво да се срамуваш, Скайлър, приятелче. Все едно, че Даяна е едно от момчетата, а? Това не може да не разпали в теб…

— Рубънс, стига! — намеси се остро Даяна. — Прекаляваш!

Той щеше да продължи, но изразът на лицето й го разколеба, затова само тръсна глава, сякаш да се освободи от останалите фрази, които възнамеряваше да излее. После с променен тон запита:

— Как върви „Над дъгата“?

Скайлър се покашля и хвърли благодарствен поглед към Даяна, преди да отговори:

— Наскоро приключих с осчетоводяването на третия месец. Мисля, че ще трябва да следим малко по-внимателно разходите.

— С колко са надхвърлили бюджета тия копелета?

— С три милиона… засега.

— А ние с колко сме вътре?

— Грубо, с шест милиона.

— Те и със сроковете изостават.

— Заради онзи смахнат сценограф, Роланд Хил, Той всеки път им дава все по-големи и по-пищни проекти. В момента чакат неонов декор на Ню Йорк, който ще ни струва четвърт милион. Хил отказва да работи в умалени мащаби.

— Тия копелета — обърна се Рубънс към Даяна. — Трябва им по един удар под пояса, за да изчезнат като дим заедно с проектите си — той остави чашата! — Уреди ми среща, Скайлър. Да речем… по някое време другата седмица.

— В офиса ли?

— Не, у дома. Искам тези его маниаци да се поотпуснат тук. Но съм повече от сигурен, че няма да се чувстват така, когато си тръгнат. Сега за „Коломбайн“…

— До десет ще имаш договорите — с тих глас го прекъсна Скайлър. — Ще ти ги пратя по куриер.

— Не си прави тоя труд — отвърна Рубънс. — Аз все едно първо ще мина през офиса.

Фаултън кимна.

— Беше ми приятно, че се запознахме, госпожице Уитни — той стисна безчувствено ръката й. — Харесвам филмите ви.

— Много благодаря — натърти Даяна. — Пак заповядайте.

Стъпките му постепенно се отдалечиха по плочките в коридора. Вратата тихо се затвори след него. Двигателят на колата изръмжа и се съживи; шумът му скоро заглъхна сред високите палми.

Рубънс наблюдаваше Даяна. После се обърна и се упъти към бара в другия край на гостната. За известно време-пространството между двамата бе изпълнено единствено със звука от подрънкването на ледени кубчета в чашата.

— Защо се държа така с него? — първа заговори Даяна.

— Не ми се разговаря на тая тема — тросна се Рубънс.

— Така ли? Добре — тя тръгна към дрешника в коридора.

— Къде отиваш?

— У Маги. Тя е…

— Недей.

Даяна се обърна и погледна Рубънс право в очите.

— Тя ми е приятелка, Рубънс.

Той пристъпи крачка към нея.

— Аз съм нещо повече от твоята приятелка.

— Няма да остана с теб тази нощ… след като видях как издевателстваше над Скайлър.

— Защо? Какъв ти е той?

— Въпросът е, на теб какъв ти е? Господи, та той ти е приятел!

— Правя го, защото това го забавлява.

— Нали наблюдавах лицето му — поклати глава Даяна. — Ти го оскърби. И то много. И го направи, защото не той, а ти се забавляваше.

— Изглежда — имаше нещо особено в погледа му — пак съм те подценил.

— Божичко! И това те притеснява?

— Не съвсем — той взе чашата и мина пред бара. — Добре — кимна, — ще ти разкажа историята. Със Скайлър сме състуденти. Аз постъпих без ничия помощ, а него — баща му го вкара — Рубънс махна с ръка, сякаш искаше да заличи думите. — Но това няма значение. Бяхме съквартиранти, станахме добри приятели… какво ли не сме правили заедно: ходехме на мачове, помагахме си, когато зубрехме за изпитите, излизахме заедно с момичета.

— Аха!

— Да. Много по-късно ми призна, че е сбъркан — Рубънс отпи с явна наслада от питието си, което издаде вълнението му. — Тогава не можах да го приема, както не го приемам и сега. Защото знам как му вървяха нещата с жените. По цели нощи сме разговаряли за Ким Новак и Рита Хейуърт, сравнявахме ги с нашите гаджета. Затова и досега вярвам, че неговото е временно отклонение — той извърна глава. — Годеницата му продължава да ми се обажда от време на време, за да ме пита дали има някаква надежда. Още го обича.

— Рубънс — тихо се обади Даяна, — ти не можеш да го направиш такъв, какъвто не е.

— Знаеш ли какво си мисля — отвърна Рубънс, — че той самият не знае какъв е. Толкова ме вбесява понякога, че ми иде да го удуша. Съвсем не искам да го наскърбявам, истина ти казвам. Но всеки път, когато Риджайн ми се обади и се разплаче… — Рубънс сви ръце в юмруци, — почвам да се питам: защо трябва да е така? Как може да предпочете оня педераст, дерматолога, пред нея?

— Държиш се, сякаш решението е твое. А то не е — Даяна плъзна ръка върху неговата и я стисна. — Е, аз не изпитвам към него същите чувства, както ти.

— Не изпитвам никакви чувства към Скайлър — изсмя се презрително Рубънс, ала гласът му не прозвуча убедително и той не отдръпна ръката си.

— Според теб не е ли мъжко да изпитваш чувства към него? — питаше го не за да чуе отговор, а за да огласи въпроса, който Рубънс щеше да си зададе. — Има ли нещо по-важно от приятелството?

Рубънс изглеждаше поуспокоен.

— Наистина, дължа му извинение. Понякога се държа зле с него, защото си представям, че и Бил се държи така.

— А вярно ли е, че си оставят синини, както спомена?

— О, не — усмихна се Рубънс. — Естествено, че не. Исках само да го подразня. Напротив, мисля, че Бил наистина го обича — той вплете пръсти в нейните. — Всъщност Бил не е лош… като дерматолог — Рубънс се засмя. — Знаеш ли, ти притежаваш една много обезпокоителна способност.

— Каква?

— Можеш да ме накараш да откривам неща за самия себе си.

Даяна усети силния му поглед, втренчен в очите й. В него долове нещо, от което коленете й омекнаха. Имаше чувството, че се е превърнала в някакво приказно, вълшебно създание, пред което той стоеше като вцепенен и хипнотизиран. Дишаше с полуотворена уста и когато вдигна ръка, за да докосне бузата й, кожата му пареше.

— Не отивай, Даяна — гласът му беше пресипнал. — Не сега, не тази нощ — сякаш ток премина през нея, когато я докосна. Пареща течност в очите й започна да топи всички спомени — в този миг тя можеше да отиде при него пречистена от огъня и леда на миналото си. — Моля те.

Ала Даяна не можа да удържа на неизреченото си обещание пред Рубънс, независимо от егоистичното желание на част от тялото й да остане цялата нощ с него. Някъде от тъмнината, заглушавайки тиктакането на будилника до леглото и ритмичното дишане на Рубънс, Даяна чуваше отчаяния зов на Маги.

Спомни си за всички сиви дни, в които двете си поделяха обеди и вечери в „Тако Бел“ или в „Хамбъргър Хамлет“; колко нощи бяха плакали в прегръдките една на друга от разочарование и гняв, че не постигат нищо. Нямаше роли, нямаше участия във филми, нямаше живот. Толкова покани за леглото бяха отклонявали, толкова продуценти бяха отблъсквали, че вече не помнеше броя им. В онези безрадостни дни те разчитаха само една на друга. Сърцето й се сви при мисълта, че може би сега Маги страда, като вижда приятелката си да преуспява, а тя да е толкова унизена.

Даяна се надигна, тръсна силно глава и стана от леглото. Отделянето на топлата й плът от плътта на Рубънс й подейства като шок и пропъди мислите й.

Тихо, за да не го събуди, тя нахлузи джинсите и пуловера си. Извади ключовете на колата си и тъкмо стигна вратата за коридора, чу Рубънс да се размърдва, а после гласа му, хриплив от сънливост:

— Къде отиваш?

— Трябва да се вадя с Маги.

— Защо? Та точно сега тя те мрази и в червата си.

Даяна се обърна: почти цялото му лице беше в сянка, само един мъничък полумесец светлина минаваше през бузата като белег.

— Веднъж вече ме спря. Не го прави пак, моля те.

— Само ти обръщам внимание на нещо, което се разбира от само себе си — каза той, облягайки се на лакът. — Но щом си решила да си губиш времето, твоя работа.

— Тя ми е приятелка, Рубенс — Даяна се върна една крачка, — разбери. А човек трябва да държи на приятелите си. Нали?

Той замълча за момент.

— Маги само чака случай да ти забие нож в гърба.

— За теб това е само игра, права ли съм? Теб изобщо не те е грижа за Маги. Просто не искаш аз да си тръгвам.

— Да — призна той, — не искам — и седна в леглото; Даяна усещаше, че я наблюдава. — Сега и двамата спорим… за нищо.

Даяна се върна до леглото, наведе се и то целуна по устните. Протегна пръсти, за да докосне линията на брадичката и премахна за момент белега от светлина.

— Аз не си тръгвам от теб. Само отивам да се видя с Маги. Има разлика. Грешиш относно нея. Каквато и борба да водим двете, тя е от ден до пладне… само че… трябва една от нас да направи първата крачка към помирението. А тя няма да я направи, поне тоя път няма. Прекалено е обезсърчена и отчаяна — Даяна отдръпна лицето си, но стисна ръката му. — Не ми се сърди. И аз ценя своите приятели. А тя има нужда от мен.

— И аз имам нужда от теб.

— Ти си по-силен от нея в момента — усмихна му се Даяна. — Не го превръщай в състезание.

— Не го превръщам — отвърна той от тъмнината. — Прави каквото трябва.

Даяна насочи сребристия мерцедес покрай крайбрежната къща на Крис и Маги и видя, че вътре свети. Плисъкът на вълните изобщо не можеше да се чуе от пулсиращите удари на музиката на „Хартбийтс“, която се лееше от къщата. Тя се качи по посипаните с пясък стълби и почука на вратата. Музиката гърмеше с такава сила, че чукането й не се чуваше и тя се принуди да изчака някое затишие между песните. После заблъска по вратата с юмрук.

— Влез… отворено е… О, ти ли си? — почуди се Маги, като я видя. — Най-малко пък теб очаквах.

— Защо ми затвори телефона? — попита Даяна и се приближи до дивана, където се беше свила Маги; на малката масичка пред нея имаше почти празна бутилка немско бяло вино; пепелникът беше препълнен с угарки. Наполовина изпушена цигара с марихуана лежеше отделно в телено цигаре.

— Къде е Крис? — намусена попита Маги. — Много ли те беше страх да го доведеш със себе си?

— Маги, не знам откъде ти дойде наум подобно…

— Аз искам да знам! — тя надвика музиката доста успешно. — Какво скроихте двамата зад гърба ми?

Даяна отиде до уредбата и завъртя копчето на усилвателя. Настана тишина, сред която долетя глухият звук от лекото разбиване на вълните навън. Даяна се върна и седна на дивана до Маги.

— Съжалявам, но нямах възможност по-рано да ти кажа, че се видяхме и разговаряхме с Крис.

— Той можеше от мен да поиска съвет — очите й се напълниха със сълзи. — Защо е потърсил теб?

Даяна протегна ръка и погали Маги, а тя като че ли само това чакаше, за да захълца и на пресекулки да продължи:

— О, боже, Даяна, не издържам вече! Ти постигна всичко, а аз — нищо… нищо! Сега ми отне и Крис.

— Крис обича само теб, Маги. Ние с него сме само приятели, а понякога приятелите си споделят неща, за които не могат да говорят с любимите си — тя прегърна Маги, усети горчивите сълзи да се стичат по врата й, хълцанията й я разтърсваха като леки земетръси. — Шшт — зашепна Даяна, — недей — успокояваше я тя, както се успокоява обидено дете и както толкова бе копняла майка й да я утеши така поне веднъж. После погали Маги по косата: — Ние все още можем да разчитаме една на друга.

— Но ти си тръгваш — гласът на Маги бе слаб и тъжен; целият натрупан гняв изтече от нея заедно със сълзите й, — тръгваш си и ме оставяш.

— Как си тръгвам? — тихо каза Даяна. — Не си тръгвам. Тук съм.

Сега и тя плачеше, защото най-сетне беше разбрала какво става с тях и знаеше, че трябва да го предотврати, преди приятелството им да се е разрушило. Хвана главата на Маги с две ръце и я обърна към себе си, за да могат да се гледат в очите.

— Няма значение какво ще се случи. Ние винаги ще бъдем приятелки. Винаги между нас ще бъде същото. Обещавам ти, Маги.

Маги се вгледа в очите на Даяна, вдигна пръст и избърса една потекла по бузата й сълза. После въздъхна дълбока, зарови глава в рамото й и затвори очи. Двете се залюляха леко.

— Рита, отвържи жените! — нареди Ел-Калаам.

Рита метна на рамо своя МР-40, извади от ножницата, висяща на хълбока й, нож и се приближи към Хедър и Сюзън, които стояха пред дивана. Сряза връзките и се отдръпна.

Пред двете жени застана Ел-Калаам.

— Ще отвържете краката си, когато свърша да говоря, ясно?

Хедър го гледаше право в очите, без да мига; Сюзън бе леко извърнала лице — бършеше с ръка сълзите от очите си.

— Какво има, госпожо? — пристъпи крачка напред към Сюзън мъжът. — Лошо мириша ли?

Тя не помръдна.

— Сигурно нямам достатъчно пари, за да ме гледаш в очите, а? — Той взе едната й ръка и огледа диамантените пръстени. — Това са очи на беден човек, госпожо, на посветен човек, професионалист — пусна ръката й. — Да, не можеш да го разбереш. Защото всички ние, посветените мъже миришем лошо — той изпъна тяло; лицето му се наля с кръв.

Както го наблюдаваше, Хедър понечи да пристъпи към Сюзън, ала късно.

— Ще ми отговаряш, когато те питам! — изрева в този момент Ел-Калаам и удари Сюзън през лицето; тя се олюля — спънатите глезени не й позволиха да запази равновесие и тя се строполи на пода.

— Стани! — заповяда Ел-Калаам.

— Остави я! — изкрещя Фреди Бок. — Да не си посмял пак да я удариш!

Феси, който наблюдаваше двете жени, и облизваше устни, докато очите му се движеха нагоре-надолу по формите на телата им, изведнъж сбърчи вежди и заби юмрук отстрани в дебелия врат на Бок. Индустриалецът нададе вик и политна назад.

— Свиня! — процеди Феси през зъби и се изплю в нагръдника на ризата му. После отново погледна към Сюзън и по устните му заигра усмивка.

— Ставай! — с още по-дрезгав глас повтори Ел-Калаам; той не бе обърнал никакво внимание на разигралата се до него сцена. — Ставай, ставай! — наведе се и сграбчи дребничката брюнетка за косата; тя продължаваше да хлипа.

— Вие, жените, сте толкова безполезни същества. Единственото, което умеете да правите добре, е да плачете. За нищо друго не ви бива.

— Ами тази жена с вас? — обади се Хедър и посочи Рита. — Тя току-що уби…

— Кой ти разреши да говориш? — присви очи Ел-Калаам.

— Просто помислих, че бих… ооох!

Огромната му ръка сграбчи челюстта й. Целият трепереше от силата, с която я стискаше.

— Не! — каза той. — Ти не можеш да мислиш. Запомни това! — беше се разтреперил още повече: — Плачи, да те вземат дяволите!

Ала Хедър продължаваше да го гледа в очите, без да мига. Той отдръпна ръката си, оставяйки червени белези по бялата кожа. Замахна и я удари веднъж, два, три пъти в бърза последователност. След всяко разтърсване на главата в ъгълчетата на очите й бликваха сълзи.

— Видя ли? — гласът му бе станал мек. — И ти си като останалите. Не го забравяй.

Мъжът започна да мести поглед от едната към другата.

— Прислугата вече я няма — продължи той с ироничен тон. — Двамата изпълниха задълженията си. Загубиха своя живот, за да ви предупредят; за да можете всички вие да влеете малко разум в главите си — той обходи с поглед всички. — Онези, които го направят, може и да оцелеят — после отново повиши глас: — А онези, които пренебрегнат нашите предупреждения, ще последват тия двама — и подритна крака на иконома — във варницата навън.

Той се засмя и целият му израз се промени. Устата му беше пълна със златни коронки.

— Но я да прекратим този мрачен разговор. Времето върви и стомахът ми вече се бунтува. Вие двете — посочи той към Сюзън и Хедър, — ще приготвите нещо за ядене и кърпи за всички, да се измием. Поне с тая работа можете да се справите. Само че — протегна ръка и сграбчи китката на Сюзън, — не можем да останем с това, нали? — и започна да сваля златните й гривни. — Не бива да вършиш груба домакинска работа, накичена с толкова злато — след гривните започна да сваля и пръстените.

Сюзън изстенваше след всяко свалено бижу. Ел-Калаам обърна ръката й с дланта нагоре и се усмихна широко.

— Не си свикнала да си толкова оголена, а? Е, сега ще добиеш практика.

— И какво ще правиш с всичките тези накити? — попита Кен Ръд. — Ще ги разпределиш между войниците си ли?

— За бога! — последва го гласът на Томас; лицето му бе пламнало. — Не разбираш ли от дума? Просто дръж голямата си уста затворена и…

Ръд стисна зъби и се обърна към шефа си:

— Ако не престанеш да хленчиш, кълна се в Бога, ще ти избия зъбите.

Томас побледня, после пак пламна. Огледа пълната стая. Всички бяха вперили поглед в него. Той вдигна рамене:

— Не ми говори по този начин, Ръд. Не забравяй, че аз те назначих. Не се ли чувстваш поне малко благодарен? Мога да те изхвърля от системата на дипломацията за неподчинение.

— Ще видим кой на кого и как служи — спокойно отвърна Ръд. — Само да излезем оттук живи! Ти си долен страхливец, Томас. Президентът трябва да бъде уведомен за това.

Ел-Калаам се приближи до тях захилен.

— Ето как бе повален могъщият американски орел! — разсмя се той. — Но младият човек заслужава да получи отговор — и вдигна бижутата на Сюзън. — Това не е предназначено за отделни хора. То ще отиде в помощ за борбата на палестинския народ срещу ционистките терористи.

— А, да — намеси се Мишел Емульор, — езикът на истинския революционер.

— Аз съм точно такъв — обърна се към него Ел-Калаам, приближи и сложи ръка върху рамото на младия аташе. — Както виждам, разбираш от тия неща, французино, а? Май не греша.

— Разбирам необходимостта на палестинския народ да има своя родина — кимна Емульор. — Французите не хранят симпатии към израелците.

— Тъй е — отвърна Ел-Калаам. — И за какао им е?

Той сложи пръст напреки на устните си и се замисли. После потупа устни с пръста и наклони глава с характерния си маниер. В същия момент ножът му се озова в ръката и той започна да освобождава с него вързаните глезени на младия французин.

— Мисля, че свободен ще ни бъдеш по-полезен — сега ръката му беше на рамото на Емульор. — Просто поговори на тези хора, приятелю. Поговори им за революцията и свободата. За евреите…

— Да, точно така, Ел-Калаам — прекъсна го Рейчъл. — Всички ние виждаме как стоят нещата. Вие единствено това можете да правите — да разпалвате омразата, стаена у всекиго. Евреинът знае какво значи светът да е настроен срещу него. И вашето отношение не е по-различно. Нищо не се е променило.

— Параноята е силно изразена еврейска черта — отвърна Ел-Калаам. — Както личи и ти не правиш изключеше.

— Вие май бъркате параноята с преследването — не отстъпваше Рейчъл.

Ел-Калаам махна с ръка, показвайки пренебрежение към думите й и се обърна.

— Рита, отведи жените в кухнята. Нека се заловят да приготвят нещо за хапване. А ти, Феса, се заеми… ммм… с младия американец и с двамата англичани. Накарай ги да свалят вратата на банята, за да си направим „стая за разговори“.

Когато на път за кухнята Хедър и Сюзън минаха покрай Рейчъл, момичето стисна пръсти в ръката на Хедър и каза:

— Горе главата!

Малагес я дръпна назад.

— Голи думи — подметна Ел-Калаам.

Рита сръга Хедър отзад с пистолета си.

— Върви или ще те набутам в стаята за разговори. Едва ли ще ти хареса.

Даяна караше без посока в нощта — имаше чувството, че се носи над покривите на едно от дългите, обширни предградия на Лос Анджелис. Ако бях в Ню Йорк, мислеше си, щях да определя височината, със скоростта на звука щях да се изкача на покрива на Световния търговски център и оттам да обхвана с поглед светлинните, трепкащи като звезди в далечината: на запад — отвъд Хъдзън, чак до околностите на Ню Джърси, а на север — през хълмовете, до одимените жилища на Харлем.

Тя просто не можеше да се върне в дома си, от който дори и собствената й миризма бе изчезнала. Рубънс беше заминал по работа в Палм Спрингс и макар да бе предупредил Мария, че Даяна може да живее в къщата, на нея не й се искаше да остава там сама.

Насочи механично сребърния мерцедес по ярко осветените магистрали: Футхил, после Вентура, Лос Фелис, Западната и излезе на Сънсет — на четири преки източно от театър „Хънтингтън Хартфорд“. Без да се замисля, зави наляво по Ла Сиенега и се озова пред студиото „Лас Палмас Саундсрекордъс“, където Крис и оркестърът му правеха записи на новия албум.

Даяна премигна няколко пъти, сякаш се събуждаше от сън и след като осъзна къде се намира, слезе от колата.

Разбира се, тя не можеше да влезе. Местонахожденията на „Хартбийтс“ винаги се пазеха в тайна, макар че едва ли имаше полза. Информация винаги изтичаше и те си бяха взели охрана. Едрият мускулест чернокож, който пазеше на вратата, беше първата от няколкото човешки бариери, които групата бе поставила. Той не само че не я пусна вътре, но дори не й позволи да прати бележка на Крис. Нещо повече — твърдеше, че оркестърът изобщо не е тук.

Обръснатият му череп блестеше в синьо от жужащото флуоресцентно осветление на входа. Носеше шоколадовокафяв костюм и огненочервена риза. На якия му врат висеше сребърна лъжичка за кокаин и бръснарско ножче, също от сребро. Той я избутваше с широките си розови длани — досущ лапи на животно, и не искаше и да чуе възраженията й.

Даяна беше почти готова да се примири, когато неочаквано зърна Найджъл да се приближава зад едрия гръб на чернокожия.

— Найджъл, здравей! — провикна се тя и подскочи, за да може да я види. — Найджъл, аз съм, Даяна!

Чернокожият я задърпа.

— Ще ти дам едно здравей! — гласът му прозвуча тихо, но заплашително. — Не чу ли к’во ти казвам, момиче? Изчезвай от тук, че…

— Спокойно, Джери — избута с рамо чернокожия мъж Найджъл. — Здрасти, т’ва ти ли си?! — и се обърна към пазача: — Всичко е наред. Тя е наш човек.

Чернокожият вдигна рамене и отстъпи назад. Не се извини. Найджъл хвана Даяна за ръка и я поведе надолу по няколкото стълби, постлани с пътека. Тук осветлението беше по-слабо и меко, стените в пастелни тонове се виеха в сумрака.

Найджъл спря пред автомат за безалкохолни напитки.

— Отдавна не съм те виждал, Даяна — извади няколко монети от джоба на джинсите си и ги пусна в процепа. — Искаш ли кола?

— Не, благодаря.

— Дойде да се видиш с Крис ли?

Стоеше полуобърнат към нея и я гледаше над ръба на картонената чаша. Подсмръкна и сръбна шумно от напитката. В полумрака, през рамото му Даяна забеляза да се движи силует с телосложението на булдог и с невероятно широк гръден кош. Вървеше безшумно и в един момент лицето попадна в сноп мъждива лимоненожълта светлина. Колкото и да беше странно, от грубите му черти не лъхаше никаква свирепост. Кротките сиви очи оглеждаха безпристрастно всичко. В първия момент, когато мъжът я погледна, Даяна беше почти убедена, че тия малки сиви дискове са обективи и че само да натисне корема му с пръст, от процепа на стиснатата уста ще се появи цветна полароидна снимка.

Найджъл се обърна по посока на погледа й.

— Т’ва е Силка — поясни той. — Пази ни от всекиго.

После подскочи два-три пъти с танцова стъпка, сякаш искаше да се освободи от излишната енергия и верижката с амулета от слонова кост и черен оникс задрънча около врата му.

Даяна извърна поглед към Найджъл:

— Отдавна не съм виждала никого от вас… нали знаеш колко сме заети… и аз, и…

Той я смушка с кокалестия си пръст, като че ли имаше пред себе си кукла.

— Ставаш звезда, нали, душа.

— … вие с вашия албум, та затуй…

— Майната му! — Найджъл схруска ситния лед в устата си. — Хм — преглътна, — след седмица тръгваме на път. Тогава трябва да ни видиш, тогава! — той разкрачи крака като прославен стрелец и сложи ръце на тесния си ханш, готов сякаш да извади чифт пищови. — На сцена! Уоу! Супер турне! Не сме обикаляли, ммм… повече от година и половина — залюля снага като кобра, опиянен от звуци, които само той чуваше. — Все едно си на война… разбираш, същинска битка. Научен си да убиваш, когато си там, на фронтовата линия и чуваш неспирното па-па-па на оръжията около теб, сякаш идва от самия въздух… нов вид, разбираш, атмосфера. После изведнъж те удря в носа вонята на пушечно месо и кръв и още по-здраво стискаш оръжието в ръцете си. Т’ва ти става начин на живот — и той смачка празната чаша, метна я нехайно встрани. Силка не помръдваше очи от тях. — После те пращат обратно у дома… Някаква кървяща дрипа в отпуск, к’вато вече си виждал и к’во става? Кървенето продължава, напълно достатъчно, за да заспиш, т’ва става. Лежиш в смачканите чаршафи с ококорени очи и чакаш куршумите да зачистят покрай главата ти; наред с тях силният тътен на минохвъргачен огън. А къщата тя ухае на чисто, приятно… на спокойствие! И ти почваш да проумяваш. Всичко идва от кървящите ти ръце. Те са празни… адски празни и без тежест в тях почват да се потят и ти не можеш да спреш това, бършеш ги в бедрата си, стопляш ги, изстудяваш ги… нищо не помага.

Отначало Даяна намери това отплесване на Найджъл на тема война за доста обезпокояващо, макар че още преди да се запознае с него, Крис я бе предупредил за тази слабост на приятеля си. Беше и казал също, че Найджъл притежава една от най-големите колекции от лични военни принадлежности от Втората световна война. Първо имал огромна оръжейна сбирка. След това започнал да събира от тук от там смъртоносни оръжия от Виетнам, защото били, по думите му, много по-изтънчени.

Докато разказваше, хлътналите очи на Найджъл пламтяха от силен вътрешен огън.

— Ами ето к’во става, когато не си на път. Като проклет войник-отпускар, разглезен от стоене вкъщи. Не знам как е с другите копелета, ама за мен правенето на плочи е адски скучно. Четирите стени ми действат потискащо, разбираш. Веднъж да свършим, ще ми олекне. Ще ми се вече да съм излязъл — навън, в нощта, където има само светлини, микрофони, висока сцена и на нея — ние, а пред нас — младежи, море от младежи, които крещят с пълни гърла, тълпят се, чакат, реват, викат ни за последен път на бис, само и само да ни докоснат…

Насред парчето аз отивам до ръба на сцената и мога да видя първите два реда. Всички там стоят прави, ама казвам ти, всички, до един — прави и махат с ръце и с рози. Аз коленича и те подлудяват, някои дори прескачат бариерата за фотографите и усещам миризмата им — на наркотици, на бира и на още нещо, което не мога да обясня, нещо, което вече толкова години продължава да ми действа. То е мирисът на младостта: копнеж по това, което сме постигнали ние тук, на тази сцена, защото ние сме надминали човешкото в нас, разбираш, вече не сме Найджъл или Крис, или Иън, или Роли — ние сме „Хартбийтс“. И това сексуално изпарение, което се носи във въздуха, е толкова силно, че аз знам, знам, че само да се пипна и съм готов… цялото това наситено изпарение е като вятър, който духа към мен от някаква тъмна врата. Поглеждам надолу и виждам всички тия лица, блеснали от отражението на нашите движещи се прожектори. И знаеш ли к’во се получава? — Найджъл широко разпери ръце. — Едно огромно огледало, което връща музиката обратно към нас. Тези лица греят като слънца с неземна светлина. Те са преобразени, пречистени и тогава ме обзема чувството, че реша ли да се протегна и да ги докосна, мога отново да ги преобразя във вид, какъвто аз пожелая, сякаш плътта и костите им са се превърнали в глина. А то, това е важното. Не спечелените мангизи… мангизите са само за харчене, разбираш. Докато това… мама му стара… това е, което движи света. И моят инструмент е като оня гаден М-16. Когато взема подвижната клавиатура и тръгна из сцената по време на „Раф Трейд Найтс“, аз се чувствам като стрелец в проклетата джунгла, който дебне да пръсне черепа на някой неприятел.

Даяна наблюдаваше внимателно лицето му, докато Найджъл говореше. То щеше да се стори странно на всекиго, който не бе сценичен изпълнител. При вглеждане отблизо създаваше впечатление, че всичките му черти са прекалено пресилени, сякаш взети от две лица и натъпкани в едно. Ъгловатото лице с високи скули бе гримирано повече театрално отколкото козметично, затова и тушът на очите не му придаваше женственост, а по-скоро зловещ израз. Всъщност точно този външен вид той си бе избрал още в ранните години на групата и го поддържаше грижливо и досега.

Зловещите народни предания не бяха далеч от неговата поезия, която се лееше от сцената — неизменна сянка съпътстваше песните му, засягаща отрицателната страна на живота; коварните жени, еуфорията от наркотици, измислените улични боеве, при които остриетата на джобни ножчета проблясваха във въздуха, пуснатата на воля младежка агресивност — това беше същината на песните, с които „Хартбийтс“ се прославиха най-много. И тъкмо това прецизно премерено мрачно въздействие ги задържаше на мода в една индустрия, прословута със способността си бързо да те изхаби. Никой, дори най-радикалните от суровите нови вълни, идващи от Англия, не помисляха да унижат групата, както редовно правеха с други супер формации, които с години не слизаха от върха, използвайки изрази като „скучните стари пръдни“.

Даяна винаги бе оприличавала Найджъл на животно в клетка — неспокоен в същността си, нетърпелив и обезсърчен от превратностите, често сменящ настроенията си. Положително е маниак, помисли си тя, в степен, напълно приемлива за сценичен изпълнител.

— Ей, я виж! — Найджъл извади от малкото джобче на джинсите си навита на руло найлонова торбичка. — Мой колега току-що си пусна от това във вените. Копелето е откачалка и досадно като муха, ама трябва да призная, носи най-добрата стока — той бръкна с палец и показалец в пликчето и затърка между пръстите люспесто вещество, тъмнокафяво като шоколад. — Басирам се, че не си попадала на такова нещо, душице. Това са чиста проба кам-проклети-боджански пъпки. Казах ти, това приятелче не е с всичкия си. Трябва да внимавам. Той ту идва, ту изчезва. Знае ли човек? На… опитай малко. Ще ти продуха мозъка.

Но вместо да натъпче наркотика в лула, Найджъл понечи да го натъпче в устата й. Даяна извърна глава и го отблъсна с ръце.

— Не, Найджъл, недей. Не сега.

Той вдигна рамене, ухили се, натъпка щипката наркотик в устата си и задъвка.

— Чудя ти се понякога — рече, но си личеше, че мисълта му е другаде.

— Не го ли пушиш?

— Господи! Не, душко — изсмя се той, — тая стока е прекалено качествена, за да се пуши. Трябва да се дъвчи. Нищо друго. Почакай и ще видиш. Няма измама. Оох, ох! — пусна отново монети в автомата и си взе нова чаша кола; извади още малко от наркотика, пъхна го в устата си и пак задъвка. — Ммм, как бързо действа. Помага ми да издържа тая ужасна скука — преглътна, отпи от колата и прибра наркотика. — Крис е вътре. Губи си времето с компютъра. Винаги изчезвам в такива моменти. А той пък как се вживява в тия идиотски записи, не ти е работа! Добре си бяхме през шейсет и четвърта, когато имахме две писти, а не шейсет и четири като сега. Шантава история! К’во да правим с тия шейсет и четири писти, да викаме Берлинската филхармония ли? Ние сме рок’ен’рол музиканти, а не някаква си фръц-фръц група, педерасти. Ама ха! Минахме през всички боклуци, дето идваха и си отиваха през шейсети осма — тъй де, кой го е грижа, разбираш. Шествахме със „Сърджънт Пепър“ и от тоя род… Крис и Ленън бяха добри приятели в ония дни. Но дай да зарежем тия приказки… то беше толкова отдавна, разбираш. Сега т’ва не е нашият тип музика, рок’ен’рола. Нашата работа е да ти изправим косите. На улиците, човече. Барикади, наежили железа. Ние сме мръсната улица, приятел, а не колежански двор. Очи, блеснали след някого от нас, нали разбираш? Уши бучат. Тела се клатят в такт. Това е нещо! Каквато е същността на живота там, на улицата!

В този момент вратата на студиото се отвори и той млъкна. Вълна от записана музика гръмна в ушите им, после спря изведнъж и последваха изопачени звуци от пренавиване на лента. Разнесе се гласът на Крис:

— Стоп!

Музиката отново гръмна точно от мястото, откъдето се чу преди малко и заглъхна зад вратата, която се затвори със звука на пневматична клапа.

— Ей, Тай! — възкликна Найджъл с усмивка.

С гръб към вратата стоеше жена и ги гледаше. Беше средна на ръст, с тесен като на Найджъл ханш. Позата й — едното бедро издадено настрани — при всеки друг щеше да изглежда просташка. Но при Тай биеха на очи най-мрачните нюанси; от нея лъхаше дълбока и трайна студенина.

Тя имаше неправилно лице, с израз на низвергнат ангел — особено забележително, триъгълно, с широки европейски устни, високи скули и тънък като кама нос.

Великолепна! Това щеше да е първото определение, което би минало през ума на човек, ако не бяха очите й. Черни като въглени, те разваляха цялостния израз; сякаш поставени по погрешка на това лице или може би прекалено малки за него.

Носеше бюстие без презрамки, с банели, които съблазнително повдигаха и показваха част от гърдите й, и черна копринена пола с цепки до ханша от двете страни, за да се вижда лъскавият сатенен колан с жартиери. Наричаха я Тай, но истинското й име беше Таис.

Тя тръгна към двамата, приковала странните си каменни очи в Даяна.

— Чудех се, къде се забави толкова, скъпи — не отмести поглед към Найджъл, макар да говореше на него.

— Нали помниш Даяна? — каза Найджъл. — Приятелка на Крис и Маги.

— И още как — широките й устни се извиха в усмивка, която не блесна в очите. — Защо е дошла? Нали знаеш, че не допускаме…

— Е, хайде сега — той пъхна ръка под мишницата й и опакото на дланта му се притисна в овала на гърдата й. — Даяна е приятелка, Тай. Дошла е чак дотук, а? — и намигна на Даяна. — Цял ден е бачкала и е дошла тук да се позабавлява малко. Ей, ей — той се заклати като в танц, като държеше в прегръдките си Тай.

— Отивам в тоалетната — каза тя и отмести злия си поглед от Даяна към Найджъл. — Ще дойдеш ли с мен? — гласът й беше дълбок и дрезгав. Театралната й подготовка беше очевидна.

Найджъл се ухили:

— Разбира се. Да. Винаги готов — той едва отдели поглед от нейния и се обърна към Даяна: — Ти влез, ако искаш. Крис и момчетата ще се зарадват, като те видят. Ха! Роли е лепнал твоя снимка на калъфа си. Нали, Тай? Ха, ха!

Тя го дръпна и двамата изчезнаха зад леката чупка на коридора.

Вътре студиото бе облицовано в светли дъски, поставени под наклон и лакирани. На места върху тях бяха монтирани светлосини меки трапецовидни акустични панели.

Даяна стоеше на по-ниското с три стъпала ниво в края на апаратната, където бе разположен огромният пулт с циферблати, плъзгачи, бутони — общо шейсет и четири, по един за всяка писта, и множество изходни и входни връзки. Всичко се управляваше с компютър.

Зад преградата от двойно стъкло беше самото студио за записи, пълно с обемисти усилватели с трепкащи по тях рубинени светлини, различни инструменти на оркестъра, дълги, виещи се като змии дебели кабели, стойки за микрофони. В единия ъгъл имаше малка кабинка с прозорче за вокални записи. До задната стена беше разположено голямо концертно пиано, покрито с избелял кафеникав калъф. Двама дългурести асистенти по озвучаването бяха коленичили до кабелните изходи и довършваха подготовката за последните комбинирани записи на албума.

Даяна продължаваше да стои в полумрака до вратата, погълната от мисли за Найджъл. „Адски ме стряска тоя човек“, беше споделила тя с Маги, след като го видя за пръв път. „Глупости!“, засмя се Маги в желанието си да я успокои. „Това е само поза, мила. И трябва да призная, доста сполучлива. Нищо друго. Чак се вдетинява. По моему, той усвои всички тия сатанински измишльотини покрай Тай. Фасадата на сензацията. Повече от сигурна съм, че тъкмо затова са и нейните истории с други жени. Това е подходящ материал за…“ „О, да, би се вдигнал голям шум“, вметна Даяна. „Не и за него. Найджъл има нужда от подобно нещо двайсет и четири часа в денонощието. И Тай, разбира се.“ Маги повдигна рамене: „Все пак, чудя се може ли изобщо да бъде зъл. Крис го познава от толкова отдавна.“

— Ей, Даяна, как си?

През междинната врата, водеща към звукозаписното студио, се появи захилен Роли, тръгна към нея, изкачи стъпалата и я прегърна грубо, но сърдечно. Беше облечен в износени джинси и плътно яке в бяло и синьо. После се отдалечи и отиде да говори с Крис, който се бе навел към Пат, инженера по озвучаването, и двамата разработваха компютърната програма за последното комбиниране на записа. Оттам Роли отново влезе в звукозаписното студио, мина през виещите се по земята кабели и отиде при барабаните си. Взе палката и започна внимателно да изпробва подред звука на всеки барабан и цимбал, като междувременно правеше и настройка, където беше необходимо.

Апаратната също беше на две нива; по-ниското стигаше до контролния пулт, до който имаше удобен диван и ниска масичка. Даяна отиде и седна там. От нишите на тъмнокафявия акустичен таван се процеждаше слаба светлина. Чуваше се острото съскаме на лента, придружено от кратки изблици на звуци, наподобяващи неразбираем детски брътвеж. Съскането спря и в абсолютната тишина изведнъж гръмна музика, толкова силна, че Даяна подскочи. Огромните високоговорители — същите, каквито Крис имаше в дома си, бяха монтирани в двата ъгъла на стаята. Чу се спокойният глас на Крис:

— Добре.

Отново настъпи тишина; после изскърца стол и Пат съобщи:

— Отивам да чишна и да се поразтъпча малко. Веднага се връщам.

Вратата към коридора тихо хлопна след него. Даяна се обърна и се изправи на колене върху дивана. Главата й се подаде над апаратурата.

— Ей, това ти ли си?

— Маги не е ли тук?

— Не — поклати глава Крис. — Каза ми, че й се обаждали. Може би за някакво участие.

— Това е чудесно — на езика й беше да му каже в какво ги бе обвинила Маги, но реши да се въздържи. Да върви по дяволите, задето си мисли такива неща, наруга я в себе си Даяна. Тя е толкова нестабилна понякога.

Крис кимна:

— Дано най-сетне се пусне от врата ми. Божичко, ставам бръм от нея, казвам ти.

— Просто е притеснена.

— Аха — той извади цигара и с обиграно щракване на запалката я запали. — Кога ли пък не е била! — наведе се над пулта и с възбудено лице продължи: — Човек трябва да вярва в нещо, Даяна, за да успее — стисна юмрук. — Трябва да вярваш и в себе си, щото около теб всеки гледа да забие нож в гърба ти и с радост да ти каже колко си некадърен — беше се приближил много близо до Даяна и очите му шареха по лицето й, сякаш търсеха нещо. Изведнъж се разсмя и настроението му се промени; отново се облегна назад в стола и додаде: — Затова ние с теб се разбираме тъй добре, нали?

— Да — кимна Даяна, — това има значение.

— Вярвам, не ме смяташ за наркоман; не си тръгнала да гониш опашката на комета — пак се засмя. — Има си хас! Та ти си имаш собствена комета — смачка наполовина изпушената цигара и извади малка метална кутийка. — Искаш ли да смръкнеш малко?

Даяна поклати глава.

— В коридора налетях на Найджъл. Опита се да ми пробута от неговата отрова.

— Хм! Той е в такова гадно настроение тази вечер. Сигурно е от проклетото пълнолуние — Крис смръкна лъжичка кокаин.

Докато го наблюдаваше, Даяна попита:

— Защо не привикнеш към нещо по-здравословно като пиенето например?

— Ха! — Крис стисна носа си и затърка венци с останалия по пръстите му бял прах. — Пиенето е чисто пролетарски порок. Веднъж прибраха баща ми за пиянство. Беше гаден къркач, преди да засегне в морето. Всъщност това го излекува.

— Кое, морето?

— Не. Дето избяга от майка ми — този път се засмя без никаква веселост. Като че ли думите му нагарчаха. — Значи не искаш да опиташ? Бре! Какво примерно момиче си!

— Трябва да пазя реномето си — засмя се Даяна.

— Аз също — каза той и гребна нова доза. — Наздраве за реномето! — смръкна силно и от праха не остана и следа. Прибра кутийката и избърса носа си. — Добре че не си опитала от марихуаната на Найджъл; сега нямаше да си сред нас.

— Той продължава да ме плаши — каза Даяна, — макар че не го познавам от вчера.

— Кой, Найджъл ли? Боже, та той е един хлапак, който се мъчи да се прояви в света на възрастните.

— Това ми е думата — каква страст към оръжията си!

— О, това ли било! Е, трябва да го познаваш толкова дълго, колкото аз, за да разбереш тази негова страст. За него всичко друго минава и заминава, всичко е нереално. Освен оръжието в ръката му. То има тежест, има власт. То е могъщо. Той натиска спусъка, и убива животно. Може да го пипне, да усети изстиващата му козина. Знае какво е направил.

Даяна потръпна.

— Но това е жестоко.

— Защо? — той протегна ръка, имитира с пръсти пистолет и се прицели във въображаем обект. — Па! Па! Той не убива хора.

— Но понякога създава впечатлението, че има подобно желание.

— Е, такъв си е Найджъл. Най-големият фантазьор от всички нас — Крис кимна. — Не бива да забравям: ние израснахме заедно по улиците на Манчестър — запали цигара, дръпна веднъж и я остави. — Така е, когато не помниш баща си, когато все нямаш достатъчно пари да си платиш наема и никога не знаеш какво ще завариш, като се прибереш вкъщи.

Крис дръпна още веднъж от цигарата, преди да я загаси с пожълтелите си груби пръсти.

— Спомням си, когато навремето живеехме в една квартира и едва успявахме да си намираме по някоя временна работа. От мазето под нас се разнасяше такава гадна миризма на мухлясал картон и пикня, че си слагах щипка на носа, та да мога да заспя. Една вечер се обадих на майка ми — ние нямахме телефон, та ползвахме автомата на ъгъла — зиме ташаците ни ставаха на кочан — и тя ми вика: „Татко тя се върна, сине. Отби се само да ни види. Пита за теб. Донесъл ти е коледен подарък, да знаеш.“ Аз побледнях, върнах се в квартирата и дори не съм чул, когато Найджъл ме питал: „К’во ти е, друже?“ и тръгнал след мен за дома на майка ми. Зачаках на улицата да се появи подлецът. Че като му фраснах един по лицето, така му разбих носа, че наоколо всичко стана в кръв. Разхвърчаха се зъби. Два шута с все сила в топките. Найджъл започна да ни разтървава. На пихтия приличаше, проснат на тротоара моя старец сред кръв, зъби и степания. Аз треперех като лист, Найджъл ме държеше. Изведнъж тоя кретен ме блъска настрани, извади пистолет — немски лугер — и го насочи към главата на стареца. Сграбчих ръката му, тъкмо когато натисна спусъка. Бум! Сякаш бомба избухна, лицата ни се посипаха с парченца чакъл. „Абе“, викам му на Найджъл, „Да не полудя? Можеше да го убиеш.“ „И к’во от т’ва?“, отвръща ми той, „не виждаш ли к’во направи с теб и майка ти.“ Това беше въпрос на преданост от негова страна, нали разбираш? Божичко, че беше лудост, беше, но аз го разбирах — Крис задържа поглед в очите на Даяна. — Нали разбираш какво искам да кажа? Беше прав по моему. И неговият старец оставил майка му да се грижи сама за себе си. Цял живот работила.

— А какво стана с баща ти? — попита Даяна.

— Ами к’во — заряза ни, разбира се. Замина и повече не го видях. След няколко седмици майка ми вика: „Чух, че имало някаква свада на улицата. Бил си се с баща си.“ „Той ли ти каза?“, попитах. „Не, момчето ми, дума не е изричал за това. Госпожа Фейтфул от долния етаж видяла всичко.“ Тогава си рекох: „Виж ти, дума не обелил, негодникът му с негодник.“ И изпитах особено чувство, някаква топлина ме обля отвътре. Майка ми продължи: „Синко, време е да ти кажа — баща ти е моряк.“ Пътувал с кораби. Какво е могла да направи тя? Да застане на пътя му, който е избрал, за да изкарва прехраната си ли? Невъзможно е било, казвам ти. Но всеки месец, като по часовник, увери ме тя, получавала, от него пари. За къркането му обаче нищо не споменава. Трябваше сам да науча. Удавил се край нос Добра надежда. Майка ми показа писмото, което й пратил капитанът. Спасявали двама моряка и той паднал от спасителната лодка в някакъв гаден водовъртеж. За секунда изчезнал. „Сякаш морето го грабна и отвлече в дълбините“, пишеше капитанът. Та, както виждаш, от него стана герой.

Крис облегна глава назад и затвори очи. Дишаше равномерно и дълбоко, сякаш спеше; но пръстите му завъртяха един изпъкнал бутон и от тонколоните над главите им гръмна музика.

Даяна се обърна и отново седна на дивана. Крис се изгуби от погледа й. Тя хвана с ръце главата си и затвори очи. Стори й се, че някъде далеч се отвори врата, музиката затихна до едва доловимото съскане на въртяща се лента. Някой влезе.

— А, Крис! Ето те и теб!

Не беше Пат — той имаше типичен за южняците провлачен говор. Този глас изяждаше съгласните и произнасяше гласните съвсем равно. Така говореха в околностите на Лос Анджелис.

— Смея ли да попитам, какво всъщност става тук? — продължи гласът. — Всяка вечер вие, лениви копелета такива, ми сервирате поредните си свади, които аз трябва да оправям — чу се щракване на запалка. — Крис, с целия риск да се повтарям до втръсване, дай двамата с теб да минем всичко още веднъж. Ако албумът не бъде завършен и усвоен до една седмица, ние ще тръгнем на турне без нито едно ново парче. Знаеш ли какво означава това? Без дори един сингъл, с който…

— О, я се разкарай, Бено. Това в последна сметка няма никакво значение.

— Тъкмо тук грешиш, приятелче. Що не си гледаш музиката и не ме оставиш да си върша моя бизнес, а?

— Там е въпросът, шефе. Сега тоя бизнес е пълна безсмислица.

— Направо ми късаш сърцето. Без тоя род бизнес групата ще фалира. Ти харчиш парите, преди още да са изкарани. Един Бог знае колко ти се е вирнал носът.

— Глупости! Изобщо не харча много.

— Още веднъж ти казвам, Крис, стягай албума.

— Не виждаш ли, че всичко се трупа на мен? Никой не е готов да го довършим… или не си го забелязал? Единствено от мен се очаква да се грижа за всичко. Какво, Найджъл се мъкне тук с ченгето си. Йън не пожелава дори да чуе новите мотиви, които съм вмъкнал в мелодиите…

— Слушай, Крис…

— За бога, ти ме изслушай, копеле! Скапах се вече да нося тази група на гърба си. Писна ми да поемам нечия друга отговорност върху себе си. Ами да, за к’во им трябва да се безпокоят? Нали знаят, че всичко ще бъде направено и без тях.

— Какво искаш да кажеш?

— Че положението е неудържимо и искам да се махам.

— Разбирам.

— Той разбирал! Какво, по дяволите, значи това?

— Ами и аз не знам. Какво искаш да кажа?

— Хайде, хайде! Много си падам по твоите…

— Не можеш да напуснеш, Крис. Поел си отговорности…

— Престани да ми натякваш за моите отговорности!

— Имах предвид младежите…

— Ама ти наистина си тежък случай, Бено. Хитруваш, та се късаш. Пет пари не даваш за младоците, не е ли тъй? Хайде, хайде, само приходите гледаш.

— Боже! Че „Хартбийтс“ не са имали успех тия, ъ-ъ седемнайсет години току-така. Ти сам можеш да го разбереш.

— Да, разбира се.

— Всичко е до музиката. Младежите харесват музиката. Почваш да се отклоняваш от, как да кажа, от това, с което всички са свикнали и това е пагубно. За всички нас. Кълна се, изобщо не мисля за себе си. Ние сме една жестока индустрия. Толкова хора зависят от това, което ще се случи от албум до албум. Чух някои ваши записи, това ново парче, което сте…

— Стигнахме до недрата на пълния мрак, нали, друже?

— Пат ми изсвири набързо…

— Моята музика?

— Имам правото да я чуя, не е ли тъй? По дяволите, забрави ли кой съм?

— О, никога не мога да си позволя това, Бено!

— Добре тогава.

— Музиката изобщо не е твоя работа…

— Ама е моя работа, когато сметна, че може да повлияе на…

— Държиш се като Господ.

— Какво си мислиш, бе копеле гадно? Че държиш монопол над Божието царство ли? Трябва да се вземат някои решения. Затова съм тук.

— Да, но музиката не е твоя…

— Професионални решения, Крис…

— Слушай, копеле…

— Едното вече е взето.

В апаратната настъпи тишина, тегнеща и потискаща. Даяна отвори очи — огънят в гърдите й запламтя по-силно. Дълбоко безпокойство я обзе и запърха в нея като заловена птица.

— За какво намекваш, да те вземат дяволите?

— Това, което ти казах: групата няма да ти разреши да прекъснеш договора.

— Групата?

— Проведе се гласуване, разбираш ли.

— Без мен? И кой свика това гласуване?

— Найджъл и аз. Трябваше да се направи. Имаше нужда от изясняване на…

— Изчезвай оттук, човече. Отвращаваш ме.

— Това няма да помогне.

— Вън, Бено! Веднага. В следващата минута вече ще пълзиш…

— Като се успокоиш, ще разбереш, че…

— От мен музика повече няма да получиш.

— Крис…

— Няма да напиша и една пукната нота! Поне докато съм на свобода!

— Има законни мерки, но не искам да стигам до там сега. Когато…

— Знаеш ли какво, Бено? Нещо не се чувствам добре, ей тъй; изведнъж стана. Може да се окаже сериозно. Например тежък хепатит. Това означава най-малко шест месеца да съм вън от играта.

— Мога да намеря лекар да…

— Този албум. Новият сингъл… проклетото турне, друже. Бум-бум!

Гласът на Бено прозвуча в тишината с особено спокойствие:

— Нито за миг не смятам, че говориш сериозно, Крис. Озовеш ли се веднъж на път за Сан Франциско другата седмица, ще се почувстваш съвсем другояче.

— Ти просто не ме слушаш. Аз приключих с всички вас.

— Правиш сериозна, основна грешка, Крис.

— Господи! Почваш да ми плямпаш като твоята банда от противни адвокати. Напускам. Просто напускам.

— Тогава ще си довършим разговора след някой друг ден.

Даяна чу вратата да се отваря, после тихо да се затваря и гласа на Крис:

— Боже Господи!

Тя се изправи и главата й щръкна нагоре, сякаш бебе на пружина.

— Още ли си тук? — Крис се показа иззад преградата на командния пулт. — Да-а. Само ти остана. За нула време всички се покриха — той се изхили и потърка нос. — Ама че мръсник е тоя импресарио! — изведнъж избухна в силен смях, после сви рамене и допълни: — Ох, какъв ад! Нищо не мога да направя повече за днес. К’во ще кажеш да се омитаме от тук, ама на секундата.

Заведе я в „Дансърс“, който беше само за членове на клуба. Състоеше се от няколко зали с огледала — същински дворец. Основната зала беше кръгла, опасана от бара. Подът й беше прозрачен и под него растеше тропически гъст листак. В първия момент като погледнеше надолу, човек губеше ориентация. Стените бяха лакирани в черно и покрити е мрежа от фигурално разположени разноцветни светлини, които мигаха като непрестанно прииждащи вълни. На всеки кръгъл час, сякаш отмерваше времето, някакъв скрит източник посипваше танцуващите с искрящ сребърен „звезден прах“.

Двамата си запробиваха път през навалицата и потните изпарения, сред безумната и нестихваща какофония на музиката.

От възбуда те като че ли не забелязваха загорелите и изрисувани лица, които се поклащаха до тях с опулени очи, подобно на китайски плоскодънни лодки, теглени към императорската джонка, и притискаха тъмни устни до розови уши, за да надвикат биенето на барабаните.

Скоро се появиха и фотоапаратите, а след няколко невидими телефонни обаждания от страна на управата, се изсипаха танцьори, които сякаш завършваха лоцманското училище. Те, изглежда, имаха само една цел — да са тук, да извиват тела в ритъма на музиката, да се втренчват с усмивка във всекиго, да попиват атмосферата, изпаренията, премигващата светлина, от които имаха нужда както вампирите от кръв.

Крис обгърна талията на Даяна и я понесе във вихъра на танца; по лицата им се стичаше пот като водопад, а под тях клепналите листа на палмите — джуджета се накланяха и полюшваха, сякаш и те не можеха да устоят на ритъма на музиката.

Двамата не преставаха да танцуват; тениската на Крис потъмня от пот, блузата на Даяна полепна по кожата й. Те не обръщаха внимание на светкавиците на фотоапаратите, които проблясваха край тях като метеори, нито на шума, изпълващ заведението с нестихващия тътен на гръмотевична буря. По едно време — без и двамата да усетят кога — музиката престана да бъде музика. Превърна се в някакво ритмично грухтене, придружено от удари и думкане, което се просмукваше през подметките им и продължаваше да ги води в такт дълго след като ушите им заглъхнаха, претоварени от силния шум.

В един момент се озоваха на бара. Крис поръча по един огромен коктейл от джин и тоник. Ала вместо да го изпият, те започнаха да го изливат един върху друг и върху главите си. Избухваха в смях, отпиваха жадно по някоя глътка, без да усетят вкуса му — острият цигарен дим бе притъпил обонянието им. Крис отметна глава назад и Даяна с любопитство наблюдаваше как адамовата му ябълка подскача нагоре-надолу, докато поглъща питието; после той бръкна в чашата, извади останалите на дъното парченца лед и ги пусна в пазвата й.

Тя скочи и нададе писък, ала никой не го чу сред общата шумотевица. Тогава Крис я завъртя и задърпа към дансинга, където вече нямаше никакво място. Тълпа беше заобиколила танцьорите, за да ги наблюдава по-отблизо. Самите танцьори бяха опиянени, леко разчувствани; бедра се поклащаха, гърди потрепваха.

Даяна бе объркана, завладяна от всичко, което се случваше. Имаше усещането, че всеки поглед, всеки звук, всеки аромат я пронизват като стрела. Някаква черупка се бе пропукала, без тя да разбере; нежната ципа отвътре се бе разкъсала от неудържимата за нея сила. Все едно че беше част от малка, но мощна верига, включена в електрическата мрежа, и токът, който минаваше през нея, я караше да потреперва.

За известно време загуби Крис някъде из страничните зали, които предположи, че са пълни с изпити лица, побелели коси, кокаин. Ала това не я притесни — нали бе заобиколена от музика — силна, взривяваща, която като стрела се забиваше право в сърцето.

Съзнанието й беше танц, неограничен от време и пространство, затова тя можеше да се измъква незабелязано оттук и да се пренася в друга стая, без светлина, три етажа надолу в земята, също като помийна яма, охранявана от бетонни кучета; можеше да върви по градска улица, настлана с натрошен камък, пълна с телени мрежи, верижни огради, пазещи камари от счупени тухли, огньове в кофи за смет и разкъсани сенки по почернели от сажди, остъклени стени.

И тя си казваше: „Съществувам, съществувам, съществувам!“

Крис се върна, целуна я, прегърна я и отново я поведе към прозрачния под. Под краката им гората се кланяше почтително на стъпките им. Музиката жужеше в главата й, вдъхваше й живот и движение. Беше като продължително нощно пътуване, сякаш двамата искаха да избягат от Лос Анджелис, без всъщност да го напускат.

В този ранен час Олд Малибу Роуд беше безлюден. Чуваше се само шумът на вълните вляво от пътя. Даяна спря, преди да завие и да паркира колата.

Крис спеше, облегнат на дясната врата. Тя го разтърси леко и той отвори очи:

— Ъ?

— У дома сме.

— У дома?

Тя слезе от колата и му отвори.

— Да, у дома, при Маги.

— Маги, аха — затърка очи. — Май съм заспал.

Даяна трябваше да му помогне да се изправи и да влезе.

— Тя беше в Съсекс — мърмореше Крис под носа си. — Нямаше я известно време — и се отпусна с цялата си тежест върху Даяна.

— Крис, трябва да вървя на работа.

— Видях Джо да ми маха. От кухнята. Само вдигна ръка. И махаше ли, махаше, сякаш ме викаше. Странно.

Даяна го поведе бавно към входната врата.

— Кое му е странното?

Крис извърна глава и се запрепъва по пясъка. Впери големите си очи в Даяна, но погледът му се кръстоса.

— Джо е мъртъв — с хрипкав глас каза той.

Тя кимна и продължи да го крепи по стълбите. За това се изискваше огромно търпение.

— Джо е мъртъв много отдавна — с нежен, майчински глас отвърна Даяна, сякаш успокояваше разплакано дете.

Крис кимна, отдели се от нея и се хвана за парапета на верандата. Олюля се и за малко да стъпи в една от саксиите с цветя. Цветът от лицето му беше изчезнал, челюстта му увисна надолу. Даяна го наблюдаваше с притеснение. В този момент той като че ли се овладя, обърна се към нея и се подпря с гръб на гредата на парапета.

— Много отдавна — това беше нещо като грачене, зловещо ехо на нейните думи. — Аз бях там.

Ясно, помисли си тя, приближи се до него и го задърпа към вратата.

— Знам — съчувствено му каза.

— Нищо не знаеш.

Тя успя да хване с лявата си ръка топката на бравата и я завъртя. Бравата не подаде и Даяна помисли, че е заключено, но после осъзна, че я е завъртяла в обратна посока. Опита отново и вратата се отвори.

В антрето вече почти влачеше Крис.

— Маги — извика тя.

Примижа, тъй като всички лампи в къщата светеха. Преди да влязат, тя бе погълната от грижата да вкара Крис вътре и не беше обърнала внимание на това. Двамата пристъпиха в дневната и Даяна се закова на място. Крис, чиято глава беше увиснала на рамото й, се изправи, тъмните му очи зашариха наоколо.

— Господи! — Даяна едва пое дъх.

— Какво, по дяволите, е ставало тук?

В стаята цареше пълен безпорядък. Дългият кожен диван беше преобърнат. Възглавниците и облегалката му бяха нарязани и по дължината на разрезите можеше да се предположи, че тук е играло мачете. Ориенталският килим беше оръфан, сякаш побеснял звяр го бе дъвкал. Всички лавици бяха опразнени, страници от книги се пилееха по целия под. Даяна мерна разкъсан том „Лорд Джим“ от Джоузеф Конрад, една книга за тарок без корици и разни други.

Огромната стерео система беше изкорубена; металните и стъклените й части бяха огънати и счупени, от големите тонколони бяха останали само корпусите и от тях тъжно висяха срязани жици. Едната, по-близката до тях, си беше на място; другата беше обърната и лицевата й част гледаше към трапезарията.

— Маги!

Даяна отиде до вратата на трапезарията. Опушеното стъкло на ниската масичка бе разбито. Тя стъпи върху страници от биографията на Сервантес, струпани върху отломки от дърво и извит метал, и точно тогава видя какво има в по-отдалечената тонколона.

Доскоро то е било мислещо, чувстващо човешко същество. Беше й нужно да повтори изречението няколко пъти в себе си, за да го осмисли, защото това, което сега виждаше пред себе си, беше нещо уродливо, което нямаше дори и далечна прилика с човек.

Лицето бе натрошено като стъкления плот на масичката. Част от косата го закриваше наполовина. Оголените червенеещи места по скалпа показваха, че са били отскубвани огромни кичури коса. Едното рамо вероятно е било счупено, за да може тялото да се натъпче в опразнената кухина на тонколоната; сигурно и двата крака са били насечени. От разкъсаната и обелена плът стърчаха розови и бели кости. Навсякъде имаше кръв, засъхнала на местата, където не се бяха образували локви.

Даяна изпищя и веднага запуши уста с побелелите кокалчета на пръстите си. Захапа върховете им, но не почувства болка. Ноктите й се впиха в дланта.

— Какво е това, Даян?

Крис дойде до нея и тя осезателно почувства топлината на тялото му. Струваше й се, че от пространството непосредствено пред нея лъха такъв студ, какъвто може да съществува единствено в космоса. Стомахът й заплашително се разбунтува, тя се закашля и вкус на киселини изпълни устата й. Започна да й се гади. Боже мой, боже мой! Само тези думи се въртяха в съзнанието й, чудовищно изпразнено от всичко друго, освен от зловещата гледка. Бавно, като дебнещи котешки стъпки, започна да я обхваща ужас. Имаше чувството, че част от жизнената й сила е изтръгната от нея.

Боже мой, о, боже мой! Думите отекваха глухо, подобно на топка, отскачаща от мека стена. Не можеше да ги спре, не можеше дори да ги осмисли; сякаш изведнъж бе започнала да мисли на чужд език.

Ръцете на Крис се впиха болезнено в раменете й.

— Ааааа! — изкрещя той. — Маги!

Даяна, разбира се, очакваше неговата реакция. Неслучайно съзнанието й отказваше да възприема. Едва когато чу гласа на Крис, допусна тази мисъл да я обсеби. И тя вече нямаше да я напусне, колкото и отчаяно да отказваше да я възприеме. Като някакъв зловещ неканен гост, като уродлив носител на чума мисълта впи безмилостно в нея стоманени клещи и желязна човка, разкъса плътта й и откри сърцето й.

Даяна падна на колене и захлипа. Направи опит да извърне глава, да затвори очи, но не успя нито едното, нито другото. Стоеше като закована с вперен поглед, по бузите й се стичаха сълзи. Изправен до нея, безсилен, Крис виеше на глас в новото утро, което бе донесло и на двамата ужас, гняв и болка.

Бележки

[1] Американски тропически дървета с бледоморави и сини цветове. — Б.пр. ↑

[2] Добър вечер (исп.) — Б.пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Ерик Лустбадер Сирените на Холивуд (3)

Метаданни

Данни

Сирените на Холивуд

Сирените на Холивуд

Информация

История

Сваляне / Връзки

Трета глава

Ерик Лустбадер
Сирените на Холивуд (3)