Ерик Лустбадер
Сирените на Холивуд (2)

Втора глава

В безкрайния момент, преди да бъде прострелян, Джеймс Дюел извика името й:

— Хедър!

Тихото утро, обгърнало вилата в Южна Франция, където бяха поканени да отседнат една седмица, изведнъж бе прорязано от силен взрив, от резкия откос на картечен огън.

Част от гостите не разбраха какво известява тази пукотевица и се спогледаха в безмълвно изумление. Ала останалите — между тях бяха Джеймс и Хедър, както и белокосият американски държавен секретар Беярд Томас — веднага разбраха и побързаха да се скрият.

Навън светлината беше ярка и ослепителна. Вилата бе подложена на жестока светкавична фронтална атака и агентите от американските и израелските тайни служби изскачаха от позициите си около имението.

Надигна се лека мъгла. Високият служебен портал бе изкорубен и разбит от избухнала граната. През пролуката му стреляха може би двайсетина души в маслиненосиви защитни облекла без никакви отличителни знаци. Повечето носеха леки автоматични пистолети МР-40. Имаше нещо комично-уродливо в лицата им, намазани със сажди, за да не бъдат разпознати. Командваше ги висок широкоплещест мъж с брада и светлокафяви очи. Спокоен и невъзмутим, той им даде знак. Те откриха огън и се втурнаха напред, сякаш без да мислят за собствената си безопасност.

— Избийте ги до един! — изрева брадатият на много лош английски и гласът му се извиси над гърмежите.

Агентите от тайните служби отскачаха във въздуха и падаха, пронизани от куршумите. Един повдигна падналия в краката му труп и се опита да го използва за прикритие, но бе застигнат от кръстосан огън, който го тръшна до него. Друг успя да се добере до пистолета на ранен терорист и тъкмо вдигна оръжието, готов да сее смърт, когато куршум го улучи право в лицето и той се строполи на земята. Трети се опита да излезе от атаката, като тичаше на остър зигзаг и се мъчеше да издърпа изпод развяващото се сако портативен радиоприемник. Куршумът го повали тъкмо когато започна бързо да говори в него.

Останалите живи агенти продължаваха да се съпротивляват и успяваха да проснат на окървавената земя някой и друг терорист. Но вълната на атакуващите неотстъпно напредваше, покосявайки всичко по пътя си.

Вътре във вилата Джеймс Дюел успя да хвърли бърз поглед през ъгълчето на разбития прозорец на фасадата.

— Боже Господи! — възкликна той и мигом се отдръпна. През счупените стъкла изведнъж изригна залп от картечен огън. Куршумите се забиваха като гвоздеи в дървената ламперия на отсрещната стена. Хората в стаята се разбягаха с писъци. Джеймс се върна при Хедър.

— Кои са тези? — попита тя.

— Явно от ООП. Нали знаеш защо са дошли. Къде е Рейчъл?

— Беше в кухнята, когато аз…

— Божичко!

Той изскочи иззад страничната облегалка на плюшения диван, където се бяха скрили и се втурна към кухнята. На пътя му се изпречи Сюзън Морган — дребна брюнетка почти на възрастта на Хедър.

— Стой тук, Джеймс! — извика Хедър.

Голямата, обкована с желязо дървена врата на вилата се отвори и пропусна гъст бял дим. Хедър и Сюзън започнаха да кашлят. Заедно с дима нахлуха и десетина фигури и се пръснаха из гостната. Подир малко се появи още един — беше метнал през рамо ръката на свой ранен другар и бавно запристъпя с него навътре.

— Никой да не мърда!

На външната врата се изправи брадатият. В едната ръка държеше пистолет МР-40. Вдясно зад него стоеше дребен мургав мъж с мрачно изражение и очи като на гризач. Носеше автоматична пушка АКМ, доста тежка на вид. От другата страна на брадатия беше застанала висока, стройна жена с черна лъскава коса, изпъкнали скули и азиатски очи. Беше облечена като мъжете, на хълбока й висеше един МР-40.

В момента, в който чу отварянето на вратата, Джеймс спря и обърна глава към входа. Заповедта на брадатия го завари насред пътя между мястото, където стоеше Хедър, и нишата към кухнята.

— Феси! — отново се разнесе гласът на брадатия; погледът му обходи стаята и застиналите уплашени лица на Беярд Томас, съветника му Кей Ръд, Сюзън, Хедър, Фреди Бок, фабрикант и техен домакин, двамата английски парламентаристи Маккинън и Дейвидсън, френския посланик в Съединените щати Рене Луш и младоликия му аташе Мишел Емульор. — Виж къде е момичето!

Мъжът с очи на гризач пристъпи навътре в стаята, подминавайки прислужницата и иконома с побелели лица, сякаш не съществуваха. Намираше се на крачка пред Джеймс, когато откъм кухненската ниша се дочуха стъпки.

Появи се Рейчъл. Беше около тринайсетгодишно момиче с черна коса и живо, красиво лице, от което вече лъхаше суровост. Ясните му сини очи бяха огромни. Те веднага схванаха обстановката.

Нещо подтикна мъжът с очи на гризач към действие. Мускулите на ръцете му подскочиха, когато насочи дулото на АКМ, за да държи на прицел движението на Рейчъл. Пръстите, впити в спусъка, побеляха, високо на челото му изхвръкна жила. Джеймс, който беше полуобърнат с лице към него, видя как дълбоката омраза в очите му се разлива по лицето като излишък от кръв.

Точно тогава Джеймс се хвърли към Рейчъл и застана между нея и черното гърло на АКМ. Ала затишието беше до тук — въздухът в стаята се изпълни с рояк от куршуми, които с огнени искри излитаха от дулото на автомата.

Застиналата на място до дивана Хедър чу Джеймс да вика името й силно и ясно, миг преди тялото му да бъде пронизано от куршумите и отскачайки назад, да се стовари върху Рейчъл. Малката успя да го хване и политна назад от прекалената за нея тежест. С целия си ръст Джеймс се плъзна надолу по тялото й и се сгърчи в локва от собствената си кръв; клепките му потрепнаха за миг.

Кафявите очи на брадатия внимателно наблюдаваха Рейчъл.

— И тъй — обади се той, — това е дъщерята на министър-председателя на Израел.

При тези думи магията, която бе сковала Хедър изведнъж се развали и тя се втурна напред. Високата жена до брадатия се опита да я спре, ала мъжът я побутна настрана, хвана Хедър през кръста със свободната си ръка и я притегли към себе си. Тя закрещя в лицето му.

Мъжът я загледа право в очите, като че търсеше да открие нещо в тях.

— Бръкни в левия джоб на ризата ми — рече й спокойно.

— Пусни ме! — изкрещя Хедър. — Мъжът ми е ранен!

— Там ще намериш пура. Пъхни я в устата ми.

— Да не си откачил? — смаяно го погледна тя. — Мъжът ми е ранен.

— А може и да умре — продължи брадатият, — ако не запуша скоро.

— Мръсник…

— Прави каквото ти казвам — заповяда й той и я притисна още по-здраво; тя потрепери от болка. — Това е урок, който трябва добре да научиш. Един от многото, които ще последват.

Хедър се огледа наоколо. Спря поглед в Джеймс и прехапа устни. Най-сетне бавно вдигна ръка, бръкна в джоба на ризата му, извади дълга, тънка, черна пура и полека я поднесе към устните му.

— А сега я запали — рече мъжът, без да отделя поглед от нея.

Тя се поколеба и поклати глава.

— Мъжът ти чака, може би изживява последните си минути.

Ръката на Хедър отново бръкна в джоба на ризата му, извади хромирана запалка, щракна я и доближи пламъка до върха на пурата. Той разтегли устни в усмивка и оголи три златни коронки на предните си зъби.

— Е — доволно каза мъжът, — това вече е друго нещо.

И изхвърли кълбо дим, докато Хедър прибираше запалката обратно в джоба му.

— Пусни ме — отново настоя тя. — Нали каза, че…

Той огледа стаята, изпивайки с поглед едно по едно обърнатите към него изкривени от ужас лица. Изражението му издаваше нескрито огромно удоволствие.

— Да, след като кажа това, което имам да кажа — вече не гледаше към Хедър; обърна се към всички в стаята. — Господа — продължи той бавно, предъвквайки пурата си, — дами, вие сте заложници на Организацията за освобождение на Палестина. Безпомощни сте. Безполезно е да се съпротивлявате. Вашата охрана е напълно ликвидирана — Сюзън Морган отвори уста от изумление. — Ние превзехме вилата, превзехме и вас. Господин държавен секретар, господин посланик, разрешете ми да ви заявя, че вие имате много по-голяма стойност за външния свят, отколкото за нас тук.

Докато говореше, гласът му придобиваше такъв оттенък, такава звучност и дълбочина, че не беше възможно да се пренебрегне или приеме лекомислено нито една негова дума.

— Ние започнахме война… държа да подчертая — всички ние започнахме война за свобода и справедливост. Законното право на палестинците — да имат своя родина — им бе отнето от ционистките натрапници. Ние сме тук, за да си възвърнем земята, която по право ни принадлежи. ООП трябва да бъде призната от Израел и Съединените щати — такова е желанието на палестинския народ. Ние изразяваме неговата воля. Нашата земя трябва да ни бъде върната, хвърлените в затвора в Ерусалим тринайсет наши братя, подложени на мъчения от страна на ционистите, трябва да бъдат освободени. Настояваме да изпълните тези наши искания, иначе ще умрете. Но — той вдигна показалец, — ако се съгласите да ни помогнете, всичко ще бъде наред и никой от вас няма да пострада.

Отново обходи с поглед всички в стаята.

— Казвам се Ел-Калаам. Това е името, което най-често ще чувате занапред. И ако имате късмет… ако вашите правителства проявят разум… ще има да го благославяте, задето не е станало името на вашия екзекутор.

След тези думи той свали ръка от талията на Хедър и тя се спусна към Джеймс, който лежеше в полусъзнание на пода в краката на Рейчъл.

 

 

— Глупачка! Трябваше да ми се обадиш… дори и в студиото!

— Ами… нали знам какво ти е, когато си с Крис.

Тъмносините очи върху нежното овално лице на Маги Макдонъл бяха изпълнени с укор; порцелановата й кожа бе обсипана с нежни лунички. Дългата коса имаше цвят на карамел и беше тъй накъдрена, че изглеждаше като наелектризирана. Костите й бяха крехки като на птица — безупречна фигура на манекен, без нито една излишна извивка или тлъстина, които да нарушават плавните форми на плътта. Дрехата падаше по стройното й тяло на изящни гънки.

Изтощена, Даяна се отпусна на дивана, тапициран в светлозелена хаитска дамаска, и пое чашата с коктейл от водка и тоник, които Маги й приготви. Отпи огромна глътка, сякаш беше вода.

— Но това е сериозна работа — каза Маги, — дето си изгонила Марк, имам предвид… Да беше ми се обадила.

— По-добре се чувствах сама. Попаднах на прием у Берил Мартин.

— Сигурно си се отегчила до смърт.

— Ревнуваш, защото не си била поканена — подкачи я Даяна.

— Естествено, аз не съм звезда като теб — отвърна Маги и отиде да си налее нещо за пиене.

Даяна стисна устни. Имаше намерение да разкаже на Маги за нощта, прекарана с Рубънс, но се отказа. Спомни си за прямата му забележка: „Сега момичетата се превръщат в жени“. Върна се назад в спомените си. Запознаха се с Маги по време на набиране на актьори за малки роли за „Завръщане у дома“. Даяна наскоро беше пристигнала в Лос Анджелис и изпитваше огромна нужда да създава здрави приятелства, на каквито се бе радвала в Ню Йорк. И беше предубедена, че не бива да ги прави с хора, новопристигнали като нея.

— Аз съм от Сейнт Мери, Айова и този град ми е все още непознат — беше й казала Маги тогава.

Двете веднага си допаднаха. Маги пожела да узнае всичко за Ню Йорк — толкова мечтаела да го посети, но още не й се удал случай. Доброто им приятелство ги бе крепяло през дългите дни и още по-дългите нощи на провали и бездействие и ги бе предпазило да не разбият напълно живота си. Трябваше да изразят голямата си благодарност една на друга, но, колкото и да беше странно, никога не го направиха.

Даяна си спомни и онова мъгливо утро, когато се срещнаха в една от закусвалните „Макдоналдс“ и Маги изпадна в откровение. Тя беше рок маниачка. В Сейнт Мери отраснала с транзистор, залепен за ухото й, и с мечти за ослепителните мълнии, за гръмогласните крясъци на френетични младежи; изпитвала чувство, че хем е част от това, хем няма връзка с него.

— Снощи — заговори тя с глас, сякаш извикваше вълшебен дух — слушах на живо Крис Кър — и прихна да се смее като малко дете, увличайки и Даяна, която също се разсмя, без да разбира какво е толкова смешното. — Съставът „Хартбийтс“ снощи свири в Санта Моника. Боже мой, какви писъци бяха, когато Крис се появи, направо оглушителни… сякаш ураган се развихри. И аз си казах: това е ТОЙ. Музиката заливаше главата ми със свой собствен живот — живот, който аз й вдъхвах, защото без нея щях да полудея в Сейнт Мери сама с родителите си, отрудени и тъпи като галоши. И ето ти го сега мъжът, който, ме завладя, който разтуптя сърцето ми до болка. О, Господи, дойде ми в повече!

Очите на Маги, блестящи като мъниста, премитаха няколко пъти, сякаш картините продължаваха да се нижат зад тях.

— Първите звуци на музиката плиснаха с такава сила, че си казах: Ето този секс, какъвто всъщност е рокът, това е, от което ни предпазваха нашите родители от страх че може да ни увлече. Ала тъкмо тази музика ни помогна да излеем смътния си гняв, когато бяхме юноши, без дори да съзнаваме, че гневът е част от нас. Това е вид освобождаване… — очите й светнаха, като че ли беше на път да се разплаче.

— Хубаво е, че си успяла да го видиш отблизо.

— Но това не е краят на историята.

Дългите тънки пръсти с нелакирани нокти докоснаха Даянината длан, отпусната върху студената повърхност на масата. Сандвичите им, изстинали и втвърдени, лежаха между тях като жертвоприношение.

— След концерта имаше купон — продължи Маги. — Поканата бе отправена чрез обложката на плочата им. Нали разбираш, ние, актьорите, винаги имаме достъп до тези неща, присъствието ни е нещо като коефициент за техния успех. Зяпаха ни с опулени очи, сякаш бяхме паднали от Марс. Явно нямаха представа колко непоносими могат да бъдат някои от нас.

Маги отдръпна ръката си и след като изля първия словесен поток, някак се поуспокои, облегна се назад в пластмасовия оранжев стол и изпусна въздишка през събраните си устни.

— Та, казвам ти, концертът беше изумителен. Направо ме взриви. Като имаш предвид коя съм: момиче от малък град, израснало сред миньори, грохнали от работа, за да пълнят главите си с други неща, с болни бели дробове, които рано ги отвеждат в гроба.

Изрече последните думи с равен глас, без нотка на омраза или горчивина. Ала това беше само привидно. Даяна знаеше, че дълбоко в сърцето й се бе напластил сив нагар, който никаква степен на щастие нямаше да може да изчегърта напълно. Баща й, а после и по-големият й брат бяха починали точно така, „превивайки гръб за компанията“, както полушеговито беше казала веднъж Маги.

— Беше същинско пътуване до Оз. Обаче най-странното е, че по едно време, докато вървеше концертът, всичко тъй се завъртя, че самият концерт се превърна в действителния живот, а годините в Сейнт Мери ми се сториха сън, който вероятно съм сънувала, когато съм била болна. Спомних си синглите, които купих в Деймон, когато бях на гости при леля.

Трябваше да ги потуля някъде из къщата — „Искам да държа ръката ти“, „Път 66“, „Хипи, хипи, шейк“ и „Нямаше да знаеш как е“.

— Мога да си представя — обади се Даяна.

— Не, не можеш. Ти си родена и израснала в Ню Йорк. Какво е Америка за теб, освен Ню Йорк и Лос Анджелис? О, разбира се, може да си била и в Чикаго, та дори и в Атланта. Но оттам нататък за теб всичко останало е просто чужд, далечен пейзаж, който съществува единствено във филмите, в романите и на географската карта.

— Но, Маги… — прекъсна я Даяна, — била съм в…

— Остави. Да бъдеш, не е като да живееш там. Не разбираш ли? — този път в гласа й прозвуча мъка. — Живях в гаден, черен ковчег — плосък, тежък и неизменен. Ти просто не можеш да си представиш какво значеше за мен музиката. Сега, откакто съм тук… Знаеш ли, има случаи, когато се събуждам сутрин и ми трябват поне десет минути, за да осъзная, че наистина съм тук, че не сънувам, че когато обърна глава и отворя очи, няма да видя училищните флагчета на стената, увиснали унило над главата ми, или училищния спортен пуловер, подарък от дядо, метнат върху разнебитения стол — тя изви напред и назад преплетените си пръсти. — Ако тогава не бях напуснала Сейнт Мери, после никога нямаше да се реша, сигурна съм. Но тръгнах да бягам… та право тук.

— Всички ние бягаме, Маги — кротко рече Даяна. — Всички ние, които вършим нещо. Всеки се стреми да надене златен хомот — тя въздъхна дълбоко. — Лошото е само, че напоследък май бягаме на място.

— Е, поне си поддържаме формата — засмя се Маги.

— Хайде, разказвай — подкани я също през смях Даяна, — какво стана на купона?

Маги се изхили.

— Запознахме се… с Крис — тя вдигна тънката си ръка и я изви с балетно движение. — И излязох победител.

— Шегуваш се!

— Не — поклати глава Маги. — Отначало се държах адски надменно. Бях чула, че такива рок купони могат да станат много просташки, ако настроението спадне. Беше толкова…

— Вълнуващо — прошепна Даяна.

— Да! — и Маги заговори с превзетия език на висшето общество. — Но идва момент, когато на човек му омръзва да обикаля бедняшките квартали — тя се изкикоти и заговори нормално. — Затова си тръгнахме.

Това беше началото, а след седмица Маги се пренесе при Крис, тук, в Малибу, при крясъка на чайките и постоянното плискане на сънливите вълни, при жените с разлюлени гърди, които се мотаеха по плажа с намерението да се запознаят с някоя известна личност, при тихите подводни звуци, които китовете издаваха късно нощем.

— Господи! — прекъсна мислите й Маги и отпи от чашата си. — Тоя подлец заслужаваше да му теглиш един шут в задника. Ти направо се отърва от него, Даяна. Струва ми се, че вече мога да ти призная — Марк никога не ми е харесвал особено.

— Така ли?

— Струваше ми се подозрителен. С тази негова политика… И аз не знам. Прекалено изявен алтруизъм, за да бъде истински. И толкова го биваше в риториката… адски изкусен. Може да омотае с приказките си всекиго.

Даяна кимна.

— Което, предполагам, обяснява възможността му да снима в Югоизточна Азия.

— Той почти го завърши, нали? Филма си.

— Мисля, че да. Тъкмо се беше върнал от довършителните работи. Приключи със снимките и имаше време да… — с дълга глътка тя жадно допи питието си.

— Дай да ти налея още — предложи Маги и взе празната чаша от ръката на Даяна. — Извинявай за безпорядъка — продължи тя, като се върна с новия коктейл, — но когато Крис е на запис в студиото, тук всичко се обръща наопаки.

— Как върви записът на новия албум? — Даяна пое пълната чаша, която изстуди дланта й.

Маги й хвърли лека усмивка, която бързо се стопи.

— Трудно е да се каже на този етап. Всичко все още е такава каша — Маги често използваше идиоми от британския английски. Според Даяна това се дължеше на любовта й към английския рокендрол. — Нали разбираш, обстановката винаги се нажежава, когато влязат в студиото. Творческото напрежение е огромно и, как да ти кажа, някои от групата са все още доста безотговорни. Крис трябва да ги обединява и да следи за всичко.

Тя седна в едно ниско кресло, допря чашата до бузата си и за момент затвори очи. Въпреки запалените тук-там лампи в стаята беше тъмно. Отвън Даяна беше чула нежния шепот на Тихия океан, но вътре, след като престанаха да разговарят, се възцари пълна тишина. Седнала със затворени очи срещу нея, Маги като че ли бе загубила жизнеността си. Даяна отклони поглед към огромния персийски килим на пода и се загледа в преплитащите се шарки в тъмнозелено и сапфиреносиньо, земнокафяво и черно; толкова наситено черно, че изглеждаше необятно. Стените бяха лакирани в жълтеникаво-кафяво, пресечени на места с по една картина на Калдер^[1], Лихтенщайн^[2] и напълно несъвместимия с тях Утрийо^[3], все оригинали. На отсрещната стена беше подредена огромна стерео система: магнетофон, касетофон и чифт гигантски тон колони — всичко това с мащабите за студио.

Маги изведнъж отвори очи и се наведе напред, за да остави чашата върху ниската абаносова масичка. Ръцете й опипаха навитите на руло цигарени хартийки, найлоновия плик с марихуана. После прокара навлажнен пръст по повърхността на малко квадратно парче гласпапир, обра остатъците от белия прах върху него и затърка розовите си венци. В себе си Даяна определи тази постъпка като крайно противна.

— Не е лошо да се освободиш малко и да опиташ и ти.

Но беше така погълната от заниманието си, че не забеляза отказа на Даяна, изразен с глава.

Маги прокара длан по ръба на масичката. Беше възприела този типичен за лосанджелисци навик да докосва предметите с длани, за да не повреди блестящата повърхност на дългите си лакирани нокти.

— Помниш ли — въздъхна тя, — как се чувствахме, когато правехме първите си стъпки тук? И двете бяхме толкова уплашени, толкова равностойни…

— Но, Маги, не можеш да очакваш…

— А вече не сме, нали? — тя хвърли остър поглед към Даяна. — Ти се промени, дявол да го вземе! Защо трябваше да стане така?

— О, за бога!

— А аз не съм част от света на киното — простена Маги. — Толкова е унизително. Божичко, та това роли ли са! Само позирам. Пълен боклук! — тя хвана с длани голямата сребърна запалка и започна да я пали и гаси. — До смърт се поболях да чакам предложение за нещо истинско. Ще се побъркам.

— Нали си разговаряла с Виктор — спокойно каза Даяна. — Какво се разбрахте?

— Съветва ме да имам търпение, щял да направи каквото зависело от него — тя стана и заоглежда стаята, сякаш преценяваше как да се освободи от излишното нервно напрежение. — Аз съм изчерпана, Даяна. Сериозно ти говоря. Имам нужда от някого, който да направи нещо за мен.

Върна се с малка прозрачна торбичка и изсипа белия прах върху парчето гласпапир. Даяна мълчаливо наблюдаваше как приятелката й смръкна кокаин и продължи:

— Как мислиш, какво да правя? Да изгоня Виктор може би?

— Той е добър импресарио — отвърна Даяна. — Това не е изход. Както и тази глупост, дето я тикаш в носа си.

— Кара ме да се чувствам на върха — прошепна Маги. — Ти го знаеш, затова, моля те, не зачеквай пак тази тема. Друг избор нямам.

— Имаш — държеше на своето Даяна, — само че не искаш да ме чуеш. Променила си се, Маги. Навремето вярваше в себе си, считаше се за най-добрата. Помниш ли как по цели нощи спорехме коя от нас е по-добрата — ти или аз?

— Детинщини! — заяви Маги. — Светът се оказа много по-различен от представите ни, нали? — в очите й, отправени към Даяна, се четеше болка. — Ти успя във всичко, а аз, какво? Заседнах в една професия, която няма да ме изведе наникъде — тя се наведе и пое още кокаин. — Ей, да не вземеш пак да ми мърмориш? Когато изпадна под влиянието му, забравям, че не съм нищо повече от една прославена рок фанатичка, овесена за врата на Крис…

— Маги, знаеш, че това не е вярно. Крис те обича…

— Не говори за неща, които не са ти ясни! — гласът на Маги прозвуча грубо. — Ти не знаеш абсолютно нищо за нашите отношения — ръцете й трепереха и разсипаха кокаина в скута й. — О, Господи! Видя ли какво направих заради теб! — тя се разплака и се опита да събере в шепа белия прах и да го върне в прозрачното пликче. — По дяволите! — и импулсивно запрати пликчето в другия край на стаята.

— Миличка, откажи се от това! — кротко я помоли Даяна. — Поне за няколко дни.

— Правя го само защото Крис го иска — отвърна Маги със слаб глас, бършейки очи с опакото на луничавата си ръка.

— Това не е оправдание за постъпките ти.

— Но аз не искам да го изгубя, Даяна. Ще умра, ако ме напусне. Дори, ако искаш да знаеш, това започва да ми харесва.

— Маги, недей…

— Боже, какво лайно съм! Ти си последният човек, пред когото трябваше да кипвам.

Даяна погали нежния мъх по ръката й.

— Искаш ли да пийнем по чаша кафе?

Маги изтри последните си сълзи, усмихна се и кимна.

— Сега ще дойда — изправи се Даяна.

— О, слушай — провикна се Маги от кухнята, — използвай банята до спалнята. Другата е в ремонт.

Спалнята в предната част на къщата беше в Г-образна форма, голяма и просторна. Два високи прозореца гледаха към океана. Стените бяха лакирани в тъмносиньо. В рамки от бял метал висяха постери, рекламиращи концерти в театри в източен и западен Филмор, както и най-известните рокмузиканти от шейсетте години, вече покойници. Имаше афиш на „Хартбийтс“ с Би Би Кинг и Чък Бери в синьо и сребърно; Крийм в бледожълто и светлокафяво; Джими Хендрикс в тъмночервено и пясъчно; „Джеферсън Еърплейн“ в горскозелено и бледокафяво. Цветовете и сюрреалистичните рисунки на Рик Грифин изобразяваха всеки известен изпълнител почти в средновековен стил — като смел и галантен рицар с развети цветни знаменца, готов да встъпи в бой. Те така и изчезнаха, като рицарите, помисли си Даяна, едни се оттеглиха, други се прегрупираха, трети си отидоха от този свят. С изключение на „Хартбийтс“, които се запазиха цели седемнайсет години и все още са на върха на славата.

Тя заобиколи двойното легло, покрито със завивка на тъмносини и бледозелени райета; единият й край беше отметнат по дължина и издутото му долнище в кремав цвят приличаше на корем на огромно задрямало влечуго. Върху завивката лежеше портативен касетофон — беше празен и капакът му стърчеше отворен. До него бяха разпилени раздърпано томче на „Изпадане в смърт“ от Том Диш, „Берлински разкази“ от Кристофър Ишъруд, „Вятърът във върбите“ — голям формат — от Кенет Греъм, илюстрирана от Артър Ракхам, и едно издание с подгъната мека корица на Коли Уилсън „Аутсайдерът“. В другия край на спалнята имаше масичка, отрупана с музикални седмичници; „Билборд“, „Рекърд уърлд“, „Кеш Бокс“ редом с „Варайъти“ и вестници от Англия: „Ню Мюзикъл Експрес“, „Мелъди Мейкър“ и „Мюзик Уийк“, както и „Ролинг Стоун“ отпреди две седмици с рецензия за Блонди. После идваше тъмната врата на банята. Отляво на вратата висеше голяма черно-бяла рекламна снимка на оркестъра в позлатена рамка. Ако се съдеше по пищното облекло, беше правена по всяка вероятност през шейсетте.

Даяна се захласна по снимката. Никога не беше виждала „Хартбийтс“ в ранните им години — откри ги едва в началото на седемдесетте. На снимката групата беше от пет души: Крис, китарист и певец, висок, хубав; Иън, басист, с тъмни коси и очи, слаб и висок като върлина; Роли, барабанист, нисък и набит като мечок, с вечна усмивка по приветливото лице; Найджъл, на клавишните инструменти, който съчиняваше текстовете за музиката на Крис — той гледаше намръщено към камерата; с течение на годините този негов маниер стана отличителен белег на групата. Даяна познаваше всички, с изключение на младежа в средата. Той беше с дълга коса, силно опъната назад и вързана на конска опашка. Скулестото му лице с хлътнали бузи имаше неправилни черти, за което може би допринасяха тънките устни и пречупеният гърбав нос, някак прекалено дълъг за това лице.

Най-много я привлякоха очите. Изглеждаха необикновено изразителни и съвършено чужди на останалите му черти. Придаваха вълнуваща загадъчност на цялото излъчване на лицето. В погледа се четеше смесица от ледена надменност, която, според Даяна, беше само фасада, прикриваща доста крехка психика. В дълбините на очите плуваше, сякаш примирена с пленничеството си, едва доловима чувственост. На Даяна внезапно й се прииска да протегне ръка и някак да му помогне.

Тя поклати глава и се изсмя на себе си. Що за въображение, помисли тя. Не е възможно такива неща да се изразят чрез двуизмерен образ.

Когато отиде в кухнята при Маги, кафето вече кипваше и силният му аромат изпълваше стаята.

— Не купуваме нес кафе — оживено каза Маги; очевидно унинието й се бе изпарило. — Крис всеки път го иска да е току-що запарено и, трябва да ти кажа, че има право. Вече и аз започвам да правя разлика — тя разля кафето в чашите. — Заповядай.

— Маги — заговори Даяна, поемайки пълната чаша, — в спалнята видях снимка на състава. Кое е петото момче?

— Ааа, Джон — Маги отпи глътка, направи гримаса и добави в кафето малко мляко. — Господи! Все опитвам да го пия като Крис — черно, но не мога да свикна.

— И какво Джон? — продължи да любопитства Даяна. — Какво е станало с него?

Маги облиза капката мляко на пръста си.

— Не съм много в течение. Бил в състава съвсем в началото. Починал точно когато станали известни — тя се пресегна, сложи захар в кафето си и пак го опита. — Ммм, така вече се пие. Нещастен случай. Веднъж някой спомена… май беше Роли, че бил малко неуравновесен. Изпаднал в депресия, предполагам.

— Разговаряли ли сте с Крис за него?

— О, не, той никога не отваря дума за Джон. Струва ми се, че тези спомени са мъчителни за него. Крис е израснал с Найджъл и Джон в северна Англия. Заедно отишли в Лондон да си търсят щастието — тя сбърчи нос. — Но нали знаеш как е в тяхната работа: толкова нещастни случаи…

Шум от двигател прекъсна разговора им и те се спогледаха.

— Татенцето се връща — ухили се Маги. Тя остави чашата с кафе и последва Даяна в гостната. — Той си има нова играчка — мотоциклет — поясни, слагайки ръка на бравата на вратата. — От огромния „Харли“ е, специална поръчка за него. Корпусът му е прозрачен и всичките му машинарии се виждат. Крис непрекъснато ме заплашва, че ще ме качи на него, а мен ужасно ме е страх. Не бих се качила дори и когато двигателят му е изключен.

Гърленият звук замря и щурците отново запяха, вълните продължиха да се разбиват с плисък, оцветявайки нощта със студените си пастелни тонове.

Маги отвори вратата с едно „Здравей!“.

Крис я грабна в прегръдките си и я целуна. Пред него тя изглеждаше съвсем дребничка. Той беше над метър и осемдесет, кожата му бе добила бронзов загар от слънцето — причината, по неговите думи, да се установи в Лос Анджелис и да не се връща в Лондон. Към нея, разбира се, се добавяха и данъците, които облекчаваха работата на състава в чужбина. Йън имаше къща в Майорка, Найджъл — вила в Южна Франция. Всички те бягаха от данъците, подобно на мнозина други известни рок музиканти.

Крис пусна Маги и пристъпи в гостната. Видя Даяна и лицето му грейна в широка усмивка.

— Ооо, Даяна, как си?

Двамата допряха бузи за поздрав. Крис имаше тъмнокафява коса на гъсти вълни; очите му бяха толкова тъмнозелени, че понякога изглеждаха черни.

— Много рано се връщаш — отбеляза Маги, докато двамата вървяха ръка за ръка към дивана. Крис почти се излегна върху него.

— Абе, стана адска разправия, та затуй. Насмалко да разбия пода с кратуната на Найджъл. Ама заслужи си го тоя мързел.

— Мислех, че вече се е взел в ръце — каза Маги, докато навиваше една цигара с марихуана; запали, дръпна веднъж и я подаде на Крис.

Той всмукна дълбоко, издавайки съскащ звук като от парна клапа. Задържа доста дълго дима в гърдите си.

— Нали ги знаеш какви са тъпанари — рече след малко, като изпусна остатъка от дима. — От едното му ухо влиза, от другото излиза, щото не могат да поемат нищо, освен въздух — отново дръпна от цигарата и настроението му като че ли изведнъж се промени. Понадигна се, за да седне на дивана и изтръска пепелта от цигарата в огромния меден пепелник върху абаносовата масичка. — Ей, много е гот, че си тук, Даяна — бръкна в джоба на каубойската си риза и извади оттам пластмасова касета. — Момичета, познайте к’во е записано тук.

— „Следи“? — въодушеви се Маги.

— Нещо много по-готино — хилеше се той. — Тук е записана една комбинация от две мои песни за новата ни тава. За пръв път написах нещо без Найджъл.

Маги се обърна към Даяна:

— Изчакай да чуеш тези парчета. Те нямат нищо общо с досегашните. Звучат съвсем поновому.

— Да — добави Крис и отиде при уредбата, — глътка тъй необходимия ни чист въздух — той клекна и включи бутона. Появиха се мънички рубинени и изумрудени светещи точици, които затрепкаха като далечни звезди. Крис пъхна касетата в гнездото.

— Така. Готови ли сте?

Двете потвърдиха в един глас. Той седна на земята.

— Първото се нарича „Надбягване“, а второто е инструментално — поясни и натисна клавиша.

Стаята изведнъж се изпълни с музика: чудесни звуци на китара, твърдо като стомана пулсиране на басите, ритмични удари на барабаните. После се разнесе и богатият характерен глас на Крис:

„Спомням си онези отлетели мигове

на задната седалка на колата

лампите премигваха край нас във тъмнината.

Нима знаехме тогава как стоят нещата?

Че един ден ще пораснем

и ще тръгнем към финала.

Онези дни, ах, тъй далечни ми изглеждат днес.“

Мелодията изви нагоре за миг и преля в прелюдия към втория куплет:

„Изоставих стиховете

онзи наш начин на живот,

лимузините, купоните

щедрите момичета, които се отдаваха напълно

на задната седалка на колата.

Ах, ония ярки нощи на наслада и хашиш,

тъй далечни ми изглеждат днес.“

Излизайки от втория куплет, китарата, вече с удвоен акомпанимент, което й придаваше по-плътна звучност, пое мелодията и я подаде на пламенните гласове на хора. Последва повторение, след което звуците се впуснаха в надпревара ведно с вледеняващо преобладаващата китара.

За няколко секунди настъпи тишина, после започна инструменталното изпълнение. То представляваше музикална антитеза на „Надбягване“, бавна, натрапчива мелодия, изградена върху миньорни квинти, която се извисяваше спираловидно нагоре в упоителен унес и напомняше „Адажио за цигулка“ от Самюел Барбър.

Краят заглъхваше бавно и едва когато касетата щракна и се самоизключи, Даяна разбра, че парчето е свършило. Крис се извъртя към двете жени.

— Е?

— Поразена съм — рече Даяна. — Не знам какво да кажа.

— Хареса ли ти?

— Изключително.

— Направо са велики — вметна Маги. — Найджъл ще подмокри гащи.

— Той още не ги е чул — каза Крис. — Никой от тях не ги е чул. Йън и Роли знаят само онази част, която те сглобиха. А Найджъл не е чул нито нота и тъй ще бъде, докато не довърша всичко докрай — той скочи на крака. — Е, аз ще ида да направя едно кръгче.

— Крис, но ти току-що се прибра — запротестира Маги.

— Даян — продължи той, — искаш ли да те поразкарам малко?

— Съжалявам — отвърна Даяна и също се изправи, — но в пет часа ще ми се обадят в гримьорната.

Тя си взе довиждане с двамата, усещайки върху себе си очите на Маги, изпълнени с яд и завист. Потръпна, сякаш усещането беше физическо.

 

 

Дългата тъмносиня лимузина, спряла на алеята, приличаше на масивна крепост; сянката й изглеждаше по-дълга от къщата зад нея.

Тя почти се изравни с лимузината, изключи двигателя и излезе от колата си. Нощният вятър полъхна в лицето и развя медените й коси.

Токчетата й остро потракваха по чакълестата алея и заглушаваха стържещата мелодия на щурците. Вече приближаваше задния вход, когато вратата безшумно се отвори и отвътре проникна светлина, мека, уютна, каквато само красиво засенчената лампа може да излъчва. Колите нямаха такава светлина.

Тя сведе поглед и прекрачи прага. По малкия цветен телевизор вървеше „Тазвечерното шоу“; Джони Карсън мърдаше беззвучно устни към Стокард Чанинг и почукваше с молив по масичката пред себе си.

— Липсваше ми, като не се прибра — каза Рубънс.

— Ето че се прибирам.

— Имах предвид у дома.

Тя извърна глава, и се загледа в тъмната нощ. Дърветата закриваха стръмнината на хълма и ширналите се отвъд светлини. Имаше чувството, че седна на църковна пейка, толкова твърдо й се стори креслото.

— Не биваше да се случва.

— Кое не биваше да се случва?

— Това снощи — отвърна тя, без да обръща глава. — Бях толкова разстроена… имах си неприятности. И ти се появи насреща…

— Винаги съм бил насреща.

Тя замълча и обгърна с ръце раменете си. Студени тръпки я полазиха.

— Само не ми казвай, че това е било просто едно мимолетно…

— Нямам намерение да ти казвам каквото и да е.

— … приключение, защото знам, че не си такава.

Тя се обърна да го погледне: светлината от лампата омекотяваше острите извивки на скулите и устните му.

— Ти не се отдаваш току-така — без да му мислиш много. Не ме интересува какво ще ми отговориш, убеден съм в това — той протегна ръка и изключи телевизора: Джони и Стокард изчезнаха. — Убеден съм също, че това снощи не беше просто чукане. Твърдя го, защото в последните няколко години през леглото ми са минали безброй жени, та мога да направя разлика. Снощи ние не се чукахме.

— Така ли? — тя повиши глас. — А какво правихме?

— Любихме се. Знаем го и аз, и ти.

— И какво от това, ако го знаем?

Той сложи ръка върху нейната.

— Не искам да те загубя.

Тя отблъсна пръстите му и със студен глас каза:

— Какво си въобразяваш, че можеш да ме подкупиш с такива думи? — беше на път да му се изсмее презрително, ала обхваналото я безпокойство надделя и я възпря.

— Добре. Зле се изразих. Извинявай.

— О, ти си толкова хитър — очите и святкаха от възбуда. С всеки изминал миг сърцето й биеше все по-силно, още малко и да се пръсне. Тя сложи ръка на бравата.

— Недей — думата прозвуча като странно ехо, повтарящо същата дума, изречена от нея снощи. Той леко постави ръката си върху нейната, но веднага я отдръпна. — Нямаш причина да се страхуваш от мен.

— Я не се занасяй — ала призна в себе си, че бе отгатнал; обзе я паника.

— Ела — той отвори барчето, приготви й бакарди с лед, не пропусна да прибави и лимонов сок.

Кубчетата лед подрънкваха в чашата, докато я поемаше от ръката му. Отпи дълга глътка. После се облегна назад, затвори очи и въздъхна.

— Винаги можеш да ме напуснеш, ако поискаш — в гласа му имаше сила и спокойствие, сякаш говореше лекар.

— Не искам — бавно заговори тя — да ставам твое притежание.

— Даяна, ще ти кажа истината. Не мисля, че това е възможно. Самият факт, че аз не мога, е истинската причина да…

— Ако се влюбя в тебе, вероятно ще стане възможно.

— Не е ли малко рано…

Тук тя отвори очи и впи поглед в него.

— Рано?

Сега той на свой ред извърна глава.

— Това не зная — отвърна й след малко. — Зная само, че дойдох тук, за да ти предложа да се преместиш при мен.

— Просто ей тъй? Без никакви условия?

— Какви условия? Смяташ, че това е вид договор ли?

Даяна замълча и отново затвори очи. За момент сякаш почувства лекото поклащане на яхтата, вечният натрапчив шум на морето.

— Нали ти казах, снощи имах неприятности. Е, изгоних Марк. Заварих го… както и да е, няма значение. Излезе мръсник и си получи заслуженото… Но от това… — може би инстинктивно тя се сви още по-назад в креслото — цялата се разтреперих. Живяхме с него близо две години. През цялото време чувствах някаква стабилност. Едва когато си тръгна, разбрах колко много съм разчитала на него. Снощи се почувствах съвсем сама — една чужденка в чужда страна; все едно не бях аз. Тогава се появи ти и… — тя се обърна към него и от погледа й го побиха тръпки. — Когато снощи се любехме — натъртваше всяка дума, — за пръв път почувствах, че не мога да се владея. За пръв почувствах, че съм истинска жена — не в общия смисъл, а в традиционния. Аз си знаех мястото, ти си знаеше своето и…

— Но аз нищо не съм казвал, нито съм показвал с нещо, че…

— Не, не си. То беше едно съчетание от мен и част от теб. Степента на твоята сила. Това ме плаши, кара ме да се чувствам нищожна по някакъв начин.

— Нищо подобно — поклати глава Рубънс. — Твоят страх те кара да се чувстваш нищожна.

Тя го гледаше дръзко.

— Ела при мен у дома.

— Не тази вечер — отвърна Даяна, отваряйки вратата.

Лека тръпка премина по мускулите на бедрата й, докато изпращаше с поглед отдалечаващата се по склона лимузина.

Същата нощ, загърната в завивките си, тя сънува едно отдавна отминало време: дните в Удсток. Хора, докъдето поглед стига, вървят във всички посоки. Ресни се полюшват, мъниста подрънкват като механизъм на някакъв космически часовник; коси, падащи върху вторачени очи, върху голи гърбове като гриви на изпотени коне. Въздухът е наситен с опиати. Точно до кея двойка прави любов, забравила за гората от човеци наоколо, по-нататък мъж с конска опашка вдига над главата си своя розов гол син; крехкото телце се извисява високо над навалицата от хора, главата му безчувствено увисва — прекалено е натъпкано с опиати и пада, а мъжът е закаран на подвижна носилка от палми към пункта за бърза помощ. Изпращат го с любов.

Последното от съобщенията се разнася във въздуха като прелюдия към музиката, препускаща бързо сред тълпата като отвързан бик. Какво говорят по високоговорителя? Над половин милион човешки души лагеруват тук, трогателни, тъгуващи. Що за бодрост внася това съобщение? Цяло едно поколение младежи изразяват своята солидарност в Ерата на Водолея, сближени от войната; при тях няма богове, само музата на музиката, ехтяща високо, по-високо, най-високо, за да заглуши грохота на смъртта в оризищата, на святкащите автомати и на силещия се напалм — противен дъжд от пихтиест огън. По дяволите, ние няма да тръгнем!

Страстна в своята неотстъпчива твърдост, музиката продължава да гърми, тръбейки за тяхното неподчинение, и възпламенява огнена буря в съзнанието й или, може би по-точно, усилва слънчевия блясък, който бе потушила.

След това образи започват да изскачат и да писукат като лазерни експлозии, а тялото й трепери от екота на басите, като от едва доловимо земетресение, обгръщайки я в осезаема паяжина.

По време на тази дълга възхвала тя беше готвила, беше кърпила разпраните джинси на непознати, които се приобщаваха към дружната комунална атмосфера; бяха разчитали на нея и дори вчера — или завчера? — спаси едно болно момиче, като го предпази да не си глътне езика при епилептичен припадък, силен като музиката. Хранеше се малко, изобщо не спеше и ето сега стои насред кръжащата навалица и бездейства, обсебена от сили, които са й необясними, защото за момент тя изгубва човешкия си образ, вмъква се атавистично в Милениума^[4], превръща се в животно.

Изведнъж се разнася трясък, сякаш тя е предизвикала всички огледала на времето да се счупят едновременно. Надига се и вижда себе си като точица сред безчисленото множество, като част от кипящ органичен конгломерат; завърта се и вижда само морето от хора, чувства се като погубена, като че ли вече не е тя, не е Даяна, нищо не е останало освен едно огромно гъмжащо ТЕ. Тя е брънка във верига, клетка в тяло, спица в колело, което се върти бързо, но, сега разбира, че не е по нейно желание. Има чувството, че потъва в бездънно море, теглена надолу от течение, каквото никога не е предполагала, че съществува.

Обръща се. От тътена на музиката костите й потракват, като че ли са пластмасови. Лица, лица, порой от лица, които се надигат и я шибат като дъждовни капки. После Даяна вече я няма и тя разбира, че се е превърнала в дъждовна капка като тях.

Ужасена напуска мястото. Напуска. Напуска. Това трае дълго. Както беше, когато напускаше Манхатън — безкрайно напускане. Все по-бързо и по-бързо набира безумни сили. Край нея профучават къщи без край. Хора без край. Лица като прозорци, врати, малки улички. Докато най-сетне се появяват дървета, трева, вятър, а над нея ехтящото, просторно, нашарено със сини и сиви облаци небе.

Веднъж напуснала, тя е изразходвана.

 

 

Хедър коленичи и нежно повдигна главата на Джеймс от набъбващата локва кръв, за да я постави върху коленете си. По ръцете й се стичаха червени струи.

— Джеймс — зашепна тя, — о, Джеймс, защо направи тази глупост?

Той отвори очи, големи и сини, и се опита да се усмихне. Устните му се раздвижиха, ала оттам излезе само някакво странно, смразяващо цвърчене, което трудно можеше да мине за човешка реч.

Рейчъл понечи да отиде при двамата, ала Малагес я сграбчи отзад за блузата и я задържа.

— Съжалявам — каза тя на Хедър, — много съжалявам.

В това време терористите се занимаваха с останалите. Едни от тях наблъскаха заедно американците и французите на плюшения диван; други вързаха китките и глезените на двамата английски парламентаристи, застанали до камината. Един терорист доведе прислужницата и иконома и грубо ги блъсна в краката на депутатите. С махване на ръката Ел-Калаам изпрати четирима от хората си навън, за да разчистят и да охраняват.

— Хедър — чу се нещо като грачене.

— О, Джеймс — дали при звука от собствения си или от неговия глас, но от очите й отново бликнаха сълзи, — ти се оказа прав: те си искат земята.

Тя свали ръце от лицето си и го погледна с надежда:

— Но казаха, че ако им помогнем, ще ни освободят.

— Не го прави, Хедър.

— Напротив, ще го направя — разпалено отвърна Хедър. — Колкото по-скоро свърши… този кошмар, толкова по-скоро ще можем да повикаме лекар.

— Така ли ти казаха? — той се размърда леко в ръцете й; устата му се изкриви от болка. — Мен ме остави. Но запомни едно: не вярвай на нито една тяхна дума.

В ъгъла до входната врата висок слаб мъж с мустаци, надвесен над лежащия си ранен другар, с ръка върху раната на челото му, вдигна глава и извика:

— Ел-Калаам, той бълнува.

Брадатият, който разговаряше с Малагес — нисък, широкоплещест мъж, почти без коса — се обърна и попита:

— Ще стане ли много разговорлив?

— Ами натам върви — отвърна му онзи. — Не може да се удържа.

Без да каже дума повече, Ел-Калаам прекоси стаята и след като се увери, че всички присъстващи го гледат, посегна към калъфа си и извади оттам ловджийски нож. Лъскавата повърхност на острието му, дълго двайсет и шест сантиметра, проблесна във въздуха. Ел-Калаам се наведе и без предисловия, с бърз и силен удар заби ножа в оголения гръклян на ранения. Чу се слабо, страховито бълбукане и тялото в ръцете на високия мъж подскочи като пронизано от стрела. От устата на мъртвия излезе кървава пяна.

С две пестеливи движения Ел-Калаам избърса острието в панталоните на трупа и го прибра в калъфа, висящ на левия му хълбок.

— Вие двамата — посочи ги с глава той, — изнесете го навън!

— Боже мой! — възкликна Хедър с тих, дрезгав глас на съпруга си. — Брадатият току-що уби един от хората си.

— Не ме учудва — глухо рече Джеймс. — Той е професионалист, Хедър. Внимавай с него. За такъв мъж думите са само политическа хитрост. Той говори колкото да прокара намеренията си.

— Така! — Ел-Калаам се обърна и обиколи с поглед всички в стаята. — Това им е достатъчно, Рита.

С три големи крачки стройната жена отиде при Хедър и я дръпна да стане.

— Хайде, тръгвай! — заповяда й тя грубо.

— Какво? — смая се Хедър. — Но мъжът ми не може да остане в това състояние.

— Достатъчно беше с него — каза Рита. — Ти какво очакваш, да го превържем и да ви изпратим двамата по живо, по здраво ли? О, не! — тя се засмя; противно на гласа, смехът й беше мелодичен.

— Но това не е честно!

— Честно ли? — Рита изкриви презрително устни. — Честно? Какво честно има в тоя живот? Честно ли е да ни лишат от родината ни? Честно ли е нашите жени и деца да умират от глад? А мъжете ни да бъдат изтезавани от ционистки свине? — тя силно разтърси глава. — Не! Само за честност не ми говори. Няма честност на тоя свят!

— Искам някой да… ооох!

Рита изви ръката й зад гърба й.

— Стига приказки! Ела с мен!

— Какво става тук? — към тях се приближи Ел-Калаам; погледът му се премести, от Хедър към Рита. — Просто ти наредих нещо. Очаквах да бъде изпълнено.

— Изпълнява се — възрази Рита. — Тя само…

— Дай я на мен — рече той.

— Мръсник! — изкрещя Хедър. — Ти си мръсник, щом вършиш…

Ел-Калаам се стрелна към нея като змия и я ритна през краката.

— Кучка! — развика се той като обезумял. — Какво си намислила да правиш?

Хедър се отскубна от Рита и започна да се бие с него.

— Стоп! — разнесе се гласът на Мариън. — Стоп! — той скочи от мястото си и се спусна към зяпналия го екип. — Дявол да го вземе, Джордж, какви ги вършиш? — той разпери ръце, за да раздели Джордж Алтавос, актьора, който играеше Ел-Калаам, и Даяна. — Джордж…

— А тая кучка какво ми плямпа измислен текст!

Сега и тримата се боричкаха насред снимачната площадка, а другите стояха неподвижно и чакаха развръзката. Както се боричкаха, изведнъж се чу шепот — не отнякъде, а от всички страни едновременно.

— Това е моя сцена — извика Джордж и се нахвърли към Мариън със същото настървение, както преди малко към Даяна. — Ето как хубавичко репетираме. Като тя си добавя нов текст…

— Ще се успокоиш ли най-сетне, за бога! — каза Мариън.

Изход от ситуацията намери Ясмин. Тя изпълняваше ролята на Рита и се хвърли между Даяна и Джордж с такава сила, че Мариън се вкопчи в ръката на Джордж, за да не полети назад.

— Ясмин — задъхан изрече той и й даде знак.

Тъмнокосата жена хвана Даяна за лакътя и я изведе от снимачната площадка, далеч от шумните излияния на Джордж.

— Ама че, кучи син! — извика Даяна и дръпна ръката си от стискащите я пръсти на Ясмин; разтърка рамото си. — Така ме удари! Божичко, какво го прихвана?

В този момент ги застигна асистент-режисьорът, Дон Хогланд.

— Ужасно съжалявам, Даяна. Постъпката на Джордж е непростима, просто непростима — клатеше глава той. — Искам да ти кажа, че Мариън отиде да говори с него…

— Естествено — изсмя се саркастично Даяна, — за да му наговори същото и на него.

Хогланд й се усмихна леко. Той беше ирландец с посребрени мустачки и зализана назад коса, който обсъждаше всяка идея с Кларк. Лесно се разбираше защо — беше много сладкодумен.

— Това съвсем не е вярно, Даяна — отвърна той тихо. — Уверявам те — докосна ръката й с гальовен, бащински жест и продължи: — Напротив, Мариън е извън себе си от ярост. Мисля, че е готов да удуши Джордж — и потупа опакото на ръката й. — Не се тревожи. Ще прекъснем за днес и до утре всичко ще е забравено.

— Няма да е лошо дотогава Джордж да се е вразумил.

Хогланд пак се усмихна.

— Мариън ще има грижата за това — и докато се отдалечаваше, добави: — Не се тревожи за нищо.

— Добре ли си? — попита я Ясмин, когато останаха сами.

Даяна изтри лицето си и я погледна така, сякаш я виждаше за първи път.

— О, да, разбира се — и се усмихна. — Благодаря ти, че ни разтърва.

— Няма защо — махна с ръка Ясмин. — Май аз имам вина, задето се стигна дотам и много съжалявам.

— Да не искаш да кажеш, че има вероятност отново да се случи?

— Не зная. Мисля, че донякъде зависи от мен — тя направи знак с глава. — Дай да излезем навън. Тук е все още потискащо.

Двете минаха през затъмнената част на звуковите кулиси с виещи се кабели и струпана апаратура. Отвориха тежката метална врата и, заслепени в първия момент от яркото слънце навън, тръгнаха по бетонната рампа към задното студио.

— В твоята каравана или в моята?

Даяна се разсмя и посочи с глава:

— Ще пия от онова гадно кафе.

Упътиха се към голямата каравана, където се раздаваха закуски и напитки. Застанаха, под навеса и се зазяпаха в безкрайния парад на актьори и актриси, кой в сценично облекло, кой в собствено.

— Истината е — подхвана след малко Ясмин, — че скъсахме с Джордж. Снощи си изнесох багажа.

Всички знаеха, че Джордж и Ясмин живееха заедно.

— Защо, какво се случи?

Ясмин сви рамене.

— Писна ми от него. Само пъшка и хленчи, че снимал, а това не ставало, онова не ставало; че стареел и оплешивявал… Къде били изчезнали главните роли? — тя погледна към Даяна, после към оживеното студио и накрая заби поглед в кафето си. — По дяволите! — продължи и бутна настрана чашата. — И аз не знам защо лъжа. По навик, предполагам.

— Не ми дължиш никакво обяснение, Ясмин — каза Даяна.

— На теб може би не — засмя се другата. — Но, струва ми се, че го дължа на себе си — тя сложи ръка на парапета, на който се бяха облегнали. — Истината всъщност е, че ние — аз и Джордж — сключихме сделка. Поне за мен беше сделка. Той искаше да спи с мен и аз поисках тази роля в „Хедър Дюел“ — тя пак повдигна рамене. — Простичко, нали? Всеки го прави, рано или късно. И двамата спечелихме — тя въздъхна. — Не исках да вредя на никого.

— Добре де, не сте подписали договор — отбеляза Даяна. — Искам да кажа, хората са хора, а не предмети. Те имат чувства и в даден момент могат да кажат нещо, което наистина мислят. Но чувствата се променят. Ние не сме направени от камък.

— Джордж определено не е — тъжно заключи Ясмин. — Той е влюбен в, мен. Едва сега разбрах колко много съм го наранила, Даяна, Не го направих умишлено, но тъй излезе. Изглежда вече никой от нас двамата не може да се владее. Сякаш бавно се отдалечаваме един от друг.

— А ти какво чувстваш към него? — попита Даяна с мисъл за Рубънс.

— Това е най-ужасният въпрос. Не знам. Казано между жени, аз направих каквото трябваше и тъкмо затова разговарям с теб. Ние, жените, използваме едни средства, мъжете — съвършено други, това е — тя се изсмя късо. — Работата е там, че аз не съм безсърдечна кучка и Джордж не ми е безразличен.

— В такъв случай най-добре е да му го кажеш — посъветва я Даяна.

— Горкият Джордж! — въздъхна Ясмин, примижавайки към слънцето.

В това време недалеч от тях настъпи раздвижване. Двете отправиха поглед към дългата сребриста лимузина, която приближаваше. Прозорците й бяха от тези, дето можеш да виждаш отвътре навън, но не и обратното. Мнозина прекъснаха дейността си и извърнаха глави, любопитни да разберат кой е в лимузината.

Колата се изравни с Даяна и Ясмин и бавно спря. Задният прозорец откъм тяхната страна безшумно се плъзна надолу и отвътре изригна музика — пронизителни китари и оглушителни барабани. В полумрака Даяна разпозна захиленото лице на Крис зад тъмни слънчеви очила с метални рамки. Докато се изместваше на седалката откъм нея, тя видя, че е облечен с тесни джинси, избелели почти до бяло от многото пране, и огненочервена тениска с апликация на китара в черно и сребърно напреки на гърдите. Беше точно копне на направения му по поръчка музикален инструмент.

— Ей, здрасти! — махна й той от прозореца. — Заета ли си?

— Ти луд ли си? — Даяна се приближи към него. — Как успя да се промъкнеш тук?

— Навсякъде е пълно с почитатели, нали разбираш — засмя се той и се огледа наоколо. — В неудобно време ли цъфнах или… Снимаш ли в момента?

— Не. Прекъснахме за днес. Обстановката се нажежи.

— Ами, хайде тогава, скачай вътре.

Ясмин се бе приближила до Даяна и тя я представи на Крис. Той каза едно „Здрасти!“ и отново отмести поглед към Даяна.

— Ще ме извиниш ли? — обърна се Даяна, към Ясмин, отваряйки тежката врата, за да се качи в колата.

Ясмин кимна и се усмихна.

— До скоро виждане — махна й тя през прозореца, който бавно започна да се затваря.

Даяна усети миризмата на Крис — миризма на чистоплътност и мъжественост. Облегна се назад в плюшената седалка и потъна в нея като в прегръдка. Преграда в тъмни преливащи цветове ги отделяше от шофьора. Проследи с поглед отдалечаващото се снимачно студио. Сякаш гледаше през особени слънчеви очила: всички цветове бяха омекотени, зелени сенки замрежваха слънцето и твърдите очертания на сградите, цялата действителност изглеждаше съвсем различно.

Минаха през строго охранявания вход и се понесоха по магистралата. Даяна извърна глава към Крис. Тъмната му коса падаше в безпорядък, профилът на носа беше остър като бръснач. Трудно можеше да се определи възрастта му — към края на трийсетте? Лицето му носеше отпечатъка на задъханото време, в което живееха всички те, всички тези особени хора, белязани със сенките на друг свят. Крис създаваше впечатлението, че е оцелял от продължителна екзистенциална война, за която обикновените хора можеха само да правят догадки.

— Е? — ухили се той и защрака с пръсти в такт с музика, която само той чуваше; мускулите на бицепсите му се издуха под тънката тениска. Гръмките звуци на бързия рок отдавна бяха спрели и сега се чуваше само тихото мъркане на двигателя на лимузината.

— Много рано си станал — отбеляза Даяна; после попита: — Къде е Маги? — защото тази внезапна близост донякъде я озадачаваше. Никога досега не беше правил подобни жестове за нея. Замисли се какво ли можеше да означава този.

— Ами или вкъщи — не спираше да щрака той с пръсти, — или навън — и сви рамене. — Само аз и ти, две свободни души — после задържа за малко погледа си в автомобилите навън, между които техният се промушваше като лъскава акула сред пасаж от боязливи риби. — Ей, нали няма значение за теб — отново се обърна той към нея, — че Маги не е тук? Искам да кажа… — той разпери ръце с длани нагоре.

— Не — усмихна се Даяна. — Всичко е наред. Имах нужда да се махна за малко оттам.

— И правилно — той тръсна глава и гъстата му като на някакво митологично същество коса се разчорли още повече. — Е — плесна с длани бедрата си, — радвам се че си тук.

Изглеждаше неспокоен и Даяна си помисли: „Божичко! Дано не е решил да напуска Маги. Точно сега. Не ми се ще да слушам признания от този род.“

От време на време в колата ставаше по-тъмно, когато минаваха под надлези — стоманобетонни облаци над метална шир.

Даяна тъкмо понечи да го попита какво му е и той я превари:

— Какво ще кажеш за последния ни албум?

Тя не отговори веднага — беше се загледала навън. Движението на колите се укроти с приближаването на океана. Чудеше се дали да му каже истината. При артистите често беше трудно да се разбере, какво наистина искат да чуят за себе си. Прекалено много бяха онези, които жадуваха да приемат плоските лъжи, ласкателното алиби, с което оцеляваха в този свят на сънища. Към кои ли спадаше Крис?

Изведнъж тя осъзна, че тези мисли я водят към заблуда. Има ли значение какво всъщност иска да чуе той, заключи в себе си. Ако му стане неприятно от моето мнение, жалко. Но няма да го лъжа.

— Да ти кажа право, разочарована съм.

— О? — гледаше я невъзмутимо. — Продължавай.

За мил тя се почуди дали говореше сериозно.

— Добре. Според мен, вече сте правили такава музика. И то по-добре. Песни като „Лице на пода“ например… извинявай, ама това е връщане към стари идеи. „Баруум Блиц“ е къде-къде по-хубава, а сте я правили, кога, преди две години ли беше?

— Три.

За известно време настъпи мълчание. Спускаха се по завоите на високия скалист бряг, за да излязат на крайбрежната магистрала.

— Крис, съжалявам, че ти казах всичко това, но ти настоя и…

— Няма нищо — махна с ръка той. — Щото и аз си мисля същото и тая мисъл ми чука в мозъка — и се изсмя презрително. — Истината е, че новият албум е пълен боклук и знаеш ли защо? Всеки път е все едно и също. Постоянно им повтарям на тия тъпанари, ама кой ти слуша. Във всеки случай резултатът е пълна каша. Нищо не им влиза в главите…

— Те какво казват?

Той поглади с длан бедрата си.

— Отначало не искаха да ме слушат. И тъй като аз не млъкнах, стигнахме до бой… Божичко! Беше преди няколко вечери и аз така заврях главата на Роли в барабана му, че двама от техниците дойдоха да ни разтървават.

— Ами Найджъл? Вие с него сте толкова добри приятели…

— Ха! Найджъл! — разсмя се Крис. — От него помощ не чакай. Така си е навирил носа, че с него не може да се говори. Всеки път, като се опитам да му обясня кое що, оная проклета кучка Тай почва да си пъха гагата, нещо, което прави откак е с нас — той скръсти дългите си ръце пред себе си. — Вече не върви сълзливата музика, Даян, казвам ти…

— А твоят импресарио, Крис, не може ли да оправи тая каша? В края на краищата той…

Крис отметна глава назад и избухна в саркастичен смях.

— Не, мила, не. Бено… Бено е такъв подстрекател, че няма що. Преди няколко седмици отидох да се видя с него — тая говняна история тъкмо бе избълвала от нужника — той бръкна в ботуша си и извади цигара с марихуана; запали я, дръпна и предложи на Даяна. Тя отказа и той продължи: — Не го знаеш Бено, нали? Е, той може да изстиска отровата от кобра, стига да му отърва. Въпреки туй седнах аз с него, mano a mano^[5] както се изразяват ония на Булеварда, и му разказах всичко. А той: „Трябва да имаш търпение, Крис, нали ги знаеш какви са — избухливи като барут. Необходимо е време.“ И аз, като стопроцентов наивник, седнах да чакам. Тогава ми пристигна Найджъл с най-противните текстове, които съм чувал. По-точно звучаха така, сякаш бе откраднал всички идеи от предпоследния ни албум. Идиотска история!

Колата започна да се изтегля надясно по магистралата, за да отбие в алеята за „Джак ин дъ Бокс“. Крис се наведе напред и зачука с юмруци по преградата, отделяща шофьора. Не я дочакал да се смъкне до долу, той се разкрещя:

— Не там, по дяволите, казах ти „Полинезийския“!

Преградата се плъзна обратно нагоре и лимузината се вля отново в оредялото движение.

— Та тъкмо тогава се сбихме — продължи Крис, сякаш изобщо не бе прекъсвал разказа си. — Ама те, казвам ти, се държат като истински тъпанари. И тъй, една нощ Найджъл идва при мен и ми разправя, че Бено бил бесен, защото изоставаме в студиото и ако не изкараме навреме проклетата дългосвиреща, ще пропуснем началната дата на турнето. А нали знаеш — фокуси всякакви — пускат един сингъл точно преди турнето, после изстрелват с албума част от него. Бизнес хватки, маце. Казвам му, абе, тъпунгер, ако си беше свършил твоята идиотска работа, песните щяха да са готови, за да направим тавата, а сега, какво? Всеки ми вдига стойки и всичко е до никъде. А тоя мухльо, знаеш ли какво ми каза? Прав си, вика, Крис, ама ти си тоя, дето вдигаш стойки. Ние си имаме установен стил и той ни дава хляба, вика, и ме сочи с пръст. Никой в тоя оркестър няма да го промени. Ще продължим да правим същата музика както досега, докато почитателите не ни кажат, че повече не искат да я слушат и това ще е краят, ясно?

Те приближиха дълга, ниска тръстикова постройка откъм крайбрежната страна на магистралата. Лимузината намали ход и спря, за да изчака насрещните коли, след това плавно зави и величествено се понесе по грубата чакълеста алея. Шофьорът, застаряващ мъж с едра челюст и сипаничаво лице, слезе и им отвори вратата. Двамата тръгнаха по широките тъмни дървени стъпала и минаха покрай двете големи дървени божества Тики, които пазеха входа.

Вътре беше тъмно. Светлокоса жена в саронг в зелени и сини цветове ги посрещна и поведе през основния ресторант, облицован с тръстикови стъбла, към оградения със стъкло вътрешен двор. От скосения таван висеше хамак. Жената ги настани на една маса с изглед към океана, чиито вълни неспирно заливаха кафявия бряг. Пръските от пяната отскачаха някак неохотно във въздуха, улавяха слънчев лъч и посипваха водната повърхност с мънички пъстроцветни дъги — илюзорни мостчета за незнайно къде.

Даяна мълчаливо изчака, докато поръчаните питиета — ром с гъст плодов сок в издълбана кокосова черупка — бяха сервирани. Тя извади кафявата пластмасова сламка с формата на Тики и я изви.

— Крис, искам да те питам нещо. Не че работата ти не ме интересува, но… защо не сподели всичко това с Маги?

— Откъде знаеш, че не съм?

— Ами нямаше да го разказваш на мен. Не си седнал да проучваш общественото мнение, нали?

Той се усмихна леко.

— Така е — постави ръце върху менюто на масата. — Виж какво, Даян, не ме разбирай грешно. Аз обичам Маги, наистина я обичам. Но понякога, как да ти кажа, на нея й е трудно да разбере… тъй де, знаеш каква е на тема музика. Тя не може да допусне в една бонбониера да попадне червей и затова просто не го вижда, нали разбираш какво искам да кажа?

Даяна разбираше, но попита:

— А откъде знаеш, че аз ще го видя?

Той взе сламката от ръцете й, счупи я на две и вдигна рамене.

— Просто имам такова чувство. Трябва да ти призная, че… — и се ухили като дете.

— Какво смешно има?

— Ами когато Маги ни запозна, веднага те познах.

— Как тъй си ме познал, ние никога не бяхме се виждали преди.

— Сетих се къде аз съм те виждал — в Удсток.

— О! Но това е невъзможно — засмя се Даяна. — Та там имаше повече от половин милион души. Как си могъл да…

— Ти седеше най-отпред, съвсем близо до подиума и, знаеш ли, много е странно, но и до днес си спомням какво си помислих тогава: „Дявол да го вземе, откъде е намерило това маце тия джинси?! Аз търся такива откак дойдох в Америка.“ — той потърка нос. — Третата вечер продължихме доста до късно… мисля, че беше неделя. Да, точно така. Помня, че стана някаква разправия с шефовете на „Еърплейн“.

— Нещо не ми е ясно. Искаш да кажеш, че си ме запомнил с джинсите?

— Не ми разправяй, че си забравила — пак се ухили той. — Боже, та още на първото парче ти стана и си свали блузата…

— О, да, да. Спомних си.

— Лесно ли се забравя такова тяло?

— Ще ми се да мога да кажа, че бях там в подкрепа на мира и любовта.

Той я изгледа учуден:

— Какво значение има защо си била там?

— Всъщност преживявах тежък период. Бягах от всичко, което не исках да виждам. Всеки път, когато оркестрите преставаха да свирят, в главата ми започваше да звучи една пиеса за пиано, която баща ми често обичаше да слуша. Като малка заспивах с нея. От тогава като я чуя, все плача. Остана ми свързана с него.

— Коя е тая пиеса?

— „Паван^[6] за една мъртва инфанта“ от Морис Равел.

— О, знам я — кимна Крис. — Преди години в Сохо попаднах на един дядка, който не отлепваше чашата с джин от устата си, но успя да ме научи да свиря малко на пиано. По цели нощи свиреше този „Паван“ и ронеше сълзи в чашата си. Quel triste, повтаряше той, — quel triste^[7]. Клетият нещастник. Той…

— Ей, Крис Кър! Това ти ли си, бе човек? Не мога да повярвам!

Двамата вдигнаха глави: до тях се бе изправил набит, небрежно облечен човек с дълги, засукани нагоре мустаци, пожълтели в краищата от никотин; дългата му сплъстена коса беше вързана на опашка. Носеше пребоядисвани, избелели джинси и тениска с надпис „Сан Диего Стейт“, чиито ръкави висяха разпрани на раменете му.

— Здрасти, Крис Кър! Скива ли как те познах! — усмивката му разкри кафявите зъби и червени венци. Не обърна никакво внимание на Даяна. — Нали ме помниш, бе човек. Майк Бейтс. Запознахме се в гримьорната. Ню Йорк. В Музикалната академия, нали се сещаш, дето сега е Паладиума. Беше през… а, да… шейсет и шеста, зимата. Тогава вие още бяхте никой. Служехте за фон на Чък Бери.

— Не мога да се сетя.

— Хайде де, не можеш! — усмивката му се превърна в гримаса. — Чиста ямайска ганя. Екстра качество — той имитира дръпване от цигара с наркотик.

— Виж какво, ние тъкмо обядваме и обсъждаме…

— Ей, ама тая случайна среща — прекъсна го другия, — ау, та това трябва да е карма — играеше си с широката кожена каишка на часовника си. — Каква зима беше тогава, а? По улиците сняг, студ на кутийки. Вие още бяхте никой. А гле’й сега ’къв си станал! — той сложи ръце на облегалката на стола от съседната маса. — Аз не вършех кой знае какво тогава, а и сега — месестите му рамене се вдигнаха и спуснаха — кажи-речи пак е същото — той заклати стола. Правя тук и там по някоя далаверка, не пада много, ама ако ти…

— Без тия — отвърна Крис. — Вече ти казах, в момента обсъждаме нещо много важно. Затова, ако обичаш…

— Ама, слушай, няма да ти отнема повече от две минути, обещавам — той побърза да седне; столът изпъшка под огромното му туловище. — Имам план, който току-що измислих. Всичко е изчислено.

— Не разбирате ли от дума? — намеси се Даяна, като видя, че Крис е на път да кипне.

— Виж к’во, друже, като начало ни трябват малко мангизи. А ти имаш достатъчно мангизи за профукване, знам със сигурност. Само малко финансиране…

— Ето ти! — прекъсна го Крис, като го хвана отзад за тениската и го изправи на крака.

Даяна стана и се затича да повика управителя. Той се появи веднага. Редом до тъмнокожия мъж вървеше як мексиканец — пазител на реда в заведението. Управителят щракна с пръсти и мексиканецът пъргаво заслиза надолу по стълбите. Другият подвикна след него нещо на уличен испански и мексиканецът издебна изотзад Майк Бейтс, дебелите му пръсти се впиха като стоманени клещи в раменете му и го дръпнаха с такава сила, че на онзи зъбите му изтракаха.

В това време Крис се нахвърли върху Майк и го хвана отпред за тениската. Даяна се спусна към тримата, без да обръща внимание на предупрежденията на управителя, вмъкна се между тях, удряйки се в рамото на Крис. Той дишаше тежко, разширените му докрай зеници святкаха диво.

— Крис — заговори тя тихо, като го дърпаше все по-силно. — Пусни го. Остави на мексиканеца да се оправя с него. Той е в ръцете им, Крис — гласът й звучеше монотонно, като майка, която утешава детето си. — Те ще го изхвърлят от тук веднага щом го пуснеш. Чуваш ли, Крис.

Той се отдръпна с неохота; мексиканецът повдигна Бейтс и го изтика навън от терасата.

— Копеле! — крещеше Бейтс. — Не вярваш ли, че ще поделим печалбата? К’во е за теб някоя и друга хилядарка! Не се държеше така, когато дъвчехме марихуана в шейсет и шеста. Педераст такъв!

След малко той изчезна, блъскан от мексиканеца през тъмния ресторант и изхвърлен извън заведението.

— Моля за извинение — закърши ръце управителят и опита да се усмихне без особен успех. — Така е то със звездите — рече за оправдание. — Често ви се случва, нали? Истинско мъчение! — и цъкна с език като скърбяща старица; после вдигна ръка и заглади назад лъскавата си коса. — Моля ви, не оставайте с лошо впечатление от нашия ресторант. Хайде, хапнете нещо. Обядът ще бъде за наша сметка.

Той се обърна и защрака с пръсти, сякаш удряше кастанети. Веднага се появи келнер.

— Мръсни паразити — говореше Крис, докато Даяна го водеше обратно към масата. — Срещнат те веднъж и почнат да си въобразяват, че си им длъжен цял живот. Божичко, как ми вдигат кръвното!

Започна поднасянето на обяда — един безкраен парад от блюда, който отрупа масата им: димящи скариди, полуотделени от едро насечените им червени черупки, които лъщяха като лакирани; пържени уон-тони^[8], залети с подсладен лимонов сос; печена патица; пържен ориз и още по една напитка в кокосова черупка. Управителят седеше прикрит под навеса и дискретно следеше всяко тяхно движение — току щракаше с пръсти и келнерът се появяваше да поднесе нещо, изчезваше и пак се появяваше и също като асистент на фокусник се олюляваше от товара на таблата си.

— Божичко! — възкликна най-сетне Крис, хвърляйки в купчината пред себе си последния оглозган кокал. — Чувствам се като в помийна яма.

Даяна остави чашата с кафе на масата.

— Говориш тъй, сякаш не владееш положението. Разрешението е много просто — щом не издържаш повече в оркестъра, напусни го.

— Това беше първото нещо, което ми каза и Маги.

Той избърса мазните си устни със смачкана хартиена салфетка; управителят тутакси щракна с пръсти и келнерът започна да разчиства масата. Когато останаха сами, Крис продължи:

— Не вярвах, че двете с нея ще сте на едно мнение. Тя е още като дете — той направи неопределен жест. — Ти съвсем не си наивна, Даяна. И знаеш, че по-лесно от това няма. Не, за нищо на света!

— Какво, искаш да кажеш, че не можеш да напуснеш току-тъй ли? Знаеш, че всеки договор може да бъде развален — той мълчеше, загледан през прозореца. Синевата на океана се губеше в яркия слънчев блясък. — Интересно ми е, Крис, какво искаш да правиш всъщност?

— В смисъл, ако имах право на избор ли?

Тя кимна. Той се загледа с поглед, обърнат навътре към себе си и това придаде на лицето му тъжен вид. Сърцето й се сви, като го гледаше в такова състояние. Изглеждаше съвсем друг човек, нямаше нищо общо с дръзката, жизнерадостна поп звезда, която подскачаше из сцената сред виковете от петдесет хиляди юношески гърла.

— Не знам — отвърна той след доста дълго мълчание; беше се отвеял надалеч. — Не искам да губя този оркестър. Ние сме група… всички са ми приятели, които познавам от близо петнайсет години. А лепките идват и си отиват, носят ти по някой наркотик, за да се сближат с теб. Те са част от бизнеса, нали разбираш, но след време ги отлепяш и ги захвърляш. Те може и да си мислят, че са станали вътрешни хора, но изобщо не е така. Никой от нас не ги допуска толкова близо до себе си; живеем безкрайно изолирано — той се изсмя късо. — Понякога си мисля, че това чувство ни прави по-особени, сякаш сме кръвно свързани. А колкото до състава… всички ме обичат повече, отколкото са ме обичали баща ми или майка ми. Затова ми се ще да останем завинаги заедно. Заедно. Заедно срещу света, разбираш ли, както беше в началото. Но… — стисна юмруци и жилите на врата му изхвръкнаха — напоследък нещо не е наред. Не знам какво е, но го чувствам — погледна я право в очите и по гърба на Даяна полазиха тръпки. — Това „нещо“ си има собствен живот, не може да бъде овладяно и е на път да ни погълне живи.

Крис целият трепереше от вътрешно напрежение. Даяна го разбираше добре. Това беше същият онзи емоционален заряд, който я изпълваше минути преди да излезе пред камерата: тръгва от краката, кара мускулите да подскачат и когато спазмите я ударят в коленете, знаеше, че е време да тръгва.

Крис изведнъж удари масата с длан; ударът беше толкова силен, че кафето се разплиска извън чашата й.

— Ей — извика той, — знаеш ли какво ще направим сега? В лимузината е оня звяр от „Харли“ — той се усмихна широко, възвръщайки момчешкото си поведение; протегна се и я хвана за ръката. — Хайде да запрашим нанякъде!

И те полетяха високо над ленивата седефена морска шир върху кървавочервения мотоциклет. Издутият му прозрачен корпус подсилваше като рефлектор цвета на металните стъпенки. Мощният двигател туптеше и вибрираше между краката й. Ръцете на Даяна бяха обвили кръста на Крис и тя чувстваше напрегнатата твърдост на мускулите му; само за миг се сети за Маги, която отказваше да се качи на мотора.

Гърдите й се притискаха в благосклонната стена на превития му гръб; горещият вятър сякаш със злоба жулеше лицето и развяваше дългата й коса; слънцето пареше голите ръце и се разливаше в присвитите й очи като течно злато.

Крис форсира двигателя и „Харли“ подскочи като същински кон, понасяйки ги все по-стремглаво напред. Даяна имаше чувството, че се надпреварват с времето, оставяйки зад гърба си бреговата ивица като едно размазано петно от кафяво, охра, зелено, бяло и червено, което нямаше нищо общо с тях; сила като огнена стихия бушуваше във вените й. Какво въодушевление!

Възторг, който нямаше край…