Ерик Лустбадер
Сирените на Холивуд (12)

Дванадесета глава

На нея, естествено, и през ум не й минаваше, че ще поиска да го види отново. Но се лъжеше.

Разбра, че се е лъгала, още щом се върна от Ню Йорк, бръкна в джоба на палтото си от канадски рис и напипа целофаненото пликче, което бе вдигнала от пода на хотелската стая на Крис. За миг тя задържа поглед върху него, после го прибра заедно с листчето хартия, което й даде Мейър и което съдържаше два реда текст, изписан с четлив, обигран почерк:

Чарли У

„Черис“, бул. „Ван Нуйс“

Душата й затържествува при мисълта, че ще може да даде в ръцете на Боунстийл два вероятни ключа към убийството на Маги — повече от това, което той бе направил за нея. Искаше да види израза на лицето му.

Предпочете да не му се обажда в полицейското управление, за да го предизвести. Подмина сребристия мерцедес, който й се видя вече стар и някак овехтял за нея, и се качи на черното ферари, предоставено й от студиото веднага след завършването на „Хедър Дюел“. Както подобаваше на Южна Калифорния, регистрационната табелка на колата съдържаше само букви: ХЕДЪР. Беше ниска, лъскава и много бърза кола. Никога досега шофирането не й бе доставяло такова чувствено и въодушевяващо удоволствие; прииска й се да не кара повече лимузини — е, почти.

Подхожда ми, помисли си тя, когато спря в края на Бел Еър, за да свие наляво към Сънсет. Колата се вля в движението като мечта. Седалката й беше толкова ниска, че Даяна се чувстваше като част от превозното средство — включена в мощния двигател и в електронната верига, точно както се чувстваше по време на снимки, когато дадена сцена тръгнеше добре и тя просто се любеше с камерата. Сега ферарито я караше да изпитва чувството, че се люби с града, който летеше край нея.

Част от нея се зарея нанякъде. Сякаш в съзнанието й се бе образувал огромен многопластов ребус и в този момент тя започна да вижда как едва ли не след месеци сляпо подреждане на кубчетата едно по едно, изникна фигура, без обаче да се покаже цялостната картина.

Със спомена за смъртта на майка й, който бе изплувал в съня по време на пребиваването й в Ню Йорк, бъркотията на миналото й бе завършена и в контекста на това, което сега преживяваше, тя най-сетне го разбра. Още когато се събуди тогава, осъзна, че целият гняв, който изпитваше към Моника, се бе стопил край болничното й легло. Сякаш всичките тези години на неприязън никога не бяха съществували и тя и майка й — смъкнали пластовете на натрупвана ревност, завист, страх и ярост — бяха стигнали до основната същност на своите взаимоотношения — любовта между майка и дете.

За Даяна вече нямаше значение какво беше или не беше направила Моника. В крехкия баланс между живота и смъртта тя разбра, че единствено любовта има значение. Не бе искала Моника да умре и обръщайки се настрана, бе плакала безмълвно и горчиво — може би повече за себе си и за това, което бе загубила, отколкото за майка си. В онзи момент й се бе приискало да може да върне времето, да заличи всички години, които бе прахосала. Ала нямаше такава власт. Беше безпомощна пред тази незнайна, невидима атака, срещу която Моника се бореше смело, но напразно.

Разбра също, че по някакъв необясним начин Моника беше права. Даяна беше напуснала дома, за да избяга от всичко, което не можеше да понесе. Докато бе презирала приятелите си, че се отдаваха на дрогите, за да избягат от действителността и се чувстваха по-висши от това, тя просто бе тръгнала по друг път.

Бейба е знаел това и в нощта, в която най-сетне те се любиха, тя бе предчувствала, че той се кани да я отпрати завинаги. „За твое добро, момиче“, щеше да й каже. Всички са били по-разумни от мен, заключи в себе си Даяна, когато отби и се насочи към центъра на Лос Анджелис. „Господи, колко наивна бях навремето! Но кой ли не е бил и първите разочарования са най-тежките.“

Автомобилното движение по една виеща се пред нея улица оредя, тя превключи на четвърта, натискайки педала на газта и обузданият звяр под нея изрева, притискайки я назад във виненочервената седалка. Давай, подкани го тя мислено, давай, давай, давай!

За първи път в живота си Даяна се чувстваше завършена. В нея се бе появил нов елемент, който го нямаше преди. Пак за първи път се чувстваше веща във всичко като мъж. И все пак това ни най-малко не беше усещане за мъжественост — беше повече от сигурна. Какво ставаше с нея? Замисли се за постъпката си спрямо Крис. Едва сега осъзна истински плашещото естество на случилото се. Ами ако не бях… Но отговорът вече го знаеше. Сега Крис щеше да е мъртъв.

И какво я бе накарало да вземе целофаненото пликче? И защо е тръгнала да го предава на Боунстийл? Дали ще открие следи и от нещо друго в него, освен хероин? Предварително я полазиха тръпки. В какво ли съм се забъркала, запита се тя. Маги, внучката на известна политическа фигура, убита от смесен с отрова наркотик. Но преди това изтезавана може би с политическа подбуда.

Тя превключи на по-ниска предавка, за да завие и отново премина на трета. „Този наркотик с отрова не ми излиза от главата, рече си Даяна.“ И пред очите й изплува целофаненото пликче, лежащо на пода на хотелската стая на Крис; сети се за телефонното му обаждане. Ами ако и на Крис е бил даден същият наркотик с отрова? И не беше съвпадение, а целенасочен начин на действие? А може би всичко е плод на болното ми въображение, опита се да отпъди тези мисли тя. Ала някак не можеше да убеди себе си, макар че за няколко минути взе страната на застъпника на погрешната кауза. Не вярваше в съвпадения от този род.

Полицейското управление изглеждаше по същия начин, както и предишния път — като върволица от вагони, наредени в кръг, които очакваха атака. Със слизането си от колата тя чу глас да вика името й:

— Госпожице Уитни?

Обърна се и видя Андрюс, полицая, който я бе завел до кабинета на Боунстийл преди време, да слиза по стълбите на сградата. Дългата му коса бе нашарена с изсветлени от слънцето кичури; очите му бяха тъмносини. Тя му се усмихна широко.

— Как сте?

— Добре, госпожице Уитни, добре съм — усмихна се и той и посочи: — Страхотни гуми — ръката му погали колата, сякаш беше живо същество. — Направо ни оставят в прахоляка.

— Всъщност, господин полицай, как е малкото ви име?

— Пийт, мадам — после посочи през рамо с палец. — А това е Хари Брафман — другият мъж, по-нисък и по-тъмнокос от Андрюс, но горе-долу на същата възраст, кимна. — И двамата сме от екипа на лейтенант Боунстийл.

— Знаете ли къде е той?

— Разбира се. На пристанището на Санта Моника. Ние тъкмо тръгвахме натам. Може да ни последвате.

— Все пак, Пийт — намеси се Брафман и сбърчи чело, — знаеш какво се е случило там. Не ни е разрешено да допускаме цивилни лица в района на произшествието по никакъв повод.

Андрюс обаче махна с ръка.

— Госпожица Уитни и лейтенантът са стари приятели, Браф. Щом тя има нещо да му казва, той ще иска да го чуе.

Тъмните очи на Брафман огледаха Даяна от горе до долу.

— Е, няма да споря — рече той с едва доловимо самодоволство.

На пристанището наистина бе станало нещо. Още преди да стигнат в Санта Моника, Даяна чуваше пронизителния вой на сирените на полицейските коли и мислено благодари за ескорта на Андрюс — сама нямаше да може да се приближи до пристанището.

Докато се придвижваха преброи най-малко половин дузина полицейски коли; една бронирана кола буботеше отстрани. Бяха поставени подвижни бариери, които бяха вдигнати, и през тях се минаваше след щателна проверка.

Андрюс и Брафман слязоха от колата и наредиха на един полицай да пази ферарито, а те преведоха Даяна през оградения район.

Кеят гъмжеше от ченгета — до един в цивилни дрехи. Наблизо беше спряла линейка, чиято червена лампа премигваше беззвучно, а задната й врата зееше отворена. Беше празна. Вляво от нея и близо до кея двама души в бели престилки качваха нещо върху количка с колелца. Даяна разпозна високия асистент по медицинска експертиза, който беше в дома на Крис и Маги в деня на убийството на Маги. Той изглежда пак напъхваше в устата си последния залък от сандвич.

До него стоеше Боунстийл — ослепителен в бледосивия си костюм от коприна и лен. От всички на кея само той имаше невъзмутим вид. Когато Даяна се приближи, вървейки между Андрюс и Брафман, той оглеждаше нещото в носилката.

Мина известно време, преди най-сетне да вдигне поглед и без да помества очи от Даяна, да забележи присъствието на другите двама.

— Пристигнахте за рекордно време — рече им той. Не помръдна глава — Престрелката е станала в другия край. Знаете какво да правите.

— Къде е Форейджър? — запита Андрюс.

— Улучено дясно рамо. Не е в опасност.

— А Кийс?

Боунстийл се поколеба за миг.

— Той нямаше късмет — очите му премигаха няколко пъти. — Съжалявам, Андрюс.

Андрюс остана като закован. Красивите му, остро изваяни черти на лицето като че ли остаряха пред очите на Даяна. Лек ветрец развяваше нежната му коса с цвят на царевица. Коса като на бебе, помисли си Даяна. Само дето той не беше вече бебе.

Брафман мина покрай нея и докосна ръката на Андрюс.

— Хайде, Пийт. Имаме да вършим работа — и го поведе със себе си; в гръб двамата приличаха на най-обикновени хора, които вървяха по кея, за да наблюдават океана.

— Кийс е негов зет — това бяха първите думи, които Боунстийл отправи към Даяна. — Андрюс и сестра му са много привързани един към друг.

Каза го така, сякаш възприемаше този факт като нещо невъобразимо за него.

— Здравей, Боби.

— Момчетата ли те доведоха?

— Аз ги помолих. Имам нещо за теб — тя изчака за миг. — Не искам да създавам неприятности на Андрюс.

— Не се безпокой — той сведе очи към платното, покриващо носилката и хвана с дясната си ръка единия му край. — Тук има нещо, което може и да ти е интересно да видиш — и започна да повдига платното.

— Шегуваш се.

Ръката му спря във въздуха.

— Да се шегувам ли? Не. Говоря съвсем сериозно — с един замах той отметна покривалото и откри трупа. — Запознай се с Модред.

Даяна бе твърдо решена да не поглежда в носилката, ала любопитството й надделя. И видя едно лице, което във всяко отношение беше най-обикновено — очи не много големи, нито много малки; нос като нос; с нищо неотличаваща се уста. С две думи лице, в което човек не би задържал поглед и едва ли би запомнил. Лице от тълпата, излязло сега крачка напред, само защото е на психопат-убиец.

Лицето му беше бяло — той сякаш спеше мирния сън на невинен младенец. После погледът й се измести и спря по-надолу, където покриващото го платно бе обагрено с червено на две–три места. Даяна протегна ръка, за да не се олюлее и Боунстийл я хвана.

— Какво се е случило?

— Да се махнем от тук — рече той — и ще ти разкажа.

Боунстийл я поведе по шосето към плажа. Когато тръгнаха по пясъка, Даяна събу сандалите си, а Боунстийл остана с обувките. В единия край десетина-дванайсет загорели от слънцето деца играеха на волейбол. Зад тях, на изпаряващия се асфалт, момичета и момчета в бански костюми и шорти караха ролкови кънки под звуците на диско музика.

— В едно нещо психиатрите излязоха прави по отношение на Модред — каза Боунстийл на фона на музиката. — Той е искал да бъде заловен — лейтенантът пъхна ръце в джобовете си. — Оставял ни е улики, но или те са били прекалено неразбираеми, или ние сме били глупаци. Но и в двата случая не открихме нищо.

В крайна сметка той ни се обади и определи среща. Разбрахме, че е той по няколко неща, които ни каза по телефона… подробности, които не бяхме оповестили и само убиецът можеше да знае — Боунстийл мрачно се усмихна. — И хич не се показа плашлив. Поне на онзи етап. Каза ни всичко — мъжът въздъхна, извърна глава и се загледа в маранята. — Господи! — възкликна след малко с отвращение. — Знаехме, че е опасен и аз въпреки това позволих да покоси двама от хората ми.

— Как би могъл да предположиш, Боби.

— Как бих могъл? Как бих могъл! — повтори той иронично. — Шефът ми каза същото. Излезе много разбран в случая. Рече ми: „Виж какво, Боунстийл. Погледни и другата страна на монетата. Тоя маниак си отиде завинаги. Трябва да извлечем полза от това. Вече разговарях по телефона с представители на пресата. Твоите хора изпълниха дълга си. Те са герои.“

Боунстийл прекара ръка през косата си.

— Герои! — изсмя се презрително той. — Загинаха от глупостта си.

— А не защото са проявили храброст ли?

— Твърде са млади, за да бъдат храбри. Просто не бяха достатъчно разумни.

Но накрая се обърна и погледна Даяна.

— Да — кимна той, — наистина проявиха храброст.

— Те бяха твои хора — Даяна също го гледаше. — И затова обвиняваш себе си.

— Изпълняваха мои заповеди!

— А ти направи ли всичко възможно, за да ги предпазиш?

— Трябваше да предположа, че този психо ще носи скрит пистолет. Той беше вдигнал ръце. Тогава казах на Форейджър и Кийс да идат и да го заловят. Оня луд се хилеше като пача. В първия момент ръцете му бяха празни, в следващия извади малък пистолет. Трябва да е бил закачен за пружина в ръкава му — тъмносивите очи на Боунстийл потъмняха от спомена. — Форейджър и Кийс бяха съвсем близо до него. Не вярвам, че дори са разбрали какво става. Чух първия изстрел и заповядах на снайперистите да стрелят. Те го изхвърлиха на близо два метра назад, но през това време моите хора бяха на земята.

Той прекара ръка през лицето си и на Даяна й се стори, че обърса една отронила се сълза.

— Значи си ги прикрил — рече тя. — Останалото е било неизбежно.

— Отново говориш с думите на капитана.

— Може би, защото и двамата с него сме по-обективни от теб.

— Но не вие ще ходите да съобщите на вдовиците, нали?

— Е, да — отвърна Даяна. — Но това е част от работата ти. Едното върви с другото.

— Затова след този случай напускам. Не издържам повече. Явно съм малодушен.

— Втръсването няма нищо общо с малодушието.

Вятърът развя пеша на сакото му и откри хастара му.

— Но съм такъв, знаеш.

Даяна сви рамене.

— В момента просто се самосъжаляваш.

— Сериозно смятам, че съм такъв.

— О, стига, Боби. Омръзна ми от изповеди. Не може ли да продължим с…

— Даяна…

— Недей — прекъсна го тя тихо, но настоятелно. — Веднъж вече имахме възможност. Сега всичко свърши и така е по-добре.

Той рязко се обърна и тръгна да върви по плажа. Момичета тайно му хвърляха погледи, оглеждайки по техния си сладострастен начин снажното му тяло. Боунстийл е привлекателен мъж. Но не е за мен, помисли си Даяна. Някога — може би, но вече не.

Тя прескочи пясъчната ивица и изкачи бетонните стъпала към паркинга. Отиде при тъмнозеления форд, качи се в него и зачака.

След малко Боунстийл се появи. Той се наведе и пъхна глава в отворения прозорец.

— Направих някои проверки на онова, което ми каза за Маги.

— Мислех, че не ми повярва.

— Ами да речем, че проявих скептичност.

— Какво се случи, та промени решението си?

— Издадох заповед за ексхумация на тялото и нищо не постигнах — той отвори врата и седна зад кормилото. В колата беше задушно и той затвори прозорците, за да пусне климатичната инсталация. Когато се разхлади, Боунстийл отново заговори: — Направих също и някои справки за нашия приятел Найджъл Аш — той се обърна да погледне Даяна; гласът му пак бе възвърнал характерната си безпристрастност. — Ти знаеше ли, че той е полуирландец?

— От кои ирландци? — Даяна се постара да прикрие удивлението си.

— От католиците. Майка му е била родом от Анди таун — разсадника на дейността на ИРА в Белфаст.

— Знам. И как тъй се е омъжила за англичанин?

— Не за англичанин — поясни Боунстийл, — а за уелсец. Но според съседите, това било причината за свадите им.

— Както разбирам, добре си запълнил времето си.

— Има още — продължи той. — Найджъл има сестра.

— Никога не съм чувала да я споменава.

— И няма и да чуеш. Явно, че никога не говори за нея.

— Искаш да кажеш, че не се разбират ли?

— Не бих го определил точно така — отвърна Боунстийл. — Може би, защото тя живее в Белфаст.

— Да не би да намекваш, че тя е член на ИРА?

— Ако го кажа, ще бъде лъжа. Нашите британски братовчеди могат и дума да не обелят, когато поискат. Не чух отговор „да“ или „не“, но ми дадоха адреса й. Намира се във Фолс. — Оттам бе и Шон Туми. — А ти какво имаш за мен?

Даяна извади целофаненото пликче.

— Първо — рече тя, — бих искала вашата лаборатория да направи химически анализ на съдържанието.

Боунстийл внимателно го взе от ръката й и го вдигна към светлината.

— Хероин?

— Да — потвърди Даяна. — Може би е само това.

Той прибра пликчето във вътрешния си джоб, след като предварително го залепи.

— Откъде се появи това?

Даяна му разказа за случилото се в Ню Йорк и за съмненията си относно съдържанието на белия прах в пликчето.

Боунстийл поклати глава.

— Вероятността е твърде минимална. Наркоманите, разбираш ли, биват мамени на улицата всеки час на деня. Стоката винаги е примесена. Въпросът е с какво. Ако е нещо доброкачествено, то тогава само въздействието се намалява, нищо повече. Но ако е нещо друго, може и да се проснеш мъртъв на пода в банята. Той е имал късмет, че си била наблизо.

— Ще го дадеш ли за анализ? — и понеже не получи отговор, Даяна продължи: — Кажи ми едно нещо: има ли случаи уличната стока да е била смесвана със стрихнин?

— Аз поне не съм чувал. Освен ако е правено умишлено — мъжът я погледна, потупа сакото си там, където беше вътрешния джоб с пликчето и додаде: — Считай молбата си за изпълнена — извади ключовете си и запали двигателя.

— Защо не направим една разходка по булевард „Ван Нуйс“? — подхвърли Даяна нехайно.

Вече се здрачаваше и в намаляващата светлина лекият прах по листата на палмите от двете страни на шосето вече не се забелязваше.

— „Ван Нуйс“ ли? — почуди се Боунстийл. — За какъв дявол да ходим дотам?

Даяна му показа листчето, което й беше дал Мейър.

— Кой е тоя Чарли У?

— Някой, който може да знае кой е убил Маги — отвърна Даяна.

Боунстийл я погледна недоверчиво, ала отби от пътя, за да излезе на магистралата за Санта Моника.

— Това пък откъде го взе?

— Не можеш ли веднъж да приемеш нещо за чиста монета? — раздразнена попита Даяна.

— Ако го направя — рече той, — ще излезе, че съм най-некадърното ченге — после се усмихна. — Добре, добре, всеки си има свои тайни. Запази си тази.

В западната част на Лос Анджелис, Боунстийл взе левия дълъг, широк завой, излезе на магистралата за Сан Диего и пое на север към низината.

— Свършила си добра работа, за да спасиш Крис — отбеляза Боунстийл и тя долови в гласа му искрено възхищение. — Как е той сега?

— О, добре е. Продължава да работи в студиото. Оказа се, че ще му отнеме повече време, за да довърши първия си солов албум, отколкото предполагаше. Преди няколко седмици там избухна пожар и една от магнетофонните ленти изгоря, та му се наложи да презапише три парчета от самото начало. В момента прави последното.

— А ти си в очакване на „Оскар“, а? Тогава ще станеш още по-голяма работа.

Движението беше много натоварено и Боунстийл отби вдясно, мина през Мълхоланд и по булевард „Бевърли Глен“ навлезе в Шерман Оукс. Низината остана зад гърба им и когато изкачиха хълма, Даяна знаеше, че преди да падне нощта, котловината ще бъде задушена от мръсния кафяв смог, който по цели седмици се стелеше над нея. Парников ефект, както го наричаха метеоролозите. И ако той се задържеше по-дълго, промишленита слуз щеше да проникне през възвишенията на Санта Моника и да залее Бевърли Хилс и Холивуд. Тя вече виждаше как розовеещите отблясъци от котловината се отразяват високо над хълма и изпита чувството, че колата ги бе понесла към град в небесата.

— Теб какво те засяга? — рече Даяна. — Аз и сега съм голяма работа за теб.

Боунстийл се засмя с горчивина.

— Ние просто не сме създадени един за друг. Да оставим нещата така.

Ала Даяна знаеше, че нито едни от двамата нямаше да го стори тъй лесно. Всеки поотделно щеше да опитва отново, докато единият или другият отстъпи. Това беше в природата им. Даяна съзнаваше, че засега бяха стигнали до едно крехко временно примирие.

— Как искаш да станеш добър писател — каза тя, — след като по душа си още ченге. Й такъв ще си останеш.

— Всеки път, когато ти се удаде възможност — бавно отвърна той, — ще се намери някой, който да ти смачка муцуната.

В гаснещата светлина очите му изглеждаха свирепи, студени и съвсем малко тъжни.

Те превалиха билото на хълмовете и заслизаха надолу. Наоколо нямаше нито един дъб, но пък беше пълно с канадски тополи и шубраци. Пред тях, подобно на неоново сърце на чудовищен робот, блестеше „Ван Нуйс“. След малко завиха по булевард „Вентура“ и навлязоха в подлез. Отгоре долиташе глухият тътен на автомобилното движение. Под тях минаваше шосейният канал за лосанджелиската река. С излизането си от подлеза се озоваха на булевард „Ван Нуйс“.

Тъй като навремето, преди две десетилетия крайбрежната ивица Сънсет имаше легендарна нощна слава, сега този булевард се бе превърнал в място за нощни мечти. Отдалеч, чак от Лагуна Бийч, тук идваха подрастващи сърфисти, за да се перчат с екипировката си; тук млади автомобилни състезатели, с надежда да получат признание, пришпорваха двигателите на колите си; тук ученици от гимназиите на Холивуд и „Ван Нуйс“ се мотаеха и пълнеха главите си с повърхностни тайнствени мисли за природата на злото.

Златокоси момичета с фосфоресциращи шорти и къси до кръста многоцветни блузи с голи гърбове, с грим, по-тежък от грима на които и да е три жени по Родео Драйв взети заедно, се провираха на ролкови кънки между безкрайните шестредови върволици от коли. Кехлибареножълти фарове за мъгла от гъстото автомобилно движение хвърляха причудливи, ясно очертани сенки върху булеварда и сградите, във входовете, където млади момчета се бяха облегнали с вид на професионални танцьори със зализани с брилянтин коси.

Въздухът бе наситен с лъчи от светлина и ритми от музика на „Ролинг стоунс“, които звучаха от десет хиляди радиостанции; синкопираните основни мелодии като че ли особено много прилягаха на този час от деня и на това място. Рокендролът се явяваше пикантна подправка на въздуха, неудържим с дръзкото си предизвикателство и когато Даяна пое дълбоко нощния въздух, музиката изпълни ноздрите й подобно на озон.

Това беше наежен, свиреп свят, лъскав и ненакърним, изпълнен с някакво страшно неспокойствие — като кошмар или филм на ужасите; в бляскавите кехлибарени светлини имаше желание за полет, както и противното усещане за страх — неуправляем, страх, който не можеш да разбереш. Даяна бе обзета от такъв страх още щом разпозна това сурово, мрачно, сластно средище. Минаващите сенки на въображението не бяха толкова далеч от нейното време на бягство. И тя отново си помисли: „Няма нищо страшно. Всичко остава същото.“

Те се вляха в бавния поток от коли, придвижващ се от север към Панорама Сити, който много преди това завиваше, за да поеме обратно на юг по пътя, по който бе дошъл. Автомобилите бълваха облаци отработени газове, гъсти от горивото като ордите комари, излитащи от настилката на булеварда — същински тайнствени димни сигнали от някоя примитивна племенна общност.

Тъмновиолетовата товарна кола пред тях спря. Едната й страна бе цялата изрисувана в зашеметяващи ярки цветове и представляваше хаитянски плаж с разлюлени палми; на този фон, разбира се, преобладаваше вездесъщият герой на Южна Калифорния — загорял от слънцето сърфист, нарамил дъската си, готов всеки момент да се хвърли във високата вълна, с предизвикателство към Бонзай Пайплайн.

Едно гъвкаво като горска нимфа момиче с вързана на конска опашка дълга гъста коса, се отдели от тъмнината на близкия вход. То беше облечено с ослепително бели шорти и огненочервено бюстие. Не личеше да има дори малки гърди и цялото му тяло като че ли се състоеше само от изключително красиви крака с меден загар. Вратата на тъмновиолетовата товарна кола откъм тротоара се отвори и момичето се качи вътре. Колата подскочи напред и се засили да настигне автомобила пред нея. През това време Даяна успя да прочете надписа на задната броня: „Не се смей — дъщеря ти е тук.“

След по-малко от километър Боунстийл започна да си проправя път с колата към паркинга, намиращ се съвсем близо до богато украсена фасада на огромен, претъпкан с хора бар. Някаква шизофрения лъхаше от това място. Архитектурният му стил явно се е колебаел между испанско комичен и мароканско комичен. Две арки с формата на полумесечина се издигаха върху бели спираловидни стълбове, които трябваше да създават впечатлението, че са изградени от пясък, но положително не бяха нищо друго, освен бетон, покрит с дебел пласт пясък. Над арките се виеше пищен трицветник, който фосфоресцираше в светлината, ограждаща на свой ред името на заведението, изписано в полукръг с яркочервени неонови букви „Черис“.

Сред бурното море от звуци бавно се движеше син пикап. Върху плоската му задница, кръстосали крака, седяха две момчета и пушеха.

— Обзалагам се, че тук гъмжи от наркотици — отбеляза Даяна.

Боунстийл хвърли поглед към отдалечаващия се пикап и измърмори:

— Сто на сто. И то с килограми. Но ония двамата не пушеха наркотик, а куалуди.

— Не знаех, че може да се пуши.

Боунстийл сви рамене.

— Тук всеки ден изниква по някоя нова стока. Те са толкова изобретателни.

Той свали ръце от волана и продължи да наблюдава входа на „Черис“. Надолу по многолюдния булевард Даяна мерна въртящата се преграда в червено, бяло и синьо на спирката „Шеврон“. Клаксони свиреха в такт с музиката, която се лееше в нощта като общ поток от звуци.

— Знаеш ли нещо за това място? — попита Боунстийл, посочвайки с палец сводестия вход на бара.

— Да, разбира се, чувала съм някои неща. Кой ли не е чувал? Но никога не съм идвала тук.

— И само това ли знаеш?

Живите му очи се стрелкаха насам-натам сред рояка от младежи, които безгрижно влизаха и излизаха от заведението. Обляното му от цветния неон лице изглеждаше сиво-синьо.

— Ъхъ.

Даяна помисли, че той ще добави още нещо, но мъжът мълчеше. След малко извади цигара „Кемъл“ без филтър и я запали. Изпусна дима през прозореца и Даяна си помисли: „Дори и ченгетата си въобразяват, че водят достоен живот.“ Веднага осъзна, че не е честно да разсъждава така. Това обаче не я притесни ни най-малко.

Входът на „Черис“ бе задръстен от момчета с провиснали коси, облечени в тениски без ръкави и избелели джинси; голите им бицепси блестяха в жълтеникавата светлина като намазани с някакво мазило. Сред тях имаше и момичета, почернели от слънцето, с изящни носове, целите посипани с лунички; тъмно начервените им лъскави устни приличаха на сочни плодове, а гримът около очите им — на парчета пъстроцветна змийска кожа. Шарените рокли на момичетата бяха в пълно несъответствие с вида им, а лъскавите сапфирени и рубинени допълнения в облеклото на партньорите им наподобяваха повече бельо, намерено на пода в някой публичен дом, отколкото на дреха за улицата. В същото време момичетата изглеждаха нежни и уязвими, съвсем като деца, които по невнимание са се пуснали от сигурните ръце на родителите си.

Сред този прилив и отлив на младежи в полусянка стояха четири момчета. Върховете на дългите палмови листа докосваха главите им, а от време на време жълтите фарове на автомобилите ги хващаха в лъчите си, после бавно отминаваха край тях. Едното от момчетата явно беше водачът. Косата му беше толкова светлоруса, сякаш бе изпредена от платина. Имаше светли очи, хлътнали дълбоко и доста раздалечени, тънък нос и доста плътни устни. То разговаряше с едно момиче на ролкови кънки, а приятелите му гледаха момичето с премрежени очи. Едното момче загриза ноктите си, другото отпи глътка от бутилката бира, която извади от кафяв плик. Светлокосото момче кимна рязко и парите минаха от едни ръце в други. То потупа девойката по задника, тя се отдалечи по тротоара и слезе на платното. Пресече почти тичешком булеварда, сновейки между колите. Когато се намери на другия тротоар, зави надясно в пряката и продължи да върви със същото темпо.

Даяна проследи момичето с поглед, усещайки в ноздрите си силната миризма на натрупващи се отработени газове, задържани във въздуха от смога, от парниковия ефект, от своенравния южнокалифорнийски дух. Главата й се замая за миг. После я удари вълна от други миризми, довеяни от върволиците бавно придвижващи се коли и камиони — миризми на чили^[1] тако^[2], прегоряла мазнина, марихуана.

В жълтеникаво осветения мрак Даяна забеляза как момичето се отправи към движещи се сенки в страничната уличка; видя и мексикански младежи, осветени за миг от блясъка на булеварда, които се спотайваха в тъмното, любители на кокаин и куалуда, но все още крале на марихуаната и бирата.

Момичето, което извърши покупката си, се обърна, тръгна по уличката към булеварда и когато понечи да се втурне обратно през шестредовия поток от коли, вниманието на Даяна бе отклонено от оглушителния гърлен звук на мощен мотоциклет. Той се отдели от автомобилния керван и се насочи към бордюра на тротоара пред входа на „Черис“. Още преди да разпознае тъмночервения цвят и прозрачното тяло на мотоциклета, Даяна беше сигурна, че това е Крис. Той носеше пъстроцветна каска без отличителни знаци, вехто кожено яке с отпрани ръкави и прави, тесни джинси. Без да сваля каската си, Крис бързо слезе от мотора и прекоси тротоара.

Боунстийл възпря с ръка Даяна, която посегна да отвори вратата.

— Недей — тихо каза той. — Стой си на мястото.

— Защо?

Той не отговори и продължи да гледа към двукрилата врата на „Черис“.

След минути се появи Крис с някакво момиче. То по нищо не се отличаваше от стотиците други момичета наоколо: дълга руса коса, която падаше свободно по загорелите й от слънцето рамене. Гърдите му изпъкваха дори под широката жълта фланелка; краката бяха скрити под яркозелени памучни панталони. Девойката плавно се плъзгаше върху чифт луминесциращи скейтборда, правени по поръчка. Тя изобщо не поглеждаше встрани.

Четирите момчета до входа я проследиха с поглед, изпълнен със същото безразличие, с което гледаха всичко край тях. Нито един от тях не бе подстриган късо, каквато бе новата мода по Източното крайбрежие. Косите им бяха дълги до раменете — пълна противоположност на иначе преднамерено постигнатия им мъжествен вид.

Момичето се качи на мотоциклета зад Крис. Десният крак на Крис напомпа педала и моторът заработи с гърлен рев, изпускайки облак синкав дим. Крис завъртя дръжките и, оставяйки след себе си остра миризма на изгоряла гума, се отдели от тротоара. Запровира се между колите, направи обратен завой и се отправи на юг към Холивуд.

— Божичко! — възкликна Даяна. — Ти си знаел от самото начало!

— Мръсното бельо, помниш ли?

— Днес държиш първенството по изненадите — остро отбеляза Даяна и си спомни за бледото подпухнало лице на Модред.

Девойката се върна със стоката си и сложи прозрачния плик с марихуана в шепите на младежа с платиненорусата коса. Той се наведе и впи устни в нейните. Едната му ръка обви талията й и се спусна по-надолу; когато пръстите му обгърнаха едната половинка на изящно очертания й задник, девойката похотливо притисна хълбок в снажното му тяло. Младежът я потупа и се отдели от нея — сякаш трябваше да избира между девойката и дрогата. Девойката продължи върху скейтборда си към „Черис“. Когато Даяна вдигна поглед отново, тя бе изчезнала.

— Обзалагам се на три към едно, че Чарли У пласира нещо — каза Боунстийл, отваряйки вратата на автомобила си.

Двамата прекосиха тротоара, тъй претъпкан с хора, че едва ли не цвърчеше под лъчите светлина, които се движеха насам-натам по булеварда.

В „Черис“ беше мрачно и задимено, пълно с палми, провиснали като конски опашки листа и младежи, и девойки с конски опашки. Отдясно имаше дълъг бар, боядисан в тъмен, лъскав цвят, а зад него — огледала, поставени под ъгъл, и стъклени полици, изпълнени с бутилки. Страничните повърхности на бара, както и масите покрай стената отляво бяха лакирани в черно. Малко по-навътре помещението правеше чупка, водеща към двойно по-широка зала. Зад стъклена стена и двукрила стъклена врата се виждаха младежи, танцуващи в ритъма на диско музика. Там осветлението бе меко, а шумът — изненадващо приглушен.

— Как ли ще открием Чарли У сред тая тълпа? — обърна се Даяна към Боунстийл.

Нечий глас се лееше от тонколоните, които висяха от облицования с плочки таван: „Ти с твоите немигащи очи…“

— Да идем да поговорим с бармана — предложи Боунстийл и я поведе към тапициран с кожа висок стол.

„Ти червиш устни и ми съобщаваш,

че ти си всъщност единствената възможност…“

— Какво да бъде? — Барманът беше набит човек с мустаци с цвят на канела, които се спускаха от двете страни на устата. Имаше дълга коса и умни очи.

— Две бири — отвърна Боунстийл. — „Кирин“, ако имате.

„Недей да бързаш,

защото никак не е късно.

Недей да бързаш,

защото никак не е късно…“

Започна парче на „Хартбийтс“. Разнесе се гласът на Крис — нисък и заплашителен. Даяна заговори:

— Познавате ли мъж на име Чарли У?

Барманът откъсна листче със сметката им и посочи с палец една маса в сянка, близо до стъклената стена на дискотеката.

— Всяка вечер идва да ви чака, госпожице Уитни.

Някой на бара го повика и той се отдалечи, преди Даяна да успее да го попита още нещо. „Всичко това е работа на Мейър“, помисли си Даяна. Стори й се унизително. Все още й предстоеше да извърви дълъг път. Тя поведе Боунстийл през претъпканата зала.

Чарли У беше от онзи тип китайци, чиито черти на лицето бяха толкова нежни, че можеха да минат за женски. Много дългата му коса още повече подсилваше това впечатление и той имаше вид на хермафродит. Гласът му обаче не беше женствен — звучеше меко, но беше дълбок и плътен. Когато видя Даяна, той се усмихна и стана. Ала усмивката му бързо изчезна и мъжът сбърчи вежди, след като Даяна му представи Боунстийл.

— Казаха ми, че ще разговарям с един човек — рече той. — Само с вас. Нямам нищо против ченгетата, но и не ми трябва да разговарям с тях.

— Не съм казала, че той е ченге.

— Ха! — сви презрително устни Чарли У. — И не е нужно! Всички ченгета вървят по един и същ начин. — Очите му се вторачиха в Боунстийл. — Макар че по облеклото се отличавате от ония, които съм виждал.

— Той съвсем не идва заради вас — рече Даяна, — ако това ви безпокои.

— Аз нямам какво да крия — отвърна Чарли У, — особено пък неща, които интересуват ченгетата. Просто ви казвам каква беше уговорката.

— Ще променя уговорката — не отстъпваше Даяна. — Боунстийл остава с мен.

— Нищо няма да чуете.

— Изчакай ме тук — обърна се Даяна към Боунстийл. — Отивам да се обадя по телефона.

За пръв път в очите на Чарли У светна пламъче.

— Недейте да се обаждате — с недоволство я спря той. — Можете ли да гарантирате за него?

Даяна кимна.

— И това ще бъде неофициален разговор, нали?

— Що се отнася до мен, ти си чист — отбеляза Боунстийл.

— Искам да го чуя и от дамата. Тя познава източника, който ме интересува.

— Имаш думата ми, Чарли.

— Добре — кимна той. — Тогава да седнем.

Чарли поръча по още една бира за всеки. Погледът му проследи едно момиче на не повече от тринайсет години, с дълга, обезцветена тук-там от слънцето коса с вплетени в нея мъниста и пера. — Много са млади за мен — рече той, сякаш се оправдаваше. — Но управата ме познава и никой не ме закача — мъжът сви рамене. — Аз не съм с редовно работно време.

— Всъщност какво работиш? — заинтересува се Даяна.

— Механик съм.

— Механик ли? — повтори Боунстийл. — Кого си седнал да будалкаш, момче. Ние знаем, че вкарваш дроги в…

— Разбрахте ли сега защо възразих одеве? — рече Чарли У с искрено разочарование, изписано по лицето му. — Вие никога нямаше да разговаряте така с мен, госпожице Уитни. За вас получих уверения. Ама за него… — той сви рамене.

— Човекът е прав, Боби — намеси се Даяна възможно най-тихо, но да се чуе над усиления глас на Крис. — Остави го на мира — после се обърна към другия. — Добре, Чарли. Поправяш коли.

— Не — поклати глава онзи. — Самолети.

— Значи си авиомеханик?

Чарли У кимна.

— Какво общо има това със случая?

— Мълчи, Боби — изсъска Даяна. — Работиш ли с малки самолети? Двумоторни?

— Ами квалифициран работник съм — поясни Чарли У, — но се специализирах в реактивните. Например 707S, широкоплощници, частни, от този род.

— Но не работиш за дадена авиокомпания.

— Не. На свободна практика съм. Така печеля повече.

— Не се и съмнявам — измърмори Боунстийл.

— Вижте — раздразни се Чарли У, — обикновено съм много търпелив човек, но няма ли да му запушите устата или нещо подобно? Започва да ми досажда.

Даяна сложи длан върху ръката на Боунстийл, за да го усмири.

— Хайде да постигнем някакво разбирателство — обърна се тя към двамата. — Това е моя инициатива и ще ви бъда признателна, ако бъдете по-отстъпчиви — и с по-нисък глас додаде: — По дяволите, престанете да се заяждате!

Нещо й убягваше, нещо, което Чарли У беше казал. Какво каза той?

— Къде си работил последните шест месеца?

— Нямах много работа напоследък — бавно разтегли устни в усмивка мъжът. — Но дори и да не беше така, пак щях да знам какво ви интересува — той погълна остатъка от бирата си и поръча нова. — Обадиха ми се по телефона. Някой си искал да прескоча до един от частните хангари и да хвърля поглед на един лонгхорн, серия 50 — вдигна очи към Даяна. — Знаете ли какво е това?

Даяна кимна.

— Частен широкоплощник. С около десет места — и в отговор на одобрителния му поглед добави: — Летяла съм с такъв. Може и да се окаже същият.

— На него имаше ли знака на водещата китара на „Хартбийтс“?

— Да.

— Е, значи е същият — Чарли У разбърка бирата с тънкия си показалец. — Когато отидох, те тъкмо го заличаваха, за да изглежда като останалите от серията 50.

— И какво искаха от теб?

— Когато самолетът — всеки самолет — тръгва на дълъг път, желателно е да бъде проверен основно, ако си разумен.

— Но нали има щатен авиомеханик? — попита Даяна.

— Освен мен и тоя, дето следи за атмосферните условия нямаше друг — отвърна Чарли У. — Никой от нас двамата не обръщаше внимание на другия. Всеки сам си правеше своите заключения — той отпи глътка бира.

— Срещна ли се с човека, който ти се обади по телефона? — поинтересува се Боунстийл.

— Не. Получих ключ за пощенска кутия в пощата. И ми платиха по този начин. Пуснах обратно ключа в пощенската кутия и това беше всичко — той вдигна пръст. — И още нещо. Не беше предвидено да се превозват хора, поне с тогавашния полет. Успях да хвърля бегъл поглед в самолета. Всички седалки бяха свалени.

— И какво имаше вътре? — запита Даяна.

— Абсолютно нищо. Едно празно пространство. Ама тежеше с тонове.

— Да не би да са пренасяли наркотици? — усъмни се Боунстийл.

— Тогава защо ще си правят труда да махат седалките? — отвърна Чарли У. — Не, беше нещо огромно и тежко — той допи бирата си и обърса устни. — Ами това е.

— Я почакай — рече Даяна. — Кога се случи това?

— О, преди около шест месеца. Бива ме да помня и дати — мъжът се усмихна. — Приятно ми беше да се запозная с вас, госпожице Уитни — той стана и се обърна. — Е, и с вас, господин Боунстийл. Не сме се срещали досега.

„Ван Нуйс“ и долината останаха зад гърба им за рекордно време. Боунстийл отби по посока на Мълхоланд и се отправи към горния край на Топанга Стейт Парк. Известно време пътуваха в пълно мълчание. Боунстийл извади цигара „Кемъл“ и я запали с една ръка. Дръпна дълбоко и изпусна дима през отворения прозорец. Горящият край на цигарата като че ли беше единствената жива светлинка в нощта.

Щом навлязоха в парка, Боунстийл направи завой и те веднага се озоваха на грубо павиран тесен път, който бързо премина в пътека от утъпкана пръст. Той спря колата и изгаси двигателя. Лекото пърпорене беше в контраст с възобновения хор на щурците и дървесните жаби. Във високите клони на дърветата нещо изшумоля, после се чу плясък на криле, който се загуби по посока на небето.

Боунстийл допуши цигарата си и я изгаси в пепелника. Излезе от колата. Даяна не го попита защо я доведе тук — знаеше само, че разговорът им още не е приключил. Тя също слезе от колата. Мястото беше хладно и влажно като край морето. Боунстийл вдигна поглед, когато чу листата и тревата да изхрущяват под стъпките й.

— Ще ми се да знам — заговори той тихо, — защо попита Чарли У кога е бил при самолета?

— Много странно — рече Даяна, — но отначало реших, че това е произволно казан период, който веднага изхвръкна от главата ми. Нали разбираш, шест месеца е… — почти цялото му лице беше в сянка и Даяна като че ли трябваше да си представя всяка отделна негова черта и да я постави на място, сякаш беше хирург по пластични операции, който работи върху най-сложното възстановяване на лице в практиката си. — После си дадох сметка коя е причината да стане тъкмо тогава. Не си спомням кога точно, но Силка ми спомена нещо във връзка с Крис и Тай. Каза ми, че преди шест месеца са били сами двамата.

— А Найджъл къде е бил?

Даяна вече изобщо не виждаше лицето му и се запита дали Боунстийл се е изместил или просто изведнъж е станало по-тъмно. Главата й продължи да бъде обърната по посока на гласа му.

— Отсъствал. Само това ми каза Силка.

— Отсъствал — Боунстийл повтори същата дума, но в неговите уста тя прозвуча по съвсем друг начин.

В последвалата тишина Даяна изведнъж почувства, че я изпълва страх.

— Боби — едва чуто рече тя, — какво се замисли така?

— Според мен — бавно отвърна той, — ти през цялото време си била на грешна следа. Найджъл изобщо не е замесен в пренасяне на наркотици. А в нещо още по-опасно.

— Какво имаш предвид?

— Я поразмисли малко — каза Боунстийл и тя го чу да се раздвижва. — Всички отделни елементи са пред теб. Найджъл — полуирландски католик, с майка, която почти сигурно е била член на ИРА. Баща му пък мразел католиците, което оскърбявало жена му, и накрая той я напуснал. Сестра му в Белфаст преминала в нелегалност. Сега се върни за малко в Щатите. Ти си в международно известна група със собствен самолет. Добре, колко често се използва този самолет официално? Три, най-много четири месеца в годината, когато групата е на турне. И какво го правят през останалото време, а? Седи си върху колесниците в частния хангар и бездейства. Добре, кой ще узнае дали не „заемаш“ този самолет, да речем, за два-три набързо извършени полета годишно? Примерно по два дни всеки? Никой.

— И с каква цел? — Даяна видя как очите на Боунстийл проблеснаха подобно на хищен звяр, дебнещ в мрака.

— Помисли си, Даяна. Ти си полуирландка, католичка, сестра ти е член на ИРА. За какво би използвала самолета?

Даяна не знаеше, но проумя, че Хадър знаеше.

— За оръжие?

Боунстийл се усмихна и вдигна палец и показалец.

— За оръжие.

Тя въздъхна дълбоко.

— Ами Маги?

— Маги се е досетила. Или… — той пристъпи много близо до Даяна, — поне сега предположението е такова: „Акция на ИРА, възложена като отмъщение за нападенията, замислени от Шон Туми“.

— Но защо правиш тази връзка? Защо е направено така, че все едно Модред е извършил убийството?

— И това е обяснимо. За да се прикрие убиецът. Той е бил умело внедрен и прикриван с години. Защо да се разкрива сега?

— И в двата случая не ми харесва.

Боунстийл се изсмя силно.

— То не е направено, за да хареса на теб. Това е нещо, което не можеш да контролираш.

— Ти си го знаел, така ли? — злобно попита Даяна.

Той направи крачка встрани, сякаш да се отдалечи от думите й.

— От тук почти нищо не се вижда — каза Боунстийл. — Дърветата, високите хълмове закриват всичко, освен мъгливото зарево високо в небето на изток — обърна се той. — Но така е по-добре.

Извади нова цигара, но му отне известно време, преди да я запали поради нощния вятър, който се надигна и раздвижи листата наоколо.

Даяна мълчеше, прехвърляйки вероятно свои мисли в главата си, леко развълнувана, мъчейки се да определи докъде беше Даяна и откъде почваше Хедър.

— Не мисли за Силка — каза Боунстийл в мрака. — Той е интересна загадка. Но в края на краищата е само един контрабандист, дребна риба, поредната плячка, хванала се случайно в капана, който сме сложили, Найджъл е този, който ме интересува.

— Но откъде си толкова сигурен? — Даяна заобиколи колата и застана до Боунстийл.

Тук, върху гърбицата на възвишението въздухът беше по-чист; неприятната миризма на сяра и изгоряла гума, наслоена в смога, който се стелеше ниско над долината на Сан Фернандо постепенно се бе изпарила от ноздрите им. Даяна пое дълбоко въздух. Изглежда някъде наблизо имаше, положително имаше, въздушен коридор, водещ към морето, защото обонянието й долови влагата, тежкия дъх и фосфора така осезателно, сякаш се намираше на брега край Малибу.

Тялото на Боунстийл бе напълно неподвижно, силуетът му наподобяваше черен стълб, забит дълбоко в земята. Единствено живото червено око на цигарата описваше малки дъги в тъмнината, когато ръката му я поднасяше към устните и отново я сваляше до тялото му. Даяна чуваше ритмичното съскане на изпуснатия дим — сякаш вълна пропълзяваше лениво по пясъка.

— Навремето — изведнъж заговори Боунстийл и тя се стресна — познавах едно момиче — смехът, който последва, беше дрезгав като метла, стържеща по каменен тротоар и доста неприятен. — Беше много отдавна.

Даяна внимателно го наблюдаваше. Погледът му беше празен. Не виждаше нито нея, нито дърветата, нито ниското, плътно небе.

— Тя беше романтичка, въпросната Марша. Пълна с идеали и надежди. Фантазьорка — той пусна фаса на земята и го стъпка с върха на обувката си. — Беше красива като майка ми, дори повече. Имаше кестенява коса, очи с цвят на ирландска мъгла или… всъщност на нея й харесваше това определение. И имаше право — Боунстийл въздъхна дълбоко. — Запознах се с нея малко след като бях станал ченге. Тогава бях много отдаден на работата си. Бях много сигурен какво искам и, по-лошото, какво е най-доброто за мен — той сви рамене. — По онова време нещата ми изглеждаха доста сложни. Тя малко се ужасяваше от това, което съм и от това, в което си мислеше, че вярвам. Но то не й пречеше да ме обича, само правеше връзката ни по-трудна и по-сложна. Ту я доближаваше, ту я отдалечаваше от мен. Бяхме влюбени един в друг, живяхме известно време заедно — може би година и половина някъде. Беше и дълго време, и не съвсем дълго. Обичахме се безумно. Но накрая тя ме напусна. Това беше единственият начин да оцелеем и двамата. „Отивам си от теб, Боби, каза ми тя една вечер. Ще замина някъде колкото се може по-далеч. Замълча за миг, преди да продължи: Ще ти пиша, но ако ми обещаеш, че няма да тръгнеш след мен.“ И аз й обещах. След месец получих картичка от нея. Беше от Флоренция. Месец и половина по-късно дойде картичка от Гранада и накрая, в разгара на лятото, пристигна още една — от Ибиса^[3].

„Срещнах един изключителен човек, пишеше тя. Изпращам ти тази картичка, не за да те нараня, а да ти кажа, че откривайки този човек, разбрах всъщност колко много те обичам. Винаги ще те обичам, Боби. И никога няма да те забравя.

С любов, М.“

Боунстийл кръстоса ръце върху гърдите си. Даяна протегна ръка и го докосна по рамото. Но той като че ли не почувства нищо.

— Междувременно аз запълвах времето си и с други неща, създадох нови приятелства, просто я забравих. Но, знаеш ли, най-странното беше, че тя по някакъв начин не излизаше от ума ми. Така както ми бе писала в картичката си от Ибиса, така и аз установих, че тя винаги ще бъде част от мен. Има жени, които идват и си отиват. Появяват се постепенно и изчезват постепенно. Но не и Марша. И нито за миг не съм съжалил задето я срещнах, дори след цялата болка от раздялата ни. По някакъв необясним, недвусмислен начин ние бяхме полезни един на друг в онези бурни, безумни дни и нощи. Имахме си доверие, за да вървим напред.

Даяна пъхна ръка под мишницата му и се притисна в него.

— Значи, в крайна сметка, историята завършва с щастлив край.

— Не съвсем.

Боунстийл тръгна да върви и тя го последва. Бе станало вече доста късно и образувалата се лека мъгла се промъкваше между високата трева, виеше се край ниските храсти, закриваше стволовете на дърветата в далечината. Те като че ли бяха откъснати от останалия свят и се разхождаха във въображаема страна, в която времето беше спряло.

— Известно време изгубих следите й, по-точно, нямах никаква вест от нея — продължи след малко Боунстийл. — През това време аз смених жилището си. Поради тази причина плюс недостатъчната такса за пощенски разходи писмото пристигна месец и половина, след като го бе писала. Намираше се в Лондон; имала бебе. И никого другиго. Била сама, без приятели… нямало кой да й помогне. Тръгнах незабавно и прелетях океана. Реших, че най-малкото, което можех да сторя, е да я върна обратно. Ала бях много закъснял… много време беше…

Боунстийл продължи да върви, докато стигнаха до ръба на стръмна долчинка. Денем гледката щеше да е великолепна, ала сега, както бе забулена в тъмнина и мъгла, долчинката изглеждаше като дупка, издълбана в земята, черна и бездънна. Боунстийл се загледа известно време в нея.

— Тя беше мъртва, бебето беше мъртво. Пуснала газта с последните си монети и изгасила лампата. Прочетох това черно на бяло в Ню Скотланд Ярд. Били повикани, защото била американка. Нямала семейство, нямала никого и те не знаели към кого да се обърнат. Аз бях единственият й близък, но не я върнах обратно. Уредих да се извърши опело, намерих място, където да ги погребат — той прегърби рамене. — Дълго пътувах обратно, но когато се прибрах, заварих една последна отвратителна изненада. Едно последно писмо от Марша. Било е писано само ден след предишното.

„Не обвинявай Найджъл, пишеше тя. Трябваше ми доста време, за да го разбера. Струваше ми се, че ще го мразя вечно, защото мислех, че ме е предал. Вярвах в него, в това, което беше, в огромната му житейска сила. Не той беше лъжата, а аз. Той е само едно дете и затова е невинен. Той няма морални принципи и затова не може да бъде лош. Аз съм, аз, аз, аз. Има нещо грешно в мен. Аз не съм за тук. Нямам предвид Лондон. Сбогом, Боби. Ти си всичко, за което си спомням в този момент.“

Нощта падаше върху тях така, сякаш досега бе стаявала дъх. Тихите звуци на щурците, тъжните вопли на нощните птици, пресекливото шумолене на храстите, размърдвани от дебнещите стъпки на някое животно — всичко това заедно с биенето на сърцето й припомни на Даяна, че все пак животът тук продължава с някакъв неспирен устрем, който не можеше да бъде отречен. По гърба й пропълзя тръпка и тя се хвана по-здраво за Боунстийл, обгръщайки гърба му с ръка.

— Хайде — прошепна тя, сякаш се страхуваше, че ако повиши глас, ще смути живота, който течеше край тях и ще ги хвърли обратно в тъмното отчаяние на разказа му. — Да се махаме от тук.

Ала той не помръдваше.

— Не искаш ли да узнаеш кой е въпросният Найджъл? — гласът му бе изпълнен с жлъч.

— Вече знам — кротко отвърна тя. — Да тръгваме.

Този път успя да го обърне и те бавно закрачиха към колата. Росата бе овлажнила крачолите на панталоните им, а краката на Даяна бяха мокри в сандалите и. Когато стигнаха до отворената врата, тя му каза:

— Не биваше да се залавяш с този случай.

За пръв път от едва ли не век насам той я погледна право в очите.

— Знам.

Сенки се движеха косо по лицето му в такт с поклащането на околните дървета.

— И, естествено, твоят капитан не знае нищо за тази твоя предварителна ангажираност.

Сивите му очи потъмняха от вълнение.

— Той няма представа.

— Така си и мислех. Иначе щеше да те махне от този случай за по-кратко време, отколкото щеше да ти е нужно да му разкажеш историята. Поне дотолкова знам.

Боунстийл не отвърна нищо, продължи да я гледа в очите. Лъхаше й леко на тютюн, на одеколон и едва доловимо на пот. Но съчетанието не беше отблъскващо. Даяна наклони глава на една страна.

— И предполагам, че е било чисто съвпадение да ти бъде възложен този случай.

По устните му пробяга призрак на усмивка и изчезна.

— Няма такова нещо като чисто съвпадение. Аз подмамих Фицпатрик да го възложи на мен.

— И как го направи?

— Много просто. Заявих му, че няма да се заема. Завалията, той толкова е предвидим. Просто ми го набута в ръцете.

— Правилото за лична заинтересованост. Явно има голям смисъл.

— И това ми е известно — гласът му прозвуча мрачно. — Но детето е било на Найджъл, Даяна. Той е бил отговорен, независимо какво е смятала Марша. Не твърдя, че кучият син е трябвало да се ожени за нея. Но тя не заслужаваше такава съдба.

— Значи ще продължиш.

— Да — отвърна той, накланяйки се леко напред. — Докрай.

 

 

— Вече е време — съобщи Берил Мартин с твърдия си, кастрещ начин на говорене. Нямаше съмнение, че това беше факт, а не предположение, макар че според нейното мислене и едното, и другото бяха взаимозаменяеми, стига да излизаха от нейните уста. — Голямо цъкане се носи в този град — продължи тя. — Като бомба със закъснител, готова да избухне. Всеки го знае, Даяна. Дори враговете ти го чувстват и дланите им се изпотяват.

Рубънс погледна към Дори Спенглър, после обратно към Берил.

— Вече няма време — рече той — за каквито и да е фалове.

Берил му хвърли широка усмивка, средата на която леко се скри от върха на носа й.

— Абсолютно никакви.

Четиримата седяха около една безупречно подредена маса почти в дъното на „Льо Троазием“. Навън, на Мелроуз, беше тъмно и валеше — онзи кротък, безветрен дъжд, който падаше над Лос Анджелис, сякаш като възмездие за някакво древно престъпление. Но тук, в ресторанта, мястото, където — поне през този период на годината — можеше добре да се похапне, осветлението беше меко и слабо и хвърляше отблясъци в бледожълтия и зелен интериор и във финия кристал. Сервитьорите бяха облечени в черни смокинги и колосани бели ризи с папионки, а Антоан, салонният управител, беше толкова елегантен, че чак да настръхнеш. Казано накратко, „Льо Троазием“ имаше възможно най-европейската атмосфера, постигната някъде в Южна Калифорния.

Берил, ослепителна като какаду в сивобелезникавата си рокля, която ни най-малко не прикриваше туловището й, вдигна чашата си и след като се вгледа в матово остъклената лампа през бялото вино, внимателно отпи от течността. Вляво от нея, под нивото на масата, имаше сребърна кофа, пълна с лед, в която, наклонена, лежеше бутилката, покрита с влажна кърпа.

— Та да се върнем към изпотените длани — продължи Берил, оставяйки чашата си на масата. — Никога няма да познаете кой ми се обади тази сутрин по телефона — тя не изчака отговор; беше ясно, че никой не можеше да отговори. — Дон Блеър.

— Импресариото? — Спенглър въртеше в ръка вилицата си. — И какво иска?

— Един от клиентите му ще представи филм идната седмица — сега Берил гледаше така, сякаш току-що бе преглътнала най-вкусния залък. — Режисьор е Марк Наситър.

Даяна вдигна глава и очите на Берил се вторачиха в нейните.

— „Небесен огън“ — вметна Рубънс. — Гледах го, за войната в Камбоджа. Долнопробна работа. И какво?

Берил го пренебрегна за миг и попита Даяна:

— Познаваш ли го?

— Познавах го — отвърна Даяна. — Просто още едно лице от миналото ми.

— Разбирам — Берил се усмихна благо и сви рамене. — Както и да е, няма значение. Дон се обади рано-рано сутринта да пита какво, по дяволите, сме намислили да правим. „Противно на онова, което всеки от вас си мисли“, каза той, „всеки филм, който е номиниран, има вероятност да спечели.“ Долових уплаха в гласа му и така ми се прииска да мога да запиша разговора. „Всички вие, копелета такива, се държите тъй, сякаш «Оскар»-ът ви е вързан в кърпа. Има още цяла седмица. Всичко може да се случи.“

— И ти какво му отвърна? — поиска да узнае Спенглър; захилената му уста го издаваше, че историята му доставя удоволствие.

— Казах му — предпазливо започна Берил — да иде да гледа „Хедър Дюел“.

Всички се разсмяха. Спенглър доля вино в чашите, а сервитьорът безшумно се приближи, поклони се леко и им връчи светлобежови огромни карти с менюто, изписано на ръка със зелено мастило. Той каза какъв е специалитетът на деня, те поръчаха яденето и още една бутилка „Кортон Шарлман“.

— Ако говорим сериозно — подхвана Берил, — нюйоркското изстрелване на филма, за което всички трябва да благодарим на Рубънс, беше пълен успех. Националната преса, която цяла седмица работеше под пара, продължава да пристига и ние сме затрупани от работа по повод лосанджелиската премиера. „Нюзуик“ основателно се засегна, че „Тайм“ го би с този репортаж, но нямаше как да пискат срещу нас, тъй като той им бе предложен и на тях. Сега и те искат да направят един — Берил се усмихна отново, ала този път в усмивката й се прокрадна ехидност. — Разбира се, това, което използвах за стръв, беше специалният материал за новия филм на Даяна. Знам, знам — протегна тя ръце към Спенглър, за да предотврати възраженията му; несметните й на брой златни синджири издрънчаха в хор, — ние с теб го прегледахме преди това и аз много добре съзнавам, че студиото иска да се придържаме към него. Това е заради Брандо. Аз пък ще кажа майната му. Брандо ще направи филма. Договорът вече е подписан. Така ли е, Дори?

Спенглър кимна намръщен.

— Така е, но това какво е? Лист шибана хартия. Познавам Брандо по-добре от всички вас. Той може да се оттегли всеки миг, преди камерата да почне да работи. Дори и след това. По мое мнение, да хукваме преди сигнала с този материал, може да…

— Представи си го така — прекъсна го Берил. — Той е пуснат като репортаж в „Нюзуик“. Шансовете се откриват повсеместно още същата седмица, в която Даяна получи своя „Оскар“. Не е нужно да ти казвам какво ще означава това за нея.

— Аз си мисля за…

— Рубънс — повторно прекъсна Спенглър Берил, — ти какво мислиш?

Предястията дойдоха и бяха поднесени едно по едно тъй внимателно, сякаш бяха безценен порцелан. Рубънс заби поглед в съвършено правата редица от аспержи. Той изчака, докато сервитьорът полее връхчетата им с три препълнени супени лъжици гъст кремав холандски сос и когато сервитьорът се отдалечи от масата, той изля останалия сос в чинията си. Взе ножа и вилицата, погледна Берил право в очите и рече:

— Действай.

След като изяде три хапки от аспержите, той се обърна към Спенглър:

— Нито за момент — заговори Рубънс с подкупващ глас — не забравяй кой си и какъв си. Ти си тук само защото аз съм ти разрешил. Може и да си мислиш, че правиш толкова грешки, колкото и ние останалите… — той млъкна и се вторачи в ярката червенина, която запълзя от врата към лицето на Спенглър при спомена за думите, изречени пред Даяна на приема в Ню Йорк, — но много се заблуждаваш. Твоите грешки са много повече. Както си и много по-заменим. Веднъж сглупи и това беше достатъчно. Гледай да не сглупиш отново — Рубънс забучи върховете на вилицата си във връхчето на една аспержа и я повдигна цялата. Сосът от нея закапа в чинията. — Ти беше прав в едно, Дори. Аз съм най-обикновен човек. Но само си помисли какво тогава си ти.

Лицето на Спенглър почервеня напълно. Високо на челото му тихомълком запулсира вена.

— Веднъж вече ти позволих да ме стъпчеш.

Той понечи да стане.

— Дори, седни и се дръж прилично — спокойно рече Берил.

По горната устна на Спенглър изби пот, брадичката му потреперваше.

— Нямаш право да разговаряш така с мен. Ще се обадя на Брандо и…

— Съветвам те да не го правиш — тихо каза Рубънс. — Ако сега напуснеш масата, повече няма да се върнеш. Ти стъпи от лайното в градина, пълна с рози — вилицата спря на път за устата му. — При това, розите не бяха твои — той задъвка аспержата. — Какво ти сторих, та да риташ така срещу мен, а? Аз ти дадох в ръцете тази работа и пак не си доволен. Може би искаш цялата баница. Наистина ли смяташ, че можеш да ме надвиеш?

Със звучна въздишка Спенглър седна на мястото си. Взе смачканата ленена салфетка и обърса с нея лицето си няколко пъти.

— Бях обиден, това е истината. Третиран съм като помощник-келнер.

— Без теб нямаше да получим филма на Брандо толкова бързо — отбеляза Берил.

— Знам, но…

— Не ти харесва начинът, по който аз се отнасям с теб, така ли? — попита Рубънс.

Спенглър го погледна.

— Е, добре, момче, вземи да понаучиш нещо на бърза ръка. Трябва да спечелиш уважението на всички тук. Не си въобразявай, че са те уредили на топло местенце. Всички ние имаме да вършим работа. И ако не я вършим, а само си седим по цял ден и се възхищаваме на отраженията си в огледалото, нищо няма да излезе. Ти си мислиш, че можеш току-така да се измъкнеш, че познаваш Брандо по-добре от благоверната му. Много важно! Гледай да не те отвее вятърът. Това всеки ден се случва с хората тук. В даден момент те са полезни, в следващия вече са вчерашни новини — Рубънс отмести настрани празната си чиния. — Виж какво, ти имаш ум, имаш и воля… поне тъй си мисля, иначе нямаше да те препоръчвам първо на Даяна. Просто си дръж главата изправена и ние всички отново ще бъдем предпазливи като мишки.

Сервитьорът дойде да прибере празните чинии. Остави само тази на Спенглър.

— Всичко е наред — обади се Рубънс, — ще изчакаме Спенглър да свърши с предястието си.

 

 

— Обичаш ли ме? — попита я той, когато се прибраха вкъщи.

— Да.

— Не съм си и помислял, че мога да задам такъв въпрос на жена.

— Никога ли не си го задавал на съпругата си?

— Винаги съм предполагал, че ме обича — той плъзна длан по ръката нагоре към рамото й. — Никога в живота си не съм искал толкова силно да чуя истината.

— Защо? — прошепна тя. — Ти си този, който ще си отидеш накрая.

Той я погледна учуден.

— Защо смяташ така?

— Защото — отвърна тя и сложи върховете на пръстите си върху сърцето му, — нямам и представа какво има тук. Понякога си мисля, че сърцето ти е от стъкло — не, от пластмаса — можеш да виждаш през него, но не можеш да го разбиеш. Ти си като този град, Рубънс. Град, който всъщност не е никакъв град; хем е тук, хем не е тук — тя облегна глава на гърдите му.

Той я обгърна с ръце и я притисна плътно към себе си.

— И какво ще стане, ако те напусна? — попита той.

— Нищо — излъга тя. — Абсолютно нищо.

 

 

Боунстийл й се обади късно една сутрин, след като Рубънс беше тръгнал за офиса.

— Стана ли?

— Чакай малко — тя се търкулна в леглото и се протегна. Спеше ли или сънуваше с отворени очи? Не знаеше. В мислите й се въртяха оръжия и жени с униформи; Джордж и ООП, Найджъл и ИРА.

— Така — рече тя. — Какво става?

— Лабораторията откри следи от стрихнин в пликчето от хероин, което ни даде — заговори той без предисловия. — Сбъркала си си професията, както вече ти казах. Трябвало е да станеш ченге.

Даяна седна в леглото с широко отворени очи.

— Значи той все още е в опасност.

— Възможно е. Сигурно случайно е разкрил игричката на Найджъл с пренасяне на оръжие — Боунстийл млъкна за миг. — Може би ще се наложи да прескоча до теб.

— Защо?

— Ако Крис е в опасност, има вероятност и ти да си. Вие двамата бяхте доста време заедно, за да не му мине през ума на убиеца, че каквото и да е узнал Крис, и ти си в течение.

— Но това е смешно — възрази Даяна. — Той да не би да чете чужди мисли.

— Така си мислиш ти — равнодушно отвърна Боунстийл. — Между другото пуснах мои хора след Чарли У. Може би той ще ни доведе до нещо любопитно.

— Боби, нали му дадох дума…

— Не се безпокой — прекъсна я Боунстийл. — Него няма да го пипам. Нито аз, нито ти сме споменавали пред него, че ще го използваме, нали? Кой знае, може и да извадя късмет. На този етап извадих донякъде. Аз съм почти на крачка да разнищя историята. Малко ми остава, за да се протегна и да й хвана края. Но засега си оставам само с предположенията, с шепа въздух и затова не мога да помръдна. Чувствам се като муха, оплела се в паяжина.

— Знаеш ли какво си мисля — рече Даяна. — Мисля, че ти насилваш нещата. Не можеш да бъдеш обективен… и двамата го знаем. Защо не отстъпиш случая на някой друг. Сигурно е пълно с детективи, които могат…

— Майната им! — извика Боунстийл. — Този случай е единствената причина, поради която съм все още ченге.

— Боби, ти си служител на закона.

— Точно такъв съм.

— Но не можеш да извърташ закона така, че да служи единствено на твоите цели.

— Нека да ти кажа нещо във връзка със закона, Даяна. Той се изопачава всяка минута от деня. Много скоро след като станах ченге, разбрах, че в някои дни законът ти е приятел, в други — най-доброто, което можеш да направиш, е просто много внимателно да го заобиколиш — той се изсмя презрително. — Според теб, как борави със закона твоят приятел Рубънс, а?

За един кратък, безразсъден миг Даяна си помисли, че Боунстийл вероятно знае за Ашли и за това кой е наредил да бъде убит. Тя се задави така, сякаш в устата й все още бе пъхнат гуменият Т-образен наконечник на доктор Гийст.

— Всички тия приятелчета с издути от милиони долари джобове познават закона, Даяна — говореше Боунстийл. — И благодарение на него са стигнали там, където са. Но това все пак са теоретични аргументи. Това, което знам, го знам. Сигурен съм, че е Найджъл. То си е в кръвта му. Той е гаден закоравял тия. Не го е грижа за човека до него.

— Боби, моля те…

— Аз представлявам закона, Даяна. И ще накарам Найджъл да си плати за това, което направи с Марша. Старите приятели не бива да се забравят. И ти го знаеш, нали?

 

 

Ами ако Боунстийл греши? Даяна не знаеше в какво и на кого да вярва. Знаеше само, че Боби е подтикван от вътрешен глад, който беше самоунищожителен. Не се съмняваше в пълната му способност да убеди себе си, че Найджъл е виновен, независимо от фактите. Ами ако се окаже прав?

Тя се обади на Тай и се самопокани на гости.

Тай я посрещна на вратата и я прегърна.

— Доволна ли си, че се върна при Найджъл? — попита я Даяна.

— Ами след като Крис вече не е в групата, това няма особено значение за мен — с горчивина отвърна Тай.

— Групата няма да се разпадне.

Но Даяна не беше убедена в това. Дори беше сигурна, че така ще стане и сега Тай го потвърди.

— Найджъл твърди, че всичко ще продължи както досега, но аз го познавам много добре. Той е слабохарактерен. Каквато и творческа искра да е имал някога, тя вече е изгоряла. Прекалено дълго се облягаше на таланта на Крис.

Найджъл беше навън до плувния басейн. Като повечето изселили се от родината си британци той изглежда не можеше да се нарадва, че се е установил да живее на място, където винаги грее слънце. Сега се бе отпуснал в един шезлонг. Силка, който явно току-що му бе приготвил нещо за пиене, остави високата стъклена чаша на масичката до него.

— Силка — извика Тай, — ще приготвиш ли напитка за Даяна?

Той се изправи, сдържан и спокоен; по устните му заигра съвсем лека усмивка.

— „Столичная“ с лед и лимонов сок.

Любимото питие на Рубънс.

— Не — бавно рече Даяна. — Една пина колада ще ме задоволи напълно.

Силка кимна и се упъти към барчето. Очевидно вече знаеше какво да приготви за Тай.

Когато двете се приближиха до Найджъл, той се обърна към тях. Беше без слънчеви очила и присви очи. Не поздрави. Даяна беше сигурна, че той обвинява нея за постъпката на Крис.

— По дяволите! Имаш нахалството да идваш тук!

— Дойдох да се видя с Тай — отвърна Даяна.

— Странни приумици имаш — обърна се той към Тай, — но нито една от тях не ми харесва — Найджъл тръсна глава. — Разкарай я от тук.

— Престани да се държиш като хлапе — студено рече Тай, като го изгледа. — Даяна ще остане тук колкото иска.

— А кой те издържа теб?

— Нали не искаш да си тръгна… отново.

— Силка! — изрева Найджъл. — Направи нещо.

Силка се появи с питиетата и ги подаде на жените.

— Какво искаш да направя?

Найджъл отвори уста да каже нещо, погледна Тай и пак я затвори. Махна с ръка.

— О, иди да си налееш нещо и за себе си или прави каквото искаш.

Силка хвърли поглед към Даяна, преди да се отдалечи.

— Божичко!

Всички се обърнаха по посока на възклицанието.

Найджъл се затича към къщата.

— Какво има? — извика след него Тай.

Ала той вече бе изчезнал зад стъклената врата, оставяйки само белезникавото перде да се вее зад гърба му. След миг Найджъл отново се показа. В лявата си ръка стискаше маузер с къса цев.

Всички насочиха погледи към него. Даяна остави чашата си, без да е отпила от нея, и се затича към Силка. Почувства Тай до себе си.

— Найджъл!

— Това е проклетият койот, Тай!

Той бързо се втурна към задната страна на къщата. Останалите трима го последваха. Зад къщата на площ от около триста метра се простираше екзотична градина, която рязко преминаваше в доста стръмен хълм, част от верига от възвишения, които водеха към Топанга. Хълмът бе обрасъл с къпинови и зелени храсти, които се бореха за място сред гъсти насаждения от източени шумолящи евкалипти и широкостеблени акации.

За части от секундата Найджъл се озова сред храсталаците. Докато се придвижваше напред, той държеше пушката плътно до тялото си. Изглежда имаше останала следа от пътека, защото изненадващо бързо той се изкачи на хълма.

Таис беше начело, докато тичаха подире му. Пътят се оказа труден и когато го настигнаха, по лицата им се стичаха струйки мътна пот и тримата едва си поемаха дъх в жегата.

През дърветата се лееше слънчева светлина и хвърляше петна върху Найджъл, който се бе изправил в края на едно малко сечище. Беше отворил широко очи и душеше с ноздри. В юмрука му маузерът изглеждаше огромен.

Тай понечи да го заговори, но той й махна със свободната си ръка, за да я накара да млъкне.

— Проклетият звяр е точно тук някъде, сигурен съм. Видях го от басейна. Беше се вторачил в мен и ме приканваше да дойда тук — главата му се завъртя така, сякаш без това движение очите му не можеха да се отместят. — Вече цяла седмица ми се мярка, понякога чувам и стъпките му наоколо.

— Сигурно е гладен — обади се Даяна, оглеждайки листака.

Пеперуда прехвръкна, без много да бърза; високо над главите им тъмнокафяви сипки се стрелваха и радостно цвърчаха. Всичко си беше в реда на нещата.

— Не, не — прошепна Найджъл. — Тук нямам котка. Звярът дебне нещо друго.

— Какво например? — попита Даяна.

Найджъл обаче не й отговори, само направи знак на всички да залегнат. А той самият се въртеше живо ту на едната, ту на другата страна, изправен на пръсти.

— Започвам да се чувствам глупаво — каза Даяна и стана. Но Найджъл й зашътка силно да мълчи.

— След като си дошла тук — изсъска той, — ще стоиш мирно, докато открия този звяр.

— Не приемам никакви заповеди от теб — тихо отвърна Даяна.

Найджъл се извъртя и тя видя как очите му святкаха като кремък. Седеше пред нея — източен, мургав, мускулест.

— Ти всъщност за какво си се качила тук? Това е ловен участък.

— Щом ти го казваш, така е. Но твоят койот изобщо не ме интересува. Остави проклетото животно на мира.

— То ме дразни! — изрева Найджъл.

— Ти си знаел, нали?

Той стоеше в сянка, но или слънцето я измести, или вятърът високо горе раздвижи листата, защото внезапно един лъч светлина попадна в очите му и те засвяткаха, докато Найджъл се бе вторачил в нея.

— За какво говориш? — обади се Тай.

Даяна тръсна ръка.

— Говоря за убийство.

— Какви ги плямпаш, да те вземат дяволите? — Найджъл продължаваше да стои клекнал. Маузерът лежеше върху бедрото му.

— Някой се е опитал да убие Крис, когато е бил в Ню Йорк. Хероинът му е бил смесен със стрихнин…

— Ти си се побър…

— Както е станало и с Маги.

— Маги — вметна тихо Силка — е била убита от маниак. На нас ни казаха…

— Знам какво са ви казали — с равен глас рече Даяна. — Полицията е заловила този психопат, но не той е убил Маги.

— Откъде знаеш?

Даяна подмина с мълчание въпроса на Силка. Погледът й бе вторачен в лицето на Найджъл. Беше ли прав Боунстийл по отношение на него? Наоколо въздухът бе замрял и жегата като че ли рикошираше напред-назад и все повече се увеличаваше. Дори повеят на вятъра беше стихнал. И четиримата бяха нашарени от тъмни и светли петна и вдишваха мириса на пръстта.

— Никой от нас не знае какво се е случило с Крис, нали? — рече Тай и огледа едно по едно лицата им.

— И никой не се е опитвал да убива Крис — добави Силка. — Ти нещо сънуваш.

— Тогава може би сънувам, че истинската фамилия на Маги е била Туми и тя е била внучка на Шон Туми?

Найджъл гръмко се изсмя.

— Сега вече съм сигурен, че си слънчасала.

— Млъкни, Найджъл! — скастри го Тай и погледна Даяна. — Истина ли е това?

— Да. Убийството й е било политическо. Възмездие пред вратата на Шон Туми.

— Божичко, Найджъл, знаел ли си…

Ала Тай не успя да довърши. Лявата ръка на Найджъл се раздвижи и цевта на маузера се вдигна по посока на Даяна. Пушката беше с голям калибър и дулото й зейна черно и необятно като нощта.

Даяна отскочи настрана и Найджъл натисна спусъка. Оръжието гръмна и подскочи в ръката му. Даяна чу силен шум зад себе си и почувства от едната си страна как нещо горещо и твърдо я изпръска.

Тя се извърна. Лявото й рамо бе посипано с малки капчици кръв — като мъниста върху кожата й. Не от нейната кръв. В ноздрите я удари зловоние.

Найджъл беше скочил на крака и профуча покрай нея.

— Ах, ти, гадино! — изкрещя той. — Най-сетне те хванах!