Ерик Лустбадер
Сирените на Холивуд (11)

Единайсета глава

И постепенно се затъмни до черно.

Но ръкоплясканията вече се надигаха и гръмнаха до ураганна буря, когато червените надписи запълзяха по екрана. Публиката започна да става. Първо някъде от средата на огромния, претъпкан салон, после по един отвсякъде, докато накрая всички бяха на крака и ръкопляскаха неудържимо. От тук от там се разнасяха и ясни, пронизителни подсвирквания. Салонът се тресеше.

Времето, както бе предвидил Рубънс, беше седмицата преди Коледа. Мариън бе предоставил филма навреме и „Хедър Дюел“ щеше да се прожектира тук, в „Зигфелд“ на 54-та улица западно от Шесто Авеню в Ню Йорк в продължение на една седмица с предварително запазени места.

Това беше прожекцията за отбраната публика на Ню Йорк и за националната преса. Рубънс беше уредил „Туентиът“ да изпрати със самолет подбран екип от най-влиятелните критици и журналисти на Ню Йорк, които да присъстват на прожекцията и на приема след това. Но предвидливо бе задържал за себе си сто билета. Висшата администрация на студиото напразно настояваше да ги вземе, за да ги раздаде на подчинените си, които обаче никога не идваха — предпочитаха да ги дават на секретарките си. Беше уредил също Берил да пристигне две седмици по-рано, за да подготви местна реклама по трите най-известни радиостанции, като им раздаде и билети.

Сега той събираше плодовете. Една публика от индустриалци е неотзивчива — това е общоизвестно, ала Рубънс беше заложил на инстинктите на зрителите. Нещо, което се считаше като ужасно рисковано хвърляне на зара, защото всеки знаеше каква е целта му. Той, Мариън и Берил бяха имали разговор точно по този въпрос още преди около месец. След като изслушал замисъла на Рубънс, Мариън отначало се възпротивил. Но пък от друга страна той е най-вътре в сценария и, както убедително изтъкна Рубънс, затова не може да погледне обективно на ситуацията.

Накрая Мариън с неохота отстъпил.

— Оставям проклетия си живот в ръцете ти — рекъл той и станал да си върви. — Сега знам как се е чувствала Мария-Антоанета на път за гилотината.

Рубънс потупал Мариън по гърба, прегърнал го.

— Така ли ни възприемаш, приятел? Като революционен съвет? И то след това великолепно постижение, което направи? Боже мой, човече, ти ще… ние всички ще превърнем този филм в най-голямата златна мина на всички времена! — Рубънс стиснал Мариън за рамото. — Имай вяра в мен. Още не сме допуснали да се проваляме един друг, нали? И няма да го допуснем. Давам ти дума.

Сега, докато слушаше залпа от бурни ръкопляскания на публиката, Даяна си мислеше, че до този момент Мариън не е бил напълно убеден. Колебаещ се — да. И то дотолкова, че да даде съгласието си на Рубънс. Но Даяна беше сигурна, че до тази вечер в сърцето на Мариън са кипели съмнения, разяждали са го. В края на краищата това е Америка — неговото огромно изпитание. Ако се окажеше провал… Тази вечер лицето му се разливаше в усмивки.

Даяна беше застанала между двамата — Мариън и Рубънс. И сякаш чувстваше присъствието им само чрез някаква призрачна нишка, като че ли се намираше в къща на духове и се ръкуваше с призраци. Единственото действително нещо за нея беше този водопад от шумове, който се лееше проглушително в кинотеатъра и не спираше да ехти, докато тя слизаше от сцената и, тръгвайки по дългата пътека между редовете, се обърна да ги погледне.

Чу да се извиква името й и извърна глава. Но то не бе изречено от една уста, нито от две или три. Стори й се, че цялото множество я викаше по име и в този обединен повик името й, тъй познато през целия й живот, сега прие ново значение, нова форма и съдържание, придобивайки едва ли не плътност, която увисна във въздуха.

Тя оглеждаше очите им и съзираше в тях израз, който беше неповторим. По всички лица, облени от светлина или потънали в сянка, удължени или топчести, пъпчиви или изваяни, бе изписан един и същ израз, който ги уеднаквяваше в този момент, сякаш някакво знаме ги покриваше, сливаше ги в една цялост с едно съзнание, едно сърце, една мечта. И с вълнение, по-силно от всеки друг път, разбра, че тази мечта е самата тя.

Даяна вдигна високата яка на дългото си палто от канадски рис, което й бе купил Рубънс, събра устни и изпусна топъл дъх. Облачето, в което го превърна студеният въздух, увисна за момент пред лицето й, преди да се стопи в нощта.

Тук, в Ню Йорк наистина се чувстваше, че е Коледа. Гирлянди от светлини украсяваха Шесто Авеню, а на север бледите сухи клони на дърветата в Сентръл Парк наподобяваха призрачни метли, които яростно се опитваха да пометат тъмата или студа.

Нямаше памучни тениски и гуменки, които шестват по Сънсет през декември, нямаше открити спортни коли, нито сърфове, понесени към лагуната.

Тук декември означаваше зима и макар да нямаше сняг — а само кални остатъци, превърнати в сив и черен лед от движението — беше студено така, както бе запечатаното в спомените й. Таксита, светнали подканващите си лампи „свободно“, кръстосваха булеварда, а на ъгъла на 53–та улица един Дядо Коледа подрънкваше звънчето си, призовавайки за дарения за Армията на спасението или за някои други. Само няколко пресечки по-надолу, на Пето Авеню, „Сакс“ все още ще е отворен, за да посрещне празничната суетня, а „Сейнт Патрикс“ ще е тържествено осветен с прожектори.

Рубънс стоеше до нея на тротоара и търпеливо чакаше. Алекс отвори задната врата на лимузината. Малко преди това Мариън вече бе заел топлата плюшена задна седалка.

Рубънс обгърна с ръка Даяна.

— За какво мислиш?

Тя продължи да гледа към парка в дъното на Шесто Авеню.

— И да ти кажа, няма да ми повярваш.

— Ще повярвам на всичко, което ми кажеш — той потрепери и сложи ръкавиците си от чортова кожа.

— Ама че глупост изтърси. Не ти е присъщо.

Рубънс сви рамене.

— Но затова пък е самата истина. Ти си единственият човек в моя живот, който не ме е лъгал.

— Да, но може и да не съм ти казала цялата истина.

— Това — заговори той бавно — не е едно и също. Хайде… — и я притисна към себе си, сякаш имаше нужда от топлината й. — Кажи ми какво се върти в главата ти.

— Мислех си за този град…

— За този град ли? — изглеждаше изненадан. — Не разбирам.

— От близо пет години не съм се връщала тук, Рубънс. Страшно дълго време. А сега се чувствам, все едно че никога не съм го напускала. Аз съм пристрастена. И от тук черпя дозата си страст.

— Нищо не разбирам — повтори Рубънс.

— Би трябвало. И ти си от Ню Йорк. Би трябвало да разбираш какво означава този град.

— Град като град, Даяна. Построен, за да е от полза. Нито обичам Ню Йорк, нито го мразя. Идвам тук, когато трябва да свърша работа. Напуснах го преди години, защото Лос Анджелис е мястото на филмовия бизнес. И се радвам, че съм там. Харесва ми слънцето, климата. Не можех да свикна да играя тенис на закрито или да живея на двайсет и петия етаж на небето, както и да пътувам с влака от Острова^[1] до Лонг Айлънд. Достатъчно често идвам тук.

— И какво виждаш тук, Рубънс? Само бетон и стъкло ли?

— Да — отвърна той все още със сбърчени вежди. — Само това. И нищо друго. Отивам там, където трябва, без да се отбивам никъде другаде, докато трае престоят ми.

Даяна измърмори нещо, но толкова тихо, че той не беше сигурен какво чу. Прозвуча му като „жалко“.

После тя се наведе и се качи в лимузината. Рубънс почти веднага я последва.

Алекс мина пред колата и седна зад волана. Потеглиха.

— Не ми се иска все още да отиваме на приема — рече Даяна. — Много е рано.

— Берил е уредила телевизионното интервю за „Новини от очевидци“ — изтъкна Рубънс.

— Знам. Чудесно. Четири пъти ми го повтори, преди да тръгне за приема.

— Защото е имала много затруднения.

— Ще почакат — хвърли му бърз поглед Даяна. — Нали?

Рубънс погледна Мариън с крайчеца на окото.

— Не мога да си представя, че ще си тръгнат.

— Разбира се — каза Даяна. — Берил ще ги задържи. Нали и се плаща за това?

— Къде искаш да ни закара Алекс? — попита тихо Рубънс.

— Не знам. Може би в парка? Ти също обичаш парка.

Алекс зави наляво по Шесто Авеню, мина през южната част на Сентръл Парк и навлезе в студената съскаща тъмнина. Нощният блясък на града като че ли изчезна на километри, а не само на няколко преки.

Сред тишината на лимузината се разнесе гласът на Даяна:

— Сигурно си мислиш, че това е вълнуващо събитие, нали? И че е много изгодно за мен.

Тя беше облегнала глава назад и бялата светлина на лампите хвърляше сребристи отблясъци върху профила й, докато лимузината ги отминаваше, после тръгваше срещу тях и бързо ги оставяше зад гърба си. В тези кратки озарения, наподобяващи малки силни прожектори, очите на Даяна заблестяваха като аметисти — дълбоки, чисти и съвсем безплътни.

— Намали — прошепна тя, загледана през прозореца. — Карай бавно, Алекс.

Телохранителят бавно взе завоя и пред тях се откри „Тавърн он дъ Грийн“ — малките светлинки по дърветата, ограждащи заведението, висяха като пресукани златни нишки.

— Като малка — продължи Даяна, — когато ме обземаше тъга, отивах в Планетариума и наблюдавах появата на звездите. Денят преминаваше в нощ, но преди това, в здрача, силуетите на града се очертаваха върху целия купол. После падаше нощта. И оставаха само звездите.

Наред с това Даяна си спомни за едно друго време, но им разказваше този спомен, защото нямаше да издържи да им говори за другия.

— Нищо подобно не мисля — каза Рубънс, сякаш не бе изминало никакво време от въпроса на Даяна.

— Като някой от онези стари филми, разпаднал се целият в огъня. Пламъкът свива всяко парче от лентата, докато го превърне в пепел, която литва и от най-малкия полъх на вятъра — тя обърна лице към Рубънс и му се усмихна с призрачна усмивка. — Така става с всички нас, Рубънс, нали? — този път лицето й грейна в усмивка. — Всъщност, знаеш ли, всичко е една измишльотина, фантазирана от някой посредствен сценарист в Холивуд, полупиян от това, че пише по дузина сценарии на година — Даяна събра устни. — Сега това няма значение — ала разтуптяното й сърце подсказваше противното.

— Ние затова минаваме от един сценарий на друг, без да се замисляме — вметна Мариън.

Даяна мушна ръце между дланите му и го целуна по бузата.

— Виждаш ли го какъв е, Рубънс? Толкова е сладък на фона на всички тия бръщолевения. И толкова е интелигентен.

— О, да. Гений, няма що! — въздъхна Мариън. — Но ти не схвана смисъла на думите ми. Изглежда ние все някак пропускаме човешкия фактор, един елемент, който трябва да ръководи цялата дейност. Но явно, че не се научаваме как да се справим с излишната слава. Започваме да се отдалечаваме от повечето хора и това само ни кара да се чувстваме по-надменни. То се подхранва от само себе си, нали разбирате? Всички ние в сърцата си сме едни злобни бебета — все се бунтуваме, все отстояваме независимост, каквато като деца не сме имали — Мариън хвърли поглед към двамата, странно изражение се четеше по лицето му. — Психиатрично празнословие, не мислите ли? — но очевидно той не мислеше така. — Затова всички сме такива копелета накрая… както хубавичко ми натякваше бившата ми жена. Ама нали и тя не беше по-различна, та най подир престана — той се разсмя. — В известен смисъл това дори е забавно. Аз съм такъв проклет ленивец вкъщи. Но в работата това не върви. Театърът въодушевява извънредно много — абсолютно нищо не може да се сравни с изпълнението на живо. След време обаче той става изключително самообслужващ по някакъв начин. Той е много здраво изплетен, много структурен, разбирате ли? И много изолиран. Започна да става прекалено удобен, нещо като ниша и аз взех да откривам в себе си леност, която презирах. Открих също, че вече не работя с пълна газ, макар доста дълго да се заблуждавах, че всичко е наред. За мен филмовият свят винаги е бил нещо като гигантска цялост, която, само поради размера си, е плашеща — той изсумтя. — И идването и Холивуд в противовес на Ню Йорк беше още едно сътресение. Израснах в тъмнината на театъра, наблюдавайки измислени мъки. Да отида да работя там беше равносилно да изкача планината Олимп.

— Предполагам, че сега — каза Рубънс — ще ни кажеш, че копнееш да се върнеш в ония пасторални дни, когато си бил директор на театър и си печелил, колко, по сто лири на седмица. Добра, почтена работа — гласът на Рубънс тежеше от сарказъм. — Хм, връщане на сушата, приятелю, нали това е? Да окъпеш още веднъж ръце в светлините на рампата.

— Господи, не! — засмя се Мариън. — Вече не бих се върнал и за тонове китайски чай или, за да бъда по-съвременен, за всички въглища в Нюкасъл — той поклати глава. — Не, мисля, че човек може да намери пасторалност само в детски книжки като „Вълшебникът от Оз“. Или, забележете, в книжки, писани от американец. Никакви такива като: „О, лельо Ем, никъде не е като вкъщи!“ от нашата „Алиса в страната на чудесата“ или като суровия протестантски морал там.

— Не, разбира се — засмя се и Рубънс. — Англичаните са прекалено склонни към този род праведност и тесногръдие.

— Адски си прав!

Даяна се измести напред в седалката, когато колата излезе от северната част на парка.

— Алекс — леко задъхана рече тя, — недей да завиваш още.

— Накъде да карам, госпожице Уитни? — той я гледаше в огледалцето за обратно виждане; очите му бяха тъмни и непроницаеми.

— Продължавай на север — отвърна Даяна, — мини покрай 116-та и после се върни по Пето Авеню.

— Какво си намислила? — заинтересува се Рубънс.

— Нищо — каза тя, без да обръща глава, само стисна здраво металния ръб на затворената отново стъклена преграда. — Все едно, че нищо не съм казала.

В колата за известно време настъпи мълчание, докато Алекс продължи напред, после зави на изток, намали и спря на светофар. Даяна оглеждаше чернокожите лица, минаващи покрай тях. Те й се сториха като от друг свят — отдалечен от нейния колкото Плутон от земята.

Светофарът светна зелено и те продължиха напред, после завиха надясно по Пето Авеню. Даяна я видя от разстояние повече от една пряка. Падаше й се отдясно, висока и далеч не толкова безлична като много от по-малките сгради наоколо. Тя все още излъчваше псевдоевропейска атмосфера с множеството си завъртулки, декоративни корнизи, сенки от надзъртащи водоливници и Даяна не забеляза нищо нередно, докато сградата почти не се изравни с тях. Тогава видя, че прозорците са заковани с дъски, входните врати изпочупени и отрупани с бирени кутии и шишета от вино. Метален лист, нашарен с черни аерозолни надписи: „МАРК 2 ОТИДЕ ПРИ ЗОМБИ С.“ беше закован върху цялото прозоречно пространство на фоайето. Нямаше нито едно стъкло, освен счупените и разпилени по тротоара. Докато отминаваха сградата, Даяна мерна някакъв надпис — черен шрифт върху бяло, който гласеше… Но той профуча толкова бързо, а цялото й внимание бе съсредоточено върху сградата. Тя опря чело в опакото на ръцете си и затвори очи. Рубънс и Мариън разговаряха тихо, за да не я безпокоят. Ръката на Рубънс галеше ли, галеше с кръгови движения гърба й като изоставена чайка.

— Можем вече да вървим, Алекс — гласът й отекна като странно ехо. — Да вървим към центъра, където е приемът — тя вдигна глава и седна назад в седалката. — Това не е достатъчно — заяви Даяна, както беше между двамата мъже.

Рубънс се обърна и я погледна.

— Кое не е достатъчно?

— Всичко това. Всичко, което се случи досега. Всичко, което тепърва ще се случи тази вечер.

Рубънс изглеждаше леко развеселен.

— Не искаш ли първо да изпробваш как е, преди да отсъждаш?

— Не. Вече го чувствам. Сега съм човекоядка, точно като всички останали. Всички пари и славата се подхранват от само себе си, вместо да свършат от само себе си. Но съвсем не е това. А аз наистина най-искрено мислех, че ще е така. Това е всичко, за което мога да мисля, без да се питам дали е добро или зло. Всякакво разграничение е вече напълно безсмислено.

Рубънс се обърна към Мариън.

— Случайно да разбра нещо?

— Остави я. Тя ще…

— За бога, нали не си изплакваш мъката — рече Рубънс.

— Не — Даяна силно заклати глава. — Съвсем не е това. Просто се опитвам да го разбера. Нищо друго.

Той се навъси.

— Добре тогава, не мисли повече, понеже друг начин няма. Опитваш се да интелектуализираш едно… недосегаемо чувство. Дошло е… улучило е. Остави го да отмине незабелязано — Рубънс отвори барчето и си наля водка с лед. — И просто бъди доволна, че това си ти.

 

 

„Уиндоус он дъ Уърлд“ се намираше на последния етаж на Световния търговски център. Сградата беше обърната предимно на север и прозорците откриваха просторна гледка към града, която беше величествена. Градът сякаш нямаше край — простираше се отвъд полезрението и дори замърсената Хъдсън, натрупала толкова гъста мътилка, че вече не можеше да замръзва напълно, като че ли тази вечер изобщо не беше пречка за метрополията да се разпростре до стръмните скали на Ню Джърси.

Ярките светлини на града се врязваха в черното небе, сякаш бяха необятни звезди, образуващи геометрична вселена, където заоблената мекота на човешката структура изглеждаше не на място.

Това, което ги посрещна, когато излязоха от скоростния асансьор на 107-мия етаж, беше стълпотворение от светлини и хора. Беше вече горещо и задимено и Берил, напълно спокойна и владееща се, въпреки закъснението им от цял час, веднага хвана Даяна за ръката и я поведе към една ниша, където екипът на „Новини от очевидци“ беше включил осветлението си. Бяха направили доста снимки на самия прием.

Заради Мариън театралните артисти от Бродуей никак не бяха малко. Те не присъстваха на прожекцията, но приемът започваше след падането на завесата на техните представления и те с нетърпение бяха чакали този момент, за да дойдат. Впрочем Рубънс бе изискал от студиото повторно отпечатване на билети, за да ги покани на специалната неделна вечерна прожекция, която беше уредил заради тях.

Спенглър дойде и я измъква от яркото осветление и блестящите микрофони. Той като че ли знаеше точно кога да го направи. Беше облечен с копринен костюм на сребристосиви сенчести райета, риза в седефен цвят и тъмносиня копринена връзка. Застана заедно с Даяна под огромен надпис, направен за филма — алени букви с тъмносини сенки.

Тази вечер усмивката не слизаше от лицето му. Нито веднъж не бе споменал името на Монти; не беше отишъл и на погребението му. Но беше пратил цветя с кратка бележка. Вдовицата на Монти я беше прочела, движейки беззвучно устни. После, отправяйки поглед право в Даяна, беше скъсала картичката на дребни парченца.

— Рубънс беше прав за рекламата — говореше й сега Спенглър, след като се отдалечиха от огромния плакат.

— Той почти винаги е прав — отвърна Даяна. — Много скоро сам ще се увериш.

— Да, да, знам. Вече съм го чувал.

— Но невинаги това, което чуваш, е истината.

— Всеки рано или късно се срутва.

Тя се извърна и застана лице в лице с него.

— Държа да ми дадеш по-ясно обяснение на тази забележка.

Спенглър вдигна ръце с дланите нагоре и лъчезарната му усмивка озари всичко наоколо.

— Ей, я стига. Не знаех, че толкова лесно се впрягаш. Това беше най-обикновена забележка. Нищо повече — усмивката му стигна до ушите. — Знаеш ли, тази вечер е решаваща за теб. Не можеш да бъдеш прекалено предпазлива.

— В смисъл?

Той сви рамене, сякаш искаше да каже: „Не взимай нещата толкова на сериозно.“ Ала двайсет и четири каратовата му усмивка беше достатъчно доказателство за сериозността му.

— Ти го изкарваш нещо повече от човешко същество. Това може да стане опасно. Такъв беше смисълът на думите ми. И той греши, както всички ние. Ти отдаваш цялата си вяра на едно място — и пак сви рамене.

— Знаеш ли — заговори тя многозначително, — мислех, че си забравил онзи случай.

Спенглър потри ръце една в друга.

— Не съм го забравил. Но това не значи, че съм се изплашил от Рубънс. Той не е толкова зъл.

Тогава и Даяна се засмя, вдигна ръка и го докосна по бузата.

— Нито пък ти — каза тя тихо и се отдалечи.

Приемът беше в разгара си и тя веднага бе увлечена от вихъра му. Сякаш някакъв гигантски юмрук и стисна и я понесе от човек на човек, от група на група, а всички те като че ли бяха надянали маски, минаваха като пред жури, което всеки момент щеше да се произнесе. Нищо нямаше значение, дори поздравленията.

— Ай, chica, колко си пораснала!

Тя се обърна и видя лице със златиста кожа, посипана с лунички. Косата все още червенееше и, странно, но беше много ниско подстригана по модата. Новото сега бяха мустаците, грижливо подрязани и тънки, които придаваха на подобната на цепка уста още по-злокобен израз. Бръчки, слизащи от края на носа към ъгълчетата на устните, прорязваха това необикновено лице, ситни резки шареха и външните ъгълчета на очите. В очите обаче нямаше никаква промяна — бледосини и безизразни като камъчета под вода, те изглеждаха застинали в това лице, преливащо от чувства.

— Que linda muchacha!^[2] — каза Орелио и пое ръцете й в своите. Хватката му беше студена и твърда. Даяна почувства силата на специалиста, на професионалиста.

Окейшо се засмя на израза на лицето й.

— Боже мой, ти май не ме помниш!

Очите му така се втренчиха в нея, че когато лицето му се раздвижи и луничавите му плоскости уловиха пръските светлина, сипеща се отгоре, цветът им се отцеди от тях и Даяна потръпна от ужас — имаше чувството, че вижда две дупки, пробити в черепа, в които пулсира влажен мозък.

— Възможно ли е, linda? Наистина ли е възможно?

Мъжът отстъпи назад, без да пуска ръцете й. Беше облечен в жълтеникавокафяв камгарен костюм, очевидно правен по поръчка. Ризата му беше от бледожълта коприна, а връзката — тънка, на райета в жълтеникавокафяво и тъмна охра. В бутониерата си бе забучил жълт карамфил. През цялото време до него стоеше висока, слаба блондинка с тоалет от сатен в прасковен цвят, който откриваше издутите й гърди малко повече, за да бъде съвършено изискан. Жената държеше в ръцете си с дълги лакирани нокти наметка от лисица и червеникавокафява чанта от гущерова кожа.

— Кой знае — говореше Окейшо и прокара къс, дебел пръст по безукорно равните си мустаци; лицето му доби тъжен израз, — може би и времето е изиграло роля. Преди колко години беше — щракна той с пръсти — чакай да помисля… дванайсет. Нали така? Да, да, много добре помня. Дванайсет години. Запознахме се в един забутан извън центъра ресторант. Не си ли спомняш, chica? Тогава беше толкова млада. И беше с някого. Чакай да се сетя как му беше името. Да ти кажа право — този път по лицето му се изписа раздразнение — за нищо на света не мога да си спомня името…

— Бейба.

— Да! — отново щракна с пръсти той. — Да, точно така! Е, значи си ме запомнила в крайна сметка — мъжът леко се поклони. — Много съм поласкан — изведнъж униние помрачи лицето му. — За жалост, така и не можахме да станем близки приятели с него, както ми се искаше — той вдигна показалец. — Но още тогава, linda, бях готов да твърдя, че си родена за големи неща. Да, сериозно. Ти имаше вродени качества. И не знам как да го кажа, особено на английски… Ако се бяхме сближили повече, ако бяхме прекарали повече време заедно… Така се радвам за теб! — мъжът взе ръцете й, поднесе ги към устните си и ги целуна. — Блестящо изпълнено, linda! Наистина!

— С какво се занимаваш сега? — почти се задави от думите си тя.

— Държа специализирана консултантска фирма — устните му се разтегнаха като в усмивка и дългите му жълтеникави зъби проблеснаха. — Имам един-единствен клиент, представи си — кметът на Ню Йорк — той отметна глава назад и се разсмя пискливо като папагал. — Трябва да се отбиеш в офиса ми, докато си тук. Да, да. Много държа. Да видиш как работя. Аха! Сигурен съм, че ще бъдеш очарована, chica, казвам ти! Но ето че те викат вече. Предполагам, че важният бизнес е в ход. Хайде, тръгвай. Ще ти се обадя, преди да си тръгна — той й прати въздушна целувка. — Adios, linda — и поклати глава, след като Даяна се обърна и потъна в гъстата джунгла от потни тела.

 

 

— „Даяна Уитни излъчва от екрана магия, която в днешно време рядко се среща във филмите. Нейното изпълнение е изумителна смесица от загадъчност, чувственост, уязвимост и — съвсем не парадоксално — …“ Боже мой!

— Продължавай, де — подкани я Рубънс. — Какво още пише „Таймс“?

— Все от този род — отвърна Даяна, леко развълнувана. — Господи!

— Добре — засмя се Рубънс, — няма ли да прочетеш още нещо и за нас? Дори и Алекс е на нокти от нетърпение.

Тя вдигна поглед над списанието и видя тъмните като маслини очи на телохранителя в огледалцето за обратно виждане.

— Гледай в пътя, Алекс, ако обичаш. Сега не е време да се нахакаме в някого пред нас.

След това отново започна да чете:

— „Външно погледнато имаме един доста откровен разказ за политическо отвличане. Сама по себе си темата е навременна, но имайте предвид, че в същността си филмът не е приключенски екшън. На места веднага може да се направи асоциация е «Апокалипсис сега» на Франсис Копола например. Само че там, където господин Копола не е успял да оголи героичната фасада на войната, за да ни покаже нейните вътрешни механизми, Мариън Кларк, който е съавтор заедно с Мортън Дъглас на сценария на «Хедър Дюел», ни разкрива пласт по пласт работещата като часовник организация на тероризма, както и нейния плашещ облик. И все пак, без многоизмерната интерпретация на госпожица Уитни в главната роля, филмът едва ли би имал успех. Защото тя е един постоянен център, който трябва да издържи на водовъртежа от насилие. Ако тя не е убедителна, то, казано буквално, филм няма. И благодарение на нейното изпълнение, което приковава вниманието, филмът успява да постигне истинско величие…“

Даяна остави списанието да падне от скута и върху килимчето на лимузината. Облегна глава назад и загледа светлините на Манхатън, премигващи отстрани с ленив блясък, който постепенно добиваше форма на златна статуетка с непорочни, сключени ръце. Тя оживя зад клепките й. Скоро, помисли си Даяна, ще оживее и пред тях.

 

 

Моника умираше. Страдаше от болест с много дълго име. Даяна чу върволица от думи, изречени на характерния медицински език, и нищо не разбра. Със същия успех докторът можеше да й говори и на марсиански. Любимият начин за изразяване на всички доктори, разсъждаваше тя. Те се чувстват далеч по-застраховани, когато никой не разбира какво казват; така възможности да бъдат съдени за професионална небрежност намалява.

Ала Даяна успя да разбере едно — майка и беше болна от нещо като рак, само че по-лошо. Какво ли може да е по-лошо от рак, питаше се тя. Болест без лек. Нямаше лек за болестта на Моника. Тя беше прогресивно дегенеративна.

— Разбрах, че не сте виждали майка си от няколко месеца — каза младият, гладко избръснат лекар. Имаше изкуствената усмивка на стюард в самолет и хлътнали като на ветеран от войната очи. Често въздишаше, когато мислеше, че никой не го наблюдава. — Вижте, не искам да се стреснете, когато я видите. — Двамата спряха пред затворената врата на болничната стая на Моника. — Тя е много променена, затова се подгответе и гледайте да не се плашите.

Докторът потупа Даяна по рамото и я остави пред вратата. Той успя да я изплаши по най-глупавия начин — дарба, която някои лекари притежаваха по рождение. Даяна чуваше стъпки, шепнещи гласове, скърцащо колело на количка, краткотрайно хлипане, тих, напевен говор на болничен прислужник. Но всичко това беше зад гърба й. Пред нея беше Моника, която умираше.

Даяна протегна ръка и докосна вратата. Бавно я побутна навътре. Стори й се прекалено тежка. Със затаен дъх влезе в стаята.

Моника лежеше на високото легло. В носа и в свивката на лакътя й бяха пъхнати тръби. По ръцете й се виждаха синини, оставени от инжекциите, с които я бяха дупчили. Тя изглеждаше заспала и в този покой приличаше вече на мъртва. По лицето й имаше нови бръчки. Сякаш нещо дърпаше плътта й отвътре.

Даяна се почувства принудена да се приближи до леглото и когато пристъпи напред, Моника отводи очи — като че ли бе усетила близостта на дъщеря си. — Значи така — тихо заговори тя, — блудната дъщеря се завърна.

Ръката й потръпна върху завивката — като ранена птица.

Даяна се сепна повече от израза на очите, отколкото от гласа на майка си. Защото, независимо от зловещите предупреждения на лекаря, очите й бяха останали същите — все тъй студени, подигравателни, гневни, каквито бяха, когато Моника беше с десет година по-млада. Ама че противен доктор, помисли си Даяна. Той вижда само външния вид. Нищо не е в състояние да промени това, което е Моника отвътре.

— Променила си се — продължи Моника. — Помогна ли ти доктор Гийст? — това не беше въпрос. Гледаше в празните си ръце върху тънкото одеяло. Потръпна. — Студено ми е — прошепна тя.

Даяна се доближи до леглото, разгъна допълнителното одеяло и го подпъхна под брадичката на майка си. Моника извади ръка и хвана китката на Даяна.

— Ако се чувстваш по-добре, ще имаш сърце да ми простиш — гласът й се усилваше и спадаше с ударите на пулса във вдлъбнатината на врата й. — Направих това, което мислех за редно.

— Ти ме измами, мамо.

Моника затвори очи и от клепките й потекоха сълзи.

— Ти никога нямаше да ме послушаш. Щеше да обърнеш гръб на истината.

— Истината е, че винаги се опитваше да ме държиш далеч от татко — отвътре част от нея изкрещя: „Как можеш да говориш за това сега?“ Но друга част, по-голяма, настояваше да го каже, преди да е станало късно.

Пръстите на Моника стиснаха китката й по-силно.

— Винаги си била толкова красива, непорочна и невинна. И баща ти… те виждаше такава. Погледът му беше толкова… особен. Никого не е гледал по този начин, дори и мен.

— Но той те обичаше. Как можеш да…

— Той обичаше жените, Даяна — очите й се отвориха, по-големи, по-блестящи от всякога върху това вехнещо лице. — Знаех го още преди да се оженим, но се надявах, че когато ми стане съпруг, ще престане. Но не престана.

— Мамо!

Даяна опита да се отдръпне, ала Моника я стисна още по-здраво. Надигна глава от възглавницата и продължи:

— Вече си достатъчно голяма, за да слушаш такива неща. Ти искаше да ги научиш… Сега трябва да ги научиш.

Главата й отново се отпусна назад и за миг очите й се затвориха. Като че ли дишането я затрудняваше.

— Баща ти не можеше или не искаше да престане. Предполагам, че ме е обичал — по негов си начин. Не искаше да ме напусне. Но аз непрекъснато подозирах, че го прави заради теб. Знаех, че няма да понесе да се раздели с теб, затова си взимаше нещата… и в свободното време продължаваше флиртовете си — Моника стисна очи. Плачеше. — О, боже, помогни ми — Даяна помисли, че нещо я заболя и тъкмо щеше да позвъни на сестрата, когато майка й продължи: — Започнах да негодувам срещу теб, да. Ти беше единствената ми връзка с него. Аз не можех да го задържа, а ти можеше…

— Но, мамо…

— Мълчи, докато не свърша, Даяна. Нямах сили да се боря с теб — пръстите й се раздвижиха и се вплетоха в Даянините. — Знам, че аз те пропъдих от къщи. Знам какво направих с теб. Бях опиянена от свободата, която ми донесе смъртта на баща ти — тя се усмихна леко. — Знам, че ме смяташ за коравосърдечна, но опитай се да погледнеш от моята гледна точка. Опитай се да разбереш как той се е държал с мен, какво аз направих на себе си. Да, аз исках да се махнеш от вкъщи, но… — от очите й отново бликнаха сълзи — още щом напусна, започнах да проумявам какво съм сторила… и колко много всъщност те обичам. Никога не можах… разбираш ли, струва ми се, че проблемът е в това, че аз никога не можах да те възприема като отделна личност. Дотогава ти беше обект, който крепеше брака, ми, моста между баща ти и мен. После, когато се върна, прочетох в очите ти, че това е последният път, в който те виждам. Бог знае къде си била, с кого си била. Изплаших се за теб. Ти ту ходеше на училище, ту бягаше и оттам ме посъветваха да ида да разговарям с доктор Гийст. Мислех, че ме съветват правилно. Нали са отговорни лица… — Моника изведнъж млъкна и прехапа устни. Притегли Даяна по-близо до себе си. — Беше ли ужасно, скъпа? Кажи ми истината. Моля те.

— Не — излъга Даяна. — Не много.

Очите на Моника се избистриха и тя отново се усмихна.

— Това е добре — прошепна тя. — Сега ми стана по-леко. Опасявах се, че… — погледът й се закова в очите на дъщеря й. — Впрочем продължавам да се опасявам и досега.

Даяна се наведе и целуна майка си по устата.

— Веднъж татко сподели, че много те обича.

Очите на Моника се отвориха широко.

— Така ли? Кога?

И Даяна й разказа за риболовната им разходка по Лонг Понд, за времето, за красивия изглед, за звуците и уханията, за опънатото влакно на въдицата, за усещането на подскачащия прът, когато рибата захапе за въдицата при тегленето й от водата.

— И какво ти каза? — поиска да узнае Моника.

— Каза — продължи Даяна — следното: „Да знаеш, че много обичам майка ти.“

Моника изглежда заспа.

— Мамо, мамо? — и Даяна натисна звънеца.

 

 

Той звънеше, звънеше, звънеше. Даяна подскочи в леглото, сърцето й лудо биеше. Тя изтри потта от челото си и се обърна да погледне Рубънс. Той лежеше до нея и спеше.

Телефонът продължаваше да звъни. Даяна погледна часовника до леглото. Светещите цифри тъкмо се изместиха на 4:12. Сутринта ли?

Тя посегна механично към телефона.

— Ъ-ъ-ъ-ъ…

— Какво?

— Хъ. Даян…?

Тя потри очи.

— Крис?

— Ъ-ъ-ъ…

— Крис, ти ли си?

— Даян, Даян, Даян… — гласът беше пресипнал, неясен.

— Крис, по дяволите, къде си?

— Хмм-ъ-ъ-мм…

— За Бога, Крис…

— … ю Йорк…

— Какво? Не те… Ню Йорк ли каза? Тук ли си? Крис!

— Да, да, да.

— Трябваше да дойдеш на приема — и по интуиция. — Тук ли сте?

— Хък-хък-хък — това прозвуча почти като смях. Почти. — Сам, Даян. Съвсем сам.

— И какво, по дяволите, правиш тук? Крис, добре ли си?

— Крия се, Даян. Тук съм инког… — явно не беше в състояние да произнесе думата докрай. Даяна чуваше само дишането му — глухо и неравномерно.

— Крис, кажи ми къде се намираш.

— Ъх-ъх-ъх…

— Крис!

В този момент Рубънс се обърна и се размърда, като че се събуждаше. Даяна стана от леглото и се отдалечи, доколкото позволяваше телефонният кабел, застана с гръб към леглото и сви длан върху мембраната на слушалката.

— Кажи ми къде се намираш. Ще дойда веднага — смразяващ ужас започна да я изпълва, сякаш призрачни пръсти погалиха гърба й.

— отел…

— Кой хотел? — с всеки следващ миг страхът й се увеличаваше. Какво ли се е случило? — Кой хотел, Крис? „Карлайл“? „Питър“? — тя изброи любимите му хотели.

— Хък-хък-хък — отново този звук, наподобяващ смях, но смразяваш, до кости. Успя да назове хотела: — „Ренсълаер“.

— Кой? — почти извика Даяна. — Не знам къде… — ала той беше изчезнал като кълбо дим, размило се във въздуха.

Не си направи труда да извика отново името му. Вместо това прекоси стаята и постави слушалката на мястото й. Обу джинси, напъха ги във високи кожени ботуши, отгоре си сложи пуловер с висока яка. После коленичи до нощното шкафче и извади телефонния указател на Манхатън. Отвори на „Хотели“, прокара пръст по колонките, докато най-сетне откри името.

— О, боже! — възкликна тя под носа си.

Хотелът се намираше на 44-та улица, встрани от Бродуей. Само крачка делеше Крис от бедняшкия квартал. Той нямаше причина да минава оттам, камо ли да нощува. С тези мисли Даяна взе дамската си чанта и тихо излезе от стаята.

 

 

В четири и двайсет сутринта централните улици на Ню Йорк изглеждаха широки като булевардите на Мадрид. Градът бе толкова тих, че можеше да се чуе дори светването и угасването на неоновите рекламни табла. Театърът „Фриско“ на Бродуей продължаваше да рекламира двете си пиеси „Широко гърло“ и „Дяволът в госпожица Джоунс“. Оттатък улицата бе изникнала нова сграда е два киносалона близнаци, където се прожектираха предимно филми на испански език. Предната вечер бяха давали „El Brujo Maldito“^[3] и „Que Verguenza“^[4].

Докато препускаше по улиците, таксито се клатушкаше и раздрусваше по разбития асфалт. Огромни стълбове сиво-бяла пара излизаха със свистене от шахтите и припламваха, когато уловяха светлините на улицата и на театрите. Щом минеха през някой такъв облак, Даяна, макар и полузаспала, имаше чувството, че минават през някаква завеса, зад която щеше да се открие друг свят. Но едва когато слезе от таксито и стъпи на тротоара на 44-та улица, тя разбра какво всъщност търсеше: сивия блясък, „о, ти, кинетична мръсотия!“, хаотичния изгнанически живот на своята младост. Тя искаше, ужасно силно в този момент искаше да се увери, че всичко това е все още тук, че не е зарито в земята, не е заковано с дъски или нашарено с надписи като онази жилищна сграда с водоливниците в Харлем, чиято красива фасада скоро щеше да бъде подложена на унизителните удари на работника по събарянето. И все пак, не за младостта си копнееше тя. Защото това бяха години, към които никога не би се върнала.

Не искаше да става свидетел на никаква победа над изгнаническия свят. Неговото неосквернено съществуване беше уверение за нея; неоспоримото доказателство, че всичко, което бе научила тук, е валидно. Защото тук се коренеше нейната сила и тя беше по-реална от тази на „Червените бригади“, на „Черния септември“ или на „Баадер-Майнхоф“.

Даяна огледа хотел „Ренсълаер“. Фасадата му беше тъмна, неприветлива. С почернелия от сажди метален обков и арматурното стъкло приличаше повече на стар полицейски участък. Западната стена граничеше с магазин за пощенски марки, чийто вход бе защитен с желязна решетка и катинар, а на витрината беше изложен избелял от слънцето и напукан пластмасов класьор, притиснал тук-там по някоя марка. Източната стена бе залепена за порно театър, който наскоро бе предал богу дух. До малкия му навес имаше надпис от два реда; горният гласеше „ХХХ“, долният — „В ДВИЖЕНИЕ“.

Над въртящата се врата на „Ренсълаер“ висеше стара, масивна табела, която току проскърцваше на желязната си кука, сякаш беше на път да извърши последното си позорно падане.

Вляво от входа, на тротоара, имаше метална решетка, от която излизаше пара, наситена със сярна миризма от нюйоркската канализация. Върху това топло място лежеше мъж, който си бе постлал отдолу смачкана страница от вестник. Беше обут в панталони, доста къси за него и вързани в талията с канап. Нямаше чорапи, а обувките му — или поне това, което някога е било обувки — бяха целите в дупки. Спеше дълбоко, обгърнат от парата, с гръб към замърсената тухлена фасада на хотела; едната му ръка бе хванала здраво гърлото на празна бутилка „Дириш Роуз“.

Нощният вятър развяваше книжната му постеля и създаваше впечатление, че мъжът се носи във въздуха върху вълшебно килимче. Само че като се събуди, помисли си Даяна, няма да намери принцеса.

Тя се наведе към отворения прозорец, за да плати на шофьора. Той беше пуснал радиото. Някакъв глас критикуваше остро кмета за недостатъчното заплащане на полицията. Намесиха се още няколко разгневени гласове.

— Искате ли да ви почакам, госпожице Уитни? — попита шофьорът, млад човек с жълтеникава кожа, с брада и зачервени очи. — Точно сега работата е слаба. Имам си книга, така че няма проблем.

Даяна се усмихна леко, докато се отдалечаваше.

— Не се безпокойте — отвърна тя. — Не знам колко ще се забавя.

Мъжът загаси двигателя на автомобила.

— Това няма значение. По-добре аз, отколкото някой друг, нали? — той затвори почти до край прозореца и заби поглед в четивото си — оръфан екземпляр на „Магистърът Лъди“.

За какво да се притеснявам, рече си тя, докато влизаше през въртящата се врата в хотела. Нищо не се променя.

Фоайето имаше вид, сякаш боксьор тежка категория си бе уредил сметките с шампиона. Всичко беше изпочупено и разнебитено. Във въздуха се стелеше прах, който сякаш издухваха от едно място на друго, вместо да го почистят.

Даяна забърза към рецепцията. Нямаше никого. Вместо регистрационна книга върху плота лежеше малка шперплатова кутия с подредени по азбучен ред картончета. Тя прерови всичките, но никъде не откри „Кър“. Тогава се сети за името, което Крис използваше по турнета — всеки от групата си имаше псевдоним от съображения за сигурност. И го намери — Греъм Грийн. Псевдонимът безкрайно забавляваше Крис. Стая 454.

Тя постави картончето обратно на мястото му и прекоси фоайето. То миришеше на спарени потни чорапи. Стържещ асансьор най-сетне я изкачи на четвъртия етаж. Даяна хвърли бърз поглед наоколо и почти се затича по коридора. Стая 454 се намираше в дъното — едната от двете ъглови стаи. И през ум не и мина да почука — или че може би щеше да й трябва ключ, а направо посегна и завъртя топката на бравата. Вратата се отвори. Тя влезе и я затвори след себе си.

Беше тъмно като в рог, но въпреки това успя да се ориентира, че това е фоайе на двустаен апартамент. Пристъпи предпазливо напред, опипвайки с ръка стената. Чувстваше колко е олющена и неравна — като повърхността на луната. Тук някъде, разсъждаваше тя, трябва да има ключ за лампа. Напипа го чак в края на тясното фоайе и го щракна. Нищо. Тишина. Спря се неподвижна, сърцето й силно биеше.

Тъкмо щеше да извика името на Крис, когато усети силна миризма във въздуха. Започна да души като животно и разпозна сладникавия мирис на марихуана, силното, остро ухание на тамян — пачули^[5] — и тежката миризма на пот. Стаи дъх. Това не бяха миризми, в резултат от претоварен работен ден или бурно сексуално преживяване — напротив, това бе зловоние, породено от състояние на болест или страх.

Даяна влезе в първата стая, напрягайки очи да прониже тъмнината. Долови звуци на китара, подрънкваща плачевно — обикновена, не електрическа китара — и си помисли: „Значи нищо му няма.“

После чу да се включват басите, синтезайзерът и барабаните и разбра, че това е запис. Прекоси бързо стаята и на прага на спалнята я посрещна богатият му тенор:

„Уморен съм от лъжи,

от бедрата, които се свиват

като корабни платна нощем.

Тъмни облаци се стелят

и обсебват безкрайното синьо небе…“

Мелодията извираше, ритъмът хипнотизираше.

— Крис?

„Уморен съм от въздишки.

Звуците на животни, нахлуващи в

съзнанието ми са истинска наслада

и откривам, че не искам повече да се боря за нищо.“

И тук неусетно се сля с хоровото изпълнение:

„Аз съм на прицел,

пойна птичка е на прицел

и очаквам да ме повали куршум.“

Последва кратък инструментален преход, соло на електрическа китара, после отново рефренът на хора и мелодията затихна върху тъмните криле на синтезатора.

— Крис? — извика отново Даяна и пристъпи навътре в спалнята, но почти веднага се препъна в скупчени на пода дрехи и падна. Изруга, докато ставаше. Високият силует до близката страна на леглото се оказа, че е лампа и тя я запали.

— О, Крис…

Стаята, дълга и тясна, изведнъж се освети и показа цялата си мизерия; беше от онзи тип помещения, които макар и нови, изглеждаха овехтели. Но тази надмина всички очаквания. Касетофонът лежеше върху надраскано бюро, закриващо наполовина олющено овално огледало зад него. На другата стена имаше един-единствен прозорец с опушено от сажди стъкло, който гледаше към пасаж, толкова тесен, че беше трудно човек да застане дори косо. Сляпата тухлена задна стена на съседна сграда, граничеща с него, вероятно и посред бял ден не пропускаше светлина.

Леглото, което изпълваше стаята, беше от тежко желязо и заковано за пода. Покривката му и горния чаршаф бяха омотани заедно и се спускаха към отметнато, отдавна протрито килимче. Беше невъзможно да се определи първоначалният му цвят.

През полуотворената врата на банята се чуваше клокочене на повредена канализация. Стори й се, че чу някакво раздвижване в дъното на това помещение, докъдето не стигаше светлината на лампата.

— Крис — прошепна Даяна.

Той лежеше гол на леглото, потънал в пот. Дългата му коса беше сплъстена и влажна; брадата му беше набола и вероятно затова лицето му изглеждаше ужасно мършаво. А може и да се дължеше на противната ярка светлина на крушката. Очите му бяха огромни, като на базедово болен, със синьо-черни кръгове, сякаш беше гримиран за пиеса на ужасите.

По лицето му се виждаха следи от мръсна, засъхнала пот; кожата на тялото му беше бяла като на мъртвец.

— Крис, Крис…

Със свито сърце Даяна коленичи до леглото; лъхна я неприятна миризма, преди да види петното от повръщано, засъхнало и втвърдено върху долния чаршаф в лявата част на леглото. Тя повдигна обляната му в пот глава в скута си и приглади назад падналата върху очите му коса.

В продължение на една непоносимо дълга и изпълнена с ужас минута я обсеби мисълта, че той е свършил, без да я е познал; но после осъзна, че това се дължи на трудността му да фокусира очите си. Мускулите му бяха опънати, сякаш бе водил продължителна, титанична битка; по тялото му като че ли нямаше грам мазнина — само мускули и кости.

Той опита да размърда устни; кожата им бе напукана и груба. Даяна стана и изтича в банята да му донесе чаша вода. Там завари разхвърляни навсякъде влажни и вонящи кърпи, а по тясната стъклена полица над захабената мивка от бял порцелан, плесенясал и на кафяви петна от течащата с години вода, личаха следи от дамска и мъжка козметика като безпорядъка след полесражение на армия от детски играчки.

Имаше само една мръсна чаша, която едва се крепеше на ръба на мивката. Даяна я изми и я напълни със студена вода. Тръгна да излиза и чу нещо да изхрущява под подметката на ботуша й. Повдигна лежащата на земята кърпа и видя спринцовката и целофаненото пликче с откъснато ъгълче. Нямаше нужда някой да й казва какво съдържа пликчето; тя го вдигна и го пъхна в джоба си.

Отначало Крис с мъка отпиваше от чашата, но очевидно беше чудовищно обезводнен. Както придържаше потната му глава и наблюдаваше конвулсивните движения на гърлото му, тя се питаше как ли е могло да му се случи това за толкова кратко време, какво ли е правил тук, в Ню Йорк. „Крия се, Даян.“ Още чуваше думите му по телефона. „Тук съм инког…“ Инкогнито. Но защо?

— Даян…

Тя отвори очи — дори не бе усетила, че ги е държала затворени за известно време.

— Тук съм, Крис.

— Значи дойде — гласът бе писклив шепот; явно че му представляваше трудност да изговаря дори и къси изречения.

Почувства как тялото му се напрегна, вадя очите му да се отварят широко и навреме се отдръпна от него. Той изведнъж се надигна до седнало положение, обърна се настрани и повърна всичката течност. За миг цялото му тяло се разтърси от спазми, които постепенно стихнаха и Даяна му помогна да легне отново. Тя посегна към телефона.

— Ще повикам лекар.

Но успя само да вдигне слушалката и чу силния му вик:

— Не! — пръстите му с изненадваща сила обгърнаха китката й. — Само това не.

— Тогава някой от групата. Силка не дойде ли с теб?

— Недей — продължи той — да викаш никого.

— Крис, какво ти се е случило?

Очите му я гледаха тъпо.

— Не знам.

Тя го хвана за раменете и леко го разтърси.

— По дяволите! Много добре знаеш! — извади целофаненото пликче и го размаха пред очите му. — Каква е била тая гадост?

Той извърна глава от нея. Костеливите му гърди тежко се надигаха и спадаха. Устните му промълвиха нещо.

— Какво? Какво каза? — тя изкрещя тъй силно, че той подскочи.

— Знам какво е — сопна й се Крис. — Хероин, вероятно долнопробен — мускулите му отново се изпънаха и Даяна помисли, че пак му се повдига. — Чиста проба боклук. Не знам. Не ми се е случвало досега — беше свил ръце в юмруци, бели и стегнати; ноктите се забиваха в плътта на дланите му. За миг й се стори, че щеше да види и как сърцето му пърха под бледата кожа на ребрата. — Трябва да направиш нещо… — стисна очи от болка. — Чувствам как всичко се затваря…

— Какво точно?

Тялото му се изви нагоре, устните му се разтеглиха неволно и разкриха стиснатите зъби. Приличаше на съживил се скелет.

— Удряй, удряй ме, Даан — успя да промълви мъжът. — Трябва… трябва да го направиш.

После припадна. Тя мигом сложи ухо на гърдите му. Нищо. Никакъв пулс.

— Господи! — възкликна Даяна.

Бързо скочи на леглото и възседна тялото на Крис. Вдигна дясната си ръка, сви юмрук и с всичка сила го заби право в областта на сърцето. Преброи пет удара, после още толкова, като пъшкаше от напрягане. Изчака. Нови пет удара. Все едно че удряше по мъртво месо.

Наведе се над гърдите му и се вслуша. Нищо.

— Хайде, по дяволите! Не умирай в ръцете ми!

Изправи се и отново започна да го удря над сърцето. Всеки удар отекваше в ушите й като огромен тимпан. От челото й потече пот, която щипеше очите й и тъжно капеше върху бледата му кожа. Леглото скърцаше ритмично, силно, сякаш двамата се любеха.

— Хайде, хайде, хайде… Крис, не прави така… хайде, хайде, хайде…

Неволно гласът й зазвуча като молитва — молба към него, но и стимул за самата нея да не се предава, да не спира, докато има дори искрица надежда. Ала докато секундите се разтегляха в минути, а минутите неспирно се увеличаваха, каквато и надежда да бе таила в сърцето си, тя започна да се изпарява и Даяна се улови, че, както го удряше, сълзите й напираха и тя неудържимо се разплака. В този момент мразеше себе си, мразеше и Крис, задето постъпи така с нея, задето има нахалството да я разкара чак до тук в четири часа сутринта, само за да отлети от нея като птица.

— Проклет да си! — изкрещя тя. — Събуди се!

И той се събуди. Като с магическа пръчка, като по чудо клепките му трепнаха, сякаш сънуваше и през сълзи Даяна видя, че очите му се вторачиха в нея, почувства как огромните му, мускулести гърди задигнаха тежко, сякаш не им стигаше въздух.

Тя спря да го удря и се разплака още по-силно.

— О, Крис… О, Крис… вече мислех, че си умрял, копеле такова!

Той премига, отвори уста, затвори ги и промълви:

— И аз така помислих. Наистина… Даян… не спирай…

— Какво?

— Не бива още. Трябва да продължиш… докато не се увериш, че няма да припадна отново — клепките му пак затрепкаха, сякаш умора ги налягаше. — Недей… не ме оставяй под… следващия път, Даян… няма… няма да се събудя… повече…

Даяна отново се изправи с дълбока въздишка, сви двете си ръце в юмруци и го удари. Той потрепери от двойния удар и тя ахна от уплаха. Ала продължи да го удря и този път очите му изведнъж се отвориха. Не беше в състояние да говори, но докато го удряше, той я гледаше с онзи негов нежен, любящ поглед, който сякаш никога нямаше да изчезне. И тя искаше да го вижда, имаше нужда да вижда този поглед повече от всичко на света. Знаеше, че това е единствената спасителна нишка и че докато продължаваше да я гледа така, той щеше да се бори, защото нямаше да се изплъзне без борба.

Даяна започна да нанася удари върху татуировката на ръката му, в гърдите, в корема, бедрата, хълбоците, дори във врата му. И след всеки удар той изръмжаваше като животно. Напрегнатото му тяло се гърчеше под ударите й. Кожата му, бяла като мляко, бледа като порцелановата мивка в банята, изглеждаше прозрачна като книжна салфетка.

Когато видя как сините му вени запулсираха, докато се разширяваха и се надигаха към повърхността, тя затвори очи. Парещи, горчиви сълзи се процедиха през затворените й клепачи и дишането й се затрудни. Захлипа, както го удряше и това като че ли й вля нови сили, за да продължи. По едно време й се стори, че повече не беше нужно да се засилва. Юмруците й, прорязващи въздуха, бяха всъщност безтегловни, а се забиваха в него като тежък чук.

Докато се изправяше и навеждаше, изправяше и навеждаше неумолимо, подобно на прилива и облива, тя се чувстваше като носителка на живот.

Цялата стая избеля като стара снимка, изложена на слънчева светлина. Сега бяха само двамата, сключени в ужасна прегръдка, много по-интимна от любовната, свързани със странна по рода си пъпна връв. Вече не съзнаваше, че се люлее в ритъм, че мисли, че диша дори.

Времето сякаш беше спряло. Лепкава пот се стичаше по тежко дишащите им тела, отворените уста на Даяна се задъхваха за въздух.

Със силен вик Крис се опита да я отмести от себе си и се замята в леглото. Но тя не спираше ритмичните си удари. Тогава, с невероятно усилие, той се изви на една страна и започна да повръща.

Силен стон се изтръгна от него.

— Крис, Крис, Крис…

И нямаше спомен откъде е намерила сили да се изправи, да слезе заднешком от вонящото легло, да задърпа Крис, докато го прекатури на пода, после да го тътри и през ниския праг да го вкара в банята; да изрита проклетите кърпи, тежки като бетонни блокове, й да го претърколи във ваната. Слепешката тя се протегна и отвъртя докрай крана на студената вода. Чу силната струя, шуртенето на пръските и изплашено извика, когато той изсумтя и седна. После, без да му мисли, влезе под душа при него.

— Проклетата вода е адски студена!

И той понечи да излезе, но Даяна го бутна обратно.

— Постой така — каза тя, — поне за малко.

Трябваше да се надвиква със съскащата силна струя, която се изливаше върху тях. И двамата трепереха, настръхнали от студ. Даяна обгърна с ръце главата му и я залюля, притискайки я в гърдите си.

— Говори ми — рече тя. — Не искам да заспиваш сега.

— Не мога — той се закашля, задавен от водата, и пак изсумтя. — Не мога да си подредя мислите.

— Опитай все пак, да те вземат дяволите! Какви ги търсиш в тая миша дупка?

— Крия се.

— От кого?

— От всички.

— Казвай, де!

— От групата, стана ли ти ясно?

Водата биеше в главите им, обливаше ги и бълбукаше встрани от телата им.

— Какво си направил, Крис? — тихо попита Даяна.

— Точно това, което ми каза, че трябва да направя. Напуснах групата.

— Не е възможно!

— Помислих, че Бено ще получи сърдечен пристъп. Лицето му посиня, той заломоти нещо и изпищя…

— А Найджъл?

— Нищо не каза. — Крис млъкна, сякаш прехвърляше в мислите си спомена за тази сцена. — Това беше най-странното. Не продума нищо. Само се обърна и погледна към Тай — изсмя се. — А горкият Роли рече: „Ама че идиотщина, Крис!“. Йън само ритна тонколоната си — беше адски доволен. Обърнах се да си вървя. Няма ли вече да излизаме да поизсъхнем? Като пенсионер се сбръчках от тая вода.

— След малко — рече му тя, като че ли беше ученик. — Като си довършиш разказа.

Гласът й звучеше така, сякаш му подаваше сладкиш, задето е бил послушен.

— Та, обърнах се да си вървя и чак тогава Найджъл заговори. Каза ми: „Спомни си добре, момче. Това бързо ще промени решението ти.“

Даяна се вторачи в него.

— Какво означава това?

Крие се отдръпна малко от нея.

— Това е лаф между нас… между всички от групата — извърна глава. — Сключихме нещо като договор, разбираш ли, преди години. Едва ли не миналия век, толкова отдавна беше.

— Какъв е този договор? — Даяна усети хлад, който нямаше нищо общо с водата.

— Договор като договор.

Тя се разсмя.

— Е, стига де. На мен можеш да кажеш — и го сръга закачливо в ребрата. — Подписан сигурно с кръв…

Подхвърли го на шега, затова се сепна, когато го чу да казва:

— Има такова нещо.

— И продължава да ви обвързва през цялото това време? Какво би…

Крис се обърна, изправи се и излезе от ваната. Целият треперещ, той се наведе и започна да се разтрива с кърпа.

Даяна също се надигна и затвори крана на водата. Изчака го да се наведе отново и му подаде друга кърпа.

— Най-добре да ми кажеш в каква каша си се забъркал, Крис.

Той стоеше неподвижен като статуя. Чешмата зад гърба им капеше тягостно. От горния етаж се разнесе тракане — някой бе пуснал водата в тоалетната чиния.

Крис бавно се обърна с лице към Даяна. В погледа му имаше нещо, което не бе виждала досега и тя се запита какво ли означава този израз.

— Ами това е — заговори той най-сетне. — Ти го искаше и… в известна степен го постигна. Сега си една от нас — смехът му прозвуча като бълбукане, — макар че един Господ знае дали Тай… — изведнъж млъкна и я измери с поглед. — Но не, може би тя вече няма да е против, нали? — Устните му се разтеглиха в лека усмивка. — Ти неведнъж, а два пъти спасяваш живота ми.

— Аз не…

— Знам, Даян. Тай ми каза; мислех, че тя ме настройва против теб и почти успя. В продължение на няколко седмици така ме беше яд на теб, че ми чернееше пред очите. Докато не се поразмислих, това е. Тогава постепенно взех да разбирам какво си направила… и бях сигурен, че дори Тай не подозираше — той провеси кърпата върху раменете си. — Тя изобщо не те разбира, Даян, знаеш ли? Ти направо я слисваш… здравата си й изкарала ума. — Крис се изсмя късо, безсилно и наведе глава, оглеждайки голото си тяло. — Ето на! Та ние с теб дори не сме спали заедно — той затвори очи, олюля се леко и Даяна протегна ръка да го задържи; не прибра, обаче, усмивката си. — Това наистина е страхотно облекчение — отвори очи. Бялото около ириса им почти се бе избистрило, макар че от жълтеникавия оттенък не бе изчезнал напълно. — Винаги мисля с оная си работа — той приседна върху ръба на ваната; съгрешавалият му неведнъж член увисна между бедрата му. Вдигна глава и я погледна. — Заобиколен съм от цяла банда вампири, нали? Господи, как можах да допусна да се случи това?

— Не очаквай съчувствие от мен.

Той поклати глава.

— Съчувствието е последното нещо, от което имам нужда в момента.

— Крис — бавно заговори Даяна, — ти отдавна искаш… имам предвид, дълбоко в себе си да напуснеш състава, нали?

Той зарови глава между ръцете си.

— Да. Така е.

— Онази музика…

— Коя музика?

— Парчето, което чух, когато дойдох…

— Не си спомням.

— Не ме учудва. Как се казваше?

Той отново я погледна и й се усмихна.

— „На прицел“. Парче за самостоятелен албум. Даян — изправи се, — аранжиментът е напълно готов. Трябва само да отида в студиото и да довърша записа. Вкъщи нямам всичко необходимо. Там направих основните неща.

— Какво те забави толкова? — попита Даяна. — Беше доста отчаян.

— Защото съм адски слабоволево копеле — яростно щракна той с пръсти. — Ами ако, рекох си, ако ида там и се скова? Такъв тъпак ще изглеждам!

— Но не е само това причината, нали, Крис? — разтърси го тя.

Очите му отново се затвориха. Той тежко се облегна на нея, сякаш силата му изведнъж се оттече от него.

— Изморен съм, Даян… толкова съм изморен…

Тя го удари през лицето.

— За бога, Крис, събуди се! — отново го удари силно. — О, Господи, не заспивай! Говори ми, Крис, говори ми!

— Какво?

— Каквото и да е! Крис! — отчаяно затърси тема. — Разкажи ми как умря Джон.

— Джон! А? — отвори очи и я погледна със стъклен поглед. Главата му клюмаше, сякаш току-що се бе върнал от тридневен запой. — Джон?

— Да, помниш го. Джон, твоят приятел Джон. Той умря. Крис! — отново го удари Даяна; изправи го на крака, пъшкайки от тежестта му.

— Ммм, общоизвестен факт — гласът му бе хрипкав. — Всички вестници писаха. Ченгетата не ни оставиха на мира цели три седмици — изпод полуотворените му клепачи се виждаше само бялото на очите му. — Докато един ден Найджъл предложи да изнесем възпоменателен концерт в памет на Джон. „Ще го направим в парка «Вондел» в Амстердам“, рече той. „Тъй разпитите ще престанат, а и ние ще се махнем от тук.“

Клепките му потрепнаха и Даяна отново го зашлеви по бузата, явно доста силно, тъй като първо място то побеля, после се зачерви от прилива на кръв.

— Само… само че идеята не беше на Найджъл. Съвсем не. Беше на Тай. Изобщо всички значителни идеи бяха нейни. В крайна сметка така излиза — той се закикоти. — Ама тя използва Найджъл така, както използваше и Джон. Също като Делфийска пророчица. Защото знаеше, че ние няма да приемем предложение от нея. Ама ако си мислим, че е от Джон… — засмя се и заудря глава в рамото на Даяна. — Божичко, колко беше права! Кучката му с кучка! Имаше правилни преценки, така е. И ние се хващахме… страшно се хващахме.

— Значи направихте концерта в Амстердам.

Крие кимна.

— Имаше знамена с лика на Джон. Пустите му лозунгаджии крещяха из улиците часове след концерта само неговото име — той подсмръкна. — След това всичко се уталожи… точно както Найджъл, по-точно както тя беше казала, че ще стане. Ченгетата ни зарязаха и тръгнаха да преследват „Бийтълс“ или някой друг състав. Знам ли кой?

— А Джон беше мъртъв?

— А, да, Джон. Моят добър приятел Джон. Моят колега — гласът му бе изпълнен със сарказъм. — Шантавата ни група за малко да се разбие заради него. Непрекъснато ни държеше нащрек, това момче, с вечните си заповеди и с неговите… Господи, за нищо не можехме да разчитаме на него! Накрая се наложи да наемем професионален борец, който да го домъква за репетиции и концерти. Но не му казахме истината. Не смеехме. Щеше да се запилее нанякъде и да се скрие от всички ни. Не, не. Обяснихме му, че сме му наели телохранител, защото е станал голяма звезда. Драго му стана на нашия Джон, о, да, наистина. Покани го да живее при себе си. Ако не бяхме… ако той не беше умрял, кой знае къде щяхме да сме сега. Глупак такъв! — Крис заклати глава като ранен звяр. — Проклето глупаво копеле! Знаеш ли, съставянето на групата беше негова идея в началото. Да. Джон беше страхотен гений в много отношения. Не като Найл, забележи, който правеше всеки буламач да звучи като симфония. Не така. Джон умееше да аранжира музика. След това се покриваше и дори Тай не знаеше къде е… Джон взимаше песните ни — на Найджъл и моите — и ги превръщаше във вълшебство. Не знам как го правеше… Бог ми е свидетел, че не бях сигурен дори как Найджъл и аз успявахме да създаваме песните си. Но те двамата се мразеха, разбираш ли? Найджъл и Джон. Като котка и мишка бяха — той се опита да вдигне поглед към Даяна, но не успя. — Е, невинаги, де. В ония години аз бях спойката, която сплотяваше групата, посредникът между двама тъпаци… ала бях също и причината те да се мразят. Джон ме ревнуваше, задето пишех музика с Найджъл. Тормозеше ме до такава степен, че веднъж реших да опитам с него — Крис отново заклати глава. — Нищо не се получи. Той рева три дни… затри се някъде, та трябваше да отложим двудневно пътуване в края на седмицата. Голям номер. Можеш да си представиш реакцията на Найджъл. Не е ли на път, Найджъл все едно е мъртъв. Винаги съм мислил, че Найджъл по-скоро мрази слабоволието на Джон. Джон току ще напише някое свое парче и в повечето случаи ще е отишъл в студиото преди всички нас. Ще ни погледне с мечтателно–наивния си поглед като дете и ще каже: „Ето нещо за вас.“ Ама не можеше да изсвири една нота… Беше с две леви ръце в някои неща — Крис заговори с по-тих глас. — Загубваше самообладание и почваше да циври, стискайки здраво тъмночервения си гибсън^[6], сякаш беше любимото му мече. Тогава Найджъл се обръщаше и казваше: „Исусе Христе, някой да вземе и да го измете от тук.“ Разбира се, Тай беше тази, която влезе под кожата на Найджъл. Струва ми се, че той просто не можеше да проумее как може тя да живее с Джон. Бяхме на турне в Мюнхен, когато тя за пръв път се появи и то зад кулисите. Никой нямаше представа как е успяла да заобиколи охраната. Но тя имаше много приятели, а в Германия поне това стига, за да проникнеш където си искаш… И веднага се лепна за Джон. Е, не беше толкова чудно всъщност. Джон беше красив тъпунгер. Все си имаше неприятности с мъжлето на някоя кукличка. Кой знае колко негови деца растат сега по света, ха-ха-ха! Достатъчно беше да мигне с дългите си клепки и кукличките се размазваха. Не че и ние, останалите от групата, не се забърквахме в подобни каши. Джон обаче… е, той беше по-особен случай. Ала и Тай беше специална по свой начин и тя беше първата… и единствената, която се нанесе да живее при него. Един ден минах край апартамента на Джон. Валеше гаден дъжд… беше студ, кал — ужас. Заварих го проснат по лице в калта пред тях. „Ей, приятел, викам, какво се е случило?“ И си мисля, че са го пребили от бой, за да го ограбят. Но нищо подобно. Пребит, но от Найджъл. „Божичко! И какво, по дяволите, му каза?“, попитах го. Той ме гледаше с доста овчи поглед. „Не очаквай да ти кажа“, отвърна ми. „По-разумно е да ми кажеш, приятел“, настоях аз, „не искам да го чуя от него“. Тогава той кимна и аз го извадих от локвата. Тай не си беше вкъщи; аз се настаних пред камината, загледах се в огъня и се топлех. Освен всичко Джон не можеше и минута да седи на едно място. И тогава взе да се разхожда нагоре-надолу из стаята и то толкова бързо, че малкото му кученце ирландска порода си разтегна врата да го наблюдава. И при всеки шум от улицата подскачаше на метър от пода. „Най-добре е да почнеш да говориш, рекох му, преди да си получил нервно разстройство.“ Той се доближи и се надвеси над мен. По лицето му отгатнах, че не ми готви нищо приятно. „Страх ме е да ти го кажа“, подхвана той, „страх ме е, защото ще ме намразиш така, както ме намрази Найджъл“. И изведнъж се разплака. „Не можех да крия повече, Крис. И без това всички са против мен. Но ако и ти…“, зарови глава в ръцете си, „не знам какво ще правя.“ Аз взех ръцете му в своите. „Не се тревожи, друже, нищо не е в състояние да разруши добрата ни дружба. Просто не обръщай внимание на тия глупости. Кажи най-после за какво става дума?“ „Споделих, подсмръкна Джон, споделих с Найджъл, че искам да спя с теб.“ Не знам защо сега ме напушва смях… ама тогава никак не ми беше забавно. Ни най-малко. В този момент разбрах, че поне в едно отношение Найджъл е бил прав относно Джон. Защото каквото и да поискаше, той само се пресягаше и го получаваше. Нямаше значение какво е то. Забранено или не, за него не представляваше никаква трудност. В това отношение беше същинско дете. Беше безотговорен, но много талантлив. Започваше деня си с амфетамин, разтворен в чаша джин. После ще смръкне кокаин, ще си боцне малко морфин, ще глътне една-две таблетки ЛСД, а ако няма, тетрахидроканабинол — каквото има под ръка — и може би хапче или две кодеин. Знам, звучи неправдоподобно, че човешкото тяло може да издържи на подобна злоупотреба. Тогава толкова ли е чудно, че го заварвахме в студиото в невъзможност да свири, а само да хлипа. „Преди можех, свирех безпогрешно… слушали са ме. Питайте ги. Не беше ли включено на запис?“, казваше той. Ала в студиото нямаше друг, освен него. После настъпиха дни, когато най-изненадващо той беше този, който ни строяваше в студиото. Ние всички се шляехме насам-натам, а той идваше и за секунди слагаше всичко в ред. Найджъл безкрайно се дразнеше от това. Лицето му побеляваше, той се обръщаше и почваше да удря юмруци в стената. Да. Успя да ни хване цаката, тоя Джон… Но дори и това не попречи на негодуванието ни да се превърне в омраза. А Тай, която винаги беше на линия като гръбнак на Джон, непрекъснато поощряваше самонадеяността му, каквато той никога не би имал, ако беше сам. Тя, мисля си сега, го подкокоросваше дори когато знаеше, че не е прав — само и само да забива все по-дълбоко иглата, която бе вкарала под кожата ни, докато всички ние почнем да се плашим и от сенките си.

Крис потрепери; от него се лееше пот. Даяна го притисна по-близо до себе си, сякаш с тази здрава прегръдка щеше да задържи всяка капка живот, която бе останала в него. Клепките му се размърдаха.

— Не спирай да говориш — рязко го подкани тя. — Крис, искам да знам как е умрял Джон.

Той отвори очи до големината на цепки.

— Джон, да. Смъртта на Джон — дълбока, потръпваща въздишка се изтръгна от гърдите му. — Спокойна смърт и това е. Струва ми се, че накрая Америка го довърши. Бяхме дошли тук на първото си турне през шейсет и пета. Беше зима, помня, адски гадно време. В Англия ние бяхме колоси, а тук, една-единствена радиостанция излъчваше наши парчета, след като пристигнахме в Ню Йорк. Понякога се появявахме в заглавията на пресата, но в повечето случаи се явявахме като допълнителен номер в програмата, който минаваше като първи, докато младежите все още заемаха местата си. Чувствахме се отвратително от това подреждане и от полупълната зала. През цялото турне Джон ревеше, крещеше и бяхме принудени да наемем човек, за да сме сигурни, че няма да офейка. Направи живота ни още по-тягостен. Не искаше и да чуе нито Бено, нито някого от нас, когато го убеждавахме, че именно Щатите са страната, в която можем да добием световна слава, ако се стремим към това. Не ми пука дали ще бъда известен като „Бийтълс“ или „Стоунс“, крещеше той. Но ние знаехме, че не е така. В действителност на него му пукаше и то много. Той просто установи, че мрази Щатите. Мразеше тази страна повече от всичко. Тя беше прекалено голяма, прекалено взискателна, прекалено студена и нехайна, за да почувства, че може да я покори. Най-сетне, за щастие, турнето свърши и ние отлетяхме обратно за Лондон. По време на дългия полет никой с никого не размени една дума. Но бях сигурен, че в главите на всички се въртяха едни и същи мисли. Положението беше станало непоносимо… И тогава, в Англия, се започна… Точно когато смятахме, че по-лошо няма накъде… Джон не спря да дрънка, че не бивало да прави тая група… че сме изопачавали музиката му.

Зъбите на Крис започнаха да тракат и Даяна го извърна към себе си, прегърна го и зашепна в ухото му да продължи разказа си.

— Забравям…

— За смъртта на Джон…

— На Джон… — той закима с брадичка, подпряна на рамото на Даяна. — Беше през лятото. Йън тъкмо се бе настанил в нова къща извън града. В Съсекс. С басейн. Покани цялата група. Това включваше и Тай и тя реши да направи купон. Покани група нейни приятели… такива странни птици и цяла тайфа от театрални хомосексуалисти, танцьори, актьори и какви ли не още. Освен англичани и шотландци, имаше и много германци, шведи и от цялата там арийска група.

Крис отново отпусна глава на рамото й и Даяна трябваше пак да го подкани да продължи и да не заспива.

— Спомням си… на Найджъл направо му призля от педитата. Той никога не е проявявал търпимост към тях. Непрекъснато… спомням си как непрекъснато ги преследваше в Брайтън, когато бяхме малки и нямаше кой знае какво да правим. Безделничехме… — като че ли за миг Крис се отнесе нанякъде, но по всяка вероятност беше свързано със спомена, защото продължи без подканване. — Тогава много пихме, отпуснахме се… просто се изолирахме от компанията… Найджъл се нахвърли върху неколцина от хомосексуалистите и се опита да ги изгони. Джон, разбира се, му препречи пътя… Боже, започна да ги защитава. „О, и таз хубава!“, рече му злобно Найджъл. „Гаден педераст!“ Джон не отвърна нищо, остана на място, поклащайки се леко, а в това време Тай се развика срещу Найджъл: „Това да не е твой купон, та се бъркаш!“ Всичко стана толкова бързо — поклати глава Крис. — Найджъл удари Тай и тя се строполи върху един платнен стол. Тогава Джон скочи върху Найджъл. И като се почнаха… ама така, както само улични биячи могат да се бият. Ожесточен бой… адски ожесточен. „Какво сте зяпнали, бе!“ — изкрещях аз. „Разтървете ги!“ Но никой не помръдваше. Никой не направи нищо. Аз се приближих и издърпах Найджъл. „Хайде“ — рекох — „ти, аз и Тай ще изгоним тия педерасти от тук. Не бива да виждат такива сцени.“

Главата на Крис пак клюмна.

— И то се случи, когато се върнахме…

— Какво се случи? Крис? — Даяна повдигна главата му. — Крис! — и го удари през лицето.

— Бяхме се събрали в кухнята… всички… и някой подметна — не знам кой беше — „Какво ли ще стане, ако газта е пусната и Джон влезе и запали цигара?“ Всички се разсмяхме, отначало тихо, после все по-гръмко и по-високо. Но после, много скоро, съвсем не беше толкова смешно. Усетихме миризмата на газ и побързахме да излезем — той подсмръкна. — Междувременно Джон попита за още дрога и някой подвикна: „В кухнята, Джон, в кухнята.“

Крис млъкна за миг и се заслуша в собственото си дишане.

— Питам се — бавно рече той — дали ще умра.

— Всички ние ще умрем.

Очите му се съсредоточиха в Даяна.

— Имам предвид сега… тук… от тоя боклук.

— Ако се случи — остро отвърна тя, — може да бъде единствено самоубийство.

Той се размисли над думите й.

— Не искам да умра — шепнещият му глас прозвуча като повей на вятъра във високите вечнозелени дървета.

— Продължавай да говориш и няма да умреш — каза Даяна.

Той затвори очи за миг и когато отново ги отвори, те бяха пълни със сълзи.

— Помня… О, боже, помогни ми. Помня всичко това — и започна да плаче, тихо и беззвучно; сълзите му се стичаха по бузите и пареха плътта й.

— Бяхме такива отвратителни хлапаци тогава — продължи Крис след малко. — И само едно нещо се въртеше в главите ни: да успеем. Но пък точно това ни свързваше, то ни вдъхваше сила. Така успяхме да превъзмогнем… цялата помия, с която ни заливаха всеки ден и очакваха от нас да я поглъщаме без дори намек за протест. Какво е приятелството в сравнение с това?

За кратко настъпи мълчание, след това Даяна попита:

— И какво направихте после?

— Нищо, скъпа. Просто стояхме там и мислехме за противното американско турне, за това колко пари загубихме, но пък колко се беше увеличила продажбата на албума ни, докато ни е нямало, с колко предложения бе обсипан Бено за нови концерти в по-големи зали за повече пари. Но преди всичко мислехме как Джон отказа да пътува с нас, как презираше Америка. Как ни възпираше от това, което смятахме за наша съдба. Да, наша съдба. Тази дума употреби Тай…

— Какво, тя да не би да е стояла и гледала как любимият й е влязъл в кухнята?

Крис бавно, тъжно поклати глава.

— О, не, не. Тя беше отишла при басейна и седеше на ръба, с крака, потопени във водата.

— Боже мой!

— Джон никога нямаше да напусне групата по собствено желание, независимо от заканите си, независимо от оплакванията си на публични места. Без „Хартбийтс“ той беше нищо — като всеки един от нас. Дори за него беше още по-лошо. Той не беше от оцеляващите. Имаше една-единствена жизнена нишка, която го държеше над повърхността с дроги… Без групата… — Крис сви рамене.

— И вие го оставихте да умре?

— Това беше жертвоприношение, както каза Тай. Във величието, в гениалността трябва да има болка, да има отказване от старото, за да може новото да пусне корени и да расте. С Джон ние бяхме за никъде. Имаше един-единствен избор — или той, или ние. Той и без друго… Това и без друго щеше да се случи много скоро. Помисли само, колко още можеше да издържат на това малтретиране черният му дроб, бъбреците му, дори сърцето му? Колко? Колко? — Крис вече викаше с пълно гърло, викаше, ридаеше и удряше с юмруци в Даяна с малкото сила, която му бе останала.

 

 

Беше ден, когато двамата излязоха от хотела и стъпиха на разбития тротоар. Парата бе спряла да излиза от шахтата и скитникът се бе преместил другаде — на по-удобно или по-усойно място с вестника си. Само празната бутилка беше там. Както и таксито. Лъхна ги аромат на кафе, идещ откъм западната част на Бродуей. С помощта на сънливия шофьор Даяна набута Крис на задната седалка.

— Сигурна ли сте, че това копеле е добре? — попита я той, дъвчейки клечка за зъби; дъхът му леко миришеше на риба. — Бледен е като мъртвец.

— Закарайте ни до Шери-Недърланд — рече Даяна, след като седна отзад и хлопна вратата.

— Трябва да ви е много добър приятел, госпожице Уитни — отбеляза таксиджията и запали двигателя. Погледна към двамата в огледалцето за обратно виждаме. — Ама аз май го познавам отнякъде.

Крис се бе излегнал в седалката. Продължаваше да трепери, но явно кризата бе отминала. Той отвори очи и дълго проследяваше с поглед сградите, покрай които минаваха.

— Това не е Лондон — рече по едно време с пресипнал глас.

— Не е — тихо отвърна Даяна, стараейки се да го успокои. — Ние сме в Ню Йорк.

— Аха — кимна той, — в гадния Ню Йорк — затвори очи. — Закарай ме до летището — гласът му прозвуча по-твърдо; беше вече почти неговият глас. — Искам да се върна у дома, в Лос Анджелис. Имам да довършвам албум.