— В тая посока — рече Котака, като описа кръг с десния си крак — живее един Шапкар. А в тая — като замахна с другия — един Мартенски Заек. Иди, при когото щеш. И двамата са побъркани.^[1]

Луис Карол, „Алиса в страната на чудесата“

Десета глава

Даяна наистина не се върна на снимачната площадка, докато не завърши ремонтът на караваната й. Това, разбира се, съвсем не я радваше, а Мариън си скубеше косите при мисълта какво ще им струва закъснението от три дни. Цялата работа можеше да бъде свършена за един ден, ако електротехниците, по нечие грешно нареждане, не бяха монтирали тръбното неоново осветление в редуващи се ленти от розова и ярко жълта светлина. В резултат целият таван на караваната трябваше да се смъкне и да се почне от начало.

Даяна използва свободното си време предимно за покупки. Първият ден беше нещо ужасно. В „Максфилд Бльо“ на Санта Моника и Доуъни тълпата от хора така я наобиколи, че тя бе принудена да побегне към относителното убежище на мерцедеса си. После се вслуша в съвета на Рубънс. Той й нае телохранител — мрачен човек със славянски скули, ниско подстригана шарена коса, тънки устни и без никакво чувство за хумор. Но имаше невероятно широки рамене и бързи рефлекси — качества, които свършиха добра работа, когато му се наложи да се справи с един млад, добре облечен мъж, който се опитваше тайно да ги следи в „Джорджос“.

Даяна беше влязла в кабинката, за да пробва бледо зелена рокля с бордюр от цветя покрай подгъва, когато ненадейно вратата се отвори.

— О, извинявайте много — рече младежът, — помислих, че приятелката ми е тук.

И в същия момент Даяна чу щрак-щрак на 35-милиметровия фотоапарат, който бързо изчезна зад затворената от мъжа врата. Тя подаде глава от кабинката, извика „Алекс!“ и му посочи младежа, бързащ да излезе от магазина. После трескаво се облече и се затича след него.

Когато тя настигна младия мъж, Алекс вече го бе хванал за врата.

— Вие не можете да постъпвате така с мен! Настоявам за обяснение! Това е посегателство над човешките ми права!

Даяна бръкна под якето му и силно дръпна фотоапарата „Никон“ от ръката му.

— Какво е това според вас? — разгневена попита тя. — Посегателство над моите човешки права! Не мога ли да пробвам някоя дреха на спокойствие? — тя отвори гнездото на фотоапарата.

— Ей! — развика се мъжът и посегна да си го вземе, но Алекс отмести ръката му и каза с дълбокия си гърлен глас:

— Я по-спокойно!

Даяна освети филма и го върна заедно с фотоапарата на мъжа.

— Следващия път — рече тя — Алекс направо ще стъпи върху „Никона“.

— Божичко! — отдръпна се непознатият. — Аз само си вършех работата.

От „Джорджос“ — откъдето Даяна си купи бледо зелената рокля и няколко други, — тя нареди на Алекс да я закара до „Тиодорс“ на Родео, после до „Алън Остин“ на Брайтън Уей и оттам — до „Райт Банк“ на Кампдън Драйв за осемте чифта обувки, които примираше да си купи.

След обяда тя попадна в „Нюмънс“ в Бевърли Хилс и си купи кожен колан във възможно най-тъмнолилав цвят, като междувременно се оглеждаше зорко да мерне съпругата на Боунстийл. Едва на излизане от магазина се сети, че жената положително е все още в Европа.

В „Ниймън-Маркъс“ Даяна се натъкна на Джордж, който купуваше подарък за годишнината от сватбата на родителите си. Имаше по-неспокоен вид от вечерта, когато й се бе обадил в „Уеърхаус“, дори нещо повече — изглеждаше някак основно променен и тя имаше чувството, че го вижда за първи път.

— Я виж ти! Госпожица Уитни и… антураж. И не смеят ли да се доближат нахалниците? — той приглади коса, докато се оглеждаше в отсрещното огледало. — Сигурно е чудесно да бъдеш звезда.

Ала гласът му й подсказа, че съвсем не мисли така; долавяха се нотки на завист и на странен вид съперничество. После Джордж се поклони.

— Доколкото разбрах, на теб трябва да благодарим за краткото прекъсване на всекидневното ни трепане.

— Стига глупости, Джордж — рече Даяна. — Няма ли да пораснеш най-сетне?

— Мисля — замислен отвърна той, — че точно това стана по време на снимките — доби доста сериозен вид. — Или може би най-сетне съм се вразумил.

— За кое? — хапливо попита тя. — Когато разбрах, че си посегнал на Ясмин, отписах те от моите познати.

Даяна приближи лице до неговото с тъй явно изразен гняв, че Алекс започна да пристъпва към двамата, опасявайки се, че тя вероятно ще има нужда да бъде опазена от Джордж или от самата себе си.

— Това, което си извършил, е направо осъдително. Ти си просто едно дете, което търси майка да се грижи за него. Искаш някой да те държи за ръчичка, да те храни, да ти избира дрехи, да те води на разходка, да ти подпъхва завивките нощем и да ти казва, че всичко е наред. За какво, мислиш, все гледаш да се връщаш в родния си дом? Нали така ми каза — „мотая се, търся нещо“. Ами това е, което търсиш, Джордж — очите й гневно святкаха, Алекс съвсем се беше приближил и държеше настрана насъбралите се хора. — А мога и да те светна по един въпрос. Всичко съвсем не е наред и ако един ден отлепиш рибешката си уста от „Чивас Рийгъл“, ще установиш, че единственият, който може да ти помогне, си ти — те почти бяха доближили носове един до друг и Даяна се опита да долови дъх на уиски от устата му, но такъв нямаше. — Божичко, какъв слаб мъж си бил, Джордж. Иначе нямаше да удариш Ясмин.

— Тя ме предизвика, по дяволите! Тя изобщо не трябваше…

— Да я удариш? Предизвикала те да я удариш?! — повтори изумено Даяна. — Исусе! Джордж, ти би трябвало да умееш и други неща!

— Не ти дължа никакви обяснения! — избухна той. — Особено след онова, което ми направи. Моето име трябваше да е над твоето. И ти знаеш, че трябваше да е така!

Пролича, че вече е раздразнен.

— Филмът е за Хедър — рече Даяна. — Всичко, което правиш, е от позиция на силата. Ти игра и загуби. Защо не го приемеш мъжки?

— Това е мое право! — отвърна той предизвикателно. — Аз също съм звезда в този филм.

Но Даяна поклати глава.

— Трябва да извоюваш правото си, Джордж. Прекалено много си се вглъбил в мисълта за това кой си; за твоите русокоси рицари върху коне и в заблудите си относно тероризма. На твое място бих внимавала.

— Не се сили толкова — предупреди я Джордж. — Аз знам какво правя. Но ти не знаеш колко опасен мога да бъда. Завързвам нови приятелства, давам пари на…

Той изведнъж млъкна, осъзнавайки навярно, че е казал повече от необходимото.

— Даваш пари на кого?

— На никого — отсече той, за да приключи темата. — Няма значение.

— О, да, сигурно — каза тя с точно премерена доза подигравка. — Поредният ти блян — беше намерила ключа към него.

Джордж се разсмя, убеден, че си е възвърнал самообладанието. Даяна беше вече сигурна, че ще й каже, но когато той пожелае.

— Това показва колко малко знаеш всъщност, Даяна. О, да, наистина кроя нещо голямо — той присви очи и цялата веселост се изпари от лицето му. — Знам какво мислиш за мен — че съм скучен актьор, който разчита само на лицето и на маниера си. Да, така е, но това беше някога. Не и сега.

Даяна знаеше, че Джордж е напълно искрен в момента. Все едно дали казваше истината или не — важното беше, че той вярваше в това, което й казваше.

— Твоят свят е киното. Ти си херметически затворена и няма да излезеш от черупката си, докато не се появи някоя по-млада, по-хубава, по-талантлива, която да затъмни ореола ти до такава степен, че да те измести. Едва тогава ще се събудиш и ще видиш действителния свят, който те заобикаля. Но дотогава ще е станало твърде късно. Животът ще е минал покрай теб и ти няма да представляваш нищо друго, освен една реликва, торба с кости, изхвърлена на чужд бряг. Докато аз… — с пръст към гърдите си — аз вече знам, че има нещо повече от теб, от Мариън и „Хедър Дюел“. И това е, разбираш ли, вярната следа. Тя просто тълкува грешната гледна точка. В действителност героят на този филм е Ел-Калаам. Или по-точно, би трябвало да е той. А не е… Ама — сви рамене Джордж — кой го е грижа? Нали е само филм — вдигна пръст във въздуха. — Докато в живота… в живота той има цена. Там, където действам и аз.

Даяна се смрази, тъй като почувства, че Джордж се люшка между опасни настроения.

— Можеш ли да бъдеш по-ясен, Джордж?

Той се усмихна така, сякаш през цялото време я беше водил към капан и сега щеше да щракне пружината.

— Започнах да давам пари на ООП.

— Да не си полудял?

— Напротив — устните му се разтеглиха в широка усмивка, — както ти казах, вече се вразумих. Това е перспективата, която филмът разкри пред мен. Излязох прав, когато ти разправях, че Ел-Калаам и аз сме едно цяло — ръцете му се свиха във вдигнати юмруци. — Сега го чувствам. Сега имам цел, имам къде да отида.

— Джордж, мисля, че смесваш фантазията с реалността. Ролята ти няма нищо общо с действителния живот.

— Как да няма! Тъкмо тук грешиш, както сгреши и Мариън, когато ми каза да вложа цялата си пламенност в този филм. За мен филмът беше от значение дотолкова, доколкото да отвори очите ми за истината. Актьорското изпълнение е за сводници и проститутки — устата му се изкриви на една страна в усмивка и Даяна забеляза, че не беше свалил изкуствените златни коронки, които бяха част от грима на неговия Ел-Калаам. Отново я побиха ледени тръпки. — За теб борбата за свобода е само едно абстрактно понятие, за което четеш в книгите. Докато си пиеш кафето, вземаш вестника и го отваряш на модната страница. Какво са за теб кръвта и оръжията?

— Същото каквото и за теб, Джордж.

— О, не. Много бъркаш. Във всичко бъркаш — той така широко разпери ръце, че част от клиентите отстъпиха назад, други побързаха да се отдалечат с извърнати през рамо глави. — Аз знам, че кръвта и оръжията са действителността. Те са самата действителност, а не само за тая боза, филма.

Както го гледаше, Даяна пак потрепери. В този миг почувства ръката на Алекс върху своята.

— Мисля, че е време да си вървим, мадам — прошепна той в ухото й.

Но не беше Джордж, който я плашеше. А Рубънс. Или по-скоро любовта й към него. Как можеше да обича мъж, който най-хладнокръвно е дал нареждания да бъде убит човек? Рубънс щеше да се аргументира, че самият Ашли е направил необходимо извършването на това деяние. Ами Мейър? Той какво ще каже?

Даяна гледаше през тъмните прозорци на лимузината как Лос Анджелис прелита край нея и беше сигурна, че не греши. Навремето, много отдавна, решението на Рубънс щеше да съвпадне с неговото, дори беше вероятно Мейър да изтъкне същите аргументи за подобно свое деяние. Но сега — беше сигурна — той щеше да намери начин да овладее положението.

Може би, разсъждаваше тя, Мейър дори да е знаел за замисляното убийство на Ашли. И нищо чудно затова да е избрал онзи момент, за да разговаря с нея. Сърцето й се вледени от тази мисъл. Дали е искал да й даде възможност да разубеди Рубънс? Толкова ли е била погълната в себе си, че е пропуснала намека? С отчаяни усилия тя върна мислите си към разговора им, ала не успя да намери никакъв задоволителен отговор. Тя просто не е знаела, което, изглежда, беше за лошо.

„Единствена ти можеш да го спасиш.“ Нали това й каза Мейър? „Единствена ти.“ Тя нямаше да допусне това да се случи отново. Рубънс е направил, каквото е направил, но въпреки всичко тя продължаваше да го обича. Лошо ли е това? Грешно ли е? Разбираше, че трябва да разтопи сърцето му и в същото време да опази своето да не се превърне в късче лед.

Вместо да се прибере вкъщи, тя насочи лимузината към дома на Крис. Групата се бе върнала от „война“, както Крис наричаше концертите; шест дълги, изморителни седмици на път. Турнето бе минало с изключителен успех — тълпи от правостоящи, където и да свиреха, — размирици, купища репортажи, а програмата в Ню Йорк, включваща едноседмични концерти в Медисън Скуеър Гардън, беше удължена с още три вечери.

Даяна беше използвала телефона в лимузината, за да позвъни в офиса на „Хартбийтс“. Ванета, тяхната координаторка — чернокожа англичанка, — й каза, че Крис си е вкъщи.

— Имаш предвид къщата в Малибу ли? — беше попитала Даяна, чувствайки облекчение, че не е в дома на Найджъл и Тай.

— Ами… — отвърна Ванета — във всеки случай е къща в Малибу. Беше ме помолил да намеря нещо друго чрез агенция за недвижими имоти. Намира се на около два и половина километра от предишната къща — тя продиктува адреса на Даяна. — Успяхме да подредим всичко, докато групата беше на път. Сега има и собствено студио.

Сивата къща от черничево дърво се намираше на брега на океана и не изглеждаше нито по-голяма, нито по-малка от онази, в която живееха с Маги. Имаше дървена веранда, която слизаше към плажа. Тя също беше боядисана в сиво и още миришеше на нова боя и смола.

Даяна натисна звънеца и почака доста. По едно време дори се накани да си тръгне, предполагайки, че Ванета й е съобщила погрешно адреса или че Крис междувременно е излязъл. Но в този момент зърна встрани от къщата ролса на Крис и отново позвъни. Откъм брега сладкопойният провлачен глас на Линда Ронстад се извисяваше над шума на вълните.

Вратата се отвори и в тъмната й рамка се появи Крис, спокоен и отслабнал. Беше облечен в памучна тениска с отрязани ръкави и черни джинси. Косата му беше по-дълга и по-рошава от последния път, когато го видя в Сан Франциско. Под очите му имаше тъмни кръгове — последица от „войната“. Отвътре се носеше музика, непозната и интригуваща.

Той изненадан възкликна, като я видя:

— Даян!

Протегна ръка, привлече я към себе си и двамата се прегърнаха. Даяна го целуна по бузата и разроши косата му.

— Както виждам, успя да се завърнеш невредим.

— О, Господи, почти… и не благодарение на Найджъл. Проклетото копеле искаше да продължим направо за Европа, без да почиваме. Но накрая успях да му избия тази мисъл от главата — той се ухили. — Ама, хайде де, влизай. Радвам се, че дойде. Сега ще ти пусна нещо…

Минаха през просторния хол. Стените бяха боядисани в бледосиньо, а подът — покрит от стена до стена с дебел килим в гълъбов цвят. Мебелите от лакирано палмово дърво бяха тапицирани с приятна памучна дамаска. От обстановката лъхаше прохлада и отмора, а в единия ъгъл на стаята имаше дори висока палма в саксия.

Даяна долови слаб аромат на парфюм, смътно познат, но не можа да се сети откъде. Но не идваше от коридора, по който Крис я поведе. Тук стените бяха украсени с цветни репродукции на оркестъра по време на концерти. Минаха покрай три спални, едната от които — най-голямата — явно беше обитаема. В нея имаше ниско легло, направено по поръчка, не по-малко по размери от спалня. Преди да подмине стаята, Даяна зърна черна лакирана тоалетка и полуотворената врата към баня.

Двамата заслизаха по късо стълбище от полирано дърво и се отправиха към задната част на къщата, където се намираше студиото. То се състоеше от малка апаратна, отделена от самото студио чрез прозорец с двойно стъкло и звукоизолираща врата.

Крис приличаше на дете, на което са дали ключ от сладкарница. Той се настани в черен кожен стол с висока облегалка, разположен пред пулта и натисна няколко квадратни бутона. Под матовата им повърхност светнаха розови и зелени светлини, а зад гърба на Крис големият магнетофон започна да навива лентата е бръмчене. Поради високата скорост се чуваха разбъркани звуци, после настъпи тишина. Едва чуто се долавяше само тихото съскане, идещо от огромните тонколони, монтирани на стената.

Крие пошепна:

— Сега слушай — и натисна друг бутон.

Разнесе се взрив от множество китари — същинска звукова фаланга, заглушена в първия момент от шума на собствената си мощност. Но постепенно отделните тонове на мелодията започнаха да изскачат от акордите и от преобладаващия мотив на водещата китара — тънък и нежен като нишка.

Докато вървеше парчето, Крис си тананикаше мелодията, а от време на време и изпяваше някои части от текста. На едно място гръмна възторжен хор, повтарящ според Даяна заглавието на песента: „Думата за свят е рок’ н’ рол.“

Отначало тя бе потресена. Нямаше съмнение, че това е музика на „Хартбийтс“, но само толкова, колкото бегло да напомня стила им. В тяхната музика винаги имаше — поне след като Джон почина, а с него и музикалното му сътрудничество с Крис — нещо сурово, нещо от остротата на уличния бой; дори и в баладите им, с които те бяха на крачка да постигнат изтънченост. Но така и не направиха тази крачка. Найджъл за нищо на света не би подкрепил подобен ход, подозираше Даяна. Тази музика сега беше различна. Хармонията следваше духа на „Хартбийтс“, което за Даяна означаваше духа на Крис, но ето че в нея се долавяше изящество, което останалите момчета никога нямаше да допуснат.

Изпълнението свърши и тишината се възобнови. Крис седеше с глава между ръцете си, като изпаднал в транс; през дупчиците на акустичния таван светлината посипваше косата му с червени точици. Лицето му не се виждаше.

— Прекрасно е, Крис — обади се Даяна.

— Ммм, да, но дали ще се продава?

Даяна се вгледа в него. Усещаше го по-различен — вътрешно продължаваше да се съпротивлява, но наред с това долавяше и горещото му желание да твори. Още не можеше да определи със сигурност факторите, които го възпираха, но изведнъж прозря, че този миг е решаващ в живота и на двамата. В края на краищата аз съм му приятел, рече си тя. Трябва да му кажа какво мисля.

— Не смятам — подхвана Даяна, — че си задаваш правилния въпрос.

— Напротив — той вдигна глава и необичайното таванно осветление хвърли върху и без друго измършавялото му лице сенки, които наподобяваха врязани дълбоко в плътта широки бръчки. Така видът му беше ужасен, но в същото време го правеше някак по-уязвим. — Да не мислиш, че искам да изоставя доходна работа като тази, та да се навра между шамарите? О, критиците ще чакат да ме направят на кайма, та да го нарекат поредната ми грешка. А то съвсем не е така.

Даяна се доближи до него и докосна рамото му.

— Убедена съм, че не е така, Крис. Точно такава музика трябва да правиш вече.

— Знаеш ли — продължи Крис със сълзи в очите, — от какво се страхувам най-много? Не искам да се мъкна десет години е китарата като Чък Бери и да свиря всички стари хитове на „Хартбийтс“ — той затвори очи и потръпна. — Ще ти разкрия една тайна, която дори и Найджъл не знае. Не мога вече дори да слушам тези парчета, камо ли да ги свиря. Господи, счупих в коляното си всички дългосвирещи плочи и ги изхвърлих — Крис разпери ръце и се разсмя леко и тъжно. — Вече нямам нито една плоча на „Хартбийтс“ в тази къща — той обгърна с ръце Даяна и зарови глава в скута й. — Не мога да свиря повече тези глупости, Даян.

— Ами тогава недей — рече Даяна и поглади косата му, после се наведе и го целуна по главата. — Напусни групата, Крис. Ще бъде по-лесно, отколкото си мислиш. Ти даваш всичко от себе си, а не получаваш нищо. Сигурна съм, че това те погубва.

Тя млъкна и го зачака да каже нещо.

— Крис?

Той се надигна и Даяна се вгледа в очите му — огромни и напрегнати.

— Не мога да ги напусна — извика Крис с измъчено лице. — Те са моето семейство. Не мога току-така да ги изоставя.

Даяна съзнаваше, че е настоятелна, но ако не откриеше какво се таи зад погледа му, не би могла да му помогне напълно.

— Крис, трябва да ми кажеш какво ти пречи да вземеш това решение. Знам, че искаш да бъдеш свободен. Какво те спира?

— Не! — това беше почти вик.

Той се изправи и тичешком излезе от стаята. Даяна го последва по стълбите към коридора. Тъкмо отмина спалнята, когато нещо привлече вниманието й. Тя се спря и влезе в стаята.

Вътре беше пълна бъркотия — навсякъде разхвърляни дрехи и вестници. Един малък телевизор „Сони“ работеше, но без звук. Върху леглото имаше касетофон, зареден и готов за включване.

Даяна се наведе и взе блестящия предмет, който бе зърнала мимоходом. Това беше четириредна огърлица с главата на египетския бог в средата. Огърлицата на Тай. Ето какво било, помисли си Даяна. Сега, когато Крис е съзидателната сила на групата, Тай най подир се намърда. Какво ли ще каже Найджъл, запита се тя. Нищо, отговори си сама. Той знае, че не може да я възпре и не би направил и крачка, която с нещо да застраши групата.

Господи! Тай е тази, която го задържа в групата, нищо друго, заключи в себе си Даяна. Ала съзнаваше, че Тай може да бъде и опасна. Изведнъж се сети за разговора си с Боунстийл. „Тя е влюбена в теб.“ Не, отблъсна тази мисъл Даяна, не е възможно!

Но знаеше, че е лъжа и сега същата мисъл, която се въртеше дълбоко в подсъзнанието й, започна да се надига към повърхността, избивайки по челото и горната й устна тънки ивици пот. Даяна почувства, че трябва да седне. Боже мой, помисли си тя, боже мой! Това може да се случи.

Погледът й; се спря върху лежащата в дланта й огърлица; тя сви пръсти върху главата на божеството, стисна я в юмрука си, после метна накита обратно върху леглото. Без да обръща глава, излезе от стаята и тръгна да търси Крис. Нищо чудно да не й каже. Той знаеше каква ще бъде реакцията й, ако узнае за връзката му с Тай. Е, добре, тя няма да се издаде пред него, че е разбрала.

Мина през хола и излезе на верандата. Крис се беше облегнал на кедровия парапет и гледаше океана. Лъхна я силната, сладникава миризма на наркотик и когато се доближи до него, видя, че пуши марихуана. С неприятно чувство оприличи стойката му на инвалид. Пред тях океанът отмерваше времето ритмично, като думкане на тъпан. Големите пенливи вълни заглушаваха всички други звуци и грохотът им, все по-гръмлив, отекваше нашир и надлъж. Напълно успокоена, Даяна застана до него, обгърна с ръка рамото му и го погали по врата.

— Хайде — рече тя, — да вървим да си проглушим ушите.

Началото се оказа по-лесно, отколкото Даяна си представяше. Тя се обади на Тай и я покани на чашка. Беше онзи час на деня, когато настъпващият сумрак обгръща Лос Анджелис в прегръдките си като чернокож любовник и превръща стелещия се кафеникав смог в красива тъмно виолетова завеса.

Тай пристигна с направения по поръчка сребрист ролс на Найджъл, а не със своя спайдър. С това като че ли искаше да придаде на посещението си официалност. Беше облечена с пола-портфейл от тафта на черни райета и кремава крепдешинова блуза. Косата й бе подстригана и потъмнена до кестеняв оттенък и правеше лицето й да изглежда още по-млечнобяло.

Даяна, в тесни тъмносини панталони и ленена блуза, плисирана отпред и разкопчана дотам, докъдето да се вижда, че е без сутиен, посрещна Тай на вратата.

— Заповядай — покани я тя усмихната.

Тай отмести поглед от голите под блузата й гърди. Силно начервените й устни блестяха със същия наситен червен цвят като дългите й нокти. Даяна оприличи връхчето на езика, подаващо се между алените й устни, на глава на пепелянка. За разлика от Тай, Даяна имаше грим само на очите си, съзнавайки, че този контраст е достатъчно доловим да произведе театрален ефект. Тя се обърна, за да поведе Тай по коридора и почувства пламналите й очи в гърба си.

— Трябва да ти кажа, че бях доста изненадана, когато ми се обади — чу Даяна гласа на Тай зад себе си. — Доста ожесточени схватки имахме в Сан Франциско.

— Може би просто защото и двете сме приятелки на Крис — отвърна Даяна, докато влизаха в хола.

Там, до кадифения диван на по-ниското ниво светеше само една лампа с гравирано стъкло и създаваше задушевна и интимна атмосфера, която иначе не би могла да се получи в това огромно пространство. Даяна отиде направо при бара.

— Нещо за пиене?

— Имаш ли „Цингтао“?

Даяна огледа напитките.

— Трябва да има — намери бутилката зад коняка „Курвоазие“. — А, ето — разпечата я и наля от водката в чаша с лед, добави и лимонов сок. — Знаеш ли, май и двете се променяме, когато сме с него — Даяна подаде изпотената чаша на Тай. — Не си ли забелязала?

Тай я наблюдаваше над ръба на чашата си със студен израз в черните си очи. Изчака Даяна да приготви своята „Столичная“ с лед и двете вдигнаха чаши мълчаливо, сякаш в памет на починали, но незабравими приятели.

— Изглежда си станала доста близка с онова ченге — заговори Тай, без да отговори на Даяниния въпрос.

— Кое ченге? — Даяна излезе от бара.

— Лейтенантът, който разследва смъртта на Маги — поясни Тай и последва Даяна до дивана. — Как му беше името? Боунстийл.

Тя сгъна крак и седна върху него, от което пешовете на полата й се разтвориха и откриха белотата на цялото й бедро.

— Не повече отколкото с всеки друг — спокойно рече Даяна и отпи глътка от питието си. — Във всеки случай, изглежда, аз ще се окажа единственото алиби на Крис.

Тай се изсмя презрително.

— Нали не смята, че Крис я е убил?

— Нямам представа какво смята — Даяна остави чашата си на масичката. — Той е изключително неразговорлив.

— Знам как се лекува това… както и ти би трябвало да знаеш — тя отново се вторачи в Даяна над ръба на чашата си; същият студен поглед. — Защо не разбереш какво се върти в главата му? Не вярвам да е особено сложен като мислене. Сигурно ще ти бъде толкова лесно, колкото да си сложиш колан с жартиери.

— А теб защо те интересува?

Тай сви устни и сложи чашата си до Даянината.

— Ами то е много ясно. Просто не искам нищо да застрашава работата на групата. Включително и вероятните заблуди на някакво си ченге — извади от чантата си от гущерова кожа кутийка от костенуркова черупка и я отвори. — Знаеш, че доброто име е всичко за тия момчета. Ако не арестува никого, положително ще почувства натиск отгоре. Арестува ли някого, няма натиск.

Тя сви рамене, после бръкна с дългите си, рубиненочервени нокти в кутийката, извади мъничка сребърна лъжичка и загреба с вдлъбнатата й част от белия прах. Поднесе я последователно към двете си ноздри, като всеки път смъркаше бързо и дълбоко.

— Той няма да направи такова нещо — заяви Даяна.

— Откъде знаеш?

— Не е толкова глупав.

— Всички ченгета са глупави — отвърна Тай, сложи лъжичката на мястото й и затвори кутийката. — В един или друг смисъл — макар и малко късно, все пак попита: — Искаш ли от това?

И бавно пусна кутийката обратно в чантата си.

За миг на Даяна й се прииска да изрази мнение по повод щедростта на Тай, но се въздържа и каза само, че предпочита да остане само на алкохол.

— Китайска и руска — рече Тай, имайки предвид водките и посегна към чашата си. — Ин и Янг. Много интересно.

— Пила ли си руска водка?

— Да, но не „Столичная“.

Даяна също взе чашата си.

— Опитай. Много е хубава — и й поднесе чашата си. — Ето.

Тай извърна леко глава.

— Не ми се вярва.

Даяна обаче сложи ръка на тила й и навря ръба на чашата между устните й. Чу как стъклото издрънча в предните зъби на Тай.

Тай вдигна ръце и напосоки изби чашата с такава сила, че Даяна цялата се заля с питието. Тай плисна остатъка от чашата си в лицето на Даяна.

— Казах ти, че не искам!

Даяна скъси разстоянието между себе си и Тай и усети притискането на едрите й гърди в своите, топлината на другото тяло, смесицата от парфюм и пот, образуваща ново ухание.

Дъхът на Тай пареше бузата й, докато двете се боричкаха по дължина на дивана.

— Кучка! — изкрещя Тай. — Кучка такава! — и нададе друг вик, на болка, когато Даяна хвана ръката й и я изви зад гърба й. — Ооо! Ох! Така боли! Ох, как боли! — изтръпна, когато вдигна поглед и видя оголените зъби на Даяна и бързо затвори очи. — Пусни ме да стана — промълви тя, но толкова тихо, че почти не наруши обгърналата ги тишина.

— Не мърдай — заповяда й Даяна и Тай отвори очи. Цялата трепереше.

Даяна не отслабваше хватката си и се измести още нагоре върху Тай така, че и двете бяха полуизлегнати. По време на боричкането и останалите копчета на Даянината блуза се бяха разкопчали и овалните й гърди се виждаха чак до зърната. Тъмните очи на Тай се приковаха като магнит в тях. Тя неволно извади език и навлажни разтворените си устни. Даяна възседна Тай и я заклещи между силните си бедра.

— Какво правиш? — попита Тай с пресипнал глас, ала тялото й подсказа на Даяна, че много добре знае.

Ръцете на Даяна се отделиха от Тай, издърпаха блузата от панталоните и я изхлузиха от раменете. Тя долепи длани до гърдите си.

— Помириши ме — с дрезгав глас прошепна Даяна. — Искаш ли да ме помиришеш?

Тай се опита да извърне глава, ала Даяна видя как ноздрите й се разшириха от упойващата миризма.

— Махни ги от лицето ми — промълви Тай.

— О, не, не! — надигна се нагоре Даяна и затърси с едното си дълго зърно устата на Тай; затърка с него затворените й устни. — Не искаш ли да си отвориш устата, Тай? — особените черни очи на Тай бяха замъглени, полата й се бе събрала около хълбока й. Бедрата й излъчваха силна топлина. — Не искаш ли да ги посмучеш?

Тай размърда глава, в очите й се четеше страх и нещо повече.

— Какво правиш? — гласът й трепереше и накрая успя да изрече: — Ти си полудяла.

— Да, точно така — Даяна свали ръце от гърдите си и ги пъхна с настървение под блузата на Тай, — полудяла съм. Но в такъв случай… — тя наведе глава, близна цепката между гърдите на Тай и се ухили, — ти също си полудяла — и затърка хълбок в Тай. — Мммм, чувствам… О, чувствам, знам, че го искаш… тайно в себе си го искаш.

После бързо съблече блузата на Тай и като се увери, че няма да срещне съпротива, започна да сваля полата й.

Отново продължи да я гали по гърдите и усети как тялото на другата отначало с неохота, после конвулсивно започна да отвръща на милувките й. Дишането на Тай се учести и тя изви таз нагоре, но когато Даяна понечи да смъкне джинсите си, тя простена:

— Не, не, не. Недей. Ох, недей!

Междувременно Даяна докосна окосмения й хълм и установи, че вече влажнее. Но Тай продължи да стене тихо:

— Не, недей!

Тогава Даяна започна да издава монотонни звуци, докато устните и езикът й слизаха все по-надолу по влажната плът на Тай, хлътнаха в пъпа й, където върхът на езика се завъртя няколко пъти и бавно продължи пътя си надолу до първите косми на триъгълника й.

После, когато устните на Даяна бяха на път да оградят женствеността на Тай, тя се отдръпна.

— Недей още! — извика Тай. — Трябва да те усетя — и затърси със своя венерин хълм Даяниния.

Понечи да се намести по-удобно и Даяна с неудоволствие се остави да я намери. Тай изви левия си крак под Даяна, разкрачвайки постепенно своите и краката на Даяна. Сега двете заеха поза като ножица.

Тай веднага придърпа торса на Даяна към себе си и затърка гърдите си в нейните, като не спираше да впива чатала си в Даяниния. Все по-бързо и по-бързо се движеше Тай, очите й бяха затворени. Даяна чувстваше как сексуалната възбуда изпълва тялото й и трепти като проводник под напрежение, а мускулите й се издуват с наближаването на кулминацията. Тогава Тай сложи ръце върху раменете на Даяна и се изтласка надолу, докато главата й се изравни с гърчещите се хълбоци на Даяна.

— Ооо! — изстена тя. — Помогни ми, скъпа — и пръстите се вплетоха в косата на Даяна, острите нокти задраскаха по скалпа й. — Ааа! Почти свършвам. О, скъпа! — изпъшка силно, когато Даяна наведе устни към горещата й влажност. — О, да, да, да!

Даяна усещаше, че Тай е изпаднала в екстаз, че мислеше единствено за края му и в този момент я чу да казва:

— Защо не го оставиш на мира? — това беше вик на малко дете. На някогашната Тай, каквато е била много отдавна, а след това дълбоко прикривана, за да се съхрани за тези кратки мигове. — О, божествено е! Божествено е, скъпа! — ала натискът в сърцевината на женствеността й изведнъж олекна и тя отвори очи. — Какво правиш, скъпа? Аз съм готова да свърша. Продължавай!

— След малко — отвърна Даяна и запълзя нагоре по треперещото тяло на Тай. Другата трепна от този хлъзгав допир; простена и изви нагоре таза си. — Искаш ли така да бъде винаги?

— О, скъпа — пръстите на Тай я сграбчиха здраво. — Не говори сега. Помогни ми да свърша!

— Ще ти помогна — каза Даяна, продължавайки с палци и показалци, — но първо трябва да направиш нещо.

— О, ооо! — пръстите на Тай се спуснаха надолу и загалиха Даянините в такт с нейните движения. — Вече свършвам — промълви тя. — Почти, почти, оох! — Даяна отдръпна ръцете си. — Ох, не спирай още! — хвана ръцете на Даяна и се опита да ги върне обратно към сгорещената плът.

— Таис, чуй ме добре.

— Какво… какво има? — хълбоците й продължаваха да се гърчат, ала Даяна се отдели от тялото й дотолкова, че остави само кожите им да се докосват. — Скъпа…

— Можеш да имаш това по всяко време. Тай — прошепна Даяна в ухото й и го целуна. — По всяко време. Искаш ли го?

— Да… о! Да.

— Добре тогава… върни се при Найджъл… или при всекиго друг, ако обичаш. Но не и при Крис.

— Искам да идвам — тя плъзна ръце към междубедрието си, но Даяна, все още върху нея, ги перна настрани.

Тай отвори очи.

— Направи го пак — промълви тя. — Плесни ме там…

— Така ли? — Даяна опъна ръка назад и заби тясната страна на дланта си между влажните бедра на Тай.

Тялото на другата подскочи като опарено.

— Да… о, да! Още!

— Само когато ми дадеш дума.

— Да, да, да.

— Какво „да“?

— Да, ще се върна при Найджъл — и се закикоти. — Във всеки случай Крис е отвратителен любовник. Аз само исках да завърша кръ… кръга — тя пъхна ръка в джоба на събраната си на топка пола и извади оттам капсула. — Малка стая с лични шкафчета — отвори капсулата с амилнитрит, задържа я под носа си, вдишвайки газа. — Предпочитам да съм с теб, Даяна. Предпочитам ти да ми го правиш на мен… и аз на теб. С твоето известно лице… твоите жадни устни… твоите очи като на икона, вторачени в мен.

Даяна наведе глава, пъхна пръсти под Тай, повдигна таза й и нахълта стремително в сърцевината на чатала й.

— О, божичко! О, божичко! О, да!

Тай започна да трепери и да се мята неудържимо в оргазъм, толкова силен, че накрая припадна. Това беше добре дошло за Даяна, която почувства, че й се гади; стана, олюлявайки се, и се втурна към банята, където влезе точно навреме. Коленичи пред хладната порцеланова тоалетна чиния и бурно заповръща.

О, божичко! — възкликна тя наум. О, божичко! — повтаряше неволно думите, изречени от Тай. Само че в съвсем друг смисъл.

Когато Даяна, трепереща, наведе глава под крана на мивката и пусна студената вода, я обзе странно чувство на дезориентация. Сякаш структурата на живота й се беше изкривила, сякаш не можеше вече да владее ръцете, краката, устните си или пък сякаш всички тези основни елементи на физиката й бяха притежания на някакво непознато същество.

„Но това си ти! — извика съзнанието й. — Ти! Ти! Ти!“

Тай не помръдна, дори когато Даяна се върна и надвеси над нея. Началото е сложено, помисли си Даяна, трябва да продължа. Но това е лесната част. Аз дори няма да участвам.

Очите на Тай се отвориха и устните й промълвиха нещо тихо и неразбираемо. Ръцете й бяха над главата, гърбът й — леко извит. Това беше предизвикателна, уязвима поза и Даяна се замисли, че никога не е виждала Тай толкова крехка.

Тай бавно се размърда, протегна ръце и помилва бедрото на Даяна.

— Нека да те докосна там — прошепна тя. И когато Даяна отстъпи крачка назад, проплака: — О, моля ти се.

Тя долепи буза до корема на Даяна и провря ръка между краката й.

— Никога не съм падала на колене пред някого — гласът й беше задавен от вълнение. — Ти не свърши. Дай ми… Дай ми…

Даяна грубо отблъсна главата й.

— Изчезвай от тук! — гласът й беше дрезгав и рязък.

Тай подскочи, сякаш думите я удариха с камшик.

Даяна се наведе и вдигна дрехите на Тай. После ги запрати с все сила в скута й и я дръпна да стане. Без да казва нито дума повече, тя повлече жената по тихия коридор към външната врата.

— Обличай се и изчезвай! — заповяда й Даяна и я остави там, трепереща, с широко отворени очи.

В пълния мрак се усети раздвижване. Шум от тихи, плахи стъпки. Изведнъж звуци от задавяне, тътрене, трясък от счупен предмет, дрезгав вик.

Фенерчетата светнаха. Над врявата се разнесе гласът на Ел-Калаам. Силуети: очертания и сенки, които танцуваха покрай стените — разкривени, ясно открояващи се. Ел-Калаам изстреля три куршума в бърза последователност над всяка глава. Редът бе възстановен. Лампите светнаха.

Хедър и Рейчъл се намираха до библиотечния шкаф, където бяха спали. На дивана седяха Томас и Ръд, а близо до тях, на пода, бяха английските парламентаристи. Рене Луш, разчорлен и с помътнели очи, седеше облегнат на дългото огледало. Единствено Емульор продължаваше да лежи. Той се бе проснал по корем с глава и рамене завряни в дълбоката сянка на камината.

Ел-Калаам огледа с мрачен поглед стаята.

— Изправи го на крака!

Рита пристъпи напред и ритна с върха на ботуша си младия французин. Той не помръдна. Тя веднага се наведе и опипа врата му от едната страна. Вдигна поглед.

— Мъртъв е — рече жената. — Удушен.

— Даде ти се отговор, Ел-Калаам — обади се Ръд. — Никой нищо няма да подпише.

— В такъв случай приемам, че ти си го убил — гласът на Ел-Калаам прозвуча студено и безчувствено.

— Не съм казал такова нещо. Ще ми се да съм на негово място.

— Много добре — каза Ел-Калаам, — но тия не ми минават — той направи рязък знак с глава и Малагес хвана Ръд за предницата на ризата. — Закарай го в стаята за изтезания.

— Нее! — извика Луш, скочи на крака и тежко се облегна на огледалото зад себе си; олюляваше се. — Не той. Не той уби Мишел. Аз го убих.

— Ти? Колко интересно — рече Ел-Калаам. — И каква е евентуалната причина?

— Той беше млад, чувствителен — френският посланик приглади назад падналата над очите му коса. — Той не разбираше какво правите с него. Аз разбирах. Той не разбираше как го обработвате. Аз разбирах. Той никога вече нямаше да е същият. Никога нямаше да мисли по същия начин, нито да действа по същия начин.

— Това беше смисълът.

— Да, знам. И затова той трябваше да бъде спрян. Трябваше да бъде спасен от самия себе си или, по-скоро, от онова, в което щяхте да го превърнете — по лицето на Луш беше изписана болка. — Направих всичко възможно да му говоря, но нямаше резултат. И тогава… — той като че ли се задави от думите си. — Изборът, който трябваше да направя не беше лесен. Не можех да допусна нашето правителство да бъде въвлечено в такъв инцидент по този начин.

— Разбирам — спокойно отвърна Ел-Калаам. — Е, няма значение — той се отдалечи. — Изгасете лампите. Всеки да остане на мястото си до зори.

Тъмнина.

Дрезгава светлина на утрото. Цветовете бавно започват да изпъкват: по тапетите, по стените в кремаво и златисто; просветлението се отразява в стенното огледало.

— Само два часа остават — рече Малагес на Ел-Калаам.

— Всички знаем какво трябва да се направи… по един или друг начин.

Феси се приближи и застана до тях.

— Не вярвам израелците да отстъпят — продължи Малагес.

По лицето на Феси се четеше презрение.

— Американците и англичаните ще склонят ционистите да смекчат твърдия си курс. Помежду си те им достатъчно власт. Тя вече е подкопана, но все пак какво ще правят израелците без поддръжката на американците?

— Ако западняците обаче разберат правилно нашите намерения — отвърна Малагес. — Изглежда доста ги пообъркахме.

Ел-Калаам презрително се изсмя.

— Западняците разбират от философия колкото и от Аллах, което ще рече — никак. Те разбират само от куршуми и смърт. Човек трябва да предприеме крайни мерки, за да ги накара да действат. Иначе от едното им ухо влиза — от другото излиза. След време те ще изпълнят исканията ни.

— Това време — обади се Феси, — то тежи на врата ми като камък — той потупа с лявата си ръка своя АКМ. — Копнея за битка. Част от мен чака само да дойде крайният срок и да мине, без радиото да съобщи за победата ни. Копнея да всея смърт и разруха.

— Защото си луд — сопна му се Малагес. — Майка ти сигурно те е изтървала на главата, когато си се…

Феси се нахвърли върху него; Ел-Калаам застана между тях.

— Омръзнахте ми! — кресна той. — И двамата — той отмести поглед към библиотеката, до която стояха Хедър и Рейчъл. — Малагес, заеми се с момичето. А ти, Феси, върви да провериш дали радиото е настроено на правилната честота — в това време Рита хвана Хедър за лакътя. — После ела при нас в стаята за изтезания. Сега ще видим от какво са направени тия двете.

Всички тръгнаха по коридора в индийска нишка. В стаята в дъното на коридора нищо не бе променено. Прозорците продължаваха да са закрити, леглото стоеше изправено. Подът беше хлъзгав от розова течност. Гуменият маркуч се виеше по пода, насочен към мястото, където Бок беше издъхнал.

— Какво направихте със Сюзън — попита Хедър.

— Тя повече не ни беше нужна — Ел-Калаам направи на Малагес знак с ръка. — Настани я там.

Малагес бутна Рейчъл към сплескания стол, на който бе седял Бок. Лицето на Рейчъл лъщеше от пот. Докато сядаше, момичето отправи към Хедър мълчалив, съглашателски поглед.

— Това, което искаме, е много просто — заговори Ел-Калаам с най-умерения си тон. — Писмено потвърждение от теб — гледаше към Рейчъл. — Само си представи как ще реагира светът на потвърждение, подписано от теб, че подкрепяш исканията ни.

— Никой няма да му повярва.

— Разбира се, ние можем сами да го напишем и подпишем, но това ще е просто временна мярка. Нужна ни е достоверността на твоя почерк.

— И в двата случая — не отстъпваше Рейчъл — никой няма да ви повярва.

Той смръщи заплашително вежди, после отпъди думите й с ръка.

— Нищо подобно, ще ни повярват. Хората са лековерни. Те вярват в това, в което искат да вярват, или в това, в което са подведени да вярват. На много места в света съществува положително отношение към каузата ни. Хората просто се страхуват да го изразяват открито… Ционистките главорези са навсякъде.

— Ние искаме само да живеем в мир — каза Рейчъл.

Ел-Калаам се изплю и изкриви лице в гримаса.

— В мир! О, да, разбира се. Във вашия мир. Искате да живеете в свят без араби.

— Напротив, вие сте тези, които искате да ни унищожите.

— Изопачителка на истината! — изкрещя той. После, с много по-мек глас додаде: — Точно от това ваше налудничаво мислене искаме да ви освободим. — Устните му се изкривиха в усмивка. — Ние имаме и време, и начини за това — и посегна към Рейчъл.

— Остави я на мира — намеси се Хедър. — Тя е само едно дете.

Ел-Калаам се обърна.

— Дете ли, казваш? А смяташ ли, че ако сложа в ръцете на това дете зареден пищов, то няма да пръсне черепа ми в секундата? О, да, и още как! — той се приближи до Хедър, зад която малко вдясно стоеше Рита. — Ти явно още не си схванала за какво става дума, нали? Не, виждам, че не си — той отново посочи към Рейчъл. — Това дете е ключът… ключът на всичко… на всичките ни мечти. Изобщо не ме е грижа за останалите тук — те не представляват нищо за мен. Ала тази, малката… тя е всичко. Съпругът ти още в първия миг схвана нещата. И затова постъпи така. Заслужи възхищението ми. Той беше аматьор, който за много кратко време се опита да стане професионалист. И успя. Докато ти — сви пренебрежително устни брадатият, — ти не си нищо повече от стрелец по зайци. И манталитетът ти е такъв. Нямаш истинска представа за живота и смъртта; не знаеш кога да се посветиш на едното или на другото. Съпругът ти поне това знаеше. Той беше революционер по дух. А ти не си нищо друго, освен една домакиня, научена да дърпа спусъка към поставена мишена. Ти нямаш нито ум, нито смелост — мъжът стисна брадичката й и разтърси главата й под изпитателния си поглед. — Постарай се да запомниш, че отсега нататък трябва да държиш устата си затворена. Само ще наблюдаваш какво става. А си заговорила, а Рита е пробила главата ти с приклада на пистолета си. Ясно ли е?

Хедър мълчаливо кимна.

Ел-Калаам рязко тръсна глава.

— Започваме!

— Открих нещо, което е необходимо да знаеш.

Той не назова нито нейното, нито своето име; беше изключително предпазлив. Въпреки това тя веднага позна гласа му. Представи си топлата му усмивка с проблясващи зъби, осакатените му художнически пръсти. Пое си дъх.

— Какво е то?

— Не е за телефона — отвърна Мейър. — Трябва да се видим.

Тя прехвърли в ума сгъстения си снимачен график; вече бяха към края на снимките. Сърцето й се сви.

— Не мога да дойда в Сан Диего.

— Не е необходимо — спокойно рече той. — Аз съм в Лос Анджелис.

— По-точно?

— О, наблизо — засмя се мъжът и тя си спомни за силното ухание на одеколона му, за сухата твърда кожа на бузата му. — Можеш ли да се измъкнеш за един час?

Даяна погледна часовника си.

— Едва привечер — каза тя. — Трябва да използваме докрай дневната светлина. Шест и половина става ли?

— Добре — той замълча за миг. — Ще те чакам при гроба на Маги.

— Знаеш къде е?

— Знам.

— В такъв случай — рече Даяна — не забравяй да занесеш цветя.

Отиде на срещата със служебна лимузина. Напоследък все по-често я ползваше. Мерцедеса държеше в гаража си. Това, беше започнала да се уверява тя, беше признак за нарастващата й умора. Винаги е обичала да шофира, но в последно време отиването и връщането от снимачната площадка се бяха превърнали в неприятно задължение. И когато повдигна въпроса пред Бейлман, той, без да възрази дума, взе телефона и й отпусна служебна кола.

Сега, докато седеше облегната назад в седалката, с лице към светлината на огледалото и Ана внимателно й сваляше грима, тя си даде сметка, че са й дължали тази услуга. Въздъхна леко, когато усети колко успокояващо действа прохладният крем върху лицето й. За известно време пропъди от ума си Мейър заедно с предчувствието за предстоящата среща. Какво ли има да й казва?

Мислите й се прехвърлиха към Ню Йорк и зимата там. Беше й трудно да си представи двете неща в този момент или по-точно, да ги почувства. Спомените й за Коледа в Ню Йорк бяха избледнели и се свеждаха до една филмова сцена, в която бе участвала много отдавна, заснета на снимачната площадка, разположена в низината. Това беше една мрачна и не съвсем действителна сцена. Закопня да се върне на изток, да възобнови любовта си към града, който никога не заспиваше. Във вените й сънливо плуваха шампанско и черен хайвер, над главата й, в неусетно падащата привечер, се изнизваха високи, прашни палми. В този град нямаше нищо друго, освен палми, мерцедеси и време, което отлиташе без капчица промяна в климата или сезоните.

— Готово, госпожице Уитни.

— Кажи на Алекс да остави първо теб, Ана — рече Даяна, без да повдига клепачи. Не искаше да бъде обезпокоявана, докато стигнат до мястото на срещата.

Смътно усети как лимузината намали ход, после спря. Стори й се, че чу Ана да казва „довиждане“ и промълви същото в отговор. „Открих нещо, което е необходимо да знаеш.“ Сега гласът на Мейър закънтя в съзнанието й. От време на време успяваше да проследи една мъчителна нишка, без обаче да успее да се доближи до смисъла й.

Изглежда бе проспала останалата част от пътя, защото, когато отвори очи, лимузината беше спряла до тротоара почти пред входа на гробището. Двигателят беше изключен. Тя погледна пред себе си и видя тила на Алекс. Не намери нищо странно в това. Точно тогава главата се обърна и Даяна разпозна хубавото лице на Марго. Над малките й уши се спускаха няколко кичура черна коса. Жената се усмихна.

— Хайде, мила моя. Мейър те чака.

Тя се загуби от погледа на Даяна само докато й отваряше вратата. Застана леко приведена, в кръста. Много е хубава и елегантна, помисли си Даяна. В ръцете си Марго държеше букет от перуники.

— Мейър сметна, че може и да ти потрябват — рече тя.

Даяна се засмя. Ето че самата тя в крайна сметка забрави да купи цветя.

Наоколо нямаше никого, освен Мейър. Стоеше пред гроба на Маги, леко прегърбил рамене. Беше облечен с модни тъмносиви ленени панталони и кремава памучна риза с къси ръкави. Изглеждаше спретнат, без нито една излишна гънка на облеклото си. На открито мъдрата му като на Пикасо глава й се стори, някак по-голяма. Подпираше се леко на абаносов бастун с много остър връх и с голяма топчеста дръжка от малахит. „Даде ми го един английски полковник в края на войната“, беше й казал Мейър.

Доста време след като застана до него, той не отрони нито дума. Даяна го поглеждаше скришом, опитвайки се да определи възрастта му. Ала с изключение на сандалите друг издаващ признак не откри. Нямаше треперещи ръце, нямаше поклащане на главата. Забеляза една тънка синя вена, която пулсираше в слепоочието му, само отчасти закрито от венеца от коса. Над тях небето беше матово от отразяващите се в него светлини — предимно неоновото осветление на Холивуд, ала смогът бе омекотен достатъчно, за да създава илюзията за девствена красота. В това сияние Мейър изглеждаше безсмъртен, недосегаем за ръцете на смъртните, както и за самото време. Той бе надживял лагерите на смъртта, загубата на двамата си сина и на поне една съпруга. И ето, сега стоеше тук несломим.

— Чух разни неща за теб — заговори Мейър и от гласа му я полазиха тръпки. — Вълнуващи неща — той обърна лице към нея. Очите му се уголемиха от светлината, която попадна в тях. — Ние не сме те виждали много дълго време — изрече думата „ние“ така, сякаш говореше от името на целия свят. — Един пламък върху екрана — той пусна бастуна с едната си ръка и хвана нейната със завидна сила. — Изглежда вече няма нищо, което да не можеш да постигнеш.

— Понякога се чувствам по-висока от всички хора — рече Даяна мечтателно.

— Я ми кажи — продължи Мейър, — според теб, ти ли си се променила или хората около теб?

— Не разбирам какво имаш предвид.

— Ами например лимузината, с която дойде — ръката му пусна за миг нейната, за да направи неопределен жест към входа на гробището. — Преди шест месеца ти не разполагаше с нея… не можеше да я получиш, прав ли съм? — Той кимна. — Така. А сега я имаш, защото си по-различна ли или защото тези около теб те възприемат по-различно?

Даяна го погледна.

— Има ли значение?

— Само за теб, Даяна.

Тя сведе поглед към букета, който й бе дала Марго. Наведе се и го положи върху гроба. Когато се изправи, почувства леко замайване.

— Какво ли е това чувство — попита Мейър, — да полагаш цветя върху празен гроб?

Той протегна ръка и успя да я хване, за да не падне. Тя се облегна на нето — независимо от болните си крака старецът стоеше непоклатим като скала и я държа, докато дойде на себе си.

— Какво искаш да кажеш? — заговори Даяна. — Аз бях на погребението на Маги и видях…

— Видяла си празен ковчег, спуснат в земята — спокойно я прекъсна Мейър. — Твоята приятелка Маги не е била вътре.

Даяна и не помисли да поставя под въпрос казаното от него.

— Тогава къде е?

— В Ирландия — Мейър здраво държеше ръката й. — Погребана е в родния си край.

— Но Маги е родена в Сейнт Мери, Айова — рече Даяна.

— Не родена, а отраснала там. Тя и сестра й били доведени тайно от Северна Ирландия, веднага след като били родени. Тук били настанени в подходяща семейна среда и…

— Но защо?

— Истинското им фамилно име е Туми — отвърна Мейър и замълча за малко. — Не ти ли звучи познато?

— Почакай — Даяна върна мислите си към разговора с Мариън. Тогава той изглеждаше развълнуван и тя го бе попитала за причината. „Това злощастие в Северна Ирландия“: Нали така се бе изразил? — Не се ли казва Шон Туми патриархът на протестантите в Белфаст?

Мейър кимна.

— Същият. Маги беше негова внучка.

— Боже мой! — възкликна Даяна. — Какво говориш?

— Не вадя никакви заключения — отвърна с равен глас Мейър. — Оставям на другите да го правят. Аз само ти казвам какво научих. Нали това е част от сделката ни?

— Но Мариън ми беше споменал, че Шон Туми бил наредил на англичани и протестанти заедно да нападнат онзи католически район в Белфаст, как му беше името?

— Андитаун.

— Да, Андитаун. И това било…

— Две седмици, плюс-минус няколко дни, преди да бъде убита приятелката ти.

Даяна се обърна да си върви.

— Трябва да отида в полицията.

Но Мейър я хвана за ръката и я спря. Обърна я с лице към себе си и рече:

— И какво ще им кажеш?

— Същото, което научих от теб — тя оглеждаше безизразното му лице. — Или нямаш куража да потвърдиш пред тях?

— Успокой се — каза Мейър. — В случая това няма нищо общо с мен или с теб — той я притегли по-близо до себе си; използва и бастуна, за да подсили думите си. — Добре, да речем, че ние двамата отидем в лосанджелиската полиция и им разкажем всичко това. Ти можеш ли да допуснеш, че Шон Туми е прехвърлил тук внучките си без знанието на американското правителство? Смяташ ли, че то ще позволи случаят да бъде изнесен в пресата? — и тъжно поклати глава. То никога няма да разреши да се отвори гробът. Никога — Мейър сложи ръка на рамото й. — Даяна, тази информация е само за теб и за никого другиго. Обещах да ти помогна да откриеш кой е убил приятелката ти — нищо повече.

— Но не си го направил още.

Мейър пъхна листче в ръката й и захлупи пръстите й върху него.

— Когато ти се удаде случай — рече той, — виж се с този човек.

После се наклони към нея и я целуна по бузата.

Тя не можа да се сдържи — отиде при Боунстийл. Той, разбира се, беше скептичен.

— Трябва да ми кажеш откъде идва тази информация.

— Не мога, Боби — разпери тя ръце. — Моля те, не настоявай.

— Слушай какво…

— Не, ти слушай. Или ще повярваш, или не и точка по въпроса.

— Добре — отговори той, — според мен това е измишльотина.

— Чудесно — каза Даяна и се изправи. — Тогава довиждане.

— Почакай, почакай една минута — спря я той и забарабани с вилицата си по масата.

Те разговаряха в кухнята в дома на Рубънс. Даяна бе отказала отново да се появява в полицейското управление, а и не бе успяла да се сети за някое заведение в града, където нямаше да я обгради тълпа от хора; освен това не искаше да води и Алекс със себе си.

Боунстийл й посочи стола с вилицата.

— О, седни, моля те — гласът му беше рязък. — Действаш ми на нервите, като те гледам права.

Мария беше в почивен ден; през прозореца Даяна видя помощника на мексиканския градинар вглъбено да обработва розовите храсти.

— Не мога да кажа, че много те харесвам — рече Даяна и седна срещу лейтенанта.

— Пък още не си ме изхвърлила.

— Знаеш защо. Без теб няма да мога да открия кой е убил Маги.

Той се надвеси през масата към нея.

— А това е много важно за теб, нали?

— Да.

— Защо?

— Беше ми приятелка.

— Приятелка, дрогирана отдавна, която, както излиза, те е лъгала непрестанно; която е завиждала на успеха ти, която е смятала, че имаш връзка с нейния приятел…

Даяна замахна и го зашлеви през лицето.

— Божичко, колко сте еднакви всички. Пъхате си носа навсякъде.

— Това ми е работата — отвърна той, без да помръдне. Лицето му почервеня там, където Даяна го бе ударила, ала в гласа му не се долови вълнение. — Аз съм вид боклукчия. Ровя се в мръсното бельо на всеки; душа изпражнения, защото в девет от десет случая тъкмо там откривам изродените копелета, които отнемат живота на другите. Можеш ли да схванеш логиката тук?

Тя извърна глава настрани.

— Отвратително е.

— Мисля, че е много по-отвратително, отколкото да стъпчеш някого с високите си токчета.

Очите й светнаха, когато се обърна да го погледне.

— Аз не правя подобно нещо.

— Не — рече той, — ти само си мислиш, че не го правиш.

— Изчезвай оттук! — Даяна скочи на крака и столът й се прекатури зад нея. — Не искам повече и очите ти да виждам!

Боунстийл се приближи до нея.

— И какво смяташ да правиш със случая Маги?

— Ще се оправя сама — облегна се на стената. — Не ме доближавай!

Тя понечи да го удари отново, но той хвана здраво китката й.

— Не ставай глупава — каза Боунстийл, докато се преборваше с нея. Почти я беше заклещил с тялото си и двамата дишаха тежко от усилието, с което се отбраняваха. — Ние имаме нужда един от друг.

Устните му бяха съвсем близо до нейните, погледите им се преплитаха. След миг устните му покриха нейните и Даяна почувства нарастващата му възбуда.

— Какво правиш? — успя да попита тя.

— На какво ти прилича?

Тя взе ръцете му в своите и ги отдалечи за момент от тялото си. Погледна го в очите и с изненада видя в тях отражението си. Видя собственото си желание той да я люби, не само защото го харесваше — това нямаше да й е достатъчно. Искаше неговата топлота, защото, за разлика от Рубънс, той не беше от нейния свят. А като навлезеше в нейния свят, щеше да потвърди, че тя е нещо повече от един образ. Понечи да го целуне, но забеляза, че лицето му е пребледняло, сякаш щеше да припадне. Чуваше запъхтяното му дишане. Изразът на лицето му обаче, сви стомаха й на ледена топка.

— Какво има, Боби?

— Не знам… наистина не знам. Аз… — той погледна ръцете си и ги отдръпна от тялото и — се улавям, че непрекъснато мисля за теб, фантазирам си… Дори в управлението, казвам ти, не престават да ме взимат на подбив… някои от момчетата ревнуват, защото знаят, че се виждаме.

Даяна се доближи още до него, разголените й гърди се притиснаха в ризата му.

— Толкова пъти съм си представял този момент. Какво ли би станало, ако… — Боунстийл сложи ръце върху раменете й. — Ето, че сега моментът дойде, а аз съм като парализиран. Виждам те само като огромната снимка от рекламния плакат и каквато беше в „Кралско червено“. Виждам те после пред себе си и… и съм напълно объркан. Изглежда не мога да разгранича единия образ от другия…

— Но аз съм от плът и кръв, Боби.

— Не — отвърна той и леко я избута по-далеч от себе си, — не си. Сега си нещо повече. Ти си един образ, една фантазия за милиони хора, един блян за не знам колко момчета. Вече си повече от плът и кръв.

Ръцете й обгърнаха врата му.

— Това са глупости и ти го знаеш.

Ала топката в стомаха растеше, стигна до кухината на гърдите й и Даяна имаше чувството, че ще експлодира. Какво става с мен, запита се тя.

— Не разбираш ли? — рече Боунстийл с измъчен глас. — Искам да те любя, а не мога. Ние сме от два различни свята. Аз не съм за твоето легло.

В този миг на Даяна й идеше да изкрещи, че тя е просто едно момиче от улицата, изплашено и само, но нещо безмилостно и неотменимо вътре в нея не й позволи да го стори. Тя свали ръце от врата му, захапвайки бузата си отвътре, за да не проговори. Извика от болка, а Боунстийл реши, че е от гняв и отстъпи назад.

— Съжалявам — рече той тихо. — Наистина съжалявам, Даяна.

После се обърна и отминавайки умното лице на Ел Грековия „Евреин“ продължи по коридора.

Когато чу вратата да хлопва зад него, Даяна се свлече на колене, покри лице с длани и заплака — нещо, което не бе нравила от онези дълги дни и нощи в „Уайт Сидърс“. Отново усети вкус на гума в устата си и й се доповръща. Обгърна се с ръце, заклати се напред-назад и продължи да плаче, докато най подир заспа на килима, почти под тялото на морската сирена, която я гледаше със скръбните си очи.

Някъде в подсъзнанието си чувстваше колко объркана започва да става. Тъкмо затова в края на краищата се бе опитала да прелъсти Боунстийл и тъкмо затова бе рухнала напълно, когато той й отказа. Сега вече се увери, че е по-особена, по-различна от другите, но — а това тя не съзнаваше — само част от нея ликуваше от това издигане.

В Боби тя бе видяла последната житейска нишка, свързваща я с действителния свят на делничните хора, улисани във всекидневната си работа, както бе правила и тя навремето. Сега бе влязла в друг свят, и то напълно съзнателно, с отворени очи и с разтворени обятия. Ала пътят дотам бе тъй съблазнително кратък, тъй изпълнен с удоволствия, че тя се носеше все по-навътре в морето до този момент, когато бе отворила очи и бе видяла, че от брега нямаше и следа.

Боунстийл бе напълно прав. Той не е от нейния свят и с нейния опит да стигне до него по най-примитивния начин тя искаше да му покаже, както и на себе си, че е все още човешко същество. Думите на Мейър натрапчиво се връщаха в съзнанието й: „Кажи ми, ти ли се промени или хората около теб?“.

Това, което най-много я плашеше, беше, че не знаеше отговора. Как постъпва една икона? Подозираше, че мнозина преди нея са си задавали този въпрос и че онези, които не са могли да отговорят, не са се задържали дълго тук.

Когато Рубънс се върна, завари я просната върху дивана с полупълна чаша в ръка и бутилка „Столичная“, оставила засъхнали кръгове върху ниската масичка.

— По дяволите, Даяна, какво е станало между теб и онова ченге?

Тя го погледна с невменяем поглед и той се наведе и перна чашата, от слабата й хватка. Чашата се търкулна по дивана, падна върху килима с глух звук и остана да лежи върху тъмното петно, образувано от съдържанието й.

Рубънс се надвеси над Даяна.

— Помощникът на градинаря ми каза…

Ала Даяна вече плачеше толкова неудържимо и с такава страст се вкопчи в него, че ядът му бързо се стопи.

— Даяна — той няколко пъти прошепна името й, докато накрая силно я разтърси. — Какво е станало?

Но тя не можеше да му каже нищо.

Ел-Калаам започна с изваждането на нож. Хедър пристъпи крачка напред, ала Рита грубо я дръпна обратно и размаха пистолета си под носа й. После сложи показалец напреки на чувствените си устни, погледна Хедър в очите и поклати глава.

Ел-Калаам беше дал автоматичния си пистолет на Малагес, който стоеше малко встрани. От другата страна на стола Феси облизваше устни. Пръстът му галеше спусъка на оръжието. Устните му бяха полуотворени и през тях долиташе тежко дишане.

Ел-Калаам закрачи към Рейчъл. Блестящият връх на ножа му бе насочен към блузата й. Острието проблесна като мълния, когато попадна в силния лъч светлина.

Звукът от разрязан плат отекна силно в проточилата се тишина. Плътта на Рейчъл се откриваше все повече и повече под пръстите на Ел-Калаам, който бавно, на широки ленти, съдираха блузата й. Кожата на момичето лъщеше с матов блясък под светлината. Първо се оголиха раменете, после част от гръдния й кош. Рейчъл носеше под блузата си тънка камизола с презрамки. В средата между гърдите й имаше малка розова розичка.

— Готово — въздъхна Ел-Калаам и размаха ножа във въздуха. — Сега как е?

Очите му се заковаха в очите на Рейчъл. После погледът му се спусна към раменете й. Върхът на острието мина през светлина, сянка, пак през светлина и сряза едната презрамка на камизолата. Рейчъл ахна от уплаха. Ръцете й неволно се вдигнаха, за да прикрият оголената гръд, но Малагес ги върна в скута й. Раменете й трепереха. Погледът й беше насочен право пред нея.

— Я виж ти! — рече Ел-Калаам. — Какви хубави гърди. Какво ще кажеш, Малагес?

— Доста са малки за мен.

— Е, добре де, дай им малко време, Раул. Трябва да им дадеш малко време. Момичето сега се оформя. Още не е станало жена.

В дясното око на Рейчъл напираше сълза. Тя бликна, търкулна се по бузата й и капна върху опакото на ръката на Ел-Калаам. Той се усмихна.

— Това са детски гърди — каза Малагес. — Дай ги на Феси.

— Бедата при теб, Малагес, е, че нямаш никакъв усет за бъдещето — Ел-Калаам съзерцаваше Рейчъл. — Да, сега са детски, ала много скоро… ще напъпят в прелестна женска гръд — усмивката изведнъж изчезна от лицето му. — Освен ако нещо не им се случи дотогава.

— Какво например? — попита Малагес.

Ел-Калаам сви рамене.

— О, не знам. Животът може да ти поднесе какво ли не. Нещастен случай може би — в очите на Рейчъл проблесна пламъчета. — Или… нали разбираш… може да се появи някой злосторник… някой женомразец. Изобщо някой, който не е ценител на женските форми. Хомосексуалист, да речем…

Феси се изкикоти. Очите му светнаха, широко отворени.

— А защо не и психопат? Светът е пълен с умопобъркани, знаеш. И нека да си представим, просто да си представим, че въпросният психопат напада една нощ това момиче — Ел-Калаам стоеше съвсем близо до Рейчъл. Гърдите й се повдигаха и сваляха от неспокойното й дишане. — И той има нож.

Острието на ножа му се плъзна напред, пронизвайки яркото петно светлина. Отражението му пробяга по бузата на Рейчъл. Устните й потрепваха.

— И е истински луд — продължи Ел-Калаам, — защото улавя нашето хубаво малко момиче отзад за косата… — пръстите на мъжа хванаха Рейчъл и изтеглиха главата й назад. Дебелите устни оголиха зъбите му — и почва да я дърпа.

Погледът му се вторачи в лицето й. Светлината, която си играеше върху него, го нашари на петна.

— Сега лудият допира острието на ножа си до едната гърда — Рейчъл трепна от допира на стоманата, плъзгаща се по кожата й. Дъхът й излизаше със свистене през зъбите. — И казва на момичето: — „Време е да те направя да изглеждаш като мъж.“

Острието започна да се движи хоризонтално под гърдата на Рейчъл. Тя беше затворила очи и цялата трепереше.

— Първо едната, после другата.

Рейчъл започна да хлипа. През затворените й клепки се стичаха сълзи. Тя заудря глава във високата облегалка на стола:

— Не!

— Какво става? — попита Ел-Калаам. — А?

— Не! — с пълен глас извика Рейчъл. — Не, не, не!

— Какво не?

Рейчъл отвори очи. Сълзите обливаха мургавото й лице, ронеха се надолу по очертанията на гърдите й.

— Не, моля те.

— А! — възкликна Ел-Калаам, без да помръдва ножа от Рейчъл. — Май ще стигнем донякъде.

Същата сутрин Даяна беше попитала Рубънс дали ще може да излезе по-рано от работа, за да дойде да я вземе от снимките.

— Имам нужда да прекарам вечерта навън и ми се иска да бъдеш до мен — беше допълнила тя.

Когато излезе от караваната си, големият тъмносин линкълн вече я чакаше. Шофьорът на Рубънс задържа вратата, докато Даяна се качи. Успя да зърне седналия отпред Алекс, преди Рубънс да натисне бутона, за да затвори устойчивата на удар с огледална повърхност пластмасова преграда, която ги разделяше от наетите мъже.

— Как си? — попита Рубънс и я целуна, задържайки ръката й в своята.

— Не на себе си — леко се усмихна тя. — Почти привършваме. Остава да повторим още една-две сцени, които Мариън не харесва и край.

— Хубаво — рече Рубънс така, сякаш не получаваше всеки ден сведения от Мариън. И той, и Даяна знаеха това, но предпочитаха да поддържат илюзията.

— Как се държи Джордж?

— Нормално, но притесни всички с това негово забъркване с ООП. Дори и неговият импресарио се опита да му говори, но нямаше никаква полза. — Даяна стисна ръката му. — Ще ми приготвиш ли нещо за пиене?

Тя предложи да отидат в „Мунбиймс“ — елегантен ресторант на два етажа в Малибу, който, особено през лятото, предлагаше приятна, пищна обстановка, която не отстъпваше на шикозните заведения покрай алеите на Норт Камдън и Норт Канън в Бевърли Хилс.

Даяна изглеждаше разсеяна, сякаш мислите й витаеха далеч от тук. Чувстваше как от нея се излъчваха осезаеми вълни на енергия, които се разпростираха във все по-увеличаващи се кръгове, докато обхванаха целия ресторант. Чувстваше се поразена от степента на тази сила, която едновременно я привличаше и отблъскваше. Всеки един — от салонния управител до собственика — идваха на масата им, за да питат дали храната и напитките са според вкуса им.

Поради тази причина Даяна и Рубънс успяха да си разменят само няколко думи насаме.

После двамата поеха по пътеката между перуники, водеща към паркинга. Заблудени облачета пясък се виеха като призрачни змии върху черния асфалт и се стопяваха като дим.

Озоваха се пред море от коли, осветени от чифт синьо-бели прожектори, поставени високо върху алуминиеви стълбове. Огромни бледи нощни пеперуди кръжаха в силната светлина, а едно тънко и дълго насекомо, синьо-зелено на цвят, обикаляше самотно наоколо и се гощаваше с орляка от по-малки мушици, също привлечени от ярките лъчи.

Хромовите повърхности блестяха и различните цветове на колите, подбирани внимателно и боядисани по скъпо струваща поръчка, изглеждаха почти в един и същ тон от силното осветление. Гледката се стори на Даяна плашеща със своето еднообразие — отвратителен пейзаж на роботи, лишен от всякаква естетика или живот — и тя изведнъж се почувства като в друг свят, а земята, която познаваше се превърна просто в един спомен, който се въртеше сляпо на сто милиона километра разстояние оттук.

Тя хвана Рубънс под ръка и рече:

— Да се махаме от тук.

До слуха й като че ли долетяха смеещи се гласове, гърлени и заглушени, подобно на шума на вълните; токчета потракваха по пътеката, по която бяха минали и те; в далечината се чуваше съскането на автомобилни гуми по крайбрежната магистрала.

Почти бяха стигнали до лимузината, когато Даяна видя две фигури да излизат от паркираното през три реда червено порше. Позна колата още преди да разпознае хората.

— Здравей, Даяна — каза Тай. Зад нея се извиси широкоплещестата фигура на Силка.

— Тя не е в състояние да кара — поясни той с гърления си глас.

И тогава Даяна видя, че Силка я придържаше, ала не можеше да овладее нестабилната й походка.

Даяна се вгледа в очите на Тай — зениците й бяха разширени.

— На какво е? — попита тя Силка.

Той сви рамене.

— До каквото е могла да се добере — кокаин, някакви хапчета, а може и далмейн.

— Даяна — мълвеше Тай. — Даяна — и се протегна към нея.

— Какво, по дяволите, става тук? — приближи се Рубънс, поглеждайки Силка.

— Малка свада — отвърна Силка. — Няма нищо страшно.

— Всичко е наред, Рубънс — допълни Даяна. Тя хвана Тай под ръка и я отдалечи от мъжете. — Остави нещата на мен — ръката й обгърна тънката талия на Тай, с другата я хвана за ръката. — Хайде, хайде — шепнеше й тя.

— Заведи ме у дома — рече Тай. — Искам да си легна.

Двете бяха сами сред морето от коли.

— След малко Силка ще те закара у дома.

— Но аз не искам да се прибирам с него. Искам да обгърна крака около тялото ти.

— Престани, Тай.

— Искам да те почувствам.

— Казах ти да престанеш — изсъска Даяна. Тя завъртя Тай с лице към себе си и здраво я хвана за раменете. — Нали запомни какво трябва да правиш. Върни се при Найджъл и стой настрана от Крис.

Лицето на Тай се бе изкривило — нямаше и следа от хубост или чувственост в странното му излъчване.

— Аз не желая Крис — прошепна Тай. — Желая теб.

Даяна целуна Тай първо нежно, после направо грубо. Почувства тялото й да се размеква както беше стегнато; чу и леката въздишка на удоволствие, която изпусна другата жена под натиска на устните и езика й.

— А сега тръгвай — каза студено Даяна. — Върни се при колата си. Покажи на Силка, че можеш да вървиш и сама. Защото той смята, че не си в състояние.

Тай погледна за миг Даяна.

— Трябваше да се върна, Даяна… когато ме изхвърли.

— То беше само напомняне.

— Зная — нежно й се усмихна Тай. В очите й се четеше толкова много любов, че Даяна потръпна.

После Тай си тръгна. Вървеше покрай редицата от коли, като за опора плъзгаше ръка по капаците им и много внимаваше да не се препъне или падне, защото помнеше какво й каза Даяна за Силка.

Когато Тай отново се качи в поршето си, Даяна се върна при мъжете. Завари ги така, както ги бе оставила — като че ли нито бяха помръднали, нито бяха разменили дума помежду си.

— Всичко вече е наред — съобщи Даяна на двамата, макар че гледаше Силка. Запита се доколко той разбираше какво става. Защото никак не беше глупав и изглежда доста добре познаваше Тай. Не изключи възможността да знае всичко за случилото се. — Можеш да я закараш вкъщи, когато пожелаеш.

— Имаш предвид у Найджъл — рече Силка, оглеждайки внимателно лицето й.

— Да — отвърна Даяна, — точно там имам предвид. Нали там й е мястото?

Силка се усмихна леко.

— И аз тъй мисля. Найджъл чувства липсата й.

— Повече няма да я чувства.

Силка извади ключовете на поршето и ги запремята между пръстите си.

— Всъщност съм изненадан, че това не стана по-рано. Още когато Найджъл беше заминал, преди шест месеца мисля, че беше, те останаха съвсем сами.

Даяна разбра, че говори за Тай и Крис.

— И нищо ли не се случи?

— Не мога да знам всичко, госпожице Уитни — вдигна рамене той.

— Силка — усмихна му се тя, — струва ми се, че каквото и да не знаеш за групата, лесно можеш да го научиш.

Силка подхвърли във въздуха ключовете и пак ги улови.

— В такъв случай — спокойно отвърна той, — ще ми повярвате, ако ви кажа, че нищо не се е случило — и се усмихна. — Благодаря, че се погрижихте за нея. В такива състояния тя става непоносима.

В лимузината на път за вкъщи Даяна трябваше да обясни на Рубънс за какво беше целият този разговор. Разказът й прозвуча толкова убедително, че дори и тя си повярва.

Рейчъл погледна Хедър през сълзи. Хедър не можа да издържи на скръбта и разкаянието, изпълнили очите й и извърна поглед.

Ел-Калаам се изправи. Острието на ножа му беше мокро от сълзите и потта на Рейчъл. За момент той се вгледа в нея, после рече:

— Пет минути. Искам да проумееш това, което казах.

Краката на Хедър се разтрепериха и Рита трябваше да я крепи с две ръце.

— Имам нужда — каза тя с пресипнал глас — да ида в тоалетната.

Ел-Калаам се обърна. Победоносен израз озари лицето му.

— Знаех си, че няма да издържиш. Къде ти отиде смелостта? Изглежда аз те познавам по-добре, отколкото те е познавал мъжа ти — той се разсмя и направи знак с глава към вратата. — Заведи я, Рита. Нямам намерение да ми усмърдява стаята.

Рита кимна и бутна Хедър да върви. На втората крачка Хедър залитна, краката й се подкосиха и тя се свлече на пода върху коленете и ръцете си.

— Я погледни! — възкликна Рита. — Тя дори не може да върви сама.

Жената се наведе и пъхна ръце под мишниците на Хедър. В това време Хедър потърси очите на Рейчъл и й хвърли многозначителен поглед. После Рита я изправи на крака и я изтика от стаята.

Двете тръгнаха по коридора. Малко преди да стигнат отворената врата на банята, срещу тях се зададе един от терористите, забързан към стаята за изтезания. Носеше своя МР-40, насочен за стрелба, и изглеждаше леко задъхан.

— Хайде — смушка я Рита. — Стига си зяпала! — и я бутна навътре в банята. — Имаш две минути.

Хедър отиде до тоалетната чиния, вдигна полата си и седна. От стаята за изтезания се дочу раздвижване — висок говор, прещракване на спусъци на оръжие. Шумът нарастваше. Към нея се приближаваха тичащи стъпки.

— Рита! — разнесе се гласът на Ел-Калаам. — Ела бързо! — той надникна от прага. В рамката на вратата на банята лицето му изглеждаше огромно. Не погледна към Хедър.

— Какво има?

— В храсталаците отзад някой идиот е открил огън — Ел-Калаам излезе в коридора. — Тръгвай!

— Но… — Рита посочи с глава към Хедър.

— Няма страшно — Феси се приближи до нея толкова близо, че тя подскочи. — Аз ще се погрижа за нея — и се изхили.

— Не се и съмнявам — язвително рече Рита. — Ясно ми е как ще…

— Рита! — прогърмя отново гласът на Ел-Калаам.

— Прави с нея каквото искаш — продължи Рита, подминавайки Феси на прага, — само я запази невредима. Може и да ни потрябва.

Тя се затича по коридора след Ел-Калаам.

Феси влезе в банята. Не беше престанал да се хили. Очите му бяха вперени в чатала на Хедър под полата.

— Какво става там? — попита Хедър.

— Ла, ла, ла — гласът на Феси беше пресипнал. — Какво имаме тук?

Дулото на пистолета му се насочи към подгъва на полата й и се пъхна отдолу. Очите на Феси бяха светнали. Той извади език и облиза устните си.

Хедър не продумваше. Дулото на АКМ се загуби под роклята и запълзя нагоре.

— Кой е с Рейчъл?

Очите на Феси пламнаха гневно.

— Тук аз задавам въпросите и аз получавам отговорите.

Хедър го оглеждаше внимателно. Очите на Феси се разшириха, той пристъпи крачка към нея. Отново извади език и навлажни устни.

— Май ти хареса каквото направи той на Рейчъл — рече тихо Хедър. — И ти се иска да направиш същото и с мен, нали?

Феси беше много близо до нея. Хедър се изправи. Мъжът отстрани автомата и го остави на пода. Извади от кобура автоматичен пистолет и свали предпазителя. Протегна лявата си ръка към Хедър и я пъхна под полата й. Дулото на 45-калибровия пистолет се вдигна нагоре и застина в слепоочието й.

— Не ми давай идеи — прошепна Феси.

Устните му се плъзнаха по бузата надолу към устата на жената. Тя извърна лице. Ръката на Феси опипваше тялото й и Хедър прехапа устна, за да не изкрещи. Ръцете й бавно се вдигнаха и обгърнаха раменете на мъжа. Устните му се притиснаха в нейните. Тя отвори своите. Двамата дълго се целуваха. От коридора се чуваха тичащи нозе в ботуши, дрезгави подвиквания.

Хедър спусна ръце надолу по тялото на Феси. Той изпъшка леко. Клепките му затрепкаха, ръката му охлаби пистолета.

Хедър сви дясната си ръка в юмрук и го заби в слабините на Феси. Дребният мъж нададе вик и се преви на две. Пистолетът гръмна, отскачайки в ръката му. Лицето на Феси побледня. Коленете му се огънаха. Хедър грабна оръжието от ръката му, ала той успя да го избие. Пистолетът отлетя в другия край на облицованата с плочки баня.

Феси се изправяше и протегна ръка да хване Хедър. Устните му шепнеха ругатни. Хедър се пресегна през него и сграбчи автоматичния АКМ, вдигна го и заби приклада в основата на врата му. Мъжът изпусна въздишка и се строполи на пода.

Хедър внимателно го прескочи и тръгна към отворената врата на банята. Крясъците и подвикванията ехтяха още по-гръмко. Извън вилата се чуваха гърмежи от огнестрелно оръжие. Тя подаде глава в коридора. В гостната цареше хаос; терористи тичаха към входната врата. Не видя нито един от заложниците. Чу познатия глас на Ел-Калаам да дава заповеди.

Хедър излезе в коридора и се упъти към стаята за изтезания. Вървеше плътно покрай стената, пръстът й беше на спусъка на автомата. Държеше под око полуотворената врата на отдалечената стая. С всяка крачка стаята се приближаваше все повече и повече. Лъч силна светлина отвътре чертаеше по пода на коридора и се пречупваше косо върху отсрещната стена.

Точно пред вратата Хедър спря и се ослуша. Ала шумовете в останалата част от вилата не й позволяваха да чуе нищо отвътре. За миг тя затвори очи. Пое дълбоко дъх. Когато отново отвори очи, погледът й се закова върху лъча светлина на стената. Тя започна да брои наум, мърдайки беззвучно устни. На „три“ се втурна напред и блъсна вратата с лявото си рамо. Влезе приведена, прикладът на автомата бе плътно притиснат в кокала на ханша й. Завъртя лека дъга с цевта на оръжието. Погледът й падна върху вързаната за стола Рейчъл. Видя сенки, но нито една жива душа.

— Рейчъл!

От сенките долетя изстрел и Хедър подскочи, падна на пода и се претърколи на една страна. Мигом забълваха куршуми, забиващи се в дървения под. Парчета мазилка отскачаха покрай рамото й. Тя вдигна автомата и стреля в тъмнината — един, два, три изстрела.

Разнесе се силен вик и Хедър видя нечие теме. От сянката, олюлявайки се, изскочи тяло и се строполи на пода под ярката светлина на голата крушка. Това беше Малагес. Кръв се стичаше и проблясваше.

Феси вървеше с несигурна походка по коридора, стиснал; в ръка 45-калибровия си пистолет.

Хедър се бе надвесила над Малагес.

Феси напредваше по коридора. Едната му ръка беше между краката му. От време на време залиташе и опираше гръб о стената.

Хедър се обърна към Рейчъл.

— Добре ли си?

Обляна в сълзи, Рейчъл кимна и Хедър тръгна към нея.

На вратата на стаята се появи Феси — плуваше в пот и скърцаше със зъби. Вдигна пистолета си и се прицели в гърба на Хедър.

— Пази се! — извика Рейчъл.

Хедър се обръщаше в момента, в който 45-калибровото оръжие гръмна. Куршумът мина покрай лявото й рамо и се заби в стената. Хедър се свлече на колене. Феси се ухили и наведе пистолета, за да стреля отново.

Хедър натисна спусъка на АКМ. Автоматът подскачаше в ръката й, докато бълваше куршумите. Тялото на Феси отскочи назад и се залепи гърбом за стената. Кръв оплиска всички. Мъжът падна с разперени ръце и крака.

Хедър отново натисна спусъка, ала автоматът засече. Тя го хвърли с отвращение и грабна 45-калибровия пистолет от ръката на Феси. Върна се при Рейчъл и започна да я отвързва.

— Нападението започна — прошепна момичето, стана и хвана Хедър за ръката. — Нали ти казах, татко няма да ни изостави.

Хедър огледа сплесканата с кръв стая.

— Хайде да вървим.

Двете излязоха по коридора. Веднага се натъкнаха на един от терористите. Мъжът вдигна автоматичния си пистолет. Хедър го простреля в гърдите. Той залитна назад с разперени ръце, провеси глава и се стовари на пода.

Хедър поведе Рейчъл по коридора. Срещу банята имаше затворена врата. Хедър натисна бравата и надникна в стаята. Това беше спалня и вътре нямаше никого. Тя набута Рейчъл в стаята, влезе след нея, затвори вратата и щракна ключа. И тук, както и в стаята за изтезания, прозорецът беше закрит с изправеното на едната си страна легло.

— Предполагам, че ще можеш да ми помогнеш да освободим прозореца.

Рейчъл кимна. Двете се напънаха да изместват огромното легло с балдахин от стената. То беше тежко и от тях започна да се лее пот. Зад заключената врата гърмежите от стрелбата станаха по-силни и по-отчетливи.

Изведнъж, много отблизо се чуха силни гласове. Леглото подаде малко. По вратата забиха юмруци. Леглото отново се отмести.

— Давай! — извика Хедър. — Хайде, бутай!

Рейчъл опря рамо от другата страна на леглото.

Зад вратата изстрелите не стихваха; куршумите изсвистяха в стаята. Хедър и Рейчъл се наведоха и продължиха да бутат. Леглото се измести от прозореца и откри тясна пролука. Хедър се изправи.

— Достатъчно — рече тя. — Тръгвай. Има достатъчно място да се провреш.

— Но ти няма да можеш — отвърна Рейчъл и продължи да бута. Сега тя подкани Хедър: — Давай!

Изстрелите отново започнаха и двете клекнаха зад леглото. Хедър се пресегна и придърпа Рейчъл към себе си.

— Тръгвай вече! — извика тя. — Няма време!

— Не — възрази Рейчъл. — Няма да те изоставя — по лицето й се изписа решителност. — Хайде, давай, още малко трябва да се измести и ще стане — тя отново опря рамо в леглото; челото й се сбърчи от напрягане.

Хедър не отместваше поглед от нея. Нови изстрели прогърмяха и тя мигом се напъна да бута. Леглото застърга по пода. Със следващата масирана стрелба бравата на вратата се пръсна.

— Бягай, Рейчъл! — изпищя Хедър.

Вратата се отвори с взлом.

Рейчъл пролази зад леглото, повдигна широкия прозорец и скочи на перваза.

— Хедър! — извика тя и протегна ръка към нея.

— Бягай! — подкани я Хедър. В гласа й прозвуча отчаяние. Тя се обърна към вратата. — Идвам.

Рейчъл скочи през прозореца в момента, в който Хедър зърна дулото на 45-калибров пистолет. На вратата се появи фигура. Хедър чу нов изстрел. Парче плат отхвръкна в близост до нея. Куршуми засвистяха отново. Тя натисна спусъка към приближаващата се фигура.

Разнесе се вик, но фигурата продължи да напредва. Това беше Рита. Тя нададе нов вик. Хедър видя как устните й се разтеглиха и откриха белотата на зъбите й. Видя и размазаното тъмночервено петно. От едната страна на главата й.

Хедър се обърна и се сви зад леглото, после се закатери към перваза на прозореца и насмалко да изпусне пистолета си. В този миг две ръце — ръцете на Рейчъл — се протегнаха на помощ.

Тя беше вече на перваза, когато иззад леглото мерна дулото на автоматичния МР-40.

— Скачай! — проплака Рейчъл. — Моля те.

Иззад леглото се показа лицето на Рита. Косата й бе изпръскана с червено. Дулото на автоматичния пистолет се целеше в Хедър.

Хедър стреля отново и главата на Рита се отметна настрани. Цевта на оръжието й се вдигна във въздуха и обсипа тавана с куршуми.

Хедър се обърна и скочи от перваза навън. Двете с Рейчъл тръгнаха покрай външната стена на къщата. Престрелката около тях продължаваше. От време на време притичваше някоя фигура.

Хедър дръпна Рейчъл да вървят по-бързо. Тъкмо стигнаха първите храсти от жив плет и вълна от изстрели ги принуди да се проснат по корем. Останаха в това положение известно време, дишайки тежко.

Наоколо се виждаха локви кръв и не един труп. Разпознаха и щурмовия отряд, съставен от израелски десантчици и американски морски пехотинци. С първия щурм те бяха обградили вилата и бяха на път да влязат вътре; за това свидетелстваше стрелбата.

Около пет-шест десантчика бяха залегнали около входната врата. Висок, широкоплещест израелец с орлов нос им даваше заповеди. След една негова команда войниците се втурнаха вътре. Рейчъл беше погълната от хода на щурма. Нещо привлече вниманието на Хедър.

Непосредствено зад перваза на отворения прозорец, през който тя и Рейчъл бяха избягали, се боричкаха двама мъже. Хедър се загледа натам.

Биеха се Ел-Калаам и един израелски войник. Ръката на Ел-Калаам се отскубна от хватката на другия. Пръстите на терориста се впиха във врата на израелеца. Мъжът изкриви лице от болка, но продължи да се бие. Заби коляно в слабините на Ел-Калаам. Брадатият на свой ред описа дъга с протегнат показалец към лицето на противника си. Войникът изрева и подскочи, когато пръстът на Ел-Калаам се вряза в очната му ябълка.

Ел-Калаам го удари още веднъж и се освободи от него. Той посегна да хване цевта на автоматичния пистолет, но в този момент градушка от куршуми се посипа върху горния перваз на прозореца.

Брадатият се наведе и отново се опита да дръпне спусъка на автоматичния МР-40. Но изстрел нямаше и той скочи през прозореца. Куршумите го последваха.

Ел-Калаам тъкмо щеше да отскочи към храстите, когато иззад плета, където ничком се бяха прикрили двете с Рейчъл, се появи Хедър. Тя застана с разкрачени крака, хванала здраво с двете ръце пистолета.

— Не мърдай от мястото си! — извика тя.

Ел-Калаам се извърна. Разпозна Хедър и прихна да се смее.

— О! — възкликна той. — Това си била ти! Мислех, че не си оживяла в това сражение. Пратих Рита да ти види сметката.

— Рита я убих.

Усмивката изчезна от лицето му.

— Малагес и Феси също.

— Не е възможно — сбърчи чело мъжът. — Не е възможно да си ти. Ловджийка на зайци. Та ти не знаеш кога да натиснеш спусъка — той поклати глава. — Изобщо не ме плашиш. Сега си тръгвам. Друг ден ще продължим битката.

— Ако мръднеш, ще те убия.

— Какво? — разпери ръце той. — Ще стреляш по беззащитен човек?

— Съвсем не си беззащитен, Ел-Калаам. Ти си много опасен. Прекалено опасен, за да продължаваш да живееш. Веднъж ми каза, че аз съм убивала безчувствено, а ти не — Хедър поклати глава. — Но много грешеше. Точно ти убиваш безчувствено. Не може да има извинение…

— Свобода! — извика Ел-Калаам.

— Използваш думата „свобода“ само да оправдаеш постъпките си. Тя няма друго значение за теб. Такава е и ролята, която си й отредил. Нищо повече. Ти до такава степен изкривяваш същността на живота, че никой не може да я разпознае — докато говореше, Хедър се приближаваше към него. — Ти хвана цивилизацията за гушата и й ядеш главата.

По лицето на Ел-Калаам отново се появи усмивка.

— Думи! — рече той. — Само думи. Те нямат никакво значение за мен — вдигна ръка. — Сбогом! — и тръгна да си върви.

Хедър натисна спусъка на 45-калибровия пистолет. Той гръмна в ръцете й; цевта подскочи нагоре. През облака дим тя видя как Ел-Калаам политна назад към стената на къщата. Направи крачка, препъна се и падна на едно коляно. Притисна ръка към гърдите си. През свитите му пръсти потече кръв. Широко отворените му очи гледаха изумено. По лицето му се изписа почуда. Наблюдаваше приближаването на Хедър към него.

— Аз не… — заговори той. — Аз не…

Кръв шурна от носа и устата му и го задави. Мъжът се закашля, свлече се надолу по стената. Главата му се килна назад. Безвзорният му поглед се отправи към яркото синьо небе.

Хедър застана до него, цевта на пистолета й бе насочена към главата му. Рейчъл излезе от скривалището си и се затича към Хедър. Доближи я и зарови лице в корема й. После я хвана за ръцете и двете преплетоха пръсти.

Израелският командир с орловия нос показа глава през широкия прозорец. Доста време той наблюдаваше сцената в безмълвна почуда. После се отдръпна от прозореца и отвътре се чу как започна да дава една след друга бързи заповеди.

След малко десетина израелски войници се струпаха край стената на вилата. Командирът отново се появи на прозореца и скочи на земята.

— Добре ли сте? — погледна и двете. — Всичко свърши.

Войниците се приближиха и наобиколиха Ел-Калаам.

Вцепененият поглед в очите на Хедър се стопи и тя го премести от тялото на Ел-Калаам към командира с орловия нос. Един от войниците подритна трупа и изруга.

Хедър пусна оръжието си на тревата. Наведе се, вдигна Рейчъл на ръце, обърна гръб на цялата суматоха и бързо се отдалечи с момичето към живия плет.

Бележки

[1] Преводът е на Лазар Голдман и Стефан Гечев, издание на „Народна младеж“, София, 1965 г. — Б.пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Ерик Лустбадер Сирените на Холивуд (10)

Метаданни

Данни

Сирените на Холивуд

Сирените на Холивуд

Информация

История

Сваляне / Връзки

Книга четвъртаИкона

Десета глава

Ерик Лустбадер
Сирените на Холивуд (10)

Книга четвърта
Икона